Джош Базел
Анатомията на Питър (12)

10

Май вече споменах, че Порното беше влюбен в първата си братовчедка Дениз. Беше влюбен в нея, откакто се помнеше.

Тя беше с две години по-малка от него. Порното постоянно говореше за нея, често в контекста на глупостите, които беше прочел в „Златната клонка“. И как не било честно, че двамата с Дениз не могат да бъдат заедно само заради някакъв глупав американски предразсъдък без никаква научна или дори историческа обосновка; и как сицилианците например имали поговорката „братовчедките са за братовчедите“, която не само била по-точна от историческа гледна точка, но и представлявала отличен съвет^[1].

„А иначе американците обичат всичко останало, което се прави от селяните в шибаната провинция“, оплакваше се той.

След като двамата с Порното завършихме училище, отидохме с кола до Палос Вердес, на юг от Лос Анджелис, за да се видим с нея.

Бащата на Дениз, Роджър, беше брат на майката на Порното. Той заподозря нещо още от момента, в който пристигнахме, и подозренията му се задълбочиха от факта, че Порното и Дениз използваха всяка възможност, за да се измъкнат навън — или дори на горния етаж — и да се чукат.

Майката на Дениз, Шърл, не беше толкова голям проблем — поне не по този начин. Проблемът беше, че тя пък сваляше мен и се възбуждаше от мисълта, че дъщеря й се чука с племенника й. От своя страна аз също не бях светец.

За щастие в крайна сметка Роджър хвана Порното и Дениз в къщата за гости, а не мен и Шърл. Роджър прогони Порното от дома си. Дениз плака. По някакъв извратен начин беше романтично.

Тогава двамата с Порното продължихме чак до Флорида, все едно през цялото време бяхме искали да отидем на море. Няколко дни поред вечеряхме с баща ми, което не беше чак толкова лошо. По това време Силвио беше влязъл в търговията с яхти и недвижими имоти и в онази фаза от живота си, когато имаше склонност да се усмихва широко, да разперва ръце и да казва: „Кой знае какво ще стане? Само това ми кажи“. Всъщност може би все още се намира в тази фаза от живота си. Последният път, когато съм говорил с него, беше, когато ми дойде на свиждане в ареста по време на процеса срещу мен^[2].

Междувременно Порното не престана да мрънка и да се тръшка за Дениз през цялото лято — дори когато бяхме с други жени, което беше особено очарователно.

Освен това той продължи да отбелязва провал след провал в атлетическото си развитие. Баща му настояваше да го науча да се бие, но Порното си беше по рождение неспособен да се справя с контактните спортове. Винаги се опитваше да предпази лицето и стомаха си, като се извърташе настрани и по този начин откриваше гръбнака, бъбреците и тила си. Имаше добри рефлекси, но при липсата на воля за победа те само му пречеха.

Към този момент двамата с него бяхме променили решението си и се бяхме записали в общинския колеж в северната част на Ню Джързи. Живеехме заедно в апартамент под наем в окръг Бъргън и продължавахме да се забавляваме с факта колко е смотан Порното. Тогава все още го уважавах по други причини.

 

 

Видях Дениз още три пъти. Единият беше във фоайето на някакъв хотел в центъра на Манхатън, преди двамата с Порното да се качат в стаята, за да се чукат. Не си спомням коя година беше това. Вторият и третият път бяха през август 1999 г. — вечерта, преди да се ожени, и вечерта на сватбата й.

Това се случи три години и половина, след като ходих до Полша. Междувременно бях завършил двугодишния курс на обучение в общинския колеж в Ню Джързи. Порното беше прекъснал на първата година. Бях му помогнал да фалира „звукозаписната компания“, за която Дейвид Локано му беше дал пари (казваше се „Криминални досиета“, което никак не ни помагаше да си намираме изпълнители), и после бяхме работили като асистенти в адвокатската кантора на Дейвид Локано, откъдето ни уволниха с единодушно гласуване на другите трима партньори в нея — с довода, че харчим прекалено много средства, за да забавляваме клиентите на кантората, без да правим нищо друго. Така си и беше.

Дейвид Локано продължаваше да твърди, че не иска Порното да влиза в мафията. Това най-вероятно дори беше така, защото всички бащи искат децата им да ги надминат или поне да бъдат различни от тях. Но за да ни предупреди какво представлява животът всъщност и като наказание, задето ни уволниха от кантората, той ни прати на работа в една диспечерска централа за боклукчийски камиони в Бруклин. А това очевидно беше много, много погрешен ход.

На първо място не беше кой знае какво наказание. Работата беше мръсна и скучна, но лесна. Оставаше ни много свободно време. И беше практически невъзможно да ни уволнят, защото всъщност ни плащаха именно заради връзката с Дейвид Локано.

Освен това някои от отрепките там, особено по-носталгично настроените, бяха интересни типове. Имаше двама големи мъже — Сали Нокърс и Джоуи Камаро, които се свиваха от страх пред бандитите със зализани прически два-три пъти в седмицата, когато последните идваха да прибират половината оборот. Някои от бандитите също бяха интересни.

Например Кърт Лими. Лими беше с десетина години по-голям от нас. Несъмнено изглеждаше добре и се обличаше добре, а не като бандит. Приличаше на чичо ви в Манхатън, който изкарва сума ти пари на фондовата борса и чука голям брой жени. В действителност го бяха пуснали под гаранция, след като го бяха хванали да мами със средствата за инсталация на клетките на някаква телекомуникационна компания, но дори това си беше доста напредничаво.

Порното веднага се залепи за Лими, защото той беше готин, циничен и спокоен, макар и не толкова умен, колкото него самия. Освен това беше преуспял. В същото време Лими — единственото изключение в мафиотска фамилия от най-нисшите рангове — очевидно се радваше, че синът на Дейвид Локано го боготвори.

Лими започна да води Порното със себе си на безкрайните си задачи в града, повечето от които приличаха на най-обикновено обикаляне по магазините. Знаех си, че не бива да пускам Порното да прекарва толкова време с Лими, най-малкото защото употребяваше голямо количество кокаин, когато беше с него, но вече редовно работех за Дейвид Локано и бях доволен, че Порното има с кого да се забавлява, докато ме няма.

По отношение на работата си за Дейвид Локано обаче не мога да ви кажа много. Просто не мога.

Ето какво мога да ви кажа: ако някой ден случайно се окаже, че съм убил десетина души — хора, за които сега не мога да говоря, защото прокурорът не знаеше за тях, така че не са включени в договора по Програмата за защита на свидетелите — това може да се е случило именно през тези години. Не казвам, че съм го направил. Казвам ако.

Нещо повече, ако съм убил тези хора — и пак подчертавам шибаното ако — те винаги са били доказани изроди. От ония типове, които щяха да ви накарат да държите цялото си семейство в банков трезор, ако подозирахте за съществуването им. Дейвид Локано си знаеше работата и ми предлагаше само такива.

И — последно — ако наистина се е случвало нещо подобно, винаги се е случвало изрядно. Без гилзи, останали на местопрестъплението, и без дупки в алибито. В повечето случаи без намерени трупове. Откажете се.

Както и да е.

 

 

Двамата с Порното все още бяхме в боклукчийската централа, поне по ведомост, когато той разбра, че Дениз ще се омъжва.

В един момент от живота си Елизабет Кюблър-Рос твърди, че емоциите ни по отношение на смъртта преминават през пет ясно различими фази — отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане.^[3]

Стана така, че покрай момичетата, наркотиците, Кърт Лими и факта, че и двамата имахме други домове, освен общата ни двустайна квартира в Демарест, окръг Бъргън (аз още имах къщата на дядо и баба, а той — къщата на родителите си), не го виждах толкова често. Но в седмицата преди сватбата на Дениз Порното не успя да дойде на работа нито веднъж, а освен това не го засякох и никъде другаде. А вечерта преди сватбата ми се обади Кърт Лими.

— Пиетро, виждал ли си Порното? — попита ме той.

— Не. Тази седмица изобщо не е идвал на работа.

— Аз го видях преди около три дни.

По една случайност предишния ден бях обядвал с Дейвид Локано, защото се притесняваше от влиянието на Лими върху сина му, от което разбрах, че и той не е виждал Порното от известно време.

— Сигурно е при някакво момиче — предположих аз.

— Не и когато Дениз ще се омъжва — отговори Лими.

— И ти си прав.

— Тревожа се за него, Пиетро.

— Защо? — попитах аз. — Колко кокаин имаше в себе си?

— Не употребявам кокаин и не познавам никой, който да го прави — заяви Лими.

— Спокойно де — казах аз. — Просто искам да разбера дали не е закъсал.

Лими помълча малко, после каза:

— Ами има такава вероятност.

— Добре. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря, Пиетро.

— Няма защо.

Двайсет минути по-късно телефонът пак звънна. Реших, че пак е Лими, но този път беше Порното.

Говореше неясно и заваляше думите.

— Къде си? — попита ме той.

— Вкъщи. Нали ми звъниш по телефона.

— Да, звънях на всичките ти номера поред. Обличай се. Идвам с лимузина под наем. Водя ти момиче.

Погледнах часовника. Беше само девет часът, но цялата работа ми звучеше подозрително.

— Не знам — казах аз. — Ало?

Но той вече беше затворил.

 

 

Вътре в лимузината беше тъмно като в нощен клуб с точково осветление и ми трябваше малко време, докато различа подробностите. На седалката с кожена тапицерия в дъното на колата седяха Порното — изпотен и пребледнял, с изключение на тъмните кръгове под очите — и Дениз. До мен, с лице към тях, седеше млада блондинка с необяснимо мускулести голи рамене и врат. По-късно разбрах, че е била състезателка по плуване в колежа, който беше завършила преди три месеца.

Порното беше със смокинг и разкопчана риза без папийонка. Дениз беше с вечерна рокля. Роклята на блондинката беше по-странна: от зелена коприна, с дантели.

— Господи — казах аз и се наведох да целуна Дениз, докато колата потегляше. — Не разбрах, че отиваме на абитуриентски бал.

— Изглеждаш добре, скъпи — успокои ме Дениз. — Това е Лиза.

— Здравей, Лиза.

Лиза ме целуна по бузата, лъхна ме на алкохол и ми каза колко много е слушала за мен.

— И аз — излъгах.

— Лиза е шаферката — обясни Порното.

— Сериозно?! — казах аз.

Порното натисна копчето на интеркома.

— Джорджи? Нали знаеш къде отиваме?

— Да, мистър Локано.

— Къде отиваме? — попитах аз, когато колата набра скорост.

— Изненада — отговори Порното.

Обърнах се към Лиза, на чието чело сякаш пишеше „слаба брънка“ по отношение опазването на информация, но тя само сви рамене и се наведе към Дениз, която й подаваше лъжичка с кокаин. Получи се малко неудобно.

Лимузината зави на север на първото голямо кръстовище. Значи не отивахме към тунела. Дениз ми подаде кокаина, докато Порното свиваше джойнт.

— Искам първо да пийна нещо — казах аз.

 

 

Докато стигнем до Кони Айланд, вече бях абсолютно пиян и напушен, а всички останали бяха още по-зле. Порното беше подхванал темата за лъжичките, от които се шмърка кокаин. Къде се произвеждат, кой ги произвежда и дали са част от комплектите с прибори, които се продават по магазините. Шофьорът Джорджи — познавах го, носеше косата си вързана на тила и беше облечен с истинска шофьорска униформа — паркира колата на същото място, където паркирах аз през 1994 г., когато убих руснаците. След като ни отвори вратата, той се върна на мястото си зад волана.

Казах на Порното, че не ми се ходи в Малката Одеса.

— Няма да ходим в Малката Одеса — отговори той.

После хвана Дениз за ръката и я поведе през крайбрежната алея към океана.

Крайбрежната алея на Кони Айланд сигурно е една от най-широките в света. Когато сте толкова зле, колкото бяхме ние тогава, изглежда направо безкрайна. И това е само докато я пресичате. Когато стигнахме до другия край, слязохме по стъпалата на плажа и жените си свалиха обувките с високи токчета, Порното извади от джоба си малко фенерче и обяви, че сега ще се върнем обратно, но този път под нивото на алеята.

— В никакъв случай — отговори Дениз. — Ще се порежа. Утре ще се омъжвам, по дяволите.

— Не се притеснявай — каза Порното. — Ако той не те иска, аз ще те взема.

— Ще настъпя иглата на някой наркоман.

— Заслужава си.

— За теб може би да.

— Просто стъпвай там, където стъпвам аз.

Порното тръгна напред, без да се обръща, и Дениз го последва. Иначе щеше да изгуби лъча на фенерчето. Лиза тръгна след нея, а аз тръгнах най-отзад.

Отдолу беше доста страшно. Романтичната представа за света под крайбрежната алея не включва бездомниците, които почти не се виждат в тъмното и се разбягват, когато ги приближавате, все едно са наплашени от нещо, за което не знаете.

Въпреки това, въпреки мрака, сенките и подпорните колони Порното ни прекара доста бързо до другия край. Все едно познаваше пътя. Тогава си помислих, че просто е толкова депресиран, задето Дениз ще се омъжва, та не му пука какво ще стане с него или с нас, но когато стигнахме до края — ограда от телена мрежа, в която вертикално бяха вплетени найлонови ивици — той вече знаеше къде поддава оградата. Докато Дениз и Лиза се оплакваха от студения пясък, Порното избута оградата навътре, за да се промушим. Дениз мина първа, останалите я последвахме и изведнъж отново се озовахме под светещото нощно небе на Ню Йорк.

Под краката ни отново имаше асфалт и бяхме в дъното на някакви сгради, които приличаха на нещо средно между електростанция и гимназия. Бяха от бетон, на два или три етажа, с цилиндрична форма и покрити тунели, които ги свързваха на нивото на земята. Нямаха прозорци — само тръби, които излизаха направо от стените. Чуваше се тихо бръмчене и се усещаше непозната гадна миризма.

Освен това в далечината се издигаше и някаква постройка с амфитеатрална форма. Алуминиевите седалки се виждаха отдолу.

— Какво е това, завод за преработка на отпадъци ли? — попитах аз.

Дори не можех да определя къде се намираме спрямо паркинга, на който бяхме оставили колата.

— Нищо подобно — отговори Порното.

Той тръгна право към най-голямата сграда. Дениз и Лиза, които все още се обуваха, изругаха и заподскачаха след него.

Докато го настигнем, Порното вече беше до входа на сградата. И имаше ключ.

Когато отвори вратата, ни блъсна вълна от топъл въздух, сякаш някой въздъхна. Въздухът миришеше на океан. На концентрат от океан.

В светлината на фенерчето на Порното видяхме коридор, който се извиваше покрай стената. Приличаше на вътрешността на подводница — прясно боядисани в синьо метални тръби, мокър цимент, множество циферблати и някакви резервоари.

— И затворете вратата — каза Порното и продължи напред.

Миризмата на океан беше много по-силна, отколкото на плажа.

— В аквариума ли сме, Порно? — попитах аз.

— Горе-долу — отговори той и се обърна да провери дали съм затворил вратата.

— Как така горе-долу?

— Това е нещо като заден вход.

Коридорът свърши с жълто метално стълбище, което продължаваше по извивката на стената и се губеше в мрака.

— Тук вони отвратително — обади се Лиза.

— Според мен вони на бардак — каза Дениз.

Тя вече се беше заразила от откаченото настроение на Порното. Хвана го за ръката и го задърпа нагоре по стълбите.

Всъщност не миришеше така. Миришеше на входа на пещера, в която спи великан.

— Това не е добра идея — обади се Лиза.

Дениз се обърна към нея и сложи пръст на устните си.

— Шшшт. Пиетро ще се погрижи за теб.

После се обърна към мен, разтвори пръсти пред устните си и показа езика си между тях. След това двамата с Порното изтрополиха нагоре по стълбите и се изгубиха от поглед, макар че продължавахме да виждаме подскачащата светлина на фенерчето.

— Мамка му — каза Лиза.

— Може да останем тук, ако предпочиташ — отговорих аз.

— Да бе, точно така.

Тя погледна назад покрай стената, която отново беше потънала в мрак. После отметна косата си от челото, влажна от пот.

— Ще тръгнеш ли пръв? — попита ме.

— Естествено — отговорих и тръгнах нагоре по стълбите.

Скоро стана съвсем тъмно, аз забавих крачка, тя ме настигна и ме прегърна през кръста. Имаше много силни ръце. Това току-що беше започнало да ме възбужда, когато кракът ми увисна във въздуха и разбрах, че сме стигнали до върха на стълбището.

— Дениз! — просъска Лиза.

— Насам — каза Дениз.

Гласът й беше дрезгав и отекваше от стените. Двамата с Лиза тръгнахме по посока на гласа по някакъв коридор с нисък сводест таван, като внимавахме да не си ударим главите в него, и изведнъж отново започнахме да виждаме, макар че Порното беше изгасил фенерчето си. Залата, в която се бяхме озовали, имаше капандури.

„Зала“ може би не беше най-точната дума, но както и да го наречем, беше огромно шестоъгълно помещение, а металната пътека, на която бяхме стъпили, го обикаляше по цялата дължина отвътре като балкон, така че по средата оставаше открито пространство с диаметър десетина метра.

На метър и половина под пътеката — не само по средата, но и под краката ни — имаше вода. По водата подскачаха отблясъци от капандурите, но иначе беше мастилено черна.

Стояхме над огромен басейн.

Цялата шибана сграда беше един воден резервоар.

Порното и Дениз се бяха навели над перилата и той я държеше отзад за кръста.

— Как ви се струва? — попита той.

— Какво е това място? — попитах го аз.

Гласовете ни отекваха като в църква.

— Аквариумът на акулите.

— Онзи, в който е сандъкът със съкровището от кораба „Андреа Дориа“?

— Да, но сандъкът отдавна не е тук.

Бях като зашеметен. Бях виждал аквариума на акулите отдолу, през стъклото, поне десетина пъти — макар че не бях идвал от малък. Но погледнат от другата страна, аквариумът изглеждаше като едно затворено пространство. Сега разбирах, че това е илюзия, създадена от тунелите, които свързваха отделните резервоари.

Най-големият от резервоарите беше този, над който стояхме в момента. Спомнях си, че изглеждаше като вихър от гигантски, кошмарни животни, които се плъзгаха покрай стъклото с мъртвите си очи, сякаш задвижвани от водата, без самите да помръдват. По средата на аквариума в пясъка беше сандъкът със съкровището на „Андреа Дориа“.

— Какво стана със сандъка от „Андреа Дориа“? — попитах аз.

— Някакъв тъпанар го отвори по националната телевизия. Още преди да имаше кабелна.

— И какво имаше в него?

— Какво да има в него? През цялото време, докато бяхме деца, си е стоял на дъното на аквариума с акулите. Имаше тиня.

Лиза се прокашля.

— Сега вътре има ли акули?

— Лиза, това е аквариумът на акулите — отговори Дениз.

Порното пак светна фенерчето си и насочи лъча надолу към водата. Видяхме най-вече отражения.

— Може ли да включим осветлението? — попитах аз.

Под тавана имаше подпорни греди, на които бяха окачени мощни прожектори.

Порното плъзна лъча от фенерчето си по тях, после пак го изгаси.

— Мисля, че не. Включват се с таймер.

Лиза сведе очи към краката си и попита:

— Това стабилно ли е?

Порното подскочи на място и се стовари с двата крака на металната пътека, която започна да дрънчи и да вибрира.

— Струва ми се стабилно — отговори той.

— Благодаря ти, Адам — каза Лиза. — Сега вече мога да повърна.

— Има и още по-готини работи — каза Порното.

Той ни поведе по пътеката, докато стигнахме до една площадка. На площадката имаше неопрени и бутилки със сгъстен въздух. На края на площадката нямаше перила, само едно жълто найлоново въже. Порното откачи единия край на въжето.

— Адам, какво правиш? — попита Дениз.

Аз отстъпих крачка назад. Направих го инстинктивно — човек не може да погледне това място и да не си помисли, че ще падне.

— Спускам рампата — обясни Порното.

Рампата се прибираше назад върху металната пътека. Порното я ритна, така че да се спусне към водата.

Рампата се наклони под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо повърхността на водата и задрънча с такава сила, че пътеката заподскача под краката ни. После застана хоризонтално.

— Вижте, има неопрени — каза Порното. — Някой иска ли да плуваме?

Никой не отговори.

— Никой ли не иска? — каза той. — Е, аз ще си топна крака.

После наистина тръгна да излиза на рампата.

— Адам, недей! — извика Дениз.

— Майтапиш се, нали? — каза Лиза.

— Порно — казах аз. — Веднага се махай от там, по дяволите.

Вече събирах сили да го хвана, но дори мисълта да стъпя на рампата беше плашеща.

Порното седна на рампата и запълзя към ръба.

— Някой да ми хване ръката — каза той. — Много е страшно.

— Няма да стане — казах аз.

— Аз ще те хвана — каза Дениз.

Тя излезе на рампата, легна по корем и протегна ръка към Порното. После й се наложи да погледне встрани. Той се хвана за ръката й и започна да протяга крака си към ръба.

— Недей да го правиш, Порно — обадих се аз.

Той изръмжа. Между ръба на рампата и повърхността на водата имаше поне трийсет сантиметра, така че трябваше да се протегне максимално, за да стигне с крака си до нея, без да пуска ръката на Дениз.

Той ритна водата с върха на обувката си и дръпна крака си обратно на рампата.

— Видяхте ли? — каза той. — Голяма работа.

Миг след това водата на мястото, където беше ритнал, избухна — а после и още веднъж. Броени секунди по-късно по цялата повърхност на резервоара се извиваха огромни лъскави тела. Приличаха на гигантски змии, преплетени в кофа.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — завика Порното, докато пълзеше обратно по рампата, после сграбчи Дениз и двамата се притиснаха чак до стената.

По развълнуваната вода си личеше, че целият аквариум е пълен с акули. Едната се завъртя и показа перката си над водата — мокра и проблясваща на светлината от капандурите.

След известно време водата се успокои и акулите отново станаха невидими.

Порното започна да се смее.

— Мамка му и прасе шибано! — възкликна той. — Това беше най-страшното нещо в живота ми!

Дениз го заудря по гърдите, но той я хвана и я целуна.

Сърцето ми щеше да изскочи. Осъзнах, че двамата с Лиза също стоим прегърнати.

Порното спусна ръце надолу по гърба на Дениз.

— Добре — каза той на мен и Лиза. — Вие от коя страна искате да го направите?

— Какво сега? — каза Лиза. — Секс ли трябва да правим?

— Това е моминско парти. Така че, да.

— Господи божичко.

— Не трябва да е романтично — обади се Порното. — Трябва да е първично. Нали така, Дениз?

— И още как, по дяволите — отговори тя.

— И от коя страна искате? — попита ни той.

— Дениз… — започна Лиза.

Дениз се обърна към нея и изкрещя:

— Избери си от коя страна!

Лиза си избра страната с неопрените и шкафа с кислородните бутилки.

Оказа се, че на него може да седите, да се подпирате и в крайна сметка дори да правите секс, без да се налага да поглеждате надолу. Но миризмата на водата се усещаше през цялото време.

Колко млад, откачен и дебелокож трябва да бъде човек, за да прави секс на място, където все едно са го пуснали да виси пред очите на сатаната?

Нямам оправдание за това. Мога само да изтъкна, че двайсет и четири часа по-късно се запознах с Магдалина и животът ми се промени напълно.