Джош Базел
Анатомията на Питър (25)

23

Събуждам се. Не е лесно. Трябват ми няколко опита, докато успея да го направя. Толкова невероятно студено ми е, че предпочитам да продължа да спя, вместо да разбера защо е така.

В крайна сметка обаче се опитвам да се обърна настрани и фактът, че членът ми е залепнал за пода, ме събужда веднага. Отначало си мисля, че са го заковали, защото е толкова безчувствен, че все едно е някакъв кожен каиш, закачен за тялото ми. После го пипвам и решавам, че са използвали лепило, а не пирон. Накрая осъзнавам, че е замръзнал на стоманения под.

Плюя в лявата си ръка — претърколил съм се върху дясната и не искам отново да лягам по корем, дори за миг — и използвам слюнката, за да размразя члена си. Налага се да използвам няколко дози слюнка. Все едно мастурбирам.

Но докато се занимавам с това, ме обхваща паника от слепотата. Защото не виждам абсолютно нищо. Когато не си плюя в ръката, разтърквам очи с кокалчетата. Появяват се онези странни пикселирани цветни кръгове, от което си правя извода, че зрителните ми нерви още функционират. Освен това самите ми очи са съвсем добре на пипане, значи явно просто тук е съвсем тъмно.

А къде точно е това тук? В момента, в който освобождавам члена си, скачам на крака. Болничната ми нощница, която се е набрала на гърдите, пада обратно и покрива тази част от тялото ми, която трябва. Превръзките на врата и ръката ми обаче ги няма.

Протягам ръка напред. Пръстите ми достигат до стена от стомана на половин метър пред мен. Пристъпвам към нея и зъбите ми се удрят в нещо твърдо и метално. От болка и изненада отскачам назад и се удрям в друго метално нещо. Рафтове. Опипвам ги с ръце, сякаш са някаква гигантска книга с брайлово писмо. Напипвам десетки ледени пликове с формата на кръвни банки.

Проверявам и другата стена, а после тази в дъното. Същата работа. Отпред има метална врата и бравата й изобщо не помръдва.

Значи съм в хладилно помещение, голямо колкото затворническа килия. Фризер за кръвни банки.

Защо?

Очевидно може да умра тук. Или да получа мозъчно увреждане — като един готвач, мой пациент, който се беше заключил в хладилното помещение на ресторанта си и беше прекарал цяла нощ там. Но ми се струва абсурдно някой съзнателно да се опитва да ме убие или да повреди мозъка ми, като ме затвори във фризер. Все едно Жокера да хвърли Батман в машина за сладолед и да не остане, за да гледа как умира.

Макар че, като се замислите, да инжектирате изпражнения в задника на някого също е доста абсурдно.

Аз наистина се замислям за това, просто защото е ужасно противно. После спирам да го мисля. Ако щях да умирам от токсичен шок, вече щеше да се е случило.^[1]

Колкото до дългосрочните ефекти, ако изобщо доживея да страдам от тях, аз вече съм на всички антибиотици, познати на човечеството. За което трябва да благодаря на човека със задника: все така нямам представа от какво е болен, но лечението му със сигурност ми помага.

После най-сетне осъзнавам защо съм тук.

Те не искат да ме убият. Искат да отслабят силите ми като шестте различни мръсни копеленца във „Фердинанд“, които надупчват бика почти до смърт, преди матадорът изобщо да излезе на арената.

Така че Порното да може да дойде и да ме убие лично.

Предполагам, с новопридобитите си умения в боя с ножове. Къде ми беше казал Скиланте, че се е тренирал? В Бразилия? Или Аржентина? Опитвам се да си припомня дали знам нещо за стиловете при боя с ножове, развити по тези места. Не мога да си спомня нищо.

Но знам, че всъщност в боя с ножове има само две школи: реалистичната школа, според която всеки път, когато се биете с някой, който знае какво прави, няма начин да не ви порежат, така че трябва да се подготвите за болката (това са онези момчета, които увиват лявата си ръка с коженото си яке, преди да влязат в боя); и идеалистичната школа, според която трябва да посветите цялата си енергия на задачата да не ви порежат изобщо. Като например никога не оставяте невъоръжена част от тялото ви да излезе пред острието ви.

И двете школи следват някои общи правила. Не трябва да забравяте да ритате и удряте, ако ви се удаде възможност за това, защото ножовете са толкова страшни, че повечето хора забравят за останалата част от противника. Освен това, ако ножът ви има ръб на острието, никога не трябва да се опитвате да пронижете противника си. Пронизването е глупава тактика, защото разкрива прекалено голяма част от тялото, а не може да причини толкова сериозна вреда. От друга страна, порязването е нещо, което трябва да се прави при всяка възможност, независимо от целта — от кокалчетата на ръката, с която противникът държи собствения си нож, до (в идеалния случай) вътрешната страна на ръцете и краката, където са разположени големите кръвоносни съдове. Целта е противникът да умре от загуба на кръв — все едно са го нападнали акули.

По принцип — и защото в конкретния случай не разполагам с кожено яке, а с тясна нощница — аз се причислявам към идеалистичната школа. Разбира се, освен това предпочитам и аз да имам нож, какъвто в момента нямам. Така че първо се заемам с този проблем.

Претърсвам вътрешността на фризера. Фасунгата на тавана е празна, защото някой е отвинтил крушката. По стените има само рафтове с кръвни продукти.

Може да се опитам да направя кървав снежен човек и на Порното да му призлее до смърт.

От самите рафтове няма никаква полза. Представляват заварени метални плоскости и Г-образни винкели, които на свой ред са занитени за пода и тавана с квадратни пластини. Нитовете са прекалено здрави, за да им направя нещо, особено след като съм спрял да си усещам пръстите — дори онези, на които не съм плюл — а порязаната ми ръка е започнала да се схваща от китката. Когато удрям с юмрук по рафтовете, което не е много лесно, защото няма достатъчно място да замахна, вдигам прекалено много шум и дори не успявам да ги огъна. Бравата на вратата не се чупи, макар че се подпирам с двата крака на вратата и дърпам с всичка сила.

Представям си как трябва да се бия само с ръце и крака, които са замръзнали като пържоли. Мисля си за стратегията си: дали да застана близо до вратата или точно обратното.

Но мисълта за движение също не е особено перспективна. Отново проверявам цялото помещение. Няма как да съм сигурен какво има на всеки рафт, след като не виждам нищо и не си усещам пръстите, затова опипвам с предмишницата си. Там има по-малко нерви, но по-доброто кръвообращение компенсира това.

В крайна сметка откривам, че пластината в основата на една от етажерките има остър ръб. На пипане е петнайсет на петнайсет сантиметра, дебела около половин сантиметър. Ако успея да я откъртя заедно с винкела, за който е заварена, ще се получи доста страховито оръжие. Пак опитвам онзи номер с двата крака, подпрени на стената. Нищо не става. Това ме навежда на мисълта, че през последния половин час силите ми са отслабнали още повече.

Подпирам се на етажерката, за да си поема дъх. Няма значение, че леденият метал изсмуква топлината от тялото ми. Трябва да измисля какво да правя.

И дали изобщо да се опитвам да правя нещо.

Има ли смисъл? Дори ако изляза жив от тук, Дейвид Локано просто ще ме намери отново и ще ме убие. Например, докато работя на някоя бензиностанция в щата Невада. По-точно казано, докато кибича на някоя бензиностанция в щата Невада, защото вече всички хора плащат за бензина си с кредитна карта на самата колонка.

Докато, ако умра тук, все пак има някакъв шанс да видя моята Магдалина, ако е била права за отвъдното. И ако, разбира се, някой сгафи и ме пусне при нея.

Започвам едновременно да откачам и да се депресирам. Всичко ми се струва прекалено абстрактно и сякаш няма никакво значение. Губя разсъдъка си.

Трябва да спра да го губя.

Трябва да измисля план.

Удрям главата си в един рафт. Болката ме свестява. Така поне мога да измисля нещо.

Нещо толкова откачено и глупаво и с толкова нищожен шанс за успех, че дори не бих го пробвал, ако един елемент от него не беше съвсем сигурен.

Това, че ще ми причини ужасно страдание.

Такова страдание, че ако планът ми наистина свърши работа и аз оцелея, дори ще съм си го заслужил.

 

 

Ако притиснете пета в пода и повдигнете пръстите на крака си към тавана, а после ги разтворите (знам, че не е лесно — така все едно си признавате, че сте произлезли от маймуните), от външната страна на подбедрицата се образува ясно очертан канал между мускулите на пищяла и мускулите на прасеца. Точно в този канал ще се опитам да се врежа.

Заставам на колене до пластината на етажерката и притискам дясната си подбедрица към нея, така че острият ръб на пластината да се забие в кожата ми точно под коляното. Щеше да е по-добре да го направя на левия крак, но нямаше как да го стигна с дясната си ръка. Така че притискам десния си крак към острия ръб.

Нищо не става. Почти не съм се порязал. Сигурно в последния момент подсъзнателно съм отслабил натиска, за да не се нараня.

Залепям една ледена кръвна банка към крака си, докато не стане безчувствен, и този път го притискам с ръка, за да не се извие, докато се опитвам да го срежа. Да, наистина се опитва да се извие. Но този път не го прави достатъчно силно и в кожата се отваря разрез.

Болката е толкова силна, че се претъркулвам по гръб и притискам коляно към гърдите си, като междувременно с всичка сила се опитвам да не изкрещя от всички възможни отверстия. Но когато кракът ми се озовава в това положение, изведнъж установявам, че не го усещам — с изключение на кожата между палеца ми и съседния пръст. А това е страхотно — значи съм прекъснал нерва, който следва протежението на мускула.

Изчаквам около една минута, за да видя дали не съм прекъснал и артерията, която следва протежението на нерва — т.е. дали току-що не съм се самоубил и не мога да си позволя почивка през последните няколко секунди от живота си — а после предпазливо опипвам раната, за да проверя дали е достатъчно дълга. Достатъчно е — заема три четвърти от дължината на подбедрицата. Така че се претъркулвам и притискам крака си в ледения под, за да намаля болката и да забавя кръвотечението. Не знам дали върши работа.

Няма значение, трябва да се живее за мига. Пак си сядам на задника. Скротумът ми, който и без това е стегнат, се стяга още повече — с такава сила, все едно иска да изстреля и двата ми тестиса чак в мозъка. Забивам пръстите на двете си ръце в раната на крака.

Раздира ме съвсем нов вид болка, която стига чак до хълбока, и аз осъзнавам, че ще имам само един опит, защото няма да мога да повторя това. Така че заравям пръстите си между горещите мускулни влакна.

Колкото и да са хлъзгави, те се стягат като стоманени въжета и едва не ми строшават пръстите.

— Да ви го начукам! — извиквам и ги раздалечавам насила, като пъхам пръстите на дясната си ръка още по-навътре.

Усещам как артерията пулсира до кокалчетата ми. И най-сетне я достигам — дясната си фибула.

Както вече споменах, фибулата и тибията са еквивалентът на двете успоредни кости в предмишницата. Но за разлика от съответната кост на ръката по-малката от костите в крака — фибулата — всъщност не върши почти никаква работа. Горният й край е несъществена част от коляното, а долният образува външната издатина на глезена. Останалата част от тази кост е абсолютно безполезна. Дори не поддържа тежестта на тялото.

Така че аз промушвам пръстите си през мембраната между фибулата и тибията и хващам костта. Дебела е колкото три молива, но не е кръгла. Има остри ръбове.

А сега трябва да я счупя. В идеалния случай — без да си повредя глезена и коляното. От самата мисъл за това се налага да извърна глава към лявата част на гърдите си и да повърна. Не излиза кой знае какво, но поне е топличко. Освен това успявам да не изпусна фибулата си.

Как обаче се предполага да я счупя, мамка й? По същество костите са със същия състав като камъните. Всеки достатъчно силен удар, който може да я счупи, може и да я натроши на парчета. Мисля си да я изритам в острия ръб на пластината на етажерката, но това по-вероятно ще счупи тибията, а тя ми трябва, за да стоя на нея.

После се сещам. Навеждам се и пъхам крака си под ръба на последния рафт, възможно най-нежно и възможно най-близо до глезена. После хващам фибулата по-нагоре до коляното. След това рязко изтръгвам костта, която се счупва точно над глезена, и със същото движение разкъсвам сухожилията на коляното, които я държат в горния й край.

Боли.

Адски боли.

Когато цялото ви тяло се покрие с пот, въпреки че се намирате във фризер, може би сте прекалили.

Може би сте прекалили и в случай, че държите нож, който току-що сте направили от собствената си кост.

 

 

След известно време някой отключва вратата, после я отваря и казва:

— Излез.

Аз не помръдвам. Притиснал съм гръб към етажерката в дъното на фризера и се опитвам да не затварям очите си, от които постоянно текат сълзи, за да се приспособят възможно най-бързо към светлината — която засега изглежда точно като пареща стена от ослепително бяло. Държа ножа скрит зад братовчедите му в дясната ми предмишница.

Виждам силует на мъж с пистолет, който казва:

— Казах ти да… Господи боже!

После казва:

— Там е. Но е покрит с кръв, мистър Локано.

Появяват се още мъже, които поглеждат през рамото му.

— Мамка му и прасе — казва единият.

След това проговаря Порното. Познавам гласа му, макар че е по-дрезгав отпреди. Говори по-басово и с някакво непознато свистене.

— Изкарайте го от там — казва той.

Никой не прави нищо.

— Имам само хепатит — обаждам се аз. — Вероятно няма да се заразите, ако ме пипате.

Всички се отдръпват от прага.

— Да ви го начукам на всичките — казва Порното.

После пристъпва напред. Не го виждам съвсем ясно, защото светлината идва зад гърба му, а очите ми продължават да дават заето. Но виждам, че не изглежда добре. Изглежда така, все едно някой е дал конструктор с главата на Адам Локано на четиригодишно дете, а конструкторът е бил само за деца над девет години. Цялата му глава е объркана.

Трябва да кажа нещо. Гол съм, покрит само с кръв. Собствената ми кръв и съдържанието на една кръвна банка, което размазах по тялото си, за да отвлича внимание от десния ми крак. От нощницата направих превръзка за крака. Цялата стая е в кръв.

Не мога да преценя дали това притеснява Порното. Той влиза във фризера, въоръжен с нож, който държи с острието надолу. Острието на ножа е извито като змия и нашарено с някаква инкрустация. Прилича на индонезийско оръжие.

Порното си го бива. През цялото време върти ножа, като образува нещо като защитен електронен облак. Очевидно е от идеалистичната школа. Но когато вижда моя нож — който собственоръчно съм изтръгнал от собствената си плът и кръв — той замръзва и се свива от страх и изненада, като открива цялата си дясна половина.

— Божичко, Порно — казвам аз.

След това забивам костта точно под дясната половина на ребрата му и нагоре през естествения отвор на диафрагмата, така че нащърбеният край на моята фибула пробива аортата му и стига до биещото му сърце.

Което, естествено, спира да бие.