Джош Базел
Анатомията на Питър (22)

20

Когато ме пуснаха от ареста, не ме интересуваше нищо друго, освен Магдалина.

Взехме си апартамент във Форт Грийн, близо до жилището на родителите й, но не прекалено близо, и през цялото време бяхме заедно. Когато тя ходеше да свири, аз я карах с колата и я чаках някъде наблизо.

Два пъти в седмицата ходехме при техните. Родителите й се държаха добре, но всеки път, когато ни видеха, им се плачеше. Рово, братът на Магдалина, се отнасяше към мен със страхопочитание, от което ми ставаше неудобно, но и приятно.

Колкото до другото ми семейство, Локано, аз ги избягвах максимално. Дължах им нещо, както и те на мен, но с изключение на това всичко останало между нас беше разбито. Не знам дали имате приятели, от които можете да понесете това — да чуете запис, на който ви наричат „Поляка“ и очевидно изобщо не им пука в какви неприятности ще ви забъркат. Не знам и дали имате приятели, които ще понесат мисълта, че вие сте чули този запис. Започнахме да се отчуждаваме един от друг, макар и бавно и предпазливо.

Междувременно Порното сякаш просто се беше прецакал. Това, което бяхме преживели заедно във Фермата, изведнъж се оказа безполезно за него. Какво можеше да направи — да излезе сега и да се похвали, че е очистил момчетата Карчър? Или поне, че е помогнал да очистят момчетата Карчър? Или че е застрелял в главата едно ранено четиринайсетгодишно дете, когато съм отишъл да докарам колата? Всичко се беше оказало безполезно и аз усещах, че Порното вече изпитва не срам, а завист към мен. Дори след като излязох от затвора, почти не си говорехме.

Най-неприятното нещо, което не можех да избегна, беше по-широкият кръг от мафиоти. Сред „ЛКН обществото“ и многобройните му почитатели аз се радвах на най-неприятния вид слава — онзи, при който съвсем непознати хора веднага ви разпознават като хладнокръвен убиец и това ужасно им харесва. Тези отрепки бяха платили за моята защита в съда и бяха непоносимо мили, суетни, зли и опасни. Можех да откажа някои от поканите им, но не всички. Имаше граница, отвъд която не биваше да си позволявам да ги отхвърлям.

Ако не друго, поне мафиотите не настояваха да се върна към убиването на хора. Много добре разбираха, че е по-добре да не проверяват в действителни условия легендата, че вече съм имунизиран срещу властта, защото никой нямало да посмее да ме изправи пред съда след последния провал.^[1]

Но как им се искаше на тия отрепки да си говорят с мен, по дяволите! Точно по това време се запознах с Еди Скиланте, наричан още Консол. Както и с много, много други.

Между другото „отрепки“ изобщо не е достатъчно силно определение за тях. Тези боклуци бяха просто отвратителни. Гордееха се с невежеството си, бяха отблъскващи като хора и абсолютно убедени във факта, че готовността им да платят на някого, за да пребие и обере някой друг, който печели парите си с честен труд, представлява някаква проява на гений и следване на една велика традиция. Макар че всеки път, когато ги разпитвах за тази традиция — единствената тема, по която исках да чуя нещо от устата на поредната мафиотска торба с лайна — те веднага млъкваха. Така и не разбрах дали беше заради клетвата, която бяха положили, или просто не знаеха нищо по въпроса. Но не спрях да ги разпитвам на тази тема — най-малкото защото да ги накарам да млъкнат само по себе си беше постижение.

Порното ме покани на няколко купона в апартамента си в горната част на Ист Сайд, където сега живееше. Когато изобщо отивах, пристигах в момента, в който имаше най-много хора, намирах Порното да му стисна ръката и си тръгвах веднага. Той казваше нещо като „Липсваш ми, човече“, а аз отговарях нещо като „И ти на мен“, което в известен смисъл не беше лъжа. Действително ми липсваше нещо, което никога нямаше да се върне.

Всъщност, ако наистина бях по-убеден, че всичко между нас е мъртво и никога няма да се възроди, може би щях да спася всички ни.

 

 

Беше 9 април 2001 г. Бях си вкъщи, но Порното ми се обади на мобилния. Беше късно вечерта. Чаках Магдалина да се прибере, след като беше свирила на прием по случай някаква годишнина. Наскоро й бях купил кола.

Порното ми се обади и каза:

— Човече, мамка му, адски съм загазил. Адски. Имам нужда от помощ. Може ли да дойда да те взема?

— Не знам — отговорих аз. — Ще ме арестуват ли?

— Не — каза той. — Нищо подобно. Работата не е незаконна. Много по-ужасно е от това.

И точно защото не бях прекратил напълно всякакви отношения с него, аз отговорих:

— Добре. Ела да ме вземеш.

 

 

По целия път до Кони Айланд Порното си гризеше ноктите и шмъркаше кокаин от една метална кутийка от бонбони, като си облизваше пръста, пъхаше го в белия прах, шмъркаше от върха на пръста си и после търкаше венците си с него, все едно си миеше зъбите.

— Не мога да ти разкажа какво става — повтаряше той. — Трябва да ти покажа.

— Глупости — отговарях аз. — Разкажи ми.

— Моля те, човече. Моля те. Спокойно. Ще разбереш всичко.

Много се съмнявах в това. Имах чувството, че отново водя същия разговор както със Сам Фрийд в нощта, преди федералните да оттеглят всички обвинения срещу мен. С тази разлика, че този път изненадата със сигурност нямаше да бъде приятна.

— Искаш ли малко кока? — попита ме той.

— Не — отговорих аз.

По онова време вече бях приключил с наркотиците. В затвора бях употребил предостатъчно, най-вече от скука, но в сравнение с десеткилометров крос с Магдалина, а особено в сравнение с охладеното й изпотено тяло при секса след това от наркотиците просто нямаше смисъл. Но трябва да призная, че количеството, което Порното употреби само докато караше, беше стряскащо.

Стигнахме до Кони Айланд и той паркира на същото място, където беше оставил колата преди две години. След това двамата тръгнахме по същия път под кея, макар че този път Порното носеше по-голямо фенерче.

Минахме през дупката в оградата и стигнахме до сградата, в която беше аквариумът с акулите. Сградата ми се стори по-малка, отколкото си я спомнях. Вратата вече беше отключена.

Към този момент вече бях решил, че Порното ме е излъгал, когато ми каза, че работата не е незаконна. Сигурно беше убил някого и имаше нужда от помощ, за да се отърве от трупа. Той затръшна вратата и пръв пое нагоре по извитото метално стълбище.

Когато влязохме в самия аквариум, Порното загаси фенерчето си и за момент не виждах нищо друго, освен сивите петна от капандурите на тавана и неясното им отражение в черната вода.

После чух шума — едно пронизително „Ммммммммм!“

Най-добрият начин да произведете същия звук е да залепите устата си със скоч, а след това да се опитате да изпищите през него. Защото устата на Магдалина беше залепена именно със скоч.

Веднага разпознах гласа й. От адреналина зениците ми се разшириха мигновено. Изведнъж започнах да виждам всичко.

По вътрешния балкон бяха наредени половин дузина боклуци от мафията, плюс-минус един-двама. В такива ситуации не е лесно да се брои. Разпознах някои от тях. Всички до един бяха въоръжени.

Предпазното въже беше свалено и рампата беше спусната до водата. Магдалина и брат й Рово, който се извисяваше зад нея, стояха до ръба на рампата. Ръцете, краката и устата им бяха залепени със скоч — накриво, като паяжина на паяк, върху когото са изпробвани някакви токсични лекарства. Точно зад тях стоеше някакъв изрод с пистолет.

В съзнанието ми проблесна един-единствен импулс. „Убивай.“ Коленете, очите и гърлата на мафиотите сякаш се осветиха като мишени на стрелбище.

Но не нападнах Порното. Можех — можех да ритна право назад с пета и да я забия толкова дълбоко през гръдната му кост, че да му смачкам сърцето. Но някак си все още не можех да повярвам, че той е част от всичко това. Беше знаел какво става, да. Но сигурно го бяха принудили да ме доведе. Или нещо подобно. Така че пощадих живота му, когато започнах да ги убивам.

Боклукът, който стоеше от лявата ми страна, нямаше такъв късмет. Той беше насочил един глок към мен. Минах от външната му страна, като си представях раменната му лопатка зад гръдния му кош, а после забих рамото си към нея, смазвайки ключицата и белия му дроб. Изтръгнах му гръкляна с другата си ръка, докато му отнемах пистолета. После със същата ръка грабнах фенерчето на Порното и го използвах, за да заслепя още двама от боклуците. След това ги прострелях в гърдите.

Но Порното за пръв път през живота си беше бърз. Защото през цялото време се беше измъквал назад, към вратата, а той беше истински специалист по измъкването. И когато вече беше в безопасност на прага, изкрещя:

— Стреляйте!

Застрелях още двама, преди да започнат. После обаче изродът зад Магдалина и Рово ги блъсна към ръба на рампата и те започнаха да падат към водата. Застрелях го в челото и се хвърлих през парапета.

Но не падах достатъчно бързо. Сега видях, че Магдалина и Рово са залепени един за друг. Само с няколко намотки скоч, но това беше предостатъчно. Падах толкова бавно към водата, че ми идваше да се разкрещя. Застрелях още един тип в корема, докато прелитах покрай него, просто защото нямах какво друго да правя.

Тогава най-сетне някой започна да стреля по мен — видях как на балкона бавно разцъфва огънчето от цевта, но към този момент вече не чувах нищо.

Най-сетне се ударих във водата и тогава всичко започна да се случва по-бързо.

 

 

Сблъсъкът с водата винаги представлява шок, но аз вече бях в шок, така че водата ми се стори лека като въздух, когато се стрелнах към мястото, където бяха Магдалина и Рово. Коляното ми се удари в нещо хлъзгаво, което отначало поддаде като кожен мях, пълен с вода, но после оживя и ми се нахвърли.

Замахнах и по щастлива случайност хванах Магдалина за косата. Нещо ме плесна по врата. Сграбчих скоча и започнах да си пробивам път към повърхността. Дълбоко си поех въздух, който обаче се оказа вода, задавих се, но най-сетне успях да си покажа главата. Продължавах да ритам разни неща под водата. В един момент ритнах нещо като голям хлъзгав камък — толкова твърдо, че едва не си навехнах глезена.

Но нямах време да мисля за това. Не можех да намеря главата на Рово. Най-сетне осъзнах какво трябва да направя и го завъртях обратно, за да го откъсна от Магдалина, така че и двамата започнаха да дишат през носа, макар и с ужасяващо хъркане.

Отново се гмурнах, за да ги избутам по-нагоре. Нещо силно ме блъсна в стомаха. Имах нужда от опора. Зачудих се дали аквариумът има по-плитък край и как да го намеря.

Когато отново се показах над водата, за да си поема въздух, някой беше започнал да стреля от балкона. Това май нямаше голямо значение. Много отдавна бях изпуснал и пистолета, и фенерчето. Сега единственото, което имаше значение, беше някак си да останем над водата.

Нещо ме блъсна в гърба и избута и трима ни към стената. Доплувах до мястото, където се събираха две от стените на шестоъгълния аквариум, и се опитах да използвам опората на стъклената им повърхност, за да закрепя Магдалина и Рово с глави над водата. Не спирах да ритам и да се мятам във водата, за да не позволявам на акулите да ни доближат. В мига, в който се закрепих в ъгъла, се протегнах и откъснах скоча от устата на Магдалина и Рово.

Магдалина веднага започна да кашля. Наложи се да ударя Рово в гърдите, за да започне и той. Всеки път, когато спирах да ритам с всичка сила, нещо ме блъскаше странично в краката. Рово и Магдалина започнаха да вдишват със свистене, после задишаха учестено.

— Дишайте! — извиках аз.

Вълните започнаха да утихват, макар че блъскането отдолу не спираше. Не знаех защо акулите все още не са атакували, но ми се струваше, че ме проверяват, защото ставаха по-агресивни всеки път, когато спирах да им обръщам внимание.

А може би и куршумите бяха помогнали за това. Чух, че някой стене от болка на балкона над нас.

След известно време чух гласа на Порното, който идваше от друго място:

— Пиетро?

Зачудих се дали да отговоря. Бях почти сигурен, че няма как да ни види. Във всеки случай аз не го виждах — само мътното сияние, което се процеждаше през тавана високо над главата ми. Значи Порното може би не беше сигурен дали сме живи и се опитваше по звука да определи къде сме. Вдигах доста шум във водата, но акулите също.

Аз обаче бях сигурен в едно нещо: трябваше да го убия още горе. Именно той и никой друг беше виновен за този ужас.

Но освен това представляваше и единственият ни път за бягство. Колкото и отвратително и безнадеждно да беше, трябваше да се опитам да го убедя да се откаже да ни убива.

— Порно! — подвикнах аз.

Гласът ми беше прегракнал и немощен.

— Как си? — извика той в отговор.

Ехото отекна от металните стени на аквариума. Поне със сигурност не беше възможно да се определи откъде идва гласът.

— Какво правиш, по дяволите? — извиках аз.

— Убивам те.

— Защо?

— Баща ми разбра, че ти си убил Кърт Лими.

— Глупости! Баща ти е убил Кърт Лими! Или е платил на някой руснак, за да го направи!

— Не ти вярвам.

— Защо да го убивам? Какво ми пукаше за него?! Изкарай ни от тук!

— Късно е — отговори той.

— Защо? Знаеш, че ти казвам истината!

— Мисля, че няма да познаеш истината, дори да те ухапе по задника, приятелю. И всеки момент ще се случи точно това.

— Порно! — извиках аз.

Той помълча малко. После каза:

— Знаеш ли защо баща ми нае братята Вирци, за да убият дядо ти и баба ти?

— Какво?! — казах аз.

— Чу какво казах. Знаеш ли защо го направи?

— Не! И не ми пука!

И наистина не ми пукаше. Не знаех дали е вярно, не знаех какво означава, ако е вярно, и не исках Порното да ми говори за това.

— Беше услуга, която дължеше на едни руски евреи — продължи той. — Дядо ти и баба ти всъщност не бяха семейство Брона. Бяха поляци. Като млади са работили в Аушвиц.

Гласът му прекъсваше постоянно, когато водата стигаше над ушите ми. Бутах едновременно двете стени, като се опитвах да задържа Магдалина и Рово в ъгъла. Но те постоянно се хлъзгаха надолу.

— Истинското семейство Брона са починали в концлагера — продължи Порното. — И твоите дядо и баба са взели паспортите им, за да се измъкнат от страната след края на войната. Но в Израел срещнали един руснак, който познавал и тях, и истинското семейство Брона. И един негов приятел се обадил на баща ми.

Чувах и разбирах някои от нещата, които ми говореше, макар че не исках. Имах чувството, че ще трябва да поразсъждавам върху тях и това сигурно няма да бъде приятно занимание.

Можех да го направя след една седмица например, ако все още бях жив.

Междувременно обаче исках от Порното единствено да млъкне и да ни помогне.

— И какво от това? — извиках аз.

— Просто ти казвам, за да не се заблуждаваш.

— Добре! — казах аз. — Прощавам ти! Прощавам и на баща ти! Прощавам и на дядо и баба, по дяволите! Изкарай ни от тук!

Порното помълча малко. После каза:

— Не знам, човече. Ти уби всичките ми хора.

— Това е хубаво! — отговорих аз. — И никой не знае! Хайде, помогни ми!

Той не отговори и аз добавих:

— Ако искаш да ти помогна да убиеш някой друг, ще го направя!

— Аха — каза той. — Като последния път? Не, благодаря. Мисля да взема това, което е сервирано. А това си ти. Буквално.

— Не съм виновен за Фермата! Знаеш го!

Започвах да се паникьосвам. Краката и ръцете ми горяха от умора. Покрай глезените ми се извиваха живи, хлъзгави неща. И изобщо не успявах да отлепя скоча от телата на Магдалина и брат й. Можех само да ги гледам в очите, изпълнени с ужас, и да усещам горещия им дъх върху лицето си.

— Няма значение, приятел — отговори Порното.

Човекът, когото бях застрелял на балкона над нас, умря и изпусна пистолета си във водата. Пистолетът падна на метър и половина от мен, но от това нямаше никаква полза. Когато чу плясъка, Порното няколко пъти стреля напосоки във водата.

— Сега трябва да изкарам шибаните трупове от тук — каза той, когато ехото от изстрелите утихна. — Знаеш ли, че се чудех дали да не донеса някакво месо, ако акулите са гладни? Май няма да има нужда.

Помислих си, че се кани да хвърли някой от труповете във водата, и се почудих дали това няма да е добре: акулите можеха да го сравнят с нас и да решат, че ние не сме храна.

После усетих нещо по лицето си и вкус на мед в устата си. Вдигнах поглед и в окото ми падна една голяма капка. Смъдеше. И беше топла.

— Поне извади Магдалина и брат й! — изкрещях на Порното. — Те не са ти направили нищо!

— Косвени жертви, приятел — каза ми той. — Извинявай.

Две секунди след това акулите атакуваха.

 

 

Имаха избор между мен и Рово, защото в мига, в който осъзнах какво става, покрих по-голямата част от тялото на Магдалина с моето.

Рово удряше много по-малко с лакти от мен. Повърхността на водата се надигна и се разцепи, когато го нападнаха.

Понякога хората казват, че акулите не правят нищо друго, освен да плуват и да убиват, но дори това е преувеличено. В действителност използват едни и същи мускули отстрани на тялото, за да правят и двете неща. Първо захапват нещо, а после започват да се мятат насам-натам, докато откъснат част от него. След това, ако преценят, че няма защо да бързат, акулите се оттеглят и изчакват жертвата да умре от загуба на кръв.

Акулите от аквариума в Кони Айланд бързаха, защото знаеха, че са прекалено много. В резервоара сякаш нарочно беше създаден някакъв отвратителен органичен ад, защото в него бяха наблъскани безброй акули, които в дивата природа щяха да навъртат стотици километри на ден и да стоят на разстояние една от друга. Тук обаче, ако следваха обичайната си тактика да отхапят нещо и да се отдръпнат, за да изчакат, просто нямаше да им остане нищо за по-нататък. Така че тези, които нападнаха Рово, го издърпаха от стената към средата на аквариума, като повлякоха Магдалина и мен с него.

Все едно бяхме в тоалетната чиния и някой беше пуснал водата. Когато потънахме, стиснах Магдалина между краката си, захапах скоча, с който бяха залепени ръцете й, и го откъснах със зъби. Два от долните ми зъби — левият кучешки и следващият — паднаха, но поне я освободих.

Но когато излязохме обратно на повърхността, тя се отблъсна от мен и заплува обратно към Рово, който се въртеше и се извиваше във всички посоки, крещеше и пръскаше кръв на светлината от тавана. Сграбчих скоча на краката на Магдалина и я издърпах обратно на тъмно — в мига, в който Порното отново откри огън.

Мисля, че точно куршумите убиха Рово. Адски се надявам да е така.

Избутах Магдалина в един от ъглите на аквариума и затиснах устата й с ръка. Мисля, че през рамото ми виждаше какво става. Но не биваше. Водата около нас беше оживяла от резките движения на акулите, които разкъсваха тялото на брат й.

Не знам колко дълго останахме така. Аз я притисках към стената, като не спирах да ритам, за да останем на повърхността, и изпадах в паника всеки път, когато чувствах или си представях, че нещо ме удря по крака. Иначе казано, постоянно.

Струваше ми се, че са минали няколко часа. След известно време сблъсъците между акулите за храната станаха по-малко ожесточени и по-редки, докато водата се успокои. Бог знае какво беше останало от Рово. Ситуацията утихна, поне в сравнение с преди.

После над нас се чу глас, който каза:

— Мистър Локано? Господи боже!

Чу се и друг глас, който каза:

— Егати касапницата!

— Аха — отговори Порното. — Ще разчистите ли?

Някой започна да влачи труповете. Отне им дълго време. Подметките на мафиотите дрънчаха по металната повърхност на балкона, сякаш удряха по ксилофон.

Най-сетне приключиха. Порното размаха лъча на фенерчето си, но аз задържах и двама ни под водата.

— Пиетро? — подвикна той.

Не отговорих.

— Беше ми приятно, човече — каза той.

После си тръгна, като прибра рампата след себе си.

 

 

Сега ми се струва, че половината време от живота си, което съм прекарал с Магдалина, е било през онази нощ.

Безкрайно бавно, двамата се движехме покрай стените на аквариума. Аз я държах възможно най-високо до стъклото, а тя се протягаше в тъмното и опипваше за някаква стърчаща тръба, кран или нещо друго, за което можем да се хванем, за да се изтеглим нагоре. Аз също опипвах с крака за големия камък, който бях ритнал по-рано. И двамата не попадахме на нищо. Металният балкон, който беше на метър и половина над водата, със същия успех можеше да бъде и на един километър височина.

В ъглите на аквариума човек можеше някак си да се избута от двете стъклени стени, макар че ъгълът между тях беше толкова широк, и да се задържи. Ако натискът беше прекалено силен, ни оттласкваше назад. Ако беше прекалено слаб, потъвахме. Ръцете и вратът ми бяха парализирани от болка.

Разбира се, имаше и други, по-тривиални проблеми. Солта във водата, заради която ни беше по-лесно да държим главите си над повърхността, щипеше очите и устите ни. Самата вода беше с температура около двайсет и шест градуса и отначало ни се струваше топла, но всъщност беше достатъчно студена да ни убие, ако останем прекалено дълго в нея.

Но когато ставаше въпрос да се спаси животът на Магдалина, аз сякаш бях неунищожим и не се поддавах на умората. Измислих нова техника. Тя качи краката си на раменете ми с лице към мен, така че възможно най-голяма част от тялото й да остане над водата. Мисля, че останахме така в продължение на цели часове. След известно време свалихме и дрехите й, защото без тях й беше по-топло. И след още известно време тя ме остави да я лижа, макар че не спря да плаче дори когато свършваше.

Съдете ме, ако щеше. Пробвайте да съдите нея, и ще ви счупя главата. Ще разберете какво значи първична сила само ако се давите в нея. Острият и богат вкус на Магдалина и нервите в гръбначния ми мозък, които избухваха в отговор на този и никой друг стимул, караха океана да изчезне. Животът се връщаше в мен.^[2]

През нощта не спряхме да чуваме някакво хъркане, на всеки петнайсетина минути. Докато капандурите просветляваха, отначало бавно, а после абсурдно бързо, започнах да различавам една малка, кръгла глава с блестящи черни очи, която се показваше на повърхността и издухваше вода от змийските си ноздри.

Когато успях да различа циферблата на часовника си, минаваше шест сутринта. Треперехме от студ и умора. Щом стана достатъчно светло, за да различаваме акулите под водата, те изведнъж станаха много по-агресивни. Явно обичаха полумрака на зората. Започнаха да се стрелкат към нас като сенките на топка, която отскача от стените на аквариума.

Но вече бяха пропуснали своя шанс. Сега всичко, което можеха да получат, беше ритник с пета по муцуната. В аквариума стана още по-светло. Видяхме, че хъркащото животно е голяма морска костенурка — вероятно същото, което бях ритнал по-рано и бях взел за камък. След това видяхме, че са две. А след това видяхме, че целият аквариум е натъпкан с най-различни животни.

Имаше поне десетина акули, дълги колкото човешко тяло (след двайсет минути вече успях да ги преброя съвсем точно — бяха четиринайсет); изглеждаха от два различни вида, но аз не можех да определя нито един от тях. И двата вида бяха кафяви, кожата им приличаше на велур и имаха изненадващ и отблъскващ брой перки от двете страни на тялото. Акулите от единия вид имаха и петна.^[3]

 

 

По циментовото дъно на аквариума, покрито с пясък, бавно се плъзгаше една морска котка — половината от опашката й сякаш беше отхапана. Над нея се виждаше ято риби-папагали, дълги поне по трийсет сантиметра, които се тълпяха и ръфаха останките от тялото на Рово, като го бутаха покрай стените на аквариума, все едно танцуваше.

От него не беше останало много: разкъсаната глава, гръбначният стълб и костите на ръцете. Дланите му бяха разкъсани и сухожилията висяха като панделки. От време на време някоя от акулите разтърсваше тялото му, за да се добере до останките от месото, и то се преобръщаше във водата, докато с него отново се заемеха по-дребните риби. В някакъв момент се гмурнах и го хванах, докато минаваше покрай нас, защото си помислих, че ако не позволявам на рибите да го ръфат, Магдалина може да спре да диша толкова учестено, че да припадне. Но акулите станаха прекалено агресивни, а от допира с трупа започна да ми се повръща. Всъщност единственото място, за което можех да го хвана, беше в острата и хлъзгава основа на гръбначния стълб, точно до дупките, през които бяха измъкнали и двата бъбрека. Така че го оставих да плува във водата и казах на Магдалина да не гледа към него. Въпреки това и двамата не спряхме да го гледаме.

Към 7:30 ч. акулите се отдалечиха от нас, сякаш бяха чули някакъв сигнал, и ето че се появи човекът, който ги хранеше.

Беше младеж на двайсет и няколко, с обръсната глава и бакенбарди, с жълт гумиран панталон. Той спря и се вторачи в зърната на Магдалина, които стърчаха над водата. Тя беше съвсем гола. Поне така не забеляза Рово.

— Изкарай ни от тук — изръмжах му аз.

Тъпото копеле най-сетне дойде да спусне рампата и аз се отблъснах от стената, като държах Магдалина в прегръдките си — готов да изтръгна очите на всяка акула, която реши да се ебава с нас точно сега. След като я избутах нагоре и се заех да се издърпам след нея, получих толкова силен световъртеж, че за известно време спрях да виждам.

— Ще се обадя на ченгетата — каза пазачът.

— Как? — попитах го аз. — Нямаш мобилен.

— Естествено, че имам — каза той и го извади.

Тъпак. Счупих телефона в парапета и хвърлих парчетата във водата — след като го бях изкарал в нокаут.

 

 

Двайсет и четирите часа, които започнаха от този момент, бяха най-ужасните и най-важните в живота ми. През тях — и това е най-малкото — изминах близо 3000 километра, като накрая се озовах обратно в Ню Йорк — точно едно денонощие, след като двамата с Магдалина бяхме изпълзели от водата.

И по-конкретно, озовах се в Манхатън, където портиерът на Порното все още ме познаваше по лице. В апартамента имаше двама тъпаци, които убих със стъклената му масичка за кафе.

Накрая намерих и Порното, който все още не спеше, защото мозъкът му беше изпържен от кокаина, и го вдигнах за хълбоците, както правех с Магдалина. После го хвърлих с лицето напред през прозореца на дневната му, докато той се извиваше и пищеше.

Веднага след това ми се прииска да можеше да се върне обратно, за да го хвърля пак.

После слязох на улицата, където вече се събираше тълпа, и се обадих на Сам Фрийд за втори път през този ден, за да му кажа откъде да ме вземе.