Джош Базел
Анатомията на Питър (24)

22

Двамата с Магдалина си тръгнахме от аквариума със зеленото субару на момчето, което хранеше акулите. Трябваше да подпра гърди на волана, за да карам. Не можех да си протегна ръцете.

Магдалина беше с един от жълтите дъждобрани, които намерихме в металния шкаф. Беше подвила крака под тялото си на седалката до шофьора и лицето й беше почервеняло от плач. Виеше много силно и отначало не разбрах, че всъщност казва нещо, още по-малко какво.

А тя повтаряше ли, повтаряше едно и също:

— Спри.

— Не можем да спрем — отговорих аз.

Венците ми пареха и бяха подути на мястото на двата изкъртени зъба.

— Трябва да кажем на родителите ми.

Замислих се. Родителите й трябваше да бягат. Когато Порното разбереше, че сме живи, щеше да ги ликвидира. Трябваше да ги предупредим.

От друга страна, не биваше да ги паникьосваме. Ако направеха някоя глупост — например да се обърнат към ченгетата, преди да сме включени в Програмата за защита на свидетелите — щяха да загинат.

— Не можеш да им съобщиш за Рово — казах аз.

— Как така? — попита ме Магдалина.

И двамата говорехме прегракнало. Все едно че на шега си преправяхме гласовете.

— Трябва да им кажеш да бягат. Да се махнат от Ню Йорк. И изобщо от Източния бряг. Нека да идат в Европа. Ако разберат, че Рово е мъртъв, ще откачат или ще останат тук… или и двете.

— Спри да сляза — каза ми Магдалина.

— Не може, мило — отговорих аз.

— Не ми викай мило — сряза ме тя. — Никога повече не ми викай мило. Ето телефон. Спри!

Отбих и спрях. Ако тя ме мразеше, за което имаше основание, със сигурност нямах друго опасение, което да ме разтревожи повече.

Мисля си, че все пак излъга родителите си за Рово. Защото плачеше беззвучно, докато говореше с тях — просто гърдите й се повдигаха учестено.

Каквото и да им каза, беше на румънски.

За което съм й вечно благодарен.

Когато прекосихме щатската граница с Илинойс, вече беше тъмно. Доста встрани от магистралата имаше ресторант от някаква верига, а след него — няколко мотела на голямо разстояние един от друг. Магдалина дойде с мен, за да поръчаме храна, като трепереше през цялото време. Не беше много умно да се движим заедно, но не исках да я изпускам от поглед. Не усещах почва под краката си, все едно изобщо не съществувах.

Знаех, че това, което Порното ми беше казал за дядо и баба, е вярно. То обясняваше всичко: годините, през които бяха избягвали да общуват с други евреи, мълчанието им за собствените им семейства отпреди войната, сбърканите татуировки на ръцете им. Не знаех какво да мисля за това, нито за усилията им да живеят с фалшива самоличност, но със сигурност знаех, че с човечеството вече ме свързва единствено Магдалина.

Не си спомням много за ресторанта, в който се отбихме. Сигурен съм, че беше в оранжево и кафяво, както всички ресторанти на магистралата. Ядохме в колата. След това Магдалина заспа на задната седалка, а аз се измъкнах да се обадя на Сам Фрийд и да му кажа, че вече сме готови да се включим в програмата.

— Това може да отнеме малко време — отговори ми той. — Не знам на кого мога да се доверя. Не искам да казвам на никого, ако не е абсолютно необходимо.

Той помисли малко и продължи:

— Ще взема няколко души и ще дойда лично. Не би трябвало да отнеме повече от шест часа.

Събудих се на задната седалка на субаруто. Магдалина беше свита на кълбо, обърната с гръб към мен.

Все още беше тъмно, но видях сянката на нечия глава, очертана на запотеното задно стъкло на колата — уличната лампа на паркинга на ресторанта я осветяваше отзад.

На главата нямаше полицейска фуражка. Не чувах шум от радиостанция и не виждах светлина от фенерче. Собственикът на главата полагаше максимални усилия да се движи възможно най-безшумно, докато заобикаляше колата.

Когато сянката стигна до дясната задна част на купето, ритнах вратата в стомаха му и изскочих навън.

Човекът успя да се задържи на крака в продължение на пет-шест крачки, олюлявайки се настрани, после падна и аз скочих върху него. Найлоновото му яке изсвистя по асфалта, когато го издърпах зад един контейнер за смет, така че да не се вижда.

Дори когато го огледах отблизо, не го познах. Беше на двайсет и няколко. Слаб бял мъж с очила. Блъснах главата му в контейнера.

— Ченге ли си? — попитах го аз.

Беше прекалено смотан, за да е от мафията.

— Не, човече! Обърках колата!

— Глупости — казах аз и пак го блъснах в контейнера.

Той се разплака.

— Мислех си, че правите секс — каза той.

— Какво?

— Исках да гледам!

Продължаваше да хлипа. Претърсих джобовете му, но в тях нямаше нищо друго, освен портфейл от микрофибър. Според шофьорската му книжка беше от щата Индиана.

И ципът на панталона му беше отворен.

— Господи — казах аз.

Обърнах се към колата, за да кажа на Магдалина, че всичко е наред. Тя се беше изправила на задната седалка на субаруто.

После изведнъж я осветиха фарове и аз чух свирене на гуми.

Прозорците на джипа сигурно вече са били отворени. Залпът от автоматичен огън, който избълваха към субаруто, дойде прекалено бързо, за да са отворили прозорците в последния момент.

След това джипът подскочи и изчезна, сякаш го бях блъснал с ръка. Чух как остърга бронята на няколко коли зад мен, докато изхвърчаваше от паркинга.

Стигнах до субаруто. Изглеждаше така, сякаш някой го е настъпил — ламарината от страната на Магдалина беше станала на решето и хлътнала навътре. Навсякъде имаше стъкла, миришеше на барут и кръв.

Вратата се откачи, преди да я отворя докрай. Главата на Магдалина се люшна, когато я извадих навън и се завъртях, за да я оставя на земята.

Дясната й скула беше разбита като колата и цялата в кръв. И двете й очи бяха съвсем червени — лявото беше сцепено по средата и от него течеше абсолютно прозрачно желе.

Когато вдигнах лицето й към моето, почувствах как под кожата й мърдат натрошени кости.

Ако Бог наистина се разгневи, няма да изпрати ангели на отмъщението.

Ще изпрати Магдалина.

А после ще си я прибере отново.