Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (8)

Осма глава

Въпреки решимостта си да държи главата си високо вдигната, към обяд на следващия ден Хани отчаяно се нуждаеше да намери някое тихо местенце, където да си ближе раните. Всички, които предишната вечер не бяха на снимачната площадка, вече бяха чули за кавгата й с Ерик и тя знаеше, че всички шушукаха зад гърба й. Този ден снимаха навън, но тя се отказа да търси скривалище във фургона си, защото там я чакаше учителят с урок по тригонометрия. Вместо това се промъкна зад фургона столова до един бутафорен камък. Но докато пристъпваше под хладната сянка, разбра, че дори и тук не можеше да бъде насаме.

Облегнат на един балван, с ниско нахлупена шапка, седеше Даш Кугън, присвил единия си крак. Знаеше, че трябваше да си тръгне, но въпреки хладното държане на Даш към нея, тя потъна в усещането, че бе попаднала на сигурно, безопасно място. Де да можеше да се сгуши в скута му като Джейни! Знаеше, че това бе напълно невъзможно и затова се отпусна под сянката на около четири метра от него, прегърна коленете си и заби токовете на каубойските си ботушки в праха. Може би ако си стоеше така, без да говори, той нямаше да има нищо против.

Изтече една минута, секундите й сякаш траеха цяла вечност. Опита се да се сдържи, но думите й се изплъзнаха сами.

— Мразя хора, които си нямат друга работа, освен да клюкарстват за другите.

Той не отговори, макар че би трябвало да е чул какво се бе случило.

Тя си наложи да мълчи. Вече знаеше, че Даш не обича жени бърборани, но щеше да се пръсне, ако не споделеше с някого, че онази глутница чакали — сценаристите, бяха изтръгнали най-съкровените й тайни и ги бяха показали на цяла Америка. И с кого другиго да сподели, ако не с този мъж, който бе своего рода най-близко до истинския й баща?

— Ако ме питаш мен, Ерик е истински сополанко. Всички си мислят, че съм го сваляла, но да не съм такава идиотка да свалям един суетен тъпанар като него?

Кугън повдигна с палец периферията на шапката си и се загледа надалеч, към хоризонта.

Тя зачака той да я посъветва, така, както възрастните би трябвало да съветват тийнейджърите. Както един баща би посъветвал дъщеря си.

Подтикна го:

— Да не съм толкова глупава да си мисля, че някой като него ще погледне повторно момиче с моя външен вид?

Напрегната, тя зачака той да отговори. Само да й кажеше, че във външния й вид няма нищо лошо! Да й кажеше, че ще разцъфти по-късно от връстниците си, така, както го бе казвал на Джейни.

Но тъй като мълчанието му продължи, тя реши, че не бива да очаква той да чете мислите й.

— Знам, че не съм хубава, но, как мислиш… — Зачовърка една дупчица на коляното на дънките. — … не смяташ ли, че бих могла да се развия по-късно, нали знаеш?

Той се обърна към нея и я погледна със студени, безизразни очи.

— Дойдох тук, за да съм насаме. Ще ти бъда много благодарен, ако се разкараш.

Тя скочи на крака. Защо ли си бе въобразила дори и за миг, че той щеше да я разбере? Че я обичаше поне малко и щеше да облекчи болката й? Кога най-сетне щеше да разбере, че той не даваше и пет пари за нея? Свита в пашкула на мъката си, тя се опита да намери начин да му отвърне на удара с удар, да го нарани така, както я бе наранил той самият.

Вдишвайки дълбоко, тя го изгледа свирепо, а гласът й трепереше от враждебност.

— Пък и кой ли би искал да е с теб бе, дърт пияница!

Той дори не потрепна. Просто си седеше и гледаше планините Сан Гейбриъл. Периферията на шапката засенчваше очите му и тя не можеше да види изражението им, но гласът му бе равен като оклахомската прерия.

— Сега какво ще кажеш да оставиш дъртия пияница насаме?

Цялата й омраза се превърна в жлъч. Никога вече нямаше да разкрие истинските си чувства пред никого от тях. Намръщена силно, за да прикрие кървящото си сърце, тя се врътна и забърза към фургона си.

Зад купчината бутафорни скали Даш Кугън усети как потта избива по ризата му. Стисна очи, опитвайки се да отблъсне онзи силен копнеж, който го бе потресъл така силно, сякаш някой дереше кожата му. Това момиченце никога нямаше да узнае колко близо до истината бе подигравката му. Той наистина имаше нужда да пийне.

С трепереща ръка потърси ролката „Лайфсейвър“ в джоба на ризата си. През последните години бе приемал възстановяването си като даденост, но напоследък бе осъзнал, че самодоволството му бе една голяма грешка. Пъхна две ментови бонбончета в уста и си припомни, че отдавна се бе отказал да приписва причините за алкохолизма си на други хора; нямаше да го стори и сега. Неоспорим факт бе, обаче, че всеки път, когато това малко момиченце подтичваше подире му, в очакване той да бъде неин баща и в истинския живот, силното желание да пийне го зашлевяваше като с пестник. Той не бе бил порядъчен баща дори и за собствените си деца, какво остава да се прави на неин родител…

В първите дни, когато започнаха да четат сценария и да разговарят за шоуто, той бе дружелюбен, но скоро осъзна, че правеше голяма грешка. Тя го следваше навсякъде, не му оставяше възможност дори да си поеме дъх. Още тогава разбра, че трябваше да поддържа дистанция. В неговата собствена душа имаше достатъчно празнини, за да е в състояние да запълва нейните.

Знаеше колко силно я наранява, но си казваше, че тя бе едно малко, но силно дяволче, досущ като самия него като дете, затова щеше да се справи с това, че я отхвърля; така, както той се бе справил, докато го прехвърляха от семейство в семейство, докато растеше. Може би тя дори да бе и по-силна. По-добре щеше да е за нея още отсега да разбере, че не бива да очаква прекалено много от другите хора, че не биваше да разкрива чувствата си публично, така че всеки срещнат да можеше да ги стъпче, стига да поиска.

Но, по дяволите, в нея имаше нещо, което направо късаше сърцето му, и повече от всичко друго, това бе причината да се държи настрана от нея. Защото, когато се чувстваше уязвим, му се искаше да пие, а нищо на света, дори и това буйно хлапе, нямаше да е в състояние да съсипе неговите извоювани с толкова усилия шест години на трезвеност.

 

 

Хани видя къщата в началото на март, точно преди шоуто да излезе в четиримесечна пауза, или дупка, както всички я наричаха. Преместиха се след няколко седмици и тя излезе да се разтъпче още първата вечер, точно когато залязващото слънце обля в светлина варосаната фасада. Лиани от бугенвил се катереха по стените и се виеха покрай черните жалузи, които закриваха двукрилите прозорци. Малкият, обшит с медна ламарина навес над входната врата бе покрит с прилична, сиво-зелена патина. Храстите бяха добре подкастрени, а малката градинка с рози край къщата бе с формата на полумесец. Никога не си бе и въобразявала, че ще живее в толкова красив дом. Той бе олицетворение на всичките й мечти.

— Разбира се, прекалено е близо до Уилтшър, за да е сред модните жилища — й бе казал агентът по недвижими имоти, — но Бевърли Хилс си е Бевърли Хилс.

Хани пет пари не даваше кое бе модно и кое не. Дори не я интересуваше дали ще живее в Бевърли Хилс или не. Къщата бе хубава и уютна, идеалният дом за едно семейство. Може би нещата вече щяха да потръгнат по-добре за нея. Тя прегърна с ръце гърдите си, опитвайки се да намери утеха в къщата и да забрави всичко онова, което не вървеше добре в живота й: конфликтите на снимачната площадка, начина, по който хората говореха зад гърба й. Един от режисьорите се бе оплакал на Рос, че бе закъсняла няколко пъти и карала другите да я чакат. Но не ставаше дума за всички, а само за Даш Кугън. А тя го бе карала да я чака на два пъти, защото й бе писнало от начина, по който той я пренебрегваше, особено когато пресата започна да го величае като „Баща на годината“.

Вниманието й бе привлечено от кола, която спираше в подхода към къщата. Обърна се и видя агентът й да слиза от беемвето си. Артър Локууд пое към нея, острата му червена коса и брада изглеждаха по-тъмни на намаляващата светлина. Тя го уважаваше, но фактът, че притежава две университетски дипломи я плашеше, затова не можеше да се зарадва на появата на брадата му.

— Настани ли се? — попита той.

— Настаняваме се. Една от продавачките от мебелния магазин аранжира мебелировката.

— Хубава къща.

— Ела да ти покажа грейпфрутовото дърво. — Тя го поведе встрани; той се наслади на дървото, а сетне двамата отидоха през задната врата до остъклената веранда. Продавачката от мебелния не бе стигнала още дотук, затова имаше само един стар сгъваем стол, но Артър отказа да го заеме.

Хани погледна към малкото задно дворче. Щеше да си опъне хамак между две дървета, да си купи скара за барбекю, като онези от рекламите по телевизията.

Артър подрънкваше с дребните монети в джоба на копринения си панталон.

— Хани, дупката започва след две седмици и няма да има нужда да си под ръка чак до края на юли. Още не е късно да приемеш предложението на „Тристар“.

Въздухът в ранната вечер изведнъж захладня.

— Не искам да се снимам в никакви филми, Артър! Вече ти го казах. Искам по време на паузата, преди да сме започнали отново снимките, да завърша средното си училище.

— Нали работиш с частен учител. Няколко месеца по-рано или по-късно — какво значение?

— За мен има значение.

— Допускаш грешка. Въпреки че шоуто на Кугън е голям хит сега, то няма да продължи вечно и затова трябва да започнеш да планираш бъдещето си. Ти си естествен талант, Хани. А ролята, предлагана от „Тристар“, наистина ще те направи звезда.

— Четиринайсетгодишно момиче, което умира от рак. Най-подходящото нещо за ободряване на Америка.

— Сценарият е страхотен.

— Тя е богато момиче, Артър! А аз не бих могла да убедя когото и да било на този свят, че съм богато момиче.

Плашеше се да играе друга роля, освен тази на Джейни Джоунс. Нямаше значение какво пишеха критиците, тя знаеше, че не бе истинска актриса. Играеше себе си.

— Подценяваш се, Хани. Притежаваш истински талант и в тази роля ще бъдеш чудесна.

— Забрави за това.

Можеше да си представи презрителната реакция на Ерик, ако я видеше в ролята на богато четиринайсетгодишно момиче, което умира от рак.

Дори само при мисълта за Ерик изпита болка. Той се държеше така, сякаш тя не съществуваше, с изключение на общите и за двамата сцени. А Даш не бе говорил с нея извън обсега на камерата, откакто преди три седмици тя се бе опитала да го заговори зад скалите. Единственият човек, който никога не я отбягваше, бе Лиз Касълбъри, но Хани предполагаше, че това се дължеше на Мици. Кучето на Лиз бе съществото, което бе най-близко до понятието неин приятел. Загледана в задния двор, тя усети как самотата я обзема изцяло.

— Необходима ти е възможност да се разгърнеш — настоя агентът.

— Мислех си, че работиш за мен, Артър. Казах ти, че не искам да се снимам във филми и край.

Чертите на лицето му се втвърдиха и тя разбра, че го бе ядосала, но не даваше и пет пари. Прекалено много я ръководеше, затова от време на време трябваше да му показва кой от двамата бе всъщност шефът.

Когато най-сетне той си замина, тя влезе вътре. Намери Шантал във всекидневната, излегната на многосекционния диван, тапициран с брокат в златисто и бяло, да чете списание. Гордън седеше срещу нея и си играеше с джобно ножче.

— Тази стая наистина изглежда красива, Шантал. Продавачката си свърши добре работата.

От стена до стена се простираше дебел бял килим. Освен дивана, в стаята имаше и красиви френски столове, малки масички с бронзови крака и стъклени плотове с форма на амеба. Върху една от тях се виждаха остатъците от вечеря от готови ястия.

— Утре идват растенията.

— Това е добре. — Шантал се протегна и остави списанието си. — Хани, аз и Гордън си поговорихме. Смятаме след няколко дни да се изнесем.

Хани замръзна на място.

— Какво искаш да кажеш?

Шантал занервничи.

— Гордън, ти й кажи.

Гордън мушна ножчето в джоба си.

— Смятаме да пообиколим с кола страната, Хани. Да видим повечко от Америка. Донякъде — да заживеем собствен живот.

Сърцето на Хани щеше да изскочи от гърдите й.

— Гордън трябва да помисли за кариерата си — продължи Шантал. — За да стане добър художник, му е нужно вдъхновение.

Хани се опита да потисне паниката, която я бе обзела.

— Вие двамата да не сте полудели? Та аз току-що купих тази къща! Купих я за всички нас. Не можете сега да си заминете.

Шантал не смееше да я погледне.

— Гордън казва, че Бевърли Хилс го задушавал.

— Та ние се нанесохме едва днес! — изкрещя Хани. — Как може да го задушава?

— Знаех си, че няма да разбереш. Винаги навикваш на хората. Никога не се опитваш да ги разбереш. — И със сподавен, лек стон Шантал изтича навън от стаята.

Хани се обърна към Гордън.

— Какво, по дяволите, смяташ, че вършиш, глупав тъпанар?

Гордън вдигна слабоволната си брадичка.

— Не ме наричай така! Смятам, че аз и Шантал можем да си тръгнем, ако искаме.

— И как смятате да се издържате?

— Ще си намерим работа. Вече говорихме за това. Ще работим и ще пътуваме из страната.

— Може би ти можеш да работиш, но не се залъгвай за Шантал. Най-тежката работа, която е вършила, е да продава билети за пътуванията с кораба по езерото и толкова пъти не й излизаше касата, че ако не бе член на семейството, отдавна да я бяха уволнили.

— Може да работи като фризьорка. Говореше за това.

— Тя говореше и за това, че ще се омъжи за Бърт Рейнолдс, но не го направи, нали?

Гордън мушна ръце в джобовете си, очевидно разочарован.

— Не мога да продължавам повече така. Трябва да започна да рисувам.

— Ами започвай тогава! — рече отчаяна Хани.

— Не мисля, че ще съм в състояние да рисувам тук. В тази къща. В тази околност. Всичко е прекалено…

— Просто опитай — помоли го тя. — Ако не стане, винаги можем да се преместим.

Призля й само от мисълта да се местят. Още не бяха дори разопаковали багажа си, а и тази къща й харесваше. Нямаше обаче да му позволи да отведе Шантал.

— Не знам. Аз…

— От какво се нуждаеш? Ще ти купя всичко, което ти трябва.

— Не ми харесва през цялото време да говориш за пари. Аз съм мъж. Би трябвало да…

— Ще ти плащам по две хиляди долара месечно само да останете тук.

Гордън я зяпна.

— Две хиляди долара на месец, докато останете. Къщата и храната и без това я плащам. Две хиляди долара — само за джобни пари.

Гордън тихичко въздъхна. Лицето му изглеждаше като ощипано, а когато заговори, тонът му бе мек и дрезгав.

— С какво право се опитваш да ръководиш живота ни?

— Обичам Шантал, това е всичко. Искам да се грижа за нея.

— Аз съм мъжът й. Аз ще се погрижа за нея.

Но в тона му вече липсваше убеденост и Хани разбра, че бе спечелила.

 

 

Започна дупката. Докато Гордън и Шантал се излежаваха из къщата, ядяха ястията, които Хани приготвяше, и гледаха телевизия, Хани завърши средно образование с пълно отличие, с изключение на физиката, която ненавиждаше. През юни тримата отлетяха за Южна Каролина, за да видят Софи. Паркът бе още по-потискащ, отколкото го помнеше. Люлките бяха продадени, а „Боби Лий“ се бе разцепил окончателно по време на буря и бе потънал на дъното на Сребърното езеро. Хани още веднъж се опита да уговори леля си да дойде в Л. А., но Софи отказа.

— Това е домът ми, Хани. Не искам да живея на друго място.

— Но тук не е безопасно, Софи.

— Разбира се, че е. Бък е тук.

На следващия ден Хани отиде с кола до града, за да се срещне с адвоката, когото бе наела през декември, за да уреди покупката на парка. Към края на следобеда вече бе подписала документите. Покупката щеше да я разори финансово за известно време, нямаше да е в състояние да отвори отново парка, но поне си го върна.

 

 

— Хани, помолих те при последната реплика да минеш покрай Даш и да отидеш до прозореца. — Режисьорката Джанис Стийн й показа точното място.

Дупката бе свършила. Беше вече август и работеха в студиото по сериите за второто шоу за сезона 1981–82. Хани бе изпаднала в отвратително настроение още със започването на снимките. Даш с нищо не бе показал, че се радва да я види отново, а Ерик едва отвърна на поздрава й. Само Лиз Касълбъри, кралицата на кучките, се спря да побъбрят, а тя бе последният човек, с когото Хани искаше да се разговори.

Хани тури ръка на кръста си и изгледа яростно Джанис, която стоеше в средата на декора на всекидневната на къщата на ранчото.

— Не искам да се местя, преди да произнеса „Успокой се, тате“. Ще стане по-добре така.

— Твърде късно е — рече Джанис. — Тогава вече трябва да си до прозореца.

— Не искам да стане така.

— Аз съм режисьорката, Хани!

Присвила очи, Хани заговори с най-плачливия си тон:

— Аз пък съм актриса, която се опитва да си свърши прилично работата. Ако не харесваш работата ми, може би ще трябва да си намериш друго шоу, което да режисираш.

Тя изхвърча покрай Даш, който бе застанал до прозореца със сценарий в едната си ръка и с чаша кафе в другата, и напусна площадката. Миналата година се боеше от всички тях, но тази година щеше да е по-различно. Писнало й бе от хора, които я тикаха насам-натам, писнало й бе от нескончаемите оплаквания на Гордън, че живеел в Бевърли Хилс, писнало й бе от цупенето на Шантал. И така и така никой не я харесва, тогава какво значение има как се държеше?

Сви по коридора, който водеше към гримьорните, и видя в края му Ерик. Само при вида му коленете й омекнаха. През лятото той бе заснел първата си роля в пълнометражен игрален филм и изглеждаше толкова хубав, че й бе трудно да откъсне поглед от него.

С него разговаряше привлекателната Мелани Озбърн, една от новите асистент-режисьорки. Бяха толкова близо един до друг, че Хани бе сигурна, че не ставаше въпрос за работа. Мелани се наведе към него по такъв самоуверен и секси начин, че Хани изтръпна от завист.

Ерик вдигна поглед и видя, че тя идва. Потупа Мелани по бузата и изчезна в гримьорната си.

Настроението на Хани вкисна още повече.

Мелани пое към нея, дружелюбно усмихната.

— Здрасти, Хани. Току-що дочух, че Рос иска да те види, веднага щом се освободиш.

— Може и сам да ме намери.

— Да, мадам — прошепна Мелани, докато Хани минаваше покрай нея.

Хани спря и се врътна назад.

— Какво каза?

— Не съм казала нищо.

Хани изгледа дългата, чуплива коса на Мелани и изобилния й бюст. Миналата седмица отново бяха орязали косата й като под тенджера.

— По-добре внимавай. Не обичам хитруши.

— Извинявай — рече хладно Мелани. — Не исках да те обидя.

— Да, ама го направи.

— Ще направя всичко възможно да избягна повторението на грешката си.

— Направѝ всичко възможно да не ми се мяркаш по пътя.

Мелани стисна зъби и тръгна да си върви, но Хани изглежда бе обсебена от нова злоба. Искаше й се да накаже Мелани за това, че бе красива и женствена, за това, че знаеше как да разговаря с Ерик. Искаше й се да накаже Мелани, че се шегуваше с Даш, че екипът я харесваше, че имаше добре лакирани червени нокти с формата на бадем.

— Първо ми донеси малко кафе — сопна се тя. — Донеси го в гримьорната ми. И побързай.

Мелани я изгледа с недоумение.

— Какво?

— Чу ме много добре.

След като червенокосата не помръдна, Хани сложи ръка на кръста си.

— Е?

— Върви на майната си.

Рос се появи иззад ъгъла навреме, за да чуе думите на асистент-режисьорката и замръзна на място. Мелани се обърна, видя кой идваше и пребледня.

Хани се втурна напред.

— Чу ли я какво каза?

— Как се казваш? — излая Рос.

На асистент-режисьорката сякаш й призля.

— Ъ-ъ-ъ… Мелани Озбърн.

— Е, Мелани Озбърн, току-що се вля в редиците на безработните. Събирай си багажа и изчезвай.

— Но…

— Хани е звезда — рече тихо той. — Никой не може да разговаря с нея по такъв начин.

Мелани се обърна към Хани, очаквайки тя да каже нещо, но все едно група дяволи бяха затиснали устните й с вилите си и не й даваха да проговори. Съзнанието й крещеше да поправи нещата, но гордостта й бе прекалено силна.

След като разбра, че Хани няма намерение да проговори, Мелани стана по-язвителна.

— Благодаря за всичко. — И гордо изправена, тя се обърна и си тръгна.

— Съжалявам за това, Хани — рече Рос, прокарвайки ръка през дългата си посребрена коса. — Няма да я допусна повече да работи отново тук.

Докато възприемаше внушаващата си страх победа, по гърба на Хани пробяга ледена тръпка. Той дори нямаше намерение да я попита какво се бе случило. Тя бе най-важната, а не Мелани. Нищо друго нямаше значение.

Той заговори за пресконференция относно новия сезон, за журналиста, който щеше да я придружава при малкото интервюта, които той й разрешаваше. Хани почти не го слушаше. Бе сторила нещо ужасно, но да си признае, бе все едно да преглътне голямата топка, която бе заседнала на гърлото й като хапка несдъвкан хляб. И тя започна бавния процес на оправдание на действията си. Рядко бе грешила в нещо, казваше си тя. Може би не бе сгрешила и в този случай. Може би Мелани бе виновницата. Навярно щяха да я уволнят така или иначе. Но независимо от разсъжденията си, тя не можеше да премахне гадните си усещания.

Рос си замина и тя се втурна към гримьорната си, за да може да остане няколко минути сама и да обмисли нещата. Ала преди да успее да влезе вътре, видя, че Лиз Касълбъри се бе облегнала на отворената врата на собствената си гримьорна, от отсрещната страна на коридора. От неодобрителното изражение на лицето на партньорката й — звезда, личеше ясно, че тя бе чула всичко.

— Един малък съвет, хлапенце — рече тихо тя, — не тормози хората. Това ще се върне и ще те преследва.

Хани се чувстваше така, сякаш бе нападната от всички страни и се наежи.

— Голям майтап! Не си спомням да съм искала съвета ти.

— Може би би трябвало.

— Предполагам, че ще изтичаш веднага при Рос.

— Ти си човекът, който трябва да го стори.

— Не си и въобразявай.

— Допускаш грешка — отвърна Лиз. — Надявам се, че ще го разбереш, преди да е станало прекалено късно.

— Иди при Рос — повтори злобно Хани. — Но ако Мелани се появи на тази площадка, мен ме няма!

Влезе в гримьорната си и тресна вратата.

Много от хората на снимачната площадка бяха приятели на Мелани и не мина много време, преди да се разпространи новината за уволнението й. До края на седмицата Хани се превърна в своего рода парий. Хората от екипа се обръщаха към нея, само когато бе неизбежно, а в отговор Хани стана още по-трудна за общуване. Оплакваше се от репликите си, от прическата си. Не й харесваха ту осветлението, ту декора. В съзнанието й битуваше мита, че ако се държеше достатъчно лошо, те щяха да бъдат принудени да й обръщат внимание. Но Даш спря изобщо да говори с нея, а Ерик я гледаше така, сякаш бе гол охлюв, който оставя слузестата си следа по тротоара на собствения му живот. Омразата се добави към сложните й чувства към него.

Следващата седмица Артър я изведе на вечеря. Бе дочул за станалото с Мелани и започна да я поучава за това, че си създаваше репутацията на човек в професията, с когото се работи трудно.

Вместо да го помоли да оправи нещата, както и трябваше да направи, тя го прекъсна с дълго изреждане на обидите, които бе изтърпяла от първия си снимачен ден до сега. Сетне му каза, че той или трябва да заеме нейната страна или тя ще си намери друг агент.

Той веднага отстъпи.

Когато излезе от ресторанта, имаше ужасното чувство, че в тялото й се бе вселил някакъв дявол. Вътрешен глас й нашепваше, че се превръща в разглезено холивудско изчадие, досущ като повечето от децата звезди, за които бе чела. Опита се да го потисне. Никой не я разбираше и това бе техен, а не неин проблем. Казваше си, че би трябвало да се гордее от факта, че бе турила агента си на мястото му, но като се качи в колата си, тя трепереше и знаеше, че онова, което изпитваше, не бе гордост, а страх. Нямаше ли да се намери някой да я спре?

На следващия ден се отби да види сценаристите. Не да говори с тях. Не, по дяволите, тя нямаше повече да говори с тях. Просто да им каже едно здрасти.