Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (22)

Двадесет и втора глава

В стаята бе душно, но тя лежеше на леглото, загърната със стария овчи кожух на Даш. Под него найлоновите й чорапи бяха залепнали на краката й, а черната рокля, която бе носила на погребението, бе мокра от пот. Лицето й бе заровено в яката на кожуха. Той още излъчваше неговия мирис.

По врата й бяха залепнали потни кичури коса, но тя не ги усещаше. Лиз дойде и си отиде, донесе й чиния храна, която Хани не можеше да приеме, и се опита да я уговори да поживее няколко дни при нея, във вилата й, за да не бъде сама. Но Хани искаше да е сама, за да намери Даш.

Тя се сви още повече под палтото; очите й бяха затворени. Говори ми, Даш. Искам да те почувствам. Моля те, моля те, нека те почувствам, за да се уверя, че не си си отишъл! Опита се да изхвърли от съзнанието си всичко, за да може Даш да я достигне, но я обхвана такъв черен ужас, че й се прииска да изкрещи. Устата й се отвори и устните й докоснаха меката яка.

Разбра, че някой бе влязъл в стаята чак когато дюшекът хлътна до нея. Искаше да се нахвърли върху всички и да ги изгони, за да я оставят сама. Нямаха право да нахълтват така в усамотението й.

— Хани? — Мередит произнесе името й и се разплака. — Аз… аз искам да те помоля за прошка. Ненавиждах те, бях толкова ревнива и отмъстителна. Знаех, че е грешно, но не можех да се спра. Единственото… единственото, което исках, бе татко да ме обича, но той обичаше теб.

Хани не искаше да слуша откровенията на Мередит, не можеше да я утеши. Поизправи се на леглото и седна на края му с гръб към Мередит. Вкопчи се в реверите на кожуха на Даш.

— Той обичаше и теб — заговори вдървено, знаеше, че трябва да произнесе тези думи. — Ти бе негова дъщеря и той никога не го забравяше.

— Аз… толкова те мразех. Толкова ревнувах…

— Няма значение. Вече нищо няма значение.

— Знам, че татко почива в мир и би трябвало да славим Бога, вместо да тъгуваме, но не мога.

Хани не отвърна нищо. Какво знаеше Мередит за една любов, толкова силна, че е жизненонеобходима като кислорода? Всичките чувства на Мередит бяха насочени благоразумно към небесата. На Хани й се прииска да изчезне в кожуха на Даш, докато Мередит си замине.

— Би ли могла… би ли могла да ми простиш, Хани?

— Да — отвърна машинално Хани. — Прощавам ти.

Вратата се отвори и тя чу гласа на Уонда.

— Мередит, брат ти си тръгва. Трябва да дойдеш да се сбогуваш с него.

Дюшекът помръдна и Мередит се изправи.

— Довиждане, Хани. Много… много съжалявам…

— Довиждане, Мередит.

Вратата се затвори. Хани се надигна от края на леглото, но когато се обърна, видя, че още не бе сама. Уонда я гледаше. Очите й бяха зачервени от плач, тупираната й руса коса се бе слепнала от едната страна. На погребението се бе държала така, сякаш вдовицата бе тя, а не Хани.

Изтри леко очите си и подсмръкна.

— Мередит започна да ревнува, още когато ви видя с Ранди за пръв път по телевизията. Не бе кой знае колко добър баща — предполагам го знаеш — и когато ви гледаше, толкова близки един с друг, бе все едно да й се сипва сол в раната.

— Сега това няма значение.

Парфюмът на Уонда имаше тежката миризма на карамфил. Или може би това не бе нейният парфюм. Може би Хани още вдишваше властващата над всичко миризма на цветята по време на погребалната церемония.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита Уонда.

— Отпрати всички — отвърна безчувствено Хани. — Това е всичко, което желая.

Уонда кимна и тръгна към вратата; там се спря, изсекна се и заговори бързо:

— Желая ти доброто, Хани! Признавам, че не одобрявах женитбата на Ранди с теб. Но и трите му бивши жени бяхме на погребението днес и трите заедно не сме му дали толкова щастие, колкото му даваше ти за един ден.

Като в мъгла Хани осъзна, че Уонда бе проявила благородство, за да направи това изявление, но искаше единствено да я оставят на мира, да легне отново на леглото, да затвори очи и да се опита да достигне до Даш. Трябваше да го намери. Ако не успееше, и тя щеше да умре.

Уонда си тръгна, а след час си заминаха и всички останали гости. Когато нощта се спусна, Хани заброди безцелно из къщата; бе само по чорапи. Кожухът му й бе толкова дълъг, че когато бръкна в джобовете, не можа да стигне до дъното им. Най-сетне се сгуши на голямото, зелено, кожено кресло, където той седеше, когато гледаше телевизия.

Мъжът, който бе убил Даш, се оказа пуснат под гаранция наркоман. Бе убит при престрелка с полицията няколко часа след смъртта на Даш. Изглежда всички си мислеха, че би трябвало да се чувства по-добре, след като убиецът на Даш бе мъртъв, но отмъщението не означаваше нищо за нея. То не можеше да й върне Даш.

Сигурно бе позадрямала, защото когато се събуди, бе два часът сутринта. Отиде в кухнята и започна безцелно да отваря вратите на шкафовете. Любимата му чаша за кафе стоеше на лавицата; отворено пакетче от ментоловите му „Лайфсейвър“ лежеше до захарницата и го чакаше. Влезе в банята и видя четката му за зъби в синя порцеланова чаша върху лавицата. Прокара палец по сухата четина и сетне мушна четката в джоба си. По пътя си към спалнята измъкна чифт негови чорапи от коша за пране и ги мушна в другия си джоб.

Когато излезе навън, луната не бе изгряла, едва мъждукаше крушката над вратата на конюшнята. Прекоси двора, запътила се към обора — камъните прокъсаха чорапите й, но тя дори и не забеляза. Отиде до оградата, където бяха стояли заедно толкова много пъти.

И остана в дълго, дълго очакване.

Най-сетне краката й вече не издържаха и тя се свлече в праха. Извади четката му за зъби от единия и чорапите от другия си джоб. В ръката й те приеха формата на топла, влажна топка. Сълзите мокреха бузите й, а мълчанието я задушаваше.

Мушна четката в устата си и я засмука.

 

 

Минаха седмици, тя отслабна и стана съвсем крехка. От време на време се сещаше да яде, но по-често забравяше. Спеше по никое време за кратко време, понякога в креслото му, понякога в леглото им с притисната до бузата си част от негова дреха. Имаше усещането, че някой я бе обърнал с главата надолу и я бе изпразнил от всички други чувства, освен от отчаянието.

Вестниците бяха безжалостни при отразяването на смъртта на Даш, вертолети, наети от папараците, бръмчаха над ранчото в лов на снимки на скърбящата вдовица, затова тя прекарваше повечето от времето си вътре в къщата. По ирония на съдбата смъртта на Даш бе придала на брака им посмъртна почит и досадните подмятания изчезнаха: Даш бе героят мъченик, а нейното име се произнасяше с уважение.

Вестникарските статии я обрисуваха като смела и дръзновена. Артър Локууд дойде в ранчото да й каже, че бил удавен от молби за интервюта с нея и че неколцина известни продуценти искали да я включат в следващите си филми. Тя го изгледа с невиждащ поглед, неспособна да схване думите му.

Лиз започна да я тормози с нейните здравословни манджи, витамини и нежелани съвети. Косата й взе да пада, но тя не забеляза и това.

Един августовски следобед, три месеца след смъртта на Даш, когато караше колата по тесния път в каньона на връщане от среща с адвоката на Даш, тя изведнъж осъзна колко лесно би могла да пропусне някой от завоите. Щеше да прегази мантинелата и да полети в каньона само с едно рязко натискане на газта. Колата щеше да се преобърне, сетне щеше да се превърне в пламтяща мълния, изпепелила цялата й болка.

Треперещите й ръце стиснаха волана. Бремето на болката бе станало прекалено тежко и тя просто не можеше повече да го носи. Никой не би скърбил много за смъртта й. Лиз щеше да се разстрои, но тя водеше пълнокръвен и наситен живот и скоро щеше да я забрави. Шантал щеше да поплаче на погребението й, но сълзите на Шантал бяха лесни; щеше да плаче много повече, когато умираше някой от образите в нейните любими сапунени опери. Когато човек няма истинско семейство, той може да си отиде и да не бъде оплакан.

Семейство.

Това бе всичко, което някога бе искала. Човек, който да я обича безусловно. Човек, когото тя да обича с цялото си сърце.

Тялото й потръпна от риданието. Толкова й липсваше. Беше неин любовник, неин баща, нейно дете, средоточие на всичко хубаво в живота й. Липсваше й неговото докосване, мирисът му. Липсваше й начинът, по който ругаеше, звукът на стъпките му, когато пресича стаята, бодливите му бакенбарди. Липсваше й начинът, по който разгръщаше вестника наопаки, така че тя никога не можеше да намери първата му страница, шумът от баскетболните мачове, които гърмяха по телевизора. Липсваха й всекидневните му ритуали на бръснене и вземане на душ, захвърлените кърпи и бельо, които никога не улучваха коша за пране. Липсваше й всичко онова, което бе част от Даш Кугън.

През сълзите си тя гледаше как стрелката на спидометъра вървеше нагоре. Гумите изсвириха, когато отсече един завой и колата се поднесе. Едно рязко натискане на газта, едно врътване на волана и цялата болка ще изчезне.

В паметта й се появи от някакъв друг живот младо момиче с орязана коса и износени гуменки. Стрелката на спидометъра продължаваше да се качва, докато тя се питаше какво бе станало с онова яростно, шестнайсетгодишно хлапе, което бе пресякло Америка с очукания си пикап, който се движеше само благодарение на силната му воля? Вече не можеше да си спомни какво означаваше да бъдеш смел. Не можеше вече да си спомни детето, което бе била.

Намери я, прошепна някакъв вътрешен глас. Намери това момиченце.

Постепенно кракът й се повдигна от педала на газта, не поради някакво възродено желание да живее, а просто защото се бе уморила да го натиска.

Намери я, повтори гласът.

Защо не! — запита се мрачно тя. Единствената друга алтернатива, която й оставаше, бе да умре.

 

 

Десет дни по-късно влажната жега на Южна Каролина я погълна в мига, в който слезе от своя блейзър с климатичната му инсталация и стъпи на напукания асфалт на увеселителния парк „Силвър Лейк“. Високи до кръста бурени се издигаха от зеещите дупки в настилката; покрити с ръждиви петна бетонни обелиски показваха къде се бяха издигали някога стълбовете на осветлението. Краката й бяха омекнали. Бе пътувала няколко дни, от време на време спираше в някой мотел да поспи няколко часа, преди отново да поеме по пътя. И сега бе изтощена до мозъка на костите си.

Присви отчаяно очи на жаркото слънце и се взря в закования с дъски вход на парка. От години притежаваше парка, но не бе направила нищо за него. Отначало нямаше време да се занимава едновременно с него и с кариерата си. А след като се омъжи за Даш, имаше време, но нямаше необходимите средства.

Покривът на будката за билети се бе срутил и фламинго розовата боя на шестте измазани с гипс колони се бе олющила и измърсила. Буквите на надписа над входа се люлееха опасно и едва се разчитаха.

„У ЕСЕЛИТЕЛЕН ПА К С ЛВЪР ЕЙК

ДОМЪТ НА Л Г НДАРНОТО ВЛАКЧЕ НА УЖ СИТЕ ЧЕ НИ ГРЪМ

ВЛЕДЕНЯВАЩ Т ЪПКИ ЗА ЦЯ ОТО СЕМ Й ТВО“

Вдигна глава и попи онази гледка, заради която бе прекосила континента — останките от „Черния гръм“. Над развалините на парка могъщите дървени възвишения все още се извисяваха в обжареното каролинско небе. Нито времето, нито липсата на грижи бяха успели да го унищожат. Бе несъкрушим, най-голямото влакче на ужасите в Юга, и нищо не можеше да помрачи величието му — нито разнебитените постройки, нито увисналите табели, нито потъналия в бурени парк. Не бе в действие вече единайсет години, но все още чакаше търпеливо.

Сведе поглед, за да избегне прилива на болезнените чувства. В миналите години можеше да види оттук и виенското колело, и извитите пипала на люлката октопод, които се издигаха над будката за билети, но люлките отдавна бяха разрушени и в жаркото небе се виждаха само пламтящият кръг на слънцето и „Черния гръм“.

Влагата я обгърна, плътна и душна; усети как потта се пропива в колана на шортите й. Слънцето изгаряше слабите й рамене и крака, когато пое покрай оградата; боровете и израслият храсталак й пречеха да надзърне в парка. Най-сетне стигна до стария служебен вход, използван за приемане на доставки. Бе заключен с верига и ръждясал катинар, очевидно безполезни, след като оградата наблизо бе разрушена отдавна. Паркът навярно бе любимо място на скитниците още по времето, когато можеше да бъде спасен. А сега го бяха изоставили дори вандалите.

Острите метални шипове издраскаха краката й, докато се изкатери на оградата. Проправи си път през шубрака, мина между две разпадащи се дървени постройки, в които някога държаха тежката машинария. Продължи нататък, мина под колонадата от обветрени борови стълбове на „Черния гръм“; не искаше да вдигне поглед нагоре към релсовия път, страхувайки се от опустошенията, които щеше да види.

Запъти се към центъра на парка.

По гърба й пробяга ледена тръпка, когато видя развалата. Залата на блъскащите се колички се бе срутила, а по-нататък павилионът за пикници бе потънал в шубраците. Разрушените тротоари водеха за никъде; пустош цареше там, където някога бяха люлките и катерушките. Мярна през дърветата тъмната повърхност на Сребърното езеро; „Боби Лий“ обаче бе потънал отдавна на дъното му.

Сандалите й се напълниха с прахоляк, докато си проправяше път към изоставена централна алея. Стъпките й отекваха самотно в тишината. В треволяка лежеше купчина гниещи греди, изсивяло от мръсотия, окъсано синьо флагче бе привързано към главичката на гвоздей. Мирисът на пуканки и на захарни ябълки бе изместен от вонята на гниене.

Тя бе единственият човек, останал на тази планета.

Застанала в средата на пустия парк, тя най-сетне вдигна глава, за да обхване с поглед целия скелет на „Черния гръм“, който обхващаше цялата й изоставена вселена. Очите й запариха, когато проследиха несъкрушимите линии на митичното влакче: голямото издигане, последвано от главоломно спускане към земята под такъв остър ъгъл, че човек да придобие чувството, че попада в самия пъкъл, всичките три възвишения с техните трикратно изречени обещания за смърт и за възкресение, спиращата дъха спирала към водата и плавното, бързо спускане към къщичката гара. Някъде по дистанцията на това лудо надпрепускане някога бе успяла да докосне вечността.

Дали наистина бе успяла? Затрепери. Нима увереността, че някога бе успяла да намери майка си, докато пътуваше с влакчето, не бе нищо друго, освен въображението на едно дете? Наистина ли я бе отвело до Бога това влакче? Знаеше толкова добре, че вярата й в Господ се бе родила във влакчето, колкото добре съзнаваше и факта, че тази вяра бе отмита от кръвта на Даш Кугън.

Гледаше към гигантските ребра на „Черния гръм“, ярко очертани върху жаркото небе, и едновременно и ругаеше, и молеше Бога. Искам той да се върне! Не можеш да го притежаваш! Той е мой, а не твой! Върни ми го! Върни ми го!

Но дори когато затвореше очи, силуетите на трите могъщи възвишения на „Черния гръм“ оставаха сякаш запечатани върху клепките й. Продължаваше да лее ужасни оскърбления, които постепенно придобиха ритъма на своеобразен обред.

Изтощена напълно, тя потъна в тишина. Отвори очи и вдигна поглед към върховете на възвишенията, така както постъпваха от векове насам отчаяните. Надежда. „Черния гръм“ винаги й бе вдъхвал надежда. И като гледаше тези три дървени върхове, тя бе изпълнена с абсолютна увереност, че влакчето можеше да я отведе в някакво вечно място, където можеше да открие мъжа си, място, което съществуваше някъде извън земната суета, място, където любовта живееше вечно.

Но у „Черния гръм“ не бе останал повече живот, отколкото в безжизненото тяло на Даш Кугън, и той не бе в състояние да я отведе доникъде. Масивният скелет се издигаше осакатен и безсилен на фона на августовското небе и вече не носеше обещания за надежда и за възкресение, не обещаваше нищо, освен развала и гниене.

Тя се запрепъва по обратния път към колата си, умората най-сетне я бе сломила. Само ако можеше да задвижи отново „Черния гръм“. Само ако…

Качи се в задушната кола, облегна се на седалката и потъна в съня на изтощението.