Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (17)

Седемнадесета глава

След това Хани остана да лежи в обятията му, положила глава на рамото му. Той разсеяно си играеше с косата й, навиваше копринените къдри на големите си кафяви пръсти, докато тя откриваше устройството на гръдния му кош и изследваше старите белези, които бе виждала, но никога не бе докосвала.

Той мълчеше.

Тя — не.

— Никога не съм си представяла, че ще е тъй чудесно, Даш! Изобщо не ме заболя и исках никога да не свършва. Бях обезпокоена — нали знаеш, човек чете за подобни работи в книгите и очакванията му са големи. И после трябва да си зададеш въпроса това ли било то наистина? — Тя попипа един белег до гръдта му. — Откъде ти е този?

— Не знам. Може би от Монтана. Работих в едно ранчо там.

— Аха. Не мога да си представя нещо по-хубаво от секса. Страхувах се, че ще съм — нали знаеш, след като нямам никакъв опит — че ще съм пълен провал. — Тя вдигна глава, сбърчила чело. — Не бях пълен провал, нали?

Той я целуна по върха на носа.

— Не беше провал.

Получила уверенията му, тя отново легна и продължи да го гали.

— Ала все още не знам толкова много неща и, наистина, не мога да разбера защо да не го направим отново. Не ме боли. Наистина не ме боли. И искам да се уверя, че те задоволявам — знам, че това е важно. А и не съм правила още — нали знаеш — орален секс и разни други неща.

— Господи, Хани!

Тя се надигна, подпря се на лакът и го погледна.

— Ами така е, не съм.

Съвсем лека руменина обагри бузите му.

— Откъде, за бога, ти хрумват подобни неща?

— Може и да нямам голям опит, но чета ужасно много.

— Е, това обяснява нещата.

— И освен това…

Той изпъшка.

— Всичко стана толкова бързо. Е, не бе чак толкова бързо. Всъщност бе бавно и това бе чудесно. Но бях малко нещо замаяна. Което не бе моя вина, защото всичко онова, което правеше с мен, ме побъркваше. Е, не точно побъркване, но…

— Хани?

— А?

— Би ли стигнала право до същината на нещата, преди и двамата да сме умрели от дълбока старост?

Тя си играеше с ръба на чаршафа, обвил кръста му.

— Исках да кажа — поколеба се тя, — малко е притеснително.

— Трудно е човек да си представи, че е останало нещо, което би могло да те притесни.

Тя му хвърли такъв свиреп поглед, който се предполагаше, че би трябвало да го смрази, но бе толкова щастлива, че просто не улучи мишената си.

— Опитвах се да кажа, че — заслепена от страстта, така да се каже, не можах да… не можах всъщност… — Тя погали ръба на чаршафа. — Работата е в това… — тя пое дълбоко дъх, — че искам да погледна.

Той рязко вдигна глава.

— Какво?

Сега тя се изчерви.

— Искам да… те погледна.

— Нещо като научен експеримент ли?

— Имаш ли нещо против?

Той се засмя тихичко и отпусна глава на възглавницата.

— Не, скъпа, нямам нищо против. Гледай си.

Тя отгърна чаршафа и много скоро Даш изглежда изостави всичките си предубеждения, защото те отново се любеха.

 

 

Когато сутринта сервитьорът почука на вратата, той бе под душа. Бе поръчал кафе, тя — вафли, наденички, препечен хляб, сиренки със сладко от боровинки. Искаше да яде от всичко, да опита от всичко, да направи всичко. Усмихна се и се обгърна с ръце. Беше вече истинска жена. Най-гадните и най-упоритите мъже от Запада не бяха успели да победят Даш Кугън, а тя бе принудила краля на каубоите да коленичи пред нея.

Пресече бързо всекидневната, самоуверена и секси, стегна колана на халата, който бе навлякла, след като излезе изпод душа.

— Поставете всичко…

Уонда Риджуей я отстрани и нахлу бързо в стаята.

— Той е тук, нали? Нямаше го в стаята му. Знам, че е тук.

— Мамо, моля те. — Мередит я последва с неохота.

Даш и Уонда бяха разведени от години, но Хани веднага изпита чувството на вина.

— За кого… за кого говорите?

Шумът на душа се чуваше много добре откъм банята и Уонда я погледна така, както се поглеждат децата, уличени в лъжа.

— Мама смята, че баща ми е тук — отсече грубо Мередит.

— Даш? — Хани отвори широко очи, досущ като Джейни, когато се опитва да се измъкне от някое трудно положение. — Смятате, че Даш е тук? — засмя се фалшиво и отвори още по-широко очи. — Е, това е смешно. — И отново се засмя фалшиво. — И от къде на къде Даш ще използва моя душ?

— Тогава кой е? — попита Уанда.

— Един мъж, с когото… с когото се запознах на сватбата…

Зачервена, Мередит се обърна към майка си.

— Нали ти казах, че не е тук. Винаги си мислиш най-лошо за него. Казах ти…

— Тя лъже, Мередит! През целия си живот си ме винила за развода ни. Въпреки приказките ти за ада и прочее, ти все още смяташ баща си за светец, който може да ходи по водата. Мислиш, че има голям, светъл ореол, досущ като Христос. Е, баща ти не би могъл да ходи по водата, дори тя да е излята от бетон. Ципът на панталоните му съсипа брака ни, не аз.

Душът спря.

Хани хвърли нервен поглед към вратата.

— Не искам да ви прозвучи грубо, но ако нямате нищо друго…

— Хей, Хани, ела да ми избършеш гърба.

При гласа на баща й, дъхът на Мередит секна.

Уонда вдигна победоносно глава.

— Душът му бил повреден — заекна Хани. — Аз бях с друг мъж, но той си отиде. А сетне Даш се обади и каза, че душът му бил повреден и попита дали би могъл да използва моя.

Даш влезе през вратата, бършейки косата си с пешкир, друг бе увит около кръста му.

— Хани…

И думите му секнаха.

Уонда кръстоса ръце на гърди със самодоволно изражение на лицето си.

— Как можа! — ахна Мередит.

— Не е това, което си мислиш, Мередит — притече му се на помощ Хани. — Даш, току-що бях започнала да разправям на Уонда и на Мередит, че душът в стаята ти не работи. И как се обади да попиташ дали можеш да използваш моя. И след като моят… компаньон за през нощта си бе отишъл, аз казах, че нямам нищо против и…

Даш я погледна така, сякаш си бе изгубила ума.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За повредения ти душ? — рече въпросително тя.

Той метна кърпата на раменете си, хвана двата й края с ръце и се обърна към Мередит.

— Няма никакъв повреден душ, Мери. Хани и аз прекарахме нощта заедно и тъй като и двамата сме пълнолетни граждани, това си е само лично наша работа.

Очите на Уонда проблеснаха със злобно задоволство.

— Дъщеря ти най-сетне можа сама да види що за мъж е баща й.

Устните на Мередит трепереха, а сетне се свиха в горчива гримаса.

— Ще се моля за теб, тате. Ще прекарам остатъка от дните си на колене в молитви за твоята вечна душа.

Даш дръпна рязко кърпата от врата си.

— Не си прави труда, по дяволите! Нямам нужда някой да се моли за мен.

— Не, имаш! Имаш нужда от всичките молитви, които можеш да получиш. — Мередит погледна яростно Хани. — А ти? Ти си истински срам за всички жени, които ценят светостта на собственото си тяло. Ти си го изкусила, досущ като блудниците от Вавилон.

Мередит почти бе улучила истината и Хани трепна. Даш обаче пристъпи напред.

— Спри дотук! — изрече той с нисък, изпълнен с предупреждение тембър. — Не смей да произнесеш друга дума!

— Такава е. Тя е…

— Достатъчно! — изрева Даш.

Преди Хани да разбере какво става, той я привлече до себе си. Тя почувства слабост от връхлетелите я чувства, предизвикани от заетата му позиция в нейна защита.

— Ако искаш да си част от моя живот, Мередит, ще трябва да приемеш Хани, защото и тя ще е част от него.

Хани вдигна глава да го погледне.

— Никога няма да я приема — промълви горчиво Мередит.

— Може би ще е по-добре да обмислиш какво говориш, преди да си затръшнала прекалено много врати.

— Няма нужда да го обмислям — отвърна тя. — Ако приема тези жалки отношения, те ще станат и мой грях.

— Сама ще трябва да решиш — завърши той.

Уонда пристъпи напред.

— Иди извикай асансьора, Мередит, аз ще дойда след секунда.

Очевидно Мередит си бе наумила да каже още нещо, но нямаше куража да противоречи на майка си. Без да погледне баща си, тя хвърли към Хани изпълнен с омраза поглед и направи онова, което й бе казано.

— И трябваше да я доведеш тук, нали? — рече Даш, след като Мередит си тръгна.

Уонда остана неподвижна.

— На теб не ти се е налагало да живееш с нея. За нея ти винаги си бил добрия човек, който се появява през година-две, натоварен с подаръци. А аз съм гадната кучка, която е прогонила татенцето й. Тя е на двайсет и една години и на мен ми писна да живея с тези нейни обвинения.

Той стисна устни.

— Просто се разкарай.

— Тръгвам. — Тя намести чантичката си на рамо и изглежда частица от злобата й се стопи. Огледа първо Даш, сетне Хани, сетне отново Даш и поклати глава. — Пак си готов да провалиш всичко, нали, Ранди?

— Не разбирам за какво говориш.

— Всеки път, когато започнеш да си стъпваш на краката, правиш нещо, за да се провалиш. Доколкото те познавам, винаги си си бил такъв. Просто когато нещата при теб потръгнат, винаги успяваш да ги провалиш.

— Ти си полудяла!

— Не го прави, Ранди — рече тихо тя. — Този път не го прави.

Помежду им се възцари мълчание. Лицето му бе напрегнато, а нейното — замислено. Тя го потупа по ръката и си тръгна.

Погледът на Хани пробяга от затворената врата към лицето на Даш.

— Какво имаше предвид тя? За какво говореше?

— Няма значение.

— Даш?

Той въздъхна и се взря през прозореца.

— Предполагам се досеща, че ще се оженя за теб.

Хани преглътна с мъка.

— Ще се ожениш за мен ли?

— Хайде, обличай се — рече грубо той. — Имаме да хващаме самолет.

 

 

Той не пожела да говори за изненадващото си съобщение нито по време на полета, нито когато стигнаха Лос Анджелис. Накрая тя се отказа да опитва. По магистралата от летището той ругаеше другите шофьори и ги засичаше. Но дори и лошото му настроение не можеше да заглуши ангелския хор, който пееше в душата на Хани.

Бе казал, че ще се ожени за нея. Нейният свят се бе разтворил като яйце, разкривайки скъпоценната си сърцевина.

Той изруга грубо и се мушна между два пикапа. Тя разбра, че вместо към ранчото, се бяха насочили към Пасадина и стомахът й започна да се свива. Откарваше я у дома й. Ами ако не го бе казал на сериозно? Какво щеше да стане, ако не се оженеха, ако той се опитваше да намери начин да й каже, че е променил решението си?

— Обзалагам се, че в този куфар нямаш и един чифт дънки.

Думите му прозвучаха като обвинение и тя зае отбранителна поза.

— Нали тръгнахме на сватба!

— Ама ти винаги намираш как да отговориш, нали?

Тя отвори уста да отвърне, но преди да успее да заговори, той продължи.

— Сега, ето какво ще направим. Смятам, че ще е най-добре да отидем до Байя. Ще се оженим там и няколко дни ще къмпираме. Имаме една седмица преди да започнат отново снимките, затова най-добре ще е да се възползваме от нея.

Ангелският хор изригна в апотеоз от алилуя.

— Наистина ли? — Тя едва си пое дъх. — Наистина ли ще се оженим?

— А ти каква алтернатива предлагаш? Нима искаше само един любовен роман? — Той изплю думите така, сякаш ставаше въпрос за особено отвратителна мръсотия. — Или искаше просто да живеем заедно?

— Всички го правят — рече внимателно тя, опитвайки се да отгатне настроението му.

Той я погледна, напълно отвратен от нея.

— На толкова ли се оценяваш? Ще ти кажа едно нещо, момиченце! Много пъти съм падал ниско в живота си, но никога не съм бил толкова низък, та да не се оженя за жената, която обичам.

Той я обичаше! Току-що узнатото засия в душата й като диамантена огърлица. Пет пари не даваше вече за лошото му настроение, нито за каквото и да е друго. Той бе казал, че я обича, и тя щеше да стане негова жена. Искаше й се да се хвърли в обятията му, но в държанието му имаше нещо отблъскващо, а и не й достигна кураж.

Той не проговори повече, докато не стигнаха до дома й.

— Давам ти десет минути да смъкнеш тези маскарадни дрешки и да си вземеш няколко чифта дънки и ботуши. Ще прекараме нощта в ранчото и ще заминем рано сутринта. През нощта ще е студено, затова си вземи дълго долно бельо. Вземи си и кръщелното свидетелство.

Кръщелното! Значи наистина щяха да го направят. С тих щастлив възглас тя се наклони да го целуне, а сетне изтича в къщата да изпълни нарежданията му.

Никой от семейството й изглежда не бе забелязал, че я няма. Набързо си събра дрехите и каза на Шантал, че ще отсъства за няколко дни. Шантал не прояви любопитството да й поиска обяснение и Хани не й го даде. Някаква частица от нея все още се съмняваше, че Даш щеше да се ожени за нея и, докато това не станеше, не искаше да изпитва късмета си, като съобщи някому.

Когато се върна в колата, той вече барабанеше нервно по волана.

— Можеше и да не седиш да чакаш тук — рече тя, докато се качваше. — Можеше да влезеш вътре.

— Не и при тази банда канибали.

Тя реши, че имаше достатъчно време да обсъдят мнението му за семейството й, след като се оженят, но не можеше да премълчи нещо, което той бе споменал по-рано. И когато колата се насочи към Вентура, едно малко облаче помрачи щастието й.

— Даш? Какво искаше да кажеш, като рече, че винаги си се женил за жените, които обичаш? Не искам да ме обичаш по същия начин, по който си обичал другите си съпруги. Аз… аз искам да е завинаги.

Той гледаше намръщено пътя пред себе си.

— Това идва само да покаже колко знаеш.