Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (31)

Тридесет и първа глава

Хани току-що бе приключила телефонния си разговор с един търговец на храни, когато чу някой да хлопа на задната врата на „Кошарата“.

— Влез.

Вратата се отвори и в стаята влезе Артър Локууд. Дори и в средата на един увеселителен парк в Южна Каролина успяваше да изглежда като холивудски агент. Може би защото комай винаги размахваше някакви книжа.

— От хората, от които наемаш люлките тук, научих — рече той, — че трябва да подпишеш и за виенското колело.

— Виенското трябваше да пристигне утре. — Тя взе книжата и ги подписа.

Когато му ги върна, Артър сви рамене.

— Не работя тук. Просто съм момче куриерче. Обещай ми, че като се върнеш в Л. А., няма да кажеш на никого, че съм тичал насам-натам да преговарям с продавачи на сандвичи и с клоуни. Ще ми се развали репутацията на акула в занаята.

— Обещавам. И — благодарности, Артър.

Артър се бе появил в парка преди два дни, за да обсъдят договора за телевизионния филм, който Ерик бе избрал за нейното завръщане, проекта, който бяха обсъждали на Коледа — за лагера за интернирани японци. Снимките щяха да започнат след месец. Сценарият бе отличен, но й се струваше, че ролята на фермерка от Северна Дакота далеч надхвърля способностите й; добре че бе тъй изтощена, та не й оставаха сили да се безпокои за нея.

Артър би могъл да обсъди подробностите в договора и по телефона, а фактът, че дойде лично, й подсказа, че той не бе много сигурен дали щеше в крайна сметка да го подпише. Но сделката си бе сделка и независимо колко болезнени щяха да са последиците от нея, тя нямаше да постъпи некоректно.

Колкото и да бе невероятно, Артър не я укори и с една дума за споразумението й с Ерик. Дори одобри писмения документ за това. Очевидно двамата бяха разговаряли скоро, но Артър не й разкри подробности за разговора им, а и тя не го попита. Опита се да изглежда облекчена, че с Ерик щеше да общува Артър, а не тя.

Искаше й се да попита за Ерик направо, но не успя да подбере подходящите думи. Преди три месеца, в края на януари, Лили бе свикала шумно отразена пресконференция, на която бе разкрила истината за претърпяното от нея като дете сексуално насилие. Според публикуваните информации и Ерик, и майка й бяха застанали на нейна страна по време на пресконференцията. Не се споменаваше нищо за обвиненията на Лили към мъжа й, затова Хани можа само да се досети, че те бяха плод на преживяната в детството й травма и че Ерик си бе върнал децата.

В очите й запариха сълзи и тя се зае с папката, пълна с тесте изпомацани книжа.

— Надявам се Ерик да не ми е приготвил още куп проекти.

— Ние си говорим тук двамката… — Артър изглеждаше безкрайно заинтересован от часовника марка „Ролекс“ на ръката си, — а става вече късно, а пък имам да хващам и самолет.

— Той… Каза, че бил ранен.

— Казах ти, Хани. Добре е. Раната не бе сериозна. — Той размаха фактурата за виенското колело и я целуна по бузата. — Ще я предам по пътя си. А ти се пази. Не се скапвай от работа по празненствата в края на седмицата.

Намръщи й се и тя разбра, че видът й не му се нрави. Отново я бе нападнала безсъница. Бе постоянно на крак, а единственото й удоволствие бяха посещенията й в болницата. Редуваше пълно изтощение с почти маниакална агресивност и имаше усещането, че ще се пръсне. Но единствено упоритата работа й помагаше да прогони мислите си за Ерик.

— Ще се оправя.

Тя изпрати Артър и след като проведе още един телефонен разговор, излезе от „Кошарата“.

Бе взела решение да превърне в събитие повторното откриване на „Черния гръм“ в събота, след три дни. И без това бе затънала в дългове, тъй че още няколко похарчени хилядарки нямаха голямо значение. Окръжната социална служба й даде списък на седемдесет и пет нуждаещи се семейства и тя ги бе поканила на забавление в парка. Нямаше да е кой знае какво, но пък всичко бе безплатно: храната, разходка с коли за децата, няколко игрални автомата и, разбира се, „Черния гръм“.

Когато се върна при влакчето, усети как всяка фибра на тялото й бе съсипана от умора, причинена както от напрежението, така и от физическия труд. Бе сряда. Ако всичко вървеше нормално, този следобед щяха да направят първото изпитание на „Черния гръм“. Така щяха да имат на разположение няколко дни, за да отстранят всички пропуски, преди семействата да пристигнат в събота следобед за официалното откриване на влакчето. А след още две седмици тя щеше да замине за Калифорния.

Екип бояджии довършваха работата си по лъскавата черна станция за качване и слизане. Под навеса на къщичката, покрито с найлон, бе ремонтираното влакче със седемте му вагончета в черно и алено. Електричарите проверяваха командното табло, докато техниците и ръководителят на проекта бяха заети с проверки и препроверки на оборудването. Днес за пръв път щяха да изпробват новата верига за изкачване, задвижвана от оригиналния маховик на „Черния гръм“ и от новия мотор от сто конски сили. Проверката на спирачките бе към края си и в късния следобед се надяваха да изпробват влакчето — като вагончетата при първата му обиколка щяха да бъдат натоварени с торби пясък.

Бяха останали съвсем малко хора от екипа и без пронизителния вой на моторните резачки и ударите на чуковете строителната площадка бе необичайно тиха. Спря се до купчина отпадъци, които очакваха да бъдат извозени, и се взря в огромната картина, която бе окачена над входа на станцията.

Бе чудесна, по-хубава дори от онази, която някога висеше над Къщата на ужасите. Влакчето заемаше цялото протежение на картината като вдигнал се на задните си крака мустанг, на фона на страхотно небе с кълбящи се облаци, пронизано от светкавици. Изпълнена в наситено алено, черно и сиво, картината излъчваше и онази необуздана енергия, която се съдържаше и в пътуването със самото влакче. Картината бе пристигнала от Уинстън-Салем, Северна Каролина, натоварена на един камион на строителния екип. В долния десен ъгъл бе подписът на художника — Гордън Т. Делауийз. Преценката й за таланта на Гордън бе поредната й грешка.

Спомни си за последния си разговор с Шантал, един безкраен монолог, в който братовчедка й й бе описала чудесата на онзи салон, в който учела за фризьорка. Хани уморено разтърка очи. Колко пъти Даш й бе казвал да престане с опитите си да ръководи живота на другите хора…

Към нея приближи Санди Комптън, ръководителят на проекта.

— Хани, вече сме готови да натоварим влакчето с торби с пясък и да го пуснем.

Изпита едновременно и напрегнато очакване, и вълнение. Най-сетне щеше да се сбъдне.

— Недей се учудва, ако първия път влакчето не измине целия път — рече Санди. — Не забравяй, че релсовият път е все още непрогонен и ще се наложат доработки. Очакваме трудности по първото изкачване, а и спиралата може да ни докара неприятности.

Тя кимна:

— Разбирам.

В следващите три часа тя гледа как „Черния гръм“ полека-лека се съживяваше. Натовареното с торби с пясък влакче с мъка се катереше по първото възвишение. Спря, сетне отново пое, после пак спря, докато не отстранят някаква повреда в мотора. Когато най-сетне се изкачи на върха и се спусна главоломно надолу, тя се почувства така, сякаш сама се бе издигнала над земята. Измина цялото разстояние, включително и спиралата, и когато се завърна в станцията, всички нададоха радостни възгласи.

„Черния гръм“ отново бе в движение.

Останалите дни до края на седмицата минаха за Хани като броени мигове. Влакчето бе готово за пътуване с хора в четвъртък и техниците бяха изпаднали в истинска еуфория след първото пробно пътуване. И въпреки че имаше още участъци от релсовия път, които трябваше да бъдат дооправени, за да се понамали малко жестокият ефект от пътуването, получило се бе тъкмо онова, което бяха искали — бързо, опасно, почти неконтролируемо пътешествие.

В късния следобед в четвъртък, ръководителят на проекта дойде при нея, за да й докладва, че са минали прегледа за безопасност. Сетне я попита дали не би искала да се качи при следващото пътуване.

Тя поклати глава.

— Още не.

Не се качи на влакчето и в петък. Макар че прекара целия ден в подготовка за съботните празненства, не напрегнатата работа бе причината да откаже, а фактът, че има прекалено много хора. Операторът, който управляваше влакчето, се бе съгласил да дойде рано сутринта в събота, преди да са дошли останалите. Едва тогава, съвсем сама, тя щеше да направи своето първо пътуване.

Огледа се. Повече от половината от парка бе все още оградена, поради съображения за безопасност, но този негов район бе оживял направо пред очите й. Екипировката на продавачите на сандвичи бе вече монтирана недалеч от станцията на „Черния гръм“, а наетото виенско колело бе там, където се бе издигало и предишното. Имаше и люлки за по-малките деца, редица игрални автомати, които щяха да се обслужват от членове на местната църква. Но истинската атракция си бе „Черния гръм“.

Възстановяването на влакчето й бе струвало един милион долара. Бе разорена и потънала в дългове, но не съжаляваше за нищо. Утре призори ще се качи в първото вагонче и ще види дали ще може да докосне вечността, която най-сетне да я смири със смъртта на Даш.

Видя едно момиченце, дете на някой от работниците, което се бе вторачило във влакчето. Детето така бе извило шийка нагоре, че черните му прави коси се спускаха чак до колана на дънките му. Изражението му бе толкова съсредоточено, че Хани се усмихна, когато се спря до него.

— Здрасти. Търсиш ли някого?

— Чакам татко си.

Беше облечено с тениска, апликирана с жълто-червено корабче, обуто бе с износени маратонки, на ръката му проблясваше розова пластмасова гривничка.

— Това влакче е наистина голямо — рече момиченцето.

— Да, голямо е.

Обърна се и погледна Хани.

— Дали е страшно?

— Доста е ужасно.

— Аз няма да се уплаша — присмя й се момиченцето. — Не се плаша от нищо. — Но сетне лицето му помръкна. — Само когато имам кошмари.

— Возила ли си се някога с такова влакче? — попита Хани.

— Само с детски влакчета.

— Лоша работа.

Детето възмутено изсумтя.

— Щях да се возя на „Спейс Маунтин“, когато ходихме в Дисниленд, но татко не ми позволи, заради кошмарите. Толкова бе лош. И ни накара да си тръгнем по-бързо, щото съм била киселица.

Хани едва прикри усмивката си.

— А ти такава ли беше?

— Ами хвърлих фунийката със сладолед, но не исках да го улучвам по ризата, а той пък не биваше да ни кара да си тръгваме.

Хани се усмихна, особено след като не бе отговорна за възпитанието на това дяволче хитруша. Нещо в него й напомни едно друго момиченце, което се бе гмурнало безстрашно в живота.

Детето я изгледа укорително.

— Изобщо не беше смешно.

Хани веднага се сепна.

— Извинявай. Права си. Наистина не е смешно човек да го карат да си тръгва от Дисниленд, когато не му се тръгва.

— Татко все каза, че не бива да се возя с „Черния гръм“. Аз дори плаках, но той не промени решението си. Наистина е много гаден.

Едва изрекла тези думи и лицето й се озари от широка усмивка — бе видяла някого зад гърба на Хани.

— Тате! — изпищя тя. Размахала ръце, тя изхвърча.

Хани се усмихна, когато чу въздишка на облекчение зад гърба си. Кой ли от работниците й бе бащата на това дяволче? И тъкмо преди да се обърне, за да разбере, чу гласа, който не би могла да забрави.

— Господи, минали са само пет минути, Рейч. Внимавай с този лакът. И те помолих да ме почакаш, докато заведа Бека в тоалетната.

Сякаш целият свят на Хани се срути. Изпитваше едновременно и огромна радост, и задушаващ я страх. Изведнъж се сети, че е в мръсните си дънки и косата й бе неизмита. Какво търси той тук? Защо не си стоеше настрани, та тя да е в безопасност?

Обърна се полека, за да се изправи срещу него.

— Здравей, Хани.

Човекът пред нея не й бе познат. Беше някакъв непознат богаташ, звезда с позлатен „Оскар“ над камината си, актьор, в чиито крака се валяха най-могъщите импресарии в света. Нямаше я превръзката над окото му. Дългата коса, която помнеше тъй добре, бе цивилизована с двестадоларова подстрижка и не стигаше дори до яката на ризата му. Дрехите му сякаш сами говореха за пари и за европейски стил: широка риза, подходящи по цвят сиви панталони, вместо избелели дънки. Свали скъпите си слънчеви очила и ги мушна в джоба на ризата. Тюркоазните му очи на кинозвезда не разкриваха нищо от онова, което чувстваше.

Опита се да намести частиците от пъзела заедно, за да може да свърже кинозвездата с клоуна, строителния работник и най-вече — с човека, който й бе позволил да надникне в душата му и да види демоните, които го измъчваха. Но не успя да направи връзката.

Не и преди той да сведе поглед към дъщерите си. В този миг всичките му фалшиви превъплъщения се изпариха и тя разбра, че мъжът, който стоеше пред нея, бе същият онзи, който бе разголил душата си в онази нощ преди четири месеца, когато седяха на върха на „Черния гръм“.

— С Рейчъл май вече се познавате — рече той. — А това е сестра й Бека.

Тя сведе поглед към детето, чиято ръка бе потънала изцяло в неговата, но преди да успее да каже нещо, Рейчъл се отскубна от него и се стрелна към нея.

— Бека има Синдрома на Даун — рече тя с такъв яростен шепот, че да я чуе целият свят. — Не й казвай нищо лошо. Това, че не изглежда като всички останали, не означава, че не е умна.

Хани с мъка намери думите си. Нямаше нужда да обяснява на Рейчъл, че мълчанието й не бе продиктувано от болестта на сестра й, а от присъствието на баща й.

— Здравей, Бека — успя да изрече с треперещ глас. — Радвам се да се запозная с теб.

— Здрасти — рече свенливо Бека.

Очевидно Хани бе постигнала онзи начин на поведение, който й бе препоръчала Рейчъл, защото тя й кимна и се върна при баща си.

Хани мушна пръсти в джоба на дънките си и за пръв път се обърна към Ерик.

— Ми… мислех си, че снимаш филм.

— Току-що свърших. Реших, че не бива да пропусна голямото събитие.

Когато погледна „Черния гръм“, в очите му се четеше безразличие.

— Не те очаквах — рече глупаво тя.

— Не съм си и мислил, че ще ме очакваш. — Устните му се изкривиха по онзи циничен начин, който използваше, когато искаше да засегне някого. — Как мина магическото ти пътешествие с влакчето?

— Още… още не съм го предприела.

Той повдигна вежди.

— Чакаш пълнолуние ли?

— Недей, Ерик…

Прекъсна ги гласът на Рейчъл, тонът й определено бе осъдителен.

— Ти каза, че Хани била възрастна. А тя е малка.

— Престани, Рейч…

— Обзалагам се, че като стигна трети клас, ще съм по-висока от нея. Тя е направо джудже за възрастна.

— Рейчъл… — В тона на Ерик се съдържаше нотка на предупреждение.

— Няма нищо, Ерик.

В думите на Рейчъл имаше някаква пресметливост, но и в злощастното си състояние Хани успя да долови и искрица на възхищение, да не говорим за някакво странно родство помежду им. Познаваше твърде добре този вид предизвикателство.

— Може и да съм ниска, хлапенце — рече тя, — но съм много силна.

— И аз съм силна — отвърна Рейчъл.

— То се вижда, но имаш още много хляб да изядеш, докато станеш силна, като мен. — Хани мушна пръсти в задните джобове на дънките си. — Аз вече управлявах този парк, когато бях малко по-голяма от теб. Важното е какво има вътре в човека, а не как изглежда. Човек, който има малко разум в главата си, никога не би ми си изпречил на пътя.

— О, господи — рече тихо Ерик. — Знаех си, че това ще се случи.

Рейчъл я погледна и за пръв път в очите й се забеляза някакъв нюанс на уважение.

— Можеш ли да се сбиеш с мъж?

— С десетима — отвърна Хани, без да й мигне окото.

— Аз трябваше да се бия с дядо ми Гай. Пипаше ме там, където не бива.

Хани усети как я прониза болка, когато осъзна, че историята, която Лили бе разгласила, не бе цялата. Прикри слисването си, а единственото чувство, което си позволи да покаже, бе на уважение.

— Бас ловя, че е съжалявал, задето се е захванал с теб.

Рейчъл енергично закима.

— Виках и пищях, ама наистина силно, а сетне татко го наби. На дядо Гай му се наложи да постъпи в специална болница за… — Тя погледна несигурно баща си.

— Алкохолици — рече той, подавайки й думичката.

— Болница за алкохолици — продължи Рейчъл. — А пък аз и Бека никога повече няма да оставаме насаме с него. А татко каза, че никой повече няма да ми види гащичките.

— Това е добре — отвърна Хани. — Някои неща са си интимни, нали така?

Но на Рейчъл вече не й бе интересно да говори за миналото. Погледът й отново се прикова в „Черния гръм“.

— Не съм бебе. Не разбирам защо да не мога да се повозя с влакчето, тате?

— Този въпрос не подлежи на обсъждане — обяви безцеремонно Ерик.

Хани се намеси, за да предотврати караницата, която назряваше.

— Къде сте отседнали?

— В хотела в града.

— Не разбирам защо не можем да останем тук, както теб, тате? — Рейчъл се обърна към Хани. — Татко ни разказа как ти помагал да възстановиш „Черния гръм“, нали, тате? И живеел тук, в средата на увеселителния парк.

— Вече не прилича много на увеселителен парк, Рейчъл — предупреди я Хани. — Ако очакваш да видиш нещо като Дисниленд, ще се разочароваш. Това, което е пред очите ти, е всичко. „Черния гръм“ и няколко наети люлки и игри, които трябва да върна в понеделник.

— Не ме интересува! Защо не можем да отседнем в парка, където си живял, тате? И Бека иска, нали, Бека…

Бека с готовност кимна.

— Бека иска остане тук.

— Съжалявам, момичета…

Рейчъл подръпна баща си за ръката.

— Ако отседнем в хотела, всички ще те безпокоят за автографи, както стана в самолета. Искам да останем тук. И Бека — също. А тя вече не се подмокря нощем, Хани, не се безпокой.

Бека изгледа Хани тъй умолително, че тя не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Изобщо не съм се безпокоила.

Ерик не погледна Хани. Не сваляше поглед от дъщеря си.

— Съжалявам, Рейчъл, но идеята ти не струва.

— Спомни си последния път, когато бяхме на хотел, и аз имах кошмар и не можех да се спра да пищя. Тогава онзи мъж почука на вратата и каза, че щял да извика полиция.

Хани видя, че Ерик се колебае и макар подробностите да не й бяха известни, тя се досети за дилемата му.

— Аз нямам нищо против, Ерик — изрече сковано тя. — Ти решавай.

— Моля те, тате! Моля те!

Ерик сви рамене.

— Май нямам твърде голям избор, а?

Рейчъл изписка радостно и започна да подскача на куц крак. Бека също изписка и последва сестра си в подскоците.

— Хайде да огледаме наоколо. — Рейчъл хвана Бека за ръката и двете затичаха към наетото виенско колело, което се виждаше зад дърветата.

— Искам да сте ми пред очите — извика Ерик подире им.

— Добре — извика му в отговор Рейчъл.

— И ще изчезнат — въздъхна Ерик.

Сетне се обърна към Хани.

— Можеше да кажеш не.

— И пак да вляза в престрелка с дъщеря ти? Не, благодаря.

Той се усмихна.

— Направо е ужасна, нали?

— Чудесна е, и ти го знаеш.

Неловко мълчание се възцари помежду им. Той мушна ръце в джобовете на панталоните си.

— Възнамерявах да дойда сам, но Рейчъл изпадаше в ярост, само като й споменавах за това.

— Предполагам, че се е страхувала, че няма да се върнеш.

Лицето му помръкна.

— Както предполагам, разбра, бащата на Лили я нападна и оттогава има ужасни кошмари почти всяка вечер.

На Хани направо й призля, когато той я запозна с подробностите.

— Доста трудно е да се отделя от нея дори и през деня. Детският психолог, който се занимава с нея, твърди, че не бива да пришпорвам нещата и аз съм съгласен с него. Рейчъл трябва отново да се почувства в безопасност.

— Разбира се.

— Никое дете на света не бива да изпита онова, което тя преживя — рече тъжно той.

На Хани й се прииска да посегне и да го докосне, но вместо това вдигна поглед към влакчето.

— Утре ще си имаш неприятности с нея относно возенето с влакчето.

— Знам. Това е една от причините, поради които не биваше да я вземам, но бях прекалено увлечен от мисълта да дойда, за да обмисля всичко както трябва.

Защо бе дошъл? Страхуваше се да го попита и той не изглеждаше склонен да й го съобщи сам.

— Май ще трябва да предприема разузнавателни действия — рече той.

Тя погледна към виенското колело. Както и бе предположил, децата бяха изчезнали.

— Защо дойде, Ерик?

Погледна я с прословутите си очи на кинозвезда.

— Трябва да продължа да живея, Хани. Искам да разбера дали отношенията ни имат някакво бъдеще или съм се заблуждавал.

Откровеността му едновременно я изненада и я обърка. Разбра, че истинският Ерик бе донякъде непознат за нея и тя не знаеше как да се защити от него.

— Ерик, аз…

Прекъсна ги гласът на Рейчъл, долетял отвъд дърветата.

— Татко! Ела да видиш какво намерихме.

— Трябва да вървя. Ще те вземем за вечеря в шест.

— Не мисля, че…

— Облечи си нещо хубаво.

Тя отвори уста да възрази, но той вече си бе тръгнал.

 

 

Хани бе облечена с единствената рокля, която бе взела със себе си, нефритенозелена, с кройка чувал и доста над коленете. Допълни тоалета си с подходящи тъмни чорапи и зелени лачени обувки. Простичкото деколте се допълваше от тежка, златна египетска огърлица. Единственото й друго бижу бе венчалният й пръстен.

— Чисто! — Рейчъл се завъртя в кръг във всекидневната част от фургона на Хани. — Толкова е чисто, татко! Ние защо не живеем в такава каравана?

— Още утре ще продам къщата.

— Той е сар-скас-ти-чен, Бека.

— Саркастичен — поправи я машинално Ерик, като в същото време изпиваше с очи Хани Джейн Муун Кугън. Тя се бе навела, за да може Бека да докосне огърлицата й, и когато видя как дъщеря му мушна пръсти в дългите коси на Хани, се опита да прогони мисълта колко силно би желал да направи същото.

— Аз ще седя до Хани — обяви Рейчъл, когато излязоха от караваната и поеха към паркинга, където бе наетата от Ерик кола. — А пък ти, Бека, седни отпред при татко.

За негова изненада Бека тропна с краче.

— Бека иска седи при Хани.

— Не може, глупаче. Аз първа се запознах с Хани.

Хани застана между момичетата и ги хвана за ръце.

— И трите ще седнем отзад, а баща ви ще ни е шофьор.

— Страхотно — промърмори той; взе да съжалява, че не бе взел гледачката на момичетата, за да може да прекара поне малко време насаме с Хани.

Когато сервираха десерта, той определено вече съжаляваше за гледачката. Дъщерите му напълно обсебиха вниманието на Хани. Не че и инак би могъл да разговаря дълго с нея. Всеки път, когато вдигнеше вилицата към устата си, към масата приближаваше някой и молеше за автограф.

Седнала срещу него, Хани подсвирна удивена, когато Бека преброи четирите чаши за вода.

— Страхотно, Бека! Броиш страхотно.

Откакто Ерик си я взе обратно, Бека разцъфна. Спря да се подмокря, а и в говорните си умения направи голям скок напред. Обикновено притеснена пред непознати, с Хани тя бърбореше като свраче.

Погледът му се отмести към сестра й. По време на вечерята между Хани и Рейчъл се състояха няколко престрелки, всичките спечелени от Хани. Очакваше Рейчъл да избухне отмъстително, но между двете изглежда бе сключено някакво негласно споразумение. И това не го изненада напълно. С изключение на външния й вид, във всяко друго отношение Рейчъл би могла да бъде дете и на Хани. И двете женски същества, които обичаше, бяха външно заядливи и агресивни, а вътрешно — меки като памук. И двете бяха любящи, верни и готови яростно да защищават близките си. И двете притежаваха също тъй и по цяла кола отрицателни черти, но не му се мислеше за това.

Рейчъл бе нещастна, че сестра й бе привлякла вниманието на Хани, затова облиза лъжичката си и я залепи на носа си. Хани не й обърна внимание, докато лъжичката не падна, и тогава похвали роклята й.

Мислите му се отвлякоха към Лили. Разговаряха само преди седмица. Тя се занимаваше с отличен терапевт — същият, който му помагаше да се справи с травмата на Рейчъл — и бе по-спокойна, от когато и да било. За да се освободи от чувството за вина, че бе станала причина всички да преживеят толкова много, тя му бе предоставила пълно попечителство върху дъщерите им, уверена, че той би могъл да им помогне да оздравеят по начин, недостъпен за нея.

Двамата бяха разговаряли след един от първите й сеанси с терапевта.

— Толкова много обичам момичетата — сподели тя, — но разбрах, че се чувствам добре с тях единствено когато си наоколо, за да ги наглеждаш. Иска ми се да съм като леля ми Мейм.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш? Да долетя в града. Да ги обсипя с подаръци. Да ги нацелувам като луда. И сетне да изчезна, оставяйки те ти да ги отглеждаш. Не мислиш ли, че съм ужасна?

Той знаеше, че Лили се старае да се справи по най-добрия възможен начин със случилото се в детството й, но засега децата приемаха появяването и изчезването на майка им. Виж, неговите отсъствия бяха друга работа; затова се бе принудил да ги вземе в Южна Каролина.

— Имала ли си кошмари? — Рейчъл попита Хани.

— Понякога — отвърна Хани.

— Страшни ли?

Хани премигна към Ерик, но веднага отмести поглед.

— Доста страшни.

Рейчъл я изгледа замислено.

— И ще се омъжиш ли за татко ми?

— Край на въпросите, Рейч — отряза Ерик и поиска сметката.

Докато сервитьорът вървеше към него, топката, която се сви в стомаха му, бе сигурен знак, че не иска да чуе отговора на Хани.