Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (7)

Седма глава

Хани се сгуши в скута на Даш. Усещаше топлото му и силно рамо, допряно до бузата й. Усещаше и как токата на колана му й убива на кръста и вдиша характерния му мирис. Бе свеж и ухаеше на бор, примесен с ментовата миризма на бонбонките „Лайфсейвър“.

— Вече съм голяма за гушкане — прошепна тя, сгушвайки се още по-силно.

Ръката му я притисна още по-здраво, а гласът му предрезгавя от нежност.

— Няма да си достатъчно голяма, докато аз не кажа, че си. Обичам те, Джейни!

Между тях се възцари изпълнена с нежност тишина. Брадата му опираше на темето й, сякаш я закътваше. Ръцете и гръдният му кош бяха топли, уютно убежище в един свят, който бе станал твърде опасен.

Камерата се оттегли за по-общ план.

Хани притвори очи, наслаждавайки се на всеки миг. Де да беше нейният баща, а не на Джейни! Току-що бе отпразнувала седемнадесетия си рожден ден и знаеше, че бе прекалено голяма да се наслаждава на нещо тъй детинско, но не можеше да се сдържи. Никога не бе имала баща, но бе мечтала за него и искаше да остане в прегръдката на Даш Кугън през следващите няколко хиляди години.

Той взе ръката й и я стисна в своята лапа.

— Моята сладка, малка Джейн Мери!

— Край! Проявете. Добре стана.

Даш пусна ръката й. Размърда се под нея и тя с нежелание се изправи. Когато той се изправи, големият люлеещ се стол на верандата, в който седяха, се удари с трясък в стената на къщата в ранчото. Тялото й бе тъй топло допреди секунда, но сега почувства кожата си студена. Той тръгна да си върви, както всеки път, когато свършеха снимките, сякаш ако останеше в нейно присъствие повече от пет минути, щеше да се зарази от някаква болест.

Тя се втурна към края на верандата и заговори на гърба му, докато той слизаше по стъпалата.

— Мисля, че се получи наистина добра сцена, не смяташ ли, Даш?

— Май стана.

— Повече от просто „стана“. — Тя забърза подире му, прескачайки сплетените кабели по пътя си. — Беше страхотен. Наистина! Мисля, че си страхотен актьор. Може би най-добрият на света. Мисля, че…

— Съжалявам, Хани. Не мога да говоря сега. Имам работа.

— Но, Даш…

Той ускори крачка и, преди да се усети, тя изостана зад него. Навела глава, тя повлече крака към моторния фургон, който й бяха предоставили за снимките на открито. Може би умът й й правеше номера. Може би споменът за онзи първи ден, когато той се бе отнесъл толкова мило с нея, бе една заблуда. Само да знаеше какво бе сторила, че престана да я харесва…

От самото начало тя се бе държала толкова дружелюбно, колкото можеше. Изтичваше всеки път да му донесе кафе или ядки. Отстъпваше му стола си. Казваше му колко му се възхищава и му предлагаше да разтрие гърба му. Забавляваше го с остроумни разговори по време на почивките и му носеше вестниците. Дори го бе помолила да изпере ризата му един ден, когато я поля с кафе. Защо я отблъскваше?

Когато и двамата участваха в някоя сцена, изглеждаше така, сякаш тя наистина бе негова дъщеря и той я обича най-искрено. Понякога я поглеждаше с такава нежност, че тя се усещаше така, сякаш във вените й бе нахлула цяла кана топло вино. Но сетне камерата спираше да работи и виното се превръщаше в ледена вода, защото тя знаеше, че той ще направи всичко, за да се отдалечи от нея.

Спря за миг в сянката на един от високите явори, пренебрегвайки факта, че трябва да завърши домашното си по история, преди да дойде учителят й. Бяха я помолили да се върне отново в училище, нещо, срещу което нямаше нищо против, само дето учителят й бе възрастен и досаден. Седна на въжената люлка, виснала от клоните на дървото, която използваха от време на време, и бавно се залюля.

Вече бе януари и „Шоуто на Даш Кугън“ се бе превърнало в най-големия хит на есенния сезон. Бръкна в джоба си и извади ксерокс копие на статия, която току-що се бе появила в едно от най-влиятелните списания в страната. Всички бяха получили копия тази сутрин, но сега за пръв път имаше възможност да го погледне. Прегледа го набързо, но като стигна към края на статията, се зачете по-внимателно.

 

 

„Шоуто на Даш Кугън завладя вниманието на Америка, до голяма степен благодарение на великолепната актьорска игра. Интелигентността на Лиз Касълбъри блести иззад стереотипа на Елионор, придавайки на разглезената светска дама възхитителна ирония. Ерик Дилън, актьор, когото мнозина критици смятаха да отпишат като поредния холивудски сладур, играе нейния син Блейк със силата и умислената меланхолия на един млад мъж, който опитва да намери мястото си на белия свят, прибавяйки тънки нюанси към образа, който щеше да е нещо банално, ако бе попаднал в ръцете на някой по-малко талантлив човек.

Но Америка се влюби най-силно в двата водещи образа. Даш Кугън е търсил тази роля през целия си живот и той се вписва в образа на провалилия се ездач на родео, без да допусне и най-малката грешка. А тринайсетгодишната Хани Джейн Муун в ролята на темпераментното момиченце, което иска да се установи в истински свой дом, е сред най-сполучилите деца звезди от години. Тя е барутлия, без да е хубавелка, и е толкова истинска, че е трудно да се повярва, че играе роля. В отношенията между баща и дъщеря, представени от Кугън и Муун, най-важното е каква трябва да бъде обичта между баща и дъщеря — изпълнена с остри моменти, наежена от конфликти, но в същото време дълбока и трайна…“

 

 

Тя се взря в текста, попивайки болезнената ирония в последното изречение. От шестгодишна насам тя не познаваше дълбоката и трайна обич.

Въздъхна и пъхна статията в задния си джоб, за да я даде на Шантал да я прибере в кутията за обувки, където събираха и другите отзиви. Някой ден, когато имаше достатъчно време, братовчедка й планираше да ги налепи в албум.

В кутията на Шантал имаше доста статии, въпреки че Рос държеше надалеч журналистите, които искаха да я интервюират. Твърдеше, че искал да я предпази от публичното внимание, докато не привикне със занаята, но тя предполагаше, че истинската причина да я държи настрани от репортерите, бе, че й нямаше доверие да не направи някой гаф и да изтърси пред пресата неща, които той не би искал да станат публично достояние, например — на колко години бе всъщност.

Скочи от люлката и сърцето й отново заби силно в гърдите, когато съзря Ерик Дилън да крачи към фургона си. Бе обут в избелени дънки, толкова тесни, че се открояваше портфейлът в задния му джоб; носеше тениска с изрязани ръкави.

Той се обърна леко настрани и устата й пресъхна, като видя чистите линии на профила му. Погледът й проследи високото му чело, финия прав нос, тънките, силни устни с изящно изгравираната им извивка нагоре. Обичаше тази уста и прекарваше сума от свободното си време да си представя какво ли би изпитала, ако я целунеше. Ала единственият начин това да стане, бе ако сценаристите решаха това да се случи, а точно сега то бе малко вероятно.

Понякога чувстваше студени тръпки, когато сценаристите продължаваха да я викат в заседателната зала и да я карат да говори. В предишния й живот властваше Бог, но едва сега, когато се запозна с петимата сценаристи, тя усети какво означава истинската власт.

— Ерик! — Името му се изплъзна от устните й с неочаквана пламенност.

Той се обърна към нея и тя съзря нещо заплашително, изписано върху лицето му, но сетне реши, че това бе само досада. В крайна сметка хората го преследваха непрестанно. Някои от екипа се оплакваха, че Ерик бил прекалено груб, но тя не намираше сили в себе си да го кори. Не и при цялото напрежение, на което бе подложен като звезда. Тя се втурна към него, налагайки си да се държи небрежно, но той тръгна да си ходи, затова тя забърза.

— Искаш ли да репетираме някоя и друга реплика, Ерик? Поработих върху упражнения за тази сензорна чувственост, за която те чух да говориш с Лиз. Следобед ще снимаме сцената при кошарата. Сцената е важна и трябва да сме готови за нея.

Той пак тръгна.

— Съжалявам, дечко. Не и сега.

Само тази тъпа прическа бе виновна. Как можеше да я възприеме като седемнайсетгодишна млада жена, когато изглеждаше като нечие по-малко братче? Усети се, че забързва крачка, понякога правеше по две при една негова.

— Ами след половин час? След половин час устройва ли те?

— Боя се, че не. Имам малко работа. — Той изкачи стъпалата към моторния си фургон и отвори вратата.

— Но, Ерик…

— Съжалявам, Хани. Нямам време.

Вратата се затвори. Загледана в непристъпната й плоскост, тя разбра, че пак бе сгафила. Макар да си повтаряше непрекъснато да се държи отракано и като зрял човек, винаги свършваше така, сякаш бе наистина Джейни.

Огледа се с надеждата, че никой не бе забелязал на каква глупачка се бе направила; наблизо бе единствено Лиз Касълбъри, а и тя изглежда не й обърна внимание. Хани мушна ръце в задните джобове на дънките си, все едно че просто се мотаеше наоколо, без да си е наумила нещо.

Всеки от четиримата водещи актьори разполагаше с моторен фургон на снимачната площадка. Фургонът на Лиз бе паркиран до този на Ерик. Тя седеше в шезлонга си, а до нея се бе проснала Мици, златистата й ловджийка. Наметнала на раменете си пуловер, тя четеше сценария си през големите слънчеви очила с яркорозови рамки.

Още от самото начало Хани бе заобичала Мици далеч повече, отколкото самата Лиз. Лиз бе прекалено обаятелна, за да се чувства удобно в компанията й. Повече от всеки друг актьор в шоуто тя се държеше като истинска кинозвезда и още от самото начало на снимките Хани гледаше да е надалеч от нея. Това не бе трудно. Всичките звезди в шоуто имаха склонността да се затварят в себе си.

Мици се надигна и размахала опашка дотича до нея. Хани се чувстваше уязвена от срещата си с Ерик и искаше да остане за малко насаме, но й бе трудно да пренебрегне едно игриво куче, особено с размерите на Мици. Тя се наведе и погали голямата, красива глава на кучето.

— Здравей, момиченце.

Мици започна да я обикаля, да души коленете й, а ритъмът, с който въртеше опашка, премина от адажио към алегро. Хани клекна и зарови пръсти в меката козина на кучето. Наведе се напред и опря буза о врата на Мици, не я дразнеше характерната миризма на дъха на животното. Мици я млясна с език по врата. Макар Мици да бе само едно куче, Хани оцени обичта й.

Ставаше й все по-трудно непрекъснато да обвинява другите, че не искаха да бъдат с нея. У самата нея имаше толкова недостатъци! Беше грозна и се държеше началнически. Ако оставим настрани това, че можеше да готви и бе добра шофьорка, не откриваше у себе си други способности. И като си помислеше, нямаше за какво толкова да я харесват, да не говорим пък — да я обичат.

— Кофти ден, а?

Хани рязко вдигна глава, като чу тихия глас на Лиз.

— Не, по дяволите! Денят ми е чудесен. Страхотен!

Като пусна Мици, тя клекна на пети и се загледа във вълнистата, кестенява коса на актрисата, в безупречната й кожа; искаше й се и тя да изглежда така. Хани бе започнала да си мисли, че е най-грозното същество в цяла Южна Калифорния.

Лиз вдигна очилата над челото си. Очите й бяха зелени като водите на Сребърното езеро, преди да бе замърсено. Тя кимна с глава към фургона на Ерик.

— Отиваш твърде далеч, хлапенце. Внимавай с този.

Хани скочи на крака.

— Нямам си и най-малката представа за какво говориш. А и не одобрявам, когато други хора си пъхат носа в моите дела.

Лиз сви рамене и отново спусна очилата на носа си.

Хани се завъртя и закрачи решително, само за да се сблъска с Лайза Харпър, актрисата, която играеше Дъсти. Като разбра, че Лайза се бе запътила към фургона на Ерик, тя я пресрещна.

— Ако бях на твое място, не бих го безпокоила, Лайза. Ерик има да свърши някаква работа и не иска да бъде безпокоен.

Опита се да скрие отвращението си от начина, по който гърдите на Лайза стърчаха напред под моравата й плетена блуза.

— Голяма си досадница, Хани — разсмя се Лайза. — Аз съм му работата на Ерик. — И тя изкачи стълбичките и изчезна във фургона.

Час по-късно тя се появи отново. Моравата й блуза бе заменена с една от тениските на Ерик с изрязани ръкави.

 

 

Заседателната зала бе мрачна, само рехави слънчеви лъчи се процеждаха през плътно спуснатите завеси. Хани седна пред тях като грешница, извикана да отговаря пред Страшния съд в присъствието на Всемогъщия. Единствената разлика бе, че той бе един, а тук бяха цели петима.

Една жена с тъмночервени нокти й посочи с ръка кутията с портокалов шейк, който бяха приготвили за нея.

— Заповядай, Хани — подкани я тихо тя.

Мъжът в средата на масата запали цигара и се облегна назад в стола си.

— Можеш да започнеш, когато си готова.

Хани се втренчи упорито в пода.

— Нямам нищо за казване.

— Моля, гледай към нас, когато говориш.

— Нямам нищо за казване. Този път говоря наистина. В ума ми няма и едничка мисъл.

Някой щракна със запалка. Тихичко изскърца стол.

Един от мъжете почука с молива върху поставка си за писане.

— Защо не ни разкажеш за Ерик?

— Няма нищо за разказване.

— Чуваме разни работи.

Тя се скова на стола си.

— Няма да говоря повече за него.

— Не упорствай, Хани. Не е хубаво.

Хани стисна още по-здраво кутийката с питието.

— От къде на къде трябва да говоря? Дори не знам защо съм тук. И изобщо не ми харесвате!

Без да се трогнат от бунта й, те взеха поставките си за писане.

— Веднага щом си готова.

И защото нямаше с кого другиго да говори, тя разказа на сценаристите всичко…

 

 

Екстериор. Площадката пред апартамента на Блейк над гаража — нощ.

Джейни стои на площадката и гледа вратата на апартамента на Блейк. Нервно напъхва тениската в панталона си и се опитва да среши косата си с пръсти, колкото да се убеди, че това е безнадеждна задача, и отново я разрошва. Най-сетне изгубва кураж и тръгва назад към стълбите, но сетне променя решението си и се връща. Събирайки цялата си смелост, тя чука на вратата. След като не получава отговор, почуква отново.

Джейни: Блейк? Блейк, там ли си?

Гласът на Блейк: Какво искаш, Джейни?

Джейни: Ъ-ъ-ъ… Нали каза, не някоя вечер ще ми помогнеш в домашните по аритметика. За… ъ-ъ-ъ… уравненията. О, човече, тези уравнения са наистина много трудни.

Блейк полека отваря вратата. Облечен е само в дънки, гол до кръста. Джейни се взира в него и преглъща.

Блейк: Съжалявам, Джейни, но днес не е най-добрата ми вечер.

Джейни (разочарована): Е… може би… Искаш ли тогава да поиграем карти?

Блейк: Не и тази вечер, хлапенце.

Джейни: Ами да погледаме телевизия? Тази вечер ще играят „Каубоите“.

Гласът на Дъсти (идва от апартамента): Блейк? Случило ли се е нещо?

Като разбира какво става, лицето на Джейни посърва.

Блейк (усмихва й се съчувствено): Може би някой друг път.

Когато той се обръща да се върне вътре, душевната мъка на Джейни преминава в ярост.

Джейни: Подъл хлапак! Дъсти е вътре. Чух й гласа. Значи, Дъсти е в апартамента му.

Блейк: Чакай сега, Джейни…

Джейни (бясна): Майка ти знае ли за това? Защото ако знаеше, щеше да те убие! А аз ще й кажа! Веднага отивам и чукам на вратата й да й съобщя, че единственият й син е долен, мръсен женкар!

Иззад рамото на Блейк се показва Дъсти. Тя носи халата на Блейк, а косата й е разрошена.

Дъсти (не неприязнено): Хей, Джейни, какво правиш тук?

Джейни: Ами ти? Трябва да се срамуваш от себе си! През цялото време те смятах за свестен човек! А сега излиза, че си нищо повече от една… ъ-ъ-ъ… курва!

Блейк (хладно): По-спокойно, Джейни.

Джейни: Аз съм спокойна. Напълно спокойна съм.

Блейк (излиза на площадката и затваря вратата на апартамента): Джейни, не можеш да говориш така с Дъсти. Има неща, които не разбираш. Все още си малка и…

Джейни: Не съм малка! Не ми говори, че съм малка! Вече съм почти на четиринайсет и…

Джейни избухва в плач…

 

 

На снимачната площадка се възцари тишина; всички бяха в очакване.

Яростна и със сухи очи, Джейни заобиколи камерата.

— Това е глупаво! Няма да го направя!

— Край!

Ерик удари с пестник по парапета.

— О, за бога! Това е деветият дубъл.

Режисьорът пристъпи напред. Макар площадката пред апартамента на Блейк да трябваше да се намира над гаража, декорът се издигаше само на половин метър над пода на студиото. Докато един от помощник-гардеробиерите подаваше риза на Ерик, режисьорът се вторачи в Хани.

— Искаш ли специален грим с кристалчета?

Хани работеше в шоуто вече шест месеца, достатъчно време, за да знае, че той имаше предвид ментовите кристалчета, които можеха да се впръскат в очите й и да предизвикат сълзи. Като си представи отвращението на Ерик, тя поклати глава. Истинските актьори нямаха нужда от ментови кристалчета. Не и ако са подготвени добре. Не и ако са тренирали сензорната чувственост. Но тази сцена бе все едно да сипваш сол в открита рана и единственото нещо, което тя желаеше, бе да се махне оттук.

Ерик стисна зъби.

— За бога, вземи кристалчета! Нямаме време да те чакаме тук цяла нощ.

Безчувствеността му унищожи и последната капка от самообладанието й.

— Джейни не е някаква си ревла! Можете да бъдете дяволски сигурни, че няма да си губи времето да плаче за някакъв проклет сополанко като Блейк!

Лайза подаде глава иззад вратата.

— Ще почиваме ли? Защото ми се пишка.

— Не! — изкрещя Ерик. — Никаква почивка, по дяволите! Шест часът е. Ако Хани не направи сцената, аз си отивам. Имам си и друга работа.

— Всички знаем каква е другата ти работа! — изкрещя Хани.

— Е, това е. Аз си тръгвам. Нямам намерението да слушам тези глупости. — Ерик прескочи парапета и слезе на пода. Тренираше всеки ден и нямаше причина да диша толкова тежко, но страхът, който го сграбчи, не можеше да бъде изцерен с физическа подготовка. Още от началото му бе противно да играе с нея. Не можеше да понася начина, по който го гледаше, как го следва навсякъде. Ако знаеше предварително, никога не би подписал договора си за участие в шоуто. Дори и растящата му слава не си струваше усилието да гледа тези големи, жадни очи, това лице, което молеше за вниманието му.

— Чакайте всички! — възкликна режисьорът. — Тук нещата май излизат извън контрол. Още един дубъл, Ерик. Ако Хани не успее и този път, започваме отново утре. Хайде, Ерик, дай ми още една възможност. Късно е и нервите на всички са опънати. Гримьор, донеси ментовите кристалчета.

Ерик скръцна със зъби. Искаше му се да им каже на всички да вървят по дяволите, но ако си отидеше сега, щеше да се наложи да работи с тази чума на сутринта, а и без това си имаше проблеми със съня. Понякога гласът й се омешваше в кошмарите му с гласа на Джейсън.

Той презрително хвърли ризата си и изкачи трите стъпала. Тя го гледаше втренчено, а омразата и възхищението правеха светлосините й очи огромни. Искаха да го всмучат, да го глътнат целия. Опита се да се дистанцира от нея, като огледа обективно лицето й. Някой ден щеше да стане страхотно маце, веднага щом спреше да прилича на хлапе.

Но и този малък проблясък на обективност излиня; единственото, което виждаше пред себе си, бе човек, който прекалено много му напомняше за мъката по малкия му брат.

Заговори й с противно ръмжене, опитвайки се да я накара да го намрази:

— И следващия път първо си свърши домашното. Плащат ти като на професионалистка. Време е да започнеш да играеш като такава.

Тя ахна, все едно я бе ударил. Очите й блеснаха от мъка, долната й устна увисна беззащитно. Той усети силата на болката й така, сякаш го бяха праснали в корема.

Заговори режисьорът:

— Започваме от едър план върху Джейни. Хайде, всички по местата.

Гримьорът впръска кристалчетата в очите й и те се насълзиха.

— Тишина, моля. Снимаме. Клапа. Мотор.

Камерата влезе за близък план. Една едра сълза се търкулна от клепката й по бузата, ала изражението на лицето й си остана войнствено.

Ерик си рече, че Блейк бе този, който трябваше да я докосне.

Блейк. А не той, самият.

Пристъпи напред, прегърна я и я притегли към гърдите си. Главата й не достигаше дори до брадичката му. Беше висока почти колкото Джейсън, и досущ като доведения му брат, искаше единствено да получи вниманието му.

В съзнанието му пропищяха спирачки, чу се писъкът.

— Край. Проявете. Добре. Можем да си ходим у дома.

— Лайнар! — Хани го блъсна силно в гърдите и избяга от площадката.

Той стоеше на площадката и гледаше подире й с тъмните си, изпълнени с мъка очи.

Вземи ме с теб, Ерик. Моля те.