Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (29)

Двадесет и девета глава

— Татко! — Лили скочи от дивана във всекидневната, където си почиваше след като разопакова багажа и се спусна по пода от чер и бял мрамор към баща си.

— Здравей, скъпа!

В мига, в който Лили потъна в обятията на Гай Изабела, тя забеляза с облекчение, че бе все така красив, както винаги. Гъстата му сребристоруса коса лъщеше на януарското слънце, което надничаше през прозорците. Пуловерът с цвят на пъпеш бе преметнат през раменете върху ризата му от египетски памук. Широките му панталони бяха нарочно поомачкани според модата. Когато я посети в Лондон преди четири месеца, тя го заподозря, че се бе подложил на козметична операция на лицето, но той не разкриваше тайните на екзотичното козметично лечение, което бе причината за това да изглежда по-скоро на четирийсет, отколкото на петдесет и двете си години.

— Толкова се радвам да те видя — рече тя. — Нямаш си представа колко бе ужасно всичко. — Тя се отдръпна назад, за да го погледне. — Сложил си си обеца. — Взря се в златната халкичка на ухото му.

Когато се усмихна, стегнатата кожа на лицето му около очите се сбърчи.

— Забеляза я. Една от приятелките ми ме уговори да я нося, малко след като се върнахме от Лондон. Как я намираш?

Не й харесваше. В живота й напоследък бе имало твърде много промени и й се искаше поне баща й да си бе останал същият. И все пак, нямаше да помрачи срещата им с критични забележки.

— Доста е елегантна…

Русолявите му вежди се повдигнаха, когато я заоглежда: дългият, червен плетен пуловер, който висеше прекалено свободно от раменете й и падаше върху лъскаво, черно трико.

— Изглеждаш чудесно. Доколкото си спомням, беше казала, че ще посрещнеш Нова година в Сейнт Мориц с Андре и Мими. Мислех, че ще си починеш.

— Трудно — отвърна горчиво Лили. — Новата гледачка напусна и трябваше да взема момичетата с мен. Бека не бе проблем. Вече не говори много-много, но Рейчъл е извън всякакъв контрол. Още след първия ден Андре и Мими едва се сдържаха да ме помолят да си замина, но нали са прекалено учтиви, та Мими се ограничи само с полезни съвети относно моите педагогични недостатъци. Сетне Рейчъл нарочно разля чаша грейпфрутов сок върху дагестанския килим на Мими и тя отново се върна към поведението си на продавачка на риба. Беше ужасно. Два дни по-късно отлетяхме за Вашингтон.

— Посещението при майка ти добре ли мина?

— А ти как мислиш? Рейчъл винаги я изморява, а Бека… знаеш каква е мама. Тя не може да понесе и най-малкото несъвършенство.

— Мога да си представя. — Той се огледа, разтърквайки ръце. — Къде са внучките ми? Нямам търпение да видя отново Рейчъл. И Бека, разбира се. Обзалагам се, че са пораснали като гъбки.

— Като малки, гадни гъбки — измърмори тихо Лили. Гай я погледна въпросително. — Обадих се в една фирма да ми пратят гледачка за следобеда. Тя ги изведе да хапнат пица и сетне да отидат в парка. Казах й да ги задържи поне няколко часа, но се съмнявам, че ще издържат толкова. Рейчъл ще се сбие с някое дете, Бека ще се подмокри, или пък ще се случи някое друго нещастие, тъй че ще се приберат.

— Трябва да си по-строга с Рейчъл, Лили.

— Не ми чети и ти конско. — Тя се извърна и отиде до прозорците. — Как да бъде по-строга с нея? Тя е враждебно настроено и трудно дете, а ако се опитам да я накажа, просто бяга. Есента я изгубих за цели три часа. След като я намерихме, тя се мушна с ножици в гардероба и нарочно сряза новата ми вечерна рокля.

— Надявах се нещата да са се подобрили.

— Как да се подобрят? Тя ме мрази, татко. — Лили скръсти ръце на гърдите си и прехапвайки долната си устна, тихо додаде: — А понякога и аз я ненавиждам.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не, разбира се — рече уморено тя. — Но понякога наистина става така. Кара ме да се чувствам пълен провал.

Тя посегна към пакета цигари, които бе оставила на масичката между двата прозореца.

— Нима пушиш?

Ръцете й трепереха, докато отваряше пакетчето. Не бе възнамерявала да пуши пред баща си. Макар понякога и да прекаляваше с алкохола, но на тема тютюн той бе фанатик.

— Нямаш си представа на какво напрежение бях подложена.

Изгледа я с такова неодобрение, че тя остави пакетчето. Той отиде до дивана и седна, като грижливо подръпна крачолите на панталоните си.

— Не разбирам защо сама се подлагаш на такова напрежение. Знам, че обичаш да пътуваш, но през последните девет месеца толкова често си сменяше адресите, че им изпуснах края. Очевидно си изтощена. Но няма да ти чета повече конско, скъпа. Поне си намерила достатъчно разум в главата си да се върнеш у дома, за да мога да се погрижа за теб.

— Тук съм само за няколко дни. Колкото да реша няколко финансови проблема и сетне пак се връщаме в Париж.

— Но това е смешно, Лили! Не можеш непрекъснато да скиташ по този начин. Защо се налага да заминеш толкова бързо?

— Ерик е в града.

— Ето още една причина, поради която да останеш. Не мога да разбера защо търпиш безотговорността му към момичетата. Знаеш, че никога не съм го харесвал, Лили, но въпреки това не мога да повярвам, че би могъл съвсем да не се интересува от момичетата.

Лили се извърна, за да не го погледне в очите. Не бе му казала за Ерик. Прекалено много се срамуваше.

— Да изиграе баща бе просто поредната му роля. Когато я усвои напълно, се отегчи от нея.

— Въпреки това ми е трудно да го разбера. Изглеждаше, че обича много момичетата.

— Той е актьор, татко.

— Но дори и така да е…

— Не желая да разговаряме за това.

Той се изправи и приближи до нея.

— Но, Лили, не можеш непрекъснато да бягаш. Не е добре и за момичетата, и за теб. Винаги си била прекалено изнервена и очевидно това, че гледаш Рейчъл и Ребека сама, ти идва твърде много. Станала си слаба като вейка и изглеждаш напълно изтощена. Имаш нужда малко да те поглезя. — Той й се усмихна и около очите му се появиха малки бръчици. — Какво ще кажеш за няколко седмици в някой балнеоложки курорт? Има един нов, близо до Мендосино, чудесен е. Ще те изпратя там възможно най-скоро. Това ще е коледният ми подарък.

— Вече ми подари десетина подаръка.

— Подаръците никога не са достатъчно за моето момиченце.

Той я притегли в обятията си и тя притисна буза в гладко избръснатата му челюст. Зави й се свят. Пое дълбоко дъх в очакване неговото присъствие както винаги да я дари с покой, но от мускусния аромат на одеколона му изглежда й прилоша още повече. Обезпокоена, тя се отдръпна от него.

— Какво има?

— Предполагам — умора от полета. Чувствам се… няма нищо. Малко ми се гади.

— Това предрешава нещата. Ще взема тази вечер момичетата у дома.

— Не, наистина…

— Нито думица повече. Всеки път, когато пожелая да ги взема, ти ме изпързалваш. Наясно ли си, че нито веднъж досега не си ми позволила да взема внучките си? Нито веднъж, откакто са родени. А не мога да си спомня колко пъти през последните девет месеца те молих да ги изпратиш да прекарат няколко седмици при мен, в Калифорния. Но ти винаги си намираше някакви извинения. Край на това, мила! Ти си подложена на огромно напрежение и ако не си починеш малко, ще легнеш болна.

В слепоочията й запулсира силна болка.

— Прекалено голяма грижа са, татко…

— Винаги това казваш.

— Бека още се подмокря в леглото, а и има толкова проблеми с говора си, че е трудно да я разбира човек. Рейчъл с всеки ден става все по-непослушна; не прави нищо, което би трябвало да върши. Бих я дала някъде на училище, но не искам Ерик да… — И тя избухна. — Както и да е, ти не си свикнал с малки деца. Ще ти дойде твърде нанагорно.

— Не и за няколко нощи. Това изобщо няма да е проблем. А и не забравяй, че аз съм те отгледал, принцесо.

Стомахът на Лили отново се разбунтува, но преди да може да изрече нещо, чу как външната врата се отвори с трясък.

— Изобщо не съжалявам! — изпищя Рейчъл с решителното си гласче и на Лили й се прииска да запуши ушите си. — Това си бе моята люлка, а онова момче искаше да ми я вземе.

Лили притисна с пръсти слепоочията си в опит да предотврати пръскането на главата си. Караницата между дъщеря й и гледачката, която би трябвало да занимава децата, бързо набираше сила.

Рейчъл нахлу във всекидневната, тъмната й коса се вееше свободно около личицето й.

— Ти си една глупава гледачка! И няма да изпълня нищо от това, което казваш!

Гледачката се появи, помъкнала Бека. Беше възрастна жена и изглеждаше повехнала и ядосана.

— Дъщеря ви нарочно нападна едно момченце — обяви тя. — И когато й направих забележка, тя ме наруга.

Светлосините очи на Рейчъл блестяха от омраза, устните й бяха инатливо стиснати.

— Казах само думичката с „Л“, а пък той ми взе люлката.

Гай пристъпи напред.

— Здравей, скъпа. Какво ще кажеш за една целувчица за дядо?

— Дядо Гай! — Враждебността на Рейчъл се изпари и тя се спусна към него.

Той я вдигна на ръце. Краката й вече се бяха издължили и гуменките й се люлееха около коленете на ленените му панталони. Лили усети как гърдите й се пристягат от нещо ужасно при вида на дъщеря й в обятията на баща й. Предположи, че бе ревност и се засрами.

Докато баща й разговаряше с Рейчъл, тя се отърва от гледачката и измъкна Бека иззад стола в неоромански стил, зад който се бе скрила. Отвратена, забеляза, че розовите кадифени панталони на Бека бяха мокри.

— Бека, пак си се напишкала.

Бека засмука палеца си и зазяпа сестра си и дядо си с мрачни и безчувствени очи.

— Татко — рече нервно Лили, — не искаш ли да кажеш здравей на Бека?

Гай с неохота пусна Рейчъл на земята и се обърна към нея.

— Тя е на-пи-ка-на — предупреди го Лили.

— Мама току-що обади на дядо, че отново си се подмокрила — обяви Рейчъл на сестра си. — Казах ти да престанеш да се правиш на бебе.

— Е, случват се и такива работи, нали, Ребека? — Гай поглади Бека по главата, но не я вдигна.

И баща й се чувстваше тъй неловко с Ребека, както и майка й Хелън, помисли си Лили, но поне бе по-дискретен. Извади от джоба на ленените си панталони канелени бонбонки ги подаде на децата, досущ както правеше и когато тя самата бе дете. При вида на познатите й бонбонки, стомахът й отново се разбунтува. Запита се дали грипът не се опитваше да я събори.

— Развий я ето така, Бека. — Рейчъл показа на сестра си как да дръпне хартийката в крайчеца на бонбона.

— Чакай, дай да ти помогна — рече Гай.

— Не, дядо. Бека сама трябва да се справя, иначе няма да се научи. Така казва татко. Всички й помагат и я направиха мързелива. — Тя сложи ръка на кръста си и изгледа свирепо сестра си. — Развий я сама, Бека, инак няма да ядеш.

Гай дръпна бонбона от пръстите на Бека.

— Чакай сега, Рейчъл, няма нужда. — Той разви бонбона и го подаде на Бека. — Ето, мила.

Рейчъл го изгледа с отвращение.

— Татко казва…

— Това, което казва баща ти, вече не е важно — сопна й се Лили. — Него го няма, а аз съм тук.

Гай видя, че Лили бе разстроена и отиде да я успокои. Бека се разплака. От ъгълчетата на устните й протече червения сок от бонбона. Рейчъл изгледа свирепо майка си и сетне се обърна към сестра си.

— Само бебетата плачат, Бека. Скоро татко вече няма да е толкова зает и ще има време за нас. Ще видиш! Колко пъти трябва да ти го напомням?

— Този кучи син — промърмори Гай съвсем тихо, така че да го чуе само Лили. — Как може да постъпва така с тях? И все пак, мисля си, че това е за добро. Прекалено са малки и ще свикнат. Ако ги бе изоставил по-големи, щеше да е двойно по-болезнено за тях.

Лили не можеше да си представи нищо, което да бе по-болезнено от това, което вече се бе случило. Съсипваше собствения си живот, опитвайки да защити децата, които не бяха ни най-малко благодарни, ала не можеше и да се отпусне. Дори и дъщерите й да я възненавидяха за това, тя щеше да ги защити от перверзиите на баща им.

Гай отиде отново при момичетата, а Рейчъл извика радостно, след като чу онова, което той им каза.

— Наистина ли? А ще можем ли аз и Бека да ядем пица? А да гледам телевизия преди лягане?

— Естествено. — Гай разроши косите й.

Сърцето на Лили заби лудо в гърдите й.

— Татко…

— Нито дума повече, Лили. — Той я изгледа строго. — Нуждаеш се от почивка и децата ще прекарат няколко дни при мен, за да я получиш.

— Не, татко. Нямам…

— Помогни на сестра си да се преоблече в сухи дрехи, Рейчъл, и сетне заминаваме.

Лили се опита да възрази, но баща й не й обърна никакво внимание.

Главата й се цепеше, повдигаше й се. Не искаше никак дъщерите й да заминат с баща й, но още по-силно се ненавиждаше за ревността си. Що за майка бе да негодува от отношенията на един любящ дядо със собствените му внучета?

Застави се да напъха обратно в току-що изпразнения куфар няколко ката дрехи на децата. Още по-силно й се повдигна. Докато баща й се занимаваше с децата, тя се измъкна от стаята, отиде в банята и повърна.

Почувства се по-добре, когато стомахът й се изпразни, но главата я болеше все така силно. Набързо глътна три аспирина и се върна в спалнята.

Радостта от това, че щеше да живее у дядо си, бе възбудила прекалено силно Рейчъл. Тя тичаше напред-назад по коридорите и пискаше с все сила. Гай обаче изглежда притежаваше магически подход към нея, защото когато й каза да се укроти, тя се подчини.

Вече готови за заминаване, откриха, че Бека я нямаше. Рейчъл я откри скрита в гардероба на Лили. Отново се бе подмокрила и Лили трябваше да я преобуе.

— Мамо, не забравяй — рече й Рейчъл на вратата, стиснала ръката на дядо си, — ако татко се обади, докато ни няма, кажи му да дойде да ни вземе.

През всичките девет месеца всеки път, когато излизаше от къщи, Рейчъл повтаряше тези думи. Лили стисна зъби, от което силното туптене в главата й се засили, но болезненият й опит я бе научил, че Рейчъл няма да тръгне, ако молбата й бъде пренебрегната.

— Няма да забравя — увери я сухо тя.

— Целунете мама за довиждане, момичета — каза Гай.

Рейчъл послушно я млясна шумно. Бека не реагира.

Гай я целуна леко по бузата.

— Не се тревожи за нищо, скъпа. Покани приятели, позабавлявай се няколко дни. Момичетата и аз ще се справим добре.

Лили се чувстваше така, сякаш главата й бе стисната в менгеме.

— Не знам. Момичетата са толкова…

— Не се коси, скъпа. Хайде, момичета. Какво ще кажете, да спрем ли по пътя за сладолед?

Рейчъл нададе оглушителен писък и задърпа дядо си за ръката. Бека послушно го последва. Гай отвори вратата на ягуара си и децата се покатериха вътре. Косата му блестеше на калифорнийското слънце, а когато се усмихна, равните му бели зъби светнаха ослепително. Беше толкова красив! Толкова ужасно, неприлично красив…

— Коланите! — извика Лили. — Не забравяй да им закопчееш…

Гай вече бе закопчал коланите им и й махна с ръка, за да й даде да разбере, че я бе чул. Миг по-късно вече излизаше от алеята.

Лили се втурна подире им.

— Бъдете послушни! — извика тя. — Не правете онова, което дядо ви каже. — Дъхът й секна. Какво й ставаше? — Искам да кажа…

Беше й студено и в същото време я тресеше и тя се препъна леко, докато си проправяше път към къщата и към банята си. Макар навън още да бе светло, тя глътна две таблетки приспивателно. Баща й бе прав. Щеше да рухне и затова се нуждаеше от малка почивка. Легна на леглото, без да се съблича.

Следобедът премина във вечер и кошмарите я погълнаха напълно. Тичаше насън. Някаква жена без лице я гонеше, ръцете й с лакирани в кървавочервено нокти бяха протегнати и с изкривени пръсти. Един по един тези нокти се отделяха от пръстите й, превръщаха се в ками и се забиваха в гърба й. Лили се обърна за помощ към баща си, но само за да разбере, че той държеше най-голямата кама и я бе насочил към Рейчъл. Обзе я ужас. Сетне пък, не баща й я преследваше, а Ерик, и той искаше Рейчъл. Събрала всички сили, тя успя да изкрещи.

Приглушеният й вик я разбуди. В стаята бе тъмно и в първия миг не разбра къде се намира. Вкопчи се в завивката, страхуваше се да се надигне, да се помръдне дори, боеше се, че щеше да я връхлети някакъв неописуем ужас. Косите й бяха полепнали по бузите й като паяжина, усещаше ужасното туптене в ушите си.

Пред лицето й заплува лицето на Ерик, едно видение на мръсотия и разложение, още по-отблъскващо, поради физическото си съвършенство. Докато се опитваше да прочисти съзнанието си от последиците от сънотворното, я обзе парализиращият ужас: допусна грешка да не каже на баща си за Ерик. Ами ако Ерик отиде в дома на Гай и вземе Рейчъл? Баща й не знаеше за перверзността на Ерик. Не знаеше, че не бива да я дава. Ами ако Гай му я даде?

Замъгленото й от хапчетата и от непреминалия още кошмар съзнание бе обзето от ужасната решимост, че Ерик бе сторил тъкмо това. Бе взел Рейчъл и дъщеря й се намираше в страшна опасност.

Тялото й сякаш се бе наляло с олово, а жлъчта й се надигна в гърлото й, щом си спомни, че и Бека бе при баща й. Но сетне се сети, че Ерик никога не би насилил Бека. Нейното състояние щеше да го отблъсне. Рейчъл бе целта му. По-силната им дъщеря.

Стенейки, тя стана от леглото и потърси опипом обувките си. Сетне излезе залитайки от стаята, все още опитвайки се да избяга от причинената от опиата мъгла. Чантичката й лежеше на стъкления плот на бюфета в коридора и тя зарови в нея да измъкне ключовете на колата си сред смачканите салфетки, сухи бисквити и бордни карти. Стисна ги в юмрук, грабна чантичката си и препъвайки се, прекоси кухнята на път към гаража. Трябваше да стигне до Ерик преди той да е наранил Рейчъл.

Погледът й бе привлечен от датските стоманени прибори, окачени на полирана тикова дъска. След моментно колебание тя издърпа един тежък нож от мястото му и го пъхна в чантата си. Стисна очи, клепачите й потреперваха. Знаеше, че не бе добра майка. Беше егоистка, нетърпелива, комай никога не правеше онова, което трябва. Но обичаше дъщеря си и щеше да стори всичко необходимо, за да я защити.

 

 

Осем мили по-нататък, в хълмовете на Бел Еър Гай Изабела подпъхваше с една ръка завивките около малкото телце на внучката си, докато с другата стискаше чаша с уиски.

— Защо не бива да спя с Бека, дядо Гай? — Рейчъл подозрително огледа високия таван на стаята, а сетне и високите прозорци с техните дебели стъкла с ромбоидна форма. Дядо Гай й бе казал, че това някога била стаята на майка й, но на Рейчъл тя не й хареса. Беше тъмна и сякаш изпълнена с призраци.

— Ребека е заспала отпреди час — каза дядо й. Ледените кубчета иззвънтяха в чашата му. — Не исках да я будиш.

— Ще пазя тишина. Може и да се изплаша, ако спя сама.

— Глупости. Няма да се изплашиш. — И той докосна с връхчетата на пръстите си устните на Рейчъл. — Дядо Гай ще дойде да те види, преди да си легне.

— Искам да спя с Бека.

— Не се страхувай, съкровище. Дядо Гай ще е наблизо.

И като се наведе, той докосна леко с устни устните на Рейчъл.

 

 

Ерик разтърка очи и се вторачи в телефона, като в същото време разкопчаваше ризата си. Колко пъти през тези три седмици, откакто се бе върнал, му се бе приисквало да позвъни на Хани? Стотина? Хиляда? Добре че единственият телефон бе в „Кошарата“ и тя не можеше да го чуе, та най-сетне да изостави това изкушение. Тя вече му бе дала да разбере по всеки възможен начин, че не може да се конкурира с един призрак и той нямаше никакво намерение да пълзи пред нея по корем.

Бе почти полунощ, а той бе на крак от пет сутринта, но макар да бе изтощен, знаеше, че нямаше да може да спи повече от няколко часа. Новата му роля изискваше големи физически и емоционални усилия, а той не можеше да й се отдаде напълно; изглежда не бе в състояние да сваля от нея пласт подир пласт, докато не достигне до сърцевината на образа. Може би това се дължеше на факта, че още не бе успял да се възстанови напълно след онази нощ, когато се бе разголил също тъй пласт подир пласт пред Хани. Как би могъл да свърши актьорската си работа и да влезе в нечия друга кожа, след като сам се чувстваше толкова разголен? Сякаш частица от него бе останала при нея и докато не намереше отново своята цялост, той щеше да се рее безполезно.

Тази мисъл го ядоса. Трябваше да я изстърже от паметта си, да изтрие смеха й, когато си играеше с децата в болницата, да ликвидира виденията от любенето им. Но трябваше най-вече да забрави тихото й, омайно съчувствие в онази нощ, когато бе свалил маската на клоуна и бе застанал разголен пред нея.

Звънецът на входната врата прекъсна обърканите му мисли. Намръщи се. Къщата му в Никълс Кениън бе отдалечена и до нея се стигаше по почти непроходим път, затова едва ли бе подходящо място за изненадващото посещение на някоя компания. Не си даде труда да закопчее отново ризата си, докато извървя пътя си от спалнята до входната врата. Когато стигна до нея, надникна през шпионката и веднага натисна дръжката.

— Лили?

Зъбите й тракаха, кожата й изглеждаше бледа и настръхнала. Бе се подстригала, откакто я бе виждал за последен път, сребристорусите й кичури се спускаха около лицето й и подчертаваха огромните й измъчени очи.

Тя го гледаше втренчено, сякаш бе извършил нещо скверно. Погледът й пробяга по разкопчаната му риза и се спря върху отворения цип на дънките му. Устните й затрепериха.

— Къде е тя?

Той уморено прокара пръсти през косата си.

— Какво искаш, Лили?

— Какво си направил с нея?

Тя потърси опора в рамката на вратата и, разтревожен, той посегна да я хване за ръката.

— Какво се е случило, Лили?

Тя се опита да се откопчи от него, но той я вкара вътре. Въведе я във всекидневната и я накара да седне на дивана. Дишаше учестено и на пресекулки и притискаше силно чантичката си към гърдите. Той грабна едно шише бренди от бара и наля малко в една чаша.

— Изпий това.

Ръбът на чашата изтрака по зъбите й. Преглътна и се закашля.

— Кажи ми какво се случи — настоя тя. — Какво се случи с момичетата?

Обърса устни с трепереща ръка и се изправи неуверено на крака. Той инстинктивно посегна да я подкрепи, но тя се отдръпна.

— Къде е тя?

— Коя?

— Рейчъл. Знам, че е при теб.

Сърцето му сякаш спря да бие.

— Не е при мен. Какво, за бога, се е случило?

— Не ти вярвам. Взел си я от баща ми. Къде си я скрил? Къде е тя?

— Аз дори не знаех, че сте се върнали в града. Как тогава да я взема? Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш къде се намира?

— Лъжец! — изпищя тя. Стрелна се покрай него и изтича към задната част на къщата.

Той се спусна подире й и я видя как отваря стаята за гости. Когато видя, че бе празна, се спусна към следващата, сетне — към друга, докато най-сетне стигна до банята му. Призля му, като застана на вратата. Тя стоеше в средата на банята, притиснала чантичка до гърдите си, а очите й бяха потъмнели от ужас.

— Какво си сторил на Рейчъл? — прошепна дрезгаво тя.

Насили се да запази спокойствие. Тя едва се държеше на ръба на разумното, а ако кажеше нещо неподходящо, можеше и да се срути отвъд него. Опитвайки се думите му да прозвучат колкото е възможно по-спокойно, той предпазливо пристъпи в банята.

— Къде я видя за последен път?

— Татко я взе да нощува у него. — Говорът й бе насечен, усукваше с пръсти презрамката на чантичката си. — И Бека също. Взе и Бека. Знаех си, че не биваше да ги пускам, но бях толкова уморена.

— Няма нищо, Лили — рече успокоително той и се приближи още малко. — Нищо лошо не си направила.

— Не, не е така. — Тя захленчи. — Нищо не разбираш. Не съм му казала нищо за теб. Той не знае, че си насилил Рейчъл.

— Не съм — рече тихо той. — Сама виждаш, че не е тук. Аз я обичам. Никога не бих й сторил зло.

— Лъжец! — изпищя тя. — Татко ме обичаше! Обичаше ме и въпреки това ме насили.

Той усети как косата настръхва на врата му.

— Лили, за какво говориш? — Пристъпи прекалено устремно и тя отстъпи.

— Не ме докосвай! — Очите й бяха широко отворени, зениците й — разширени. — Ще ми причиниш болка. Ще ме нараниш, досущ както Рейчъл.

Той застина на място.

Тя се разплака.

— На нея не й харесва, когато й причиняваш болка… но не може да те накара да престанеш. — Тонът й се повиши, заприлича на детински. — Казваш й да не… да не вдига шум… когато я пипаш. Не шуми, мила. Няма да ти причиня зло. Просто затвори очи. Но тя не може… да затвори очи. А ти… миришеш й на уиски.

— Лили, аз дори не пия уиски.

— На нея не й харесва… миризмата на уиски. — Лили изхлипа. — Не й харесва и когато включиш радиото. — Опита се да поеме дъх. — А ти казваш: „Само затвори очи и… слушай музиката, Лили“.

Ужасът на прозрението го погълна изцяло.

— Боже господи!

— А сетне понякога… — Гласът й се сниши, премина в шепот. — Понякога музиката свири… и тази миризма на уиски… и тези ръце…

— О, мила…

— То е като ужасен сън, само дето понякога тези ръце са нежни. — Тя се тресеше пред него, а гласът й бе едва доловим. — И това е най-лошото.

Изплака и се свлече по стената на пода като счупена играчка.

Той се спусна към нея, искаше да я вземе в ръце, да й помогне. Тя изпищя и грабна чантичката си.

— Не! — изкрещя тя. — Повече не!

Дъхът му секна, когато силна болка го прониза в хълбока. Отскочи назад, видя острието на ножа в ръцете й и разбра, че го е пробола. Тя изстена ужасена и пусна ножа, вторачена в кръвта, която рукна от хълбока му. През мъглата на болката си той видя, че лицето й бе придобило пепеляв цвят и съзря момента, в който миналото и настоящето се омесиха в съзнанието й.

— Мили боже — прошепна тя. — О, не, господи… Какво направих?

Ерик притисна с ръка кървящата си рана. Навярно бе само повърхностна, но нямаше никакво време да проверява. В този момент можеше да мисли само за дъщеря си.

— Рейчъл сега при баща ти ли е? — попита той. — Там ли е?

В очите на Лили се виждаше ужасът, който изживяваше, но бяха ясни.

— О, господи, Ерик — прошепна тя. — Никога не си бил ти. Винаги е бил той. Той извърши тези неща с мен, но аз винаги съм ги блокирала в съзнанието си. А сега му позволих да отведе момичетата.

Той я вдигна на крака.

— Да вървим.

Очите й потъмняха от ужас.

— Ти кървиш. Аз те намушках.

— Ще се погрижа за това по-късно. — Той грабна една захвърлена тениска и затисна хълбока си с нея.

— О, Ерик. Много съжалявам. Какво направих? О, господи, извинявай…

— Нямаме време. Трябва веднага да отидем да ги вземем.

Ала докато я измъкваше от банята, той се запита дали не бе станало вече късно.

Ключовете й бяха в контакта на колата. Той я сложи да седне на дясната седалка и скочи зад волана. Гумите изсвириха, когато даде на заден ход в тясната алея. Цифровият часовник на таблото показваше единадесет и четиридесет и осем. Почти полунощ. Идеалното време за чудовището да насили едно малко момиченце.

До него Лили ридаеше, обвила с ръце гърдите си, люлееше се напред-назад.

— Не и Бека… Той няма да посегне на Бека. Само на Рейчъл. — Риданията й се усилиха. — Как можа да го направи? Толкова го обичах. Моля те, Ерик! Не му позволявай да я нарани. Нямаш и представа какво означава това. Моля те.

Той изскърца със зъби, глух за сърцераздирателните й вопли. През изминалите години бе участвал в десетки филмови преследвания с коли, но сега вече бе наистина; когато натисна педала на газта до дупка, той изключи от съзнанието си всичко друго, освен опасния, криволичещ път в каньона и малките момичета, чиито живот никога вече нямаше да е същият, ако баща им не пристигнеше навреме при тях.