Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (30)

Тридесета глава

Някаква странна, неприятна миризма разбуди Рейчъл. Не можа да си спомни на какво й прилича, но сетне се сети, че бе на алкохол, както на мамините приеми. Зави се още по-добре и се обърна на една страна. Дългата й нощница се бе усукала около кръста й.

Дюшекът се размърда и тя започна да бута Бека, за да й каже да не се върти като червейче, но се сети, че бе у дядо Гай и Бека не бе в леглото до нея. Чу да свири музика и отвори очи. Радиото на нощната масичка светеше с червената си лампичка.

Дюшекът отново помръдна. Някой бе седнал от другата страна на леглото. Изпита страх. Може би някое тролче се бе измъкнало от гардероба и се бе запътило да я отвлече. Искаше да извика татко си, но бе твърде изплашена, за да издаде и звук; но сетне леглото отново се разклати, тя се обърна и видя, че това бе само дядо й.

— Изплаших се — рече тя.

Той не отвърна. Просто си седеше и я гледаше.

Тя разтърка очи.

— Татко обади ли се по телефона?

— Не.

— Миришеш на лошо, дядо. Като на алкохол.

— Малко хубаво уиски. Просто малко хубаво уиски, това е всичко.

Речта му бе странна, не говореше както обикновено, а по-бавно, изричаше внимателно всяка дума, досущ като логопеда на Бека. И косата му бе разрошена. Дядо Гай винаги имаше безупречен външен вид и тя се изненада, като го видя разчорлен.

— Жадна съм. Искам малко вода.

— Нека… дай да те почеша по гърба.

— Веднага! — настоя тя. — Много съм жадна.

Той глътна остатъка от уиски в чашата си, сетне бавно се надигна и излезе от стаята.

Вече напълно будна, Рейчъл го изчака да излезе и чак тогава отмахна завивките и стана. Крачетата й изтопуркаха по килима и тя излезе в коридора. Беше дълъг и тъмен, като в някой замък от приказките, с тежък дървен шкаф, големи грозни вази и дървен стол като трон. По стените висяха няколко саби, които дядо Гай бе използвал във филмите си, жълти лампи, които изглеждаха като свещи, бяха монтирани по тъмночервените тапети на стените. Те мъждукаха и издължаваха сянката й.

Усети как коремът й се свива от страх — къщата на дядо Гай бе толкова голяма и тъй тъмна — но въпреки това пое предпазливо по коридора и стигна до стаята на сестра си. Тихичко завъртя топката и с две ръце избута тежката врата дотолкова, че да може да се мушне в стаята.

Бека се бе свила на кълбо в средата на леглото и издаваше смешни звуци — п-т-т, п-т-т — както винаги, когато спеше. Понякога този шум будеше Рейчъл и тя лекичко подритваше сестра й да престане, но сега познатото п-т-т поуспокои Рейчъл. Чувстваше се добре, когато сестра й не бе изплашена, когато не плачеше и прочее. Да си сестра на Бека означаваше да поемеш голяма отговорност. Понякога татко й казваше да не й обръща чак толкова внимание, но сега татко го нямаше, а мама донякъде се плашеше от Бека и затова отговорността на Рейчъл бе станала по-голяма.

Сбърчи чело, загледана в леглото. Бека бе започнала да забравя татко, но Рейчъл не можеше да го забрави. Мама казваше, че бил прекалено зает, за да идва да ги види, но Рейчъл си мислеше, че може би той не иска вече да ги вижда, защото тя върши толкова пакости. Може би ако бе добричка като Бека, щеше да дойде да ги вземе. Сви решително устни. Но само да дойде, тогава тя ще го стрелне право в сърцето — защо ги бе оставил толкова дълго само с мама?

Бека изстена насън, устните й се окръглиха така, сякаш щеше да заплаче. Рейчъл пропълзя до нея и я погали.

— Не се страхувай, Бека — прошепна тя. — Тук съм, при теб.

Сестра й притихна. Рейчъл тъкмо се обърна да си тръгва, когато забеляза тъмния силует, изпълнил рамката на вратата. Крачетата й омекнаха, но сетне си рече, че бе едно плашливо коте — та това бе само дядо Гай.

Тръгна бавно към него. Той отстъпи назад, за да й направи път да излезе, и затвори вратата. Тя го погледна от долу нагоре. В едната ръка държеше чаша вода, в другата — чаша с алкохол.

— Хайде, върви си в стаята — рече той, пак с този странен, забавен изговор.

Доспа й се отново и тя го последва. Походката му бе леко нестабилна и той плисна малко от водата на килима пред леглото й. Когато тя разлееше нещо, трябваше сама да почисти, но дядо Гай изобщо не обърна внимание.

Той разгъна завивките на леглото й. Тя се мушна под тях и взе чашата от него. Надигна я с две ръце, отпи една глътка и му я върна.

— Само толкова ли ти се пиеше? — Май й се бе ядосал много.

Тя кимна.

— Добре тогава. Лягай и заспивай.

Говореше шепнешком и тя се почуди дали не го правеше, за да не разбуди Бека, но тя бе далеч от тях.

— Само ще те почеша по гърба — рече той. — Ще те почеша малко.

Не й допадаше начинът, по който говореше, не й харесваше миризмата му, но обичаше да я чешат по гърба, затова с готовност се обърна по корем и затвори очи.

Дядо Гай бръкна под нощницата й. Тя се понадигна, за да може той да вдигне нощницата й и да достигне гърба й. Започна да я чеше. Допирът на ръцете му й бе приятен и тя се прозя. От радиото се носеше тиха и приятна музика. Клепачите й се слепваха. Помисли си за тролчетата от любимата й приказка. Може би утре дядо ще й я прочете. Може би утре…

И в следващия миг я разбуди нещо ужасно.

 

 

В полезрението им се появиха боядисаните в жълто и черно ковани порти, прочути в Бел Еър със сложната си изработка. Ерик натисна рязко спирачките, колата се занесе и спря. Часовникът на таблото показваше дванадесет и седем минути. Пътят му бе отнел деветнайсет минути. Ами ако бе закъснял?

Знаеше, че в дома на Гай не нощуват прислужници. Те идваха сутрин и си отиваха след вечеря. Гай прекарваше нощите сам в тази огромна своя къща мавзолей. Сам, с изключение на две малки момиченца.

Очите на Лили бяха приковани в портите.

— Забравих за портите. О, господи, Ерик, те са заключени. Не можем да влезем.

— Аз ще вляза.

Той изскочи от колата, пренебрегвайки болката в хълбока, където го бе пронизала Лили. Можеше да се справи с всичко, рече й той. Да кара спортни коли със свръхзвукова скорост, да преодолява непристъпни прегради, да нахлува в заключени къщи, да спасява невинните. Правил го бе десетки пъти. С голи ръце и въоръжен с автомат узи. Ранен в корема и с ослепено око. Само че досега това бе наужким, а този път бе съвсем, съвсем истинско.

Намери опора за крака си в желязната ограда. Не бе трудно да се изкатери, но го затрудняваше болката в хълбока. Ризата му бе прогизнала от кръв, молеше се само Лили да не бе засегнала нещо жизненоважно.

Къщата бе защитена от система фотоклетки. Когато стигна догоре и прехвърли крак от другата страна на решетките, той се надяваше вече да е задействал алармените инсталации — вътре в къщата, в охранителната агенция, навсякъде. Скочи на земята и стисна зъби от болката, която го прониза. Затича към къщата, притиснал с ръка хълбока си, кръвта бе хлъзгава и гъста. Стигна на спринт до входната врата, с една ръка натисна звънеца, а с другата задумка по резбованите дъски.

— Отвори! Отвори, кучи сине!

Докато думкаше с юмрук, той се молеше наум дъщерите му да са сами, недокоснати в леглата си, но не бе чак такъв оптимист да си повярва сам.

Секундите се нижеха бавно, сякаш бяха цели часове. Гай не се появи и Ерик разбра, че не бива повече да чака. Изтича към гъстата китка дървета отстрани на къщата и сетне — покрай източното й крило. Когато стигна до градините отзад, в паметта му пробяга споменът за онази нощ, когато Лили го бе завела в къщата играчка и там бяха заченали близначките. Увлечението му по нея тогава бе толкова различно от това сливане на две души, което бе изпитал с Хани: стори му се, че онзи мъж преди време бе съвсем друга личност. Прогони мислите си за Хани. Не можеше да си позволи да им се отдаде.

Чу шума на течащата вода в шестоъгълния, в средиземноморски стил фонтан на фона на учестеното си дишане. Затича към вратата, която водеше към кухнята. Притиснал ръка до хълбока си, замахна с крак и строши ключалката.

Вратата се разцепи при влетяването му. За няколко секунди болката в хълбока го вцепени. Непрекъснатото бибипкане на алармената инсталация му помогна да се съвземе. А над това бибипкане той чу писъците, които смразиха кръвта му: Рейчъл викаше за помощ.

 

 

Рейчъл се бе свила в единия ъгъл на старата спалня на мама. Бе само по гащички и крещеше, защото тролчето не бе вече дружелюбния вълшебник, а нейният собствен дядо Гай.

— Престани да крещиш! — извика той и се запъти към нея. — Престани!

Цялата къща бе изпълнена с бибипкането, но дядо Гай изглежда не го чуваше. Той блъсна един стол настрани от пътя си. Вече не говореше по онзи внимателен начин. Думите му се заваляха, сякаш ги произнасяше с пълна уста, блъскаше се в мебелите, а панталоните му бяха отворени. Тя бе видяла какво има вътре и то бе грозно.

— Не! — изпищя тя. — Не! Страх ме е!

Разплака се и носът й протече. Отначало, когато я чешеше по гърба, всичко бе хубаво, но сетне той бръкна в гащичките й. Тя знаеше къде може и къде не може да се пипа, и това я събуди. Разкрещя се, но той пак я докосна там, където не биваше, затова го ритна и изскочи от леглото. Но ето че сега той идваше към нея.

— Ела тук, Рейчъл! — заповяда й дядо Гай. Бе оголил зъби и те бяха големи и свирепи. — Престани да крещиш и ела тук! Ще те накажа, ако не дойдеш.

Той се втурна напред и тя отново изпищя. Наведе се и се опита да се шмугне покрай него, но той я улови.

— Не! — изпищя тя, когато пръстите му се впиха в ръката й. — Не! Страх ме е!

— Тихо! — Дъхът му вонеше, докато я вдигаше, стискайки я толкова силно, че я заболя. — Тихо! Няма да ти причиня болка. Ш-ш-ш-т. Само ще те почеша.

— Аз ще те обадя — изпищя тя, опитвайки се да го ритне. — Ще те обадя на татко, че ме пипаш, дето не трябва.

— Няма да кажеш. — Той я отнесе до леглото и я пусна върху него. — Ако кажеш, повече няма да видиш майка си.

Тя се разрида.

Той дръпна завивката, в която се бе вкопчила, и посегна към гащичките й.

— Не! Не прави това. — Рейчъл риташе с все сила.

Дядо Гай изръмжа, когато ритникът й го улучи. Но сетне я натисна с тялото си и пак посегна към гащичките й. Бе уморена, ръцете и краката й трепереха и не можеше да се съпротивлява много, но не спря. Спомни си за татко и за Едноокия пират, в чиито обири малките момиченца се биеха наравно с всички останали. Зарита отново и пак запищя, повтаряйки все същите думи.

— Татко! Татко!

Ерик вземаше стъпалата по две наведнъж, изтегляйки се силно по перилата, сякаш летеше, без да докосва килима по стълбището. Кръвта вреше в жилите му, сърцето му биеше до пръсване. Писъците на Рейчъл идеха иззад затворена врата в края на коридора, а от противоположната посока се чуваха по-тихите, приглушени ридания на Бека. Спринтира по коридора и влетя в стаята.

Гай бе върху дъщеря му на леглото. Вдигна глава и погледна Ерик с помътнели от алкохола очи. Сега у него нямаше нищо красиво. Косата му бе разрошена, лицето му бе отпуснато, виждаше се всяка бръчка. В стаята смърдеше на алкохол.

Ерик се хвърли върху него и го издърпа от малкото телце на дъщеря си.

— Копеле!

— Не… — изхленчи Гай.

— Ще те убия, кучи сине! — Ерик го блъсна към стената и се хвърли към него. Сграбчи го за ризата, вдигна го от пода, където се бе свлякъл, и започна да го налага с юмруци. Жаждата за мъст шумеше в ушите му и само звукът на чупещи се кости можеше да я утоли. Гай изпадна в несвяст, но Ерик не се спря. Трябваше да отмъсти за две невинни деца — за Рейчъл и за майка й. Главата на Гай се отметна рязко назад след поредния удар на Ерик.

— Татко!

Шумът в ушите му постепенно стихна и светът около него започна да придобива очертания. Идвайки постепенно на себе си, той видя човешката развалина пред себе си. Скулата му бе размазана, кръвта шуртеше от устата и носа на това лице, което никога повече нямаше да може да бъде определено като симпатично. Пусна ризата на Гай и бащата на Лили се свлече на пода.

Ерик чу стенание и видя затичалата се към него Рейчъл. Направи широка крачка и я грабна в обятията си.

— Татко! Татко!

Повтаряйки непрестанно тези думи, тя зарови глава във врата му. Притисна я силно и усети под пръстите си издатинките на гръбначето й. Стисна очи, толкова силна бе обичта, която изпитваше към нея, че сърцето му биеше като лудо в гърдите му. Едното й коляно се заби в ранения му хълбок, но той почти не усети болката. Усети меката тъкан на гащичките под пръстите си и си позволи да се надява, че бе пристигнал навреме.

— Всичко е наред, миличка — опита се да й напява той, едва поел дъх. — Всичко е наред. Татко е тук. Татко е при теб.

— Дядо Гай… Той се опита… Искаше да… ми причини болка.

— Знам, миличка. Знам. — Той я целуна по бузата и усети солта от сълзите й. Чу далечния вой на полицейска сирена, но сега значение имаше единствено детето в обятията му.

— Искаше да ми причини болка — изрида тя.

— Татко няма да му позволи да ти причини повече болка.

Плачът на Бека в другата стая се засили и с Рейчъл на ръце той се запъти към нея.

— Не искам… Не искам… — Думите на Рейчъл се удавиха в ридание и тя стисна още по-силно врата на баща си.

Той се спря и я погали по гърба.

— Какво, мила? Какво не искаш?

Малкото й гръдно кошче се надигаше и спадаше бързо.

— Кажи ми — прошепна той, притиснал устни до бузата й; очите му бяха пълни със сълзи.

— Не искам ти…

— Какво, скъпа?

— Не искам ти… — тя изхълца, — … да видиш гащичките ми.

Сърцето му сякаш омекна и той полека я спусна на земята.

— Разбира се, че не искаш, съкровище — прошепна. — Разбира се, че не искаш.

Притиснал я до себе си, той се пресегна и взе меката, жълта памучна нощница, с избродирани танцуващи мечета, която бе паднала на килима. Нежно я зави с нея и й върна онази интимност, която й принадлежеше по право.

Стиснал здраво Рейчъл в обятията си, той излезе от стаята и тръгна по коридора, за да си върне и другата дъщеря.