Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (4)

Четвърта глава

Ерик Дилън бе самата същност на женските мечти. Мургав, намусен, великолепен, той бе идолът, който бе излетял със свръхзвукова скорост в атомната ера. Докато следваше двамата каскадьори през тълпата към „Ауто Плант“, най-модното нощно заведение на Л. А.^[1], хората се обръщаха след него. Каскадьорите бяха руси, с блестящи усмивки и с поведение, подходящо за едно празненство, докато Ерик бе мрачен и резервиран. Върху дрипавата черна тениска носеше спортно сако, бе обул избелели дънки. Косата му бе причесана назад, а тюркоазните му очи наблюдаваха света с цинизъм, неприсъщ на толкова млад човек.

Компаньонка с цилиндър и комбинезон с размерите на късо лигавниче, под който се подаваха цици и крака, ги поведе към една маса. От начина, по който го гледаше, той разбра, че тя го бе познала, но не каза нищо, докато не седнаха.

— „Съдба“ е любимата ми сапунка и мисля, че ти си най-страхотен в нея, Ерик!

— Благодаря.

Чудеше се защо се бе оставил Скоти и Том да го уговорят да излезе с тях тази вечер. Мразеше тези пазари за човешка плът, пък и никой от двамината не му се нравеше.

— През деня ходя в Калифорнийския университет — рече компаньонката, — но така си подреждам разписанието на лекциите, че да не изпусна сериите.

— Без майтап?

Погледът му се отмести към танцьорите на сцената. Бе чувал тези думи десетки пъти. Понякога се питаше защо Калифорнийският университет си правеше труда да насрочва лекции между един и два следобед.

— Не мога да повярвам, че напускаш „Съдба“ — нацупи се тя; лицето й бе детинско и учудващо невинно под лустрото на професионално положения грим. — Серията ще се съсипе напълно.

— Шоуто има превъзходен състав. Дори няма да ти липсвам.

Екипът бе в най-добрия случай посредствен, съставен от бивши величия и от кандидати за славата, повечето от които не уважаваха професията дори дотолкова, че да научат репликите си.

Компаньонката си търсеше причини да се позабави. Той се извърна от нея и отправи безсмислена реплика към Том. Въпреки предизвикателния тоалет на момичето, в него имаше нещо свежо, което го привличаше, но докато палеше цигара, той вече знаеше, че нямаше да предприеме нищо. Никога не се замесваше с невинни на вид момичета. Макар самият той да бе на двайсет и три години, отдавна бе разбрал, че наранява съществата с пламенни очи и меки сърца; затова се държеше настрана от тях.

Когато компаньонката си тръгна, до него се появи сервитьорка.

— Здравейте, мистър Дилън. Не мога да повярвам, че сте на моя маса. Миналата седмица обслужвах Силвестър Сталоун.

— Не думай.

— Е, и как беше той? — попита Скоти. Каскадьорите събираха клюки за звездите така, както колекционерите събират марки. Той се опитваше да получи работа във филм на Сталоун следващия месец.

— О, беше много мил. Остави ми петдесет долара бакшиш.

Скоти се разсмя и възхитено поклати едрата си руса глава.

— Той може да си го позволи, предполагам. Този Стал наистина е готин тип.

Ерик си поръча бира. Грижеше се твърде много за тялото си, за да си позволи да го натоварва и затова, когато излизаше, никога не поемаше повече от две питиета. Освен това не употребяваше и наркотици. Не искаше да се превърне в пропаднал тип, какъвто бе случаят с мнозина от занаята. Единственият му порок бяха цигарите, но той щеше да ликвидира и този навик, когато нещата се оправеха.

През следващите няколко часа се опита да се забавлява. Повечето от момичетата в заведението искаха да се запознаят с него, но той бе вдигнал невидимата табела „Влизането забранено“, така че само най-агресивните се опитваха да го безпокоят. Един тип с горещо накъдрена коса му предложи кокаин, за който гарантира, че бил съвсем чист, но Ерик го разкара.

Той и Том играеха билярд в една ниша, заобиколена от метални шкафове и отрупана с часовници, когато една едрогърда блондинка в блещукаща синя рокля се приближи към него. Той веднага разбра, че бе неговият тип жена — пищна и великолепна, четири или пет години по-възрастна от него, добре гримирана и с очи, които издаваха опитност. Една от непобедимите. Докато тя приближаваше билярдната маса, той се сети защо се бе оставил Скоти и Том да го уговорят да излезе с тях тази вечер. Искаше му се да бъде свален.

— Здрасти. — Погледът й се плъзна от черния кичур коса над челото му чак до издутата част на дънките му. — Името ми е Синди. Твоя най-голяма почитателка съм.

Той мушна цигарата в ъгълчето на устата си и присви очи от дима й.

— Така ли?

— Голяма почитателка. Приятелите ми ме предизвикаха дали ще се осмеля да поискам автограф.

Той протри с креда връхчето на щеката си.

— А ти не си момиче, което ще се уплаши от едно предизвикателство, нали?

— По никакъв начин.

Той остави щеката и взе дебелия маркер, който тя му подаваше, сетне я изчака да му подаде и лист хартия, на който да се подпише. Вместо това, тя бавно приближи и свали презрамката на роклята си, оголвайки рамото си за подписа му.

Той леко драсна с върха на маркера плътта, която тя бе разкрила.

— Ако ще се подписвам върху плът, какво ще кажеш за някое по-интересно място от едно рамо?

— Може да съм свенлива.

— Защо не ми се вярва, че е така?

Без да си дава труда да вдигне презрамката на роклята си, тя опря бедро в ръба на билярдната маса и взе чашата му със „Севън ъп“. Отпи и се намръщи, когато осъзна, че в питието нямаше алкохол.

— Моята позната каза, че е спала с теб.

— Възможно е. — Той хвърли цигарата на пода и я стъпка.

— С много момичета ли спиш?

— По-приятно е, отколкото да гледаш телевизия. — Погледът му се плъзна към гърдите й. — Е, искаш ли автограф или не?

Докато оставяше чашата, кубчетата лед иззвънтяха.

— Разбира се. Защо не? — И ухилена, тя се наведе по корем над масата, предлагайки му бутовете си. — Така си струва да изгубиш част от времето си, нали?

Скоти и Том се изкикотиха.

Ерик се поколеба само за миг, преди да им подаде щеката си. По дяволите, щом тя не даваше пет пари, защо трябваше да го прави той?

— Определено си струва.

Като вдигна полите й нагоре, той разкри чифт прозрачни, ефирни, сини бикини. Смъкна ги с една ръка до бедрата й и махна капачето на маркера. Играещите билярд на съседната маса видяха какво става и прекратиха играта да погледат. С дебели букви той положи автографа си върху бутовете й — „Ерик“ върху десния, „Дилън“ — върху левия.

— Жалко, че нямаш още едно име — рече похотливо Скоти.

Ерик взе питието си и отпи една глътка. Тя не се помръдна и той продължи да я гледа. Върху кожата й капеше кондензат от изпотената чаша, капките се търкулваха по склона и се стичаха към долчинката. Плътта й настръхна от неочакваната студенина, а той усети, че получава ерекция.

Потупа я леко по дупето и закачи с показалец бикините й, за да ги върне на мястото им.

— Какво ще кажеш да се махнем оттук, Синди?

Подаде чашата си на Том, хвърли две двайсетачки на Скоти и пое към изхода. Изобщо не му мина през ум да се обърне да види дали тя го бе последвала. Винаги го следваха.

 

 

— Нека дойда с теб, Ерик. Моля те!

— Разкарай се, дребосък!

— Но, Ерик, искам да дойда с теб. Тук е скучно.

— Ще изпуснеш „Улица Сезам“.

— Не съм гледал „Улица Сезам“, откакто бях хлапе, глупак такъв!

— Кога беше това, Джейс? Преди две седмици?

— Мислиш се за много важен, само защото си на петнайсет, а аз съм едва на десет години. Моля те, Ерик. Моля те!

 

 

Ерик отвори широко очи. Възглавницата му бе мокра от пот, а сърцето биеше силно в гърдите му. Задушаваше се.

Джейсън. О, господи, Джейс. Извинявай.

Чаршафът лепнеше към гърдите му. Поне се бе събудил преди сънят да се превърне в кошмар, преди да е чул онзи ужасен вик.

Седна в леглото, щракна лампата и опипом потърси цигарите си. Жената до него се размърда.

— Ерик?

В първия момент той не можа да се сети коя бе тя. Сетне полека-лека си спомни. Мацката с автограф на задника. Спуснал крака от леглото, той запали цигарата си с треперещи ръце и дълбоко вдиша дима.

— Махай се оттук.

— Какво?

— Казах да се махаш.

— Но сега е три часът сутринта.

— Имаш кола.

— Но, Ерик…

— Казах веднага да вървиш на майната си.

Тя скочи от леглото и грабна дрехите си. Навлече ги бързо и тръгна към вратата.

— Ти си един истински негодник, нали го знаеш? Дори не те бива и в чукането.

Вратата се затръшна подире й, а той се отпусна отново на възглавниците. Дръпна пак от цигарата и се втренчи в тавана. Ако Джейс бе още жив, щеше да е вече на седемнайсет. Ерик се опита да си представи доведения си брат като тийнейджър, с неговото пълничко, късокрако тяло, кръгло лице и професорски очила. Джейс, непохватният глупчо с нежно сърце, който си мислеше, че светът се върти около брат му. Господи, колко бе обичал това хлапе! Повече от когото и да било на света.

Гласовете се върнаха в съзнанието му. Гласовете, които никога не бяха се отдалечавали от него.

 

 

— Ще вземеш колата на тате, нали?

— Разкарай се, глупава физиономия такава.

— Не бива да го правиш, Ерик. Ако разбере, никога няма да ти позволи да изкараш книжка.

— Няма да разбере. Не и ако някой не му каже.

— Вземи ме и няма да му кажа. Обещавам.

— И така няма да му кажеш. Щото ако го направиш, ще те спукам от бой.

— Лъжец. Винаги казваш, че ще го направиш, но никога не си го правил.

 

 

Ерик стисна силно очи. Спомни си как наужким сграбчи Джейс за врата и го притисна със задушаващ ключ, внимавайки да не го заболи — винаги внимаваше да не го заболи наистина — а само да го попритисне. Мащехата му — Илейн — която бе майка на Джейсън, го защищаваше прекалено много. Поради това Ерик се тревожеше за този мишок. Джейсън бе от онзи тип хлапета, които другите деца винаги си нарочват, а за разлика от Ерик, те не знаеха кога да спрат. Понякога му идваше да ги спука от бой заради Джейсън, но никога не го направи, защото знаеше, че това само щеше да влоши нещата.

 

 

— Добре, дребосъко. Но ако те взема със себе си тази вечер, ще обещаеш, че няма да ме закачаш следващите два месеца.

— Обещавам. Обещавам, Ерик!

 

 

И той го взе.

Остави Ерик да се настани на мястото до шофьора в бащиното му „Порше 911“ — колата, която му бе забранено да пипа, защото бе само петнайсетгодишен. Колата, която бе прекалено мощна за един неопитен шофьор.

Подкара от подхода към стилната им къща в предградията на Филаделфия — безгрижен петнайсетгодишен хлапак, решил да се поразходи. Баща му бе в Манхатън по работа, а мащехата му играеше бридж с приятели. Не се безпокоеше, че някой от тях двамата щеше да разбере. Не се безпокоеше и от лапавицата, която бе заваляла. Не се безпокоеше от смъртта. На петнайсет години човек се чувства безсмъртен.

Но тази глупава напаст — братчето му — се оказа далеч по крехко.

Ерик изтърва управлението на колата на един завой край река Шуйкил. След като се удари в някаква бетонна подпора, поршето се завъртя като пумпал. Ерик, прекалено самоуверен, за да си сложи предпазния колан, бе изхвърлен от колата още в момента на удара, но спазващия законите Джейсън остана в капана. Умря бързо, но недостатъчно бързо. Не и преди Ерик да чуе писъка му.

От ъгълчетата на очите на Ерик се процедиха сълзи и се търкулнаха към ушите му.

Джейс, съжалявам! Бих искал аз да бъда на твоето място, Джейс. Бих искал аз да съм на твоето място.

 

 

Гардеробът на Лиз Касълбъри отне повече време, отколкото тя бе предвидила. В резултат на това, когато излезе в коридора пред костюмерското ателие на студиото, вместо да гледа къде върви, тя гледаше нервно часовника си. Още щом излезе през вратата, се блъсна в нещо солидно.

Тихичко възкликна.

— О, извинете. Съжалявам. Аз… — Извинението й секна, когато вдигна поглед и видя мъжа, който бе застанал пред нея.

— Лизи?

Дълбокият му басов провлечен говор я обгърна и я помъкна към миналото. Холивуд не бе малко градче, както си мислеха хората, които не живееха в него, и бяха минали цели седемнайсет години, преди те да се срещнат отново и да заговорят. Повдигайки очи към него, тя изпита онова замайващо усещане, сякаш бе изстреляна обратно във времето към 1962 година, когато бе пристигнала в Холивуд с красивото си личице и току-що взетата отлична диплома от колежа Васар. Тъй като бе изненадана, думите, които се изплъзнаха от устата й, бяха неочаквани.

— Здравей, Ранди.

Той тихо се засмя.

— От маса време никой в Холивуд не ме е наричал така. Никой дори не помни това име.

И двамата се огледаха един друг за секунда. От онзи Рандолф Дашуел Кугън бе останало съвсем малко — младият ездач в родео от Оклахома, който работеше като каскадьор, когато се запознаха и който се оказа тъй опасно привлекателен за една добре възпитана млада жена от Кънектикът. Острата му русо-кестенява коса бе по-къса, отколкото тогава. Макар да бе все още висок и слаб, изминалото време бе гравирало непоправими бръчки по твърдите страни на лицето му.

Неговият поглед не бе толкова критичен като нейния, бе топъл и пълен с възхищение.

— Много си красива, Лиз! Тези зелени очи са по-хубави от всякога. Много се зарадвах, когато Рос ми каза, че ще играеш Елионор. Чудесно е, че ще работим отново заедно след толкова години.

Тя артистично повдигна вежда.

— Сценарият, който и аз съм чела ли познаваш?

— Пълен боклук, нали? Но вчера се случи нещо интересно. Може би ще видим някои промени.

— Нямам намерение да затаявам дъх.

— Защо се съгласи да приемеш тази роля?

— Нетактичен въпрос, скъпи! На определена възраст съм вече, както се изразяват хората. Не е лесно да се намира работа, както бе преди, а пък прищевките ми струват повече от всякога.

— Доколкото си спомням, ти си почти на моите години.

— Почти на същите години, на които са и Джими Каан и Ник Нолти. Но докато вие, четирийсетгодишните, с някоя и друга малка хитринка можете да се правите на екрана на младежи, аз вече преминах в Б-групата — при актрисите, които играят майки.

Тя изрече последните думи с такова отвращение, че Даш се разсмя.

— Изобщо не приличаш на която и да е от познатите ми майки.

Лиз се усмихна. Въпреки мрънкането за възрастта и за проблемите, които й създаваше в работата, тя не бе изцяло недоволна, че е на четирийсет. Дългата й коса имаше все така разкошния нюанс на махагон, който винаги бе имала, а зелените й очи, които изначално я бяха направили известна, бяха все така блестящи. Не бе натрупала излишни килограми, а кожата й бе започнала леко да се сбръчква само в крайчетата на очите й. Да бъдеш на четирийсет си имаше и своите предимства. Бе достатъчно възрастна, за да знае какво точно иска от живота — достатъчно пари, за да поддържа лятната си къща в Малибу, да си купува красивите дрехи, които обичаше, както и да дарява средства на любимата си благотворителна организация — Хуманитарно общество. Мици, ловджийката със златиста козина, й бе компанията за през деня, а богат избор дискретни и привлекателни мъже й осигуряваше вълнения през нощта. Тя наистина се радваше на живота си, нещо, което малцина от приятелите й можеха да кажат за себе си.

— Как е семейството ти? — попита тя.

— Кое от всичките?

Тя отново се усмихна. У Даш винаги имаше нещо очарователно небрежно.

— Сам си избери.

— Е, както може би си прочела, аз и последната ми жена Барбара се разделихме преди две години. Все пак тя се справя много добре. Омъжи се за банкер от Денвър. От време на време се виждаме. Мариета пък откри верига от студиа за аеробика в Сан Диего. Винаги я е бивало в бизнеса.

— Спомням си, че четох за всичко това. Тя те разкарва по съдилищата няколко години, нали?

— Не бях чак толкова против съдилищата, докато тя не насъска данъчните преди шест месеца. Тези негодници изобщо нямат чувство за хумор.

Откак за пръв път се бе влюбила в него, бяха минали седемнайсет години и вече не можеше да се подлъже от непосредствения му каубойски чар. Даш Кугън бе сложна личност. Помнеше го като нежен, всеотдаен любовник, щедър до безкрайност, но неспособен да сподели и частица от себе си. Досущ като героите от уестърните, които играеше, той бе самотник, човек, който бе издигнал около себе си толкова много невидими бариери срещу интимността, че бе невъзможно някой да го опознае напълно.

— Дечурлигата са добре — продължи той. — Джош е първа година в Оклахомския университет, а Мередит започва колежа Оръл Робъртс.

— А Уонда?

Дори и след всичките тези години тонът й бе леко жилещ. Тя и Даш бяха прекарали няколко седмици заедно в леглото, преди той да спомене между другото, че имал жена и две деца, скрити в Тълса. Имаше прекалено високо мнение за себе си, за да се забърква с женен мъж и това бе краят на романа им. Ала не бе лесно да бъде изоставен Даш Кугън и трябваше да минат месеци, преди да се възстанови, нещо, което никога не му прости.

— Уонда е добре. Тя никога не се променя.

Лиз се почуди дали съпруга номер четири не се мержелееше вече на хоризонта. Почуди се също какво ли щеше да направи той, ако шоуто не сполучеше. Бе публична тайна, че Даш се бе съгласил да играе в шоуто, само защото бе сключил сделка с данъчните власти, че ще изплати дълга си. Тя не се съмняваше, че ако бе имал избор, щеше да остане в ранчото, при конете си.

Ако бе по-млада, би задала тези въпроси, но вече зрялата Лиз се бе научила да цени живота без объркани лични обвързвания, затова театрално погледна часовника си.

— О, господи! Закъснявам за масажистката си, а тялото ми просто мрази това да се случва.

Той се засмя тихо.

— С втората мисис Кугън бихте се разбирали добре. И двете обичате тези фитнес истории, и двете сте далеч по-умни, отколкото се преструвате, че сте. Разбира се, дипломата на Мариета е от някое неизвестно школо, докато твоята идва от Харвард или някое подобно място, нали така?

— Васар, скъпи. — Засмяна, тя му махна с ръка.

Той се ухили и влезе в костюмерското ателие.

 

 

Няколко часа по-късно, когато Лиз изнесе чаша изстуден билков чай и малка салата от цикория на верандата на лятната си къща, тя се улови, че отново мисли за Даш. Мици, златистата й ловджийка, я следваше по петите и се мотаеше в краката й. Лиз отпи от чая си и се замисли доколко още можеше да се възхищава на Даш.

Той бе водил свирепа битка с алкохолизма и бе излязъл от нея победител. Но не бе приел възстановяването си като дар свише и тя бе дочула истории през тези години за начините, по които той бе опитвал да помогне на други алкохолици. Ролята на истински герой щеше да му прилича чудесно, реши тя, само да не бе такъв женкар.

До голяма степен той бе един невероятен Лотарио^[2] и ако можеше да се вярва на слуховете, той не се бе променил много през всичките тези години. В поведението му никога не бе имало нещо развратно. По-скоро обратното.

Тя си спомни, че винаги се смущаваше в присъствието на жени, никога не ги търсеше открито, нито пък се опитваше да привлече вниманието им. Знаеше, че тя бе агресивната страна в отношенията им, че не бе свалила очи от младия каскадьор ездач от мига, в който ги бяха запознали на снимачната площадка на първия й филм. Привлечена бе, както много още жени щяха да бъдат привлечени през следващите години, от смайващата му мъжественост, която ставаше още по-неотразима от тихия, старомоден начин на ухажване и дълбоката му сдържаност.

Не, не развратът бе недостатъкът на Даш; по-скоро това бе слабохарактерността му. Не можеше да каже не на привлекателна жена, дори и когато носеше на пръста си венчална халка.

Този следобед бе горещо и ветровито, от съседната къща се носеше едва-едва доловима музика. Лиз погледна натам и видя Лили Изабела, която седеше под чадъра на верандата си с неколцина приютели.

Лили погледна към нея и помаха с ръка, сребристорусата й коса блестеше на слънцето.

— Здравей, Лиз! Музиката не е ли прекалено силна?

— Не, съвсем не — отвърна Лиз. — Забавлявайте се спокойно.

Лили бе двайсетгодишната дъщеря на Гай Изабела, един от водещите партньори на Лиз във филмите й през седемдесетте. Бе купил къщата преди няколко години, но красивата му млада дъщеря прекарваше в нея повече време от него. Понякога Лиз канеше момичето, но, станала твърде себична, не й се нравеше много да е сред компанията на млади хора. А и цялата тази отчаяна себичност бе твърде изтощителна.

Докато посръбваше от чая си, тя си спомни, че й предстоеше да прекара сума време с младежи през следващите няколко месеца — неизвестната актриса, която Рос бе избрал да играе онази глупава роля на Селест, и, разбира се, Ерик Дилън. Суетата й страдаше от факта, че трябваше да играе майката на двайсет и три годишен младеж, въпреки че се предполагаше образът на Дилън в шоуто да е само на осемнайсет. Но повече от това тя се тревожеше, че трябваше да работи с актьор, който имаше репутацията на труден човек. Фризьорът й бе работил известно време в „Съдба“ и Лиз бе дочула истории за това, че Дилън бил все начумерен и труден за общуване.

Но в същото време той бе и много талантлив. Интуицията й за това рядко я бе подвеждала и не се съмняваше, че някой ден той щеше да стане голяма звезда. Жестоко красивите му черти, в съчетание с изгаряща сила, които не можеха да бъдат усвоени в никое театрално училище, щяха да катапултират Ерик Дилън до самия връх. Въпросът бе дали щеше да бъде в състояние да понесе славата или щеше да изгори като мнозина други преди него?

 

 

Ерик спа лошо и не стана от леглото до един след обяд. Болеше го глава и се чувстваше отвратително. Преметнал крака през леглото, той се пресегна за цигарите си. Цигара, напитка с високо протеиново съдържание за закуска и след няколко часа — на работа.

Дрехите му бяха пръснати по пода след снощи и той се запита доколко му харесва сексът. Когато бе в леглото с някоя мацка, не мислеше за нищо — нито за това с кого е, нито за нещо друго. Животът бе опростен до това да се облекчи. Веднъж бе чул някой да казва, че скъсал някаква мацка от чукане. На Ерик това не му се харесваше. Мислеше си как да скъса мозъка си от чукане.

Докато ставаше, забеляза на долния чаршаф някакви тъмни петна. Озадачен, той се вгледа по-отблизо. Приличаше на някакви думи, като субтитри: „Ерик“, но огледално изписано. Устните му се свиха, като си спомни Синди и нейния изписан с автограф задник. Досущ като гумен печат.

Навлече анцуг, обу маратонки и влезе във всекидневната. Къщата бе малко ранчо в Бенедикт Кениън, идеалният дом за един ерген, с малко мебели и голямоекранен телевизор. Влезе в кухнята и взе от лавицата кутия с концентрат от напитка с високо съдържание на протеин. Сипа няколко лъжици в миксера, добави мляко и натисна копчето. Снощните му сънища обаче бяха още твърде пресни и шумът на миксера изпълни малката кухня сякаш с вой на сирена. Той се впи в съзнанието му и измъкна от него вледеняващия спомен за сирената на линейката, която отнасяше потрошеното тяло на Джейсън. Рязко спря миксера и се втренчи в пенливото съдържание на каната.

 

 

Мащеха ти смята… Трябва да разбереш, Ерик, че сега, след като Джейсън почина… Трябва да разбереш колко трудно е на Илейн, когато си тук…

 

 

Две седмици след погребението на Джейсън Ерик се бе взрял в посърналото, симпатично лице на баща си и бе разбрал, че и Лоурънс Дилън не можеше да понесе той да остане там. След като майка му бе починала още докато бе бебе, на него не му бе много трудно да си представи какво щеше да се случи с него от тук нататък.

Постъпи в реномирано частно училище край Принстън, където наруши всички възможни правила и откъдето го изхвърлиха след шест месеца. Баща му го праща в още две училища, преди да успее да завърши, и чак тогава той откри театралния отдел и разбра, че можеше да забрави кой бе самият той, когато влизаше в кожата на друг човек. Прекара дори две години в колеж, но пропусна толкова много лекции, за да ходи на прослушвания в града, че накрая го изхвърлиха.

Преди две години един от агентите по набиране на актьори на „Съдба“ го забеляза в една постановка „Зад Бродуей“ и го нае за ролята на човек, който трябваше да умре след шест седмици. Реакцията на зрителите обаче бе толкова силна, че ролята му се превърна в постоянна. А напоследък бе привлякъл вниманието и на продуцентите на „Шоуто на Даш Кугън“.

Агентът му искаше той да стане звезда, а Ерик искаше да бъде актьор. Обичаше театралната игра. Влизането в кожата на друг човек отнемаше болката му. Понякога, в няколко мига, при някой поглед, при няколко реплики диалог, той бе добър, наистина добър.

Изпи напитката си направо от каната, сетне запали цигара, запътен към всекидневната. Като мина покрай дивана, мярна лицето си в овалното стенно огледало. За миг се взря в образа си, пожелал той да бъде обикновен; искаше му се да е нормален тип със смешен нос и развалени зъби.

Обърна гръб на лицето, което мразеше, но не можеше да обърне гръб на онова, което бе в душата му.

А това той мразеше дори повече.