Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (3)

Трета глава

Хани мушна най-хубавата лятна рокля на Шантал през открехнатата врата на тоалетната на бензиностанцията „Шел“.

— Побързай, Шантал! Вече е почти единайсет. Прослушването е започнало преди три часа.

Тениската й с надпис, рекламиращ Миртъл Бийч, бе залепнала по тялото й от пот. Тя отри влажните си ръце о шортите си и нервно загледа преминаващите коли.

— Шантал, побързай!

Стомахът й бе изпълнен с жлъчка. Ами ако прослушването вече бе свършило? Пикапът се бе строшил на магистралата на Сан Бернардино, а Шантал и Гордън се бяха скарали точно там, на банкета на пътя. На Хани й се стори, че бе попаднала в един от онези кошмари, в които искаш да стигнеш някъде, а не можеш.

— Шантал, ако не побързаш, ще изпуснем прослушването!

— Чувствам се така, сякаш всеки момент ще ми дойде мензисът — изхленчи Шантал от другата страна на вратата.

— Сигурна съм, че там, където отиваме, имат тоалетни.

— Ами ако в тях няма автомати за превръзки и хартиени кърпички? Тогава какво ще правя?

— Ще изляза и ще ти купя проклетите превръзки! Шантал, ако не излезеш оттам веднага…

Вратата се отвори и Шантал премина през нея; изглеждаше свежа и красива в бялата си лятна рокля, все едно бе реклама за праха за пране „Тайд“.

— Не е необходимо да ми крещиш.

— Съжалявам. Просто съм нервна.

Хани я грабна за ръката и я повлече към пикапа.

Гордън се бе вслушал в инструкциите й и не бе угасил двигателя. Хани го избута настрани и седна сама зад волана. Излезе от паркинга и се включи в движението, без да обръща внимание на светофара, който светеше повече червено, отколкото жълто. Никога не бе ходила в град, по-голям от Чарлстън, и шумът и суетнята на Лос Анджелис я ужасяваха. Нямаше обаче време да се отдаде на страховете си. Минаха още трийсет минути, докато открие студиото на една от пресечките на Бърбанк. Бе очаквала нещо удивително, а с високите си бетонни стени сградата приличаше повече на затвор. Мина още време, преди охраната да им разреши да влязат вътре.

Следвайки инструкциите на пазача, Хани подкара по една тясна уличка, сетне зави наляво към друга сграда с бетонни стени и няколко малки прозорчета близо до входа. Като слезе от пикапа, бе толкова изпотена, сякаш току-що бе излязла изпод душа. Беше се надявала да се отърве от Гордън на бензиностанцията на „Шел“, но той не искаше да остави Шантал. Не бе особено привлекателна гледка — брадясал и с мръсни дрехи и затова му нареди да остане и да ги чака в пикапа. Досущ като братовчедка й, той вече бе свикнал да изпълнява заповедите й и се подчини.

Жената на входа им каза, че прослушването още продължавало, но вече били извикали последното момиче. В един ужасяващ миг Хани си помисли, че жената ще им каже, че са закъснели, но вместо това тя ги отведе в една опърпана чакалня със сиви стени и сбирщина от мебели и боклуци — захвърлени списания и кутийки от диетична кола — явно остатъци от предишните й обитатели.

Когато влязоха в празната стая, Шантал започна да хленчи на рамото на Хани.

— Страхувам се, Хани! Не искам да участвам в това.

Отчаяна, Хани обърна Шантал към зацапаното огледало на стената.

— Погледни се, Шантал Букър! Половината от холивудските звезди не изглеждат толкова добре като теб. Хайде сега, изправи рамене, вирни брадичка. Кой знае? Може би всеки миг тук ще влезе Бърт Рейнолдс.

— Но аз не мога да го направя, Хани! Прекалено се боя. А и освен това, откакто срещнах Гордън Делауийз, вече не се сещам за Бърт Рейнолдс.

— Познаваш Гордън едва от двайсет и четири часа, а си влюбена в Бърт от две години. Не мисля, че трябва да се отказваш толкова лесно от него. Не ща да чуя и думица повече, Шантал! Цялото ни дяволско бъдеще зависи от това, което ще се случи днес тук.

Вратата зад нея се отвори и един мъжки глас наруши уединението им.

— Кажи й, че ми трябва Рос.

Хани моментално се наежи за бой с който и враг да се появеше и да оспори правото й да бъде тук. Стиснала зъби, тя се обърна кръгом.

В същия миг стомахът й се сви на топка.

Влизането му в стаята й подейства така, сякаш бе блъсната от влак, който се спуска по надолнище без спирачки. Това бе най-красивият млад мъж, който някога бе виждала: малко над двайсетте, висок и строен, с тъмна коса, която падаше в безпорядък над челото му. Носът и челюстите му бяха яки и загорели — точно такива, каквито един мъж трябваше да има. Под гъстите мигли очите му имаха същия ярък тюркоазен цвят, с който бяха боядисани седлата на кончетата в детската въртележка на парка; те я пронизваха в най-интимната й женска същност. В този момент, докато се взираше в дълбините на тези тюркоазни очи, които сякаш обгаряха кожата й, женствеността й се прояви най-неочаквано.

Физическите й недостатъци зейнаха в съзнанието й като гноясали рани — луничавото й момчешко лице, окастрената й коса и устата й като на риба прилепало. Шортите й бяха омазнени с автомобилна смазка, тениската й бе окапана с портокалов сок, една от петите на старите й гумени маратонки бе откъсната. Изпита силна болка от недостатъчния си ръст, от малките си гърди, от липсата на каквато и да е женствена черта, с което да компенсира недостатъците си.

Той огледа спокойно Хани и Шантал, без изобщо да намира за странен факта, че се бе сблъскал с две онемели жени. Тя се опита и не успя да произнесе двете прости срички на едно здрасти. Очакваше Шантал да направи първата крачка — Шантал, която винаги бе толкова отворена с момчетата — но братовчедка й се бе скрила зад гърба й. Когато Шантал заговори, думите й бяха адресирани към Хани, а не към великолепния непознат.

— Това е Джарид Феърхевън — прошепна тя, снишавайки се още зад Хани.

Откъде го познаваше Шантал?

— Здравейте, мистър Феърхевън — успя най-сетне да заговори Хани, гласът й бе по-скоро разтреперания говор на някое момиченце и определено не приличаше на онзи грубоват рев, с който строяваше работниците в парка.

Очите му попиха всички онези части от тялото на Шантал, които не бяха скрити зад по-дребната фигурка на Хани. Не се усмихна — тънките му, здрави устни сякаш не бяха създадени за това — но Хани почувства вътрешностите си като изстискано пране.

— Името ми е Ерик Дилън. Джарид Феърхевън е ролята, която играх в „Съдба“.

Хани едва си спомни, че „Съдба“ бе една от сапунените опери на Софи. Почувства остра болка, като го видя как гледаше братовчедка й. Но какво друго бе очаквала? Дали наистина си бе въобразявала, че ще я забележи в присъствието на Шантал?

Мъжете бяха единственото нещо, за което Шантал я биваше, и Хани не можеше да разбере защо се въртеше зад нея, вместо да пристъпи напред и да завърже разговор, както обикновено ставаше. Неспособна да понесе унижението да я вземат не само за грозна, но и за глупава, тя преглътна тежко.

— Аз съм Хани Джейн Муун, а това е братовчедка ми Шантал Букър. Ние сме от окръг Паксауочи, Южна Каролина, и сме тук, за да получи Шантал роля в „Шоуто на Даш Кугън“.

— О, така ли? — Тонът му бе басов и мелодичен. Той пристъпи напред и, пренебрегвайки Хани, огледа Шантал от глава до пети. — Здравей, Шантал Букър!

Думите му се лееха меко и мелодично и по гърба на Хани пробягаха тръпки.

За огромно учудване на Хани Шантал я задърпа към изхода.

— Хайде, Хани, да се махаме оттук.

Хани се опита да се противопостави, но Шантал бе решителна. Сладката, мързелива Шантал, която нямаше акъла на комар, я теглеше по килима!

Хари се хвана за автомата за безалкохолни напитки.

— Какво ти става? Няма да ходим никъде.

— Не, ще си ходим. Няма да участвам в прослушването. Тръгваме си веднага.

Вратата на чакалнята се отвори и се появи млада, но с поувехнал вид жена с папка в ръце. Като видя Ерик Дилън, тя за миг се разконцентрира, но сетне се обърна към Шантал.

— Готови сме да ви видим, мис Букър.

Това появяване се оказа непреодолимо препятствие за Шантал и моментният й бунт рухна. Тя пусна ръката на Хани, а долната й устна затрепери.

— Моля ви, не ме карайте да правя това!

Хани бе сякаш прободена от чувството за вина, но реши да прояви твърдост спрямо злочестината на Шантал.

— Трябва. Нямаме никаква друга възможност.

— Но…

Ерик Дилън пристъпи напред и хвана Шантал за ръката.

— Хайде, аз ще дойда с теб.

На Хани й се стори, че Шантал се отдръпна при допира до него, но реши, че това е плод на въображението й, защото Шантал никога през живота си досега не се бе отдръпвала от мъж. Раменете й се отпуснаха примирено и тя се остави Ерик Дилън да я изведе от чакалнята.

Вратата се затвори. Хани притисна длан към сърцето си, за да му попречи да изскочи от гърдите й. Цялото им бъдеще сега зависеше от онова, което се случваше сега, но тя бе напълно объркана от срещата си с Ерик Дилън. Да беше красива, той би могъл да я забележи. Но кой можеше да го вини за това, че не обърна внимание на това грозничко, луничаво момиче, което на всичкото отгоре приличаше на момче.

Тя закрачи неспокойно из стаята към единствения й прозорец, който гледаше към паркинга. Чу в далечината сирена на линейка. Дланите й бяха влажни. Опита се да успокои дишането си, сетне погледна навън. Нямаше много за гледане: храсталак, няколко преминаващи камиона.

Вратата се отвори и Шантал се появи отново, този път сама.

— Казаха, че не съм подходящият типаж.

Хани премигна.

Не бяха минали и пет минути.

Бяха пресекли целите Съединени щати на Америка, а тези хора не отделиха и пет минути за Шантал.

Всичките й мечти се смазаха като парче стара, намачкана, жълта хартия. Помисли си за толкова кътаните парици, които похарчи, за да дойдат дотук. Помисли за мечтите, за плановете си. Светът сякаш се завъртя около нея, опасен и извън контрола й. Губеше дома си; нямаше начин, по който да задържи семейството си заедно. А те не бяха дали на Шантал дори и пет минути.

— Не!

Тя се втурна към вратата, през която току-що бе влязла Шантал, и излезе в преддверието. Никой нямаше право да постъпва така с нея! Не и след всичко, което бе преживяла! Някой трябваше да й плати за това!

Шантал й извика, но Хани вече бе забелязала в края на преддверието няколко метални врати, над които светеше червена крушка, и гласът на братовчедка й прозвуча така, сякаш идваше от километри разстояние. Сърцето й щеше да изскочи. Хани се втурна към вратите. Блъсна ги с все сила и нахлу в студиото.

— Кучи синове!

Пет-шест глави се обърнаха към нея. Бяха се събрали в дъното на студиото, зад някакви машинарии — неясни очертания на мъжки и женски лица. Някои от тях бяха прави, други седяха на сгъваеми столове, около маса, отрупана с празни чаши за кафе и кутии с готова храна. Ерик Дилън се бе облегнал на стената и пушеше, но дори и неговият магнетизъм не бе достатъчно силен, за да я накара да забрави ужасната неправда, която я бе постигнала.

Една висока и строга жена скочи от стола си.

— Един момент, млада госпожице — рече тя и тръгна към Хани. — Нямате никаква работа тук.

— Аз и братовчедка ми пропътувахме целия този път от Южна Каролина дотук, скапани кучи синове — изкрещя Хани и блъсна един сгъваем стол, за да се добере до тях. — Три пъти пукахме гума, изхарчихме повечето от парите си, а вие не й отделихте дори пет минути!

— Извикайте охраната! — заповяда през рамо жената.

Хани насочи гнева си тъкмо към нея.

— Шантал е хубава, тя е сладка, а вие се отнесохте към нея като към куп фъшкии…

Жената щракна с пръсти.

— Ричард, изхвърли я оттук!

— Мислиш си, че като си голямо добрутро от Холивуд, можеш да се отнасяш с нея като с някакъв боклук! Е, да, ама ти си боклук, чуваш ли? Ти и всичките тези смотаняци тук!

Изправиха се още неколцина. Тя се обърна към тях, очите й пламтяха, задушаваше се.

— Всички вие ще горите в ада! Ще горите във вечните пламъци и…

— Ричард! — излая заповеднически жената.

Дебел червенокос мъж с очила пристъпи напред и хвана Хани за ръката.

— Хайде, махай се.

— Ще имаш да вземаш! — Като изтегли крака си назад, тя го ритна силно в пищяла и едва не изгуби дъх от болката в пръстите на краката, която я прониза.

Мъжът се възползва от отклоненото й внимание, за да я изблъска към вратата.

— Това е закрито съвещание. Не можеш да се мотаеш тук ей така.

Тя се задърпа от него, опитвайки без успех да се освободи от желязната хватка на пръстите му.

— Пусни ме, глупав смотаняк! Аз съм убила човек! Трима съм убила!

— Извикахте ли охраната? — Това бе нов глас, който принадлежеше на един мъж по риза и вратовръзка, с посребрена коса и властен вид.

— Извиках ги, Рос — отвърна някой. — Тръгнаха насам.

Дебелият я повлече покрай Ерик Дилън. Той я погледна с безизразни очи. Мъжът на име Ричард почти я бе довлякъл до вратата. Беше дебел и отпуснат и не би представлявал никакъв проблем за нормално силен човек. Ала тя бе толкова дребна… Ех, да бе малко по-едра, по-силна, по-мъжествена! Тогава щеше да му даде да се разбере. Щеше да им даде на всички да се разберат!

Удряше го с юмруци и придружаваше ударите с всичките ругатни, които знаеше. Бяха толкова самодоволни всичките тези богаташи, които си имаха семейства да ги чакат у дома, и легла, в които да спят.

— Остави я.

Гласът дойде иззад нея. Беше груб и уморен и тъй провлачен, че сякаш се простираше оттук до хоризонта.

Жената със строгото лице възмутена въздъхна.

— Не и докато не напусне залата.

Умореният глас отново заговори:

— Казах да я пуснеш.

Намеси се среброкосият мъж на име Рос:

— Не мисля, че това би било разумно.

— Пет пари не давам дали е разумно или не. Ричард, махни си лапите от нея.

Като по чудо Хани се озова на свобода.

— Ела тук, скъпа — рече грубият, уморен глас.

Откъде знаеше името й^[1]? Тя се обърна към спасителя си.

Около устата му се очертаваха бръчки, дълбоки като клисури, челото му бе разполовено на загоряла и незагоряла част от лентата на шапката му. Беше строен и слаб; тя нямаше възможност да го види да върви, за да разбере, че бе кривокрак. Първата й мисъл бе, че мястото му би трябвало да е на някой рекламен плакат, с нахлупен стетсън^[2] и висящо от края на устните му марлборо, само че лицето му бе прекалено състарено, за да е по рекламни плакати. Цветът на късата му, остра коса бе комбинация от пясъчножълто, кафяво и кестеняво. Изглеждаше на около четирийсет, но кестенявите му очи бяха на милион години.

— Откъде знаеш името ми?

— Не го знам.

— Нарече ме Хани.

— Това ли е името ти?

Погледът му бе благ и тя кимна:

— Хани Джейн Муун.

— Гледай ти…

Тя го зачака да направи някой каламбур с името й, но той си остана безмълвен, не я попита нищо, просто й даде възможност тя да го възприеме. Дрехите му й харесаха: стара, памучна, работна риза, панталони с неопределен цвят, ботуши — и всичко това удобно и доста износено.

— Би ли искала да дойдеш тук и да поговорим малко? — рече след малко той. — Но първо си поеми дъх.

Главата й се бе замаяла от толкова крещене. Гадеше й се, а пръстите на краката я боляха.

— Добре, нямам нищо против.

Докато я водеше към два стола, поставени пред екран от някаква светлосиня хартия, тя изобщо не обърна внимание на разговорите зад гърба си.

— Какво ще кажеш да седнеш ей тук, Хани — предложи той. — Ако нямаш нищо против, ще помоля тези момчета да насочат камерите си, докато аз и ти си поговорим.

Мъжът на име Рос пристъпи напред.

— Не виждам никаква нужда от това.

Спасителят на Хани го погледна със студени, безмилостни очи.

— От седмици я караме така, както кажеш ти, Рос — рече с твърд глас той. — Просто вече ми писна.

Хани изгледа подозрително камерите.

— Защо искаш тези камери да работят? Да не искаш да ме вкараш в беля с полицията?

Той се засмя тихо.

— Полицията по-скоро би погнала мен, отколкото теб, момиченце.

— Така ли? И защо?

— Какво ще кажеш, ако известно време аз задавам въпросите?

Той посочи с кимане столовете, не да я накара да седне, а да й даде възможност да избира. Тя се вгледа внимателно в очите му и като не откри нищо заплашително, седна.

Това бе едно правилно решение, тъй като краката й не биха издържали още дълго.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш на колко си години?

Все едно я хлопна с цепеница по главата. Изгледа го, опитвайки се да отгатне намеренията му, но лицето му бе непроницаемо като маска.

— На шестнайсет — най-сетне се реши тя, донякъде изненадана и от самата себе си.

— А изглеждаш на дванайсет или тринайсет.

— Приличам и на момче, но не съм.

— Не мисля, че приличаш на момче.

— Така ли?

— Да. Всъщност, смятам, че си една малка сладурана.

Преди да успее да го попита дали не е някой от онези женомразци, той я изненада с друг въпрос.

— Откъде си?

— Окръг Паксауочи, Южна Каролина. Увеселителният парк „Силвър Лейк“. Това е и мястото на влакчето на ужасите „Черния гръм“. Може и да си го чувал. То е най-прочутото влакче в целия Юг. Някои даже казват — в цялата страна.

— Не го знаех.

— Честно казано, май вече не съм от парка. Шерифът го затвори миналата седмица.

— Съжалявам за това.

Неговото съчувствие бе толкова истинско, че тя накратко му разказа какво се бе случило. Тъй като не бе настоятелен и винаги й даваше възможността да не отговаря на благите му въпроси, тя, без да се усети, игнорира присъствието на останалите в залата, забрави за камерите и прожекторите. Скръстила крака по турски, разтри пламналите си пръсти и му разказа за всичко. Разказа му за смъртта на свако Ърл, за „Боби Лий“ и за предателството на мистър Дисни. Единственото, което не му каза, бе за душевното състояние на Софи, защото не искаше той да узнае, че в семейството й има луд човек.

След известно време пръстите започнаха да я болят по-малко, но когато взе да му разказва за пътуването им през страната, стомахът й отново се сви.

— Ти видя ли братовчедка ми? — попита го тя.

Той кимна.

— Как можахте всички вие да й дадете само пет минути? Как изобщо може някой да се отнесе така с нея? Не мислиш ли, че е красива?

— Да, наистина е красива, така е. Разбирам защо се гордееш с нея.

— Ще се гордея, я! Тя е хубава и сладка и дойде тук, макар едва да не умираше от страх.

— Тя направо си беше умряла от страх, Хани. Дори не застана пред камерата. Не всеки е годен за телевизията.

— Тя може да се справи — рече упорито Хани. — Човек може да постигне всичко, ако е решен да го стори.

— Ама и ти от доста време си пробиваш пътя с размахани юмруци, а?

— Правя онова, което трябва.

— Не ми се вижда някой да се грижи за теб.

— Сама се грижа за себе си. И за семейството си. Ще намеря къща някъде. Място, където да бъдем всички заедно. И няма да се оставим на социалните грижи, да знаеш!

— Това е добре. Никой не обича да получава подаяния.

Възцари се тишина. В тъмнината зад прожекторите тя забеляза някакво раздвижване. Гадно бе от тяхна страна да я зяпат така, без да казват нищо, просто да си седят там като ято лешояди.

— Плачеш ли понякога, Хани?

— Аз? Не, по дяволите!

— И защо?

— Каква полза има от това да плачеш?

— Бас ловя, че като малка си плакала.

— Само когато почина мама. Оттогава насам, когато нещата загрубеят, се качвам на „Черния гръм“. Мисля, че това е едно от най-добрите свойства на едно влакче.

— Как така?

Тя не искаше да сподели, че на влакчето се чувстваше по-близо до Бога, затова рече просто:

— Влакчето ти дава надежда. С него можеш да преминеш и през най-голямата трагедия, която животът ти поднесе. Можеш дори да понесеш и смъртта на някого.

Вниманието й бе отвлечено от някакъв шум. Тя видя зад камерите как Ерик Дилън удари с длан металните врати и излезе.

Човекът, който седеше до нея, се размърда.

— Сега ще те помоля да направиш нещо за мен, Хани. Не смятам, че ще ти бъде много трудно. Струва ми се, че тези хора тук ти дължат нещо. Ти си пропътувала целия този път, за да се срещнеш с тях, затова най-малкото, което могат да направят, е да настанят за няколко дни теб и братовчедка ти в един хубав хотел. Ще си хапнете хубавичко, хората ще ви обслужват, а тези ще платят всичко.

Тя го погледна подозрително.

— Тези хора тук едва ли ме смятат за нещо друго, освен за конска муха на мърша. От къде на къде ще плащат аз и Шантал да отсядаме в някой готин хотел?

— Защото аз ще им кажа, че трябва да го направят.

Неговата абсолютна увереност я изпълни и със завист, и с възхищение. Искаше й се някой ден да стане силна като него и хората да правят онова, което тя пожелае. Обмисли предложението му и не съзря в него някаква очевидна опасност. Освен това смяташе, че не би могла да кара отново през целия път до Южна Каролина без малко прилична храна и поне една нощ сън. Да не говорим за това, че парите й почти бяха свършили.

— Добре. Ще остана. Но само дотогава, докато искам.

Той кимна и всички изведнъж се раздвижиха. Последва съвещание шепнешком в дъното на студиото, след което поувехналата асистентка, която бе въвела Шантал за прослушването й, пристъпи към нея. След като се представи като Мария, тя каза на Хани, че ще й помогне да се настанят в хотела. Мария й представи някои от хората в студиото. Жената със строгото лице бе отговорна за подбора на актьорския състав и бе шефката на Мария. Мъжът в костюма и сребристата коса бе Рос Бакарди, един от продуцентите.

Мария я поведе към вратите на студиото. В последния миг Хани се обърна към мъжа, който я бе спасил.

— Не съм толкова тъпа, да знаеш! Познах те още като те видях. Знам много добре кой си.

Даш Кугън кимна:

— Предполагах, че знаеш.

 

 

Когато вратите се затвориха зад Мария и Хани, Рос Бакарди хвърли с трясък папката си и скочи на крака.

— Трябва да поговорим, Даш! Нека отидем в моя кабинет.

Даш се потупа по джобовете и накрая извади неотворено пакетче ментови бонбони „Лайфсейвър“. Дръпна червената лентичка и извади едно драже, обвито в сребрист станиол; сетне последва Рос през една от страничните врати. Пресякоха паркинга и влязоха в ниска измазана сграда, в която се разполагаха производствените помещения и стаите за монтаж. В края на тесния коридор бе потъналият в безредие кабинет на Рос Бакарди, украсен с поставени в рамки цитати и снимки с автографи на актьорите, с които бе работил през двайсетгодишната си кариера на телевизионен продуцент. На писалището му стоеше кристална купичка за лед, пълна със захаросани ядки.

— Ти отиде твърде далеч, Даш.

Даш лапна дражето.

— Мисля, че след като това шоу отива право в канала, не е необходимо да се тревожиш за формалната страна на нещата.

— Няма да отиде в канала!

— Може и да не съм някакъв гигантски мислител, Рос, но мога да чета, и пилотният сценарий, който според теб щял да бъде чудесен, е най-тъжният куп фъшкии, който някога съм виждал. Отношенията между мен и Елионор са чисто и просто глупави. Защо изобщо те двамата трябва да се женят? И това не е единственият проблем. Парче използвана тоалетна хартия е по-интересна от тази дъщеря Селест. Учудващо е, че хора, които наричат себе си писатели, могат да напишат нещо подобно.

— Работим с предварителен проект — рече отбранително Рос. — Нещата винаги са трудни в началото. Новият вариант ще е много по-добър.

Уверенията на Рос прозвучаха кухо дори и в собствените му уши. Той отиде до малкото барче и извади бутилка „Кънейдиън клъб“. Не бе кой знае какъв пияч, особено пък по това време на деня, но напрежението, причинено от усилията му да пусне тази телевизионна серия в ефир, бе изтънило нервите му до краен предел. Вече бе налял малко в чашата си, когато се сети с кого бе в стаята и веднага остави чашата.

— О, господи! Съжалявам, Даш! Изобщо не се замислих…

Даш погледа бутилката уиски няколко секунди, сетне пъхна пакетчето бонбони в джоба на ризата си.

— Можеш да си пиеш пред мен. Не съм пил почти шест години; няма да прихвана от теб.

Рос отпи една глътка, но явно се чувстваше неудобно. Старата борба на Даш Кугън с бутилката бе добре известна, както и трите му брака и битката му с данъчните власти напоследък.

Един от техниците подаде глава през вратата.

— Какво да правя с тази видеолента? На мистър Кугън с хлапето.

Даш бе най-близо до вратата и взе касетата.

— Можеш да ми я дадеш.

Техникът изчезна. Даш погледна касетата.

— Ето къде е твоята история — рече тихо той. — Точно тук. Тя и аз.

— Това е смешно! Ако вземем това хлапе, цялото шоу ще е напълно различно.

— Разбира се. Няма да е този боклук, който е сега. — Той подхвърли касетата на писалището на Рос. — Това момиченце е тъкмо онова, което търсехме, онзи елемент, който ни липсваше още от самото начало. Тя е катализаторът, който ще задвижи цялото шоу.

— Селест е на осемнайсет, за бога, и би трябвало да е красива. Не ме интересува на колко години казва, че е твоето момиче, но то не изглежда на повече от дванайсет и съвсем сигурно не е красиво.

— Може и да не е красива, но не можеш да отречеш характера й.

— Романът й с образа, изпълняван от Ерик Дилън, е основна сюжетна линия. А тя едва ли е подходящият женски материал за Дилън.

Устните на Кугън се свиха при споменаването на името на младия актьор.

— Това е още едно нещо, в което се разминаваме — рече Даш. — Вместо да вземеш някого, на когото може да се разчита, взе, че намери едно хубаво момче с талант да вдига скандали и да прави бели.

За пръв път, откакто бяха влезли в кабинета му, Рос се почувства стъпил на здрава почва.

— Това хубаво момче е най-добрият млад актьор в този град от години. „Съдба“ бе сапунената опера с най-нисък рейтинг, докато той не се включи в трупата, и за шест месеца стигна първото място.

— Аха, гледах една-две серии. Цялата работа, която той свърши, бе да ходи насам-натам гол до кръста.

— И в това шоу ще ходи гол до кръста. Ще бъдем пълни глупаци, ако не се възползваме от сексапила му. Но не го бъркай с таланта му. Той е силен, предприемчив е и не е достигнал дори подножието на възможностите си.

— Щом е толкова талантлив, би могъл да се справи и с по-труден сюжет, отколкото е един роман с един от тези мудни тексаски модели, които се опитваш да вземеш да играят дъщеря ми.

— Концепцията на шоуто…

— Концепцията не работи. Този глупав сценарий за втория брак не преде, защото на първо място публиката никога няма да разбере защо една префинена градска дама и каубоят се женят. И никой на света няма да повярва, че една от тези красавици, които доведе на прослушване, е наистина моя дъщеря. Знаеш не по-зле от мен, че не съм Лорънс Оливие. На екрана играя себе си. Това очакват хората от мен. Тези момичета и аз не си подхождаме.

— Даш, ние дори не накарахме момичето да прочете няколко реплики. Виж сега, ако говориш сериозно, утре трябва да я извикаме и двамата да изиграете първата сцена между Даш и Селест. Тогава ще разбереш колко глупава е цялата тази идея.

— Ти все още не си разбрал, нали, Рос? Няма да четем тази първа сцена. Тя е пълен боклук. Това момиченце няма да играе Селест. То ще играе себе си. Ще играе Хани.

— Но това обръща цялата концепция на шоуто с главата надолу.

— Концепцията вони.

— Тя дойде отникъде и ние не знаем абсолютно нищо за нея.

— Знаем, че е отчасти дете и отчасти боен командир. Знаем, че изглежда с години по-малка, отколкото е наистина, и същевременно с десетки години по-стара, при това едновременно.

— За бога, тя не е актриса…

— Може и да не е, но, признай си честно, не усети ли някакво вълнение, когато я гледа как разговаря с мен.

Рос вдигна ръка с отворена длан — жест на примирение.

— Добре, тя е доста силен характер, признавам. Ще отида дори дотам да призная, че двамата заедно имахте интересни мигове. Но не за това става дума в „Шоуто на Даш Кугън“. Ти и Лиз би трябвало да сте младоженци с почти израсли деца. Виж, Даш, и двамата знаем, че пилотният сценарий не е онова, което бяхме очаквали, но нещата ще се подобрят. Дори и без страхотна първа серия, шоуто ще успее, защото хората ще пуснат телевизорите, за да те видят. Америка те обича. Ти си най-добрият, Даш! Винаги си бил и нищо не може да го промени.

— Аха. Точно така! Никой не може да изиграе Даш Кугън като мен. Сега, какво ще кажеш да спреш да четкаш старото момче и да накараш онези скъпоплатени твои сценаристи да видят този запис? Ако се съди по предишните им работи, не са чак толкова глупави, колкото изглеждат. Дай им четирийсет и осем часа да представят нова концепция.

— Не можем да променяме концепцията на шоуто толкова късно!

— Защо не? Снимките започват чак след шест седмици. Декорите и терените за външни снимки няма нужда да се променят. Просто опитай. И им кажи да забравят комедийните си решения, докато работят концепцията.

— Но шоуто е комедия, за бога!

— Тогава нека го направим смешно.

— То е смешно — рече отбранително Рос. — Мнозина го намират за дяволски смешно.

В гласа на Даш, когато заговори, се усети тъжна нотка.

— Не е смешно и не е правдиво. Какво ще кажеш, защо не помолиш сценаристите да се опитат този път да го направят малко по-правдиво?

Рос втренчено изгледа Даш, докато той излизаше от кабинета му. Актьорът имаше репутацията на човек, който върши добре работата си, без да обръща внимание на детайлите. Никога не бе чувал Даш Кугън да се е тревожел за някой сценарий.

Рос взе чашата си и замислен отпи голяма глътка. Може би не бе учудващо, че Даш се бе заинтересовал от този проект повече от друг път. Опустошенията от досегашния труден живот се бяха отпечатали върху лицето на актьора, прикривайки факта, че едва бе навършил четирийсет години. Бе и последният от породата горди филмови каубои, родена в началото на века с Уилям С. Харт и Том Микс. Порода, която бе стигнала върха на славата с Куп и Дюк през петдесетте, а сетне се бе изродила с времето в спагети уестърните на Истууд през седемдесетте. Сега Даш Кугън бе един анахронизъм. Последният от американските филмови каубои бе попаднал в капана на осемдесетте години, опитвайки се да се вмести в екран, прекалено малък за една легенда.

Нищо чудно, че се страхуваше.