Джейни (весело): Помня. Каза, че била най-голямата сладурана, която си познавал, и че не можеш да се начудиш как е родила такова сатанинско изчадие като мен.

Даш: Не бе сладурана, Джейни. Казах ти също така, че бе сираче, а това бе лъжа.

Джейни: Лъжа ли? И защо ти е потрябвало да лъжеш, тате?

Даш: Родителите на майка ти я изхвърлили от къщи, когато е била само на седемнайсет години. Били са доста строги хора. Тя не е била омъжена. А е била бременна с теб.

Джейни (озадачена): Искаш да кажеш, че се е наложило ти и мама да се ожените?

Даш: Аз се ожених за майка ти, защото го желаех. И в това нямаше никакво „наложило се“.

Той се вторачва в писмото.

Даш: Явно миналата година дядо ти е починал, а баба ти е вече много стара. Иска да те види, затова е наела частни детективи, които да ни открият. Според написаното в това писмо, тя ще е тук вдругиден.

Джейни: Уха! Не мога да повярвам. Смяташ ли, че ще носи едно от онези кръгли бонета? А дали ще пече сладки?

Даш: Джейни, има нещо, което трябва да ти кажа. Може би трябваше да ти го кажа отдавна, но — не знам — изглежда не намерих сили да го направя. А сега май нямам друг избор. Баба ти знае истината и, ако не ти я кажа аз, ще ти я съобщи тя.

Джейни: Започваш да ме изнервяш, тате!

Даш: Съжалявам, Джейни. Не знам как да ти го кажа, освен направо. Майка ти бе вече бременна с теб, когато се запознах с нея.

Джейни: Но това са глупости! Как би могло — да не би да искаш да ми кажеш, че… — да не искаш да ми кажеш, че всъщност не си ми баща?

Даш: Ами, боя се, че комай работата е тъкмо такава.

— Тъпо, тъпо, тъпо. — Хани затръшна силно папката с последния сценарий на „Шоуто на Даш Кугън“.

— Надявам се, че нямаш предвид мен. — Даш влезе в моторния фургон, където Хани се бе свила на дивана. Бе облечен с дънки и каубойски ботуши, носеше велурено спортно сако.

Макар да бяха женени от пет години, сърцето й трепна, както все още й се случваше, когато той се появеше неочаквано. Мислеше си, че никога нямаше да се насити да гледа това легендарно лице — тези грубовати черти, толкова първични, че сякаш бяха изваяни от вятъра и сетне изпечени във фурната на пустинното слънце.

Той прибра ключа, с който бе отворил вратата, в джоба си, наведе се и я целуна.

— Не съм учил в някой от онези модни колежи, като някои други, но не се смятам за тъпак.

Тя се засмя и обви с ръце врата му, за да го притегли към себе си.

— Лукав си като лисица, стар каубой.

Той отново я целуна и мушна ръка под широкия, светлосин плетен пуловер, който носеше над късата си, бяла памучна пола.

— Мислех си, че ще работиш върху това домашно, с което закъсняваш.

— Така е. Просто — тя го пусна — вчера оправях онази бъркотия, която ти наричаш свой кабинет и намерих сценариите от последния ни сезон. Реших да извадя последния и да го препрочета. Да видя дали Фаталният епизод е толкова калпав, колкото го помня.

Той свали сакото си и го метна на един стол.

— Можеше да ме попиташ. Щях да ти кажа, че е по-калпав дори от онова, което си спомняш.

Тя се надигна от дивана и с няколко крачки стигна до кафеварката, която винаги бе включена, когато тя отиваше на външни снимки с Даш.

Намираха се в едно от неспокойните предградия на източен Лос Анджелис, където той се снимаше в телевизионен филм с твърде нисък бюджет, в който играеше ролята на тексаско ченге, изпратено по служба в Полицейския департамент на Л. А.

Подаде му чашата и сетне наля и на себе си. Облегната върху малкия тезгях, тя кръстоса глезените си, обути в светлосини чорапи и бели кецове. Когато сутринта я видя облечена така, Даш й каза, че приличала на тринайсетгодишно момиченце и щял да й бъде много благодарен, ако не станела причина да го арестуват за нещо тъй отвратително, като доказано изнасилване.

Тя сръбна от кафето.

— Не мога да си обясня защо сценаристите решиха, че глупаво обяснение като това, че Даш всъщност не е бащата на Джейни, ще накара публиката да забрави, че гледа женена двойка, която се преструва на баща и дъщеря.

Той седна на дивана и се облегна назад. Когато протегна краката си напред, ботушите му достигнаха средата на фургона.

— Когато Фаталният епизод бе излъчен, и без това вече не ни бе останала никаква публика, така че, предполагам, това не е имало кой знае какво значение.

— За мен имаше. Ненавиждах идеята им да се опитват да спасят шоуто с решението, че Даш и Джейни повече не са баща и дъщеря. Това бе по-глупаво дори от съня на Боби в Далас.

— Сънят бе на Пам, а не на Боби. И нищо на света не може да бъде по-глупаво.

През тънките стени на фургона проникна пронизителният вой на полицейска сирена. Даш се намръщи.

— По дяволите! Защо ли се оставих да ме уговориш да те взема днес. Районът тук е прекалено опасен.

Хани извъртя очи.

— Хайде сега, пак отново. Прекалено грижливият татко Даш.

— Прекалено грижлив ли? Знаеш ли колко убийства на наркомани и престрелки между гангстери са станали тук само през последните месеци? А тази евтина продукция дори не е наела охрана. Може би дори нямат разрешително да снимат в града.

— Даш, държа вратата заключена и няма да излизам. Знаеш, че трябва да си напиша домашното по литература и това е най-доброто място да го направя, защото нищо не ме разсейва. Ако бях у дома, щях да изляза да пояздя или да покопая в цветната градина, или пък да изпека шоколадова торта.

Той поръмжа още малко и тя му се усмихна съчувствено. Опитваше се да не го дразни много за свръхголямата му загриженост, защото знаеше, че не можеше да се въздържи. Независимо от това колко бе сигурен в нейната любов, той никога не успяваше напълно да отстрани от същността си онова малко момче, което се боеше, че може да му бъде отнет човекът, когото обича най-много.

— Грешката е моя — измърмори той. — Толкова много ми се иска да си край мен, че си губя здравия разум. Разтрий ми гърба, моля те! От онази сцена на побоя вчера съм се схванал целият.

Той се обърна настрани, тя отиде до дивана и клекна зад него. Прибра косата си зад едното ухо. Но когато отметна глава, кичурът падна от другата страна като водопад с цвета на пчелен мед върху рамото й. Той се облегна на нея и тя започна да масажира мускулите на раменете му, притворила очи, за да възприеме по-пълно познатото силно и стегнато тяло. Женитбата им й бе донесла повече щастие, отколкото тя изобщо бе смятала, че може да съществува, и дори всичките професионални и финансови проблеми, които я последваха, никога не я накараха да съжалява за стореното.

— Вече съм твърде стар за тези филми на стражари и апаши — измърмори той.

— Чак на лято ще станеш на петдесет. Това едва ли е преклонна възраст.

— Точно сега се чувствам на такава. Може би е последица от сексуалните ексцесии на двайсет и пет годишната ми жена — дете.

Тя зарови устни във врата му, а ръцете й се плъзнаха по ризата му към колана на дънките.

— Искаш ли едно бързо?

— Не го ли правихме тази сутрин?

— Всичко, случило се преди шест сутринта, се отнася към предния ден.

— Така ли? И защо?

— Въпрос на относителност. Научих го от лекциите по философия, които вземах миналата година. — Тя мушна пръсти под колана му. — Прекалено трудно ми е да го обясня на един неграмотен кравар, затова си мисля, че трябва да приемеш думите ми на доверие.

— Така ли? — Той се гмурна напред толкова рязко, че тя увисна на рамото му.

— Хей!

Той я взе в скута си миг преди тя да се строполи на пода. Тя се намести по-удобно в ръцете му и се взря в чудесното му лице.

— Съжалявал ли си някога, че се ожени за мен?

Той обгърна с ръка гръдта й и леко я стисна.

— По стотина пъти на ден. — Но след като закачката избледня в зелените му очи, той я притисна към себе си със сподавен стон. — Моето сладко момиченце! Понякога си мисля, че животът ми започна в деня, в който се ожених за теб.

Доволна, тя се облегна на гърдите му. Бракът им бе още по-безценен за нея, защото не бе идеален. Още от самото начало той бе съпътстван с проблеми — чувството им за вина, че са предали телевизионната серия, униженията, които трябваше да изтърпят от страна на пресата, фактът, че дъщеря му я ненавиждаше до смърт.

Повечето от проблемите им си оставаха. Едва напоследък се бяха измъкнали от финансовите си затруднения. Вместо да вложи собствените си пари, тя използва повечето от тях да погаси голяма част от дълга му към данъчните служби. Той се вбеси, когато разбра това, но тя не съжаляваше дори за един цент. Дългът бе най-сетне изплатен и бяха започнали да пестят пари за бъдещето.

По-тежкият проблем се състоеше във влошаването на кариерата му в резултат на брака им. Натъжаваше се като гледаше как му се налагаше да приема роли във второразредни телевизионни филми, досущ като този, който сега снимаше. Той отхвърляше тревогите й, като казваше, че и без това никога не е бил кой знае какъв актьор, а и лоша работа нямало.

Може и да не бе универсален актьор, но, според нея, той бе нещо далеч по-добро. Той бе легенда, последният от самотниците, които носеха бели шапки и излъчваха достойнство. Независимо колко се нуждаеха от пари, тя не му позволяваше да приема роли, които да хвърлят сянка върху този имидж.

Носът й бръсна яката на ризата му; помисли си, че най-големият конфликт между тях — който никога нямаше да бъде решен — бе нежеланието на Даш тя да роди дете. Този въпрос се таеше като нежелан гост в невидимите ъгълчета на съвместния им живот. Тя копнееше да има бебе от него, мечтаеше си за бебешки кошчета и пеленки. Но той казваше, че бил прекалено стар да има бебе и освен това вече бил доказал, че не знае как да бъде баща.

Тя вече не вярваше на извиненията му. Знаеше, че той се страхува да не би да се случи нещо с нея по време на раждането, а се нуждаеше твърде много от нея, за да си позволи подобен риск. Онова, което тя не знаеше, бе как да се пребори с един страх, чиито корени бяха в любовта.

Той нави на пръст една от къдриците й.

— Едва не забравих да ти кажа. Преди няколко часа имаше съобщение за Ерик Дилън по телевизията.

— Малкият, високомерен негодник!

— Дилън е висок поне метър и осемдесет. Не разбирам защо го наричаш малък!

— Метър и осемдесет е все пак със седем-осем сантиметра по-малко от твоя ръст. Затова в моя каталог той е малък.

— Твърде странно определение за нисък човек, особено когато го дава някой, който не може дори да достигне най-горната лавица на кухненския си бюфет.

— Забелязвам, че не оспорваш факта, че го нарекох негодник. След като миналия месец спечели „Оскар“, навярно е станал още по-непоносим.

— Не бе чак толкова лош, Хани! Не бива да го виниш, че се влюби в него и че му се наложи да се крие от теб през цялото си свободно време.

— Не съм се влюбвала в него, Даш Кугън! Просто претърпях провал. А се влюбих в теб.

Той се ухили.

— Тъкмо си мислех… Какво ще кажеш за едно пътешествие до Аляска това лято и за едно походче по маршрута към Чилкуут?

— Чудесна идея! Винаги съм искала да посетя Аляска.

— Е, не е наложително. Може и да не съм мултимилионер, но мога да си позволя и нещо по-добро за теб от една палатка. Ако искаш да отидеш до Париж или нещо подобно…

— Искам. Но не с теб. Мога да си те представя как се оплакваш от движението и от това, че всички говорят френски. Може би следващия път, когато Лиз отиде в Европа, ще замина с нея.

— Идеята не е лоша.

Те се усмихнаха един на друг; и двамата знаеха, че няма да отиде никъде без него. Бе преживяла цялото си детство без някой да я обича, а сега имаше Даш и не желаеше да бъде с никой друг. Бе толкова зависима от него, колкото не си бе позволявала да зависи от когото и да е, дори когато бе дете. Той бе и най-голямата й сила, и най-голямата й слабост.

Тя премести тежестта на тялото си, за да избегне токата на колана му, която се забиваше в кръста й и си спомни, че го бе прекъснала.

— И какво чу за Ерик Дилън?

— О, да. Опитал се да изправи един завой на пътя за Мълхоланд. Карал пиян, тъпото копеле…

— Надявам се, че е добре.

— Май било доста сериозно. Няколко счупени кокала; не знам какви и колко. За късмет няма други пострадали.

— Трудно е човек да изпитва съчувствие към него, нали? Току-що спечели „Оскар“. Богат е, има успех, сега е на върха на кариерата си. И има две малки момиченца. Как е могъл да бъде толкова неразумен?

— Не забравяй, че е отрасъл в охолство. Съмнявам се дали изобщо му се е налагало да работи прекалено много, за да получи каквото и да е. Подобни хора са обикновено доста повърхностни.

— Невероятно е все пак как човек, който очевидно е толкова плитък, може да се преобрази в играта си по начина, по който той го прави. Понякога, като гледам филмите му, ме кара да потръпна.

— Това няма нищо общо с актьорската му игра. Сигурно се дължи на остатъци от сексуалното му привличане.

Тя се засмя, хвърли се към него и го катурна така, че той си удари главата в стената.

— Побесняла котка — промърмори той, а устните й вече бяха съвсем близо до неговите.

Тя измъкна ризата от панталоните му.

— С колко време разполагаме, преди да трябва да се връщаш на площадката?

— Не е много.

— Няма значение. — Пръстите й разкопчаха дънките му. — Напоследък си толкова бърз, че съм сигурна, че ще успеем.

Той се пресегна да дръпне завесата на прозорчето на фургона.

— Нима се опитваш да злословиш по адрес на моята издръжливост?

— Абсолютно.

Ръцете му се плъзнаха под пуловера й и разкопчаха сутиена й. Пръстите му погалиха зърната на гърдите й.

— Ако не се въртиш толкова много и не ми охкаш право в ухото, може да издържа и по-дълго.

— Не охкам, аз… — И тя изохка. — О, не е честно! Знаеш, че това ми е от най-чувствителните места.

— Като още стотина.

За броени минути той намери поне десетина от тях.

Любенето им бе изпълнено със смях и със страст. Когато свършиха, нещо се бе случило и Хани, положила глава на гърдите му, усети как сълзите напират в очите й.

Благодаря ти, че ме дари с него, Господи! Благодаря ти много!

Когато излезе от фургона, Даш заключи вратата зад себе си. Тя дръпна завеските, за да може да го гледа как се отдалечава с люлеещата походка на кривите си крака, която толкова обичаше. Нейният собствен съпруг, каубой. Да можеше да го убеди да я остави да роди! Никога нямаше да поиска нещо повече.

Гледката навън бе мрачна и потискаща. Колите и фургоните на продукцията бяха групирани заедно на един бивш паркинг на изоставената фабрика за електрически крушки на отсрещната страна на улицата, където екипът се събираше за днешните снимки. По тухлените стени на фабриката бяха изписани мръсотии и гангстерски заплахи. Както винаги при снимки на открито, се бе събрала малка група зяпачи: избягали от училище хлапета, хора, излезли от местните магазини, букет скитници. Дори един уличен търговец предлагаше сладолед на клечка.

И все пак, тя не остави празничната атмосфера да я заблуди. За пръв път Даш бе прав с опасенията си; районът бе опасен.

Когато сутринта излязоха от колата си, тя забеляза използвана спринцовка в една буренясала дупка на асфалта.

Извърна се от прозореца и отиде до масата, върху която пишеше домашното си по литература. Прегледа бележките, които бе направила без всякакъв ентусиазъм. Бе вече на двайсет и пет години, прекалено възрастна, за да ходи на училище. Може би тъкмо затова й бе тъй трудно да започне това съчинение. Тъй като нямаше някаква определена цел, вземаше уроци повече да си запълни времето, отколкото поради други причини. Единственото, което искаше от живота, бе да е съпруга на Даш Кугън, майка на детето му и да играе ролята на Джейни Джоунс през остатъка от живота си. Но ако кажеше на Даш, че учението й бе започнало да й се вижда безсмислено, знаеше много добре какво щеше да й отговори той.

— Дяволски права си! Звънни на онзи твой мързелив импресарио и отнеси хубавичкото си задниче там, където му е мястото — пред камерата.

Даш продължаваше да вярва, че тя е голяма актриса, независимо, че бе изпълнила само една роля. Искаше й се да повярва, че бе прав, че талантът й е истински, а не измамен. Но дори и на него не смееше да довери колко много й липсва играта.

Понякога, когато той отсъстваше от ранчото, тя четеше на глас сцени от театрални пиеси: всичко, като се почне с Шекспир и се свърши с Нийл Саймън и Бет Хенли. Ала винаги се проваляше. Гласът й звучеше неискрено и бомбастично, като на начинаещ ученик актьор; затова мечтите й да се върне пред камерата бързо се стопяваха. През изминалите пет години бе преживяла унизителни обиди от страна на пресата и на публиката. Единственото, което не можеха да й отнемат, бяха изпълненията й в ролята на Джейни Джоунс и тя нямаше да позволи те да бъдат опетнени.

Настани се до масата да работи, но не можеше да се съсредоточи. Вместо това се замисли за последните си телефонни разговори с Шантал.

Както винаги, Шантал бе молила за пари, този път, за да могат тя и Гордън да отидат на пътешествие по море.

— Знаеш, че не мога да си го позволя — бе рекла Хани. — През последната година нямам приходи и ти казах, че не мога да плащам повече вноските за къщата ви. Вместо да мислите за пътешествия, по-добре потърсете някое по-евтино жилище.

— Не се заяждай, Хани — бе отвърнала Шантал. — Не мога да понеса повече напрежение. През последните шест месеца аз и Гордън преживяхме стрес, откакто онези лекари ми казаха за запушените тръби и прочее. Не е леко да възприемеш факта, че никога няма да имаш бебе.

Шантал бе изтъкнала нещо, което й гарантираше съчувствието на Хани и тя моментално омекна.

— Шантал, съжалявам за това. Знаеш, че ми е мъчно. Може би ще трябва да ти осигуря преглед при друг лекар. Може би…

— Никакви доктори повече — бе отсякла Шантал. — Всичките говорят едно и също и не бих могла да понеса още един преглед. Освен това, Хани, щом можеш да намериш пари да платиш на докторите, не мога да разбера защо не можеш да намериш пари за това пътешествие.

Снощи, когато се готвеха да си лягат, Хани спомена за разговора на Даш и той отново почна да й вади душата.

— Шантал те използва. В интерес на истината, тя изпитва повече облекчение, отколкото мъка от това, че не може да забременее. Прекалено е мързелива, за да има бебе. Не виждаш ли, че след като си поставила Шантал и Гордън в толкова зависимо от теб положение, ти ги лишаваш от възможността да станат продуктивни личности? Знам, че смяташ, че знаеш кое е най-доброто за всички хора на света, но това не е непременно вярно.

Тя захвърли четката си за коса и го погледна ядно.

— Не разбираш, Даш! Просто не е в характера на Шантал да бъде продуктивна.

— Това е в характера на всеки човек, когато огладнее. Ами Гордън? Има две ръце и два крака. И е в състояние да си носи сам тежестите.

— Но ти не знаеш какво бе, когато дойдох за пръв път в Л. А. Гордън заплаши, че ще отведе Шантал. Тя бе всичко, което имах, и не можех да си позволя това да се случи.

— Той те е манипулирал, ето какво е правил.

— Може и да е било така, но не мога да обърна гръб на Шантал сега, след като Софи вече я няма. Минаха три години от смъртта на Софи, а тя още не го е преживяла напълно.

— Ако питаш мен, ти скърби за Софи много повече време, отколкото Шантал.

— Адски си несправедлив.

Той започна шумно да мие зъбите си и по този начин сложи край на разговора. Тя отиде в спалнята и затвори вратата; не искаше да си признае, че той бе поне отчасти прав. Смъртта на Софи й бе подействала по-силно, отколкото на Шантал. Бе толкова нелепа, тъй лишена от достойнство. Леля й се бе задавила с крилцето на някакъв полуготов бройлер, притоплен от Гордън в микровълновата фурна.

Поне Бък Окс си бе заминал. Софи още не бе изстинала в гроба си, когато той доведе в къщата им проститутка. И за чест на Гордън, той изхвърли Бък и, доколкото Хани бе дочула, бившият мъж на Софи се бе хванал на работа в някакъв парк близо до Фресно.

Тя отхвърли мислите за семейството си и се насили да работи върху съчинението. Два часа по-късно, когато бележките й вече бяха подредени и бе написала първите няколко страници, тя стана да си направи кафе. Погледна през задното прозорче и видя Даш да прекосява тясната, мръсна уличка, запътен към фургона.

И сърцето й отново трепна. Погледна часовника си и видя, че бе почти четири часът. Може би вече бе свършил снимките за деня и щяха да се приберат рано у дома. Усмихната, тя остави чашата с кафе, отключи вратата и излезе навън.

Късният следобед бе горещ и влажен, приличаше повече на юлски ден в Южна Каролина, отколкото на май в Южна Калифорния. Пикапите и камионите бяха струпани толкова близо един до друг, че въздухът не можеше да циркулира и наоколо вонеше на бензин и на отработени газове. Когато Даш пресече улицата и навлезе в паркинга, тя му помаха с ръка.

Той вдигна ръка да й отвърне, но жестът му бе прекъснат наполовина. Беше достатъчно близо, за да го види, че се намръщва. Точно в този миг чу приглушения вик на жена. Обърна се рязко.

От дясната й страна два от големите фургони бяха паркирани успоредно един на друг и образуваха тесен, тъмен коридор, не по-широк от метър и половина. Забеляза нечие движение към края на фургоните и забърза нататък.

Слаб мъж с мургаво лице, облечен в окъсана червена тениска и лъскави черни панталони, бе помъкнал една жена с латиноамерикански вид към теснината. Ужасена, Хани видя как мъжът блъсна жената във фургона и се опита да грабне чантичката, която бе преметнала през рамо. Жената изпищя, изгърби рамене, за да запази чантичката си, и в същото време продължи да се дърпа, за да се освободи.

Жената и нападателят й бяха на по-малко от десет метра разстояние и Хани инстинктивно затича към тях, но преди да е стигнала далеч, дочу шума от бягащи зад нея крака. Даш я задмина, като междувременно я блъсна силно в гърба и я простря на земята.

Онемя от болка, когато голите колене и дланите й срещнаха грапавата повърхност. Болката бе остра, но не и колкото тръпката на страх, която я прониза. Повдигна рязко глава.

От легнало положение можа да види всичко. Видя ярките жълти цветя, щамповани върху полата на жената, чу виковете й за помощ, докато несъзнателно и глупаво продължаваше да стиска чантичката си.

Даш не бе далеч от легналата Хани, гърбом към нея, с разтворени за по-добра опора крака. Сърцето й биеше лудо, тя отвори уста да му извика да внимава, а да не се прави на герой, да не…

— Пусни я! — кресна Даш.

Времето сякаш бе спряло, затова и най-дребната подробност щеше завинаги да остане запечатана в съзнанието й с гротескова яснота. Пукнатините в асфалта, които водеха до ботушите на мъжа й, разнищеният подгъв на дънките му. Усещаше горещите лъчи на слънцето върху гърба си, вдишваше миризмата на асфалта, виждаше дългата сянка, която тялото му хвърляше. Но над всичко доминираше дивото, дрогирано изражение по лицето на нападателя на жената, застанал в края на тъмния тунел, образуван от двата фургона; бе се обърнал, за да застане срещу Даш.

С гротесков жест мъжът измъкна от колана на лъскавите си черни панталони пистолет с късо дуло и го насочи. В мига, в който наркоманът с див поглед стреля два пъти подред, от гърлото й се изтръгна ужасен вик.

Даш се изви и се строполи на земята бавно и непохватно. Обви я наситена, сива мъгла, в която всичко изглеждаше нереално. Жената също падна в тесния тунел, яркожълто петно — наркоманът я блъсна и побягна, забравил за чантичката.

Ръката на Даш лежеше върху напукания асфалт. Хани видя голата му китка, широкото опако на дланта му. Стенейки като ранено животно, тя запълзя към него на четири крака, коленете й бяха одрани и облени в кръв. Казваше си в сивата мъгла, че всичко ще се оправи. Само преди секунда тя му бе махнала с ръка. Не, това не бе истина, не можеше нещо толкова ужасно да се случи тъй изведнъж! Не и толкова бързо, без никаква поличба…

Не чуваше виковете на хората от екипа, които тичаха откъм другата страна на улицата. Виждаше само пръстите на мъжа си, които дращеха асфалта.

Изправи се с мъка на колене до него, тялото й се тресеше от мъчителни ридания.

— Даш!

— Хани… аз съм…

Хвана го за ръце и го обърна така, че главата и едното му рамо се отпуснаха в скута й. Едрото петно с формата на слънце се разширяваше бързо върху гърдите му. Сети се, че в един от филмите си имаше подобно раняване, но не можа да си спомни в кой точно.

Обви с ръце лицето му и прошепна тихо, ридаейки:

— Можеш да се изправиш. Моля те, Даш… Моля те, стани…

Клепачите му затрепкаха и устните му се раздвижиха.

— Хани… — Той прошепна името й с ужасяващо хриптене.

— Не говори. Моля те, за бога, не говори…

Погледът му срещна нейния. Очите му бяха изпълнени с любов и с болка.

— Знаех си… че ще… разбия… сърцето ти… — накъса той, останал без дъх.

А сетне протегнатата му ръка се отпусна.

От гърлото й се изтръгваха нечовешки, покъртителни звуци.

Асфалтът бе тъй черен, а кръвта му — тъй червена! Очите му се взираха в нея, отворени, но невиждащи.

Един от екипа я докосна, но тя го отблъсна.

Прегърнала главата на мъжа си в скута си, тя галеше бузите му, докато го люлееше и му нашепваше:

— Ще се… оправиш. Няма ти нищо… Мили мой… Моят… каубой.

Топлата му кръв се просмукваше през полата й и лепнеше по бедрата й. Продължи да го люлее.

— Обичам те, мили мой. Ще те… обичам… завинаги. — Зъбите й тракаха, а тялото й потреперваше в конвулсивни тръпки. — Нищо лошо не може да се случи. Нищо. Ти си героят. А героят никога…

Целуваше го по челото, косите й се топяха в кръвта му, усети вкуса й по устните си, докато нареждаше тихичко, че той няма да умре. Тя ще умре вместо него. Тя ще го замести. Бог ще разбере. Сценаристите ще нагласят всичко. Галеше косата му. Целуваше устните му.

— Хани — докосна я един от мъжете.

Тя вдигна глава и лицето й се изкриви от ярост.

— Разкарай се! Всички да се разкарат! Нищо му няма.

Мъжът поклати глава, бузите му бяха мокри от сълзи.

— Хани, боя се, че Даш е мъртъв…

Тя притегли главата на обичния си мъж до гърдите си и притисна буза до косите му. Заговори яростно, думите й се изливаха като водопад:

— Грешиш! Не разбираш ли? Героят не може да умре! Не може, глупав Господи! Не можеш да нарушаваш правилата. Не го ли знаеш? Героят никога не умира!

Потребни бяха усилията на трима санитари, за да я откъснат от безжизненото тяло на Даш Кугън.

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Елизабет Филипс Силата на любовта (21)

Метаданни

Данни

Силата на любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и първа глава

Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (21)