Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (14)

Четиринадесета глава

Интериор. Всекидневната на ранчото. През деня.

Даш и Елионор са застанали по средата на стаята, израженията им са войнствени.

Елионор: Не изпитвам никакво уважение към теб. Знаеш го, нали така?

Даш: Май си го споменавала и преди.

Елионор: Възхищавам се от образовани и фини мъже. От истински джентълмени.

Даш: Не забравяй — с вратовръзки.

Елионор: Какво имаш предвид?

Даш: Последния път, като говорехме, ти каза, че не можеш да уважаваш човек, който е умрял, без да е облечен в костюм и с вратовръзка.

Елионор: Никога не съм казвала такова нещо. Просто изтъкнах, че не мога да уважавам човек, който не притежава вратовръзка, камо ли да носи такава.

Даш: Имам една.

Елионор: Но на нея е щампосана мадама, която танцува хула-хоп.

Даш: Само ако я гледаш точно отпред. Отстрани повече прилича на картинка на фламинго.

Елионор: Предавам се.

Даш: Та, значи казваш, че отношенията ни са предречени, така ли?

Елионор: Абсолютно.

Даш: И няма никаква надежда.

Елионор: Ни най-малка.

Даш: Защото сме толкова различни?

Елионор: Като два полюса.

Даш (пристъпва към нея): Тогава защо ми се прииска да те целуна?

Елионор: Защото си един груб, безпринципен каубой.

Даш: Така ли? Тогава защо на теб ти се иска да отвърнеш на целувката ми?

Елионор: Защото… защото съм луда по теб.

Прегръщат се и дълго се целуват. Вратата се отваря с трясък и вътре нахлува Джейни.

Джейни: Знаех си аз! Пак го правите. Престанете! Спрете!

Даш (все още прегърнал Елионор): Аз пък си мислех, че още си лакираш ноктите за онзи образ Боби.

Джейни: Името му е Робърт, а вие двамата трябва да се засрамите.

Даш: Не виждам защо.

Джейни: Тя просто те използва. Откакто Блейк замина във военновъздушните сили, тя ти увисна на врата като воденичен камък. Страхува се, че ще остарее и ще свърши сама. Страхува се, че…

Даш (отдръпва се от Елионор, за да се изправи срещу Джейни): Стига, Джейн Мери.

Джейни: В мига, в който се обърнеш, тя ти се надсмива. Чувала съм я, тате. Прави те за смях пред цял Ню Йорк, когато говори по телефона с приятелите си там.

Елионор (едновременно с Даш): Джейни, това не е вярно.

Даш (едновременно с Елионор): Марш обратно вкъщи.

Джейни ги изглежда войнствено и сетне изтичва навън от къщата. Даш и Елионор гледат към вратата.

Елионор (тихо): И ето я най-сериозната причина, поради която нашите отношения нямат никакъв шанс.

 

 

Когато снимките на сцената свършиха, Хани отиде зад камерите да си вземе сценария, издърпвайки ластичето, с което бе привързана конската й опашка, и разтърквайки темето си с пръсти. Бе отказала да отрежат отново косата й и продуцентите най-сетне се бяха съгласили Джейни да носи конска опашка, но бяха накарали Евелин да пристяга косата й толкова силно назад, че понякога Хани получаваше главоболие. Но въпреки това си струваше. В петте месеца, които бяха минали от плажния прием на Лиз, косата й бе пораснала толкова, че вече стигаше до раменете й.

Докато я разрошваше с пръсти, тя видя как Лиз и Даш, които още бяха на снимачната площадка, продължаваха да разговарят. Загриза я ревност. Бяха на една и съща възраст, някога бяха били любовници. Ами ако двамината й най-близки бяха решили да се върнат към старата си връзка?

Един от асистентите се намеси в разговора им на четири очи и каза на Даш, че го търсели по телефона. Лиз дойде при нея и Хани забеляза, че червилото се бе размазало в единия ъгъл на устата й. Извърна поглед.

— Разгледа ли онзи каталог от бутика, който ти оставих в гримьорната тази сутрин? — попита Лиз, докато вземаше шишето с минерална вода. — Предлагат великолепни колани.

Лиз бе най-добрата приятелка, която имаше, и Хани решително потисна ревността си.

— Бих искала да спреш да ме изкушаваш. Превръщаш ме в магазинохоличка.

— Глупости! Просто наваксваш изгубеното време. — Лиз си пийна, вдигнала бутилката така грациозно, сякаш пиеше амброзия.

— Дрехите започват да се превръщат в мания — въздъхна Хани. — От месеци вече чета всяко модно списание, до което се докопам. Снощи заспах, сънувайки онази нова, кораловочервена копринена пола, която купих — тъжно въздъхна тя. — Чета списание „Мис“ и знам, че женствеността е капан, но изглежда нищо не мога да направя.

— Просто се опитваш да откриеш равновесието си.

— Равновесие ли? Това е най-щуравото нещо, което някога съм правила. За пръв път в живота си престанах да се уважавам.

— Хани, независимо от анатомията ти, ти си раснала повече като момче, отколкото като момиче. А сега просто се опитваш да се преоткриеш като жена. Рано или късно ще успееш да събереш в едно всичките части на личността си. Просто още не си готова. А докато се приготвиш… — Тя вдигна бутилката минерална вода като за тост: — … пазарувай до дупка!

Ухилена, излезе от гримьорната й.

Хани взе сценария си и го напъха в чантичката си в цвят каки, украсена с ярки червени макове. Знаеше, че Даш бе причината за маниакалното й отношение към външния й вид, но опитите й да го накара да погледне на нея като на жена безрадостно пропадаха. Ако не друго, отношението му бе станало още по-бащинско, сърдеше се, пухтеше и се мръщеше на всичко, което тя правеше. Независимо колко силно се стараеше, не успяваше да му се хареса. А и това, че пет дни в седмицата играеше Джейн Мери, изобщо не помагаше. Ролята, която навремето така й беше паснала, вече бе започнала да се изчерпва.

Тя се обърна, за да напусне сцената, когато чифт пръсти се забиха в ребрата на гърба й.

— По дяволите, Тод!

— Здрасти, красавице! Искаш ли да порепетираме някоя и друга реплика?

Хани изгледа свирепо Тод Майърс, шестнайсетгодишният актьор, който играеше ролята на новия приятел на Джейни — Робърт. Бяха го избрали заради типичните му, зализани американски черти: кафяви очи и коса, закръглени бузи, дребен на ръст, за да не изглежда прекалено едър до нея. Но зад тази фасада се криеше едно егоистично изчадие. И въпреки това, като имаше предвид проблемите със собственото си поведение, тя нямаше сърце да се нахвърли връз него.

— Днес смятах да не обядвам. Трябва да пиша домашно по психология и отивам в гримьорната си да го довърша.

— Не виждам защо някой, който печели колкото тебе, трябва да си губи времето с някакъв си колеж.

— Обучението е задочно. И го карам, откакто завърших гимназия. Обичам да научавам разни неща. И на теб няма да ти навреди, ако прекарваш малко повече време с учебниците.

— Все едно ми говори моята старица — рече с отвращение той.

— Би трябвало да я послушаш.

— Да, да, има си хас. — Той разпери ръце и се закълчи. — Е, готова ли си за нашата голяма любовна сцена този следобед?

— Това не е любовна сцена. Просто една целувка. И, кълна се, Тод, ако се опиташ отново да ме изиграеш… — Тя остави заплахата й да виси във въздуха.

— Няма, ако ми обещаеш да излезем този уикенд. Един мой приятел дава коледен прием. Ще има сума трева, а може би и кокаин. Опитвала ли си някога кока? Вземаш една цигара и я напръскваш с…

— Не вземам наркотици и няма да изляза с теб.

— Значи още си влюбена в този задник Ерик Дилън, така ли? Чух как си се увъртала около него. Бас ловя, че всяка вечер заспиваш със сълзи на очи, след като той се ожени и си чука собствената дъртачка.

Тя му се усмихна сладко.

— Някой да ти е казвал, че си чудесно оправдание за едно справедливо убийство?

Лицето му помръкна.

— Трябва да бъдеш добра с мен, Хани. Инак ще кажа на всички, че рожденият ден, който ще отпразнуваш утре, няма да е седемнайсетият, както всички си мислят, а осемнайсетият.

— Двайсетият е, Тод.

— Така де — присмя й се той.

Тя се предаде. Лъжата на Рос бе тъй общоприета, че малцина вярваха на истината, дори и когато им размахваше шофьорската си книжка. През последните шест месеца лицето й се бе появило върху кориците на половин дузина тийнейджърски списания из цялата страна по повод петнайсетгодишния рожден ден на Джейни. Случаят получи почти толкова внимание, колкото новият албум на Майкъл Джексън „Трилър“.

Тя остави Тод и се запъти към гримьорната си да поработи върху домашното си по психология. Когато се появи, две от сценаристките спряха да си шушукат и я погледнаха многозначително. Ако бе преди време, щеше да ги заподозре, че й кроят някакъв заговор, но сега вече знаеше, че бяха част от изненадата, която екипът и актьорите бяха подготвили за рождения й ден. Побъбри с тях няколко минути, а когато си тръгна, се сети за онова време, когато сценаристите бяха за нея като божества. С това се свърши, когато станаха приятели с Даш.

За разлика от семейството й, екипът нямаше да забрави за рождения й ден. Миналата година я бяха изненадали с подвързан с кожа том, в който бяха събрани всички сценарии на „Шоуто на Даш Кугън“. Бе дълбоко трогната, но би дала всичко семейството й да се бе сетило за празника поне веднъж. Щеше да оцени жеста, дори да й бяха поднесли само поздравителна картичка.

Даш се появи иззад ъгъла на коридора, вървеше бавно и изглеждаше разстроен.

— Какво има?

— Току-що ми се обади Уонда. Винаги успява да ме подлуди.

Тя си мислеше, че когато хората се развеждаха, преставаха да присъстват в живота на другия, но Даш изглежда винаги бе в състояние да разговаря с първата си бивша съпруга. Разбира се, имаха общи деца и това правеше нещата по-различни, но след като синът им бе на двайсет и четири години, а дъщерята — на двайсет и две, тя не можеше да си представи за какво още можеха да си говорят. Най-общо казано, тя се опитваше да не мисли за децата му, особено след като и двете бяха по-големи от самата нея.

— Нали ми бе казал, че Уонда се е омъжила отново?

— Преди сума време. За мъж на име Едуард Риджуей. Не Ед, моля ти се, а Едуард.

— И защо те безпокои толкова често?

— От отмъстителност, предполагам. Смята, че още не е изравнила резултата. Обади ми се да ми съобщи, че Джош ще се жени в деня след Коледа.

— Но това е само след три седмици!

— Много мило от нейна страна, че ми съобщи за сватбата на сина ми, не мислиш ли? И сега трябва да ходя до Тълса за сватбата. — Изглеждаше мрачен.

— Не искаш ли той да се жени?

— Двайсет и четири годишен е. Предполагам, че си е негова работа, а и всяко действие, което би го откъснало от полата на Уонда, ще е добро за него. Просто не мога да понеса мисълта, че два дни ще ме води за носа. Като се ожених за нея, бе истинска малка сладурана, но с годините се превърна в баракуда. Не че я виня. Всичките ми мъжкарски изстъпления доста я засегнаха.

Той тръгна да си ходи, но се спря и бавно се обърна. Тя видя, че си бе наумил нещо, затова го погледна въпросително. Той мушна ръка в задния си джоб.

— Хани, не би ли искала… Няма значение. Кофти идея.

— Какво?

— Нищо. Просто аз… — Той пристъпи от крак на крак. — … мислех си да те попитам дали не би искала да дойдеш с мен в Тълса за сватбата. Да влезеш в ролята на нещо като буфер. Но не очаквам да изоставиш семейството си тъкмо за Коледа.

Тя си помисли за Шантал, която мързелуваше и дебелееше от калпавата храна и телевизионните състезания, седнала до идиотския си пастрок Бък. И за Гордън, който още не бе похващал четка. Помисли си за Софи, която прекарваше повече време в леглото, отколкото извън него и не искаше да спазва предписанията на лекаря. Възможността да бъде далеч от тях, при това заедно с Даш, бе най-добрият коледен подарък, който можеше да получи.

— Ще се радвам много да дойда с теб, Даш. Ще ми се отрази много добре, ако се махна за известно време.

 

 

Вечерта тя спусна колата по наклонения подход и я прибра в гаража на къщата им в Пасадина. В гаража бе тъмно; натисна бутона на осветлението, но изглежда крушката бе изгоряла и тя опипом намери вратата, която водеше към кухнята. Когато я отвори, се сепна от светлината на свещи.

— Честит рожден ден!

— Честит рожден ден, Хани!

Тя изумена видя, че цялото й семейство бе наобиколило в полукръг кухненската маса. Софи се бе измъкнала от леглото, Бък бе навлякъл някаква спортна риза върху долната си фланела, Шантал бе изляла десетината кила, с които бе напълняла, в чифт тъмночервени панталони, а в стъклата на Гордъновите нови очила с телени рамки се отразяваха пламъчетата на двайсет свещи върху тортата за рождения ден.

Не бяха забравили. Най-сетне се бяха сетили за рождения й ден. В очите й запариха сълзи и тя усети как трупаното у нея с години негодувание се изпарява.

— О, господи… Тя е… — думите й заседнаха в гърлото — красива е.

Всички се засмяха, дори и Софи се усмихна, защото тортата изобщо не бе красива. На три етажа, тя бе килната на една страна, неравномерно покрита със сметана, оцветена в най-грозния нюанс на синьо, което Хани изобщо бе виждала. Но фактът, че я бяха направили за нея, че я бяха изпекли сами, я превръщаше в най-ценния подарък, който бе получавала някога.

— Аз не мога… не мога да повярвам, че сте направили това. — Мъчеше се да не заплаче.

— Е, разбира се, че я направихме — рече Шантал. — Нали имаш рожден ден?

Бяха избързали с един ден, но това бе без значение. Тя бе преизпълнена с обич, с радост и с почти болезненото чувство на благодарност.

Гордън посочи тортата:

— Аз я изпекох, Хани. Аз, само аз и самият аз.

— И аз помагах — намеси се Шантал.

— Всички помагахме — рече Бък, почесвайки се по корема като някой Дядо Коледа без брада. — Всички, освен Софи.

— Аз избрах цвета на сметаната — заяви обидено Софи.

Лицата им се мержелееха пред нея — меки, красиви и обични на златистата светлина на трепкащите свещи. Прости всичките им недостатъци и знаеше, че бе постъпила правилно, загдето се държеше за тях. Те бяха семейството й. Тя бе част от тях и те бяха част от нея и всеки един бе ценен за нея.

Гордън се хилеше като ученик, който крие някаква тайна. Бузите на Софи бяха хлътнали в разсеяна усмивка, а сините очи на Шантал блестяха на светлината на свещите. Объркана от дълбочината на чувството си, Хани несъзнателно попипа бузите си.

— Вие всички… аз… — Опита се да им обясни какво изпитваше, но чувството бе прекалено силно и гърлото й се сви.

— Хайде, Хани. Разрежи тортата!

— Разрежи я, Хани. Всички сме гладни.

Тя се засмя, когато Бък й подаде големия нож и я побутна към тортата.

— Духни свещите!

— Честит рожден ден, честит рожден ден…

Тя духна свещите, смеейки се през сълзи. И отново се опита да изрази какво означаваше всичко това за нея.

— Толкова съм щастлива… аз…

— Разрежи я точно през средата — рече Гордън, насочвайки ръката й. — Не бих искал да развалиш това мое произведение на изкуството.

По бузата й се търколи сълза, когато положи ножа в средата на тортата.

— Това е чудесно. Толкова съм…

Тортата експлодира.

Изригнаха писъци от смях, ведно с разлетелите се във всички посоки парчета шоколад. По лицето й полепнаха парчета торта, потече сметана — по лицето и по дрехите й. По стената също бяха полепнали парчета, които бавно се плъзгаха надолу.

Всички се бяха отдръпнали от масата в синхрон, когато тя започна да реже тортата, и не бяха засегнати. Единствено тя бе пострадала.

Бък се държеше за стомаха. Смехът им стана още по-гръмогласен. Дори и Софи се присъедини към останалите.

— Видяхте ли лицето й?

— Излъгахме те — викаше Шантал. — Идеята бе на Гордън. Гордън, толкова си умен!

— Нали ти казах, че ще стане — боботеше Гордън. — Нали ти казах! Виж й косата!

Шантал пляскаше с ръце, докато обрисуваше изкусността на мъжа си.

— Гордън проби дупка в средата на тортата и напъха вътре целия този голям, надут балон. Докато го направим, спукахме три балона. Сетне намазахме цялата торта със сметана, за да не се разбере и когато ножът спука балона…

Гърдите на Хани се вълнуваха силно; бе се отдръпнала назад и се бе вторачила в тях. Бяха се скупчили около съсипания й празник като глутница чакали, които лакомо се тъпчеха на този банкет на злобата. Злобарството им я задушаваше. Ще ги остави, ще си събере багажа и никога повече няма да се върне.

— Охо, тя май е ядосана — подигра й се Гордън. — Както винаги, няма да е арабийка.

— Нали ще си арабийка, Хани? — Шантал издаде напред долната си устна. — Толкова забавно беше. Нали няма да развалиш майтапа?

— Майната му — рече Бък. — Трябваше да се сетим за това.

— Не — рече тя с болезнен шепот, — ще бъда арабийка. Беше… беше страхотна шега. Наистина. По-добре… по-добре да ида да се измия.

Обърна се и изтича към задната част на къщата. От красивата й копринена блуза и ленените й панталони падаха парчета торта и сметана. Болката в сърцето й я задушаваше. Ще се премести. Ще ги остави и никога повече няма да се върне. Ще…

От гърлото й се изтръгна сподавен стон. И какво? Кой щеше да заеме местата им? Не и Даш. Що се отнася до него, тя си строеше въздушни кули. Той би могъл да има всяка жена, която пожелаеше, защо ще поиска нея? Това семейство бе всичко, което притежаваше.

В съзнанието й се появи потракването. Самотното трак-трак на едно призрачно влакче на ужасите, което със скърцане се изкачва нагоре. Затвори очи и се опита да заглуши гласа, който й припомняше, че успехът й, спечелените пари, красивите дрехи не биха могли да прикрият пълното отсъствие на обич, което гризеше душата й.

„Черния гръм“ със скърцане се катереше нагоре. Но колкото и силно да се опитваше да си го представи, не можа да го накара да се изкачи до върха.