Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (23)

Двадесет и трета глава

Шери Полтрейн работеше като касиерка в магазина и бензиностанцията в окръг Къмбърланд, Южна Каролина, от три години. На два пъти я бяха ограбвали, поне половин дузина пъти я бяха заплашвали с физическо насилие. И сега, когато непознатият приближи касата, тя почувства напрежение. Познаваше опасността по-добре от повечето жени и можеше да я усети, когато тя се зададеше срещу нея.

Приличаше на рокер, само че китките и ръцете му, които се подаваха изпод ръкавите на разкопчаното кафяво кожено яке, не бяха татуирани. И нямаше бирено коремче. Дори и зачатък от коремче. През отвореното яке се виждаше корем, плосък като междущатската магистрала, която се простираше зад бензиновите колонки отвън. Бе висок поне метър и осемдесет, с широки плещи, с мускулест гръден кош, с избелели дънки, които прилепваха твърде силно към малкия му, стегнат задник. Не, определено в тялото му нямаше никакъв недостатък. Дори бе доста красиво.

Онова, което не бе в ред, бе лицето му.

Това бе най-гадният негодник, когото някога бе виждала. Не бе грозен. Просто жесток. От онзи тип мъже, които бяха в състояние да гасят цигарите си по най-чувствителните места на женското тяло, без изобщо да им мигне окото.

Косата му, мокра от ледения, късно ноемврийски дъждец, който валеше навън, бе тъмнокестенява и се спускаше до раменете. Чиста беше, но разрошена. Имаше силен и великолепно оформен нос и черти, които бе чувала да определят като изсечени с длето. Но страхотните му черти не можеха да прикрият тези тънки, стиснати устни, които, изглежда, никога не бяха се учили да се усмихват. Страхотните му черти не можеха да прикрият и онова единствено, ледено синьо око, което бе виждала през живота си.

Каза си да не гледа черната превръзка, която прикриваше другото му око, но й бе трудно да го стори. С тази превръзка и с безизразното си изражение той имаше вида на някакъв съвременен пират. Не бе като захаросания тип върху корицата на един от любовните романи, които лежаха на лавицата до нея, а като гадния тип, който би могъл да измъкне патлак от задния си джоб и да го изпразни в корема й.

Тя притеснено се загледа в цифровия дисплей на касата си, върху който бе изписано колко бензин бе налял в изпръсканото му с кал комби „Дженеръл Мотърс“, което бе спряно отвън.

— Общо двайсет и два и седем цента. — Не бе жена, която да покаже страха си, но при вида на тоя я побиваха тръпки и гласът й не бе така уверен, както обикновено.

— И шишенце аспирин — рече той.

Очите й премигнаха — изненада я акцентът му. Не бе американец, а чужденец. Май бе родом някъде от Близкия изток или някъде там. През ума й премина мисълта, че би могъл да е някой от онези арабски терористи, не знаеше, че на арабските терористи не им се полага да имат сини очи.

Взе шишенцето аспирин от дъсчената лавица зад себе си и го плъзна по тезгяха към него. В единственото му открито око имаше нещо мъртво, в него липсваше изобщо всякакъв признак на живот и от това я побиха тръпки, но когато той измъкна само портфейла си, а не и нещо заплашително, любопитството си подаде носа иззад страха й.

— Наблизо ли живеете?

Погледна я така заплашително, че тя веднага насочи вниманието си към касата. Остави на тезгяха трийсет долара, взе шишенцето аспирин и излезе от магазина.

— Забравихте си рестото — извика тя подире му.

Той не си направи труда да се обърне.

Ерик отпечата шишенцето аспирин. Заобиколи колата, махна капачето и извади памучето. Беше късен, дъжделив късно ноемврийски следобед и влагата тормозеше ранения му в автомобилната катастрофа крак. Като седна зад волана, глътна три хапчета с последните няколко глътки студено кафе в пластмасовата чаша.

След като колата му се блъсна в оградата на магистралата през май, той прекара месец в болницата, а още два месеца бе пациент на физиотерапевтите. Сетне, през септември, започна работа по нов филм. Искаха да отложат снимките заради катастрофата, но той се бе оправил бързо и в крайна сметка решиха да продължат, като му осигурят дубльор за няколко от сцените, които при друг случай би изпълнил сам.

Снимките свършиха преди десет дни. След това трябваше да отлети за Ню Йорк, за да обсъди участието си в театрално представление, и в последния момент реши да отиде с кола, с надеждата, че самотата ще му помогне да се съвземе. Няколко дни по-късно самотата стана по-важна за него от това да пристигне на местоназначението си и не стигна по-далеч от детелината надлез в Джърси.

Насочи се на юг по страничните пътища, пътуваше с комбито, защото не привличаше вниманието като ягуара му. Отначало бе споходен от неясните намерения да посети баща си и мащеха си в Хилтън Хед, където се бяха оттеглили след пенсионирането си преди няколко години. Не след дълго обаче осъзна, че те бяха последните хора, с които искаше да се срещне, макар че настояваха да им гостува от години, след като бе станал известен. И все пак, оставаха му шест седмици за убиване, преди да започне работа по следващия си филм, и трябваше с нещо да запълни времето си. Затова продължи да кара.

Докато подкарваше колата от бензиновите колонки, той зърна продавачката, която го наблюдаваше иззад дебелото стъкло на витрината. Не го бе познала. Никой не го бе познал, откакто напусна Л. А. Съмняваше са дали и близки приятели биха го познали, освен ако не се вгледаха отблизо. Акцентът, който бе използвал в последния си филм ведно с дългата коса, която си бе пуснал, успешно прикриваха истинската му самоличност, докато измина всичките тези три хиляди мили. Но, което бе по-важно, измамната му външност му предлагаше поне временно бягство от самия себе си.

Зави по мокрия второстепенен път и машинално се потупа по джоба за цигарите, колкото да се сети, че ги бе оставил. В болницата не му даваха да пуши и докато го изпишат, вече бе изоставил навика. Бе изоставил всички навици да се наслаждава на чувствените наслади на живота. Храната вече не го привличаше, нито алкохолът или сексът. Дори не можеше да си спомни защо някога бяха имали такова значение за него. Откакто бе загубил децата си, се чувстваше така, сякаш по-скоро принадлежеше към света на мъртвите, отколкото към света на живите.

През тези седем месеца, откакто Лили бе взела момичетата, той бе научил повече, отколкото мнозинството адвокати знаеха за сексуалното насилие над деца. Докато лежеше в болничното си легло, бе чел разказите за бащи, които бяха тормозили по неописуем начин мъничките си дечица, за перверзни, извратени мъже, които насилваха дъщеря подир дъщеря, предавайки най-свещеното доверие, което би могло да съществува между две човешки същества.

Но той не бе един от тези изверги. Не беше вече и онази наивна гореща глава, която бе нахлула в офиса на Майк Лонгейкър с настояването адвокатът да отхвърли обвиненията на Лили. Сега вече бе наясно, че законите бяха пълни с несправедливости.

Нямаше значение какви жертви трябваше да направи, но той нямаше да допусне децата му да минат в нелегалност, където щяха да бъдат лишени не само от баща си, но и от майка си. Затова стоеше настрани от тях, разчитайки на цял отряд детективи от всякаква националност, чрез които ги държеше под око. С все по-усилващо се чувство на безчувствена апатия следеше скитанията на Лили с децата — първо в Париж, а сетне и в Италия. Прекараха август във Виена, септември — в Лондон, а сега бяха в Швейцария.

Навсякъде, където отидеше, тя наемаше нова гувернантка, нови учители, нови специалисти, чиито сметки плащаше той. От разговорите на детективите с наетите от нея хора узна, че състоянието на Бека регресира и че Рейчъл все по-трудно се поддава на контрол. Самата Лили бе единствената опора на децата, а ако ги предадеше на нелегалните организации, те щяха да загубят и нея.

Въпреки всичко, толкова му бе мъчно за дъщерите му, че понякога се изкушаваше. През последните седем месеца болката му бе прехвърлила границите на грубото страдание, причинено от една зееща рана, и се бе превърнала в нещо по-първично, в своего рода опустошителна празнина в душата му, а това бе дори по-лошо от физическото страдание, защото по същество си бе една жива смърт. За известно време успя да насочи отчаянието си в ролята, която играеше, но когато снимките свършиха, той изгуби и това скривалище.

Постепенно загуби способността да открива красотата на света; сега вече само регистрираше неговия ужас. Не можеше повече да чете вестници и да гледа телевизия, защото не можеше да понесе поредното съобщение за захвърлено в боклукчийска кофа бебе с неоткъсната още пъпна връв на малкото му, посиняло телце. Не можеше да чете за поредната отрязана глава, намерена в картонена кутия или за изнасилено от някоя банда момиче. Убийства, осакатявания, зло. Вече не бе в състояние да отдели собствената си болка от страданието на другите. Сега вече цялата болка на света му принадлежеше, зверство подир зверство, докато раменете му не увиснаха под тежестта и той не разбра, че ако не намереше начин да се защити, щеше да рухне.

И затова бягаше, криеше се зад маската на човек, когото бе измислил, персона, толкова заплашителна, че обикновените хора го избягваха. Вместо да пусне радиото, слушаше записи на джаз, спеше по-често в колата си, отколкото в хотелите с техните непрекъснато работещи телевизори, избягваше големите градове и вестникарските будки. Търсеше онова прикритие, което единствено му бе известно, защото бе станал толкова уязвим, че се страхуваше да не рухне.

Един трактор с ремарке опръска колата му, когато излезе от второкласния път на междущатската магистрала. Чистачките нарисуваха няколко полумесеца и чак тогава успя да види нещо напред. През зацапаното стъкло съзря син пътен знак с бяла буква „Н“, който показваше, че наблизо имаше болница. Тъкмо това търсеше, тънката нишка, която му помагаше да се защити и в същото време да опита да спаси душата си.

Последва синьо-белите знаци, сочещи пътя към болницата в градчето с всичко на всичко два светофара, докато накрая стигна една малка, непретенциозна тухлена сграда. Спря в най-далечния край на паркинга и се премести в задната част на комбито. Седалките бяха махнати, за да има достатъчно място да опъне спалния си чувал, който сега бе сгънат до скъпия кожен куфар, в който държеше дрехите си. Бутна го настрани и измъкна евтино, мушамено куфарче.

Няколко минути не прави нищо. А сетне, промърморвайки нещо, което би могло да бъде както ругатня, така и молитва, той отвори капака му.

 

 

— Няма ли кой да му обърне внимание на човека тук, а?

Сестра Грейсън вдигна глава от таблицата, която разчиташе. Обикновено тя трудно се шокираше, но като видя невероятната, зловещо ухилена фигура, която се бе изправила пред тезгяха й, зяпна.

Носеше накъдрена червена перука, привързана на една страна с пиратска кърпа. Тъмночервената му сатенена риза бе напъхана в широките черни панталони, изпъстрени с големи колкото чаени чинийки морави кръгове. Единствената му огромна вежда се извиваше над боядисаното в бяло клоунско лице. Имаше яркочервена уста, червено петно бе изрисувано на върха на носа му, а тъмночервена превръзка покриваше лявото му око.

Сестра Грейсън се окопити бързо.

— Кой сте вие?

Той се засмя закачливо и тя забрави, че бе на петдесет и пет и отдавна бе минала онази възраст, когато можеше да бъде омаяна от един чаровен мошеник.

Той направи дълбок театрален поклон пред нея, като докосна челото, гърдите и кръста си.

— Едноокия пират ми е името, хубавице, но никога не е имало по-измамно име за един истински морски вълк.

Без да ще, неговият закачлив маниер я увлече.

— И защо така?

— Не мога да понасям гледката на кръв. — И той потрепери смешно. — Жалка работа. Не знам как да го преодолея.

Тя се изкикоти, но сетне със закъснение се сети за професионалните си задължения. Вдигна небрежно ръка да прибере излезлите изпод шапчицата й немирни русо-сиви къдрици и попита:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Май е точно обратното, а? Дошъл съм да позабавлявам хлапетиите. Онзи тип от „Ротари клуб“ ми каза да дойда към три. Пак ли съм сбъркал? — Изражението му бе лукаво и непреклонно. — Освен че се страхувам от кръв, на всичкото отгоре не може и да се разчита много на мен.

Единственото му око бе с най-яркия тюркоазен цвят, който бе виждала през живота си — кристалночисто като ментова бонбонка.

— Никой не ми е съобщавал, че „Ротари“ са уредили децата да бъдат забавлявани от клоун.

— Не са ли? А в шест часа трябва да съм във Файътвил да участвам в панаира Олтър Гилд. Изкарах късмет, че освен хубаво лице, имаш и добро сърце. Инак нямаше да мога да изкарам петдесетте кинта, дето ми ги плаща „Ротари“-то.

Бе изпълнен с лукавство, но същевременно и толкова чаровен, че тя не можа да му устои. Освен това дъждът бе причината този следобед да дойдат малко посетители и за децата щеше да е добре да се позабавляват.

— Предполагам, че в това няма нищо лошо.

— Никак.

Тя заобиколи тезгяха и го поведе по коридора.

— Както виждаш, болницата ни е малка. В детското отделение имаме само дванайсет легла. Заети са девет.

Ако досега бе имала някакви съмнения дали да го допусне без официално разрешение, то те вече се бяха изпарили напълно.

— Пол, на шест години. Той е в сто и седма. — Тя посочи към края на коридора. — Изкара доста тежка пневмония, а майка му е прекалено заета с гаджето си, за да го посещава по-често.

Клоунът кимна и пое към посочената му стая. Само след няколко секунди сестра Грейсън чу веселия ромон на детския смях.

— Здрасти, приятелче! Казвам се Едноокия пират и съм най-краставия морски вълк, кръстосвал някога седемте морета…

Сестра Грейсън се усмихна и се поздрави сама за доброто решение, което бе взела. В живота има моменти, когато е по-добре човек да не се съобразява с правилата.

 

 

Ерик прекара нощта в колата, спряна встрани от черния път до едно сечище, досами границата на Южна Каролина. Когато на сутринта излезе от колата, все още облечен в дънките и тениската си от предишния ден, усети в устата си металния вкус, следствие на калпавата храна и на прекалено много кошмари.

Бе купил клоунския костюм предишната седмица от един магазин близо до Филаделфия и оттогава се отбиваше в болниците на малки градчета почти всеки ден. Понякога се обаждаше предварително, представяйки се за ръководител на някоя обществена организация. Повече пъти обаче просто следваше синьо-белите пътни знаци, както бе сторил и предишния ден, и уговаряше персонала да го допусне.

Сега не можеше да се отърси от страданието на момченцето във вчерашната болница. Детето бе болезнено слабичко, устните му бяха очертани с бледосинкава линия. Но по-мъчителното за него бе нескритата радост на хлапето, когато то получи цялото внимание на Ерик. Ерик престоя при него целия следобед, върна се вечерта отново и му прави фокуси, докато детето не заспа. Но вместо да почувства удовлетворение от стореното, той можеше да мисли единствено за всички онези деца, които не бе успял да утеши, за цялата онази болка, която не бе в състояние да предотврати.

Почувства през тениската си хладната влага. Докато разкършваше мускулите си, вдигна поглед към оловносивото небе. Ей ти тебе слънчевата Южна Каролина! Може би най-добре щеше да е да хване магистрала I-95 и да отпраши направо към Флорида. От известно време насам си мислеше да се омеси за няколко седмици с клоуните в зимните градини „Ринглинг Брадърс“ във Винис. Може би щеше да има възможността да поиграе и пред здрави, а не само пред болни деца. Привличаше го идеята да бъде с деца, които не са в плен на страданието.

Качи се отново в колата. Не си бе вземал душ от два дни и затова трябваше да се отбие в някой мотел да се измие. Преди бе безукорен по отношение на личната си чистота, но откакто бе изгубил децата си, се бе отпуснал. Такова бе обаче отношението му и към маса други неща — например към спането и храната.

Половин час по-късно усети как воланът му тегли на една страна и разбра, че бе спукал гума. Отби встрани от двупистовата магистрала, слезе от колата и отиде отзад да вземе крика. Отново ръмеше и отначало той не забеляза напуканата дървена табела, виснала от ниските палмови дръвчета встрани от пътя. Спуканата гума обаче бе хлъзгава от полепналата кал и когато я дръпна, колелото се отскубна от ръцете му и се търкулна в канавката.

Видя табелата, когато се наведе да прибере колелото. Буквите бяха избелели, но въпреки това можеше да ги разчете.

„УВЕСЕЛИТЕЛЕН ПАРК СИЛВЪР ЛЕЙК

Домът на легендарното влакче на ужасите «Черния гръм»

Вледеняващи тръпки за цялото семейство

Двайсет мили направо, сетне три наляво по път 62“

Увеселителен парк „Силвър Лейк“. Усети нещо познато, но не можа да се сети защо. Чак когато зави и последния болт на резервното колело, си спомни името. Не бе ли това мястото, за което толкова много бе говорила Хани? Спомни си как забавляваше екипа с разказите си за това, че бе израсла в някакъв увеселителен парк в Южна Каролина. Разказваше за някакво корабче, което потънало в езерото, и за влакче на ужасите, което било много известно. Почти бе сигурен, че ставаше дума за увеселителния парк „Силвър Лейк“.

Закрепи таса на колелото и погледна замислен табелата. Дънките му бяха мокри и изкаляни, от косата във врата му се стичаха струйки вода. Имаше нужда от душ, от чисти дрехи и от топла храна. Но тъкмо от това се нуждаеше и по-голямата част от населението на земята; докато си стоеше там и се колебаеше, той се запита дали паркът все още функционира. Ако се съдеше по състоянието на табелата, едва ли. Но от друга страна, подобна възможност съществуваше.

Може би увеселителният парк „Силвър Лейк“ все още бе отворен.

И може би се нуждаеше от един клоун.