Даниел Стийл
Като мълния (1)

1

В заседателната зала гласовете звучаха приглушено и Александра Паркър протегна дългите си крака под огромната маса от махагон. Драсна нещо на жълтото блокче и стрелна с очи през масата един от своите партньори. Матю Билингс беше по-възрастен от Алекс с десетина години — на петдесет и четири-пет години — и един от най-уважаваните съдружници във фирмата. Рядко търсеше помощ от когото и да било, но за него не беше необичайно да помоли Алекс да присъства на делата му. Обичаше да използва ума й, възхищаваше се на нейния стил и на острото й око за фатални слабости на ответната страна. А Алекс беше безпощадна и блестяща, след като ги забележеше. Като че ли инстинктивно знаеше къде да забие ножа в месото на противника, за да го унищожи.

Усмихна се на Матю и той разбра по погледа й, че току-що е чула каквото им трябва. Отговорът се различаваше от предишния път. Разликата беше почти недоловима. Алекс му плъзна бележка от жълтото блокче и той кимна сериозно и намръщено.

Делото беше изключително сложно и се влачеше с години. Два пъти беше връщано във Върховния съд в Ню Йорк, с няколко молби за съдебно решение, и се отнасяше за небрежно разпръскване на силно токсични химически замърсители от страна на една от най-важните корпорации в Щатите. И преди Алекс беше присъствала на съдебните заседания на Мат и винаги се радваше, че специално това дело не е нейно. Обвинението беше предявено колективно от около двеста семейства от градчето Пофкийпси и обезщетението възлизаше на милиони долари. Делото беше поверено на фирмата „Бартлет и Паскин“ преди години, точно след като Алекс беше станала съдружничка в нея.

Тя предпочиташе по-трудни, по-кратки и по-малки дела. Двеста ищци не бяха за нейната уста лъжица, макар че по случая работеха над десетина адвокати под ръководството на Матю. Александра Паркър беше специалист и по съдебните спорове и асортиментът на делата й беше доста интересен. Фирмата предлагаше казуса първо на нея, когато битката се очертаваше да бъде трудна и непочтена и ако трябваше адвокат, който да познава прецедентното право и да има желание да прекара един милион часа в щателно разследване. Разбира се, помагаха й колеги и по-млади съдружници, но тя искаше да свърши сама колкото се може повече работа и беше във великолепни взаимоотношения с повечето си клиенти.

Стихията й беше трудовото законодателство и делата за клевета. И в двете области се занимаваше с доста спорове, макар че много от случаите се уреждаха. Но Алекс Паркър беше борбена натура и съвършена адвокатка. Знаеше си работата и не се боеше от трудности. Всъщност тя ги обожаваше.

Прекъснаха заседанието за почивка. Матю заобиколи масата и се приближи към нея, за да си поговорят, след като ответникът от химическата компания напусна залата с всички свои адвокати.

— Е, какво мислиш? — загледа я с интерес Матю.

Имаше слабост към нея. Алекс беше много умна и изключително опитна адвокатка. Освен това беше и една от най-хубавите жени, които бе срещал и просто обичаше да е около нея. Алекс беше стабилна, интелигентна, познаваше законите и притежаваше голяма интуиция.

— Мисля, че току-що получи това, което ти трябваше, Мат. Той излъга, когато каза, че тогава никой не е знаел за възможните токсични ефекти на техните материали. За първи път го заявява. Имаме правителствени доклади, написани шест месеца преди случката.

— Да — просия Матю. — Сам се набута в капана, нали?

— Абсолютно. Повече не ти трябвам тук. Ти го държиш вече.

Алекс пъхна жълтото блокче в куфарчето и погледна часовника си. Беше единадесет и половина. След половин час започваше обедната почивка, но ако си тръгнеше сега, щеше да свърши малко работа.

— Благодаря ти, че дойде. Винаги ми е приятно, когато присъстваш на делата ми. Изглеждаш толкова невинна, че те се отпускат. И докато той зяпа краката ти, мога да го омотая в мрежата си и да го хвана.

Матю обичаше да я дразни и Алекс го знаеше. Беше висок и привлекателен, с гъста бяла коса и имаше красива жена французойка, която едно време била манекенка в Париж. Матю Билингс се увличаше по хубавиците, но също така уважаваше талантливите и умни жени.

— Много ти благодаря!

Тя го погледна разочаровано. Червената й коса беше опъната в строг кок. Лицето й беше гримирано толкова леко, че почти не се забелязваше, а черният й костюм беше в рязък контраст с яркия червен цвят на косите и зелените й очи. Беше поразителна жена.

— Затова съм следвала право, за да служа като примамка!

— По дяволите! Ако ставаш за примамка, защо да не го използваме?

Матю се засмя. Продължаваше да я дразни. Един от адвокатите на защитата се върна в залата и те снишиха гласове.

— Ще имаш ли нещо против, ако си тръгна? — попита тя вежливо. В края на краищата той беше един от старшите съдружници.

— Чакам нов клиент в един часа и трябва да хвърля поглед върху десетина дела.

— Там е бедата! — престори се той на сърдит. — Винаги съм казвал, че не се трудиш достатъчно. Истинска мързеланка! Върви да работиш. Тук си изпълни задачата.

Очите му проблеснаха игриво.

— Благодаря ти, Алекс.

— Ще напечатам бележките си и ще ти ги изпратя в кабинета по-късно — сериозно каза тя на тръгване.

Матю знаеше, че както винаги, старателните и интелигентни бележки ще бъдат в кабинета му, преди да се върне от делото. Алекс Паркър беше забележителна адвокатка. Компетентна, проницателна, способна, хитра, когато е нужно. Освен това беше красива, макар че сякаш нехаеше за външността си и не забелязваше вниманието, което й обръщаха заради хубостта й.

Алекс тръгна да си ходи и му махна с ръка. Защитата тъкмо влизаше и един от адвокатите загледа с възхищение отдалечаващата се фигура. Алекс Паркър го отмина и забърза по коридорите към своя кабинет. Той беше просторен и добре обзаведен в дискретно сиво. На стената висяха две красиви картини и няколко фотографии. Имаше и един голям фикус, удобна кожена мебел в сиво и великолепен изглед към Парк Авеню от двадесет и деветия етаж, където бяха част от офисите на фирмата „Бартлет и Паскин“. Тя заемаше осем етажа и в нея работеха около двеста адвокати. Беше по-малка от тази на Уолстрийт, в която Алекс беше започнала, когато завърши право, но й харесваше много повече. Тогава беше в антитръстов екип и работата всъщност не й допадаше. Бе прекалено суха, ала я приучи да обръща внимание на детайлите и да извършва подробно разследване.

Алекс седна на бюрото си и хвърли поглед на съобщенията — две от клиенти и четири от други адвокати. Три от делата й бяха готови да влязат в съда, а още шест се подготвяха. Току-що бе приключила две по-крупни дела. Натоварването беше жестоко, но тя беше привикнала. Привличаха я темпото, напрежението и силните емоции. Затова не бе имала деца толкова време. Просто не можеше да си представи къде ще ги вмести и дали ще ги обича, както обича работата си. Безкрайно й харесваше да бъде адвокат и винаги се наслаждаваше на хубав двубой в съдебната зала. Първоначално се занимаваше със защита и трудните дела й доставяха удоволствие. За нея беше много важно да защити хората от несериозни искове. Харесваше й всичко, което трябваше да прави. И работата беше погълнала по-голямата част от живота й. Никога нямаше време за друго, освен за прекрасния си съпруг Сам. Но и той като нея бе твърде ангажиран.

Не беше юрист. Занимаваше се с капиталовложения, бе специалист по стоков капитал. Работеше в една от най-рискуващите сравнително нови фирми в Ню Йорк. От самото начало на кариерата си беше постъпил там и пред него се бяха открили забележителни възможности. Беше спечелил сума пари, но и доста беше загубил. Двамата заедно имаха солидни приходи. Освен това Сам Паркър се радваше и на завидна репутация. Владееше професията си, поемаше удивителни рискове и от двадесет години насам почти всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в пари. Много пари. По едно време хората започнаха да разправят, че той е единственият човек в Ню Йорк, който може да печели богатства за клиентите си със стоков капитал. Сега беше още по-добър. Никога не се страхуваше да поеме риск и рядко губеше пари на свои клиенти. През последните шест години беше навлязъл дълбоко в компютърния свят и бе направил солидни инвестиции в Япония. Добре се справяше в Германия и беше създал за свои клиенти големи холдинги в Силиконовата долина. Всички на Уолстрийт бяха единодушни, че Сам Паркър си разбира от работата.

Алекс знаеше какво прави, когато се омъжи за Сам. Беше се запознала с него веднага след като завърши право. Всъщност срещнаха се на една забава, която даваше нейната юридическа фирма. Беше на Коледа и той бе дошъл с трима свои приятели. Изглеждаше много висок и красив, с тъмносин костюм и посипана със сняг черна коса. Лицето му бе поруменяло от студения въздух. Беше толкова жизнен, че когато се спря и я погледна, Алекс почувства как коленете й омекват. Тя беше на двадесет и пет години, а той — на тридесет и две. Бе от малкото неженени мъже, с които се беше запознавала.

Сам се опита да я заговори онази вечер, но един от колегите й от фирмата я отплесна, приятелите на Сам го повикаха и техните пътища се пресякоха едва след половин година. Фирмата на Сам беше консултирала тази на Алекс по сделка, която се опитваха да уредят в Калифорния, и тя се включи с още двама колеги, за да помогнат на един от старите съдружници. Сам я омая тогава. Беше толкова бърз в реакциите си, умен и уверен. Трудно можеше да си представи, че би могъл да се страхува от някого или от нещо. Лесно се разсмиваше и не се боеше да ходи по опънатото въже на ужасяващи решения. Като че ли не се плашеше от никакъв риск, макар че ясно съзираше опасностите. И беше готов да рискува не само парите на клиентите си, но и цялата сделка. Държеше да бъде както той иска, иначе просто се оттегляше.

Отначало Алекс си помисли, че е пълен глупак, ала след няколко седмици започна да осъзнава какво прави Сам и неговите действия й харесаха. Беше почтен и имаше стил, ум и — най-рядкото нещо — кураж. Първото й впечатление от него беше вярно — той не се боеше от нищо.

Но и Сам бе заинтригуван от Алекс. Беше очарован от нейните интелигентни и прозорливи анализи, от това, че можеше да обхване ситуацията отвсякъде. Виждаше всичко и блестящо изтъкваше рисковете и предимствата. Двамата съставиха един крайно внушителен пакет за неговите клиенти. Сделката беше сключена. Компанията се разви отлично и след пет години беше препродадена за астрономическа сума. Когато Алекс се запозна със Сам, той вече имаше репутацията на млад гений. Но и тя започваше да си създава добра репутация, макар че я градеше по-солидно и по-бавно от него.

Бизнесът даваше възможност на Сам да блести и заслепява и това му харесваше. Стремеше се към висшето общество и огромната власт на своите високопоставени клиенти.

Всъщност, когато за първи път излезе с Алекс, зае частния самолет на един от клиентите си и отидоха в Лос Анжелос на световното първенство по бейзбол. Отседнаха в хотел „Бел Еър“ в отделни стаи. Заведе я на вечеря в „Чейзънс“ и в „Оранжерията“.

— С всички ли се държиш така? — попита го тя, смаяна от неговите жестове. Беше повече от очарована от Сам. В Йейл бе имала една сериозна връзка с момче на нейната възраст, а по време на жестоко натовареното си следване — само серия от нищо неозначаващи срещи. В края на първата година в Йейл връзката приключи и приятелят й отдавна се беше оженил.

А Алекс нямаше време за връзки. Искаше да работи усилено и да се утвърди като адвокат. Искаше да стане най-добрата в своята фирма. А дивият плам и енергия на Сам някак не се вписваха в нейните планове. Алекс се виждаше в компанията на адвокати като колегите й, завършили Йейл като нея или Харвард, трезви тихи мъже, които прекарваха живота си като съдружници в юридическите фирми на Уолстрийт.

Сам Паркър беше див човек, същински каубой. Но изглеждаше чудесно, беше много мил към нея и толкова забавен. Трудно й беше да си напомня, че той не е точно това, което й се иска. Коя жена не би пожелала Сам? Беше умен, великолепен и притежаваше фантастично чувство за хумор. Алекс трябваше да е луда да не го пожелае.

Преди да заминат от Лос Анжелос, отидоха с кола до Малибу. Вървяха по плажа и си говореха за своите семейства, за живота, за бъдещето. Животът на Сам беше интересен и много различен от този на Алекс. Каза й почти небрежно, че майка му починала, когато бил на четиринадесет години, и баща му го дал в пансион, защото не знаел какво да прави с него, но лицето му беше опънато. Намразил пансиона, ненавиждал децата и страдал за родителите си. Докато бил в интерната, баща му се пропил и изгубил всичките си пари. Умрял, когато Сам бил последна година. Не каза на Алекс от какво е умрял баща му.

Постъпил в колеж с малкото пари, които му били оставили дядо му и баба му. От родителите си нямал нищо. Учил в Харвард и се справял добре. Но не спомена на Алекс, че се е чувствал самотен в колежа. Говореше така, сякаш е прекарал прекрасно там. Ала когато си припомняше за това после, Алекс си помисли, че сигурно му е било много трудно на седемнадесет години да няма вече никакви близки. Но като че ли това не му причиняваше болка.

След колежа в Харвард беше постъпил в бизнес-школата и се влюбил в спекулативния капитал. Намерил си работа в момента, в който завършил, и през следващите осем години натрупал богатства за няколко от своите клиенти.

— Ами ти? — попита го тя тихо и се вгледа в очите му, докато вървяха по плажа на залез-слънце. — Животът не се състои само от спекулативен капитал и Уолстрийт.

Искаше да го опознае по-добре. Беше прекарала най-вълнуващия уикенд през живота си и дори не беше преспала със Сам. Искаше да знае повече за Сам Паркър, преди ежедневието им да ги погълне отново, след като си тръгнат от Калифорния.

— Има ли друг живот, освен Уолстрийт? — засмя се той и я обгърна с ръка. — Никой не ми е казвал. Какво друго има, Алекс?

Сам спря и я погледна. Ужасно беше увлечен по нея още тогава, но малко се страхуваше да го покаже.

Дългите й червени коси се развяваха на вятъра, а зелените й очи се взираха в неговите. Нещо трепна у него. Никога преди не беше изпитвал подобно чувство. Това някак го изплаши.

— Ами хората? Връзките?

Алекс знаеше, че той не се е женил, но само толкова. Като го гледаше и наблюдаваше лекотата, с която общува, предположи, че е имал стотици приятелки.

— Не ми е оставало време за това — подразни я Сам. Придърпа я по-близо до себе си и продължиха да вървят. — Прекалено съм зает.

— И прекалено важен може би? — попита тя многозначително. Страхуваше се, че е самонадеян. Наистина имаше основание да бъде, но досега не беше забелязала подобна черта у него.

— Кой твърди това? Не съм важен. Просто се забавлявам.

— Всички знаят кой си — каза тя сухо. — Дори тук в Лос Анжелос. И в Ню Йорк, и в Силиконовата долина, разбира се. В Токио. Къде още? В Париж? В Лондон? В Рим? Картината е доста внушителна.

— Но не е съвсем точна. Работя много, това е всичко. Като теб. Голямо чудо!

Сам сви рамене и й се усмихна, ала и двамата знаеха, че не е само това.

— Не отивам в Калифорния със самолетите на своите клиенти, Сам. Моите клиенти идват при мен с такси. Ако разполагат с пари. Останалите вземат метрото.

Тя се ухили, а той се разсмя.

— Добре де, значи моите имат повече пари. Може би и аз имам повече пари. Но може би няма вечно да е така. Като при баща ми.

— Страхуваш ли се, че и на теб би могло да ти се случи същото? Да загубиш всичко?

Това беше го впечатлило и явно бе мотивиращ фактор.

— Може би. Но той беше глупав. Мил глупак, ала все пак глупак. Мисля си, че смъртта на майка ми го съсипа. Той просто се предаде. Загуби хватката си още когато тя се разболя. Толкова много я обичаше, че не можеше да се справи, след като тя си отиде. Това го довърши.

Сам отдавна беше взел решение, че никога няма да позволи същото да се случи и на него. Никога нямаше да обича когото и да било толкова много, та да допусне любовта му да го унищожи.

— Сигурно си страдал ужасно — каза съчувствено Алекс. — Бил си толкова млад.

— Порастваш много бързо, когато си сам — трезво заяви той и се усмихна тъжно. — А може би изобщо не порастваш. Приятелите ми казват, че съм още момче. Мисля по момчешки. Това ме предпазва от прекалена сериозност. Няма смисъл човек да бъде прекалено сериозен. Не се забавлява, започне ли да се прави на сериозен.

Но Алекс беше сериозна. По отношение и на работата, и на живота. И тя беше загубила родителите си, ала не толкова драматично като Сам. Но в нейния случай това я отрезви и я накара да се почувства по-отговорна. Трябваше да бъде голяма, по-бърза в кариерата си, по-настойчива в работата. Като че ли бе задължена да изпълни очакванията на родителите си дори сега, когато бяха починали. Баща й също беше адвокат и бе толкова щастлив, когато тя започна да следва право. Заради него Алекс искаше да бъде най-добрата адвокатка, макар че той не можеше да я види вече.

И Сам, и Алекс бяха като децата. Имаха важна кариера и много приятели, които в известен смисъл заместваха семействата им. Алекс прекарваше доста време и с приятелите на родителите си, и в семействата на свои състуденти. Приятелите на Сам бяха повечето ергени, негови колеги, клиенти или жени, с които беше излизал.

За първи път Сам целуна Алекс, когато се разхождаха по плажа на Малибу, а през по-голямата част от пътуването до Ню Йорк спа, подпрял глава на рамото й. Алекс го гледаше и си мислеше, че изглежда като дълго върлинесто момче, което лежи до нея. Мислеше си също, че много й харесва. Вероятно прекалено много. Чудеше се дали изобщо пак ще й се обади и дали това за него е начало на нещо или просто промеждутък. Сам бе трудно предсказуем, а и беше й признал, че излиза с една млада актриса от театър зад Бродуей.

— Как така се случи, че не заведе нея в Лос Анжелос? — попита го откровено Алекс.

Беше плаха, но никога не се боеше да задава важните въпроси. Щеше да е прекалено неестествено, ако ги спестяваше.

— Беше заета — искрено отвърна Сам. — А освен това ми се стори, че ще ми бъде по-интересно да те опозная.

Поколеба се и след това се обърна към Алекс с усмивка, която разтопи сърцето й, въпреки че се помъчи изобщо да не го покаже.

— Искрено казано, не съм я канил. Знаех, че има репетиции и в събота, и в неделя, а и мрази бейзбола. Пък и всъщност исках да съм с теб.

— Защо?

Алекс нямаше представа колко е хубава, когато му зададе този въпрос.

— Ти си най-умното момиче, което познавам. Харесва ми да си говоря с теб. Вълнуваш ме и е приятно да те гледа човек.

Той я целуна пак, когато стигнаха до дома й, но без никакво чувство или обещание. Беше бърза и обикновена целувка и след миг таксито замина. Алекс се почувства странно изоставена, докато влизаше в апартамента си с куфара. Беше прекарала прекрасно, но навярно Сам бързаше да се върне при своята приятелка „зад Бродуей“. Беше чудесно, ала Алекс знаеше, че не означава нищо. Просто още един забавен уикенд за Сам Паркър. И й се струваше, че в неговия живот няма много място за Алекс Андрюз, докато й изпрати дванадесет червени рози в офиса на следващия ден, обади й се следобед и я покани на вечеря.

След това започнаха да се виждат често и за тежките дела, които Алекс трябваше да подготвя, едвам успяваше да се съсредоточава върху работата си.

На 14 февруари, в деня на Свети Валентин — празникът на влюбените — Сам й направи предложение за женитба, почти четири месеца след като за първи път я беше поканил на вечеря. Тя беше вече на двадесет и шест години, а той — на тридесет и три.

Ожениха се през юни в една малка църква в Саутхамптън и на церемонията присъстваха около двадесет и петима от техните най-близки приятели. И двамата нямаха роднини, но със своята топлота и тържественост приятелите им ги накараха да почувстват, че е необикновен ден.

Заминаха за Европа на меден месец и отсядаха в хотели, за които Алекс само беше чувала. Бяха в Париж, Монако и прекараха романтичен уикенд в Сен Тропе. Сам имаше клиент там, който ухажваше една дребна кинозвезда, така че компанията бе фантастична. Отидоха на забава с яхта до Италия и се върнаха на сутринта.

Ходих до Сан Ремо и след това в Тоскана, Венеция, Флоренция и Рим, а после — със самолет до Атина, където гостуваха на един клиент на Сам. Прекараха в Лондон последните няколко дни, посетиха бар „Анабел“ и всички любими ресторанти и нощни клубове на Сам. Разглеждаха антики и бижута в „Гарърд“ и той й купи всякакви причудливи дрехи от Челси, макар тя да му заяви, че не си представя къде би могла да ги носи — но със сигурност няма да ходи с тях на работа. Беше прекрасен меден месец и двамата никога не бяха се чувствали толкова щастливи, както когато се върнаха в Ню Йорк и Алекс се премести да живее при него. Всъщност тя живееше в неговия апартамент и преди, но не беше освободила своя до сватбата.

Алекс се научи да му готви, а той й подаряваше тоалети. За тридесетия й рожден ден й поднесе красива семпла диамантена огърлица.

Сам можеше да й купи още толкова неща, ала тя искаше много малко. Харесваше й животът с него, любовта, романтиката и дружбата, взаимното уважение и страстта към работата. Веднъж Сам я беше помолил да се откаже от кариерата си или поне да се оттегли временно, да си остане вкъщи и да роди деца, но тя го изгледа като че ли е луд.

— Добре де, можеш да работиш и да имаме деца — опита се да поднесе предложението си по различен начин.

Вече бяха женени от шест години. Сам беше на тридесет и девет и от време на време си мислеше за деца. Наистина те щяха да объркват обичайния им начин на живот, ала той все пак смяташе, че ще бъде много лошо, ако нямат деца. Но Алекс беше казала, че не е готова.

— Просто не мога да си представя, че през цялото време трябва да се грижа за някого. Ще се чувствам виновна, че работя много, никога няма да си виждам децата, а това не е начинът да бъдат възпитавани.

— А не можеш ли да си представиш, че би могла да успокоиш темпото и да работиш по-малко? — попита Сам.

Но той самият не си го представяше, както и Алекс.

— Честно казано, не. Не смятам, че мога да работя като адвокат на хонорар.

Беше виждала как други жени се опитват да го правят, но това винаги ги влудяваше. Накрая те или се връщаха на цял работен ден и се чувстваха ужасно виновни по отношение на децата си, или изобщо напускаха. А тя не желаеше да изпада нито в едното, нито в другото положение.

— Означава ли това, че изобщо не искаш деца?

За първи път Алекс се замисли наистина сериозно. Не беше готова да отговори „да“ или „не“. И дойдоха до заключението „не сега, може би по-късно“.

Сам повдигна въпроса, когато тя стана на тридесет и пет и всички техни познати отдавна имаха деца. Бяха женени от девет години и животът им се струваше много приятен. Алекс вече работеше при „Бартлет и Паскин“, беше станала съдружничка, а Сам бе нещо като легенда. Ходеха до Франция винаги щом им се удадеше случай да вземат отпуска, и до Калифорния за почивните дни, когато им скимнеше. Сам имаше също много работа в Токио, в арабските страни и на Алекс й се струваше, че ежедневието му е замайващо, но и нейната кариера не беше никак лоша. И просто като че ли в живота им нямаше място за бебета.

— Не знам. Понякога се чувствам толкова виновна… Като че ли постъпвам неестествено… Не знам как да обясня на хората, но просто не ми се иска, поне засега — заяви му Алекс и те отложиха темата за още три години, докато тя стана на тридесет и осем, а той на четиридесет и пет.

Биологическият часовник на Алекс звънна, макар и кратко, и този път тя повдигна въпроса пред Сам, след като още една съдружничка във фирмата си беше родила дете.

Алекс призна, че бебето е възхитително и че нейната приятелка като че ли успява да се справи и с кариерата, и с него. Това я бе накарало да се замисли сериозно.

Но този път пък Сам вече не можеше да си представи бебета. Техният живот беше прекалено уреден, прекалено добре регулиран и твърде лесен без деца. След дванадесет години брак той смяташе, че е доста късно и че повече няма да повлияе на нищо. Сега Сам искаше Алекс само за себе си. Нещата му харесваха такива, каквито бяха, и за нейно собствено учудване тя много лесно се отказа от идеята да има деца. Очевидно така й беше писано. Бе заета с един огромен процес и проблемът напълно излетя от главата й, но тя се сети за него четири месеца по-късно.

Връщаха се от пътуване до Индия. Беше там за първи път и усещаше неразположение. Страхуваше се, че е хванала някаква ужасна болест, и отиде при лекаря си.

От години насам не беше се чувствала толкова зле и това я плашеше. Но когато лекарят й каза каква й е „болестта“, тя се изплаши още повече. Вечерта погледна Сам и с мрачно отчаяние му съобщи новината. Беше бременна. След като последния път обсъдиха въпроса, Алекс изобщо се беше отказала от мисълта да има деца, както и Сам.

Когато му каза, те се спогледаха като жертви на кризата от 1929 година.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна тя нещастно.

За първи път беше бременна. И сега твърдо знаеше това, за което преди се колебаеше — не искаше деца.

— И не е холера, малария или нещо подобно?

И за двамата новината за една почти смъртоносна болест щеше да бъде по-поносима.

— Лекарят каза, че съм бременна от шест седмици.

По време на пътуването менструацията й беше закъсняла, но Алекс смяташе, че това се дължи на изключителната горещина, на хапчетата против малария или просто на трудностите при пътуването. Никога през живота си не беше изглеждала толкова отчаяна, както сега, когато извърна към мъжа си нещастен поглед.

— Прекалено съм стара за бебе, Сам. Не искам да се подлагам на това. Просто не мога.

Думите й го изненадаха, но се почувства облекчен. И той не искаше дете.

— Смяташ ли да правиш нещо — попита, стреснат от твърдото й нежелание да има бебе. Винаги беше подозирал, че Алекс може да пожелае деца един ден, и напоследък се плашеше от това.

— Мисля, че не трябва. Струва ми се ужасно неприятно. Не че не можем да си позволим… Просто не смятам, че имам време или… енергия… — Тя старателно подбираше думите си. — Не, не енергия, интерес. Когато си говорихме последния път, просто реших, че така трябва да бъде. Приключено е с това. Така сме си щастливи… И после изведнъж хоп! Бременна!

Той й се усмихна тъжно.

— Ирония на съдбата, нали? Най-накрая решихме да нямаме деца и ти забременяваш. Животът наистина ни забива понякога неспасяеми топки.

Това беше един от любимите изрази на Сам и този път бе точно така. Действително беше неприятна изненада.

— И сега, какво ще правим?

— Не знам.

Тя се разплака. Не искаше нито да абортира, нито да ражда.

След две седмици мъчителни размишления решиха да приемат случилото се и да роди детето. Алекс смяташе, че нямат морален избор, и Сам се съгласи с нея. Мъчеха се да гледат философски на въпроса, но изобщо не бяха ентусиазирани. Всеки път, когато си мислеше за бебето, Алекс изпадаше в депресия, а Сам като че ли изобщо беше забравил за това. И когато обсъждаха положението, а това се случваше колкото е възможно по-рядко, като че ли говореха за някаква смъртоносна болест. В никакъв случай не можеше да се каже, че очакват с нетърпение раждането на детето. Беше нещо, с което трябваше да се примирят, но явно ужасно се страхуваха от него.

Точно след четири седмици един следобед Алекс се върна от работа по-рано. Повръщаше толкова неудържимо и имаше такива силни болки в корема, че се бе свила на две. Портиерът й помогна да слезе от таксито и внесе куфарчето й във входа. Попита я дали е добре и тя каза, че нищо й няма, макар че лицето й беше бледо като платно. Качи се горе с асансьора и си отключи. За щастие прислужницата им беше там, защото след половин час Алекс изцапа с кръв цялата баня и почти изгуби съзнание. Жената я заведе в болницата и се обади на Сам в службата. Докато пристигне на „Ленъкс Хил“, Алекс вече беше в операционната. Загубиха бебето.

И двамата очакваха, че това ще бъде огромно облекчение за тях. Източникът на всички безпокойства беше изчезнал. Но от момента, в който Алекс се събуди в единичната болнична стая, обляна в сълзи, те разбраха, че няма да им бъде толкова лесно. Бяха обхванати от усещане за вина и тъга. Алекс бе изпълнена с любов, страх, срам, съжаление и копнеж, които никога преди не беше чувствала и не си беше позволявала да изпитва към нероденото им дете. Това бяха най-лошите мигове в живота й и тя разбра нещо за себе си, което дотогава не беше знаела или подозирала. Може би то не беше съществувало преди, но сега съществуваше — Алекс искаше да запълни с друго бебе болезнената пустота, която остави в нея спонтанният аборт.

И Сам изпитваше същото желание. И двамата плакаха за неродената си рожба и когато се върна на работа през следващата седмица, Алекс още се чувстваше разбита.

Заминаха на почивка за няколко дни, разговаряха и взеха решение. Не бяха сигурни дали това е истинско желание или реакция, но и двамата осъзнаваха, че в живота им е настъпил обрат. Изведнъж, повече от всичко друго, те желаеха да имат дете.

Бяха разумни и решиха да изчакат, за да видят дали чувствата им няма да се променят. Два месеца след травмиращия спонтанен аборт Алекс смутено, но с едва прикрита радост съобщи на Сам, че е бременна.

Този път, за разлика от първия, те отпразнуваха събитието. Предпазливо, защото съществуваше опасност Алекс отново да загуби бебето или да не може да го износи. В края на краищата беше на тридесет и осем години и не беше раждала. Но здравето й бе отлично и нейният лекар ги увери, че няма никаква причина да очакват проблеми.

— Знаеш ли какво? Ние сме кукувци — каза тя една вечер, докато лежеше и ядеше бисквити „Орео“. Цялото легло беше в трохи, ала Алекс твърдеше, че само тези бисквити успокояват стомаха й. — Ние сме напълно откачили. Преди четири месеца се тюхкахме, че ще имаме бебе, а сега си лежим и си измисляме имена. Аз постоянно чета статии от списанията в лекарския кабинет за това, какви драперии да купя за люлката на бебето. Май съм си изгубила акъла. Какво ще кажеш?

— Може би. — Сам нежно й се усмихна. — Но сега определено ми е по-трудно да спя с теб на едно легло. Не предполагах, че трябва да се примирявам с трохи от бисквити. Смяташ ли, че тази идея-фикс ще продължи през цялата ти бременност, или е просто страст, която ще отмине след първите три месеца?

Алекс се изкикоти и те се гушнаха. Любеха се по-често, отколкото от години насам. Говореха си за бебето, като че ли то вече съществуваше и беше част от живота им. Гледаха Алекс на видеозон и когато разбраха, че ще имат момиченце, решиха да го нарекат Анабел, на любимия им лондонски бар. Тя винаги беше харесвала това име и за двамата то беше свързано с хубави спомени. Тази бременност беше съвсем различна от първата. Като че ли тогава бяха научили нещо важно и чувстваха, че сякаш са били наказани за безразличието и враждебността си към онова бебе.

Този път изпитваха единствено необуздано вълнение.

Веднага след Нова година съдружниците на Алекс й устроиха „предродилна“ забава и същата седмица тя неохотно напусна работа, само два дни преди термина. Искаше да остане, докато влезе в болницата, но нямаше смисъл да работи по дела, които не можеше да довърши, затова излезе в отпуск и се прибра вкъщи, за да чака малкото чудо, както наричаха неродената си дъщеричка. Алекс се страхуваше, че ще й бъде скучно, ала откри, че й доставя удоволствие да седи в детската стая, и сама се учуди на себе си как може да прекарва толкова време, като сгъва ризки и подрежда пелени на правилни купчини по масата за преповиване. Сякаш жената, която предизвикваше страх в сърцата на повечето адвокати с появата си в съдебната зала, се беше променила за няколко мига. Тя дори понякога се безпокоеше, че когато се върне на работа, уменията й ще бъдат притъпени и може би няма да е толкова твърда и целенасочена. Но въпреки притесненията си не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за бебето. Представяше си как го държи, как го храни. Чудеше се дали ще бъде червенокосо като нея или пък тъмнокосо като Сам, дали ще е със сини или със зелени очи. Изгаряше от нетърпение да го види, като че ли беше дългоочаквано приятелче.

Със Сам бяха решили, че ще роди в Нюйоркската болница. Алекс искаше всичко да е по естествен път. Имаше намерение да изпита всеки момент от раждането. Беше на тридесет и девет години и не можеше да си представи, че ще ражда втори път, затова не желаеше да пропусне нито миг. Въпреки че Сам не понасяше болници, ходеше с нея на занятията „Ламаз“ за безболезнено раждане и възнамеряваше да присъства на събитието.

Три дни след термина Алекс и Сам вечеряха в „Елейн“ и водата й изтече. Те бързо отидоха в болницата, но оттам ги посъветваха да се върнат вкъщи и да почакат, докато започнат родилните болки. Изпълниха онова, което им беше казано. Алекс се опита да поспи, след това започна да се разхожда. Сам разтърка гърба й и всичко изглеждаше много приятно и лесно. Нямаше нищо трудно, нищо, с което да не могат да се справят или пък тя да не може да направи. Лежаха на леглото и си говореха за това, колко удивително е след тринадесет години брак да стигнат дотук. Сам поглеждаше часовника и се мъчеше да отгатне след колко часа ще се роди бебето им. Накрая и двамата заспаха и когато контракциите разбудиха Алекс, тя взе топъл душ, както й бяха казали, за да види дали болките ще спрат, или ще се усилят. Стоя под душа половин час и се опитваше да преброи през колко минути са контракциите. След това изведнъж, без никакво предупреждение, я връхлетяха силните болки. Едвам се задържа на крака, докато излезе изпод душа. Отиде да събуди Сам, но той спеше като заклан и тя започна да плаче от объркване и да го разтърсва. Накрая отвори очи и се стресна, като видя изражението на лицето й.

— Сега ли? — попита той и скочи от леглото. Сърцето му затупа бясно и припряно затърси панталоните си. Беше ги оставил на един стол, но изведнъж в тъмното не можеше да ги намери, а Алекс се превиваше от болки, стискаше ръката му и плачеше.

— Много е късно… Излиза вече… — промълви тя, обзета от паника, забравила всичко, което й бяха разправяли. Беше твърде стара за това, толкова много я болеше и вече не искаше да ражда по естествен начин.

— Тук? Тук ли ще го родиш?

Сам изглеждаше ужасен и я загледа, неспособен да повярва.

— Не знам… Аз… То… О, господи, Сам… Непоносимо е… Не мога да го родя…

— Можеш… Ще ти дадем лекарства в болницата… Не се притеснявай… Облечи си нещо…

Накрая й помогна да се облече и й намери обувките. Никога не беше я виждал толкова безпомощна и с такива болки. Портиерът веднага повика такси. Беше четири часа сутринта и тя едвам вървеше, когато влязоха в болницата. Докторът вече ги чакаше и акушерките останаха доволни от състоянието на Алекс. Тя обаче беше много по-малко доволна от процеса, който акушерките наричаха „разкритие“. На Сам му се струваше, че съвсем друга жена крещи да й дадат лекарства и изпада в истерия при всяка контракция. Но раждането напредваше и Алекс се поуспокои. Два часа след като дойдоха в болницата, тя се напъваше да изкара бебето. Бяха й дали епидурал накрая и беше вече по-спокойна, а Сам я държеше за раменете и всички в стаята се стараеха да й вдъхнат кураж. Като че ли раждането продължи цяла вечност, но беше минал само половин час, преди личицето на Анабел да се появи. Имаше яркочервена коса и нададе силен рев, а след това сякаш сама се беше изненадала, погледна към Сам и сълзи потекоха по лицата на нейните родители. Анабел просто се загледа в Сам, като че ли дълго го беше търсила и най-накрая го беше намерила. След това я показаха на майка й и Алекс я гушна, преизпълнена с емоции, за които не бе и мечтала. Чувстваше се пълноценна, така както беше чувала другите да казват, но никога не беше им вярвала. И не можеше да си представи какъв щеше да бъде животът й, ако бе пропуснала това преживяване. След час държеше Анабел така, като че ли цял живот го беше правила, и щастливо я кърмеше. Сам току щракаше с фотоапарата и двамата с Алекс си поплакаха, защото не можеха да повярват на блаженството, което им беше поднесено, и на чудото, което без малко щяха да пропуснат. Чувстваха, че някаква мъдра сила ги е спасила от собствената им глупост и ги е обсипала с щедри дарове.

Сам прекара първата нощ в болницата при тях и през повечето време двамата наблюдаваха Анабел, редуваха се да я държат, повиваха я и я разповиваха, сменяха й пелените и нощничката и Сам очаровано гледаше как Алекс я кърми. Струваше му се, че не е виждал по-прекрасна гледка. Както й се любуваха, двамата решиха, че искат още едно бебе. Не можеха да повярват, че сами без малко щяха да се лишат от това удоволствие. На Сам не му се вярваше, че Алекс дори може да си помисли за второ бебе след родилните мъки, ала докато се целуваха над Анабел, която спеше непробудно помежду им, тя му прошепна:

— Искам да родя още едно.

— Да не се майтапиш?

Сам изглеждаше поразен, но доволен. Беше си помислил точно същото. Щеше да му е много приятно да има син, но и още едно момиченце нямаше да е зле. Тяхната дъщеричка беше толкова съвършена и толкова красива. Той постоянно докосваше мъничките пръстенца на краченцата й, а Алекс целуваше пръстчетата на ръчичките й. Бяха лудо влюбени в дъщеричката си.

Тя стана тяхната страст, когато се прибраха у дома, и Анабел разцъфтяваше под необузданото възхищение на своите родители. Сам си идваше рано при всеки удобен случай, а когато Анабел навърши три месеца, Алекс със съжаление се върна отново на работа. Опита се да продължи да я кърми, но беше невъзможно поради трудностите, свързани с дневното й разписание. Затова започна да се прибира на обяд винаги, щом й се отдадеше възможност, и си обеща, че ще си тръгва в пет часа, когато няма съдебен процес, за да работи вечер вкъщи, след като Анабел си легне. А в петък напускаше службата си в един часа, независимо от обстоятелствата. Беше стереотип, подходящ за семейството им, и Алекс фанатично го следваше. И като награда за любовта и усилията на Сам и Алекс, за несекващото им възхищение, Анабел обожаваше мама и тати. Тя беше светлината на живота им, а те за нея бяха всичко. През деня за бебето се грижеше Кармен, но в момента, в който си дойдеха от работа, Алекс и Сам поемаха дъщеря си и Анабел очакваше с нетърпение този миг. Пищеше от възторг и щастие щом ги видеше.

На Кармен й харесваше да работи при тях. Беше луда по Анабел, а Сам и Алекс бяха приятна двойка. Фукаше се с тях, колко важни хора са, колко много работят и колко им върви. Във финансовите колонки на вестниците пишеха непрекъснато за Сам. Неотдавна беше направил голям удар и продължаваше да присъства често в новините с рекордните сделки за важните си клиенти. А Алекс се появяваше по телевизията по повод на изключително сензационни или сложни дела. Това много се харесваше на Кармен.

Без съмнение за Сам и Алекс Анабел беше не само красива, но и невероятно умна. Тя проходи на десет месеца и половина, проговори малко след това и започна да използва изречения доста преди връстниците си.

— Ще стане адвокатка — постоянно дразнеше Сам жена си, но и двамата не можеха да отрекат колко невероятно много Анабел прилича на майка си. Изглеждаше точно като Алекс и дори в жестовете беше умалено нейно копие.

Всъщност единственото им разочарование беше, че усилията им да имат второ бебе удивително оставаха без резултат. Започнаха, когато Анабел беше на шест месеца, и опитваха в продължение на една година. Алекс беше вече на четиридесет и реши да отиде на специалист — да не би нещо да не е наред. И двамата със Сам се бяха прегледали, и при двамата нямаше никакви проблеми. Докторът й обясни, че на нейната възраст забременяването става малко по-бавно.

Когато навърши четиридесет и една, Алекс започна да пие серофен, вид прогестерон, за подобряване на овулацията, но по време на тази година и половина, докато вземаше лекарството, то не й помогна, а увеличи стреса, в който вече беше изпаднала.

Любеха се по разписание и използваха специален тест, за да знаят точно кога се повишава телесната й температура и кой е най-подходящият момент за зачеване. Алекс трябваше да прибавя някакви химикали към урината си и когато тя станеше синя, Сам напускаше службата си и се втурваше вкъщи. На смях му казваха „синия“ ден, но несъмнено напрежението не улесняваше живота им, който и без това беше изпълнен с немалко проблеми, създавани от техните клиенти, а при Алекс — и от противниците й.

Никак не им беше лесно, но беше нещо, което и двамата искаха много силно. Изглеждаше им смешно, че след толкова години, през които определено не желаеха деца, сега са готови на всичко, само и само да ги имат. Дори си говореха, че Алекс може да започне да взема пергонал, което беше по-крайно средство от серофена, защото предизвикваше странични ефекти. Освен това обсъждаха и оплождане „ин витро“. Не изключваха и други по-специални начини на лечение. Но на четиридесет и две години Алекс все още смяташе, че има възможност да забременее без толкова героични мерки, каквито бяха хормоните, които вземаше в момента. Това за нея беше наистина голямо усилие, понеже никак не й беше лесно да ги приема. Бе от хората, които реагират бурно на лекарства. Ала смяташе, че си заслужава усилията, защото и двамата със Сам толкова искаха бебе. Анабел ги беше научила на доста неща, особено на това, колко сладък може да бъде животът, когато ги свързва едно дете, и колко много са загубили през годините, докато са били бездетни. И двамата си бяха изградили внушителна кариера, но сега Алекс чувстваше, че бяха пропуснали нещо значително по-важно.

Анабел беше вече на три години и половина и сърцата на Алекс и Сам се разтапяха винаги когато я видеха. Косата й беше облак от медночервени къдрици, очите й бяха огромни и зелени, също като на майка й, а лицето й беше обсипано с лунички, които Алекс наричаше „прашецът на феите“.

Алекс седеше на бюрото си, а пред нея имаше огромна фотография — Анабел на плажа в Куог предишното лято, с лопатка в ръка. Тя се взираше в снимката и се усмихваше. Пак погледна часовника си. Заседанието, на което беше присъствала, й отне почти цялата сутрин и сега имаше по-малко от час да прегледа някои книжа, преди да се срещне с един нов клиент.

Вдигна очи, когато влезе Брок Стивънс. Беше от младите сътрудници във фирмата и работеше главно с нея и с още един адвокат. Правеше разследвания, тичаше насам-натам и подготвяше документацията по съдебните процеси. Познаваше го едва от две години, но й беше направил впечатление с това, че добре се справя с нейните дела.

— Здрасти, Алекс. Може ли само за секунда? Знам, че имаше напрегната сутрин.

— Няма нищо. Казвай.

Тя му се усмихна. Брок беше на тридесет и две години, но й приличаше на момче. Беше хубав, със сламеноруса коса и изглеждаше като по-малкото братче. Беше завършил държавния факултет по право в Илинойс и Алекс знаеше, че е от обикновено семейство, не особено заможно. През цялото време на следването беше работил и наистина гореше от желание да се занимава с право. Това чувство доминираше и в нейния живот и за това се възхищаваше на Брок.

Той прекоси стаята и седна срещу нея. Изглеждаше сериозен. Ръкавите му бяха запретнати, а вратовръзката се беше изкривила настрани. Това го правеше да изглежда още по-млад.

— Как мина заседанието?

— Доста добре. Мисля, че Матю има късмет. Главният му ответник се изпусна и каза нещо, което не биваше да казва, така че смятам, че Матю е получил точно онова, което му трябваше. Във всеки случай ще ги победи, ала ще му отнеме сума ти време. Това дело ще ме подлуди.

— И мен. Но е интересно човек да го използва занапред. Създават се доста прецеденти. Това ми харесва.

Беше толкова млад, жизнен и изпълнен с мечти. Понякога й се струваше, че е наивен, ала беше изключително добър адвокат.

— И така, какво има? Нещо ново по случая Шулц ли?

— Да. — Той щастливо й се усмихна. — Натъкнах се на нещо много важно. Ищецът е мамил данъчните власти през последните две години, което няма да се понрави на съдебните заседатели. Затова не искаха да ни дават неговите документи.

— Добре, много добре. — Алекс му се усмихна. — Как го откри?

Трябваше да попълнят специална заявка, за да получат финансовите документи на ищеца, и най-накрая сутринта се бяха добрали до тях.

— Доста лесно е да се разбере какво е правил. Ще ти покажа по-късно. Смятам, че можем да стигнем до споразумение, ако господин Шулц се съгласи.

— Съмнявам се — замислено каза Алекс.

Джек Шулц притежаваше малка компания, която предишните му работници несправедливо бяха осъдили два пъти. Напоследък беше модерно да се печелят тлъсти компенсации от работодатели, които не искаха да бъдат компрометирани. Но тези компенсации бяха създали прецедент за Шулц. Сега го съдеше още един бивш негов работник, който беше измъкнал пари от компанията и незаконно беше вземал суми от другите работници, а сега се опитваше да обвини Джек Шулц в дискриминиране. Но този път Шулц не искаше да плати. Мъчеше се да си създаде репутация на човек, който се бори и печели.

— Смятам, че при всички случаи намерихме онова, което ни трябваше. Ако човекът от Ню Джърси, от когото ищецът е вземал пари, даде показания, мисля, че можем да го закопаем.

— Разчитам на това — усмихна му се Алекс.

Делото им беше насрочено за следващата сряда.

— Имам чувството, че адвокатът на ищеца ще ти се обади по някое време тази седмица относно уреждането на спора между страните, след като получихме финансовите документи. Какво възнамеряваш да му кажеш?

— Че въпросът му не се урежда. Бедният Джек заслужава да спечели това дело. И е прав, че не може все да кара с компенсации. Ще ми се повече работодатели да имат кураж и да правят това, което прави той.

— По-евтино им излиза да платят, защото не искат да си създават неприятности.

Но и Алекс и Брок знаеха, че определено се забелязваше нарастваща тенденция сред бизнесмените да се борят, вместо да се откупуват от противниците си със суми, които облагодетелстват хората, подали иск. Предишната година Алекс беше спечелила няколко такива дела и имаше много добра репутация като защитник срещу подобни искове.

— А готова ли си за делото? — попита я Брок, макар да знаеше, че по отношение на Алекс това беше глупав въпрос. Тя винаги беше изключително прецизна, прекрасно познаваше законите, старателно се подготвяше и вкъщи, и в службата. Брок се стараеше да й помага по всякакъв начин, така че в съдебната зала да не се получават никакви изненади. Обичаше да работи за нея. Алекс беше строга, но справедлива, и никога не очакваше от другите да работят повече от нея. Брок нямаше нищо против да прекарва безкрайни часове в подготовка на делата й, защото неизменно научаваше много неща от нейната стратегия. Тя никога не рискуваше, освен ако не беше абсолютно сигурна, че това няма да навреди на клиентите й, и винаги ги предупреждаваше за всички рискове, които поемаше.

Брок искаше един ден да стане съдружник като нея и знаеше, че моментът е наближил. Знаеше също, че Алекс много охотно ще го препоръча благодарение на успешната им съвместна работа, макар че от време на време се оплакваше, че ако Брок стане съдружник (а тя се надяваше да не е скоро), няма да има кой да й върши грубата работа. Брок бе подразбрал от един друг съдружник на фирмата, че Алекс вече го е похвалила пред Матю Билингс, макар че никога нямаше да му го признае.

— Кой е новият клиент, с когото ще се виждаш днес?

Брок винаги се интересуваше от нещата, които Алекс правеше. Освен това тя му харесваше.

— Не знам. Всъщност изпраща ми го една фирма. Мисля, че иска да съди адвокат от друга адвокатска фирма.

Алекс се отнасяше с недоверие към подобни клиенти, освен ако не беше убедена, че са напълно прави. Работата на адвоката имаше и неприятни страни. Често й се случваше да изслушва озлобени срещу света хора, желаещи да излеят гнева си върху други, които не заслужаваха такова отношение. Нещастните огорчени и алчни люде нерядко смятаха, че животът им ще се подобри с някое дело. Алекс не поемаше подобни случаи, ако не чувстваше, че исканията са справедливи, а обикновено не беше така.

— Както и да е, направи каквото е нужно, за да защитим Шулц, и може утре сутринта да видим какво ще предприемем. Утре е петък, така че ще си тръгна в един часа. Все пак ще имаме достатъчно време, за да обобщим всичко добре, а аз ще прегледам отново досиетата в събота или неделя. Искам да изчета показанията и да проверя, да не би да пропуснем нещо.

Тя се намръщи, като си отбелязваше на календара среща с Брок за осем и половина сутринта. Нямаше други срещи за петъка, защото обикновено предпочиташе да работи в кабинета си този ден.

— Цяла седмица преглеждам показанията именно поради тази причина. Взел съм си някои бележки и ще ти ги покажа утре. Наистина има доста добър материал в тях. Ако искаш да го използваш, отбелязал съм и някои неща на видеолентите.

Бяха заснели някои от показанията. Видеото беше средство, което Алекс понякога намираше за полезно. Дори да не свършеше друга работа, поне дразнеше опонентите й.

— Благодаря ти, Брок.

Брок беше за нея Божи дар. Бе толкова заета, че ако нямаше добър сътрудник, щеше да се загуби в морето на съдебните дела. Имаше още един отличен помощник-секретар, който прекарваше много време и с Брок, и с нея. Тримата бяха чудесен екип и добре го осъзнаваха.

— Довиждане до осем и половина утре. Благодаря ти за старателната подготовка.

Старанието беше нещо естествено както за него, така и за Алекс. Той беше педантичен, умен и приятен младеж. И фактът, че не беше женен, също така имаше значение. Работеше късно вечер, по време на отпуск и през почивните дни. Гореше от желание да направи всичко, за да си изгради добра кариера. Понякога й напомняше за това, какви бяха те със Сам в началото. И сега работеха усилено, но по различен начин. Вече я нямаше тази сляпа напоритост, която ги караше да седят до среднощ, както преди години. Сега имаха Анабел и бяха двамата. Искаха от живота не само кариера. За щастие на Алекс, Брок Стивънс още не беше осъзнал това. Знаеше, че известно време беше ходил с една адвокатка от фирмата. Привлекателно момиче, което беше учило в Станфорд. Но Алекс не се съмняваше, че Брок прекалено много държи на кариерата си, за да се забърква в история, която би попречила на професионалното израстване и на двамата. Бе сигурна, че и той и приятелката му са твърде амбициозни и разумни, за да позволят да се случи такова нещо.

Малко след това Алекс се срещна с новия клиент и съвсем не беше очарована от онова, което чу от него. Делото беше неприятно и тя изобщо не беше убедена, че ищецът е искрен. Общо взето, Алекс предпочиташе да бъде защитник. Каза на клиента, че ще си помисли и ще обсъди въпроса със съдружниците. Добави, че тъй като разписанието й в момента е крайно претрупано и има много дела, които трябва да влязат в съдебната зала, няма да може да му отдели нужното внимание, което той заслужава. Беше дипломатична, но твърда и обеща да му се обади тези дни, след като се види със съдружниците. Нямаше никакво намерение да се среща с когото и да било, просто се нуждаеше от време, за да обмисли положението. Дълбоко се съмняваше дали изобщо ще поеме това дело.

Точно в пет погледна часовника, звънна на секретарката си Лиз Хаскоум и й каза, че си тръгва. Всеки път, когато разписанието й позволяваше, Алекс напускаше кабинета в пет часа. Подписа няколко писма, които секретарката беше оставила, и отново й позвъни, за да й даде някои наставления. След минути Елизабет Хаскоум влезе, за да вземе бележките. Усмихна се на Алекс и тя й отвърна със същото. Елизабет беше вдовица и скоро щеше да се пенсионира. Имаше четири деца. Възхищаваше се на Алекс, че си тръгва рано заради момиченцето си. За Елизабет това означаваше, че тя е не само добра адвокатка, но и добра жена и майка. И това й харесваше. Елизабет имаше вече шест внучета и много обичаше да слуша за Анабел или да гледа нейни снимки, когато Алекс ги донасяше в службата.

— Поздрави госпожица Анабел от мен. Как върви в детската градина?

— Много й харесва там.

Алекс се усмихна и прибра документите в куфарчето си.

— Моля те, не забравяй да изпратиш на Матю Билингс бележките ми от тази сутрин. Като дойда утре, ще са ми нужни всички материали по делото Шулц. Имам среща с Брок в осем и половина.

Трябваше да мисли за хиляди неща. Делото на Шулц бе насрочено за другата сряда и тя щеше да бъде извън службата си най-малко една седмица, ако не и повече, което означаваше, че трябва да свърши колкото може повече работа преди това. Понеделник и вторник щяха да бъдат доста трудни дни.

— До утре — усмихна се сърдечно тя на Лиз.

Секретарката знаеше, че ако нещо спешно възникне, след като Алекс си тръгне, може да й се обади вкъщи и даже да й изпрати документите по човек. Въпреки че беше силно привързана към Анабел, Алекс никога не прекъсваше връзката си със службата. А когато беше в съдебната зала, винаги носеше пейджър.

— Лека нощ, Алекс — усмихна й се Лиз Хаскоум.

След пет минути Алекс беше на Парк Авеню и се гмурна в уличното движение в края на работния ден. Беше вече настъпил върховият час и човек наистина трябваше да бъде много борбен, за да хване такси под носа на някой друг. Алекс успя и докато пътуваше към къщи, с удивление забеляза какъв хубав ден е навън. Беше един от онези великолепни октомврийски дни с ярко слънце и намек за топъл въздух, но със свеж бриз, който неуловимо напомняше за есента.

В такова време й се искаше да тръгне пеша, но повече копнееше да стигне при дъщеричката си, без да губи нито минута. Облегна се назад и започна да си мисли за Анабел и за закачливото й личице с лунички. И за това, че трябва пак да забременее. Със Сам се опитваха от три години, но за съжаление все не се получаваше. Алекс се чудеше къде в натоварената си програма да вмести оплождането „ин витро“ или лечението с пергонал. Всичко изглеждаше толкова сложно заради нейните задължения. Прогестеронът й беше достатъчно висок, лимфостимулиращият й хормон беше достатъчно нисък, но тя пак не можеше да забременее. Изведнъж си спомни, че трябва да си направи „синия“ тест, като се върне вкъщи, да не би да пропуснат идеалния момент. Според изчисленията й той се падаше в събота или неделя. Поне няма да е на работа или на дело, слава богу, помисли си Алекс, а таксито се промъкваше из уличното движение.

Попаднаха в задръстване на „Медисън“ и Седемдесет и четвърта улица. Тя реши да слезе и да извърви пеша последните три пресечки. Закрачи пъргаво, като размахваше куфарчето си и мислеше как ще се прибере вкъщи при Анабел. Може би и Сам се беше вече върнал. Усмихна се, когато си помисли за него. Още беше безумно влюбена в мъжа си след повече от седемнадесет години брак. Алекс имаше всичко — великолепна кариера, прекрасно момиченца и любим съпруг. Беше най-щастливата жена на света, съзнаваше, което беше най-важното. Никога не смяташе, че това й се полага даром. Беше благодарна за всичко, което получаваше от живота. И ако не забременееше още веднъж, това нямаше да бъде краят на света. Може би щяха да си осиновят детенце. Или просто щяха да останат само с Анабел. Алекс и Сам бяха единствени деца, но това не беше им попречило. Напротив, хората казваха, че единствените деца са по-умни.

Във всички случаи Алекс знаеше, че те със Сам са щастливи. Усмихна се още по-широко, когато стигна до техния блок, махна на портиера и влезе във входа.