Даниел Стийл
Като мълния (18)

18

Иглата влезе във вената на Алекс за последен път. Беше един майски следобед. Брок седеше до нея и когато всичко свърши, тя се разплака от силните емоции. Трябваше да вземе още шест таблетки цитоксан, но след това беше свободна. Направиха й последна рентгенова снимка, кръвна проба и мамография. Нямаше нищо. Преживя шест нещастни месеца химиотерапия и Брок й помогна да ги преодолее.

Сбогува се с доктор Уебър и се уговори за посещение след половин година. Макар че й беше зле, се почувства освободена, когато напусна лекарския кабинет.

— Как ще отпразнуваме събитието? — попита Брок, докато стояха на Петдесет и седма улица и се гледаха с облекчение. Не можеха да повярват, че всичко е приключило.

— Имам идея — каза тя палаво и го стрелна с очи.

И двамата знаеха, че след час Алекс пак ще започне да повръща. Но това щеше да бъде за последен път. Никога повече нямаше да й се случи. Чувстваше се сигурна. Нямаше да позволи да й се случи.

Върнаха се в кантората и прекараха един спокоен следобед. Пак й беше зле, но вече не бе толкова лошо както обикновено. Дори тялото й като че ли усещаше, че преживява последния пристъп, последната злобна атака върху нейния организъм.

През нощта лежеше в обятията на Брок на заключена врата, да не би Анабел да се събуди. Накрая се бяха отказали да бъдат целомъдрени в дома й. Знаеха, че ако Сам не си дойде до девет или десет часа, няма да се прибере изобщо.

— Какво ще правим, Алекс? — попита Брок.

Отново си говориха за Лонг Айлънд. Алекс възнамеряваше да наеме къща за лятото и един от съдружниците й беше предложил собствената си къща в Ийст Хамптън. Звучеше много привлекателно. Алекс не искаше колегата й да разбере за Брок заради правилника на фирмата, който забраняваше прекаленото сближаване, но смяташе, че няма да усети. Имаха такова добро прикритие. Никой не се бе усъмнил досега.

— С удоволствие ще направя пътешествие с теб — каза той.

— Къде?

Обичаше да мечтаят заедно. Досега животът им заедно беше една мечта, едно обещание за бъдещето.

— Париж… Венеция… Рим… Сан Франциско — добави той по-реалистично.

— Хайде да го направим — заяви тя внезапно.

От една година не беше вземала отпуск и макар че имаше много компенсации, толкова често излизаше заради процедурите, че й се струваше, че може да се откъсне само за кратко време.

— Доколкото ми е известно, другия месец нямаме гледане на дела. Защо да не заминем за няколко дни? Ще бъде забавно.

— Дадено! — ухили й се Брок. Продължиха да разговарят за пътуването. — Ще наемеш ли тази къща в Ийст Хамптън?

— Мисля, че да — реши тя, докато си лежаха.

Изведнъж можеха да правят планове, можеха да живеят, да заминат. Отново беше истинска жена с надежди, мечти, с късмет и бъдеще.

Следващите няколко седмици бяха много напрегнати. Все още трябваше да наваксва в работата и отново поемаше ангажименти за нови дела. Върна се към нормалния си ритъм и последният ден, в който взе цитоксан, дойде и отмина почти без да го забележи.

До първи юни вече се чувстваше по-силна и придобиваше предишното си самочувствие. В края на месеца щяха да ходят в Сан Франсиско, но преди това двамата със Сам трябваше да се оправят с Анабел и да й кажат, че баща й си отива.

Най-накрая той намери жилище, което му хареса. Беше близо до блока, където живееха в момента. Имаше хол с фантастичен изглед, уютна трапезария, три спални и стая за прислугата. Кухнята беше показана в списанието „Дом и градина“. Струваше луди пари, но Дафне просто се влюби в него.

— Хайде да го купим — молеше го тя, както моли момиченце за нова кукла, а на него сърце не му даваше да й откаже. Въпреки цената апартаментът беше прекрасен. Имаше просторна спалня за тях, стая за Анабел и стая за гости, където, както изтъкна Сам, можеше да спи синът на Дафне, когато идваше при тях. Но тя заяви, че предпочита да го вижда в Англия. Каза, че разстоянието е прекалено голямо, за да мъкне едно петгодишно дете, а бавачките му са такива досадници, че изобщо не би могла да си помисли да ги вземе и тях. Винаги намираше предлози, за да не довежда сина си, и понякога Сам се чудеше дали детето е ужасно или пък тя не е добра майка. Може би и двете, но не се притесняваше за това. Сега трябваше да се съсредоточи върху Анабел и точно преди Деня на възпоминанието, в памет на загиналите във войните, двамата с Алекс се прибраха рано вкъщи и казаха на дъщеря си.

— Тати си отива! — попита тя и очите й плувнаха в сълзи, а на лицето й се изписа паника.

— Само на три пресечки оттук — сякаш се оправдаваше Сам и я прегърна, но Анабел започна да се дърпа напълно съкрушена.

— Защо? Защо си отиваш?

Какво беше направила? Какво бяха направили? Защо това й се случваше на нея? Не разбираше. И майка й, и баща й трябваше да сдържат сълзите си, за да я успокоят.

— С мама решихме, че така ще бъде по-добре, принцесо — отвърна Сам и се опита да я утеши и да й обясни по прост начин. — И без това рядко съм тук. Много пътувам. Ние с мама смятаме…

Как може да се обясни на четиригодишно дете? Не бяха сигурни дали самите те разбират. Как можеха да й обяснят на нея?

— С мама смятаме, че ще сме по-щастливи, ако всеки си има апартамент. Можеш да идваш да ме виждаш по всяко време и през повечето почивни дни. Можем да правим много неща. Дори можем пак да отидем в „Дисни Уърлд“, ако искаш.

Но Анабел беше по-умна и приличаше на майка си. Не се поддаваше на подкупи.

— Не искам да ходя в „Дисни Уърлд“! Не искам да ходя никъде! — След това зададе убийствения въпрос: — Не ни ли обичаш вече, тати?

Той без малко да се задави при тези думи и побърза да я увери:

— Разбира се, че те обичам.

— А не обичаш ли мама вече? Още ли й се сърдиш, че е зле?

Верният отговор беше „да“, ала не можеше да бъде толкова откровен.

— Разбира се, че не. Разбира се, че не й се сърдя. Да, обичам я. Но ние… — Отново трябваше да сдържа сълзите си, а Алекс я прегърна. — Повече не искаме да сме женени както преди. Искаме да живеем на различни места.

— Ще се развеждате ли?

Тя изглеждаше наистина шокирана. Беше чула тази дума в градината от Либи Уейстейн. Нейните родители бяха разведени. Майка й се беше омъжила втори път и имаше близнаци и това не харесваше на Либи.

— Не, няма да се развеждаме — твърдо каза Сам, макар че Алекс не разбираше.

Какъв беше смисълът да протакат агонията? Но и двамата не бяха готови да направят последната крачка, пък и нямаше смисъл да бързат. Поне за момента можеха да успокоят Анабел, че няма да се развеждат.

— Просто ще живеем в различни къщи.

— Не искам! — изгледа го сърдито Анабел.

След това внезапно се дръпна и се извърна към майка си: — Ти си виновна, щото се разболя! Заради тебе тати ни се разсърди и сега ще си ходи! Много си подла! Ти го накара да ни намрази!

Говореше с такава страст, че и двамата бяха изненадани. Изскубна се от прегръдките на Алекс, изтича в стаята си и тръшна вратата. Хвърли се на леглото и се разрида безутешно. И двамата се опитаха да й говорят, но без резултат. Накрая Алекс реши да я остави сама за малко и мълчаливо отиде в кухнята. Сам вече стоеше там и я гледаше, онемял от тъга и вина. Никога през живота си не беше се чувствал толкова зле.

— Както обикновено виновната съм аз — промълви тя, а той поклати глава.

Беше смазан като нея.

— Накрая мен ще започне да мрази, не се безпокой. И двамата не сме виновни. Просто така се случи. Така стана.

— Ще го преживее — каза Алекс, но гласът й не прозвуча убедително.

Всички щяха да го преживеят.

— Ще се увери, че не живееш толкова далече, и ако те вижда достатъчно, ще се чувства добре. Трябва да направиш усилие да бъдеш повече с нея.

— Очевидно — кимна той. Беше раздразнен от поучението. — Ще я вземам често, колкото пъти ми я дадеш.

— Можеш да я вземаш, когато поискаш — щедро заяви Алекс, но имаше неприятното чувство, че си поделят свещници, а не става дума за дъщеря им. След това го погледна и си спомни за плановете им. — Ами тези събота и неделя?

Сам искаше да заведе Анабел в Хамптънс за Деня на възпоминанието. Беше наел къща за четири дни и смяташе, че ще бъде забавно за детето. Алекс се беше съгласила.

— Ще я взема, ако склони да дойде.

— Не забравяй, че е сърдита на мен, а не на теб.

Щяха да ходят с Брок на Файър Айлънд на дълъг уикенд.

— Ще се оправи — успокои го тя и след това отиде да види какво става. Анабел беше престанала да плаче, но лежеше на леглото и изглеждаше така, сякаш сърцето й е разбито.

— Съжалявам, сладунка — тихо каза Алекс. — Знам, че ти е трудно. Но тати те обича и през цялото време ще се виждате.

— А ти ще ме водиш ли на балет? — попита момиченцето.

Беше объркано кой къде ще ходи. За едно четиригодишно дете беше прекалено трудно за възприемане. И за Алекс беше доста трудно, макар че бе на четиридесет и три. А Сам тъкмо беше навършил петдесет.

— Разбира се, че ще те водя на балет. Всеки петък. Няма да бъда повече болна. Свърших да взимам лекарството.

— Цялото ли? — попита Анабел подозрително.

— Цялото — потвърди Алекс.

— Сега косата ти ще се върне ли?

— Мисля, че да.

— Кога?

— Скоро. Отново ще бъдем като близначки.

— И няма ли да умреш?

Това беше най-сериозният проблем за всички и бе трудно да се обещава.

— Няма. — Сега беше по-важно да я успокои, а не да бъде напълно искрена. Нямаше гаранции, но и нямаше следа от рецидив. — Няма да умра. Много по-добре съм.

— Хубаво.

Анабел й се усмихна, почти готова да й прости, че заради нея е загубила баща си.

— Защо тати трябва да си отиде? — попита тя жално.

Толкова трудно беше да й се обясни.

— Защото ще бъде по-щастлив. Това за него е важно.

— Не е ли щастлив тук с нас?

— Точно сега не е. Щастлив е с теб, но не и с мен.

— Нали ти казах, че ти е сърдит — упрекна я Анабел. — Трябваше да ме послушаш.

Алекс се разсмя. Щяха да се оправят. Бяха оцелели, бяха се справили. Случиха им се лоши неща, ала успяха да ги преживеят.

Върна се да потърси Сам, преди да си е тръгнал, и го намери в стаята за гости. Приготвяше един куфар. Повечето му неща бяха още тук, но беше й казал, че ще се мести през следващите две седмици. Щеше да остане един месец в хотел „Карлайл“, докато апартаментът бъде готов. Не искаше да отива в жилището на Дафне. „Карлайл“ беше приемлива неутрална територия и приятно място за Анабел.

— Добре е. Още е разстроена, но ще се оправи — каза тъжно Алекс.

— Ще я взема от градината в петък и ще заминем за Саутхамптън. Ще я доведа в понеделник вечерта.

— Добре — кимна Алекс.

Осъзна, че изведнъж бяха се озовали в напълно нова фаза. Въпреки че през последните шест месеца Сам често не се прибираше вкъщи, сега вече това беше станало официално. Бяха казали на Анабел. Щяха да се разделят, но да не се развеждат. Само да се разделят. Беше един нов свят.

— Бедничкото — промълви съчувствено Брок, когато вечерта Алекс му разправи какво се е случило. — Сигурно й е трудно да разбере. И на големите им е трудно.

— Тя обвинява мен. Каза, че ако не съм се била разболяла, той нямало да ни се разсърди. В това има известна доза истина, но предполагам, че е било заложено някъде скрито под повърхността. Навярно бракът ми не е бил толкова съвършен, както съм си мислила. Иначе нямаше да се разпадне така лесно.

— Смятам, че това, което ти преживя, би създало напрежение в много бракове — каза той обективно.

Алекс кимна и след това си спомни нещо.

— Искам да се срещна със сестра ти тия дни.

Брок не отвърна нищо. После Алекс се разсея, когато се разговориха за плановете си за Файър Айлънд. Изглежда, щеше да бъде много приятна почивка. Щяха да отседнат в един малък ужасен стар хотел „Боровете“. Алекс знаеше от опит, че като се качи на ферибота и почувства на лицето си соления въздух, всички проблеми ще останат зад нея. Точно това й трябваше.

И на Сам му бе необходима такава почивка. Взе Анабел от градината с куфарчето й и я заведе да обядват набързо, преди да се видят с Дафне и да тръгнат към Саутхамптън. Първо искаше да се наобядва насаме с дъщеря си, за да я подготви за срещата, но тя като че ли беше по-объркана от всякога. Идеята, че има друга жена в неговия живот, изглежда, беше повече, отколкото дори смътно можеше да си представи.

— Тя ще идва ли с нас на почивка? — погледна го Анабел безпомощно. — Защо?

— Ами… — започна да търси отговор и изведнъж се почувства безкрайно неловко, — да ми помага за теб, за да можем да се забавляваме по-добре.

Отговорът беше глупав и той го съзнаваше.

— Искаш да кажеш като Кармен ли?

Детето отново беше объркано и Сам нервно се засмя.

— Не, глупаченце. Като приятелка.

— Искаш да кажеш като Брок ли?

Това поне беше нещо, което разбираше, и Сам веднага се вкопчи в сламката.

— Точно така. Дафне работи с мен в службата, точно както Брок работи с мама в нейната служба.

Имаше и други подобни неща, но Сам изобщо не ги подозираше.

— Тя е моя приятелка и ще дойде с нас на почивката.

— А ще работите ли с нея, както мама работи с Брок?

— Е, може би… Но всъщност… Не, просто ще се забавляваме и ще си играем с теб през цялото време.

— Добре.

Стори й се глупаво, ала поне имаше желание да се запознае с Дафне.

Но очакванията на Сам по отношение на почивката бяха съвсем различни от тези на Дафне.

— Но защо, за бога, не доведе бавачката?

Дафне го погледна с недоумение, когато я вземаше от апартамента й. Анабел беше долу в колата. Сам я бе заключил и постоянно поглеждаше през прозореца.

— Или поне слугинята. Няма да можем да отидем никъде с дете на тази възраст! И ще бъдем абсолютно блокирани през цялото време.

Това беше нещо, което никога не бе забелязвал у нея, но тя изобщо не беше доволна, когато взе куфара й.

— Съжалявам, миличка — извини се той. — Изобщо не помислих.

Двамата с Алекс винаги сами се грижеха за детето си, когато отиваха някъде, и това изобщо не беше проблем за тях. Но все пак Анабел беше тяхно дете и бяха женени.

— Следващия път ще взема Кармен, обещавам.

Той я целуна и тя малко омекна. Носеше синя памучна плажна рокля и през нея се виждаха гърдите й. От опит знаеше, че под роклята няма нищо.

— Много ще ти хареса — обеща й той, докато слизаха надолу. — Възхитителна е.

Но се оказа, че Анабел не е възхитителна по отношение на Дафне и е извънредно подозрителна.

Пътуването до Лонг Айлънд беше изпълнено с въпроси, несръчни отговори и малки лъжи и докато стигнат, Сам се беше изпотил и изглеждаше много нервен. Остави нещата на Дафне в съседната стая до неговата, а Анабел беше настанена в стая отсреща. Дафне се разсмя, когато видя как ги е разпределил по стаите.

— Ама ти наистина ли смяташ, че ще спим така? Та тя е само на четири години и сигурно няма да разбере какво става.

Дафне наистина не я беше грижа какво ще каже детето на майка си, но на Сам не му беше все едно.

— Мислех, че просто можеш да си оставиш нещата в моята стая. Не е необходимо тя да знае къде спим.

— А ако сънува кошмари?

Никога не беше мислил за това, но Дафне явно беше сведуща поне по този въпрос относно децата.

— Ще отидем при нея.

Проблемът беше разрешен и тя се разсмя.

— Трябва да й кажеш да не слиза от леглото, защото иначе я чака смъртно наказание, нали?

— Добре де, добре.

Чувстваше се глупаво и неудобно. Дори той трябваше да признае, че Анабел беше ужасна през целия следобед и след това яде прекалено много сладки неща и прекара прекалено дълго време на слънце без шапка и повърна цялата си вечеря върху Дафне.

— Прекрасно — каза тя, но изглежда, никак не й беше приятно, а Сам се опита да я почисти. — И моят малък мъж постоянно го прави. Опитах се да му обясня, че никак не е прилично.

— Моята майка повръща през цялото време — каза Анабел отбранително и гневно я загледа.

Усещаше, че не са приятелки и че никога няма да станат, независимо от това, което разправяше тати. Дафне изобщо не приличаше на Брок. Беше подла и гадна. И постоянно пипаше нейния татко и го целуваше. Анабел беше видяла.

— Моята майка е много смела — продължи Анабел, докато Сам взе рокличката й и я хвърли в умивалника. Докосна я по челцето, да не би да има температура, но нямаше. — Беше много болна и тати й се разсърди и сега ще се мести в нов апартамент.

— Знам, миличка, и аз ще се местя там — обяви Дафне, преди Сам да може да я спре. — Знам всичко. Ще живея там с него.

— Така ли?

Анабел изглеждаше ужасена и изтича в стаята, която й бяха определили. Веднага след като детето излезе, Дафне разкопча презрамките на раменете си и роклята се смъкна на пода. Тя я прекрачи и застана пред Сам напълно гола.

— Повърна върху роклята ми — обясни Дафне, но той вече разбираше накъде клони.

— Съжалявам. Предполагам, че пое повече, отколкото можеше да смели — каза той.

Не се усети, че звучи двусмислено, и Дафне се усмихна.

— Очевидно. Не се безпокой.

Тя го целуна. Трудно му беше да не я прегърне, но знаеше, че трябва да се сдържи.

— По-добре си облечи нещо. Аз ще отида при Анабел.

— Защо не я оставиш известно време да се попържи в собствения си сос? Ще трябва да свиква с това положение. Наистина не е полезно да се глезят децата.

Така ли мислеше? Че било глезене? Затова ли беше оставила сина си при бившия си мъж в Англия?

— Ще дойда след минутка — отвърна Сам и излезе. Чудеше се колко ли време ще продължи войната между двете.

Когато влезе в стаята, Анабел плачеше и продължи да плаче, докато заспа в ръцете му. Чувстваше се ужасно заради всичко, което се беше случило. Искаше Анабел и Дафне да се обичат. И двете бяха важни за него. Имаше нужда и от двете и му се щеше поне да се харесват.

Но когато на следващия ден Анабел се събуди в шест часа сутринта, те още не бяха станали и Дафне лежеше гола в обятията му. Никога не беше си представял какво може да се случи и беше забравил да я предупреди да си сложи нощницата.

Анабел влезе в стаята им безшумно и застана със зяпнала уста и с ужасен поглед. И Сам беше съвсем гол и предложи на дъщеря си да слезе долу и да ги почака. Но Дафне никак не беше развеселена от факта, че я събуждат по такова време, и това развали настроението й за цялата сутрин.

Двете „момичета“ започнаха да се карат непрекъснато и накрая Сам заведе Анабел на плажа, за да престанат. Когато се върна да вземе Дафне за обяд, тя беше бясна, че детето е трябвало да идва с тях.

— За бога, какво мога да правя с нея? Да я оставя вкъщи сама ли?

— Това няма да я убие. Не е бебе. Трябва да ти кажа, че вие в Америка се отнасяте към децата си по твърде необикновен начин. Ужасно са разглезени и са центърът на света. Това дори не е здравословно за тях. Разбери, Сам, към нея трябва да се отнасят като към дете. Ще бъде много по-щастлива вкъщи, с бавачка или слугиня, а не да се мъкне навсякъде с теб. Ако майка й иска да й угажда, защото има жалък животец, нека. Още отсега обаче те предупреждавам, че нямам намерение да й подражавам. Няма да ти натрапвам сина си повече от пет дни в годината, но не очаквай да стана бавачка на твоята дъщеря. Няма да стане! — раздразнено завърши тя и за първи път от шест месеца Сам се почувства наранен и разочарован от нея. Почуди се дали нещо по време на юношеството й не я е накарало да има такова отрицателно отношение към децата. Беше му непонятно как просто ей така могат да се мразят деца. Но когато размисли, осъзна, че повече или по-малко тя го беше предупредила още от самото начало. Единствената му надежда беше, че сега ще има желание да се промени.

Както и да е, тримата отидоха да обядват, но се чувстваше напрежение. Анабел постоянно гледаше в чинията си и нищо не яде. Чу всичко, което Дафне беше казала, и в момента я мразеше. Искаше да се върне при мама и го заяви на баща си, след като свършиха с обяда. Ала той й обясни с нещастен вид, че и мама е заминала на почивка.

Вечерта разпита съседите и успя да намери едно шестнадесетгодишно момиче, което да остане с Анабел. Двамата с Дафне отидоха в един кънтри-клуб на „Коншънс поинт“ и там вечеряха и танцуваха, но когато се върнаха, настроението на Дафне не беше се подобрило. Сам я помоли да си облече нощница, а тя му се изсмя и каза, че не си е взела.

На другия ден беше почти същото и всички въздъхнаха с облекчение, когато тръгнаха обратно за Ню Йорк.

Алекс вече си беше вкъщи и ги чакаше сама. А Дафне остана долу в колата, докато Сам отведе дъщеря си при майка й.

— Забавлявахте ли се? — попита Алекс сияеща.

Беше облечена с дънки, колосана бяла риза и носеше червени еспадрили. Сам не можа да не забележи, че Алекс изглежда много хубава след всички тези месеци и че има тен.

Но лицето на Анабел бе съвсем различно. Вдигна към майка си очи, пълни със сълзи, а Сам нежно я докосна по раменцето.

— Имахме известни проблеми с привикването. Предполагам, че не съм преценил добре ситуацията. Взех и една приятелка и на Анабел не й беше лесно.

И на Дафне.

— Съжалявам — извини се той и на двете, а Алекс местеше очи от единия към другия. Чудеше се какво ли се е случило.

Анабел погледна Сам, след това Алекс и каза направо:

— Мразя я.

— Ти не я мразиш — опита се да й внуши Алекс и се извърна към Сам.

Сигурно прекарването е било страхотно. Зачуди се какво ли е направила англичанката, за да разсърди Анабел. Вероятно само защото е била със Сам, помисли си Алекс безпристрастно.

— Трябва да бъдеш мила с приятелките на татко, Анабел. Когато си груба към тях, ти си груба и към него — добави тя нежно, но не беше лесно да накара Анабел да замълчи.

— През цялото време се разхождаше гола. Беше отвратително. И спеше с тати — погледна тя намусено към двамата и след това се спусна към стаята си, без да се сбогува с баща си. Алекс го погледна. Беше леко изненадана от липсата на дискретност.

— Може би е трябвало да кажеш нещо на приятелката си. Ако е наистина така, не смятам, че е подходящо за Анабел да вижда такива неща.

Алекс се разтревожи. Нямаше начин да се контролират тези посещения. Беше учудена, че Сам е допуснал подобно нещо.

— Знам — каза той нещастно. — Съжалявам. Беше истински кошмар. Много неприятно се получи.

След това я погледна унило.

— И двете бяха невъзможни, ако говорим обективно.

Алекс би трябвало да го съжали, ала не успя. Щеше да бъде забавно, ако не беше фактът, че Дафне се бе разхождала гола.

— Трябва да измислиш нещо, когато детето е при теб, ако възнамеряваш да живееш с приятелката си.

За първи път Алекс говореше открито за това, но всъщност Анабел беше подела темата.

— Прекалено е малка за подобни сцени.

— Знам. А аз съм прекалено стар. Ще се оправя. Не е видяла нищо, което не трябва — добави той.

Изглеждаше разнебитен.

— А впрочем, в петък Анабел повърна.

— Много сте се забавлявали, няма що — засмя се Алекс и за миг Сам си спомни за старото време. Тя се смееше и дори той трябваше да признае, че ситуацията има и смешна страна. Отиде да целуне Анабел, но тя още му беше много сърдита и отказа да му каже „довиждане“. Сам й изпрати въздушна целувка, махна на жена си и изтича надолу към Дафне.

— Щастлив ли си пак, любов моя? — попита го тя и се притисна към него в колата, но Сам беше разочарован от почивката с дъщеря си. Все още се разстройваше, когато видеше Алекс. Призраците на някогашния им живот още ги преследваха и двамата се мъчеха да ги забравят.

— Съжалявам, че не мина по-гладко — каза тихо Сам. Признаваше фиаското.

— Детето ще се оправи — уверено заяви Дафне и започна да му говори за апартамента.

След като през юни се премести в хотел „Карлайл“, нещата се усложниха още повече. Дафне беше при него през цялото време и Анабел изведнъж осъзна, че тя е непрекъсната натрапница.

— Мразя я! — упорито повтаряше детето всеки път, когато се върнеше вкъщи при майка си.

— Не, не я мразиш — твърдо отвръщаше Алекс.

— Мразя я!

Заведоха я в новия апартамент и тя каза, че и него го мрази. Единствените неща, които й харесваха, бяха лимонадата и шоколадовите бисквити в хотела. Сам се мъчеше да организира и летуването. Беше наел яхтата и къща в Кап д’Антиб. Алекс обеща да пусне Анабел.

Но Дафне категорично се противопостави на идването на детето. Заяви, че не иска Анабел с тях в Европа, та ако ще и с бавачка.

— Но, за бога, тя ми е дъщеря!

Беше ужасен и много засегнат от отношението на Дафне. Не очакваше това от жената, с която живееше. Щяха да заминат за месец и половина и за него това беше прекалено дълго време, без да вижда дъщеря си.

— Чудесно. Тогава ще я вземаш със себе си, когато стане на осемнайсет години. Не ни трябва на яхтата, нито в къщата в Южна Франция. Ами ако падне от яхтата? Нямам намерение да се безпокоя за нея през цялото време. Няма да взема и сина си.

Фактически щеше да го види само за една седмица в Лондон. Според нея това беше върховна жертва, ала Сам започваше да проумява положението.

Постоянно се караха по този повод и той нямаше намерение да отстъпи, но накрая самата Анабел реши въпроса. Не искаше да заминава с тях, не искаше да ходи в Европа и не искаше да оставя майка си.

Сам и Дафне щяха да прекарат една седмица в Лондон, две в Кап д’Антиб и три на яхтата, обикаляйки покрай Франция, Италия и Гърция. За Алекс тази почивка изглеждаше божествена, но не и за дъщеря й.

— Може би приятелката ти е прекалено млада — деликатно намекна Алекс на Сам. — Може би догодина.

Предполагаше, че дотогава той ще се ожени за момичето и Анабел ще трябва да се примири с нея. Беше странно, защото още не беше я помолил да се разведат, но Алекс знаеше, че това вероятно ще стане в края на лятото. Навярно той просто не искаше да изглежда, че настоява да се разведат. Самата тя вече се беше отказала от брака си. Той вече беше история, пък и никога не е бил толкова разкошен, както животът му с Дафне сега. Преди, докато бяха женени с Алекс, Сам никога нямаше да се сети да отидат в Южна Франция или да наемат яхта.

— Какво ще правиш с детето? — попита Сам.

Беше разтревожен за Анабел и се чувстваше нещастен, че няма да бъде с нея през лятото.

— Наех къща в Ийст Хамптън. Ще ми бъде много приятно да съм с нея. Ще помоля Кармен да идва през седмицата, а аз ще работя до четвъртък на обяд, за да бъда при детето.

Стори му се добре, пък и Анабел беше много щастлива, когато й казаха.

— Нали не трябва да ходя с тати и Дафне? — попита тя невярващо. — Ура!

Но реакцията й силно засегна Сам и той беше сърдит на Дафне, когато вечерта се върна в хотела.

— За бога, я не се муси — закачи го Дафне и му наля чаша коняк. — Тя е дете и наистина щеше да й бъде много неприятно. И ние щяхме да сме нещастни да я гледаме и да се притесняваме за нея. Нямаше изобщо да си починем.

Тя му се усмихна. Чувстваше огромно облекчение, че въпросът се е разрешил.

— Какво искаш да правим тази вечер? Ще излезем ли, или ще си останем вкъщи?

За нея животът беше постоянна забава. Ако не забава, то поне оргия.

— Може би този път ще трябва да поработя за разнообразие — отвърна той мрачно.

Беше оставил съдружниците си да се занимават с всичко. Със Саймън осигуряваха нови сделки и Саймън се грижеше за невероятно много подробности. Сам беше толкова зает с командировки и с промяната в живота си, че се чувстваше малко виновен за това, че е позанемарил работата си.

— О, недей да работиш — запротестира Дафне. — Нека да се позабавляваме.

Преди да може да реагира, тя го обкрачи и вдигна полата си. Само едно нещо привлече вниманието му. Положи я на канапето и я облада по-грубо от всякога. Хем й се сърдеше, хем беше влюбен в нея. Беше разочарован и наранен, но толкова заслепен от страстта си към Дафне, та понякога му се струваше, че ще полудее.