Даниел Стийл
Като мълния (9)

9

Когато стана на другата сутрин, се обади на Алекс, но сестрата каза, че тя е на процедура и ще се върне след половин час. По това време Сам вече пътуваше към службата си. Там го чакаше клиент и той трябваше да проведе безброй телефонни разговори, затова не успя да й позвъни.

След като клиентите му си отидоха, се натъкна на Дафне в коридора. Лицето й светна в момента, в който го видя, но беше изключително вежлива и делова. Побъбриха си, а после бавно тръгнаха към стаята му. Каза, че се надява, че не се държала като досадница предишната вечер. Била се увлякла, но обеща, че от сега нататък ще бъде съвсем официална.

— Колко жалко — разсмя се Сам. — Мислех, че аз съм досадникът.

— Нищо подобно.

Гласът й прозвуча като ласка, но поведението й беше изключително прилично и много английско.

— Обикновено нямам навика да преследвам женени мъже. Просто сте много привлекателен, Сам. Трябва да ви боядисат с черна боя и да ви слагат чувал на главата, когато се срещате с непознати. Наистина сте доста опасен.

Тя го ласкаеше и продължаваше да си играе, но това много му харесваше.

— Сигурно не биваше да идвам, а да си остана вкъщи — каза Сам, ала думите му прозвучаха неубедително, — но прекарах извънредно хубаво, особено в бара.

— И аз — отвърна Дафне многозначително и изведнъж и двамата осъзнаха, че флиртуват.

— И какво ще правим сега? — потвърди той с усмивка осъзнатата мисъл.

— Още не знам. Може би няма да е зле да пробваме със студен душ. Никога не съм опитвала.

— Сигурно трябва да го пробваме заедно — каза той и съжали на мига. Като че ли не се задоволяваше да бъде само близо до нея. Искаше да е с нея, да я омагьоса и съблазни. Никога преди не беше му се случвало подобно нещо и нямаше представа как да се възпре. Сякаш с Дафне бяха клечки кибрит близо до огън и тутакси пламваха.

— Просто ще трябва да се държим прилично — заключи той твърдо.

— Да, господине — отдаде му чест Дафне с усмивка и след това изчезна в стаята си, съседна на тази на Саймън. Сам я проследи с очи. Не можеше да откъсне поглед от фигурата й.

— Внимавай! — предупреди го старият му съдружник Лари, като минаваше покрай него. — Опасна е… Всички англичанки са опасни — прошепна той.

— Защо никой не ми го е казвал досега? — простена Сам на шега и влезе в стаята си.

Обади се на Алекс, за да изгони Дафне от мислите си.

— Къде беше снощи? — жално попита тя. — Търсих те.

— Знам. Съжалявам. Бях със Саймън и с нови клиенти от Лондон. Позвъни ми, когато се прибрах, и ме убеди да отида. Бяхме на вечеря в „Льо Сирк“.

Изведнъж му се стори, че говори прекалено много и като че ли се оправдава.

— А ти как се чувстваш днес?

— Добре — каза тя, но гласът й още звучеше потиснато.

— Снощи се видях с Лиз Хаскоум. Излезе, че е доброволка от една от групите за оказване на помощ.

— Много мило — рече Сам, но се чувстваше отчуждено. Сега Алекс говореше само за болестта си и за нещата, свързани с нея. — Смяташ ли, че ще каже на колегите ти в службата?

Знаеше колко много Алекс държи болестта й да остане в тайна, ала тя уверено отговори:

— Мисля, че не. Лиз е дискретна. Но се изненада, когато ме видя. И много ми помогна.

— Радвам се.

— Как е Анабел?

— Много добре. Все повече се вълнува за празника на Вси Светии. Постоянно си пробва костюма.

В очите на Алекс се появиха сълзи, докато слушаше.

— Ще дойдеш ли днес? — попита тя колебливо. Като че ли вече не беше сигурна дали може да разчита на него. Сам почувства това и се обиди.

— Разбира се. Ще се отбия на път за вкъщи.

Алекс се надяваше, че ще мине по обяд, но не искаше да го насилва. Сам й каза, че няма да излиза за обяд и ще се опита да свърши малко работа.

Ала когато се помъчи да се съсредоточи, се оказа, че не може да мисли за нищо друго, освен за Дафне. Беше кошмарно. Жена му беше болна, имаше малко дете и цял куп отговорности, а бе в състояние да мисли само за младата братовчедка на Саймън. И когато отиде при Алекс, беше в отвратително настроение. Чувстваше се виновен и нервен и съжаляваше, че изобщо се е запознал с Дафне. Не желаеше повече усложнения в живота си, ала изведнъж започна да изпитва нужда от нея като от наркотик, който никога преди не беше пробвал, но искаше да взема.

— Какво има? Много си напрегнат — веднага забеляза Алекс. Това го ядоса още повече. Като че ли някой му беше закачил на врата неонов надпис, който постоянно мигаше „Дафне, Дафне“.

— Не бъди глупава — сопна й се той, без да иска. — Просто се тревожа за теб. С нетърпение очакваме петък, за да се прибереш.

— Каза ли нещо на Анабел?

— Не, разбира се.

— Смятам да й кажем, че съм претърпяла лека катастрофа по време на командировката.

— Защо трябва да й казваме каквото и да било?

Ето, пак й се противопоставяше. Това постоянно изненадваше Алекс.

— Защото съм с превръзка. Ще имам белег, гърдата ми я няма. Не се чувствам добре. Детето не може да скача по мен. Смяташ ли, че е възможно да не й кажем нищо, Сам? Тя не е глупава.

— Не е необходимо да се разхождаш гола пред нея.

— До края на живота си? Та тя се къпе заедно с мен, гледа ме как се обличам. Никога не съм крила тялото си от нея. Освен това след няколко седмици ще ми е много зле и ще бъда уморена от химиотерапията. Анабел трябва да знае всичко това.

— Защо обръщаш толкова внимание на това? Защо то трябва да е проблем за Анабел и за мен? Защо просто не го изживееш спокойно? Наистина не разбирам.

— И аз не го разбирам. Не проумявам как можеш да продължаваш да се правиш, че няма нищо. Това засяга не само мен, засяга всички ни, поне дотолкова, доколкото трябва и вие двамата с Анабел да го разберете.

— За бога, та тя е на три години и половина! Какво искаш от нея? Съчувствие? Това ли? Но, Алекс, не си ли даваш сметка, че е безумие!

— Мисля, че ти е станало нещо.

— Престани да хленчиш за всичко! Престани да караш другите да изпитват кошмари! Поговори си с терапевт, направи нещо, ходи в тая група, но не ни обременявай нас с Анабел! Не ни наказвай заради своето нещастие!

Тя му обърна гръб и се загледа през прозореца.

— Искам да си тръгнеш начаса.

Тонът й беше леден.

— С удоволствие.

Шумно напусна стаята и изобщо не й позвъни вечерта. И тя не го потърси. Обади се само на Анабел, предаде й целувки за лека нощ, но не пожела да говори със Сам и само Кармен забеляза това.

Сам остана вкъщи цялата вечер. Мислеше си какво им предстои и перспективата никак не му харесваше. Алекс щеше да прави трагедии от всичко — от белега, от липсващата си гърда, здравето и накрая и от лечението, химиотерапията. После щяха да слушат за косата й или за това, че вече няма коса и колко й е зле. Месеци и години щяха да чакат дали пробите ще са добри, дали ще има рецидив и дали ще живее още една година. Просто не можеше да понесе подобно нещо. Беше също като при майка му. Не по този начин искаше да прекара остатъка от живота си — да слуша ежедневните отчети за нейния рак. Изведнъж Алекс му се видя като трагична фигура, която се опитва да го погълне и да разсипе живота му. Алекс, която познаваше и обичаше, беше изчезнала. Нейното място бе заела тази сърдита, изплашена и потисната жена.

В четвъртък разговаряха два пъти за Анабел, но се споразумяха, че ще бъде по-добре, ако Сам не я посещава повече. Лиз Хаскоум обаче ходеше. Идваше всеки ден, откакто разбра, че Алекс е в болницата и е оперирана.

В петък на обяд Сам дойде да я вземе. Виждаше я за първи път от два дни и изведнъж му се стори много крехка. Беше с плетена рокля, с рехава плетка, която не притискаше превръзката и тя почти не личеше. Сам й беше донесъл и едно яркосиньо палто. Не беше си направила труда да си сложи грим, но изглеждаше висока и тънка. Косата й беше измита и богато падаше по раменете й. Беше по-добре, отколкото очакваше Сам, ала личеше, че е много уплашена. Очите й изглеждаха огромни, лицето й беше бледо и той забеляза как ръцете й треперят, когато прибираше нощницата в сака.

— Добре ли се чувстваш, Алекс? Боли ли те?

Сам беше изненадан от нейната нервност. Всъщност във вторник и сряда бе сякаш по-добре. Почуди се дали няма някакво влошаване на раната. Отново се почувства виновен, че не дойде да я види предишния ден, но просто не можеше да понесе напрежението. Сега изглеждаше толкова разстроена и нервна.

— Добре съм — каза тя леко дрезгаво. — Просто ме е страх да се прибера вкъщи. Няма да има сестри, за да ми помагат да си правя превръзките, няма да има доброволки от групата за помощ. Изведнъж ще се окажа сама, а всичко е различно — поне аз съм различна. Какво ще кажа на Анабел, като я видя?

Очите й се изпълниха със сълзи при тази мисъл. Вече беше си поплакала за това заедно с Лиз Хаскоум предишната вечер. Лиз я уверяваше, че всичко, което Алекс изпитва, е съвсем нормално.

— Защо тогава Сам се държи, като че ли съм луда? — попита Алекс.

— Защото и той е уплашен. И това е нормално. Единственият проблем при Сам е, че не приема положението.

Сега той не изглеждаше изплашен. Прегърна Алекс през раменете и пое сака й. Напълно се владееше и бе много спокоен. Слязоха с асансьора и се качиха на лимузината, която беше наел за случая.

Стигнаха до къщи. Апартаментът беше тих, когато влязоха. Кармен беше взела Анабел от градината и я беше завела направо на балет. Алекс искаше да се оправи и да се преоблече с пеньоар, но се изненада от умората, която усети. Беше изтощена от емоциите си. Сам се почувства потиснат, докато я наблюдаваше как си облича нощницата. Тя се обърна с гръб, за да си сложи пеньоара, и когато се извърна към него, той видя само розовия сатен.

— Защо не остана с роклята? Анабел може да се разтревожи, като те завари по нощница.

— Наистина съм уморена. Смятам да си легна.

— Можеш да полегнеш и с роклята — укори я Сам.

Мислеше, че отново се преструва на инвалид и Алекс го почувства. Сам не подозираше колко е омаломощена, колко се страхува от срещата с момиченцето си. Всичко беше много неприятно и ужасно страшно. Легна и включи телевизора. Видя как Сам облича палтото си. Беше донесъл в спалнята обяда, който Кармен им беше оставила, и сега изведнъж изчезваше.

— Къде отиваш?

Страхуваше се да остане сама. Внезапно започна да се бои от всичко. Съжаляваше, че се е прибрала вкъщи, но нямаше как.

— Връщам се на работа — обясни Сам. — Ще се опитам да си дойда рано днес. Имам среща с Лари и Том, която не можах да отложа. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя кимна, а той й изпрати въздушна целувка. Алекс забеляза, че не се приближи. Откакто я бяха оперирали, не беше я целунал нито веднъж както трябва. Чудеше се колко ли време ще мине, преди да започне да се доближава до нея.

Изобщо не искаше да го притеснява, но се чувстваше самотна, когато Сам се държеше на разстояние.

Алекс дълго лежа на спалнята притихнала. Чакаше Анабел да се върне вкъщи, мислеше си какво да й каже. Беше обмислила няколко варианта, но в момента, в който я зърна, изведнъж забрави всичко. Мислеше си само колко прекрасно е детето й, колко силно го обича и колко много й е липсвало.

Анабел нададе крясък, щом видя, че майка й стои и я чака на вратата на спалнята. Алекс беше чула асансьора и след това как Кармен отключва вратата. Цялото й тяло се тресеше от нетърпение.

— Маме! — изпищя Анабел и се хвърли в ръцете на майка си. Алекс се опита да се предпази от удара, но не успя. Направи болезнена гримаса и Кармен видя. Но Анабел виждаше само, че майка й се е прибрала. Бързо отстъпи назад и дяволито я погледна.

— Какво ми донесе от командировката?

Изведнъж Алекс осъзна, че напълно е забравила, а лицето на момиченцето посърна.

— Знаеш ли, нямаше нищо свястно даже на летището. Смятам, че ние с теб ще трябва да отидем до „Шварц“ другата седмица и да видим какво можем да намерим там. Как ти харесва тази идея?

— Ура! — плесна с ръчички Анабел и мигновено забрави разочарованието си.

Много обичаше да ходи с майка си в този магазин за играчки. Но се зачуди защо мама е с нощница.

— Защо си по нощница? — запита тя подозрително, точно както беше предполагал Сам.

По много неща приличаше на Алекс. Забелязваше всичко и искаше да знае защо е така.

— Тъкмо си почивах, преди да се върнеш. Случи ми се малка неприятност в Чикаго.

— Така ли?

Новината първо направи впечатление на Анабел, после я разтревожи.

— Удари ли се?

Като че ли се канеше да заплаче, но Алекс бързо я целуна, за да я успокои.

— Малко.

Още се чудеше какво точно да каже.

— Сложиха ли ти превръзка?

Алекс кимна.

— Може ли да я видя?

Тя разтвори пеньоара си с треперещи ръце и Кармен ахна, като зърна огромната превръзка. Веднага разбра, че се е случило нещо ужасно, и бързо погледна Алекс.

— Боли ли те? — запита Анабел.

Големината и мястото на превръзката й бяха направили силно впечатление.

— Малко — откровено призна Алекс. — Трябва да внимаваме да не го удряме.

— Плака ли?

Алекс кимна и без да иска, погледна към Кармен. Очите на жената се изпълниха със сълзи, когато погледите им се срещнаха. Протегна ръка и докосна нейната и този жест дълбоко трогна Алекс. Анабел изтича в стаята си, за да си вземе куклата.

— Защо не ми казахте, госпожо Паркър — укори я Кармен. — Добре ли сте?

— Ще се оправя — унило отвърна Алекс.

Явно беше гърдата й, но Кармен още не знаеше какво точно е станало, макар че вече се досещаше по очертанията на фигурата й.

Анабел се втурна в хола. Носеше три кукли и книжка. Преливаше от впечатления от балета и градината. Беше приготвила рисунка за майка си за Вси Светии и с нетърпение чакаше да й я даде. В градината щяха да правят парад и Кати Лоуънстейн ги канеше на тържество. Имаше хиляди новини, които искаше да разправи на майка си. Изведнъж Алекс се зачуди как е издържала цели пет дни без дъщеричката си. Само като я видя се почувства по-добре. Като че ли имаше за какво да се бори.

— Добре ли сте, госпожо Паркър? — няколко пъти я попита Кармен, докато тя си играеше на леглото с Анабел.

Донесе й чай и сандвич с пиле и я подкани да го изяде. Макар че не беше гладна, Алекс си спомни думите на Лиз, че трябва да закрепне и се насили да изяде сандвича. Лиз й се беше обадила следобед, за да види как се справя вкъщи, и й стана приятно, когато чу гласа на Алекс да звучи много по-уверено. Дъщеря й беше подобрила неимоверно настроението й, но по-късно, когато си махна пеньоара, защото й стана топло, забеляза как Анабел малко се дърпа от нея. Превръзката я плашеше. Бавно пак го облече и си каза, че не бива да оставя детето да гледа превръзката повече, отколкото е необходимо. В някои отношения Сам беше прав. Не биваше да прави операцията си техен проблем и наистина не възнамеряваше. Имаше нужда от тяхната любов и помощ, но не искаше нито да я съжаляват, нито да ги плаши. Понякога Сам беше плашлив като дъщеричката им.

Късно следобед Кармен дойде да вземе Анабел, за да я изкъпе, а тя помоли да се изкъпе с майка си в мраморната вана с чудесните мехурчета на мама.

— Можеш да се изкъпеш в моята вана с моите мехурчета, сладунка. Но аз не трябва да си мокря голямата превръзка до другата седмица.

В болницата й слагаха найлонова торба на превръзката, когато взимаше душ.

— Отиди да се изкъпеш без мен, съгласна ли си?

Анабел кимна, а Алекс погледна часовника. Беше пет. Помисли си, че Сам обеща да се прибере рано, но знаеше, че неговите петъци обикновено са дълги. Винаги беше трудно да се оправят всички бъркотии преди края на седмицата.

Наистина в момента Сам беше в службата си и се занимаваше с подробностите по последната сделка, но нарочно се бавеше.

— Още ли работите усърдно? — попита непринудено Дафне, като надникна в стаята му в пет и петнадесет. Тъкмо си тръгваше. Със Саймън щяха да ходят във Върмонт с приятели от Англия. Всички им разправяха колко прекрасни са есенните багри там и Дафне искаше да ги види.

— Великолепно е — потвърди Сам.

Много му се щеше и той да отиде с нея. Прекара ръка през косата си. Изглеждаше някак мрачен. Знаеше, че е време да се прибира, но се страхуваше. Напрежението между него и Алекс беше осезаемо и дори Анабел не можеше да го намали.

— Ами вие? Няма ли да се забавлявате? — запита Дафне.

Никак не й се искаше да го оставя. Изглеждаше толкова тъжен и самотен, като че ли нямаше къде да отиде и не желаеше да си тръгва.

— О да. Жена ми току-що се върна от болницата. Смятам, че ще ни бъде доста весело.

— Съжалявам, Сам — каза тя тихо и погледите им се преплетоха отново.

Той се усмихна.

— Благодаря ви, Дафне. Приятно прекарване. Ще се видим в понеделник.

Тя кимна. Щеше й се да прекоси стаята и да го прегърне, но изглеждаше толкова сериозен, че не посмя. Загледа го за миг и след това му изпрати въздушна целувка. Излезе от стаята, ала й се искаше да прекара събота и неделя със Сам, а не със Саймън и приятелите от Англия.

В пет и половина вече нямаше друго извинение да стои в офиса. Облече палтото си и слезе надолу по стълбите. Походи малко пеша, преди да вземе такси до вкъщи. Прибра се преди шест и Алекс погледна изненадано, когато го видя. Играеше си с Анабел и й четеше приказка. Кармен приготвяше вечерята. Алекс беше настояла тя да остане и за събота и неделя.

— Здравей. Как мина днес?

Опита се да е непринудена, но той изглеждаше притеснен и отговори, както се отговаря на непознат човек.

— Много добре. Извинявай, че закъснях. Беше ужасен ден.

— Няма нищо. Занимавах се с Анабел. Прекарахме си чудесно.

Вечеряха заедно в кухнята и Анабел говореше най-много. За голяма изненада на Алекс тя като че ли не забелязваше напрежението между тях. Беше толкова щастлива, че мама си е вкъщи, и беше в прекрасно настроение. Разказваше всякакви забавни случки и вицове, пееше нови песни и разправяше несвързани истории за своите приятелчета. Вечерята беше оживена. След това я сложиха да спи и Кармен разтреби кухнята.

Но когато Сам и Алекс влязоха в спалнята, изведнъж разговорът пресекна. Тя не знаеше какво да му каже, а той като че ли изобщо нямаше какво да й каже. Изглеждаше уморен и разсеян.

— Всичко ли е наред в службата ти? — попита Алекс и се чудеше защо е толкова нервен.

— Да.

Нямаше как да й зададе същия въпрос. Сега тя можеше да говори само за болести.

Включи телевизора и се опита да се разсее. Накрая заспа и Алекс го загледа. Беше изтощена от емоцията, че се връща вкъщи, но се радваше, че си е у дома. Само дето не знаеше какво да прави със Сам. Когато Лиз й се обади следобед, отново й беше вдъхнала кураж и беше й повторила да бъде търпелива. Отначало и тя имала същите проблеми с мъжа си — притеснение, страх от болестта й, неприязън, но накрая приел всичко.

Сам се събуди след късните новини, размърда се, погледна я, като че ли беше изненадан, че я вижда до себе си. След това, без да каже и дума, отиде да си сложи пижамата. Алекс вече се беше измила, доколкото можеше, и пак си облече нощницата. След това си сложи лека жилетка, за да не го притеснява с превръзката си. Но когато Сам се върна, след като беше взел душ (което й се стори, че трая цяла вечност), сякаш се поколеба дали да си легне отново.

Изведнъж се почувства изплашен от нея. Като че ли можеше да го зарази. Алекс изискваше толкова много от него, а той просто не знаеше колко би могъл да й даде. Собствената му неадекватност го плашеше повече от всичко. Беше по-лесно да не бъде около нея.

— Да няма нещо?

Алекс го погледна объркано. Като че ли не беше сигурен дали трябва да си легне до нея. Но Кармен спеше в стаята за гости и нямаше друга възможност.

— Аз… Дали няма… Да не ти причиня болка, ако спя при теб?

Изведнъж тя се усмихна. Сам изглеждаше толкова притеснен и се чувстваше така неловко. Положението беше донякъде трагично, но я караше да изпитва едновременно чувство на тъга и яд. Беше й мъчно за него. Изглеждаше толкова притеснен.

— Защо? Няма да ми причиниш болка, освен ако не ме удариш по главата с обувката си.

Алекс се мъчеше да се преструва, че всичко е наред, но и двамата знаеха, че не е така.

— Просто си помислих да не би… Ако се претърколя… Или те докосна…

Отнасяше се към нея като че ли бе парче стъкло, а не жена, и от едната крайност отиваше в другата. Ту се опитваше да се прави, че няма нищо, ту искаше да се махне накрай света, за да не бъде при нея. Беше доста неприятно.

— Няма да ми причиниш болка, Сам — каза тя тихо и се опита да му вдъхне кураж. Но той се пъхна в леглото като че ли до него имаше мина и се страхуваше да не я взриви. Легна неподвижно на самия край, колкото се може по-далеч от нея. Това я накара да се почувства унизена.

— Добре ли си? Искаш ли нещо? — попита той нервно, преди да угаси лампата.

— Добре съм.

Поне така й се искаше да бъде. Със сигурност беше достатъчно добре, за да спи до него. Но очевидно той не искаше.

Накрая Сам се унесе, като се мъчеше да се задържи на ръба на леглото, и Алекс продължи да го гледа. Като че ли липсата на едната й гърда ги беше отчуждила много бързо.

След като Сам заспа, тя заплака в леглото и зажадува за мъжа си.

В събота той се събуди много преди Алекс да се размърда и докато стане и смени жилетката си с пеньоара, те с Анабел вече бяха облечени и смятаха да отидат в Сентръл Парк, за да пускат новото хвърчило, което й беше купил.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той колебливо, но Алекс поклати глава.

Още беше много уморена и щеше да й бъде по-лесно да ги почака вкъщи.

— Ще остана тук. Може да направим курабийки с Анабел, когато се приберете — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи весело.

— Иха! — извика Анабел.

И двете предложения й харесваха — и курабийките, и хвърчилото. След половин час излязоха с баща й и с хвърчилото. Бяха в много добро настроение. Сам почти не беше разговарял с Алекс от сутринта — като че ли сега, когато се беше върнала у дома, представляваше истинска заплаха за него. Беше дори по-малко приказлив вкъщи, отколкото в болницата. Това много я изнервяше.

Прибраха се за обяд и Алекс им приготви супа и сандвичи. Кармен си беше отишла у дома за няколко часа, но каза, че непременно ще се върне, въпреки че Алекс твърдеше, че няма нужда. Кармен искаше да бъде при нея, за да й помага.

Анабел обясни оживено, че хвърчилото се издигнало доста високо за известно време близо до езерцето с лодките, но след това се заплело в едно дърво и татко трябвало да се покатери до горе, за да го свали.

— Е, не чак до горе — призна си Сам.

Беше му смешно. Прекараха добре и купиха кестени и солени бисквитки.

Докато ги нямаше, Алекс си беше направила косата и се беше преоблякла. Носеше пуловер с яка и дънки и почти не личеше, че е с превръзка. Пуловерът беше прекалено широк и гърдите й изобщо не се очертаваха под него. Но Анабел забеляза, че има нещо, когато седна на скута й и се облегна на нея.

— Гърдата, дето те боли, е станала по-малка, маме — каза тя и се загледа в гърдите на майка си, като че ли беше изненадана. — Да не е паднала, когато са те ударили?

— Нещо такова — усмихна й се Алекс и се опита да запази самообладание. В края на краищата трябваше да говорят за това и сега моментът беше подходящ. По-добре да й каже колкото се може по-рано. Сам беше в другата стая и изглежда, се стресна, когато се върна и чу за какво си говорят.

— Ще бъде ли по-различна, след като ти махнат превръзката? Цялата гърда ли я няма?

Анабел изглеждаше удивена, че всъщност липсва част от тялото на майка й. Беше доста озадачена.

— Може би. Още не съм видяла.

— А може ли просто да е паднала?

Алекс не искаше да плаши или да заблуждава детето.

— Не, не може да е паднала. Но много пострада. Затова ми сложиха тази голяма превръзка.

— А как стана?

Анабел беше силно изненадана от онова, което се беше случило на майка й по време на командировката, но Сам изглеждаше ядосан. За щастие Анабел излезе от стаята, за да вземе някаква игра, и забрави за въпроса си. Алекс изпита огромно облекчение, защото не знаеше как да отговори. Как се е случило, беше въпросът, на който не искаше да отговаря.

Но Сам беше чул разговора и темата никак не му хареса.

— Защо трябва да й обясняваш всичко това? Защо то трябва да е тема на разговор с детето? За бога, та тя е само на три години и половина! Няма нужда от подобни обяснения.

И той нямаше нужда, макар че беше почти на петдесет.

— И аз нямам нужда, Сам, но трябва да й обясня. Тя ме попита. Седеше на коленете ми и почувства, че има разлика.

— Тогава не я слагай да седи у теб. Съществуват много начини да избегнеш прекалената близост.

— Да, забелязах, че успяваш да ги прилагаш всичките.

Сам я избягваше навсякъде из апартамента и по-късно следобед заяви, че трябва да прескочи до службата. Това изненада Алекс. Много рядко ходеше на работа в събота или неделя. Но знаеше защо отива сега. Просто не можеше да понася да бъде близо до нея.

Алекс и Анабел си останаха вкъщи. Правиха курабийки и гледаха „Питър Пан“ и „Малката русалка“. Сам излезе в три часа и атмосферата помежду им беше толкова напрегната, че на Алекс й се стори, че е по-добре така. Наистина не можеше да понася напрежението. Около тях като че ли въздухът беше наелектризиран.

— Защо тати ти е сърдит? — попита Анабел, докато изрязваха курабийките.

Алекс се изненада от въпроса.

— А ти защо си мислиш, че тати ми е сърдит? — запита тя. Учуди я чувствителността на детето.

— Не ти говори. Само когато трябва.

— Може би е просто уморен — обясни Алекс и разточи още тесто, а Анабел събра големите парченца и ги налапа.

— Ти му липсваше, докато те нямаше. И на мен също — мрачно каза детето. — Сигурно ти е сърдит, че замина.

— Сигурно — съгласи се Алекс.

Не искаше да въвлича дъщеря си в техните проблеми.

— Бас държа, че ще се чувства по-добре, когато се върне.

Целуна покритото й с лунички носле и й подаде още едно късче тесто.

Но Сам изглеждаше мрачен, докато седеше в службата си. Имаше малко неща за вършене. Работата му изискваше хора и клиенти, а и сделки, които да сключва. Нямаше купища бумаги, с каквито постоянно боравеше Алекс. Беше дошъл тук просто за да се махне от къщи и сега му беше криво. Съзнаваше, че бяга от жена си. Страхуваше се да види тялото й, да усети болката й. Страхуваше се, че няма да може да прави това, което тя иска. Беше много по-лесно да й се сърди, да бъде рязък с нея и да я избягва.

— Какво правите тук?

Чу глас от вратата и подскочи, когато вдигна поглед. Беше сигурен, че е сам. Сигнализацията беше включена и пазачът на входа не беше му казал, че има някой.

Беше Дафне. Сигурно току-що бе дошла. Носеше прилепнала черна риза от трико и черни чорапи до над коленете, от които краката й като че ли стигаха до сливиците. Косата й беше сплетена на дълга плитка, бе с черни кларкове, типично английски стил.

— Мислех, че сте във Върмонт — отвърна той, ала още изглеждаше стреснат.

— Трябваше да бъдем, но Саймън се разболя от грип, а приятелите му не поискаха да отидат без него и така останахме в града. И аз си помислих, че това е възможност да посвърша някоя работа. Надявам се, че нямате нищо против, Сам. Не исках да ви преча. Като че ли бяхте на милиони километри оттук, когато ви зърнах — каза тя съчувствено.

Изглеждаше много млада и много сексапилна, застанала в средата на стаята му.

— Как върви вкъщи?

— Не много добре според мен. Иначе нямаше да съм тук — откровено призна той и протегна крака под бюрото.

Започна да си играе с един молив. Странно беше, че можеше да признае такова нещо на Дафне, а не на Алекс. Стана и се приближи до нея.

— Просто не знам защо дойдох. — Изглеждаше нещастен, но след това се усмихна. — Може би шестото чувство ми подсказа, че и вие ще дойдете.

— Това не е типично за вас — подразни го тя, — ала все пак ще го приема. Да ви направя ли кафе?

— Да, разбира се. С удоволствие ще си пийна.

Тръгна след нея към стаичката, където си приготвяха чай и кафе. Усети как го лъхна парфюмът й. Ухаеше на мускус, топлина и секс.

— Извинете — каза изведнъж той, а тя се обърна да го погледне. — Държа се като ненормален тази седмица. Не знам какво ми става. Беше ужасно, но нямам право да си го изкарвам на вас.

— Ако това, че вечеряхме заедно в ресторанта и след това танцувахме в бара означава да си го изкарвате на мен, нямам нищо против да продължавате по същия начин, Сам.

Дафне му се усмихна прелъстително, ала в нея имаше нещо повече от сексапил. Излъчваше някаква примамлива топлина и съчувствие. Беше палава и игрива, но изглеждаше и много нежна и това му харесваше. Толкова неща у нея му напомняха най-хубавите черти на Алекс.

Изведнъж тя го накара да потрепне от прямотата на следващия й въпрос:

— Жена ви да не умира, Сам?

Гласът й беше съвсем тих, когато го погледна. Той изобщо не беше подготвен за този въпрос.

За момент се поколеба как да й отговори.

— Може и да умре. Не знам. Много е болна. Така ми се струва, макар че не разбирам напълно какво й е.

— Да не е рак?

Сам кимна.

— Тази седмица й отрязаха гърдата и ще започва химиотерапия.

— Колко ли ви е трудно на вас и на дъщеричката ви.

Симпатиите й бяха на тяхна страна, а не на страната на Алекс.

— Сигурно… И ще бъде още по-трудно… Химиотерапията ми звучи като кошмар. Не знам дали ще мога да се справя.

— Всички говорим така, докато не се озовем лице в лице с подобни проблеми. Тогава се борим като лъвове и правим всичко, което можем, за да помогнем. Баща ми почина миналата година и опита какво ли не, включително някакви магически хапчета, които намери на Ямайка, бяха нещо като черната магия „вуду“. Не мога да упреквам жена ви, че ще пробва всичко. Но за вас ще бъде ад. Бедничкият Сам.

Стояха в малката задушна стая, докато кафето възвираше, и гласът й беше като шепот.

— Не трябва да ме съжалявате — прошепна й той.

Не знаеше защо говорят толкова тихо. Само те бяха на етажа. Искаше му се да се приближи още повече до нея и да й говори още по-тихо.

— Нищо ми няма…

— Така ли? — попита тя и после се случи нещо, за което Сам беше абсолютно неподготвен. Обгърна врата му, пръстите й се спуснаха надолу и той потръпна. След това го целуна. Сам почувства как цялото му тяло се устремява към нея с порив, който почти го уплаши, но не можа да се сдържи. Искаше да смъкне чорапите й и да я положи на пода до себе си, ала не посмя да направи нищо, освен да отговори на целувката й и да остави ръцете си да се плъзнат хищно по тялото й. Цялата беше мускули, със стегнат корем и очарователно малко задниче. Имаше фигура на балерина и гърдите й запълниха дланите му. Устните и езиците им бяха неуморни. Дафне се откъсна от устните му първа, останала без дъх. Тя предизвика лавината от чувства, които сама не можеше да контролира. Беше толкова прекрасно, почти непоносимо сладко.

— О, господи, Сам… Не мога… О, боже… Колко много те желая…

— И аз те желая — прошепна той в отговор.

Копнееше да изпие с устни шията и гърдите й. След това коленичи пред нея и пъхна глава между краката й. Тя изстена дълго и тихо, а той я дръпна към себе си и изведнъж се опомни. Не можеше да направи такова нещо.

— Дафне… Не бива…

Сам се изправи. Притисна я към себе си и се почувства още по-виновен по отношение на Алекс. Желанието му към Дафне го изпълваше.

— Не мога. Нямам право да усложнявам живота ти по такъв начин… Нито да постъпвам така спрямо жена си.

— Не ме интересува — отвърна дрезгаво Дафне. — Аз съм пълнолетна. Имам право да вземам собствени решения.

— Доникъде няма да стигнем… Ти заслужаваш повече. Пощурял съм от желание по теб. Откакто се запознахме, не съм на себе си, но какво ще ти даде това?

— Сигурно малко джиджи-биджи.

Тя се разсмя изведнъж заради жаргонната думичка, ала за щастие той я разбра.

— Предпочитам да ти дам нещо по-хубаво, сега не съм в състояние. Не сега.

Още не, а може би никога.

— Става като за начало — игриво каза Дафне. — Не искам много.

— А трябва. Заслужаваш.

След това устните им пак се сляха и той я притисна към себе си. Останаха така като че цяла вечност, докато накрая не можеха да издържат повече.

— Трябва да направим нещо, ако продължаваме така.

И двамата се засмяха, защото очевидно той беше много възбуден. Тя го попипа през дънките и докосването на ръката й го влуди.

— Точно това предлагах и аз — усмихна му се Дафне и отново го целуна, след това се наведе да поеме в устата си издутината в дънките му.

— Престани. — Звучеше неубедително. — Недей… О, господи… Дафне… Ако не спреш, ще ме накараш да ти се призная във вечна любов след няколко минути.

Тя го влудяваше и усещането му доставяше огромно удоволствие.

— Надявам се да го чуя — усмихна му се тя палаво и после се изправи и му наля кафе.

— Как мога да направя такова нещо? — попита той и си помисли за жена си и дъщеря си.

— Понякога се случват и такива неща. Такъв е животът. Невинаги става така, както желаем. Даже не съм сигурна дали изобщо става според очакванията ни. Поне в моя живот не е така.

— В момента в моя живот е настъпила катастрофа.

— Близки ли сте с жена ти? — попита тя, докато пиеха кафе и се опитваха да забравят за телата си.

— Вярвах, че сме близки. Сега като че ли няма за какво да си говорим. Единственото нещо, което съществува, е болестта й. Мисли само за нея, интересува се само от нея. Не мога да го понасям.

— Не смятам, че тя е виновна. Много разчита на теб, нали?

— Предполагам, че й дължа поне внимание. — После Сам призна най-страшната си тайна: — Майка ми умря от рак, когато бях на четиринайсет години. Спомням си само, че беше много болна, че говореше единствено за болестта си и че имаше безкрайни операции. Кълцаха я малко по малко, докато накрая я убиха. А смъртта й унищожи баща ми. Чувствах, като че ли мама се опитва да убие всички ни. Щеше да убие и мен, но не й се дадох. Не й позволих да ме отрови, както отрови татко. Отказах да стана част от нейната трагедия. Сега изпитвам същото към Алекс. Като че ли трябва да се държа настрана, за да се спася.

Беше ужасно признание, но той се почувства по-добре, след като го направи. И като че ли Дафне разбираше точно какво иска да каже. Нещо, което Алекс още не беше разбрала. Бе прекалено обсебена от себе си, за да прозре неговия ужас.

— Но ти не можеш да се справиш сам, нали? — каза Дафне с дрезгав глас, който го влудяваше.

— Не съм сигурен — отвърна Сам. — Може би трябва да пробвам. Ала ти не ме улесняваш.

— Всъщност бих предпочела да го втвърдя — каза тя и пак започна да гали издутината в дънките му, докато той отново се възбуди и затвори очи от удоволствие.

— Наистина успя.

Целуна я. Ужасно много я желаеше, обаче беше твърдо решен да не стига докрай. Поне това дължеше на Алекс. Нямаше да й позволи да вземе душата му, но най-малкото трябваше да й бъде верен. За зла участ пътищата им с Дафне се бяха пресекли точно в този момент. А може би точно така трябваше да бъде. Може би това беше наградата му заради онова, което губеше.

Дълго стояха заедно в стаичката и когато погледнаха навън, вече се беше стъмнило. На Сам му се стори, като че ли няколко дни бяха минали, откакто дойде тук. Гласът му трепереше от желание. Притисна я към себе си за последен път. После сложиха чашите си в умивалника, тя ги изми и прибра, след това тръгнаха към стаята му.

— Ще останеш ли? — попита Сам. Никак не му се искаше да си върви, но знаеше, че се налага. Трябваше да се прибира. И абсолютно нищо не беше правил, освен да милва Дафне.

— Ще си взема работата вкъщи — каза тя непринудено.

Отидоха заедно в стаята й и той отново я целуна. Тя се отпусна назад на бюрото и изкушението да я обладае там беше почти непреодолимо, но пак се насили да си припомни, че е женен. Чорапите, които Дафне носеше, го влудяваха. Сякаш нямаше никакви дрехи по себе си. Чувстваше тялото й под пръстите си и като че ли тя не искаше да крие нищо от него. Накрая разкопча ризата й и оголи гърдите й. Бяха толкова красиви, че му се приплака. Съвършени и кръгли с розови зърна, които щръкнаха под пръстите му. Молеха го да ги милва. И Дафне го желаеше, докато той неуморно си играеше с нея и я целуваше.

Мина още половин час, преди тя отново да си облече ризата, и накрая излязоха от службата. Беше вече почти седем часа. Сам се чувстваше като момче, когато се качиха на едно такси. Каза й, че ще я закара до тях, а след това ще продължи за вкъщи. Започнаха да се прегръщат, а Дафне се кикотеше.

— По-добре от сега нататък да си заключваш вратата на стаята — предупреди я Сам. — Не съм сигурен дали ще мога да се контролирам, когато те видя.

Той явно преувеличаваше, но Дафне нямаше нищо против да й говори така.

Слезе на Източна Петдесет и трета улица, където беше наела апартамент в една стара къща. Каза, че преди това била собственост на филмова звезда и още имало нейни мебели, но били доста вехти.

— Искаш ли да се качиш? — покани го тя.

Стоеше до таксито обута в невероятно сексапилните си чорапи, ала той поклати глава.

— Не съм сигурен, че ще мога да се удържа.

— И аз — разсмя се Дафне.

Изведнъж и двамата станаха сериозни. Тя се наведе и хвана ръката му.

— Ела, когато поискаш. Дори само да си поговорим. Винаги съм на твое разположение, Сам. И макар че може да ти прозвучи невероятно за момента… мисля, че те обичам.

— Моля те… Недей… Не мога… Благодаря ти.

Той пак я целуна нежно. Тя му махна с ръка и отстъпи назад. Сам се опита да запомни адреса й, но знаеше, че не трябва.

Върна се вкъщи в седем и петнадесет. Алекс никак не изглеждаше доволна, когато го видя, ала не каза нищо. Беше се досетила, че той я отбягва, но щеше да бъде още по-разстроена, ако знаеше какво е правил.

За момент на Сам му се стори, че мирише на парфюма на Дафне, и отиде да се измие и да си смени пуловера.

— Сигурно си имал много работа — каза предпазливо Алекс, след като Анабел си легна.

Кармен беше свършила да мие чиниите и вече се бе прибрала в стаята си.

— Да.

— Сигурно бизнесът върви много добре. Преди никога не ти се е налагало да работиш през почивните дни.

— Саймън доведе доста нови клиенти. Наистина е страхотен.

— Наблюдаваш ли как действа? Стилът му може да се различава от твоя или от този на Том и Лари. Нали не искаш да обърка бизнеса ти с прекалената си екстравагантност.

— Няма. В Лондон е имал страхотна репутация заради това, че привлича партньори и носи много пари.

— Да не пере пари?

— Разбира се, че не.

Сам пак изглеждаше сърдит. Алекс винаги подлагаше всичко на съмнение. Беше истинска адвокатка, винаги подозрителна. Отначало и той беше настроен враждебно към Саймън, но вече се бе убедил, че ще бъде много полезен за техния бизнес. А беше довел и Дафне със себе си… Какво още можеше да иска? Сам се хвана, че пак мисли за Дафне, докато вечеряше с Алекс.

— По какво работиш? — запита го тя.

Изглежда, я интересуваше какво го е задържало в службата целия следобед. Сам без малко да се задави, когато чу въпроса.

— Нищо особено… Просто няколко неща… Свързани с фирмата…

— Откога трябва да се занимаваш и с такива неща? — попита отново Алекс.

Сякаш беше настроена скептично, обаче не подозираше нищо. Ясно й беше, че той просто си намира работа извън къщи, за да не я гледа. Това беше вярно, но за щастие нямаше начин да узнае какво е правил с Дафне.

Вечерята беше доста хладна и скучна. Като че ли с усилие намираха теми за разговор, което при тях беше необичайно. Но поне бяха заедно и Алекс си беше у дома. Най-лошото вече беше минало или почти преминало. Сега тя трябваше да продължи лечението и да оцелее. После всичко щеше да дойде на мястото си, беше уверена в това. Просто в момента бе трудно, докато и двамата привикнат към едно ново положение на нещата.

Но Сам пак предпазливо легна на края на леглото, както и предишната вечер. Беше грижовен и мил, ала изобщо не се опита да се приближи към нея.

И когато заспа, тя пак заплака. Една целувчица и едно гушване щяха да означават толкова много за Алекс, дори да беше уплашен от това, което се крие под нощницата й.

Напрежението помежду им беше толкова голямо, че и за двамата беше облекчение, когато минаха почивните дни. В понеделник сутринта Сам тръгна за работа в осем. Алекс отведе Анабел в градината за първи път след операцията. В девет часа имаше час при доктор Питър Хърмън. Щеше да провери как са шевовете й и превръзката. Ужасно се страхуваше от онова, което ще види, когато й махнат превръзката. Но щеше да бъде още по-уплашена, ако знаеше какво очаква Сам, бързайки към службата. Дафне носеше морскосиньо костюмче на „Шанел“ с минипола над дългите сексапилни крака. Просто искаше да го увери, че в събота не е станала никаква грешка и че изобщо не съжалява. Желаеше Сам повече, отколкото беше желала когото и да било от години насам, и му го каза.

— Просто искам да знаеш, че съм влюбена в теб — прошепна тя, като затвори вратата на разкошния му кабинет. — Не е необходимо да правиш нищо. Дори да ме желаеш. Но аз съм тук за теб по всяко време и всякак — както ти хареса. Приемам те такъв, какъвто си, с всичките ти задължения. Аз те обичам, Сам, и съм твоя винаги когато ме пожелаеш.

Дафне Белроуз беше самото изкушение.

Той я целуна с копнеж, с цялата болка и жадуване, които изпитваше. Тя отвърна на целувката му и след това се отстрани, усмихна му се и тихо излезе от стаята.