Даниел Стийл
Като мълния (19)

19

В края на юни Алекс и Брок се преместиха в лятната си къща и тя много се хареса и на двамата. Беше проста и удобна, с пердета на сини квадратчета и рогозки на пода. Кухнята беше голяма и уютна, с португалска теракота, а за Анабел имаше малка симпатична градинка, където да си играе. Когато я заведоха да я види за първи път на празника Четвърти юли, тя каза, че къщата е хубава.

Не беше изненадана, че Брок е там, а Алекс беше много по-внимателна, отколкото Сам с Дафне. Брок „официално“ спеше в стаята за гости на долния етаж и всяка сутрин се прибираше там, преди Анабел да стане. Веднъж, когато забравиха и тя без малко да ги завари, той си нахлузи дънките и се престори, че оправя нещо в стаята на Алекс.

Анабел беше щастлива и се чувстваше добре с него. Тримата ходеха навсякъде заедно. Алекс бързо възстановяваше силите си и беше изпълнена с енергия и ведро настроение. В средата на юли изненада и двамата, когато слезе долу без перука. Собствената й коса беше мека, къса и къдрава.

— Много си хубава, маме! Точно като мен! — зарадва се Анабел и излезе да играе навън, а Брок се усмихна на Алекс. Последвалият въпрос без малко да я накара да падне от стола.

— Е, и кога ще се оженим, госпожо Паркър?

Тя колебливо му се усмихна. Беше влюбена в него, но никога не беше си позволявала да мисли за бъдещето поради ред причини.

— Сам още дори не ме е помолил за развод.

— Защо трябва да чакаш той да те моли? Защо не го помолиш ти, когато се върне от Европа?

Брок много се надяваше на това.

Алекс го погледна сериозно. Изглеждаше колеблива и крайно предпазлива.

— Няма да бъде честно по отношение на теб, Брок. Сега съм добре, но ако пак се случи нещо по-нататък?

Той вече й беше доказал, че може да се справя с положението, ала не беше там въпросът.

— Не искам да ти причинявам неприятности. Имаш право на сигурно бъдеще.

— Глупости! — отвърна Брок ядно и я погледна. — Не можеш да седиш и да чакаш, за да видиш какво ще стане през следващите пет години. Трябва да продължаваш да живееш и да се оправяш с онова, което ти се случи. Искам да се оженя за теб и да бъда с Анабел — каза той.

Пое ръката й и я целуна през масата.

— Не възнамерявам да чакам. Искам да живея с вас и да се грижа за вас. Не искам това да свърши заедно с лятото.

— И аз — призна си тя откровено.

Но беше десет години по-стара от него и беше оперирана от рак.

— Какво ще каже сестра ти?

Още не беше се запознала с нея, нито бяха говорили по телефона, ала знаеше колко много означава тя за Брок. Съдеше по нещата, които й беше казал, но общо взето, малко говореше за сестра си.

— Няма ли да бъде нещастна? Трябва да се ожениш за някое хубаво младо момиче, което да ти роди деца и да не ти създава проблеми.

— Сестра ми ще ми каже да избера най-доброто за себе си. А най-доброто за мен си ти, Алекс… Сериозно ти говоря. Искам да помолиш Сам за развод, щом се върне от Европа. След това, като ви дадат развод, ще се оженим.

— Обичам те.

Тя му се усмихна през масата. После погледаха през панорамния прозорец как Анабел си играе. Алекс беше трогната от желанието на Брок да свърже живота си нея на всяка цена.

— Искам да се оженя за теб. И няма да спра да ти досаждам, докато не се съгласиш — каза той упорито, а тя се засмя.

— Не че аз не искам. Ами твоята работа? — попита Алекс сериозно. Брок не можеше да се ожени за нея и да остане във фирмата.

— Получих две предложения тази година. Доста са добри. Вероятно ще бъде по-разумно, ако се преместя. Но преди да се махна, бих искал да говоря със старшите съдружници. Чудя се дали, след като ти беше толкова болна, не биха се съгласили да направят изключение за нас и да ни оставят да работим заедно.

— Може. Ние се справяме добре с теб — усмихна му се тя с благодарност. — А догодина би могъл да кандидатстваш за съдружник.

— Ще го обсъдим с колегите, но първо, трябва да говориш със Сам — отвърна Брок спокойно.

— Та аз още не съм се съгласила — реагира Алекс.

Изглеждаше палава и влюбена.

— Ще се съгласиш — заяви той уверено.

Беше прав. До края на седмицата тя се съгласи. Щеше да помоли Сам за развод и да се ожени за Брок веднага след като приключи с формалностите.

— Сигурно съм полудяла — каза Алекс смутено. — Два пъти съм по-стара от теб.

— Ти си с десет години по-голяма, а това няма никакво значение, пък и изглеждаш по-млада от мен.

Наистина изглеждаше добре и годините й не личаха, откакто се бяха преместили на Лонг Айлънд. Последствията от химиотерапията избледняваха, косата й бе по-гъста отпреди и подпухването беше изчезнало. Изглеждаше както преди да се разболее, а може би и по-добре. Двамата бяха като деца, докато играеха по плажа през почивните дни. И когато в понеделник сутрин се оправяше към кантората с Брок, се чувстваше напълно отпочинала. Кармен идваше късно вечерта в неделя, за да могат да отидат на работа навреме. В четвъртък си тръгваха колкото се може по-рано и се връщаха на Лонг Айлънд. През лятото повечето адвокати не работеха в петък и фирмата затваряше в четвъртък на обяд, както много нюйоркски компании.

Когато се връщаха в къщата на брега, Анабел винаги ги чакаше. Беше щастлива и развълнувана. А през седмицата Алекс и Брок спяха ту в нейния, ту в неговия апартамент — където им беше по-удобно. Беше прекрасно лято.

Анабел бе разговаряла с баща си няколко пъти. Той беше вече в Кап д’Антиб. Изпрати й над десет картички. Но Алекс не беше се чувала с него, защото той никога не се обаждаше, когато тя бе в къщата. При всички случаи не искаше да го моли за развод по телефона. Вече нямаше съмнения. Брок я бе убедил. Беше направил повече от всеки друг мъж, за да се докаже пред нея. Нямаше смисъл да му задава още въпроси. Знаеше, че го обича. Чувстваше се щастлива с него.

Един ден в средата на юли лежаха на плажа и тя забеляза как гледа банския й. Това я учуди. Той се наведе и я целуна.

— Красива си — каза Брок сърдечно, а тя му се усмихна.

Анабел беше наблизо, но мисълта за „следобедна дрямка“ бе много привлекателна.

— А ти си сляп — отвърна Алекс, като жумеше на слънцето. След това той докосна гърдата й и тя почувства как през тялото й преминаха тръпки.

— Смятам, че след известно време трябва да отидем на пластичен хирург.

— Защо?

Опита се гласът й да звучи непринудено, но не обичаше да говори за това. Въпреки че Брок беше нежен към нея, все още се притесняваше от вида си. Носеше протеза почти през цялото време.

— Просто смятам, че трябва — настоя той мило.

— Искаш ли да си променя носа или да си направя козметична операция на лицето?

— Престани да се заяждаш. Прекалено си млада, за да се криеш през останалата част от живота си. Би трябвало да се разхождаш гола през цялото време.

Всъщност малко прекаляваше, но Алекс знаеше, че се опитва да я окуражи по отношение на отрязаната й гърда.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се размотавам гола като англичанката на Сам? Смятам, че не е необходимо.

Още се дразнеше при мисълта за Дафне.

— Няма нищо общо. Знаеш какво искам да кажа. Поне поговори с лекаря, разбери в какво се състои работата. Можеш да си направиш операцията това лято и да приключиш. После завинаги ще имаш две цици.

— Струва ми се ужасно, а и било много болезнено.

— Откъде знаеш?

— Говорих с други жени от групата за оказване на помощ. И доктор Уебър ми каза. Стори ми се отвратително.

— Я не се превземай.

И двамата знаеха, че Алекс не се превзема, но Брок искаше да я накара да придобие самочувствие и дори й даде името на известен специалист по пластична хирургия, за когото беше разбрал от свой приятел хирург. Брок беше винаги много изобретателен.

— Записах ти час при него — каза той направо един ден след работа и тя удивено го загледа.

— Много си настоятелен.

Не искаше да ходи и половин час се караха.

— Няма да отида.

— Ще отидеш. Ще те заведа. Просто си поговори с човека. Нищо няма да ти стане.

Когато дойде време да вървят, Алекс още беше бясна, но накрая склони и остана изненадана от това, колко различен бе този лекар от нейния хирург. Доктор Хърмън беше студен и методичен, боравеше с неумолими факти и неоспорими опасности. Този се занимаваше с подобряване на състоянието на хората и ги караше да се чувстват по-добре. Беше закръглен и нисък и имаше чудесно чувство за хумор. След няколко минути я разсмя и внимателно насочи разговора към процедурата, заради която го бяха посетили. Прегледа гърдата на Алекс и й каза, че могат или да й сложат присадка, или да разтегнат тъканите, което означаваше в продължение на два месеца да й се бият ежеседмични инжекции с физиологичен разтвор, за да се постигне желаната форма. Алекс предпочете присадката, защото се правеше веднага. Във всеки случай обаче, още не беше убедена. Лекарят обясни, че операцията ще бъде скъпа, разбира се, и не безболезнена, но в болницата ще сторят всичко възможно за нея. На нейната възраст, каза той, си заслужаваше да се подложи на такава операция.

— Нали не искате да изглеждате така до края на живота си, госпожо Паркър? Можем да ви направим красива гърда.

Беше предложил да раздели на две зърното на другата й гърда или да прибегне към татуировка, за да бъде всичко както трябва. Въпреки че лекарят й наговори куп неща, за да я окуражи, Алекс все още смяташе, че е ужасно.

След като се любиха през нощта, тя попита Брок дали това има значение за него.

— Не, разбира се — отвърна той откровено. — Но просто смятам, че трябва, заради самата теб. Всичко обаче зависи от желанието ти. Бих те обичал и без цици. Пепел ми на езика!

Една отрязана гърда стига.

Без да говори повече с Брок, Алекс мисли в продължение на две седмици. В края на юли, когато бяха в Ийст Хамптън, изненада Брок с решението си.

— Ще си я направя — рече тя.

Седяха на масата, след като бяха прибрали чиниите. Той се беше зачел в неделния вестник.

— Какво? — попита Брок и погледна към нея.

Не разбираше за какво става дума, но винаги се интересуваше от онова, което Алекс имаше да му каже.

— Ще правим ли нещо днес?

— Не днес. Ще се обадя в понеделник.

— На кого?

Изпитваше чувството, че е изпуснал важната част от разговора.

— На Грийнспън.

— Кой е пък този?

Главата му беше празна. Бе полузаспал. Може би нов клиент.

— Лекарят, при когото ме заведе. Пластичният хирург.

Изглеждаше решителна и малко нервна.

— Така ли? — просия Брок.

Много се зарадва. Смяташе, че след това и тя ще бъде щастлива.

— Браво на теб! — възкликна той и я целуна.

И в понеделник, вярна на обещанието си, Алекс се обади на лекаря и го увери, че би искала да й направят присадка. Беше ужасена, че пак ще я режат и ще боли, но след като вече се беше решила, трябваше да отиде докрай.

Лекарят й запази ден за операция в края на седмицата и каза, че ще се наложи да прекара четири дни в болница и след това ще може да се върне на работа. Известно време щеше да я боли, повече от първия път, призна той, но няма да има никакви неприятни ефекти, както при химиотерапията.

Тя си взе отпуск за четвъртък и Кармен обеща да остане в Ийст Хамптън с Анабел. Детето знаеше, че отива в командировка. Алекс не искаше да я плаши и да й обяснява за болницата. Каза само на Кармен, която отначало се разтревожи, но после се успокои, когато разбра за какво става дума. И тя, както и Лиз, смятаха, че идеята е много добра. Всички се вълнуваха, освен самата Алекс, която беше ужасена и в последния момент започна да се колебае.

В сряда вечер остана будна през цялата нощ до Брок и се ядосваше, че се е съгласила на тази операция.

Той я отведе в болницата на „Ленъкс Хил“ в седем часа на следващата сутрин и една сестра и анестезиологът им обясниха цялата процедура. Дадоха й болнична роба и сестрата й сложи система. Алекс веднага се разплака неудържимо. Мислеше си само за химиотерапията и за предишната операция и се чувстваше ужасно зле.

Пристигна доктор Грийнспън и й предписа инжекция с валиум.

— Вярваме, че тук можем да направим всички щастливи — усмихна се той и погледна развеселено към Брок. — И вие ли искате инжекция?

— С удоволствие.

Алекс беше вече полузаспала, когато я закараха в операционната. Брок нервно чакаше в стаята й, после взе да кръстосва коридорите. Пет часа по-късно дойде докторът и му съобщи, че Алекс е добре. Процедурата беше сложна, но всичко бе минало гладко.

— Смятам, че ще остане доволна от резултатите.

Беше сложил присадка, ала тъй като гърдите й бяха малки, не се налагаше много да разтягат тъканите, макар че, разбира се, трябваше да получат желаната форма. Имаше и други варианти, но Алекс предпочете присадката. Знаеше, че ще трябва да я наблюдават внимателно, за да не се явят усложнения, и щеше да участва в контролна група, от която черпеха данни по отношение за силиконовите присадки.

— Ще трябва да дойде пак след месец или два, за някои довършителни процедури.

Бяха казали на Алекс, че окончателното изграждане на зърното и татуировката могат да се направят с местна упойка.

— Смятам, че ще се справи отлично — увери Брок доктор Грийнспън.

След два часа Алекс бе изведена от реанимацията и все още беше много замаяна.

— Здрасти — прошепна му тя. — Как е минало?

— Изглежда, отлично — усмихна й се Брок, макар че, разбира се, не беше видял резултата.

Следващите четири дни в болницата й бяха по-неприятни, отколкото беше очаквала. Когато се върна на работа в понеделник, все още чувстваше силни болки, ала нямаше нищо общо с опасностите и последиците от предишната операция.

Превръзката беше огромна, но Алекс все пак успяваше да отхвърли доста работа. Много от съдружниците бяха на почивка и като че ли никой не разбра какво й е положението. Седеше си в стаята, с риза на Брок над превръзката. Той й носеше обяд и след като свършеше работният ден, отиваха в неговия апартамент.

Следващия четвъртък, една седмица след операцията, преди да се върнат в Ийст Хамптън, й махнаха превръзката и конците. Анабел полудя от радост, когато ги видя, а Алекс доста внимаваше с движенията, докато я прегръщаше.

— Да не си се ударила, маме? — попита разтревожено детето.

Изведнъж пак се уплаши. Имаше лоши спомени и Алекс не искаше те да изплуват отново.

— Не, добре съм — успокои я тя.

— Да не си пак болна?

Очите на Анабел бяха огромни. Погледна майка си, а тя я притегли към себе си. Чувстваше как момиченцето й се тресе.

— Добре съм — повтори нежно и я притисна в обятията си.

След това реши, че трябва да й обясни. Много простичко й каза, че когато си ударила гърдата преди десет месеца, се наложило да й махнат част от нея, а сега са й я сложили обратно. Това като че ли беше най-простото обяснение и когато Сам се обади, Анабел му каза, че мама си намерила гърдата и си я сложила обратно. Според нея това беше добра новина, но баща й се стресна. Предположи, че Анабел е видяла протезата на Алекс. Изобщо не му мина през ум, че може да си е направила операция. Не пожела да говори с жена си, защото Дафне стоеше до него.

Бяха вече на яхтата и някои от екстравагантните приятели на Дафне бяха дошли с тях. Групата беше твърде изискана, с пиетет към изключително изтънчени развлечения. Доста време прекарваха в посещения на други яхти и вили по Ривиерата. След няколко дни щяха да ходят на остров Сардиния.

Всеки ден Брок напомняше на Алекс, че трябва да говори със Сам веднага след като се върне от Европа. Много искаше да се оженят.

— Знам, знам — усмихваше му се тя и нежно го целуваше за успокоение. — Отпусни се. Ще му се обадя, щом се прибере.

Ако започнеха делото за развод през есента, през пролетта Алекс и Брок щяха да се оженят. Той копнееше за този миг. Понякога младежкият му плам я караше да се чувства много стара, но иначе това й харесваше. През повечето време не усещаше разликата в годините, ала несъмнено имаше случаи, когато му липсваше малко зрелост. Алекс се мъчеше да не обръща внимание на това. От време на време опитът и гледните им точки леко се разминаваха.

Лятото отлетя прекалено бързо за всички.

Дафне не искаше да напуска Европа и само страстта й към Сам я върна в Ню Йорк. Призна му, че много й е мъчно за Лондон. Животът в Щатите вече не й харесваше, но Сам се надяваше, че ще се разсее с новия апартамент. Обеща й да пътуват по-често и да прекарват повече време в чужбина. За него не беше лесно заради деловите му задължения в Ню Йорк, но имаше и доста клиенти навън, а и беше готов да направи всичко, за да бъде тя щастлива. Толкова много време й посвещаваше, че от месеци сериозно беше зарязал бизнеса си. Дафне наистина се оказа изключително взискателна жена и явно беше свикнала да получава онова, което иска.

Когато Сам се прибра в Ню Йорк, Алекс и Брок със съжаление си мислеха за отминалото лято. Задържаха къщата до Деня на труда^[1].

Щом се върна, Сам отведе Анабел на Бриджхамптън още през първия уикенд. Гостуваше на приятели. Дафне склони да му позволи да вземе дъщеря си, след като не беше я виждал повече от месец и половина.

— Смяташ ли, че този път ще се разбират по-добре? — сериозно попита Алекс Брок.

При последната си среща с Дафне Анабел беше много нещастна.

Но когато Сам я доведе обратно в Ийст Хамптън рано в неделя следобед, беше очевидно, че нещо се е случило. Бе видимо напрегнат, и без Дафне. Алекс съзнаваше, че Брок много държи тя да проведе разговора със Сам, но нямаше възможност за това, защото той набързо се качи в колата си и изфуча. Едва ли беше разменил с Алекс повече от две думи.

Погледна Анабел, след като баща й си замина, и я попита:

— Какво е станало?

— Не знам. На тати постоянно му звъняха. През цялото време беше на телефона и много крещеше на хората, които му се обаждаха. Днес каза, че трябва да си тръгва. Приготви ми куфарчето и ме доведе вкъщи. Дафне също непрестанно крещеше. Заяви, че ако не е мил с нея, ще се върне в Англия. Така ще бъде добре. Мисля, че наистина е гадна и тъпа.

Очевидно нещо се беше объркало, но за Алекс беше невъзможно да разбере какво точно от думите на Анабел.

Едва на другата сутрин, когато пътуваха към града с влака, тя потрепна и се взря в първата страница на вестника. Имаше снимки на Сам, Лари и Том. Бяха обвинени от върховното жури^[2] в измамнически вложения и различни изключително сериозни деяния, включително и злоупотреба с чужди капитали.

— Мили боже! — възкликна Алекс и подаде вестника на Брок.

Беше невероятно. Та Сам беше безупречно честен.

— Охо-хо! — подсвирна Брок, когато прочете.

Обвиненията бяха много тежки и Саймън също беше споменат, макар че още не бе подведен под отговорност. Тримата основни съдружници бяха обвинени в поне дванадесет случая на измама и незаконно присвояване на пари.

— Нищо чудно, че вчера беше толкова разстроен.

Брок погледна към Алекс, а тя изглеждаше като замаяна. Какво беше направил Сам с живота си през последните месеци? В какви каши се бе забъркал? Заради обвиненията, които му предявяваха, можеше да прекара в затвора двадесет или тридесет години. Какво, по дяволите, се бе случило?

— Ще му се обадя от кантората — каза тя замислено.

Още не можеше да повярва на онова, което беше прочела.

Когато пристигнаха в службата, Сам вече беше звънял два пъти. Алекс влезе в стаята си и затвори вратата. Набра номера му и той моментално вдигна слушалката.

— Благодаря ти, че ми се обади.

Чувстваше се, че е изключително нервен.

— Какво става? — попита тя, все още замаяна.

А си мислеше, че го познава.

— Още не съм сигурен. Знам някои неща. Но не всичко. Не съм сигурен, че някога ще разбера всичко. Но знам достатъчно. Загазил съм, Алекс. Нуждая се от помощ. Трябва ми адвокат.

Сам имаше много добър адвокат, но той не беше по криминални дела.

— Не съм специалист по криминални дела, Сам — каза тя тихо. Съжаляваше го. Мъчно й беше, че се е отнесъл до такава степен, та да не вижда какво върши. Зачуди се дали момичето няма нещо общо с това. Беше сигурна, че Саймън има пръст, макар че още не бе обвинен.

— Ти се занимаваш с граждански дела. Поне можеш да ме посъветваш какво да предприема. Може ли да говоря с теб? Може ли да дойда да те видя, Алекс? Моля те.

Той я молеше. След седемнадесет години брак чувстваше, че му дължи поне това — да го изслуша. А и въпреки всичко, което се беше случило, в известен смисъл още го обичаше.

— Ще видя какво мога да направя. Но накрая ще те препратя на адвокат по криминални дела, Сам. Не съм толкова глупава, че да се опитвам да ти помогна и в резултат на невежество да ти причиня вреда. Но ще стоя всичко възможно, ако ми кажеш какво се е случило. Кога искаш да дойдеш при мен?

— Сега?

И миг повече не можеше да понася напрежението.

Беше десет часа. Алекс имаше среща в един и половина, но дотогава беше свободна.

— Добре. Ела сега.

Книжата можеха да почакат.

Отиде при Брок, за да му каже за Сам.

— Не трябва ли веднага да го прехвърлиш на един от криминалните защитници?

— Първо искам да си поговорим. Ще присъстваш ли и ти?

Беше странна молба, но се отнасяше до служебна среща, а тя уважаваше мнението на Брок.

— Ако държиш на това. Може ли да му ударя едно кроше по носа, когато свърши да говори? — попита той ухилено.

Не можеше да си представи по-подходящ край от двадесет години затвор за негодник като Сам Паркър. Единствената причина, поради която щеше да го изслуша, беше заради Алекс. Но не бе особено склонен да му помогне.

— Не можеш да го удряш, преди да си е платил сметката — усмихна му се Алекс.

Сега живееше с Брок, а не със Сам, независимо от неговите проблеми.

— Не забравяй да му зададеш въпроса за издръжката от един милион.

Напомняше й за развода, но точно сега надали беше моментът за това.

— Спокойно. Срещата е служебна.

Сам дойде след двадесет минути. Беше блед под слънчевия си загар. Под очите му имаше тъмни кръгове и когато в заседателната зала седна на масата срещу Алекс и Брок, ръцете му видимо трепереха. Явно беше в шок. Очевидно за тези шест седмици, докато беше с Дафне в Европа, репутацията му се бе сринала и целият му живот се бе провалил.

Алекс го попита дали има нещо против Брок да присъства на тяхната среща. Макар че не беше особено ентусиазиран от това, Сам каза, че няма, след като тя мисли, че ще е от полза. Имаше нужда от всякаква помощ и й беше много благодарен. Изтъкна, че за него Алекс е най-добрата адвокатка и че цени мнението й. Не добави нищо друго, но двамата си размениха стари и познати погледи. Дълго се бяха обичали и това трудно се забравяше.

Нещата, които разказа, никак не бяха приятни. Както й беше заявил, все още нямаше отговори на много от въпросите. Доколкото разбираше онова, което се беше случило, Саймън бавно и непрекъснато беше въвеждал безскрупулни клиенти в техния бизнес и беше фалшифицирал сведенията и отчетите за тях от различните банки в Европа. След това по начини, които Сам още не бе напълно проумял, беше започнал да измъква пари. Беше присвоил средства от фирмата, беше откраднал пари от редовните им клиенти и беше започнал да пере огромни суми мръсни пари от източници в Европа, ползващи се с лоша слава. Очевидно това бе продължило в течение на много месеци и Сам призна, без да я обвинява, че по време на болестта й и напрежението помежду им, не се задълбочавал особено в бизнеса си, както би трябвало. Не искаше да й казва, освен ако не се налагаше, че връзката му с Дафне също беше отвлякла вниманието му.

Наистина обясни, че още не е сигурен дали Дафне не е била въведена в бизнеса от Саймън като примамка, но пристигането й беше много своевременно и наистина го бе отклонила от ангажиментите му.

След това Сам призна на Алекс, че през пролетта започнал да подозира нещо нередно в сделките на Саймън с един от техните клиенти и че някои от средствата били неправилно използвани. Когато обаче казал това на своите съдружници, те го успокоили, че няма нищо и съвсем не е така, както му се струва. Той решил, че се притеснява напразно. Сега осъзнавал, че просто му се е искало да им повярва. Странното било, че точно тогава Алекс отново му напомнила за съмненията си по отношение на Саймън, но той разпалено ги отхвърлил.

— През цялото време съм бил невероятен глупак — призна си той. — Саймън е отвратителен мошеник. Ти беше права. Сега виждам, че и Том и Лари са били в комбина с него. Отначало не, но през февруари са го хванали в нещо и той е купил мълчанието им. Първо им платил да си мълчат и ги убедил, че никой няма да разбере. Купил ги за по един милион долара в специална сметка в Швейцария. И така, през последните шест месеца те са действали заедно и са присвоявали и крали пари, сключвали са незаконни сделки. Не мога да повярвам, че съм бил толкова тъп и сляп. Или съм искал да бъда такъв. Саймън дори уредил да ме държат настрана в Европа през последните два месеца, когато са сключвали най-гадните си сделки. Намери ми яхта и с помощта на Дафне влязох в капана като последния глупак. Докато ме е нямало, някой в банката се усъмнил и докладвал за нас на Комисията за ценни книжа и борси и на ФБР, а те уведомили Министерството на правосъдието и цялата мръсна игра се разкрила.

След като пристигнах в Лондон, нещо ми се стори странно, когато се натъкнах на един от предишните съдружници на Саймън. Сигурно той смяташе, че знам повече, и като се обадих на Лари и Том да ги питам какво става, те замазаха положението. Бяха прекалено изплашени. Докато ме е нямало, сключили от мое име мръсни сделки за двайсет милиона. Затънал съм до гуша в тяхното блато.

Изглеждаше опустошен и потресен. Всичко, което беше изградил, се беше срутило заедно с репутацията му. Сега животът му бе изложен пред очите на всички.

— Но ти дори не си бил тук, когато са уреждали тези сделки — помъчи се да го успокои Алекс. — Това няма ли да помогне?

— Сделките са само върхът на айсберга. Положението е много по-лошо. Почти всеки ден им се обаждах. Те ми пращаха разни документи за подпис и подписвах паметни бележки за сделки вместо тях. Всичко изглеждаше съвсем почтено. Сега отговарям наравно с тях. Исках всичко да бъде наред. Исках подозренията ми да не се оправдаят. Просто не желаех да виждам какво вършат. Но когато се върнах миналата седмица, се уплаших и започнах да търся под повърхността. Нямаш представа колко неща са станали през изминалата година. Не мога да повярвам как съм могъл да бъда толкова глупав. Какви щети са нанесени не само на репутацията, но и на бизнеса ми! Всичко е свършено, Алекс.

Той я погледна с очи, пълни със сълзи. Не беше плакал за нея, но сега плачеше за себе си.

— Всичко, което съм изградил, е сринато. Тези двама глупаци ме продадоха за два милиона и сега всички ще свършим в затвора благодарение на Саймън.

Затвори очи и се опита да възвърне самообладанието си. Алекс го съжаляваше, ала по-малко, отколкото трябваше. В известно отношение си го беше заслужил. Беше се доверил на Саймън, а не биваше, след като от самото началото беше предупреждавала собствената му интуиция. Беше си затварял очите, докато Саймън разрушаваше не само бизнеса, но и живота и бъдещето му.

Сам отвори широко очи и ги впери в Алекс. Беше изплашен до смърт и не се боеше да го покаже.

— Много ли е лошо?

Тя се поколеба само за момент.

— Доста, Сам. Водих си бележки и искам да се обадя на един от нашите съдружници. Обаче не смятам, че можеш да се измъкнеш от това положение само с приказки. Прекалено много отговорности си поел. Ще бъде доста трудно да убедиш върховното жури или когото и да било, ако се налага, че ти не си знаел за онова, което е ставало, дори да е вярно.

— Ти вярваш ли ми?

— До известна степен — призна тя откровено. — Смятам, че не си искал да знаеш какво става и си оставил нещата да се развиват без теб.

Брок беше напълно съгласен с нея, макар че не го изрази гласно.

— Какво да правя сега?

Сам с право изглеждаше ужасен.

— Кажи истината. Доколкото е възможно. Особено на адвокатите си. Разкажи им всичко, което знаеш, Сам. Това ще бъде единственото ти спасение. А Саймън?

— Днес следобед ще го обвинят.

— А момичето? Неговата братовчедка. Каква роля играеше тя във всичко това?

Освен че разруши брака им. Сам наистина се беше заслепил от нейните прелести. Беше се оказал пълен глупак и го съзнаваше.

— Още не знам за нея.

Той отвърна поглед от Алекс.

— Твърди, че не е виновна, че не е подозирала. Все пак си мисля, че е била наясно, когато пристигна в Америка, и затова е решила да се държи настрана, след като започна да работи при нас. Може да не е знаела, а може и да е знаела — каза Сам и прокара пръсти през косата си.

Алекс го гледаше. Висока цена трябваше да заплати за своята авантюра. Изплъзваха му се бизнесът, репутацията, парите и може би животът, ако стигнеше до затвора. Тя все пак искаше да му помогне. Още беше неин съпруг.

Отиде на телефона и се обади на Филип Смит, един от техните старши съдружници. Беше специалист по данъчни и други нарушения в областта на ценните книжа и борсите. Случаят на Сам бе точно в неговата област и обеща да слезе след пет минути.

— Ами ти? Ще ме защитаваш ли и ти? — запита Сам с жалък тон и на Брок му се прииска да го удари.

Алекс вече не принадлежеше на Сам. Достатъчно зло й беше причинил и то й стигаше за цял живот. Въпреки това все още се чувстваше задължена към него, дори само заради дъщеря им.

— Няма да мога да ти помогна — честно каза тя. — Това не е в моята компетенция.

Макар да изпитваше към него съжаление, не желаеше да се обвързва прекалено.

— Няма ли да се консултирате по делото? Да му помагаш? Алекс… Моля те…

Брок се отвърна. Не искаше да гледа. Сам й правеше номера, а тя се чувстваше задължена да му помага.

— Ще преценя. Но ти нямаш нужда от мен, Сам. Ще видя какво ще каже Филип Смит, след като разговаря с теб.

Говореше му много нежно. А Брок се ядосваше, като виждаше, че каквото и да казваше и каквото и да й беше причинил Сам, между тях все още съществуваше връзка.

— Много ми трябваш — каза Сам настоятелно и тихо.

Пристигна старшият съдружник, а Брок го повикаха за няколко минути.

Алекс ги представи и показа бележките си на Филип Смит. Той кимаше и се мръщеше, а след това седна на масата до Алекс срещу Сам.

— Трябва да ви оставя насаме — каза Алекс.

Стана и погледна към Сам. Изведнъж й се стори жалък и разбит от случилото се.

— Не си тръгвай.

Гледаше я като уплашено дете и изведнъж Алекс си припомни как се беше чувствала, когато й съобщиха, че има рак. Колко самотна и уплашена, и как той беше отказал да бъде при нея. Тогава преследваше Дафне и беше дал възможност на престъпници да унищожат бизнеса му. Бе оставил Алекс да си повръща червата.

— Ще се върна — каза тя тихо.

Не искаше да насърчава зависимостта му от нея. Делото щеше да е сложно и беше сигурна, че ще се стигне до процес. Щеше да отнеме месеци, ако не и години. Искаше да бъде внимателна и да не се обвързва прекалено много.

Когато се върна в стаята си, Брок се разхождаше нагоре-надолу и изглеждаше бесен.

— Хленчещ гадняр! — извика той и се взря гневно в нея, като че ли тя беше виновна. — Цяла година не е направил нищо за теб! Може преди да се е грижил, но се съмнявам. А сега дотърча разплакан, защото ще го тикнат в зандана. Знаеш ли, наистина трябва да го оставиш да го пъхнат там. Ще му се отрази много добре, даже прекрасно. Неговото сладурче и братовчед й са го насадили за присвояване и измама, а сега идва при теб, реве и иска да го спасяваш.

Беше толкова бесен, че не можеше да спре да кръстосва стаята. Като че ли бяха предали него, а не Алекс.

— Намали напрежението, Брок — опита се да го успокои тя. — Той все още е мой съпруг.

— Надявам се, не за дълго. Какъв гаден мръсник! Седи си със скъпия костюм и с часовник за десет хиляди долара, току-що се върнал от яхтата в Южна Франция и е толкова изненадан, че съдружниците му са мошеници, а той е обвинен от върховното жури! Е, аз пък изобщо не съм изненадан! Смятам, че от самото начало е бил замесен в тези неща.

— Аз пък не смятам така — каза спокойно Алекс и седна на стола си, а Брок продължи да се разхожда, обзет от омраза към съпруга й. — Мисля, че вероятно е станало почти както казва. Забавлявал се е и не е обръщал внимание, а те са го преметнали. Това не го извинява. Би трябвало да бъде по-бдителен. Носи отговорност, но се е забавлявал и се е крил. А съдружниците му са били много заети, докато Сам е блеел.

— Все пак смятам, че си го заслужава.

— Може би.

Не беше уверена, че е убедена в това. Проведе срещата си в един и половина и свърши към два и петнадесет. Сам още говореше с Филип Смит и след малко я помолиха да се върне при тях. Този път отиде без Брок. Разбра, че е сгрешила, като го покани първия път. Не беше честно да изисква обективност от него.

— Е? — попита тя и седна с тях.

Въпреки притеснението си, Сам отбеляза, че фигурата й отново изглежда естествена, но след това се насили да се съсредоточи върху проблемите си.

— Докъде стигнахте?

Алекс мислеше само по проблемите. Беше като лекар спрямо пациент, безстрастна и делова.

— Боя се, че доникъде — отвърна Филип Смит.

Не искаше да крие истинското положение. Чувстваше, че Сам е застрашен до голяма степен и че обвинението може да се окаже вярно. Фактически имаше опасност от допълнителни обвинения. Беше сигурен, че делото ще стигне до процес и че е трудно да се предвиди как ще се развият нещата пред съдебните заседатели. Най-силният коз, който можеше да използва за Сам, беше, че до последния момент той не е знаел какво става.

Филип Смит смяташе, че всички съдружници ще бъдат въвлечени от Саймън, но съществуваше минимален шанс да бъде спасен Сам, ако успееше да го отдели от другите от морална гледна точка и да спечели симпатиите на съдебните заседатели, защото жена му била болна от рак, той е бил полуобезумял от тревога, грижел се е за нея и не е обръщал внимание на бизнеса си. Имал е доверие на партньорите си, а фактически, без да е извършил съзнателно престъпления, е бил пешка в ръцете на Саймън и на съдружниците си.

От правна гледна точка всичко изглеждаше добре, но изведнъж й се стори несправедливо да я използват в негова защита, след като беше направил толкова малко за нея. Разбираше, че е юридически трик, и все пак я дразнеше.

— Според теб това ще мине ли? — попита направо Филип.

Знаеше, че са разделени, но искаше да види реакцията й.

— Може би — отвърна Алекс предпазливо. — Ако не се вгледат по-внимателно. Мисля, че повечето хора знаят, че бракът ни се е разпаднал и че Сам изобщо не ми е помагал.

Заболя го от нейната искреност, ала не можеше да отрече и не каза нищо.

— Хората знаеха ли, че не ти е оказвал помощ?

— Някои знаеха. Не съм го афиширала. Но смятам, че тогава животът на Сам е бил доста бурен.

Тя го погледна в очите. Сам не предполагаше какво ще последва.

— Беше доста явно свързан с една жена от есента или поне от много време преди Коледа.

Сам изглеждаше сепнат от думите й, но остана удивително спокоен. Никога не беше предполагал, че Алекс знае за Дафне още от самото начало.

Филип Смит го погледна хладно.

— Вярно ли е?

Беше крайно неприятно да го признае на Смит. Шокираше го и мисълта, че Алекс е знаела. Но съзнаваше, че трябва да бъде честен, макар да му е неловко пред нея.

— Да, вярно е. Това е жената, за която ви разказах. Братовчедката на Саймън. Дафне Белроуз.

— И тя ли е замесена?

— Още не, но се бои, че могат да я замесят. Говори за връщане в Англия от момента, в който нещата взеха да се разплитат.

— Ще бъде много глупаво от нейна страна — каза строго Смит. — Ще я сметнат направо за бегълка и могат да я екстрадират от Англия. Какви са връзките ви с Белроуз сега?

— Живея с нея — отвърна Сам и се почувства като пълен мошеник. — Поне до тази сутрин.

— Аха.

Смит кимна. Мъчеше се да вникне във всичко.

— Е, господин Паркър, бих искал да имам малко време, за да асимилирам казаното. Да видим какво ще реши върховното жури. Кога ще давате показания?

— След два дни.

— Значи разполагаме с известно време да преценим курса на действие.

Смит не изглеждаше доволен от делото и като че ли Сам не му хареса, но заради Алекс беше готов да го поеме. Изобщо не се съмняваше, че ще бъде интересно и голямо дело.

Филип Смит напусна заседателната зала, а преди това каза на Сам, че ще му позвъни на другата сутрин. На Алекс заяви, че ще се обади и на нея.

После двамата останаха сами, за първи път от пролетта насам.

— Съжалявам. Не знаех доколко си разбрала — рече той и изглеждаше наистина наранен и необичайно плах.

— Достатъчно — тъжно отвърна тя.

Не искаше да говори за това. Повече нямаше смисъл. Бракът им беше приключил въпреки оставащата помежду им връзка и детето.

— Мисля, че здравата си загазил, Сам. Съжалявам, че се е случило. Надявам се, че Филип ще ти помогне.

— И аз се надявам.

След това я погледна през масата и изразът на лицето му беше наистина нещастен.

— Съжалявам, че те въвличам във всичко това и че те притеснявам по какъвто и да е начин. Не заслужаваш.

— И ти също. Заслужаваше един силен ритник по задника — усмихна се тъжно тя. — Но не чак толкова силен.

— Може би — каза той нещастно.

Беше обхванат от чувство за вина заради всичко, което й беше причинил.

— Кога разбра за Дафне?

Искаше да знае.

— Видях ви как излизате от „Ралф Лорън“ точно преди Коледа. Начинът, по който се гледахте, ми подсказа всичко. Не беше трудно да се досетя за останалото. Предполагам, че като теб по отношение на Саймън не съм искала да виждам. Беше прекалено болезнено, а и имаше много други неща, за които да се тревожа.

Не каза, че бяха опустошаващи. Сам разбра само като я погледна и му се прииска да върне назад часовника и да промени нещата. Сега беше твърде късно.

— Мисля, че известно време си бях загубил ума. Само си спомнях как майка ми умря и какво беше тогава. Не знам защо си втълпих, че и ти си като нея и че ще умреш и ще ме повлечеш след себе си. Паникьосах се. Като че ли беше някакво безумно повторение. Престанах да мисля ясно и цялата детинска ярост към майка ми се прехвърли върху теб. Наистина не бях на себе си. Предполагам, че и връзката с Дафне беше лудост. Бе начин да се скрия от действителността, а междувременно причинявах болка на всички около мен. Сега дори не знам какво да мисля. Не знам дали не ме е омотала нарочно, или е била искрена. Отвратително чувство! Дори не съм сигурен, че я познавам добре.

Познаваше обаче Алекс и разбираше колко тежко я беше наранил. Мразеше се за това. Даваше си сметка, че сега ще плаща за стореното цял живот.

— Може би нещата стават, както е предопределено, Сам — философски изрече Алекс.

За тях двамата беше вече твърде късно, но поне той най-накрая беше дошъл на себе си и разбираше защо й е причинявал болка. Всичко се е дължало на ужаса му, че може да я изгуби, както е загубил майка си.

— Предполагам, че сега ще поискаш развод — каза Сам. Прекрасно четеше мислите й. Изглеждаше обаче толкова уязвим, наранен и уплашен и бъдещето му беше толкова несигурно, че тя не можа да се насили да му каже.

— Можем да говорим за това, след като си разрешиш проблемите.

Не беше честно да му стоварва и развода на главата, въпреки настойчивостта на Брок. Нямаше смисъл да се бърза толкова. Един или два месеца нямаше да бъдат от голямо значение.

— Заслужаваш много повече, отколкото ти давах — призна нещастно Сам.

За момент щеше да се изпусне и да добави още нещо, но разумно премълча. Оценяваше нейната доброта и не искаше да я оскърбява.

Алекс беше съгласна с думите му. Сега разбираше по-добре какво означават, защото за щастие Брок й беше помогнал да преодолее всичко.

— Може би не си имал избор — справедливо отбеляза тя. — Може би просто не си могъл да постъпиш по друг начин.

— Трябваше да ме набият! Бях такъв отвратителен глупак!

— Ще се оправиш, Сам — нежно го окуражи Алекс. — По принцип си добър човек, а Филип е изключително способен адвокат.

— И ти също, и си чудесна приятелка — каза той и се помъчи да прикрие сълзите си, докато стояха от двете страни на масата.

— Благодаря ти, Сам — отвърна тя с усмивка. — Ще следя всичко, което става. Обади ми се, ако имаш нужда.

— Целуни Анабел от мен. Ще се опитам да я видя в събота или неделя, ако не съм в затвора — каза Сам унило, а Алекс му се усмихна от вратата.

— Няма. Довиждане.

Върна се в кабинета си, а Брок я чакаше там. Отново крачеше нагоре-надолу из стаята и беше много разтревожен. Знаеше от Лиз, че Алекс пак е била в заседателната зала със Сам. И беше видял как Филип излиза.

— Каза ли му?

— До известна степен. Предположи, че сигурно ще искам развод, и аз отвърнах, че ще говорим по този въпрос, когато се оправи.

— Моля? Защо не му каза, че искаш развод сега?

Брок беше бесен, а Алекс изглеждаше отчаяна и изтощена. Беше толкова неприятно да седи в залата и да разсъждава защо бракът им се е разпаднал, още повече че сега Сам беше в ужасна беда. И за Анабел щеше да бъде много травмиращо, ако баща й влезеше в затвора.

— Не му казах, че искам развод веднага, защото няма значение дали ще подам молба този месец или другия! За бога! Никъде няма да заминаваме. Нека да проявим малко уважение или поне милост към човека! Той е обвинен за присвояване на пари и в измама. Току-що се е върнал от Европа, за да разбере за това. А след седемнайсет години брак и при едно дете смятам, че мога да му дам отсрочка от няколко седмици, за да се оправи с другите си проблеми.

— А той беше ли милостив към теб миналата година? Беше ли състрадателен? Спомняш ли си? — изръмжа Брок.

Това за него беше необичайно. Алекс си помисли, че се държи като дете, но не го изказа на глас.

— Прекрасно си спомням и все пак не смятам, че трябва да му го набивам в главата. Всичко е свършено, Брок. Няма значение кога ще получим свидетелството за края. Моят брак със Сам е приключил. И двамата го знаем.

— Не бъди толкова сигурна с такъв мръсник като него. Ако неговата бамбина го напусне, веднага ще дойде да чука на вратата ти! Нали го наблюдавах как те гледаше днес.

— За бога, Брок, престани! Това е абсолютно нелепо!

Алекс отказа да обсъжда въпроса повече. Брок се върна в стаята си побеснял и тя не го видя, преди да си тръгнат заедно в седем часа вечерта. Дори тогава беше в лошо настроение и й се муси цялата вечер. Никога не беше се държал по този начин и й отне безкрайно дълго време да го умилостиви и да го накара да спре да се сърди.

И Дафне не се държеше по-различно със Сам в жилището на Пето Авеню. Всъщност тряскаше вратите, чупеше чаши и хвърляше разни неща. Поведението й съвсем не се струваше забавно на Сам.

— Как смееш да ме обвиняваш в това, копеле такова! — крещеше тя. — Как смееш да ме обвиняваш, че съм те „насадила“, както се изразяваш! Не бих се унизила до такава степен! Какъв евтин трик! Да се опитваш да прехвърляш престъпленията си върху мен! Не си въобразявай, че ще се измъкнеш! Саймън ми каза, че ако се наложи, ще ми наеме адвокат. Но няма да седя мирно да ме пипнат! Връщам се в Лондон, ако ми се припишат тези нелепи обвинения! Няма да се мотая тук и да гледам как те опандизват и как се мъчиш да ме помъкнеш със себе си!

— Всъщност, миличка, смятам, че ще ми бъдеш доста гадна компания, както вече си личи.

Сам погледна парченцата счупени предмети около тях. Нямаше сили да се разправя с нея.

— А ти какво би си помислила на мое място? Караш ме да танцувам около леглото ти през последната година, и то, мога да добавя, по много приятен начин, а през цялото това време Саймън ми унищожава бизнеса. Трудно ми е да повярвам, че не си подозирала нищо за онова, което се случи, макар че бих искал да мисля, че е така. Впрочем разбрах, че жена ми е знаела за нас през цялото време. Трябва да призная, че бедната Алекс заслужава уважение. Не направих нищо за нея, докато животът й беше ад, когато лежеше полумъртва на пода и си повръщаше червата след химиотерапията. И е била достатъчно почтена да не ми каже, че е знаела за нашата връзка. Шапки долу, тя наистина е дама.

За разлика от Дафне Белроуз, помисли си той, но не го каза на глас.

— Тогава защо не се върнеш при нея? — попита тя.

Седеше на един стол от черна кожа и люлееше краката си така, че Сам можеше да види какво има между тях. Беше го виждал и преди и вече не беше омаян. Магията се бе развалила.

— Алекс е прекалено умна, за да ме приеме обратно — каза той тихо в отговор на предложението на Дафне. — Изобщо не я обвинявам. Мисля, че поне това й дължа — да не се приближавам към нея.

— Може би вие двамата си се заслужавате, съвършените господин и госпожа! Господинът бил честен, господинът бил чист и нямал понятие, че Саймън умножавал бизнеса му с милиони! Ама какъв наивник си бил, Сам! Или ако говорим направо, колко тъп си бил! Не ми разправяй, че не знаеш нищо. Не съм му помагала да те „насажда“, но за бога, дори аз можех да разбера какво става! Не ми разправяй, че не си подозирал!

— Най-идиотското е, че не обръщах внимание. Бях толкова зает с това, да бъркам под полата ти, че изобщо не виждах нищо около себе си. Ти ме заслепи, мила моя. Бях пълен глупак и си заслужавам онова, което става.

— Нищо не става, Сам. Всичко е свършено! Ти си свършен — каза насмешливо тя, като че ли това я забавляваше.

— Знам. Благодарение на Саймън.

— След като делото приключи, няма да получиш работа и като банков чиновник.

— А ти, Дафне? Ти какво мислиш по въпроса? Ще бъдеш ли до мен, да ми приготвяш вечерята, когато се връщам вкъщи от жалката службичка, която ще заемам някъде, например като продавач на кабарчета за чертожни дъски?

Гледаше я с пълно презрение и гласът му преливаше от сарказъм. Сега знаеше каква е.

— Мисля, че не — отсече Дафне и отново прекръстоса краката си и пак му показа онова, което беше желал.

Беше загубил почти всичко за това, което тя имаше между краката си, а то изобщо не си заслужаваше усилията.

— Забавлението приключи, Сам. Време е да се махам. Но беше забавно, нали?

— Да, доста забавно — съгласи се той, а тя бавно се приближи към него и плъзна ръката си в отворената му риза. Опипа зърната, гърдите и много твърдия му корем, но той не помръдна. След това се опита да пъхне полека ръката си в панталоните му, ала Сам я сграбчи, преди да стигне по-надолу. Това беше единственото нещо, което беше съществувало помежду им — само секс, и то много. Но цената на удоволствието се бе оказала твърде висока.

— Ще ти липсвам ли? — попита Дафне.

Не се отдръпна, напротив, притисна се още по-плътно към него. Сякаш искаше да му докаже нещо, като се опитваше да го омагьоса наново, но той не й позволи.

— Ще ми липсваш — каза Сам със съжаление. — Ще ми липсва илюзията.

Бе разменил истинския си живот за една фантазия и го осъзнаваше. Горчиво беше да го признае. А междувременно беше загубил Алекс.

Дафне впи устни в неговите и го прегърна, докато не усети как той започва да се възбужда. Сам я целуна с отчаяна страст, след това се дръпна и я погледна с нещастен поглед. Разбираше, че никога няма да узнае дали е помагала за неговото унищожаване, или всичко е било скроено от братовчед й. Неизвестността беше ужасна.

— Още един последен път — помоли Дафне с дрезгав глас.

Беше започнал да й харесва повече, отколкото беше планирала. Не бе от жените, които могат да бъдат предани или да останат завинаги такива. С него беше различно, но дори тя съзнаваше, че всичко е приключило.

Сам поклати глава в отговор, след това излезе на дълга самотна разходка. Имаше да мисли за много неща. Върна се след два часа и половина. Не се чуваше нито звук, когато влезе, и щом се огледа, разбра, че тя си е отишла. Апартаментът беше празен като сърцето му. Беше взела всичко, което й беше подарил, и не му остави нищо, освен спомени и въпроси.

Вечерта в новините в единадесет часа съобщиха, че Саймън Баримор е обвинен в шестнадесет случая на незаконно присвояване и измама. Не се споменаваше неговата братовчедка и възможна съучастничка Дафне Белроуз, която в този момент излиташе за Лондон.