Даниел Стийл
Като мълния (13)

13

Следващия понеделник доктор Уебър беше много доволна от напредъка на Алекс.

— Добре се справяте — похвали я тя.

Броят на белите й кръвни телца беше нормален. Сега успяха да направят вливането на лекарството с предварително вкарване на глюкоза и вода и бе по-малко травмиращо за Алекс, защото знаеше какво трябва да очаква.

И този път пак й прилоша много, но вече изненадата не беше толкова голяма. Брок продължаваше да се грижи за нея, а Лиз я наблюдаваше като ангел-хранител.

— Започвам да се чувствам виновна — каза тя на Брок, когато на следващия ден отново седяха на пода в тоалетната.

— Защо? — попита я той озадачено.

— Защото на мен ми правят химиотерапия, а не на тебе. Защо трябва да преживяваш всичко това? Не си женен за мен. Това е мой кошмар, не твой. Не си задължен да се грижиш за мен.

Не можеше да разбере защо е толкова мил към нея. Нямаше причина за това, а така много й помагаше. Беше единственият човек, който го правеше.

— А защо да не споделиш страданието си с някого? — отвърна той просто. — Защо да не позволиш да ти помогнат? Такова нещо би могло да се случи на всекиго от нас. Всеки може да бъде поразен от тази мълния по всяко време. Никой не е застрахован. Ако аз ти помагам сега, може би някой друг ще ми помогне един ден, ако ми се случи.

— Аз ще ти помогна — каза нежно Алекс. — Ще бъда до теб, Брок. Никога няма да забравя добрината ти.

И двамата знаеха, че е искрена.

— Всъщност правя това, за да получа повишение — засмя се той и й подаде ръка да се изправи.

Бяха прекарали в тоалетната цял час. Беше трудна сутрин.

— И на мен ми се струваше, че трябва да има някакъв друг мотив — ухили се Алекс.

Тази седмица се чувстваше много по-уморена от лечението. А след два дни беше Денят на благодарността. Просто й ставаше лошо, като си помислеше, че трябва да готви пуйка.

— Защо не поемеш моята работа — запита тя шеговито, когато седнаха над папките отново. — Много те бива.

— Предпочитам да работя с теб.

При тези думи той я погледна и за част от секундата й се стори, че между тях преминава нещо различно. Не беше сигурна какво е то и какво означава. Но извърна поглед и за момент се почувства объркана. Сега беше толкова открита към него, толкова освободена. Може би не биваше. Може би прекалено много се сближаваха. В края на краищата беше омъжена. А той беше просто момче. Тя си напомни, че е с десет години по-млад от нея.

— И на мен ми харесва да работя с теб, Брок — каза любезно и отново започна да се отнася към него като към по-млад колега. След това се разсмя и добави: — Когато не повръщам върху теб.

Умееше да се шегува със себе си и Брок много харесваше това й качество.

— Винаги внимавам да заставам зад теб — каза той фамилиарно. Така можеха да говорят само хора, които бяха преживели заедно това, което те с Алекс преживяваха.

— Ужасен си.

Късно следобед си поговориха за плановете за Деня на благодарността. Брок заминаваше с приятели за Кънектикът, а тя щеше да остане вкъщи с Анабел и Сам. Призна му, че изобщо не изпитва никакъв ентусиазъм по отношение на готвенето.

— Тогава защо мъжът ти не сготви? Може ли?

— Доста добре се справя, но за Деня на благодарността готвя обикновено аз.

След това му призна онова, което не беше казвала на никого.

— Като че ли трябва да му доказвам нещо. Много е сърдит заради болестта ми. Понякога си мисля, че ме мрази за това. Трябва да му покажа, че още мога да правя всичко, което съм правила по-рано, и че нищо не се е променило.

Звучеше толкова трогателно, но като че ли Брок я разбираше прекрасно. Много по-добре от Сам.

— Това е само временна промяна. Толкова ли не може да разбере? Дори да не си в състояние сега да го правиш, по-нататък ще бъдеш.

— Още е прекалено сърдит, за да го проумее.

— Сигурно ти е доста трудно.

— И още как!

— А дъщеричката ти как реагира?

— Добре. Притеснява се, когато ми прилошее. Опитвам се да се държа колкото се може повече настрана. Никак не е лесно.

— Трябват ти добри приятели, за да ти помогнат да преодолееш всички трудности — каза сърдечно Брок.

— За щастие имам теб — усмихна му се Алекс.

Вечерта преди Деня на благодарността го прегърна и му прошепна, че тази година му е благодарна. Заедно слязоха надолу и за момент й домъчня, когато се разделиха. С Брок можеше да бъде напълно откровена и открита. Беше започнала да разчита на него, докато стоеше до нея, а тя повръщаше. Можеше да му говори за своите чувства. Изведнъж й се стори, че през тези четири празнични дни ще бъде много самотна без него.

Когато се прибра вкъщи, погледна пуйката в хладилника и си помисли колко работа й предстои на другия ден — да я пълни, да пече сладки картофи и кифлички, да приготвя зеленчуци, пюре. Сам винаги искаше да има тиква и пудинг с месо, а Анабел обичаше ябълков пай. Беше обещала да им направи намачкани кестени и сос от кисели боровинки.

Прилоша й само като си помисли за това.

Но тази година, повече от всеки друг път, наистина трябваше да приготви всичките тези неща. Имаше усещането, че отношенията й със Сам зависят от това, доколко ще може да му докаже, че все още е в състояние да се справя с готвенето.

И Сам нежно се сбогуваше в службата с Дафне. Тя отиваше вечерта във Вашингтон на гости у приятели.

Прободе го болката на самотата, след като я изпрати до гарата и гледа как влакът заминава. Все повече се привързваше към нея и се чувстваше все по-нещастен, когато не я виждаше. Плашеше го мисълта, че четири дни ще бъде само с Алекс, но признаваше в себе си, че може би това ще им се отрази добре.

Обаче когато се прибра вечерта вкъщи, разбра, че няма да му е лесно да се преструва, че нещата продължават да бъдат такива, каквито са били.

Алекс лежеше на спалнята с лед на главата. Току-що беше повръщала, както му каза Анабел.

— Мама е болна — рече тя тихо. — Ще има ли пуйка?

— Разбира се — увери я Сам, сложи я да си легне и се върна да погледне жена си, която се беше проснала на леглото и изглеждаше много зле.

— Искаш ли утре да отидем на ресторант и да не мислим за обяда? — попита той с обвиняващ тон.

— Не бъди глупав — отвърна Алекс.

Много й се щеше да не мисли за обяда, но разбира се, беше невъзможно да го пренебрегнат.

— Ще се оправя.

— Не изглеждаш добре.

Сам постоянно се разкъсваше между мисълта, че Алекс преувеличава и всичко е на психична основа, и чувството на жалост, което изпитваше към нея. Беше му трудно да реши какво да мисли.

— Да ти донеса ли нещо? Бира? Кола? Нещо да ти оправи стомаха?

Алекс се наливаше с цели бутилки „Маалокс“ напоследък, но нищо не й помагаше.

След малко стана и отиде да приготви нещо в кухнята. Започна да подрежда масата за другия ден и осъзна, че всяка крачка е мъчение за нея. Чувстваше се изтощена до крайност. Болеше я цялото тяло и се чудеше дали не се разболява от грип, или това са също странични ефекти от химиотерапията. През цялото време й се пикаеше и докато си легне, Сам беше вече заспал. Алекс се чувстваше и изглеждаше като смъртник. Той бе обещал да й помогне на сутринта.

Нагласи часовника за шест и четвърт, за да може да сложи пуйката във фурната. Беше голяма и щеше да отнеме доста време, докато я изпече. Обикновено в Деня на благодарността предпочитаха да правят тържествен обяд вместо вечеря. Но когато Алекс стана, така й се гадеше, че не можеше да ходи. Един час повръща и се стараеше да не вдига много шум в банята.

Докато се събуди Анабел, тя сложи пуйката да се пече и след малко стана и Сам. Анабел искаше да отидат на детското шествие по случай Деня на благодарността и Алекс не посмя да помоли Сам да й помогне в приготвянето на обяда.

Двамата излязоха към девет, а Алекс се опитваше да се оправи в кухнята. Беше приготвила плънката, зеленчуците бяха също готови и се канеше да се захване с картофите. За щастие пайовете бяха купени и й оставаха само кифличките и кестените.

В момента, в който Сам и детето тръгнаха, Алекс получи нов пристъп и едва не се задави. Толкова се уплаши, че без малко да извика „Бърза помощ“. Изведнъж й се прииска силно Брок да е до нея, за да й помогне. Взе лед, после застана под душа, като си мислеше, че това може да й помогне. Все още беше по нощница и лицето й беше посивяло, когато Анабел и Сам се върнаха в единадесет и половина.

— Защо не си се преоблякла?

Сам изглеждаше шокиран, като я погледна. Дори не беше се сресала. Значи изобщо не бе си направила труда да се постегне. Но пуйката миришеше много приятно и всичко беше във фурната или отгоре на печката.

— В колко часа ще обядваме? — попита той, а Анабел отиде в стаята си, за да си поиграе.

Сам пусна телевизора, за да гледа футбол.

— Не преди един. Сложих пуйката малко по-късно.

И това беше чудо, като се имаше предвид колко зле беше сутринта.

— Трябва ли ти помощ? — попита той между другото и си вдигна краката на масичката.

Малко късно беше да й предлага помощта си и Алекс не каза нищо. Бе успяла да свърши всичко. За свое собствено удивление — Сам нямаше и представа какво е изпитала, за да се справи.

Алекс отиде да си свали нощницата. Облече си бяла рокля и се среса. Нямаше време за грим, пък и не се чувстваше добре. Когато седнаха да обядват, лицето й почти се сливаше по цвят с роклята. Сам я погледна, докато разрязваше пуйката. Подразни се от това, че не си е направила труда да се гримира. Болна ли искаше да изглежда? Искаше да я съжаляват ли? Нямаше да й стане нищо, ако си беше сложила малко руж.

Но Алекс нямаше представа, че изглежда толкова зле, макар че се чувстваше ужасно. Като че ли цялото й тяло бе потопено в олово и едва се движеше, докато сервираше обяда.

Сам каза молитвата, която отправяха винаги на този ден, а Анабел разказа на мама за шествието. Пет минути, след като започнаха да ядат, Алекс се втурна към банята. Прекалено много й бяха дошли и работата, и жегата в кухнята, и миризмите. Просто не издържа. По всякакъв начин се опитваше да не повърне, но не успя.

— За бога! — озъби й се Сам. — Не можеш ли поне да направиш усилие да останеш на масата!

Отчаяно се мъчеше да се държи нормално заради Анабел и заради себе си.

— Не мога! — успя да промълви тя между напъните и плача. — Не мога да се спра.

— Насили се тогава, за бога! Детето заслужава по-хубав празник! Всички го заслужаваме!

— Престани! — извика Алекс. Хълцаше неудържимо и крещеше с все сила, макар че Анабел можеше да ги чуе. — Престани да се държиш така! Гадняр такъв! Не мога да се сдържам!

— Сигурно не можеш, след като по цял ден се мотаеш по нощница, с бяло като на призрак лице, за да плашиш всички! Изобщо не се стараеш! Само знаеш да ходиш на работа! А за нас изобщо не ти пука и се усмърдяваш, когато ти кефне!

— Върви на майната си! — изстена Алекс и отново повърна.

Може би Сам беше прав. Може би се дължеше на емоциите, вероятно просто не можеше да понася неговото отношение. Но каквото и да беше, не бе в състояние сега да спре да повръща. Успя да отиде на масата едва за десерта. Мъничката Анабел изглеждаше притихнала и тъжна, когато видя майка си.

— По-добре ли си, маме? — попита тя с разтреперан глас и погледна с големи нещастни очи. — Съжалявам, че си зле.

Може би Сам беше прав. Може би всички се чувстваха отговорни. Може би ги караше да се чувстват нещастни. Може би щеше да бъде по-добре, ако умре. Не знаеше вече какво да мисли. Не разбираше какво му е станало на Сам. Онова, което той означаваше за нея, цялата нежност и любов, които й беше показвал от години — всичко беше напълно изчезнало.

— Добре съм, сладунка. Сега се чувствам по-добре — отвърна тя на Анабел.

Все едно, че не забелязваше Сам.

След обяда Анабел седна на дивана с нея и Алекс започна да й разказва приказки. Остави Сам да измие и да прибере всичко и като приключи, той изглеждаше бесен. Анабел тъкмо беше отишла в стаята си, за да вземе една видеокасета, когато той излезе от кухнята и видя Алекс.

— Благодаря ти за прекрасния празник! — рече той саркастично. — Не забравяй да ме предупредиш да отида другаде догодина.

— С удоволствие.

И дума не беше казал да й поблагодари за цялата работа, която беше свършила, и за всичките й усилия.

— И непременно трябваше да развалиш празника на детето, нали? Дори не можа да изтраеш един час. Трябваше непременно да й покажеш колко ти е зле.

— Кога успя да станеш такъв ужасен грубиян, Сам? — попита Алекс спокойно и го погледна. — Знаеш ли, никога преди не съм подозирала, че си такова жалко същество. Сигурно съм била прекалено заета.

— Може би и двамата сме били прекалено заети — измърмори той и с чувство на наранена гордост влезе в кабинета да гледа футбол.

И преди това, преди години, беше имал подобни празници, когато майка му бе прекалено зле дори да излезе от стаята си и да приготви пуйката. Баща му обикновено се напиваше. Веднъж Сам беше останал в училище и изобщо не беше си направил труда да се върне вкъщи за тържествената вечеря.

За него празниците означаваха много и много държеше да накара Алекс да полага усилия за тях. Преди винаги се беше старала, но сега беше също като майка му и това го караше да я мрази.

След като изгледа мача, излезе да се разходи сам. Дълго вървя из парка и когато се върна, хапнаха от онова, което беше останало от обяда, и като че ли Алекс беше в по-сносно настроение. Беше им развалила празника и сега можеше да се пъчи и да се чувства по-добре. Така поне му се струваше на Сам.

Анабел още изглеждаше притихнала. Пита майка си защо си крещят постоянно с тати. Алекс й каза, че това не значи нищо и че големите понякога се държат така. Но Анабел продължаваше да изглежда разтревожена.

Сам приготви детето за сън. Не пропусна да подчертае на жена си, че вероятно е прекалено зле, за да може да сложи Анабел да спи, и й напомни какво е казала дъщеря им по повод техните караници. Алекс не отвърна нищо.

Изненада Сам с думите си, когато той се върна в спалнята. Погледна го съкрушено. Може би трябваше накрая да приеме, че нещата никога няма да се оправят и всичко е свършено.

— Не е необходимо да оставаш тук. Не те държа за заложник.

— Какво означава това?

Беше доста изненадан и изведнъж Алекс се почуди дали не е чакал да чуе тези думи. Може би нямаше смелостта да й каже, че иска да се махне от нея, и се е надявал тя да подхване този разговор. Напоследък като че ли търсеше поводи, за да я мрази.

— Означава, че си доста нещастен в последно време и не ти се ще да оставаш тук. Сам, можеш да си тръгнеш винаги когато поискаш. Вратата е отключена.

Това бяха най-трудните думи, които някога беше казвала, но знаеше, че трябва да ги произнесе. След всичко, което беше преживяла през тези два месеца, нищо не можеше да бъде по-трудно. Сега се бореше за живота си. И за брака си.

— Да не би да ми казваш да се махам?

Стори й се, че долавя в гласа му надежда.

— Не. Казвам ти, че те обичам и искам да продължаваме да сме женени. Но ако не е взаимно, ако не желаеш вече да си женен за мен, можеш да напуснеш винаги когато поискаш.

— Защо го казваш? — попита той подозрително.

Какво знаеше Алекс? Да не би някой да й е намекнал? Да не би да може да чете мисли? Да не би да е чула клюки по отношение на Дафне?

— Казвам го, защото започвам да чувствам как ме намразваш.

— Не те мразя — промълви той тихо и предпазливо я погледна. Страхуваше се да говори много, но знаеше, че трябва да бъде откровен. — Просто не мога да разбера какво чувствам. Сърдя се за това, което се случи между нас. Прилича на мълния, която ни порази преди два месеца. Нищо не е вече както преди.

Същите думи беше казал и Брок за сестра си. Мълния.

— Яд ме е, страх ме е, мъчно ми е. Ти изобщо не си същата. И аз не съм. Не понасям този непрекъснат разговор за болести и лечения.

Никога не бяха говорили за това, но действителността го смразяваше. Алекс го разбираше.

— Мисля, че сега ти напомням майка ти — откровено каза Алекс. — И това ти идва много. Може би се страхуваш, че ще умра и ще те изоставя така, както тя те е изоставила.

Очите й бяха изпълнени със сълзи, ала думите й не успяха да ги сближат.

— И аз се страхувам от това, но правя всичко възможно, за да не се случи.

— Може би си права. Може би е много по-сложно, отколкото изглежда. Но мисля, че всъщност е съвсем просто. Смятам, че и двамата сме се променили. Нещо се е скъсало между нас.

— И сега какво ще правим?

— Още не съм решил.

— Кажи ми, когато решиш. Искаш ли да дойдеш с мен на психоаналитик? — попита Алекс. — Много хора, които преживяват подобно нещо като мен, ходят при такъв лекар. Нашият брак не е първият, който е бил заплашен от факта, че мъжът или жената са болни от рак.

— Господи, защо обвиняваш болестта си за това? — Прилошаваше му само като чуеше думата „рак“. — Какво общо има тя с нас?

— Всичко започна, когато се разболях, Сам. Дотогава нещата вървяха добре.

— Може и да не е било така. Може би сега сме го разбрали. Може би три години секс по разписание, тези хормони и опитите ни да имаме бебе са ни съсипали.

Преди като че ли изобщо не му правеше впечатление, но всичко беше възможно.

— Не искаш ли да потърсим брачна консултация? — попита тя отново, ала той поклати глава в отговор.

— Не. — Искаше само Дафне. Тя беше неговият лек, бягство и свобода. — Искам сам да реша какво да правя.

— Смятам, че не можеш, Сам. Мисля, че и двамата не можем. Ще се изнесеш ли оттук? — попита тя нервно.

Боеше се, че би могъл да го стори, след като не вижда друг изход.

— Струва ми се, че не бива, заради Анабел, и то точно преди Коледа и рождения й ден.

На Алекс й се щеше да изпищи „Ами аз!“, но премълча.

— Искам повече свобода. Мисля, че всеки трябва да поеме пътя си, без да дължи обяснения на другия. Ще си поговорим за това след още два месеца, може би след рождения ден на Анабел.

— Какво ще й кажем?

Алекс се чувстваше опустошена, но се опитваше да не го показва.

— Зависи от теб. След като и двамата сме тук, надали ще забележи нещо.

— Не бъди толкова сигурен. Днес ме попита защо си крещим през цялото време. Тя разбира, Сам, не е глупава.

— Значи трябва да се държим по-добре пред нея — отвърна той с глас изпълнен с укор.

Прииска й се да го удари. Сам не беше вече мъжът, за когото се беше омъжила и когото обичаше. Но заради Анабел трябваше да се съгласи на новите условия.

— Смятам, че ще бъде по-трудно, отколкото предполагаш — откровено призна Алекс и го погледна.

Сам стоеше в другия край на спалнята. След близо седемнадесет години брак щеше да им е трудно да живеят като съквартиранти.

— Зависи само от нас. През следващите два месеца ми предстоят много пътувания.

— Като че ли твоят бизнес драматично се променя — отбеляза Алекс и се опита да не мисли за съсипания им личен живот. — Какво става?

— Саймън наистина ни отвори нови възможности.

— Още смятам, че трябва да бъдеш по-предпазлив с него, Сам. Може би от самото начало интуицията ти беше вярна.

— Мисля, че си мнителна, и нямам намерение да обсъждам тези неща с теб.

— Ясно. И как ще бъде сега? Просто ще се разминаваме по коридорите и ще си казваме „Добро утро“ и „Добър вечер“ ли? Ще вечеряме ли заедно?

— Ако дневната програма ни позволява. Не виждам защо нещата трябва да стават много по-различни от това, което са в момента, поне по отношение на Анабел. Но аз ще спя в стаята за гости.

— А това как ще й го обясниш? — поинтересува се Алекс.

Като че ли Сам беше предвидил и най-дребната подробност. Зачуди се дали не беше планирал всичко, а тя просто го беше улеснила. Вече му нямаше доверие, както нямаше доверие и на новия му партньор Саймън. Беше изготвила документите му за съдружие, но Саймън просто не й хареса, също и нещата, които бе поискал.

— След като си толкова зле — каза саркастично Сам, сякаш Алекс се преструваше, — Анабел сигурно ще разбере, че не искам да те притеснявам.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза хладно Алекс, като се стремеше да прикрие болката и разочарованието, които изпитваше. — Наистина ще бъде интересно.

— Смятам, че за момента това е единственото решение на въпроса. Един добър компромис.

— Какъв компромис? Че ме изоставяш, защото ми няма едната гърда, или ме напускаш, защото съм ти омръзнала?

Беше му сърдита. Чувстваше се наранена и опустошена от всичко, което се бе случило. Сам беше прав. Като че ли бе поразена от мълния и сега знаеше, че за цял живот ще остане белязана.

— Съжалявам, че го виждаш по този начин. Но поне се опитваме да живеем заедно заради Анабел.

— Не се опитваме, а се преструваме — поправи го Алекс. — Заблуждаваме я. Кого смяташ, че можеш да заблудиш, Сам? С брака ни е свършено.

— Не съм готов да се разведа с теб — каза покровителствено той.

Пак й се прииска да стане и да го зашлеви.

— Страхотен жест. Защо пък не? Смяташ, че ще прозвучи зле ли? На бедната Алекс й клъцват цицата и ти не можеш току-така да я оставиш и да се разведеш с нея. Много по-добре би изглеждало, ако изчакаш няколко месеца. Всъщност от техническа гледна точка би могъл да изчакаш да минат и шестте месеца на химиотерапията и тогава всички ще вярват, че аз съм те задържала. Господи, Сам, ти си ужасен! Ти си най-големият мошеник в Ню Йорк и изобщо не ми пука от кого искаш да скриеш този факт. Ние двамата го знаем. И това стига. Върви където щеш, по дяволите! С теб сме приключили!

— Как можеш да си толкова сигурна? Бих искал и аз да имам същата увереност — отвърна той откровено.

Искаше да бъде свободен, но нещо дълбоко в него му пречеше да я остави. Искаше да има право на избор без никаква отговорност. Копнееше да има Дафне, без да се лишава от възможността да се върне при Алекс, може би след една година. Не желаеше завинаги да се откаже от Алекс.

— Ти ме убеди — каза тя в отговор на въпроса му. — Откакто ми направиха операцията, се държиш като последния негодник. Единственото оправдание, което можех да намеря за теб, беше, че не си в състояние да се справиш с положението. Но знаеш ли, Сам, това значи, че остаряваш. Писна ми да си измислям оправдания за твоето поведение. „Той е уморен… Нещо му е станало… Това му е трудно… Онова му напомня за майка му… Не може да го приеме… Много е страшно за него… Ти си жалко подобие на човешко създание!“

Докато му наговаряше всичко това, в очите й се появиха сълзи. И той се насълзи, слушайки я.

— Съжалявам, Алекс.

Отвърна се от нея, а тя започна тихо да плаче. Колко ужасни преживявания я връхлетяха, откакто откриха сянката на мамографията. Не беше честно, но трябваше някак да се справи с положението.

— Съжалявам — повтори той и този път я погледна, ала не направи опит да се приближи към нея. Просто не можеше.

Напусна стаята и Алекс чу, че влиза в кабинета. След половин час входната врата се затвори. Повече не й проговори. Излезе и с часове вървя към реката, след това бавно на юг, докато най-накрая се озова на Петдесет и трета улица. Знаеше какво иска и се чудеше дали не е разрушил брака си само защото желае да бъде с Дафне. Но сега беше твърде късно да мисли за това. Беше направил каквото трябваше и което искаше. Твърде късно беше да се събират парченцата от разбития им брак. Само много съжаляваше, че й причини болка. Но и тя го беше наранила, макар че не беше виновна за това. Странно защо му се струваше, че го е предала.

Спря до телефонната будка на Второ Авеню. Знаеше, че няма смисъл. Дафне беше отишла във Вашингтон за празника. Ала въпреки това копнееше да й се обади, просто да чуе гласа й на телефонния секретар. Искаше да й остави съобщение и да й каже, че я обича.

Тя отговори при второто позвъняване и за момент той беше прекалено изненадан, за да реагира.

— Дафне?

— Да. — Гласът й бе чувствен и сънлив. Беше след полунощ и си беше легнала вече. — Кой се обажда?

— Аз. Какво правиш тук? Мислех, че си във Вашингтон за празника.

Тя се засмя. Сякаш я виждаше как лениво се протяга. А той замръзваше в телефонната будка.

— Бях. Наплюскахме се здравата на обяд, отидохме да се пързаляме на кънки и след това аз се върнах със самолет. Утре всеки тръгва накъдето иска. Не беше замислено като уикенд. Къде си?

Не беше й се обаждал нощно време, откакто Алекс започна химиотерапията, а тя му звънеше много рядко. В края на краищата беше женен, а Дафне беше крайно предпазлива. Бе прекалено умна, за да постъпва по друг начин, и се съобразяваше с положението му.

Изведнъж Сам се разсмя в слушалката.

— Задникът ми замръзва в телефонната будка на ъгъла на Петдесет и трета улица и Второ Авеню. От часове ходя пеша и исках да ти се обадя.

— Какво правиш там, за бога? Защо не се качиш поне за чаша чай? Обещах, че няма да те ухапя.

— Надявам се, че ще удържиш обещанието си. — След това добави: — Липсваше ми.

Чувстваше се наранен и разбит. Беше изминал един неприятен ден, откакто се бяха разделили.

— И ти на мен — каза тя много тихо. Гласът й звучеше по-сексапилно от всякога. — Как мина празникът?

— Доста гадно. Просто не ми се говори за това. Пак повръща. Беше много трудно за всички ни, особено за Анабел… Не знам… Разговаряхме дълго тази вечер. Ще ти разкажа.

Като го слушаше, Дафне усети, че има и нещо друго. Изведнъж беше станал като че ли по-освободен и много по-откровен. Сякаш беше уморен и тъжен, но не притеснен или разколебан.

— Качвай се, преди да си замръзнал.

— Идвам.

Къщата й беше на следващата пресечка и той тича през цялото време, докато стигне до входа.

Изведнъж осъзна, че това е единственото място, където иска да бъде, откакто се беше запознал с Дафне. Бе толкова здрава и млада, красива и съвършена.

Натисна звънеца и тя го пусна. Взе стъпалата през две-три като младеж и спря, когато я видя на вратата. Разкошната й черна коса се спускаше по раменете и закриваше едната й гърда, а другата беше оголена. Носеше тънка бяла памучна нощница с дребна бродерия, която беше напълно прозрачна. Цялото й тяло му се разкриваше, докато стоеше на прага. След това, без думи, той се приближи до нея, притегли я вътре и затвори вратата зад тях.

Апартаментът беше уютен и топъл и Сам дръпна нощницата й през главата, без да изчака и секунда. Отметна копринената й черна коса и започна да се любува на великолепието й — перфектните гърди, тънката талия, дългите грациозни крака и изящното място, където те се съединяваха.

— О, господи… — едва успя да каже.

В спалнята светеше само една малка лампа и той я положи на пухеното легло, което си беше донесла от Англия. Беше по-красива, отколкото си беше мечтал, чувствена над очакванията му и опитна във всичко, което можеше да си представи. Доведе го до върховен екстаз и той почувства как експлодира в нея. До сутринта се изпразни шест пъти. Беше най-необикновената нощ през живота му.

Стъкнаха огън в камината и се любиха на пода пред нея, после отново на леглото и накрая във ваната. Любиха се на разсъмване и след това, когато се събудиха на обяд. Просто не можеше да повярва, че пак я желае и продължава да се възбужда. Дафне остави устните си да се плъзнат надолу по корема му към бедрата и след това се върнаха между краката му, докато намерят онова, което търсеха. Сам копнееше за този миг и този път се изпразни в устата й с разтърсваща сила.

— О, господи… Дафне… Ще ме унищожиш… — прошепна той щастливо. — Но каква приятна смърт…

Взе я в обятията си и я притисна към себе си. Не можеше да повярва на късмета си. С месеци бяха очаквали този момент. Ала не искаше да дойде при нея, преди да се е освободил от Алекс. Сега знаеше, че е свободен. Трябваше да бъде свободен. На света нямаше друга жена, която да желае, освен Дафне.

— Обичам те — промълви той и тя се унесе в прегръдките му. Беше с гръб и съвършено кръглото й задниче се притискаше в него, но този път той наистина беше преситен.

— И аз те обичам — прошепна тя в отговор и се усмихна. Наистина не беше сгрешила, че го чака толкова време. Винаги беше смятала, че си заслужава.

Сам обгърна гърдите й с дланите си и си помисли какъв късмет има. След това се унесе в сън и се мъчеше да не си мисли за Алекс.