Даниел Стийл
Като мълния (11)

11

Единственото нещо, което събра Алекс и Сам следващата събота и неделя, беше обиколката по съседите с Анабел за Вси Светии. Тя беше облечена като принцеса, както бе пожелала, и изглеждаше възхитително в розовия си кадифен костюм с пайети и фалшиви брилянти. На главата си имаше сребърна корона и носеше вълшебна пръчица. Обхождането на съседите й достави огромно удоволствие.

Обикновено и Алекс се докарваше, но този път не си беше приготвила специален костюм и в последния момент се облече като Круела де Вил от „Сто и един далматинци“, с посивяла перука и старо кожено палто. Анабел беше възхитена. Сам извади костюма на Дракула, който обличаше всяка година, а Алекс го гримира.

— Много добре изглеждаш с посивели коси — замислено каза той, докато я гледаше.

Беше облякла прилепнала към тялото червена плетена рокля. Носеше протеза, която беше тежка, но съвсем като истинска. Не можеше да не се възхити от фигурата й. Дори без една гърда все още имаше изключително хубави крака и тяло на манекенка. Сам като че ли беше започнал все повече да забелязва такива неща, особено у Дафне.

Двамата с Дафне се държаха безупречно, ала това им костваше огромно усилие. Само веднъж се беше поддал на порива да я целуне, докато бяха сами в кабинета му, но иначе не бяха правили нищо нередно, макар че биваха заедно на безброй срещи и делови обеди с клиенти. Тя много му помагаше в някои от новите сделки, притежаваше забележителни познания по международни финанси.

Странното беше, че никога не бе споменавал за Дафне пред Алекс. Интуитивно знаеше, че не трябва. Алекс веднага щеше да почувства, че има нещо.

Съдружниците му също се чудеха какво е отношението му към Дафне, ала не смееха да го питат. Само Саймън от време на време продължаваше да се шегува колко привлекателни са англичанките, особено братовчедка му. Сам винаги се съгласяваше с него, но никой, освен Дафне, не знаеше колко безумно е влюбен в нея и колко силно го възбужда.

— И ти изглеждаш доста добре — отвърна Алекс, докато довършваше дракулския му грим. Стоеше пред него под лампата в банята. За първи път, откакто беше оперирана, прекарваха толкова време близо един до друг. Сега му се отдаваше прекрасната възможност да й каже нещо, да я обгърне с ръце и дори да я целуне, но не можеше да се насили. Прекалено се плашеше от онова, което би могло да се случи после, което Алекс може да очаква от него, а той да не е в състояние да й го даде. Нищо в нея не го възбуждаше. Беше много сериозно болна и тялото й беше грозно променено. Страхът му бе прекалено голям, а спомените твърде болезнени, за да има дори желание да опита.

Алекс му подаде зъбите на Дракула, а Анабел изпищя от щастлив ужас, когато видя баща си.

— О, тате, страхотен си! — възкликна тя и се изкикоти.

Сам се засмя, а Алекс се усмихна. За първи път от един месец насам се чувстваха щастливи. И вечерта мина много приятно. Отбиха се при приятели, изпиха по чаша вино с тях, ядоха бонбони с децата и докато се приберат вкъщи, Анабел беше вече полузаспала, а родителите й бяха в чудесно настроение.

— Беше забавно — каза щастливо Алекс.

Винаги беше забавно. Вси Светии стана вълшебен празник, откакто им се роди Анабел. Преди това не означаваше нищо. Като си спомни, Алекс отново се натъжи. Знаеше, че вероятно няма да има повече деца. Сега беше много малко вероятно. Статистиката сочеше голям процент безплодие след химиотерапия и беше много важно жените да не забременяват пет години след лечението. А дотогава щеше да стане на четиридесет и седем. Угасваше надеждата за второ бебе.

Алекс знаеше също така, че в резултат на химиотерапията критическата й възраст може да започне още сега, на четиридесет и две години. Още й беше трудно да разбере, да асимилира, да приеме думи като „мамектомия“, „злокачествен“, „химиотерапия“, „засегнати възли“, „метастази“. Невероятно! Целият й речник се беше променил от един месец насам, а заедно с него — и животът и бракът й. Щетите, които операцията беше нанесла и на двамата, и на отношенията й със Сам, не можеше да се скрият. Той напълно се беше отдалечил от нея, а това болезнено я засягаше. Разбира се, Сам не си признаваше. Постоянно се преструваше, че нищо не се е случило, което усложняваше нещата още повече. Как може да се поправи нещо, за което другите казват, че не е развалено?

— Лягаш ли си? — попита тя изненадано, като го видя да се съблича и да се пъха в леглото. Беше едва десет часа. Когато се прибраха в девет и половина, и двамата не се чувстваха уморени.

— Няма какво друго да правя — отвърна той, докато тя го гледаше. — Затова реших да си легна рано.

Преди това би означавало да се погалят. Но сега Алекс знаеше, че Сам ще заспи или ще се преструва на заспал, преди тя да излезе от банята. Така и стана след двадесет минути. Просто не можеше да я погледне и не понасяше да изпълнява „задълженията“ си, а това беше последното нещо, което Алекс би поискала. Щом Сам не я желаеше, предпочиташе да мине без секс, било то и завинаги, ако й се наложеше.

Чете до късно и се почувства по-добре. В понеделник тръгваше на работа. Трябваше да навакса много и имаше да решава доста организационни проблеми. След две седмици започваше химиотерапия. Още две седмици щеше да се чувства сравнително добре и да върши цялата си работа. Две седмици, за да си подреди всичко, преди животът й отново да се преобърне нагоре с краката. Трябваше да придвижи много неща.

В понеделник, когато тръгна за работа и остави Анабел в детската градина, се почувства почти както преди, само дето Сам не й проговори на закуска. Не си вдигна носа от „Уолстрийт Джърнъл“ дори да я целуне за довиждане. Но тя вече привикваше към това. Сега поне работата й щеше да я ангажира и щеше да общува с колегите. Последните две седмици бяха най-самотните през целия й живот и не можеше да си представи нещо по-лошо от онова, което се беше случило.

— Още ли ти се сърди тати? — попита Анабел, докато отиваха на градината.

Алекс я погледна с интерес. Изненада се, че детето е забелязало.

— Не знам. Мисля, че не ми е сърдит. Защо питаш?

— Изглежда различен. Не ти говори много, никога не те целува, ядосан е, като се върне от работа.

— Може би е просто уморен.

— Големите все казват, че са уморени, когато са сърдити. Но са просто сърдити, като тати. Мисля, че е сърдит. По-добре го попитай.

— Добре, принцесо. Страхотна беше на Вси Светии. Най-изящната принцеса в Ню Йорк.

— Благодаря, маме.

Анабел обви ръчички около шията й, а Алекс се разнежи, докато я гледаше как се втурва към останалите деца.

Вдигна дясната си ръка, за да спре такси, скочи в него и се отправи към центъра. Лявата й страна още беше чувствителна, но за първи път от две седмици усети, че живее. Точно преди две седмици, почти в същия час, й отрязаха гърдата. Вече се чувстваше по-добре. Всъщност можеше да се каже, че се чувства отлично. Единственото й притеснение бе, че още не е започнала химиотерапията.

— Я вижте кой дойде! — просия Лиз Хаскоум, щом я зърна, и излезе иззад бюрото си, за да я прегърне.

Когато Алекс влезе в стаята си, намери цветя на бюрото от Лиз и спретнати камари папки, по които Брок беше работил и които беше приключил.

— Леле! Ама вие много добре сте се справили и без мен.

— Нищо подобно! — увери я Лиз.

Подаде й огромен куп съобщения. Повечето бяха с информация за разрешени проблеми, имаше няколко от Матю и от другите съдружници. Брок се беше справил с всички подробности по делата и разследванията. Няколко души бяха предпочели да чакат две седмици, докато се върне Алекс, и тя седна да прочете имената и данните им, а Лиз отиде да й вземе кафе.

Когато я чу да влиза, Алекс вдигна поглед от книжата и се усмихна. Толкова й беше хубаво, че се е върнала на мястото си, че е сред приятели и че се чувства полезна. Отново бе в добра форма, макар малко уморена. Но сякаш беше възвърнала важна част от самоличността си. Може би само половината, ала и това имаше значение.

— Как се чувстваш? — тихо попита Лиз и остави чашата с кафе.

— Добре. Всъщност чудесно. Наистина съм изненадана. Само дето се уморявам.

— Не бързай. Не пришпорвай нещата.

Лиз се върна в стаята си, а Алекс просто седеше, оглеждаше се и се наслаждаваше на усещането, че е пак на работа. Беше прекрасно дори само да седи тук. Облегна се назад и отпи от горещото кафе. Точно в този момент в стаята надзърна Брок Стивънс.

— Добре дошла! — усмихна й се той сияещо.

— Благодаря — отвърна му сърдечно Алекс.

Повече от всякога Брок изглеждаше като голямо русо момче. Носеше очила и един кичур се беше надвесил над тях и като че ли всеки момент щеше да направи някаква лудория.

— Ти май си свършил всичко, докато ме нямаше. Може би трябва да си взема постоянна отпуска.

— Не става. Запазил съм ти сложните случаи. Впрочем Джек Шулц звъня поне двеста пъти, за да ти благодари.

— Радвам се, че спечелихме — усмихна се тя. — Той го заслужаваше.

— И ти.

Брок не познаваше друг човек, който би работил толкова упорито, за да спечели делото. Навярно не й е било лесно. Сега знаеше, че е била болна, когато се е подготвяла. Болна или във всеки случай е имала някакъв проблем със здравето. Бе разбрал, че е прекарала операция, но още не знаеше точно каква. Когато попита Лиз обаче, нещо в погледа й му подсказа, че положението е сериозно.

— Какво ще правиш днес?

Стори му се отслабнала и малко уморена, но много хубава.

— Трябва да наваксам по папките и да изчета какво си свършил. Да се опитам да разбера какво ми остава.

— А, намира се тук-таме по някоя и друга дреболия. Дойдоха двама нови клиенти, към които са предявени искове от бивши служители. Има още четири нови дела. Една филмова звезда е завела дело за клевета. Мат е по-добре запознат с въпроса.

— Блазе му. Може би трябва да го оставя той да се занимава с този случай.

Алекс изглеждаше по-свободна от друг път. Още не беше влязла в крачка и се наслаждаваше на момента.

— Добре ли си вече, Алекс? — попита нежно той. — Знам, че си била болна. Надявам се, че няма нищо сериозно.

Алекс изглеждаше прекрасно както преди. За момент й се прииска да му каже, че нищо й няма, но след това промени решението си. Щеше да има нужда от помощта му и нямаше защо да крие. Все някой ден щеше да разбере.

— Сега съм добре. И сигурно ще бъда добре и след време, но ми предстоят трудни моменти.

Тя се поколеба. Беше се втренчила в чашата си и се мъчеше да намери подходящите думи. Беше непознато за нея да се унижава и да моли някого за помощ. След това погледна към Брок и погледите им се срещнаха. Беше изненадана от топлотата, която съзря в очите му. Изглеждаше толкова нежен и загрижен. Разбра, че може да му се довери.

— След две седмици ще започна химиотерапия — въздъхна тя и й се стори, че той затаи дъх. Очите му се впиха в нейните с мълчалив въпрос.

— Съжалявам за това, което ми казваш.

— И аз. Ще продължа да работя, ако мога, ала не съм съвсем сигурна как ще бъде. Твърдят, че ако лечението се провежда правилно, човек може да работи, но се чувства изключително уморен. Просто трябва да видя как ще ми понася.

Той кимна с разбиране.

— Ще направя всичко, което мога, за да те улесня.

— Знам, Брок — отвърна Алекс с разтреперан глас.

Трогваше се от това, че има приятели, а и хора, които почти не познава, но които са готови да й помогнат.

— Оценявам всичко, което си направил. Нямаше да мога да се оправя без теб. Делото на Шулц беше доста трудно, особено след като операцията висеше над мен като дамоклев меч. Добре поне, че това свърши.

Брок я погледна, но не попита къде са й открили рак. Алекс носеше дебел костюм от туид в черно и бяло, който прикриваше всичко.

— Мъчно ми е, че е трябвало да преживееш всичко това, но ще се оправиш — уверено заяви той.

Като че ли се опитваше да я убеди.

— Надявам се. Пред мен се разкрива нов свят.

Остави чашата и замислено го погледна. Приятно й беше да разговаря с него.

— Толкова е странно. Повечето време успявам да овладея положението. Толкова е необичайно да се бориш с нещо, което почти не можеш да контролираш. Не съм в състояние да направя нищо, освен да следвам набелязаната линия и да се надявам, че ще стигна там, където трябва. Няма никакви гаранции. Има голяма опасност да не успея. Мисля, че го откриха навреме. Поне се надявам, че е така. Но кой знае…

Гласът й потрепна. Брок се пресегна през бюрото и стисна ръката й. Допирът му я върна към действителността и погледите им се кръстосаха.

— Трябва да искаш да успееш. Трябва да решиш именно сега, че ще успееш, независимо от всичко. Независимо от това дали ти е лошо и се чувстваш скапана, дали те боли или си уплашена. То е като състезание, като изпитание. Няма значение каква топка ти подхвърля противникът — трябва да я хвърлиш обратно. Нито за секунда не я изпускай.

Брок произнесе тези думи с такава страст, че Алекс се стресна и се зачуди дали и той не е притежавал подобно премеждие. Може би някой от семейството му е бил болен от рак и може би у Борк имаше нещо повече, отколкото издаваше безгрижният му вид.

— Никога не го забравяй. — След това отдръпна ръката си и кимна. — Ако ти трябвам за нещо днес, извикай ме.

После се изправи и я погледна с усмивка.

— Приятно ми е, че се върна. Ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря ти, Брок. За всичко.

Проследи го с поглед и се върна към писмената си работа. Но думите му й бяха направили впечатление — и топлината, която прозираше зад тях.

Мат Билингс я заведе на обяд и й разказа за новите дела, които бяха възникнали, и по-специално за филмовата звезда с иска за клевета. Беше го предал на друг съдружник, нещо, което и Алекс би направила. Действително тя беше веща в делата за клевета, но с това трябваше да се борави прекалено деликатно. Актрисата обвиняваше едно от най-уважаваните списания в страната. Нямаше да бъде лесно да се докаже, при положение че правата на знаменитостите в пресата бяха ограничени и репутацията на списанието беше твърде добра. Дълго и страстно щяха да си крещят за правата на човека според конституцията. Алекс много се радваше, че няма да й се наложи да се занимава с такъв особен казус. А Мат й призна, че ищцата никак не била цвете за мирисане.

— Блазе му на Харви — пошегува се Алекс по адрес на съдружника, който беше поел случая.

— Да. Стори ми се, че ще се зарадваш, че няма да водиш това дело.

Разправи й и за големия процес, свързан с промишлени компании, за други по-маловажни въпроси по деловите отношения на тяхната юридическа фирма. Запозна я с всичко станало в нейно отсъствие. След това я погледна и направо я попита как е със здравето.

— Предполагам, че съм по-добре — отвърна тя, като подбираше думите си. — Макар че преди не се чувствах зле. Имах това, което се нарича „сива област“, маса, която се появи на мамографията преди един месец, точно преди делото на Шулц. Приключих го и след това се заех с въпроса. Но в този случай не можах да се справя докрай.

Мат повдигна едната си вежда, докато я слушаше. Винаги беше изпитвал хубави чувства към нея и не му хареса, когато чу, че има неприятности. Преди да излезе в отпуск за две седмици, беше му казала, че ще и правят някаква „дребна“ операция, която не означавала нищо. Но това далеч не изглеждаше „нищо“.

— И какво сега?

Изведнъж се разтревожи.

Алекс пое дъх. Знаеше, че все някой ден трябва да му каже. Може би моментът беше дошъл. Матю беше стар приятел и уважаван колега.

— Направиха ми мамектомия.

Беше й по-трудно да произнесе тази дума, отколкото й се струваше, но я произнесе и той моментално се шокира.

— След две седмици трябва да започна химиотерапия. Искам да продължа да работя, нямам представа обаче в каква форма ще бъда. Казват, че след това лечение ще се оправя. Смятат, че са махнали целия тумор и че химиотерапията е нещо като застраховане. Ще трае шест месеца, но искам да продължа да работя.

Химиотерапията беше застраховане, което би предпочела да избегне, ала след като бяха засегнати лимфните й възли и туморът беше във втори стадий, просто нямаше избор.

Матю се смая, докато я слушаше. Не можеше да повярва. Алекс беше толкова красива и млада и изглеждаше така добре. Никога не беше подозирал, че проблемът й е толкова сериозен. Надяваше се, че няма нищо. А мамектомията? А химиотерапията? Много неща трябваше да осъзнае.

— Не предпочиташ ли все пак да си вземеш шестмесечна отпуска? — попита той мило.

Същевременно се чудеше как ще се оправят без нея.

— Не — отвърна тя рязко.

Малко се страхуваше, че Мат ще се опита да я принуди. Не искаше да остава вкъщи и да се самосъжалява. Сам беше прав поне в това отношение. Желаеше да работи и да се старае, доколкото може.

— Предпочитам да работя. Ще направя всичко възможно. Ако ми е много лошо, ще ти кажа. Имам диван в кабинета си. Ако се наложи, мога да заключа вратата и да си полегна за половин час. Мога да го правя и по време на обедната почивка, ако трябва. Но не искам да оставам вкъщи, Мат. Това ще ме съсипе.

На Мат му стана неприятно, като чу последната дума. Направи му впечатление, че е решена да продължи да работи.

— Сигурна ли си в това?

— Да. Ще ти съобщя, ако си променя решението, след като почна лечението. Засега обаче искам да остана на работа. Лечението ще трае само шест месеца. На някои жени им е лошо през цялата бременност. За щастие при мен не беше така. Лошо им е, но продължават да работят. Никой не смята, че трябва да си останат в къщи. И аз не искам да си оставам вкъщи.

— Но не е същото и ти го разбираш. Какво ти каза твоят лекар?

— Смята, че мога да работя.

Но я бе посъветвал да намали до минимум стреса и изтощението. Беше я предупредил, че не трябва да участва в дела, но вероятно би могла да върши всичко останало. Точно това каза Алекс на Матю.

— Просто през този период ще огранича участието си в делата. Помощникът ми е много добър, а може би и някои от съдружниците могат да ги поемат. Ще се занимавам с всичко друго — подготовката, организацията и разследването. Мога да седя в залата и да изготвям решенията. Просто трябва да ми се помогне при самото дело, за да не поемам цялата отговорност в решаващия момент. Няма да бъде честно спрямо клиента.

— Но и спрямо теб няма да бъде честно.

Мат беше отчаян от чутото, ала виждаше, че Алекс е решена да работи през цялото време на лечението.

— Сигурна ли си, че ще искаш да е така?

— Напълно.

Беше невероятна. Изключително много я уважаваше. Когато излизаха от ресторанта, я прегърна през раменете.

Всички бяха толкова мили с нея, че Алекс често се просълзяваше. Всички искаха да й помогнат, с изключение на Сам, който просто не можеше. Странно как става понякога в живота — единственият човек, от когото имаше нужда, не можеше да бъде до нея. Но поне другите бяха.

— С какво мога да ти помогна? — попита Мат, докато вървяха бавно към службата.

Беше студено и вятърът я пронизваше до кости през палтото и вълнения костюм.

— Вече ми помагаш. Ще те уведомя как се чувствам. И, Мат, моля ти се, не казвай на повече хора, отколкото е нужно. — Тя го погледна умолително. — Не искам да бъда обект на любопитство или съжаление. Ако се налага някои хора да знаят, за да ги помолиш да ми помогнат или да работят заедно с мен по някое дело, добре, но нека не го афишираме прекалено.

— Ясно.

Мат се смяташе за дискретен, ала след една седмица като че всички във фирмата знаеха нещо за проблема на Алекс. Подобно степен пожар се разпространи мълвата сред секретарки, съдружници и помощен персонал, дори сред клиентите й. Но за нейна голяма изненада, макар че това я смущаваше, всички се мъчеха да й помогнат. Изпращаха й писъмца, спираха се, за да я поздравят, предлагаха подкрепата си. Отначало й се струваше извънредно досадно, но накрая разбра, че тези хора държат на нея и искат да й помогнат, стремят се да сторят всичко възможно, за да успее да се справи. Уважението им към професионалните й способности моментално се проявяваше в хубавите им чувства към нея.

До края на следващата седмица цялата й стая беше препълнена с цветя, бележки, писма и домашни сладки. Донесоха й курабии, шоколадови кейкове, баклава и фантастичен ябълков щрудел.

— За бога! — простена тя, когато Лиз влезе с немски шоколадов кейк, а те с Брок работеха по краткото изложение на защитника. — Докато ми свърши лечението, ще стана сто кила!

Но хората бяха толкова мили към нея. Откакто се върна на работа, постоянно трябваше да отговаря на писма. Тайно от другите даваше сладкишите на Лиз и Брок, да си ги носят вкъщи. Достатъчно беше отнесла у дома за Анабел, Сам и Кармен.

— Искаш ли да си хапнеш? — попита тя Брок ухилено, когато прекъснаха за чаша кафе.

— Като че ли имам ресторант! — Това е приятно. Напомня ти, че всички те обичат.

Няколко пъти беше чул, че й махнали гърдата… Мамектомия… Химиотерапия… Алекс Паркър… Може би умира… Вече знаеше много повече от това, което беше споделила. Мат Билингс беше толкова разстроен, че каза на секретарката си и на още четирима съдружници веднага след обяда с Алекс. Те казаха на своите секретарки, които пък казаха на сътрудниците, а те — на колегите си. Те, от своя страна, казаха на помощните екипи, които пък казаха на… Веригата беше безкрайна. Ала и обичта им беше безкрайна.

— Може би звучи малко странно, че го заявявам точно сега, но съм голяма късметлийка.

— Вярно. И ще продължаваш да бъдеш — твърдо я увери той.

Винаги беше много категоричен по отношение на бъдещето й и тя се чудеше дали не е религиозен.

Вкъщи нещата вървяха както преди. Сам беше заминал за Хонконг, за да се срещне с един клиент на Саймън и беше сключил страхотна сделка, за която пишеше на първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Професионалният живот на Сам винаги бе напомнял блясъка на Холивуд — изпълнен с финансови звезди и страхотни удари. Но с идването на Саймън приликата се беше засилила. Като че ли всичките им сделки бяха успешни и Сам беше по-зает от всякога. Трите дни раздяла сякаш увеличиха разстоянието помежду тях. Нищо не й беше споменал за сделката, преди да прочете за нея във вестника. И когато се прибра вкъщи вечерта, тя не се стърпя и му призна, че й е станало неприятно.

— Защо не ми каза нищо? — попита.

Чувстваше се наскърбена от това, че не е споделил с нея.

— Забравих. Пък и ти си толкова заета. Почти не се видяхме миналата седмица.

Но и двамата знаеха, че такава сделка не се подготвя за два-три дни. Сигурно беше работил по нея в продължение на месец или повече. Просто беше отрязал пътищата за връзки помежду им. Няколко дни след пътуването до Хонконг си лягаше веднага след вечеря, като казваше, че се дължало на разликата във времето.

— От какво се страхуваш, Сам? — попита го тя накрая, когато за пореден път той отиде да се съблече веднага след вечеря. Правеше се на дълбоко заспал, преди тя да си легне. Алекс оставаше да работи до късно. Наваксваше с делата, които бяха започнати по време на двуседмичното й отсъствие. Опитваше се да свърши повече работа преди химиотерапията.

— Няма да те изнасиля, ако останеш буден след осем часа. Може би ти се иска да гледаш нещо повече от „Улица Сезам“ и новините в шест. Пък и можем малко да си поговорим.

— Нали ти казах, имах трудна седмица. И още ми влияе разликата във времето.

— Кажете го на съдията — пророни тя иронично и той веднага й се сопна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, за бога! Просто се пошегувах. Забрави ли, че съм адвокатка. Боже господи, какво ти става?

Когато беше с нея, Сам постоянно нямаше настроение. Никога не говореха, никога не се смееха, никога не се отпускаха и никога не се гушкаха. За една нощ бяха станали сърдити непознати. И то, защото й бяха отрязали гърдата. Сам се държеше, сякаш това бе тотално предателство от нейна страна.

— Не смятам, че е забавно. — Наистина изглеждаше обиден. — Беше нетактично.

— О, господи! Кое ти е забавно? Аз със сигурност не съм! Откакто влязох в болницата или по-скоро откакто разбра за мамографията, не си ми казал и пет думи.

Месец и половина бяха изминали от началото на кошмара и сякаш нямаше да има край.

— А какво ще стане, когато започна химиотерапията, Сам?

— Откъде да знам!

— Е, да видим тогава — каза тя, като се правеше, че обмисля онова, за което говориха току-що. — Ако ти сериозно се раздразни заради мамографията и биопсията, изобщо престана да ми обръщаш внимание след операцията и почти не си говорил с мен, откакто се върнах от болницата, какво ще направиш, когато започна химиотерапията? Може би ще се махнеш от мен? Или просто ще се правиш, че не съществувам? Какво точно трябва да очаквам и кога ще свърши всичко това? Когато всичко свърши или когато просто се откажа и призная, че бракът ни е приключил? Дай ми някакъв знак сега.

— Добре, де, добре.

Той бавно се обърна към нея. Тя разтребваше масата в кухнята. Анабел си беше легнала преди един час и двамата знаеха, че сега спи и няма да ги чуе.

— Този месец и половина беше много труден. Не означава, че всичко е свършило. Още те обичам.

Когато я погледна, изглеждаше притеснен, объркан и нещастен. Обичаше я, но всичко се усложняваше от напрежението, което изпитваше заради желанието си към Дафне. Ако се доближеше до Алекс, означаваше да се откаже от Дафне. А ако се сближеше с Дафне, щеше да бъде предателство по отношение на жена му. За момента беше по средата между тях, обзет от паника и отдалечен и от двете. Но знаеше, че докато изживява тази агония, връзката му с Алекс се разрушава. Знаеше, че трябва да каже или да направи нещо, за да поправи положението, ала просто не можеше. Дори не бе в състояние да се насили да погледне тялото й. Единственото тяло, което желаеше, беше тялото на Дафне. Ситуацията бе ужасна.

— Просто ми трябва време, Ал. Съжалявам.

Загледа я и му се прииска хем да се помири с нея, хем да не прави никакво усилие. Нужно му бе малко прекъсване, ала знаеше, че няма да го получи, без да я нарани. Не му се щеше да й причинява болка, но не желаеше да се отказва и от бляновете си за Дафне. Още не беше готов да подкрепи Алекс в това състояние.

— Просто ми се струва, че на теб ти е трудно през този период на промяна, Сам. Необходима ми е помощта ти по време на химиотерапията. И честно казано, още не съм я почувствала. — Беше откровена както винаги и му причини болка. — И това не ми вдъхва надежда за бъдещето.

Алекс ставаше все по-спокойна, ядът й сякаш се стопяваше.

— Ще направя всичко възможно. Просто не ме бива да се грижа за болни.

— Забелязах — тъжно се усмихна тя. — Както и да е, просто искам да ти кажа, че ме е страх. — Произнесе го съвсем тихо. — Не знам какво ще бъде.

— Сигурен съм, че не е толкова лошо, както го описват. Подобно на приказките с ужаси, които слушаш като дете. Повечето са бабини деветини.

— Дано — каза тя.

Чу наистина ужасни истории, когато няколко пъти отиде с Лиз в групата за помощ. Тръгна заради Лиз, но и на нея й помогна. Няколко жени добре бяха понесли химиотерапията. Ала повечето признаваха, че е доста тежко и че са се чувствали много по-зле, отколкото са могли да си представят.

— Както и да е, радвам се, че твоят бизнес върви толкова добре. Изглежда, че Саймън наистина е изключително ценен. Предполагам, че и двамата сме имали погрешно виждане.

— Точно така. Не можеш да си представиш с какви хора ме свърза в Хонконг. Фантастично богати китайци от корабостроителната индустрия. Пред тях арабите изглеждат като просяци.

— Колко инвестират при теб? — попита Алекс и постави чиниите в миялната машина.

Винаги се бе интересувала от неговия бизнес и това все още беше една безопасна тема.

Сега той й се усмихна, защото беше горд от себе си, както и следваше да бъде.

— Шейсет милиона.

Заболя я, че не й бе казал и че трябваше да го разпитва.

— Добри парички за едно нюйоркчанче — похвали го тя.

— Готино, нали? — ухили се той и отново заприлича на мъжа, в който се беше влюбила.

— Много. Гордея се с теб.

Беше странно, че казва такова нещо на човека, който не смееше да се доближи до нея, а все стоеше на другия край на стаята. Човекът, който й беше причинил такава болка. Но искаше да му отдаде заслуженото. Шестдесетмилионна сделка в Хонконг наистина беше удар.

— Сигурно се чувстваш доста добре.

Истина беше. И Дафне беше с него. И за свое собствено учудване, продължи да се въздържа дори в Хонконг. И двамата щяха да полудеят, ала още не искаше да мами Алекс, въпреки че изкушението беше огромно. Но сега не искаше да спи и с нея. Не можеше. Жената, която желаеше физически, беше Дафне, макар да се лишаваше от правото да я има.

След това се върна в спалнята и както обикновено, известно време гледа телевизия, но когато тя влезе след половин час, вече беше заспал. Алекс поклати глава и го загледа. Беше безнадежден случай. Толкова се страхуваше да се доближи до нея, че беше готов на всичко, само и само да избегне близостта.

— Може би страда от постоянна сънливост — прошепна си тя.

Взе куфарчето си и се върна в кабинета. Определено му липсваше всякакво желание да се сближи отново с нея. Алекс трябваше да бъде търпелива. Една жена от групата имала същия проблем с мъжа си и даже се разделили за една година. Той не можел да приеме нейната остра нужда от помощ и се плашел, че тя ще умре, затова престанал да й обръща внимание. Тя го напуснала. После пак се събрали. Излекувала се преди шест години и от четири години били отново заедно.

Като слушаше тези истории, Алекс се изпълваше с надежда, но не й ставаше по-леко.

На следващата вечер се скараха сериозно, след като Анабел си легна.

Преди вечеря Алекс обясни на детето, че ще ходи на лекар и ще й дадат някакво лекарство. От това щяло да й прилошее доста. Накрая косата й можела да опада. Много било неприятно, но напомняло ваксинация. Първо щяло да й става лошо, а след това щяла да оздравее и лекарството щяло да я пази да не се разболява от лоши болести. Анабел обаче трябва да е търпелива към мама, защото понякога ще бъде добре, но понякога ще й се гади и ще бъде много уморена. Алекс не можа да измисли нищо по-просто, ала когато свърши, Анабел изглеждаше доста разтревожена.

— А ще ме водиш ли на балет?

— Понякога. Ако мога. Ако съм много уморена, ще те води Кармен.

— Но аз искам ти да ме водиш! — разплака се Анабел.

Примиряваше се с това, че Алекс е уморена през повечето време, ала на моменти наистина се плашеше.

— И аз искам да те водя на балет, но ще трябва да видим как ще се чувствам. Още не знам.

— Ще носиш ли перука, като ти падне косата?

Анабел беше заинтригувана и Алекс се усмихна.

— Може би. Ще видим.

— Сигурно ще е много грозно. Ще ти порасне ли пак косата?

— Да.

— Но ще бъде ли пак дълга?

— Не. Ще бъде къса като твоята. Ще сме като близначки.

След това Анабел изведнъж се ужаси.

— И моята коса ли ще опада?

Алекс бързо я прегърна и се опита да я успокои.

— Не, разбира се, че не.

Ала след като детето си легна, Сам побесня и отмъстително нападна Алекс.

— Това е най-ужасното нещо, което съм чувал! Ти я изплаши до смърт!

Очите му горяха от ярост и както винаги я заболя от пълната му липса на състрадание.

— Не съм. Беше спокойна, когато си легна. Дори съм й купила книга за това — „Мама оздравява“.

— Отвратително! Видя ли как те погледна, като й каза, че ще ти окапе косата?

— По дяволите! Тя трябва да бъде подготвена! Ако ми е твърде зле и не мога да върша някои неща по време на химиотерапията, трябва да знае.

— Защо не можеш да страдаш мълчаливо? Винаги правиш от това и неин, и мой проблем! Господи, имай поне малко достойнство!

— Негодник!

Тя го сграбчи за ризата и я скъса. Това изненада и двамата. Никога не беше постъпвала така, но той я влудяваше. Беше загубила съпруга си, гърдата си, половия си живот, чувството за женственост, чувството за благополучие и безсмъртие и способността да има още деца.

През последния месец и половина непрекъснато губеше неща, които бяха наистина важни за нея. А Сам не правеше нищо друго, освен да я критикува за това.

— Проклет да си! Аз се чудя как да се боря с онова, което ми се случи, опитвам се да се справя, за да не ти създавам неудобства и да не засегна детето, да не натоварвам съдружниците от фирмата, а ти само ми се зъбиш и се отнасяш към мен като към отрепка! Върви на майната си, Сам Паркър! Пръждосвай се, като не можеш да го приемеш!

Сдържаното през последния месец и половина страдание избухна като вулкан. Но Сам имаше собствени страдания и все още отказваше да приеме положението на Алекс.

— Престани да се фукаш колко си благородна и каква страдалка си! Само хленчиш за проклетата си гърда, която, първо на първо, не беше нищо особено! Никой не забелязва, че я няма, а ти постоянно ни подготвяш за химиотерапията! За бога, оправи се с тази терапия и не ни измъчвай до смърт с нея! Детето е на три години и половина! Защо трябва да изпитва всичко това заедно с теб?

— Защото съм й майка и тя ме обича и ако се чувствам болна, ще й действа.

— Мен ме караш да се чувствам болен и това ми действа! Не мога да живея така, с ежедневните бюлетини за рака от „Слоун-Кетъринг“! Защо не разлепиш афиши, че си болна!

— Ти си подлец! Дори не ме попита за резултатите от изследванията, след като ми ги дадоха!

Беше в деня, когато видя осакатената й гърда и ужасът му надделя над всичко.

— Има ли някаква разлика? Във всички случаи ти отрязаха гърдата.

— Може да има, ако се отнася до това, дали ще умра, или ще оживея, и ако то все още те интересува. Или пък ти пука колкото за гърдата ми! И ако изчезна, дори няма да забележиш. И не виждам как ще забележиш. Дори не си правиш труда да ме заговориш, камо ли да ме докоснеш!

— А за какво да си говорим, Алекс? За химиотерапия ли? За лимфни възли? За патология? Не понасям повече!

— Тогава защо не се махнеш и не ме оставиш? В никакъв случай не ми помагаш.

— Няма да оставя дъщеря си! Никъде няма да ходя! — каза той през зъби и излетя като хала от апартамента.

Излезе на улицата. Умираше от желание да вземе такси до Петдесет и трета улица и да се озове при Дафне, ала не го стори. Не си разреши. Обади й се от една будка и избухна в сълзи. Каза, че започва да мрази жена си и себе си. Обясни й, че на другия ден Алекс започва химиотерапия и просто не може да го понесе. Дафне напълно му съчувстваше. Попита го дали ще се отбие за малко при нея, но той отвърна, че според него не е редно.

Знаеше, че сега е много уязвим и прекалено силно я желаеше. Не можеше да си позволи Дафне да бъде извинението за края на брака му. Трябваше да обмисли всичко и да види какво ще стане. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Не разбираше защо, ала изведнъж силно намрази Алекс. Бедната жена беше болна, но той я мразеше, защото съсипваше живота му и беше внесла в него болест и страх. Щеше да го изостави. Разрушаваше всичко. Без да осъзнава, го държеше настрана от Дафне.

Отиде пеша до „Ийст Ривър“ и се върна. А през цялото това време Алекс лежеше на спалнята и гледаше втренчено в тавана. Даже не можеше да се разплаче, толкова беше ядосана. Нито да му прости, защото се чувстваше много засегната. Той я беше изоставил. Изцяло я беше предал. За месец и половина беше отрекъл всичко, което ги свързваше, всичко, което чувстваха, беше разрушил надеждите и уважението, който бяха градили в продължение на седемнадесет години. Напълно беше забравил венчалната клетва „за добро и за лошо, в болест и здраве“.

Върна се след два часа, а тя още не беше заспала. Не влезе да я види. Не й каза нито дума. Алекс лежа будна в спалнята през цялата нощ, а Сам спа на дивана в кабинета.