Даниел Стийл
Като мълния (15)

15

На Бъдни вечер Сам се прибра рано, след като изпрати Дафне на летището за Лондон. Тя отиваше при родителите си и при своето момченце, а след като заведеше Анабел в „Дисни Уърлд“ и после я върнеше на майка й, Сам щеше да отлети при нея в Гщаад.

Преди Дафне да замине, той й подари великолепна диамантена гривна. Беше й купил и игла с рубинено сърце от „Фред Лейтън“. Винаги беше щедър и беше избрал нещо хубаво и за Алекс, но не толкова значително. Купи й много красив часовник на „Булгари“. Знаеше, че иска такъв от доста време. Но не беше добавил някакви дреболии, които да показват интереса и привързаността му. Не искаше да я заблуждава.

Не можеше да се отрече, че тази година Коледа беше различна. Каквито и усилия да полагаха, дори Анабел го почувства и се разплака, след като сложиха курабийките за Дядо Коледа и морковчетата за неговия северен елен.

— Ами ако не ми донесе това, за което го помолих? — плачеше тя.

И двамата със Сам се мъчеха да я успокоят, но детето бе неутешимо. Накрая призна, че се страхува да не би Дядо Коледа да й се сърди, защото тази година е поискала „повече“.

— Помолих го да помогне на мама да се оправи веднага, за да спре да взема лекарството, и да й върне косата.

Когато чу тези думи, Алекс се разплака толкова силно, че трябваше да се извърне, и дори Сам едва можа да се пребори със сълзите си.

— Какво ти каза дядо Коледа? — попита прегракнало Сам.

Анабел беше помолила Дядо Коледа в магазина, когато Алекс я заведе да го види.

— Каза, че това зависи от Господ, а не от него.

— Дядо Коледа е прав, принцесо — кимна Сам, а Алекс издуха носа си и си оправи перуката. Беше сложила тази с дългите коси. — Но мама ще се оправи и без това и косата пак ще й порасне.

Сам се изненада, когато чу за косата. Не беше разбрал, че й е опадала. Алекс изобщо не му бе казала. Това го накара да осъзнае, че съвсем се е откъснал. Толкова се беше заплеснал по Дафне и тяхната връзка през последния месец, че не можеше да забележи нищо друго. Не искаше да знае какво става вкъщи и дори не беше обърнал сериозно внимание на онова, което се случваше в службата му.

Лари и Том няколко пъти го бяха подпитвали, а Саймън изглеждаше много доволен. Лари бе подхвърлил нещо по повод на това, че той и жена му Франсис съжаляват за Алекс, но вероятно искаше да подскаже, че съжалява и за двамата. Беше очевидно, че заради Дафне имат проблеми с брака. Ала Сам изобщо не съжаляваше. Просто реши, че съдружниците му завиждат. Дори и през ум не му минаваше, че според тях е непочтено да изоставя Алекс точно сега, когато се бори с химиотерапията и рака.

Накрая Анабел се успокои и заедно я сложиха да спи. Изглеждаше толкова щастлива, че ги вижда заедно, и това късаше сърцето на Алекс. По-късно, когато отидоха в кухнята, Сам изглеждаше объркан.

— Не знаех, че ти е опадала косата — каза той, докато си вземаше от коледните курабийки.

Тази година всичко беше по-малко — и курабийките, и коледните кейкчета, и подаръците. И радостта беше по-малка, дори коледната елха изглеждаше по-малка. Алекс беше болна, а никой друг не положи необходимите усилия. И не бяха изпратили картички за Коледа. Алекс нямаше сили, пък и не знаеше как да ги подпише. От Алекс… Или от Сам… Или нещо такова.

— Нали не искаше да чуваш за косата ми — отвърна тя и се помъчи да не си спомня за жената, с която го беше видяла предния ден. Най-трудно й беше да приеме, че не е обикновена авантюра. Изглеждаха като женени.

— Ще порасне пак — увери я той и отново се почувства безпомощен.

Около нея се чувстваше винаги неадекватно и неудобно.

— Да, косата ми ще порасне пак, но нашият брак няма да се върне — каза тя тъжно.

Помнеше, че се бяха уговорили да оставят тази тема за след месец, ала й беше трудно да се сдържи.

— Сигурна ли си?

Погледна я право в очите и зачака да получи отговор.

— А ти? Имам впечатление, че вече си решил.

Със сигурност беше придобила това впечатление, докато го наблюдаваше с англичанката пред магазин „Ралф Лорън“.

— Човек никога не може да бъде сигурен. Трудно се забравя доброто време.

— И на мен ми се струва, че беше съвсем наскоро — призна тя откровено. — Може би по-дълго от мен си бил нещастен.

— Не смятам, че „нещастен“ е точната дума. По-скоро объркан. Откакто се разболя, се чувствам объркан. Ти се промени.

Дори не звучеше като обвинение. Беше твърдение. За него това оправдаваше поведението му и служеше като билет към свободата.

— Мисля, че и двамата се променихме. И не смятам, че обстоятелствата биха могли да не ни променят. Пътят към оцеляването е дълъг и труден.

— Сигурно е ужасно — каза той съчувствено за първи път.

Тези дни беше по-нежен и тя го осъзнаваше. Беше се разнежил, защото беше влюбен. Но това не й се стори трогателно, както би й се сторило преди.

— Премина през ужасни изпитания.

— И още има да преминавам — усмихна се Алекс. — Още точно четири и половина месеца.

— А след това?

— След това ще чакам да видя дали няма да се появи рецидив. Магическото число е пет години. При условие че имам късмет с тумора и химиотерапията ми осигури допълнително застраховане. Предполагам, че човек просто трябва да продължава да живее и да се опитва да забрави. Жените, които познавам и които са останали живи дълго време, казват, че не мислят повече за това, освен когато веднъж годишно ходят на преглед. И аз бих искала да съм като тях. Все още много ме е страх.

За първи път от три месеца насам водеха истински разговор и Алекс беше удивена от желанието на Сам да говори за болестта й. Независимо кое беше момичето, то почти го беше очовечило. Но Алекс не изпитваше към нея благодарност — само завист, тъга и гняв.

— В случай на рецидив просто трябва пак да се бориш, нали? — опита се да я окуражи той.

— Не съвсем — отвърна тя делово.

Искаше й се да си смъкне перуката, защото главата много я сърбеше. Но за нищо на света не би посмяла да му покаже как изглежда.

— Освен в редки случаи, рецидивите са фатални и човек умира. Затова първия път прилагат толкова интензивно лечение.

Сега Сам разбираше по-добре, но беше шокиран от това, което чу. Сигурно не беше му го казвала така направо преди или просто не беше я слушал напоследък. След като вече беше с Дафне, чувстваше угризения, ала нищо повече. За него всичко останало беше приключило. Изпитваше към жена си само жал и умиление заради спомените от по-добрите времена.

— Какво ще правиш, докато ни няма с Анабел? — попита той, като се опита да смени темата.

Започваше да му става неприятно.

— Нищо. Ще спя, ще почивам, ще работя. Не мога да кажа, че в момента светският ми живот е прекалено активен. Силите ми стигат само за Анабел и за работата.

— Защо не заминеш някъде? Сигурно ще се почувстваш по-добре. Ще можеш ли?

— Не знам. Всеки месец имам двуседмична почивка без процедури, но предпочитам да остана вкъщи.

Не й се щеше да тръгва с Брок, макар че я беше поканил. Въпреки постоянните им контакти в службата тя го познаваше твърде малко. А и не искаше да заминава сама. Нямаше смисъл. По-добре се чувстваше в собствения си апартамент, в собственото си легло, със собствените си неща, близо до лекаря си, ако възникнеше някакъв проблем. Напоследък се беше затворила в себе си и разчиташе само на познатото. В живота й имаше прекалено опасни моменти, за да се стреми към нови преживявания.

— Неприятно ми е, че ще останеш тук сама — каза виновно Сам.

Странно — сега, когато Дафне я нямаше, чувстваше по-голяма отговорност спрямо Алекс. Като че ли беше болест, която го разпъваше на различни страни, и това никак не му харесваше. Радваше се, че на другия ден след Коледа ще замине с Анабел.

— Ще се оправя. Наистина не искам да ходя никъде. Имам прекалено много работа в службата и няма да скучая.

— В живота има и други неща, освен работата — отбеляза той с усмивка и тя го погледна в очите.

— Така ли, Сам?

Той излезе от кухнята, без да отговори. Почуди се дали няма шесто чувство по отношение на Дафне, или пък някой й е казал. Съмняваше се. Точно сега беше прекалено заета със себе си, за да мисли дали има друга жена. Изобщо не можеше и да подозира.

Всички подаръци за Анабел бяха опаковани и заключени в един шкаф. Малко след девет часа ги подредиха под елхата и се прибраха по стаите си. Алекс почете малко и чу как телефонът иззвъня в полунощ. Остави Сам да се обади. Знаеше, че не търсят нея. Беше Дафне. Току-що бе пристигнала в Лондон и Сам вече й липсваше. Толкова беше приятно да си говори с нея. Отново осъзна колко потиснат се чувства около Алекс. Никак не беше приятна напоследък. Като че ли се беше отказала от живота и сякаш всичко около нея се разпадаше и умираше — духът й, косата й, бракът им. Знаеше, че трябва да се опита да й помогне, но не можеше.

— Ужасно ми липсваш — заяви му Дафне. — Сигурно няма да мога да издържа без теб. Трябва да избързаш и да дойдеш по-рано. Господи, толкова е студено тук!

Беше забравила колко ужасна е зимата в Лондон и отоплението в апартамента й не работеше. Има само камина, оплака се тя, а Сам го няма, за да я стопли.

— Престани — каза Сам. Изпита почти физическа болка от това, че не е с нея. — Иначе ще се кача на следващия „Конкорд“ за Лондон.

— Така ми се иска!

Но и двамата знаеха, че е невъзможно. Трябваше да изпълнят родителските си задължения.

— Просто не мога да понасям раздялата!

Накрая свършиха да говорят. Цялото му тяло копнееше за нея. Лежеше в леглото и си мислеше за забележителната млада жена, която беше променила живота му след Деня на благодарността. Никога не беше познавал подобна жена. Дори Алекс никога не бе притежавала такава опияняваща страст и в най-добрите си времена.

На Коледа Анабел се събуди в шест часа сутринта и за нея беше един дълъг и щастлив ден. За Сам и Алекс денят беше приятен. Анабел остана възхитена от подаръците си, а Сам беше трогнат от щедростта на Алекс и каза, че комплектът и книгата са чудесни.

Тя хареса часовника, макар че разбра какво иска да й каже с него — че вече е отминало времето на по-специалните подаръци, и тази яснота нарани чувствата й. Иначе прекараха добре заедно.

Алекс успя да приготви печено говеждо и кифлички и да прикрива колко зле се чувства на моменти. Но не беше така ужасно, както в Деня на благодарността. След това легна да си почине. После, за да се позабавляват, тъй като си бяха вкъщи, си сложи перуката с късата коса и двете с Анабел заприличаха на близначки. Сам дори каза, че му харесва.

Беше облякла червен пуловер и черни велурени панталони. Изглеждаше необичайно хубава. Лицето й беше понапълняло малко, но не неприятно. Беше странно, при положение че толкова повръщаше, ала онова, което й беше казала доктор Уебър, наистина беше вярно.

Следобед излязоха на малка разходка. Сам повика такси и отидоха в „Рокфелер сентър“ да погледат кънкьорите. Докато ги наблюдаваше, Сам отново си спомни за Дафне.

Алекс вече се чувстваше изтощена и се наложи да се приберат пак с такси. Беше очевидно, че не може да направи и крачка повече, и Сам дори трябваше да й помогне да стигне до спалнята. Цялото тяло я болеше и беше толкова изморена, че сякаш не бе в състояние да се движи без чужда помощ.

— Добре ли е мама? — попита разтревожено Анабел.

Сам кимна. Разкъсваше се между съчувствие и гняв към жена си, защото причиняваше тревога на дъщеричката им със своята болест.

— Добре е — твърдо отвърна той.

— А като отидем във Флорида, дали ще бъде добре?

— Ще бъде много добре. Кармен ще дойде да се грижи за нея.

Отговорите на баща й я успокоиха, а по-късно Алекс стана, за да приготви куфара на дъщеря си. Беше й много приятно да подрежда дрешките й, но изведнъж, докато ги сгъваше, почувства как я обхваща паника. Ами ако дойде ден, когато няма да може да се грижи за детето и Анабел ще трябва да отиде да живее при Сам? Ами ако изгуби нея? Прилоша й само от мисълта за това и седна. Цялото й тяло се тресеше. Насили се да стане отново и да свърши с багажа. Нямаше да позволи да се случи такова нещо. Нямаше да даде детето си на Сам и на онази жена. Страхът от това я накара да остане да вечеря с тях, въпреки че наистина беше изнемощяла след всички усилия, които трябваше да положи за Коледа. Седя с тях, после си легна и се събуди едва когато будилникът иззвъня на сутринта.

Помогна на Анабел да се облече и й пожела приятно прекарване. Напомни й да се обажда, когато поиска, да плува и да се забавлява добре с тати. След това я притисна към себе си, като че ли се страхуваше, че повече няма да я види. Детето усети тревогата на майка си и когато се разделяха, започна да плаче. Дълго се прегръщаха. Анабел знаеше колко много я обича майка й и инстинктивно чувстваше колко самотна е в момента.

— Обичам те — извика Алекс със сълзи на очи, когато се качиха в асансьора. Сам отново я изгледа с досада, а Анабел тихо заплака.

— Мама ще бъде добре — повтори й той, докато слизаха надолу с куфарите.

Яд го беше, че трябва да я успокоява. Алекс си нямаше друга работа, освен да се притиска към детето и да го плаши по този начин! Отново го обзе същото чувство на омраза, което изпитваше от октомври насам и откакто собствената му майка бе умряла. За Сам беше облекчение, че се маха от жена си, независимо от това, че тя полагаше усилия да се държи нормално.

Взеха такси към летище „Ла Гуардия“. Алекс се върна в спалнята. Чувстваше се като загубена без тях. През тези два дни Сам беше прекарал вкъщи повече време, отколкото през последните два месеца. Отчасти беше приятно, а отчасти много болезнено. Като че ли се насилваше да гледа нещо, което повече не можеше да притежава, и да си припомня всичките причини, заради които го беше обичала. Дори след като й бе причинил толкова болка, трябваше да си повтаря, че не бива да продължава да го обича. Обичта й към него я унищожаваше. След като го беше видяла с англичанката, знаеше, че всичко е загубено. Сега й се стори като облекчение, че го няма.

След малко изми чиниите от закуската и оправи леглото на Анабел. Кармен нямаше да идва днес. Алекс прецени, че не й трябва помощ, когато я няма Анабел, и беше й дала един ден почивка. Безцелно се помота из апартамента и накрая отиде в банята, за да вземе душ. Опитваше се да се убеди сама да се облече и да излезе на разходка, за да не се чувства толкова самотна. Но щом си помислеше за разходка, се сещаше как само преди три дни видя Сам с англичанката.

Изведнъж й се отщя да излиза. Искаше да си легне пак и да спи целия ден. И без това какво друго да прави, след като нямаше да ходи на работа. Но някаква спартанска привичка я накара да вземе душ и да се облече. Затова си смъкна перуката и случайно се зърна в огледалото. И последната й коса току-що беше опадала и вече беше напълно плешива, без нито един косъм на главата си. Оскъдните й кичурчета се бяха полепили по вътрешната част на перуката, която беше оставила на умивалника. Смъкна пеньоара и нощницата си и изведнъж се втренчи в себе си. Разбра как изглежда за Сам. Плешива и белязана. Отрязаната гърда сега бе като плоско парче бяло месо с тънък розов белег и без зърно. Дори не изглеждаше като мъж. А още по-зле. Не приличаше на нищо. Беше като манекен без коса и с една гърда, подобно на онези, които, разглобени на парчета, се валят по пода на универсалните магазини в деня, когато сменят витрините.

Започна да плаче, като се видя, и си спомни, че не само Сам го няма, но и Анабел. Вече беше загубила съпруга си и накрая можеше да загуби и дъщеря си. Като че ли я лишаваха от всичко, което някога беше обичала или искала. Единственото нещо, което й оставаше, беше работата, но и нея не бе в състояние да върши както преди. Чувстваше се като птица с прекършени криле, която куцука по земята, оскубана и умираща. Чувстваше се грозна, непотребна и болна. Започваше да се чуди дали не е по-добре да умре, просто да се откаже, преди да загуби и това, което й беше останало. Защо да чака, докато й вземат всичко? Докато Сам й каже, че иска развод, за да може да се ожени за онова момиче, а Анабел се влюби в англичанката? Защо да чака да я убият или изоставят?

Просто стоеше, плачеше и се гледаше. Някъде далече чу да звъни телефонът, но не искаше да се обажда. В миг стомахът й се разбунтува срещу страданието от болестта и осъзнатите реалности, тя коленичи гола на пода и започна да повръща. Накрая можеше само да се напъва. Всичко беше вече толкова познато. Ето в това се бе превърнала — в счупена машина, която може само да храчи жлъч. Нищо друго не беше останало от нея.

Когато престана, легна на пода и дълго плака. След това си легна отново, както беше гола, и се сви под чаршафите. Не яде нищо през целия ден, а Сам и Анабел изобщо не се обадиха. Бяха прекалено заети и се забавляваха в „Дисни Уърлд“. Бяха заминали към живота, в света на слънцето, а тя лежеше самотна в тъмните сенки на собствената си зима. Лежеше и плачеше в тъмнината, докато празният й стомах не я накара да се почувства отново зле и да се върне в банята.

Беше един безкраен ден на повръщане и сълзи и постоянно съзираше в огледалото плешивия призрак.

Не си направи труда да запали лампите, но още се виждаше.

Късно следобед телефонът отново иззвъня, ала тя пак не вдигна слушалката. Прекалено й беше зле и бе толкова уморена, толкова обезумяла, така раздирана от желание да умре, че нямаше сили да се пресегне и да се обади на този, който й звънеше. Сега нито Анабел, нито Сам имаха нужда от нея. Никой нямаше нужда от нея. Тя беше едно нищо. Беше никой. Дори не беше жена.

Телефонът започна да звъни непрекъснато, а Алекс лежеше в леглото си, плачеше и се молеше да спре да звъни. Но той не преставаше. Накрая се пресегна и вдигна слушалката, без да говори.

— Ало?

Позна гласа, ала главата й беше замътена.

— Ало, Алекс? — повтори гласът.

— Да. — Говореше глухо и неразбрано. — Кой се обажда?

— Брок Стивънс.

Звучеше неузнаваемо и той се почуди дали състоянието й не се е влошило, или пък са й провели допълнително лечение.

— Здрасти, Брок. — Гласът й беше мъртъв и Брок се разтревожи. — Къде си?

Говореше, като че ли не я интересува, но знаеше, че трябва да каже нещо.

— В Кънектикът с приятели. Исках пак да те попитам за Върмонт. Заминавам утре.

Алекс се усмихна. Беше сладък, но много глупав. Тя умираше. Защо му е умираща приятелка? Просто си губеше времето да й помага.

— Няма да мога. Имам работа.

— Никой няма да работи тази седмица, а и ние свършихме всичко.

— Хубаво — усмихна се слабо тя. Отново я обхвана пристъп на повръщане, защото не беше яла нищо. — Аз съм лъжкиня. Но пак не мога да дойда.

— Там ли е момиченцето ти? — запита той.

Не искаше да прекъсва разговора, без да е постигнал нещо. Държеше Алекс да замине с него. Смяташе, че това ще й подейства ободряващо, а и Лиз беше на същото мнение, когато я попита. Алекс трябваше да замине. Свежият въздух щеше да й се отрази добре, ако не прекаляваше.

— Анабел е във Флорида — отвърна Алекс на въпроса му. — А Сам сигурно е с приятелката си — добави тя за всеки случай. Виеше й се свят от това, че не беше пила и яла.

— Той ли ти го каза?

Гласът му прозвуча ядосано. Смяташе, че мъжът й е пълен глупак и не я заслужава, но не можеше да й каже такова нещо дори като приятел.

— Видях ги заедно преди Бъдни вечер. Тя е много млада и извънредно хубава.

Гласът й звучеше, сякаш бе пияна, и Брок изведнъж се разтревожи не на шега.

— И съм сигурна, че всичко й е на мястото. Сам мрази несъвършените неща.

— Алекс, добре ли си? — попита той и погледна часовника си. Чудеше се колко време ще му отнеме да стигне до Ню Йорк, за да я види. Би могъл да се обади и на Лиз, и тя също можеше да отиде при Алекс. Колебаеше се какво да направи. Не му харесваше гласът й, особено след като беше сама. Винаги съществуваше възможност да извърши някоя глупост, като се имаше предвид сегашното й душевно състояние.

— Добре съм — отвърна тя. — Лежеше неподвижно със затворени очи, за да не повърне. — И последната ми коса опада днес. Сега изглеждам много по-добре.

— Полежи си малко. Ще ти се обадя след около час. Съгласна ли си?

— Добре — каза сънливо Алекс.

Затвори слушалката и забрави за Брок. Искаше да забрави всичко. Може би, ако престане да яде в продължение на шест дни, докато се върне Анабел, ще я намерят умряла. Така беше много по-лесно, отколкото да умре от химиотерапията. Унесе се в сън и малко по-късно чу звънене на будилник или на вратата или просто някакъв звук. Дълго се опитва да не реагира, но накрая разбра, че се звъни на вратата. Не можеше да си представи кой ли е и се помъчи да не обръща внимание, ала продължаваше да се звъни и накрая започнаха да блъскат по вратата. Тя облече пеньоара си и отиде да погледне през шпионката. Беше Брок Стивънс. Алекс бе толкова учудена, че отвори. Изправиха се един срещу друг и се загледаха. Тя беше с бежовия си кашмирен пеньоар, а той с дебел пуловер, късо кожухче, панталони от рипсено кадифе и тежки ботуши. Миришеше на свеж въздух, но много се разтревожи, когато я видя.

— Изплаши ме до смърт — каза й той.

— Защо?

Изглеждаше малко замаяна и се олюляваше, ала Брок я познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е пила. Просто беше много зле и вероятно не беше яла нищо. Отстъпи настрана и го пусна да влезе. Той я последва в хола. Когато мина покрай огледалото, Алекс видя, че не си е сложила перуката.

— По дяволите! — изруга тя и го погледна като малко момиченце. — Ега ти гледката!

— Изглеждаш като Шиниъд О’Конър, но си по-хубава.

— Не мога да пея.

— И аз — отвърна той и продължи да я гледа.

Стори му се, че прилича на Одри Хепбърн. Дори без косата си беше хубава, семпла и без украшения. Цялата красота на лицето й изпъкваше, като че ли беше изящно създание от друг свят. В нея имаше някаква светлина, която винаги го трогваше.

— Какво се е случило? — попита той.

Беше явно, че нещо е станало. Като че ли се бе опитала да се остави да умре. Точно така беше. Дори по телефона го беше усетил.

— Не знам. Видях се в огледалото тази сутрин. Анабел беше заминала и отново ми прилоша… Просто не мога повече да се боря… Сам и другата жена… Толкова съм объркана. Не си заслужава — призна си тя, а той се ядоса.

— Значи се отказваш, така ли? — изкрещя Брок, а Алекс се стресна.

— Имам право да направя собствен избор — заяви тя тъжно.

— Така ли? Ами детенцето! Но дори да го нямаше, имаш задължения към себе си, да не говорим за хората, които те обичат. Трябва да се пребориш с това, Алекс. То няма да свърши бързо. Няма да бъде лесно. Но ти не можеш ей така да си лежиш тука и да умираш, понеже не си заслужавало да живееш!

— Защо? — попита тя.

Чувстваше се странно откъсната от всичко, дори от него.

— Защото аз казвам това! Яла ли си днес? — погледна я той сурово. Не се учуди, когато Алекс поклати глава.

— Отиди да се облечеш. Ще ти приготвя нещо за ядене.

— Не съм гладна.

— Не ме интересува! Нямам намерение да слушам глупостите ти! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси леко. — Изобщо не ме интересува кой какво ти е сторил и какво смяташ по въпроса за своя живот! Дори да останеш кожа и кости, с една или две гърди, с гола глава като кубе, имаш задължението да се бориш за живота си, Алекс Паркър! За самата себе си! За никого другиго! Животът е ценно нещо. А и другите се нуждаят от теб. И когато се погледнеш в огледалото и не се харесаш, спомни си, че тази жена — това си ти. И всички тези подробности не означават нищо. Ти си точно същата жена, каквато беше, преди това да се случи. Във всеки случай сега си по-добра, отколкото преди. Не го забравяй!

Тя бе вперила очи в него с благоговеен трепет, докато стоеше и я поучаваше. После, без да издаде и звук, влезе в банята. Свали пеньоара си и дълго стоя пред огледалото и се гледа. Видя същата жена, която беше видяла и сутринта, същата птица с прекършени криле, жената с белег на мястото на едната й гърда, жената без коса. Но разбра, че Брок е прав. Трябваше да се бори не заради Анабел, не заради Сам, не заради Брок, нито заради когото и да било. Трябваше да се бори заради себе си, за това, което е била и може да бъде и винаги ще бъде. Можеше да загуби гърдата или косата си, но не и себе си. Сам не би могъл да й отнеме това.

После тихо се разплака и пусна душа, като си мислеше за онова, което току-що беше научила от Брок. Водата потече по главата и надолу по раменете й и като топъл чаршаф обгърна тялото й.

Облече дънки и пуловер и след като изтърси косите си от перуката, която беше оставила на умивалника тази сутрин, си я сложи. После боса влезе в кухнята.

— Не е необходимо да носиш перука пред мен — усмихна се Брок, — освен ако така се чувстваш по-добре.

— Чувствам се неудобно без нея — призна Алекс.

Беше приготвил бъркани яйца, препечен хляб и картофи. Картофите й дойдоха много, но се пребори с препечения хляб и яйцата и успя да хапне малко. Не искаше да се насилва и да прекара остатъка от нощта в банята. Стомахът й беше станал ужасен, ала подозираше, че и този път Сам се оказа прав — повръщането й се дължеше на емоции.

Известно време поседяха мълчаливо в кухнята, след това Алекс му каза, че Анабел много харесала подаръците.

— Беше ми приятно да ги купувам — рече Брок. — Обичам децата.

Усмихна й се, защото се успокои, като я видя да яде.

— Тогава защо не се ожениш? — попита тя, като си вземаше от яйцата.

— Фирмата „Бартлет и Паскин“ не ми дава възможност — ухили се той.

Изглеждаше много хубав и млад като момче.

— Ще трябва да започнем да облекчаваме товара ти — подразни го Алекс.

Поговориха си още за празниците, за това, колко трудно й е било със Сам, а после Брок вдигна чиниите.

— Няма нужда да разтребваш, Брок. Аз ще го свърша по-късно.

— Ама моля ти се, не се и съмнявам! Вече можеш да прескачаш къщи като великан, нали така? Тогава какво ще кажеш за Върмонт? Не съм дошъл тук заради собственото си здраве, а заради твоето.

Погледна я право в очите и както винаги Алекс изпита чувство на благодарност към него.

— Мисля, че няма да мога.

— Няма да се откажа. Лиз смята, че ще ти се отрази добре — настоя той твърдо.

— Какво има? Комитет ли сте създали? — разсмя се Алекс. Изведнъж й стана смешно, но се и трогна. — А някой да се интересува какво мисля аз по въпроса?

— Искрено казано, не.

Напълно отхвърляше правото й на вето.

— Няма ли някой свестен човек, с когото да прекараш тази седмица?

— Ти ми изглеждаш достатъчно свястна — заяви той с решителен поглед.

Тя поклати глава и посочи перуката си.

— Недей да се заблуждаваш от тази перука. Прекалено съм уморена да карам ски. Прекалено съм стара, за да ме ухажваш, прекалено съм болна, за да съм забавна, и освен това съм омъжена.

— Не звучиш като омъжена жена, поне не от доста време.

Брок беше съвършено прям, но тя продължаваше да се смее.

— Много си мил. Е, да кажем тогава, че съм стока втора ръка.

След това го погледна развеселено.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ме каниш като гадже?

Очевидно беше, че не вярва, той също се разсмя.

— Не. Но ако смяташ, че ще се чувстваш по-добре, каня те на гости. Каня те като приятелче, което иска да видиш малко слънце и да си поседиш пред камината, да се топлиш и да пиеш горещ шоколад, да си лягаш вечер и да знаеш, че си с приятели, а не сама в самотния си апартамент в Ню Йорк.

— Звучи доста приятно като за момче на твоята възраст.

— Да, приятно е. И имам доста опит и зная как да се грижа и да храня стари чанти като теб. Сестра ми беше, тоест е десет години по-голяма от мен.

— Предай й моите искрени съболезнования — ухили се Алекс. — Наистина ми е трудно да ти откажа.

— Точно затова дойдох да те видя — отвърна Брок и я погледна с нежна усмивка.

Алекс отново си помисли, че той много й харесва.

— Мислех, че си дошъл да си хапнеш безплатно — каза тя и се засмя.

— Да, вярно, но и за да си поговорим.

— Сигурно е било много тъпо в Кънектикът.

Алекс продължаваше да го разпитва безмилостно, ала това му допадаше. Добре се познаваха и добре се забавляваха заедно.

— Да, в Кънектикът беше скучно. И така, идваш ли с мен?

— Да не би да искаш да кажеш, че имам избор? Започвам да си мисля, че смяташ да ме преметнеш през рамо и да ме отнесеш.

— Може и така да стане, ако не се държиш както трябва.

— Наистина си невероятен! Последното нещо, което ти трябва, е да гледаш как ми се повръща през целия път до Върмонт, а след това колко ми е зле, като на куче, когато стигнем там.

— Вече съм свикнал на такива неща — усмихна се Брок. — Иначе просто не знам какво да правя без тях.

— Ти си щурчо!

— А ти си сладурче. Затова са приятелите.

— Така ли? — Брок отново я трогна. — Мислех, че стават само за коледни покупки и да подготвят делата ти вместо теб. И да те отлепват от пода в тоалетната, когато ти е зле.

Точно за това трябваше да бъдат съпрузите, но нейният съпруг не беше.

— Престани да говориш и си приготви куфара. Смущаваш ме.

— Невъзможно!

— Ще дойда да те взема утре в осем. Да не би да ти е рано?

Внезапно се разтревожи.

— Не, добре е. Наистина ли искаш да ме заведеш във Върмонт? — попита тя отново. — Ами ако ти се прииска да задушиш някоя мацка?

— Къщата е голяма. Ще те заключа в стаята ти. Обещавам.

И двамата се усмихваха, докато го изпращаше на вратата. Просто не й се вярваше, че му е позволила да я убеди, но изведнъж започна с нетърпение да очаква пътуването. Знаеше, че й остават още четири и половина месеца неразположение, ала нещо в нея се бе променило. Брок беше спасил духа й. Искаше да тръгне с него, искаше да се вкопчи в живота. Но повече от всичко искаше да оживее. Знаеше, че трябва.