Даниел Стийл
Като мълния (7)

7

Когато Алекс отвори очи на другата сутрин, на стола седеше една жена и я чакаше да се събуди, а сестрата сменяше системата. Болеше я сравнително слабо, точно както беше казал доктор Хърмън. Но когато си спомни какво се беше случило, на сърцето й легна огромна тежест.

Жената й се усмихна. Носеше рокля на цветя и косата й беше побеляла. Алекс нямаше представа коя е и я загледа.

— Здравейте, аз съм Алис Еърс. Дойдох да видя как сте.

Имаше сърдечна усмивка и живи сини очи. Можеше да й бъде майка. Алекс се опита да седне, но й беше трудно. Сестрата повдигна горния край на леглото й, за да може да разговаря с жената.

— Вие сестра ли сте?

— Не, просто съм ваша приятелка. Знам какво ви е сега, госпожо Паркър. Мога ли да ви наричам Александра?

— Наричайте ме Алекс.

Алекс се взря в нея. Не можеше да разбере какво прави тук. След това й донесоха закуската, ала тя каза на сестрата, че не е гладна. След операцията диетата беше много лека, но Алекс искаше само чаша кафе.

— На ваше място бих си хапнала — отбеляза госпожа Еърс, когато Алекс отказа закуската. — Имате нужда от сили и от много храна.

Малко приличаше на феята от „Пепеляшка“.

— Защо не опитате овесените ядки?

— Мразя топли юфки и каши — войнствено каза Алекс и се втренчи в по-възрастната жена. — Коя сте вие и защо сте тук?

Положението беше съвсем сюрреалистично.

— Тук съм, защото и на мен ми правиха същата операция. По-добре от всички останали разбирам какво е и как се чувствате. Може би по-добре и от съпруга ви. Знам колко сте сърдита, уплашена и травмирана и как преживявате новия си вид. Правиха ми възстановителна хирургия — обясни тя, като подаваше чашата кафе на Алекс. — Ще ми бъде приятно да ви покажа, ако искате. Изглежда добре, даже доста добре. Мисля, че много хора не знаят, че ми е била махната гърдата. Искате ли да я видите?

Това прозвуча отвратително за Алекс.

— Не, благодаря, предпочитам да не я виждам.

Доктор Хърмън вече й беше обяснил, че могат да й присадят гърда — да вземат половината от зърното на другата или да татуират зърно на присадката. Това звучеше ужасно и просто не си струваше усилията. Чувстваше се разбита. Защо просто не се откаже от всичко?

— Защо дойдохте да ме видите? Кой ви е карал?

— Вашият хирург ви е включил в списъка на жените, които трябва да бъдат посетени от нашата група. Накрая е възможно да ви се прииска да дойдете при нас и да поговорите с някои от жените за това, което са преживели. Може много да ви помогне.

— Мисля, че няма — изгледа я сърдито Алекс. Искаше жената да се махне по-скоро, но не желаеше да й го каже. — Предпочитам да не обсъждам подобно нещо с непознати.

— Разбирам.

Алис Еърс стана и нежно се усмихна.

— Не е лесно. Сигурна съм обаче, че се притеснявате от химиотерапията. Можем да отговорим на някои от въпросите ви. Но и вашият лекар би могъл да го стори. Имаме и група за съпрузи, ако съпругът ви се интересува от тези неща.

Тя остави едно книжле на нощното шкафче, но Алекс се направи, че не го забелязва.

— Смятам, че и мъжът ми не се интересува. — Сам да отиде в група на съпрузи, чиито жени са били оперирани от рак на гърдата? Надали. — Все пак ви благодаря.

— Умната, Алекс. Ще си мисля за вас — каза тя нежно и докосна крака й под одеялото.

След това излезе от стаята. Съобщи на сестрите, че първата визита е протекла както обикновено. Естествено Александра Паркър беше сърдита и потисната. Щяха да я посещават редовно, но Алис Еърс остави бележка за ръководителката на групата да изпрати някоя по-млада жена. Смяташе, че жена на нейната възраст щеше да й помогне по-добре. Най-младата членка на групата им беше на двадесет и пет години, ала имаше и много на възрастта на Алекс.

— Какво беше това? — извика Алекс на сестрата, която току-що застъпваше на дежурство.

— Мисля, че е обикновена практика. Те са добри жени и помагат на много пациентки — обясни й сестрата, а в това време Алекс преднамерено хвърли брошурката в кошчето за боклук. — А сега искате ли да ви измия с гъба?

Алекс погледна сърдито, но нямаше избор. Трябваше да приеме болничното ежедневие. Измиха я, тя си изми зъбите. Загледа през прозореца от леглото си и след това донесоха обяда. Лека диетична храна. Алекс не я докосна. После дойде докторът и прегледа превръзките и дренажите. Алекс още се страхуваше да се погледне и затова бе вперила очи в тавана. Искаше й се да изпищи, докато докторът сменяше превръзките. След като той излезе от стаята, се обади Сам. Бил на работа и мислел да дойде малко по-късно следобед, защото смятал, че тя трябва да си почине и да поспи. Анабел била добре. Каза, че с нетърпение чакал да дойде да я види. Алекс не му повярва. Ако толкова искаше, защо не дойде сутринта или на обяд? Обясни, че ще ходи в ресторант „Фор Сийзънс“ с един от най-старите си клиенти. Възнамерявал да представи някои от своите клиенти на Саймън и на неговата помощничка. Но обеща, че ще се отбие на път за вкъщи.

Алекс понечи да затвори телефона, ала се въздържа. Обади се на Анабел и си побъбриха за градината и за „командировката“. Алекс обеща да се прибере в петък. След това й направиха инжекция против болки. Трябваше да признае, че не я болеше много. Но беше по-лесно да заспива и да се събужда, отколкото да си мисли за бъдещето и за това, че мъжът й не е при нея.

Когато се събуди, се обади в службата. Мат Билингс беше излязъл, но Елизабет Хаскоум я увери, че всичко върви добре. Не са се случили никакви извънредни произшествия, откакто отсъства, само дето липсва на всички.

— Добре ли си? — попита Лиз загрижено, но гласът на Алекс звучеше уверено и много по-бодро, отколкото сутринта.

— Добре съм. Ще се върна при първа възможност.

— Чакаме те.

Следобед доктор Хърмън й каза, че може да яде обикновена храна и да си тръгне на другия ден, но може и да почака, докато се почувства закрепнала. Раната зараствала добре.

— Предпочитам да остана — отрони тя тихо.

Отговорът й го изненада. Смяташе, че ще поиска да се махне от болницата след двата тежки дни. При нейния случай бе възможно, макар Хърмън винаги да препоръчваше на пациентките си да останат по-дълго.

— Мислех, че с нетърпение очаквате да излезете от тук.

Той се усмихна. Осъзнаваше травмата, която е преживяла.

— Имам тригодишна дъщеря. Бих предпочела да съм в по-добра форма, когато се върна при нея, за да не трябва да й обяснявам в подробности.

— Считам, че до края на седмицата ще бъдете в доста добра форма и дотогава ще махнем дренажите. Ще останат само превръзките. Ще се чувствате уморена след тази сериозна операция, но смятам, че няма да ви боли. Ако възникнат проблеми, можем да ви лекуваме медикаментозно. От вас се иска само да възвърнете предишните си сили. После, след три или четири седмици, ще започнем другото лечение, в зависимост от пробите.

Лечение. Такава благоприлична дума за химиотерапията. Заболя я само като си помисли за това.

— А работата?

— Бих ви препоръчал да изчакате още една седмица. А после, разбира се, след като започнете с химиотерапията, трябва да видите дали ще можете да работите. Ще се опитаме да нагласим дозите така, че да сте в състояние да поемате нормално натоварване.

Кога за последен път натоварването й беше нормално? Може би когато се роди Анабел. Но никога преди или след това. Добре поне, че не й казваше, че не може да работи. Казваше, че трябва да опита. Все беше нещо.

След това докторът си тръгна, а тя седна на един стол и се загледа през прозореца. Беше се разходила по коридора и се почувства слаба и замаяна и някак объркана. Превръзките й пречеха и не можеше да движи лявата си ръка. Добре поне, че не беше левичарка.

Беше сама в стаята, когато Сам дойде в пет часа. Носеше голям букет от червени рози. Когато я видя, се поколеба на вратата. На лицето й беше изписано такова отчаяние, че просто не знаеше какво да й каже. Седеше и си мислеше за съдбата и за бъдещето. За момент той си спомни ужасяващия образ на умиращата си майка и имаше желание с вик да избяга от стаята.

— Здрасти, как си — попита, като се помъчи да говори нормално. Остави розите, а тя мълком сви рамене. А той как би се чувствал? Но не видя как Сам целият се тресеше.

— Добре съм. — Гласът й изобщо не звучеше убедително. В гърдите си усещаше лека пулсираща болка и дренажите я дразнеха, но това беше нормално. — Благодаря за цветята.

Опита се да покаже, че е възхитена, ала не успя напълно.

— Доктор Хърмън ми каза, че мога да се върна на работа след десетина дни.

Все пак беше нещо. Сам се усмихна при тези думи и се почувства по-добре.

— Е, това сигурно те е зарадвало. Кога се прибираш у дома?

— Може би в петък.

Явно не й беше приятно. Безпокоеше се как ще се грижи за Анабел и какво ще й каже за превръзката.

— Помоли Кармен да остане и събота и неделя. Знам, че иска да си почине, но сигурно няма да успея да се оправя без нея.

— Разбира се. И аз мога да се грижа за Анабел, няма проблеми.

Алекс кимна. Детето ужасно й липсваше. След това погледна към Сам. Почуди се какъв ли ще бъде животът им сега. Бяха изхабили толкова време и енергия да имат второ дете, даже се любеха по разписание. А сега? Как ще се чувства без гърда? Как ще я гледа Сам? Какво ще стане? Доктор Хърмън й беше показал фотографии, за да я подготви. Беше ужасена от тях. Мястото на операцията бе съвсем плоско, без зърно, с белег по диагонал там, където е била гърдата. Просто не можеше да си представи как ще реагира Сам, когато й махнат превръзката. Шевовете щяха да изчезнат по-бавно и след това и тя щеше да бъде плоска от едната страна, както на снимките.

— Хайде да направим нещо в събота и неделя — предложи Сам между другото, а Алекс го изгледа. Държеше се, като че ли нищо не беше се случило. — Можем да се обадим на приятели и да вечеряме заедно или да отидем на кино, след като Кармен ще остане вкъщи.

Алекс му отправи невярващ поглед. Как можеше да говори такива неща!

— Не искам да виждам никого! Какво ще им кажа? „Знаете ли, току-що ми отрязаха гърдата и решихме да вечеряме навън и да отпразнуваме, преди да започна химиотерапията.“ За бога, Сам, бъди малко по-внимателен. Никак не ми е лесно.

— Знам, но не трябва само да седиш и да се самосъжаляваш. Ще живееш и след като са ти махнали гърдата. Тя и без това не беше кой знае колко голяма. Какво толкова има!

Сам се опитваше да се шегува, ала за нея гърдата беше много важна. Беше загубила част от образа, който си беше създала, от самочувствието си. И животът й бе в опасност. Въпросът наистина беше сериозен, независимо от големината на гърдите. Беше загубила гърдата си не по собствено желание.

— А сега какво ще чувстваш към мен? — попита тя откровено и го погледна от другия край на малката стая. Искаше да чуе, защото никога не беше й казвал нищо ободрително преди операцията. А Сам смяташе, че самият факт, че е тук, е достатъчно красноречив. Но за Алекс не беше така. Той минаваше през болницата веднъж на ден за един час, на път от работа за вкъщи, а през останалото време живееше пълнокръвен живот. Така му беше много лесно.

— Какво искаш да кажеш?

Сам изглеждаше раздразнен от въпроса.

— Питам дали ще се отвратиш, като ме видиш как изглеждам.

Самата тя още не беше се виждала и не знаеше как изглежда, но отчаяно търсеше утешение.

— Откъде да знам как ще се чувствам. Не смятам, че ще има кой знае каква разлика. Защо да не мислим за тези неща, когато му дойде времето?

— А кога ще му дойде времето? Другата седмица? Утре? Сега?

Очите й отново се изпълниха със сълзи. Пак не й казваше онова, което желаеше да чуе. А и изглеждаше леко паникьосан от въпроса й.

— Да ти я покажа ли или искаш да видиш първо снимка, за да добиеш представа? Доктор Хърмън има страхотни снимки, много ясни и много релефни. Изглежда като плоско парче месо без зърно.

Алекс видя как Сам побледня. Изведнъж той се ядоса.

— Защо правиш така? Искаш да ме уплашиш ли? Или просто да ме отвратиш, преди дори да започнем отново? Какво целиш, Ал? Сърдиш ли ми се, или просто си се отчаяла от живота? Може би първо трябва да промениш отношението си, преди да започнеш да се притесняваш как ще ти присадят гърда!

— Кой ти каза, че искам да ми присадят гърда?

Алекс се изненада от думите му.

— Доктор Хърмън каза, че ако си добре, могат да ти направят възстановителна хирургия след няколко месеца. Тази идея ми хареса.

— А дотогава да се крия ли? — попита тя гадно и той вдигна ръце с очевидно раздразнение.

— Наистина хапеш като змия. Съжалявам, че загуби гърдата си. Съжалявам, че си обезформена. И не знам как ще приема това, разбра ли? Но ще те информирам. Така добре ли е?

— Да не забравиш.

И пак не й каза онова, което очакваше. Не я увери, че няма значение за него, че си е красива и без гърдата. Той само искаше да продължат да живеят и да се преструват, че нищо не се е случило. Удовлетворяваше го вечерята и киното с приятели. Отказваше да разбере колко обезумяла е тя от всичко, което я беше сполетяло. Алекс не правеше усилие да излезе от депресията си, но и Сам изобщо не й помагаше.

— Защо просто не се съсредоточиш върху това, че трябва да събереш сили и да се прибереш вкъщи? Ще се чувстваш много по-добре у дома с Анабел. Отново можеш да започнеш да работиш и да нормализираш живота си.

— Доколко нормален би могъл да бъде животът ми, когато ще ходя на химиотерапия, Сам? — попита тя грубо.

— Доколкото си го направиш сама — отвърна той дръпнато.

Не разбираше съвсем какво точно предстои на Алекс.

— Не е необходимо да превръщаш в трагедия всичко и да ни наказваш и нас. Ако продължаваш да си толкова сърдита, и на Анабел ще й бъде трудно. Трябва да се примириш със станалото.

Беше минал само един ден.

— Просто не знам какво да направя, за да ти помогна.

— Личи си — каза тя нещастно. — Както виждам, ти си толкова погълнат от собствения си живот, че не можеш да се притесняваш от това, което става с мен. Просто в момента си прекалено зает със Саймън и неговите клиенти.

— Много съм натоварен, както и ти. Ако се беше случило на мен, и ти нямаше да напуснеш работа и да си останеш вкъщи. Нямаше да си отмениш делата или срещите с клиенти. Опитай се да бъдеш реалистка. Вчера целият свят не спря да се движи само защото на теб ти направиха операция.

— Много си убедителен.

— Съжалявам — поклати глава той с нещастен вид. — Като че ли всичко, което изричам, те ядосва.

— Можеш да се опиташ да ми кажеш, че операцията няма значение за теб, че ме обичаш и с една гърда, ако наистина държиш на мен. Ако ли не, тогава говориш това, което е валидно за теб. А може би точно то е важно.

— Откъде да знам как ще се чувствам? Ами ти? Може би никога няма да искаш да се любиш с мен след това нещо. Дявол да го вземе, откъде да знам!

Сам беше болезнено откровен с Алекс, а тя не беше готова за това. Дори да бяха го предупредили да не говори така — и Хърмън, и друг лекар или самата Алекс — той нямаше да ги послуша. Казваше истината и онова, което чувстваше. А тя не искаше да чува тази истина.

— Аз знам, че ще те обичам, независимо от всичко, което би се случило, независимо дали си обезформен, дали си загубил лицето, мъжествеността, косата или трябва да прекараш останалата част от живота си в инвалидна количка.

— Много благородно от твоя страна — каза Сам хладно, — но това са пълни глупости. Откъде знаеш какво ще изпитваш, ако подобно нещо ми се случи? Никой не знае, докато не му дойде на главата. Много ти е лесно да претендираш, че няма да ти повлияе, но може и да ти подейства, макар да мислиш, че не е редно да изпитваш подобни чувства.

— Значи искаш да кажеш, че теб ще те отврати?

— Искам да кажа, че не знам. Това е истината. Не мога да твърдя, че отначало няма да се изплаша и че няма да се чувствам малко притеснен, но поне можем да положим усилия и да не позволим животът им да се разстрои. Не трябва да правим трагедия от това, както ти се опитваш. Пък и в живота има други неща, не единствено гърди, секс и тела. Ние не сме само любовници, а и приятели.

— Но аз не искам да бъдем само приятели — каза Алекс нажалено и пак се разплака, а Сам се помъчи да скрие отчаянието си.

— И аз не искам, затова престани. Остави нещата да се развиват сами. Нека и двамата да привикнем с това положение и да видим какво ще стане.

Защо не я излъжеше? Защо не й кажеше, че ще я обича въпреки всичко? Защото нямаше да бъде Сам. Винаги много беше харесвала неговата честност и прямота дори когато я жегваше. Но сега й причиняваше ужасна болка.

— Просто не мога да разбера как цялата ти личност може да се състои от една гърда, и при това не много голяма! За бога, Алекс, та ти не си кралица на монокините или пък полугола танцьорка! Какво толкова има? Ти си адвокатка. Не ти трябват цици. Ти си интелигентна жена. Загубила си си гърдата, а не ума! Защо толкова се паникьосваш?

Паникьосваше се, защото имаше опасност за нея самата, за част от личността й и навярно за сексуалния й живот. Вече не се чувстваше същата.

— Току-що ми изрязаха гърдата. Въпреки че беше малка. Аз все още съм достатъчно суетна и не искам да оставам белязана за цял живот… Може да ми опада косата… Може да изгубя способността да имам деца… Всичко се е променило. Дори ти не си сигурен какво ще изпитваш към мен. Как да не се изприщвам от всичко това, Сам? Само умрелите са спокойни.

— Може би просто не съм в състояние да те разбера. Ако другата седмица ми кажат, че съм стерилен, ще съжалявам, но ще съм щастлив, че имаме Анабел, и просто ще престана да мисля за това. Не прави трагедии от всичко! Най-важното у теб е умът, животът и кариерата ти и онова, което вършиш и представляваш, а не някаква си цица! На кого му пука за циците?

— Може би на теб — каза тя искрено.

— Да. Може би. И какво от това? Тегли ми една майна! Помъчи се сама да го приемеш и тогава вероятно и на мен ще ми бъде по-лесно. Нямам намерение да седя и да кърша ръце с теб, защото тогава и двамата ще откачим!

— Значи това искаш да ми кажеш?

— Искам да ти кажа да престанеш да се самосъжаляваш и да не обръщаш внимание.

Имаше нещо вярно в това, което говореше Сам, но като че ли част от неговото същество беше абсолютно безразлична към нейните чувства.

— Не желая през цялото време да си мисля за тоя рак! Просто не мога!

Беше по-откровен, отколкото беше очаквала.

— Какво искаш да кажеш с това „през цялото време“? — Изглеждаше шокирана. — Вчера ме оперираха, и за два дни съм те виждала два пъти за по-малко от час. Не бих казала, че много време сме говорили за моя рак.

— И не смятам, че е нужно. Това е нещо, с което ти сама трябва да се оправиш и да решаваш.

— Благодаря за помощта ти.

— Аз не мога да ти помогна, Алекс. Ти трябва сама да си помогнеш.

— Ще го запомня.

— Съжалявам, че си толкова ядосана — каза той тихо, а това я влуди още повече.

— И аз съжалявам.

Поседяха мълчаливо няколко минути. След това Сам стана и я погледна притеснено.

— Май че трябва да се прибирам при Анабел. Късно е, а й обещах, че ще се върна за вечеря.

Алекс почувства как Сам й се изплъзва и това я паникьоса. Не беше му казала нищо, за да предизвика съчувствието му, но и той не й каза онова, което трябваше. Яд я беше, че не бе при нея в най-тежките моменти. Нито когато се събуди след операцията, нито пък когато й казаха, че са й отрязали гърдата, защото има рак. Не беше тук и днес през целия ден. Ходеше по луксозни ресторанти със Саймън и с неговите клиенти, сключваше сделки и се правеше на важен. И като че ли изобщо не разбираше какво изпитва тя. Колко е разтреперана и уплашена, как изведнъж се почувства несигурна в себе си и в любовта му. Лесно му беше да разправя, че няма значение дали има една или две гърди. За нея беше важно. Не й бе все едно как ще изглежда за Сам и отчаяно я измъчваше съмнение дали продължава да я обича или не.

А той не казваше нищо, за да я убеди, че ще я обича все така, независимо от станалото. Всъщност не искаше да казва нищо, преди да види как ще му подейства новият й вид. Продължаваше да бъде бясна, когато той си тръгна. Направи й впечатление, че отново я целуна по челото вместо по устните. Като че ли се страхуваше да я докосне.

И тази вечер пак седеше и плачеше. Дори не си направи труда да се разходи по коридора или да се обади на Анабел. Нито пък на Сам. Просто искаше да остане сама. Седеше с гръб към вратата. Чу, че се отваря и че някой влиза. Предположи, че е сестрата, и не се обърна. Просто седеше на стола си и плачеше.

Почувства ръка на рамото си и за миг си помисли, че може би е Сам. Но когато погледна нагоре, се учуди, защото беше Елизабет Хаскоум.

— Дойде да ме видиш ли? — попита Алекс.

Беше изненадана.

— Да. Но досега не предполагах, че си ти.

Елизабет изведнъж се почувства като натрапница, ала беше тук, за да й помогне.

— Два пъти седмично работя в групата, която оказва помощ на жените, прекарали операция на гърдата. Ти беше в списъка тази вечер, когато дойдох. На картичката пишеше „А. Паркър“ и аз просто не повярвах. Помолих да ме изпратят да видя дали наистина си ти. Надявам се, че нямаш нищо против, Алекс — каза тя нежно и обгърна раменете й като майка.

В очите на Алекс се появиха сълзи.

— О, Алекс, толкова съжалявам…

Алекс не можа да проговори. Само се гушеше в ръцете на Лиз и хълцаше. Повече не бе в състояние да се сдържа. Бяха й се струпали толкова много страх, ужас и разочарование.

— Знам, знам… Просто си поплачи… Ще ти мине.

— Никога няма да ми мине — каза нещастно Алекс и погледна през сълзи Лиз, а тя й се усмихна.

— Ще се оправиш. Сега ти е трудно да повярваш, но ще се оправиш. Всички сме преминали през това.

— И ти ли?

Алекс беше учудена. Не знаеше за Лиз.

— И двете ми гърди са махнати преди години — обясни Лиз. — Нося протези. Но сега правят много хубави присадки. На твоята възраст трябва да помислиш за такова нещо. Е, не в момента — добави тя нежно.

Изглеждаше толкова мъдра и любяща и Алекс изпита облекчение.

— Трябва да започна химиотерапия.

Тя отново се разплака още по-силно, а Лиз седна и я хвана за ръката. Радваше се, че е дошла при нея. Не беше подозирала какво преживява Алекс, макар сега да мислеше, че би трябвало да се сети.

— И на мен ми правиха химиотерапия. И хормонална терапия. Всичко ми правиха. Беше преди седемнайсет години и сега съм съвсем добре. И ти ще се оправиш, ако изпълняваш онова, което ти предписват. Имаш прекрасен лекар.

Лиз я погледна по-внимателно. Алекс не беше в добра форма и това й личеше.

— Как приема Сам положението?

— Отначало изобщо не приемаше, че има нещо. Все ми повтаряше, че няма да открият нищо. А сега се дразни, че съм разстроена. Смята, че преувеличавам и че не е голямо чудо, че съм загубила едната си гърда. Но същевременно не крие, че това може да му подейства и че просто не знае как ще го приеме. Щял да ми каже, когато ме види.

— Уплашен е, Алекс. За него е страшно. За теб това не е голямо утешение, знам, но някои мъже просто не могат да понесат мисълта, че жените им имат рак.

— Майка му е умряла от рак, когато бил малък, и мисля, че сега всичко му напомня за нея. Или го е страх, или просто е негодник.

— Може би по малко и едното, и другото. Сега трябва да се съсредоточиш върху собствения си проблем. Не му обръщай внимание. Той може да се грижи за себе си, особено ако не възнамерява да се грижи за теб. Ти трябва да закрепнеш колкото е възможно повече и да продължаваш в същия дух. Трябва да се пребориш с болестта. По-нататък ще се притесняваш за другите неща.

— Но ако той е отвратен от мен? Ако тялото ми го плаши?

Това я ужасяваше, Лиз обаче я погледна спокойно. Съчувстваше на Алекс, а не на Сам. Знаеше какво й е, защото го беше изпитала на себе си и никак не беше лесно. В началото и нейният мъж бе объркан, но след това свикна и много й помагаше. Ала Лиз чудесно знаеше, че със или без Сам Алекс трябваше да оцелее.

— Сам ще трябва да го приеме, нали така? Не е дете, може да разбере. Знае какво ти е необходимо сега, но ако не е в състояние да ти го даде, тогава трябва да го получиш от приятели или роднини или от групата за помощ. Ние сме на твое разположение. Ще бъда тук винаги, когато ти потрябвам.

Алекс отново започна да плаче, а Лиз я прегърна майчински и я притисна към себе си.

Показа й няколко упражнения, които трябваше да прави, и й каза да си помисли за някои неща. Не й остави никакви книжки. Познаваше я достатъчно добре. Алекс нямаше търпение да чете брошури или излишна информация. Минаваше направо към същността на нещата. За нея сега същественото беше да оцелее.

— Кога ще се прибереш вкъщи?

— Вероятно в петък.

— Хубаво. Набирай сили, спи много, вземай лекарствата, ако имаш болки. Яж редовно, оправи се колкото е възможно повече, преди да започнеш химиотерапията. Тогава ще ти трябва много енергия — добави мъдро Лиз.

— Връщам се на работа по-другата седмица.

Сякаш искаше да разбере какво е мнението на Лиз.

Беше успокояващо да си поговори с жена, която беше преживяла същото. И беше оживяла.

— Много жени се връщат на работа дори по време на химиотерапията. Просто трябва да прецениш кое ще ти бъде по-удобно. Кога да си почиваш, кога да си останеш вкъщи, кога най-добре да използваш възможностите си. Също като на война. Искаш само да победиш. Никога не забравяй това. И няма значение, че химиотерапията е много неприятна. Тя ще ти помогне да победиш.

— Толкова ми се иска да вярвам.

— Не слушай ужасни истории, просто гледай само към целта. Трябва да победиш на всяка цена. И не позволявай на Сам да отвлича вниманието ти от тази цел. Ако не може да ти помогне, остави го за момента.

Страстният тон на Лиз разсмя Алекс.

— Караш ме да се чувствам много по-добре.

След това виновно погледна секретарката си. Колко малко знаеше за нейния живот. Има невероятно много неща, които човек не знае за другите, а те са толкова важни. Както никой не подозираше, че докато отсъства от работа, ще дойде тук, за да й направят биопсия и може би операция.

— Май че бях доста груба тази сутрин към една жена от вашата група. Някоя си Алис — извини се Алекс, а Лиз й се усмихна.

— Еърс. Свикнала е. Навярно един ден и ти ще вършиш същата работа. Това помага на много жени.

— Благодаря ти, Лиз — съвсем искрено каза Алекс.

— Може ли да дойда да те видя утре? Например на обяд.

— Непременно. Но не казвай на никого в службата. Не ми се ще да знаят, макар че може би накрая, след като започна химиотерапията, ще трябва да съобщя на Матю.

— Както искаш. Аз няма да кажа на никого.

Те пак се прегърнаха и Лиз си тръгна. Когато Алекс си легна, се почувства по-добре, отколкото от много дни насам, и за собствена изненада беше по-малко ядосана. Мислеше си за всичко и реши да се обади на Сам и да му каже, че го обича.

Но телефонът звъня дълго и накрая слушалката вдигна Кармен. Беше вече десет часът и гласът й звучеше сънливо.

— Извинявай, Кармен, господин Паркър не е ли вкъщи? — Прислужничката се поколеба за миг. Видя отворената врата на тъмната спалня в края на коридора и отговори с прозявка:

— Съжалявам, госпожо Паркър, но го няма. Вие как сте?

— Добре съм — отговори Алекс уверено. — На кино ли отиде?

— Не знам. Излезе, след като Анабел се навечеря. Не яде с нея. Може би е с приятели. Не ми каза къде отива и забрави да ми остави телефон.

Когато излизаха вечер, Алекс винаги се сещаше да оставя телефон, където да могат да им се обадят.

Почуди се къде ли е Сам. Вероятно беше разстроен след разговора им в болницата. Излязъл е да хапне нещо и да се разходи. Понякога правеше така, когато беше разтревожен. Имаше нужда да остане сам, за да разреши проблемите си.

— Ами кажи му, че съм се обаждала. — Алекс се поколеба отново и след това добави: — Кажи му, че го обичам. И утре сутринта целуни Анабел вместо мен.

— Непременно, госпожо Паркър. Лека нощ и Бог да ви пази.

— И теб да те пази Бог, Кармен. Благодаря ти.

Не беше сигурна дали напоследък Господ я пазеше, но поне беше жива. След три дни щеше да се прибере вкъщи при дъщеря си. А след още три седмици щеше да започне сериозната битка. Но след разговора с Лиз беше решена да победи.

Дълго време седя в леглото тази вечер и си мислеше за Лиз, за Сам и Анабел и за всички хубави неща в живота си, заради които си заслужаваше да победи.

Анабел… мислеше си, докато се унасяше след инжекцията. Анабел… Сам… Анабел… Спомни си как я държеше в ръцете си и как я кърмеше.