Даниел Стийл
Като мълния (5)

5

Алекс се събуди в шест сутринта и известно време се помота из къщи. Много й се искаше утрото да бъде както обикновено. Направи кафе за Сам, нареди масата за закуска и надникна при Анабел, която спеше дълбоко. Сам също още спеше. Беше й странно да ги гледа и да знае, че скоро ще тръгне и няма да се върне тук няколко часа или няколко дни, за да спечели или загуби битката за живот и да ги загуби завинаги. Беше абсурдно. Стоеше с лице към стаята на Анабел. Как можеше да остави своето момиченце? Какво щеше да стане с тях? Не можеше да си представи какво ще се случи с нея тази сутрин.

Внимаваше да не яде и да не пие, макар че жадуваше за чаша кафе. Докато си миеше зъбите, изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Изпитваше непреодолимо желание да избяга и да се скрие от всичко. Но нямаше къде да се скрие от предателството на собственото си тяло. Продължи да стои и да се гледа в огледалото. По страните й се стичаха сълзи. Държеше четката в ръка, след това я остави и свали презрамките на нощницата си. Меката копринена нощница се смъкна безшумно на пода. Алекс загледа малките си твърди гърди, които винаги беше смятала за нещо естествено. Лявата бе малко по-голяма от дясната и изведнъж с усмивка си спомни, че Анабел винаги предпочиташе да суче от нея. Не можеше да не види симетричността на гърдите и грациозните очертания на тялото си. Имаше дълги крака и тънка талия. Винаги беше имала хубава фигура, но никога не беше се грижила за нея. А сега какво щеше да се случи? Щеше ли да се промени, ако днес й отрежеха гърдата? Щеше ли да стане друг човек? Щеше ли да бъде ужасно деформирана и Сам да не я желае вече? Искаше да говори за това с него, да чуе от него, че не го интересува дали е с една или две гърди. Имаше нужда да чуе такива думи, но Сам дори не можеше да си представи подобно развитие на нещата и цялата седмица й беше повтарял, че нищо й няма, а само се паникьосва.

Сега стоеше и се гледаше. Започна да плаче, като си помисли какво може да се случи. Даже не бе в състояние да си го представи. Ако залогът беше животът й, една гърда бе ниска цена за един живот, но не й се щеше да губи и нея. Не искаше да я деформират и да изглежда като мъж, или пък да й присаждат гърда. Не искаше изкуствена гърда. Не искаше да й режат гърдата и не искаше да има рак.

— Здрасти — каза сънливо Сам и отиде под душа. Не беше усетила кога е влязъл в банята. Той сякаш не забелязваше, че тя плаче. Извърна се от него срамежливо, като че ли в нея имаше вече нещо грозно, и се покри с хавлия.

— Станала си рано.

Каква изненада! Представи си!

Прииска й се да го удари заради начина, по който произнесе тези думи. Като че ли цялото им разбирателство беше изчезнало за по-малко от две седмици.

— Днес ще ми правят операция — напомни му тя с напрегнат глас, когато той пусна душа.

— Ще ти правят биопсия. Хайде да не драматизираме нещата.

— Кога ще се събудиш? — сопна му се Алекс. — Кога ще осъзнаеш положението? След като загубя гърдата си или дори след това? Толкова ли е ужасно, та не можеш да ми помогнеш дори за момент?

Сам трябваше да го чуе от нея, трябваше да знае колко подло я изоставя, но и това не бе в състояние да приеме. Влезе под душа, без да я погледне, и промърмори нещо, което Алекс не разбра. Отново го загледа с удивление. Направи две големи крачки към него и дръпна завесата на душа. Водата заля и нея, а тя се взря в лицето му абсолютно вбесена.

— Какво каза преди малко?

— Казах, че преувеличаваш.

Беше объркан и ядосан. Тя стоеше пред него много мокра и красива и тялото му веднага реагира с ерекция. Не бяха се любили, откакто Алекс получи резултатите от мамографията. Нищо не бяха правили след „синия“ ден. Първо започна делото й, а сега тя се травмираше от мисълта, че има рак. И той не беше правил опити да се любят. Стараеше се да я избягва.

— Мисля, че си негодник, Сам Паркър! Не ми пука дали ти е трудно да приемеш положението. Аз го приемам! И мен ще ме оперират, а не теб! Поне можеше да ми съчувстваш! Толкова ли много искам от теб?! Толкова ли ти е трудно, господин грандомане, господин бизнесмене, господин страхливецо?

Беше толкова ядосана, че й се искаше да го удари, но той дръпна завесата и продължи да се къпе.

— Защо не се успокоиш, Ал? Всичко ще свърши днес следобед и ти ще се почувстваш много по-добре.

И двамата съзнаваха, че серофенът, който беше вземала четири седмици, я прави по-чувствителна и по-избухлива, но причината за поведението й не бе единствено в хормоните. Отнасяше се до живота й, онова, което й предстоеше беше заплаха за нейното оцеляване и съществуване. Заплаха за всичко, което представляваше тя — за нейното здраве, живот, външност, женственост, дори за способността й да има деца. Какво друго й оставаше? Може би много неща, ала в момента тя не ги виждаше. И Сам също. Беше заровил главата си в пясъка като щраус и не виждаше нищо.

Кармен дойде точно когато Анабел се събуди и Алекс отиде при тях, докато момиченцето се обличаше. Кармен забеляза, че Алекс е извънредно нервна. Беше й казала същото, както и на детето — че ще замине по работа за няколко дни и че Кармен трябва да остава през цялото време.

— Добре ли сте, госпожо Паркър? — подозрително попита Кармен. Никога преди не беше я виждала да изглежда така. За миг Алекс се поколеба дали да не й каже, но ако й довереше истината, нещата само щяха да се усложнят. Беше по-лесно да се преструва, че заминава в командировка.

— Всичко е наред, Кармен.

Ала Кармен не повярва, когато Алекс се върна облечена с дънки и бял пуловер. Никога не ходеше с такива дрехи извън къщи. Дори не беше си обула чорапи и носеше чехли на бос крак. Не беше си сложила и грим. Кармен я погледна намръщено и след това се извърна към Сам, който си пиеше кафето, ядеше яйца и прелистваше сутрешния вестник. Беше облечен както обикновено с костюм и когато престана да чете, изглеждаше неестествено весел. Не каза нищо на жена си, но се шегуваше с Анабел и Кармен. Кармен не знаеше какво става, ала дълбоко в себе си почувства, че нещо не е наред. Анабел не подозираше нищо.

В седем и петнадесет Алекс напомни на Сам, че трябва да тръгват, и той взе куфарчето си и сака на жена си. Обеща на Анабел, че ще се върне за вечеря. Целуна я, разроши къдриците й и отиде да повика асансьора, а Алекс стоеше и гушкаше детенцето си.

— Много ще ми липсваш — каза тя дрезгаво и почувства как се разтреперва. Не искаше да се издава, но повече от всичко желаеше да продължава да притиска своята дъщеричка. Асансьорът дойде и Сам я повика.

— Обичам те, пиленце… До скоро виждане!… Обичам те… — не преставаше да вика през рамо Алекс и сълзи мокреха страните й. Изтича към асансьора, а Кармен я наблюдаваше. Анабел вече се бе залисала с мултипликационните филми по телевизията. Кармен не можеше да забрави как гледаше Алекс. Сложи чиниите в мивката и след това се сети, че жената не беше яла нищо, дори не беше пийнала чаша сок или кафе. Нещо явно не беше наред. Просто знаеше, че е така.

А в това време Алекс и Сам пътуваха с такси към болницата. Той се мъчеше да говори за незначителни неща, а на нея й се искаше да замълчи. Беше й по-неприятно, отколкото ако говореха за това, което й предстоеше. Мислеше си само за сладкото личице на Анабел и как я беше гушкала и целувала за довиждане. Болката й бе просто непоносима.

— Днес идва още една група араби и няколко души от Холандия. Трябва да призная, че Саймън действително познава изключителни хора. Наистина грешах по отношение на него.

Продължи да бърбори, докато завиваха на изток към Нюйоркската болница, където щяха да се видят с доктор Хърмън.

— Много се радвам — сопна му се Алекс. Изобщо не я интересуваха добродетелите на Саймън или потенциалните им клиенти. — Възнамеряваш ли да останеш, или ще отидеш на работа?

Нищо нямаше да я изненада, но Сам знаеше, че тя иска той да остане.

— Нали ти казах, че ще остана. Помолих Дженит да се обади на доктора и той обясни, че заедно с упойката процедурата ще отнеме половин час или четирийсет и пет минути, ако се забавят. После ще те свалят долу и ще си поспиш до следобед. Аз смятам да остана до десет и половина или единайсет. Ти ще се събудиш дотогава и ще те занесат да спиш в твоята стая. След това ще дойда следобед да те прибера.

След дълга пауза тя кимна и се загледа през прозореца.

— Как ми се иска да бъда оптимистка като теб.

Вече му беше споменала, че е избрала двойната процедура. Щеше да подпише декларация, че е съгласна докторът да направи това, което трябва, в случай на нужда. Ако биопсията покажеше лоши резултати, той щеше да извърши необходимата операция същия ден. Не искаше да се връща отново в болницата след агонизиращо чакане и да знае, че трябва да й отрежат гърдата. Каквото и да станеше, всичко щеше да свърши днес — биопсия, отстраняване на цялата гърда или на тумора, ако опасността беше минимална и беше достатъчно да се махне само бучката. Но вече знаеше какво е мнението на доктор Хърмън по въпроса. Щеше да разбере какво е направил, след като се събуди. Ала поне щеше да изпита този ужас само веднъж. Сам продължаваше да смята, че е шантава.

— Толкова ли му вярваш на този лекар? — запита я той отново, когато таксито пресичаше Йорк Авеню, а болницата се възправи пред тях като динозавър, готов да ги погълне.

— Има отлична репутация. Проверих много обстойно. А получих и второ мнение по въпроса.

Не му го беше казвала преди.

— Другата лекарка напълно подкрепи становището му, Сам. Твърде е ясно, но никак не е приятно.

— На твое място не бих му се доверявал толкова много. Не се съгласявай на двойна процедура.

Ала тя не беше съгласна със Сам. Когато се обади на Джон Андерсън, той потвърди, че е взела правилно решение. Каза й да има пълно доверие на Питър Хърмън.

Таксито спря пред болницата. Сам плати и взе сака й. Беше си сложила само най-необходимото с надеждата, че Сам ще се окаже прав и че няма да остане дълго тук. А ако се наложеше, той щеше да й донесе останалите неща. Когато приготвяше сака, си спомни как отиде да ражда Анабел. Тогава беше съвсем различно и като че ли беше станало само преди няколко мига, макар че Анабел вече бе почти на четири години.

Тръгнаха по стрелките към регистратурата, но Алекс вече беше се регистрирала, когато й правиха кръвни проби и рентген. Дадоха й бележка за горе и й определиха стая на шестия етаж. Връчиха й малък пластмасов съд, в който имаше четка и паста за зъби, чашка и сапун. Алекс се разстрои, като го пое. Изведнъж се почувства като затворничка.

Качиха се мълчаливо горе сред болничната суетня. Сам изглеждаше притеснен и блед, а Алекс се ужаси, когато слязоха от асансьора и минаха покрай двама души със системи, заспали на количките си. Сестрите в сестринската стая й казаха къде да отиде — влязоха в една малка грозна стая, боядисана в бледосиньо с плакат на стената и с болничното легло, което като че ли заемаше цялото пространство. Всичко беше грозно, но поне беше сама и не трябваше да говори с никого, освен със Сам, който лениво коментираше изгледа и колко безумно скъпо е станало по болниците, как общественото здравеопазване не било популярно нито в Канада, нито във Великобритания. Алекс искаше да изкрещи, ала съзнаваше, че той полага отчаяни усилия да се прави на спокоен, въпреки че това не й помагаше. Прекалено беше изнервен от факта, че се намира в болница, и дори не се опитваше да й помогне.

Една сестра бързо влезе, за да се увери, че Алекс не е яла или пила нищо след полунощ. Един санитар вкара вътре стойка за система, хвърли на леглото нощница и каза, че ще се върне след малко. Изведнъж, както стоеше в стаята, Алекс започна да плаче безпомощно. Беше ужасно. Сам я прегърна и притисна към себе си. Искаше да й каже, че съжалява.

— Скоро ще свърши. Просто се опитай да не мислиш за това. Мисли си за Анабел, как ще ходим на плажа през лятото… За Вси Светии… И преди да се усетиш, всичко ще е свършило.

Тя се засмя на думите му, но дори мисълта за празника на Вси Светии с Анабел не можеше да измести ужаса, който изпитваше.

— Толкова ме е страх — прошепна Алекс, докато той я притискаше към себе си.

— Знам… Но ще се оправиш… Обещавам ти.

Не можеше да й обещава това. Никой не можеше да й го обещае. Всичко беше в Божиите ръце. А тя не беше сигурна какво е решил Господ за нея. В момента беше изплашена до смърт и това й личеше.

— Толкова е странно… И двамата имаме толкова власт в своите сфери. Силни сме, с хубави професии, въздействаме върху много хора, вземаме решения, които влияят върху парите, хората и компаниите… А после нещо такова те поразява и ти отнема силата. Изведнъж оставаш на милостта на другите, на хора, които дори не познаваш, предоставяш им съдбата си и собственото си тяло.

Чувстваше се като дете, което беше съвсем безпомощно да спре кошмара, в който живее.

Сестрата отново се появи на вратата, каза й да се съблече и да си сложи робата и че след малко ще дойдат да й включат системата. Нямаше нито време, нито съчувствие, нито интерес.

— Това като добра новина ли трябва да се приеме? — опита се да се пошегува Сам. — Нещо като богата закуска от четири блюда.

— Нищо вече не е добра новина — каза Алекс и отново избърса очите си.

Как й се искаше да не е тук, да беше решила да не обръща внимание на сянката на мамографията си. Но знаеше, че не е възможно. Може би Сам беше прав. Може би бяха просто глупости, които осигуряваха работа на докторите. Надяваше се да е така.

Сестрата се върна и когато Алекс се преоблече, я накара да легне, за да й включи системата. Беше само физиологичен разтвор, за да не се обезводни.

— Ако трябва да ви дадем нещо друго, тъкмо ще има възможност. Днес ще ви правим пълна упойка — съобщи сестрата, като че ли беше стюардеса, която обявява, че ще прелетят над Сейнт Луис.

— Знам — кимна Алекс, като се опитваше да говори спокойно. Искаше да покаже, че и тя участва, че тя е взела това решение, но сестрата изобщо не й обърна внимание. Не беше неин проблем кой какво е решил и защо. Това беше фабрика за тела, склад за тела, които се нуждаят от ремонт, и тя трябваше да ги накара да се движат колкото се може по-бързо, за да освободи място за следващите.

Разтворът пареше, докато преминаваше в ръката на Алекс, но сестрата каза, че паренето ще спре след няколко минути. Измери кръвното й налягане, преслуша сърцето, отбеляза нещо на картона и запали една лампа в коридорчето пред стаята.

— Така ще разберат, че сте готова. Аз ще се обадя горе. След няколко минути трябва да ви откарат в операционната.

Вече беше осем и половина, а биопсията й беше назначена за девет. Беше тук от седем и половина.

— Искаш ли да се обадя някъде, докато съм тук? — попита Сам между другото, а тя лежеше и гледаше нещастно системата. Влезе сестра с някакъв документ.

— Не, благодаря. Мисля, че за всичко ще се погрижат в службата.

Погледна листа, който сестрата й подаде за подпис. Цялата предишна седмица Алекс се беше подготвяла за отсъствието си през следващите петнадесет дни — в случай че се наложи, така че всичко беше уредено.

Листът, който сестрата й поднесе, беше декларацията, за която вече беше говорила с доктор Хърмън — че е съгласна на двойна процедура. Прочете само няколко реда, в които се казваше, че той може да извърши всичко, включително и радикална мамектомия. Доктор Хърмън вече й беше обяснил, че рядко прави нещо повече от опростена радикална мамектомия, което означаваше заедно с гърдата да изреже и тъканта в горната част на ръката и по-малките гръдни мускули, не по-големите, защото тогава беше невъзможна възстановителната хирургия. Когато се изрежеха само по-малките гръдни мускули, можеше да се извърши възстановяване на гърдата и да се добавят присадки. Нямаше голяма опасност за пациентката, ако се оставеха непокътнати по-големите гръдни мускули.

Не можа да продължи да чете. Подписа и погледна към Сам с насълзени очи. Опитваше се да не мисли какво ще стане с нея и върна листа на сестрата.

— Не забравяй да се обадиш на Анабел на обяд, ако още не съм се събудила от упойката.

Или съм още в операционната. Моля те, Господи, нека да не съм…

Изтри сълзите си с треперещи пръсти, а той взе другата й ръка.

— Ще й се обадя. Ще обядвам със Саймън и неговите араби и помощничката му от Лондон в „Ла Грьонуй“. Довел е една жена, която е учила икономика в Оксфорд. Твърди, че нашите икономисти от Харвард не струват пукната пара в сравнение със завършилите Оксфорд.

Усмихна се на снобизма на Саймън и се опитваше да я разсее. Точно тогава на вратата се появиха двама санитари, като два черни ангела с количка помежду им. Бяха със зелени облекла, сини престилки, прозрачни шапчици за баня на главите и найлонови калъфки на обувките. Беше очевидно, че са дошли за Алекс.

— Александра Паркър?

Искаше й се да отговори отрицателно, но знаеше, че това няма да й помогне, и кимна. Не можа да проговори, защото се задави. Като легна на количката, започна отново да плаче и погледна към Сам. Защо това изобщо се случи?

— Спокойно, мило. Ще съм тук. А довечера ще направим нещо, за да отпразнуваме. Спокойно.

Той се наведе да я целуне, а тя задавено прошепна през сълзи:

— Искам само да се прибера вкъщи, да съм с теб и Анабел и да гледаме телевизия.

— Дадено. Сега да свършиш с тази работа и след това изобщо няма да си я спомняме.

Той я щипна по гърдата и тя се засмя. Отчаяно й се искаше всичко да приключи. Може би Сам беше прав, като не се вълнува, но за нея това беше невъзможно. Опита се да забрави, че изобщо не й бе казал, че ще продължи да я обича дори без гърда.

Санитарите неумолимо я караха по коридора и влязоха в един голям асансьор, където хората отстъпиха назад. Чудеха се какво й е и защо е тук. Правеха се, че не я гледат. Яркочервените й коси се бяха разпилели по възглавницата. Двама мъже я погледнаха и си помислиха, че е много хубава.

Стигнаха до етажа с операционните. Замириса непоносимо на карбол, вратите автоматично се отваряха и затваряха, докато изведнъж тя се озова в малка стая, която беше изпълнена с хром и машини, с ярки лампи. Позна Питър Хърмън.

— Добро утро, госпожо Паркър.

Не я попита как се чувства, защото знаеше, и леко докосна ръката й, за да й даде кураж.

— След малко ще ви упоим, госпожо Паркър — каза той нежно, което я учуди. Тук изглеждаше в своята стихия и й се стори, че е по-мил от предишния път. А дали това не се дължеше на факта, че я е убедил и сега правеше онова, което искаше? Сам ли беше прав? Тя ли грешеше? Не бяха ли всички полудели? Не я ли лъжеха? Щеше ли да умре? Къде беше Сам? А Анабел?

Главата й се завъртя, докато й забиваха още една игла в ръката, и й се стори, че замириса на чесън, след това на фъстъци. Някой й каза да брои от сто надолу. Стигна до деветдесет и девет и после всичко около нея изчезна.