Даниел Стийл
Като мълния (4)

4

В понеделник Алекс стана преди Сам и Анабел; облече се, след това ги събуди. Закуската беше сервирана, а в печката се печеше нещо вкусно. Помогна на Анабел да се приготви. Сам беше обещал, че ще я заведе в градината. Алекс искаше да отиде по-рано на работа. Имаше купища неща да свърши и да уточни последните подробности по делото в сряда. Освен това беше си назначила среща с Матю Билингс, за да обсъдят няколко дела. Брок Стивънс щеше да работи с нея целия ден заедно с още двама помощници.

— Вероятно ще се прибера късно — обясни тя на Сам. Той я разбра, но Анабел се натъжи, когато чу думите на майка си.

— Защо? — попита и огромните й зелени очи се впиха в майчините й. Никак не обичаше Алекс да закъснява. И на Алекс не й бе приятно.

— Трябва да подготвя едно дело, сладунка. Нали знаеш, че ходя в съда и си говоря със съдията.

— Не можеш ли да му позвъниш по телефона?

Анабел изглеждаше много нещастна. Алекс й се усмихна, прегърна я, целуна я и обеща да се прибере веднага щом може.

— Ще ти се обадя като се върнеш от градината. Приятен ден, сладунка, и весело прекарване. Нали се разбрахме?

Тя хвана брадичката на детето и повдигна милото личице към себе си. Анабел кимна и огромните й очи се взряха в нея.

— Ами костюмът ми за Вси Светии?

— Обещавам, че днес ще проверя.

Понякога Алекс се чувстваше толкова разкъсвана, така разпъната между семейството и кариерата си. На моменти се чудеше как ще се справи с две деца — но нали другите успяваха.

Тя облече палтото си и тихо се измъкна от апартамента. Беше едва седем и половина сутринта. В този час таксито вървеше бързо по Парк Авеню.

Пристигна в офиса в осем без четвърт и се чувстваше малко натъжена, че Анабел и Сам закусват без нея. Но в осем вече работеше усилено и Брок Стивънс току-що й беше донесъл кафе.

В десет и половина бе напълно убедена, че са доста добре подготвени за защитата на Джек Шулц в сряда.

— А другите неща? — разсеяно попита тя Брок и прегледа списъка със задачите, по които той трябваше да работи. Беше приключил с повечето, но на нея й бяха хрумнали няколко нови идеи през почивните дни. И точно когато му ги излагаше, Елизабет Хаскоум нерешително отвори вратата и надникна в стаята. Алекс поклати глава и вдигна ръка, за да я възпре. Не искаше никой да ги прекъсва. Телефонът беше изключен и вече беше предупредила Лиз да не влиза и да не им пречи.

Въпреки строгия й поглед Лиз се поколеба на вратата, а Брок се обърна, за да види какво е отвлякло вниманието на Алекс.

— Да не е станало нещо?

Може би бе спешно, но Алекс изглеждаше силно раздразнена.

— Лиз, нали те помолих да не ни прекъсваш.

Тонът й беше по-остър от обикновено, все пак напрежението беше огромно.

— Знам… Аз… Ужасно съжалявам, но… — заизвинява се Лиз.

— Да не се е случило нещо с Анабел или със Сам?

За момент Алекс се ужаси, ала Лиз бързо поклати отрицателно глава и я успокои.

— Тогава не искам да слушам.

Тя отново се наведе над бюрото. Нямаше намерение повече да й обръща внимание.

— Доктор Андерсън се обади. Два пъти. Помоли ме да ви прекъсна.

— Андерсън? За бога!

Сега Алекс беше наистина нервирана. Беше й казал, че ще й позвъни за мамографията, и вероятно искаше да я успокои, че няма нищо. Но да пречи на работата й, наистина беше прекалено.

— Може да почака. Ще го потърся през обедната почивка, ако успеем. Ако не, по-късно.

— Каза, че държи да говори с теб сутринта, преди дванайсет.

Беше вече единадесет и половина и Лиз започваше да става досадна. Ала доктор Андерсън беше настоял, че е много важно и че си заслужава да обезпокои Алекс. Затова Лиз му бе повярвала и беше непоколебима. Но Алекс изглеждаше ядосана. Беше сигурна, че докторът й се обажда просто така и че си заслужава да я откъсват от работата й за глупости. За момент погледна секретарката и се зачуди дали няма лоши новини, ала това й се стори толкова абсурдно, че се ядоса още повече, вместо да се разтревожи.

— Ще му се обадя, когато успея, Лиз. Благодаря ти — каза тя натъртено и отново се извърна към Брок, но сега той изглеждаше разсеян.

— Защо не го потърсиш, Алекс? Сигурно е важно, след като е помолил Лиз така настойчиво.

— Я не ставай глупав! Имаме толкова много работа.

— Всеки случай, бих си пийнал още едно кафе. Ще ти взема и на теб, докато му позвъниш. Уверен съм, че няма да ти отнеме повече от две минути.

Алекс беше готова да му се противопостави, но вече беше ясно, че Лиз толкова е изнервила обстановката, та никой не може да продължи да работи, преди тя да се свърже с лекаря си.

— Боже господи! Но това е смешно! Добре де. Донеси ми още едно кафе. Пет минути почивка.

Беше дванадесет без двадесет и пет, а докато Брок и другите двама излязат от стаята, стана дванадесет без двадесет. Губеха ценни минути. Почака да затворят вратата и бързо набра номера на Андерсън. Искаше да приключи разговора колкото е възможно по-скоро.

Администраторката се обади и каза, че ще я свърже с лекаря. Стори й се прекалено дълго, защото имаше толкова работа и защото изведнъж се почувства нервна. Ами ако бяха лоши новините? Струваше й се глупаво да мисли така, но беше възможно. Тази мълния бе поразявала много други преди нея.

— Алекс?

Доктор Андерсън й се стори не по-малко зает.

— Здравей, Джон. Какво толкова важно има?

— Бих искал да се отбиеш по обяд, ако можеш.

Гласът му не издаваше нищо.

— Невъзможно! След два дни започвам дело и имам купища задачи. От осем без петнайсет съм на работа и вероятно няма да свърша до десет довечера. Не можеш ли да ми го кажеш по телефона?

— Предпочитам да не е по телефона. И наистина смятам, че трябва да дойдеш да се видим.

Глупости! Това пък какво означава! Внезапно забеляза, че ръката й се разтрепери.

— Да няма нещо лошо?

Едва се насили да изрече тези думи, ала накрая разбра, че се налага.

— Да не е мамографията?

Нямаше никакви бучки. Как можеше да бъде това! Но Андерсън помълча доста, преди да отговори.

— Бих желал да я обсъдим двамата.

Явно беше, че не иска да казва повече по телефона, и тя изведнъж се побоя да му противоречи.

— Колко време ти трябва?

Погледна часовника си и се опита да пресметне колко би могла да отдели по обяд. Тогава и уличното движение ще е натоварено.

— Половин час. Бих искал да прекарам известно време с теб, да си поговорим. Защо не прескочиш веднага? Току-що прегледах последната си пациентка за тази сутрин. Имам една жена в болницата и една пациентка със слаби родилни болки. Вероятно сега ще бъде най-удобно.

— Ще дойда след пет-десет минути — каза тя сухо и стана, готова да затвори телефона. Изведнъж сърцето й се разтупа. Това не беше на добро. Но сега искаше да знае, независимо дали беше добро, или лошо. Може би бяха сбъркали резултатите й с тези на някоя друга жена.

— Благодаря, Алекс. Ще гледам да свършим колкото се може по-скоро.

Тя премина покрай Лиз с чанта и палто в ръка. Брок и другите още не бяха дошли.

— Кажи им да хапнат нещо. Ще се върна след четирийсет и пет минути.

Почти беше стигнала до асансьора, когато Лиз извика след нея:

— Добре ли си?

— Да. Поръчай ми сандвич с пуйка.

Лиз я погледна как се изгубва по коридора и се зачуди дали не е забременяла. Знаеше, че със Сам искат още деца, а Джон Андерсън бе нейният гинеколог.

Но Алекс си даваше сметка, че не е за това, когато пътуваше извън центъра, и все повече се притесняваше. Сигурно е заради мамографията, ала после изведнъж се сети. Не! Беше намазката на Пап. Идиотщини! Има рак на шийката. И как ще забременее сега? Макар че много от приятелките й бяха лекувани със замразяване и лазер в предраков стадий и бяха успели да заченат. Може би положението не беше толкова тежко, както й се струваше. Просто искаше да знае дали животът й е в опасност и дали още би могла да забременее.

Таксито стигна до кабинета на Андерсън за рекордно кратко време и тя побърза да влезе в празната чакалня. Очакваха я и направо я въведоха в стаята му. Той беше с костюм вместо с бяла престилка и изглеждаше неочаквано сериозен, когато я видя.

— Здравей, Джон, как си?

Малко се беше задъхала от бързането и от притеснение. Седна на един стол, без да се съблича.

— Благодаря ти, че дойде, но наистина смятах, че трябва. Исках да си поговорим насаме.

— Намазката на Пап ли е? — попита тя и почувства как сърцето й отново се разтуптя. Дланите й се изпотиха, докато стискаше чантата си. Той поклати глава.

— Не. Мамографията.

Но това беше невъзможно! Нямаше нито бучки, нито подутини, нито проблеми. Лекарят се пресегна към екрана пред нея. Първо й показа снимката анфас, след тази в профил. Всичко й изглеждаше толкова мистериозно, като метеорологична карта на Атланта. След това я погледна с болезнена сериозност.

— Тук има някаква маса — каза Андерсън и тя я забеляза само защото той й я посочи.

— Голяма е и доста надълбоко. Може да се окажат различни неща, но ние с рентгенолога сме силно разтревожени.

— Какво искаш да кажеш с това, че може да бъдат много неща?

Изведнъж Алекс се почувства напълно объркана от онова, което й говореше лекарят. Като че ли внезапно беше оглушала. Защо имаше някаква маса дълбоко в гърдата й? Какво беше това и как се беше озовало там?

— Съществуват няколко възможности, но маса с такива размери на тази дълбочина и точно в тази област никога не е на добро, Алекс. Смятаме, че имаш тумор.

— О, господи!

Нищо чудно, че не е искал да й го каже по телефона и е настоявал Лиз да прекъсне работата й.

— Това какво означава? Какво ще стане сега?

Гласът й отслабна, а лицето й пребледня и за момент й се стори, че ще припадне, но се насили да издържи.

— Трябва да ти се направи биопсия колкото се може по-скоро. Най-добре ще бъде следващата седмица.

— След два дни влизам на дело. Не мога, преди да свърши.

Струваше й се, че дотогава това ще изчезне, ала и двамата знаеха, че не е така.

— Не може да чакаш толкова.

— Но не мога и да изоставя клиента си. Да не би да искаш да кажеш, че няколко дни имат такова голямо значение?

Алекс беше ужасена. Какво й говореше Андерсън?

Че умира? Мисълта за това и ужасът я накараха да се разтрепери.

— Няколко дни не са толкова важни — предпазливо каза лекарят. — Но не можеш да си позволиш да протакаш. Трябва да си избереш хирург и да ти се направи биопсия без много отлагане. После ще видиш какво ще ти препоръча той въз основа на това изследване.

Боже господи! Беше толкова сложно, ужасяващо и грозно!

— А ти не можеш ли да направиш биопсията?

Алекс изведнъж усети колко е отчаяна и уплашена. Чувстваше се уязвима, както когато отиде за снимката, и се паникьоса. Беше станало най-лошото или почти най-лошото. Или ставаше в момента. Нещата се развиваха пред очите й като в смразяващ филм.

— Аз не правя биопсии. На теб ти трябва хирург.

Той взе някаква хартия от бюрото си. Алекс в миг осъзна, че е в кабинета от половин час, но внезапно животът й се беше променил и още не бе в състояние да си тръгне.

— Написал съм ти имената на няколко изключително добри специалисти. Една жена и двама мъже. Трябва да си поговориш с тях и да видиш кой ще ти хареса най-много. Те са отлични хирурзи.

Хирурзи!

— Нямам време за това.

Тя започна да плаче, въпреки усилията си да се сдържи. Беше толкова ужасно, че се почувства необичайно зашеметена и удивително безпомощна. Разкъсваше се от гняв и ужас.

— Нямам време да ходя да си купувам лекар. Имам дело и не мога току-така да се измъкна от него. Поела съм отговорност.

Гласът й звучеше истерично и за самата нея, но просто не можеше да се овладее. След това погледна Андерсън с истински ужас.

— Смяташ ли, че е злокачествен?

— Възможно е. — Андерсън искаше да е честен с нея. На снимката не изглеждаше доброкачествен. — Много е възможно. А не е изключено и просто да се заблуждаваме. Не можем да разберем какво е, преди да са ти взели биопсия — важно е да стане бързо, за да решиш какво да правиш.

— Това пък какво означава?

— Означава, че ако биопсията е положителна, ще се наложи да вземеш някакви решения по отношение на лечението. Твоят хирург ще те посъветва, но разбира се, не ще предприеме нищо без твое съгласие.

— Искаш да кажеш, че мога да решавам дали да ми отрежат гърдата или не?

Алекс погледна с отвращение и гласът й стана писклив.

— Хайде да не изпреварваме събитията. Още не знаем нищо, нали така?

Той се опитваше да бъде внимателен с нея, ала това влошаваше положението още повече. Тя искаше да разбере сега, искаше той да й се закълне, че не е злокачествен тумор. Но Андерсън не можеше да го стори.

— Знаем, че дълбоко в гърдата ми има някаква маса и ти се тревожиш от това. То може да означава, че ще загубя гърдата си, нали?

Беше го изправила на свидетелската скамейка и беше безпощадна.

— Да, може — каза той тихо.

Дълбоко я съжаляваше. Винаги му беше харесвала, а това бе ужасен удар за всяка жена.

— А после? Какво ще стане после? Ще се махне гърдата и няма да има повече проблеми, така ли?

— Възможно е, ала невинаги. Не е толкова просто. Много ми се ще да беше така, но не е. Ще зависи от тумора и от степента на неговата злокачественост, ако има такава, както и от естеството на пораженията. Ще зависи от това, дали и колко са засегнати лимфните ти възли, дали туморът не се е разпространил по други части на тялото ти. Алекс, няма прости отговори. Може да се стигне до изрязване на цялата гърда или на част от нея. Може да се наложи химиотерапия или облъчване. Просто не знам. Не мога да ти кажа нищо, преди да ти направят биопсия. Не ме интересува колко си заета, ти просто трябва да намериш време, за да поговориш с тези хирурзи. Трябва!

— Кога?

— Свърши си първо делото, ако не търпи отлагане, ако е само една или две седмици. Обаче запланувай биопсията след две седмици, независимо от всичко друго. А ние ще видим какво е, след като получим резултатите.

— Кой от тези лекари би ми препоръчал?

Тя му върна листчето. Той го погледна и пак й го подаде мълчаливо.

— Всички са много добри, но аз бих избрал Питър Хърмън. Мил човек е. Интересуват го не само операциите и биопсиите. Просто е по-човечен.

— Добре.

Алекс кимна, но все още изглеждаше замаяна.

— Ще му се обадя утре.

— А защо не следобед?

Той преднамерено й оказваше натиск, защото не искаше тя да използва работата си като претекст или изобщо да се откаже.

— Ще му позвъня по-късно.

След това й дойде една отрезвяваща мисъл и отново го погледна. Струваше й се, че на раменете си има неколкотонен товар.

— Ами ако съм забременяла вчера или онзи ден? Ако съм бременна и имам злокачествен тумор?

— Ще решаваме какво да правим, като стигнем дотам. Ще знаеш дали си бременна, когато ти вземат биопсия.

— Ами ако имам рак и съм бременна?

Гласът й беше нервен и напрегнат. Ами ако трябваше да пожертва бебето си?

— Ще се наложи да определим приоритетите. Ти си най-важната.

— Боже мой!

Тя закри лице с ръцете си и след миг пак вдигна очи.

— Смяташ ли, че хормоните, които вземам, може да имат нещо общо с това?

Тази мисъл я ужаси още повече. Ами ако се убиваше в желанието си да забременее?

— Честно казано, мисля, че не. Обади се на Питър Хърмън. Иди при него колкото е възможно по-скоро, поговорете си и нека да ти направят биопсия веднага.

Изглеждаше разумно да постъпи така. А сега трябваше да се върне вкъщи и да каже на Сам, че има някаква маса в гърдата си. Още не можеше да повярва. Но фактът си беше факт. Виждаше го на снимката и в погледа на Джон Андерсън. Той изглеждаше изтощен, когато тя стана. Беше минал вече почти един час, откакто беше дошла.

— Много съжалявам, Алекс. Ако мога да направя нещо за тебе, веднага ми се обади. Кажи ми кой хирург си избрала и аз ще взема резултатите от него.

— Ще започна с Питър Хърмън.

Андерсън й подаде снимките, за да ги покаже на хирурга. Самата дума „хирург“ звучеше зловещо. Алекс излезе навън в октомврийския ден. Чувстваше се, като че ли са я ударили в стомаха с топка. Не можеше да повярва на това, което току-що й бяха казали, на това, което се беше случило.

Вдигна ръка и спря такси. Опитваше се да не мисли за всички неща, които бе чувала за мамектомиите и изрязването на бучки, за жени, които повече не можеха да вдигат ръцете си и които умираха от рак. Всичко, което Андерсън й беше казал, изведнъж се обърка в главата й и на път за службата си тя дори не се разплака. Просто седеше и гледаше втренчено пред себе си. Не можеше да повярва на настъпилия обрат.

Когато се върна в кабинета си, целият екип беше там — Лиз, Брок, секретарят, двамата помощници, и я чакаха. Лиз й беше поръчала сандвич с пълнозърнест пшеничен хляб и пуйка, но Алекс просто не можеше да яде. Влезе и ги загледа. Брок забеляза, че лицето й е смъртнобледо. Никой не проговори. Веднага пристъпиха към работа и продължиха без прекъсване до шест часа. Едва тогава, когато обобщиха резултатите и другите си тръгнаха, Брок се осмели да я попита предпазливо:

— Добре ли си?

Алекс му изглеждаше ужасно през целия ден, а лицето й беше смъртнобяло, откакто се върна от доктора. И няколко пъти забеляза как ръцете й треперят, докато му подаваше документи.

— Добре съм. Защо?

Тя се опита да изглежда безгрижно, ала изобщо не успя. Брок беше много прозорлив, но не искаше да я притеснява.

— Изглеждаш уморена. Може би прекаляваш с работата, госпожо Паркър. Какво каза лекарят?

— А, нищо. Само си загубих времето. Просто трябваше да ми даде резултатите от някои тестове, а обикновено лекарите избягват да ги съобщават по телефона. Беше направо излишно. Можеше да ми ги изпрати по пощата и да ми спести това време.

Брок не повярва на нито дума от онова, което чу, но като че ли за нея беше важно да представи нещата така. Той просто се надяваше, че няма нищо сериозно. Ако ли не, делото след два дни в никакъв случай нямаше да й помогне. Брок щеше да направи всичко, което можеше вместо нея, ала тя беше назначеният по процеса адвокат и на нея се падаше да поеме ударите и напрежението, да проведе защитата и изцяло да подготви делото. Не посмя да я попита дали ще бъде в състояние да се справи. Знаеше, че щеше да приеме този въпрос като оскърбление.

— Тръгваш ли си?

Брок се надяваше, че Алекс ще си отиде. Имаше още работа по делото, но видя купчина документи на бюрото й, а това не предвещаваше ранно излизане.

— Трябва да придвижа още няколко неща за други клиенти.

Следобед Алекс беше успяла да се обади където трябва, но още не беше намерила време да се свърже с Питър Хърмън — поне така се опитваше да се извини. Смяташе да го стори на другата сутрин.

— С какво мога да ти помогна? Ти трябва да си отидеш вкъщи и да си починеш — настоя Брок, но тя беше решена да остане и да свърши работата си.

След това той се върна в своя кабинет, а Алекс позвъни на Анабел. Тя се беше разтревожила защо мама не й се е обадила на обяд.

— Нали каза, че ще ми се обадиш?

Думите й веднага накараха Алекс да се почувства виновна. Напълно беше забравила след непредвиденото посещение при доктора.

— Знам, сладунка. Исках да ти се обадя, но бях на среща с много хора и не можах.

— Няма нищо, маме.

След това Анабел й разказа за всичко, което беше правила следобед с Кармен. Като слушаше оживеното й бърборене, Алекс почти изпита чувство на ревност. На самата нея й беше ужасно неприятно да казва на детето си, че ще работи до късно. Изведнъж фактът, че не е с Анабел, й се стори още по-мъчителен.

— Да те почакам ли? — с надежда попита момиченцето, а Алекс въздъхна. Молеше се сенките в гърдата й да не се окажат рак.

— Ще се прибера много късно. Но ще те целуна, обещавам. А утре сутринта ще те събудя. Така ще бъде само тази седмица и другата, а след това ще обядваме и ще вечеряме заедно.

— А тази седмица ти ли ще ме водиш на балет? — Анабел явно настояваше, а Алекс се почуди къде е Сам.

— Не мога. Не помниш ли? Нали ти казах. Тази седмица и другата ще си говоря със съдията. Не мога да те водя на балет.

— Не можеш ли да помолиш съдията да те пусне?

— Не, сладунка. Много ми се иска, но не може. Къде е тати? Върна ли се вече?

— Заспа.

— По това време?

Беше седем часът. Как е могъл да заспи?

— Гледаше телевизия и заспа. Кармен каза, че ще те дочака.

— Дай ми я. И, Анабел…

Очите й изведнъж се изпълниха със сълзи, като си помисли за детето, за личицето му като на фея с големи зелени очи, лунички и огнена коса. Ами ако умреше? Ако Анабел останеше без майка? Не можа да преглътне поради тази мисъл и за момент замлъкна, а после прошепна:

— Обичам те, Анабел.

— И аз те обичам, маме. Довиждане.

— Приятни сънища.

После се обади Кармен и Алекс й каза, че може да си тръгва, след като Анабел си легне. Просто трябва да събуди Сам преди това.

— Не ми се ще да го будя, госпожо Паркър. Ще остана, докато се върнете.

— Няма да е скоро, Кармен. Наистина, просто му кажи, че си тръгваш, и той ще се събуди.

— Добре, добре. Кога ще се приберете?

— Сигурно не по-рано от десет. Чака ме още много работа.

Но когато затвори, просто продължи да седи и да гледа телефона. Имаше чувството, че вече е загубила семейството си. Като че ли днес между нея и тях беше минала сянка. Те бяха живи, а тя можеше да умре. Не беше изключено, но беше невероятно. Все още смяташе, че може да е грешка. Не беше болна и нямаше бучки. Просто имаше сива сянка на снимката. Но тази сива сянка можеше да я убие, по думите на Джон Андерсън, ако е злокачествена. Не бе в състояние да го повярва. Вчера се опитваше да забременее, днес собственият й живот беше в опасност, а хормоните, които вземаше предишната седмица, й пречеха да запази самообладание. Заради тях й се струваше, че всичко е по-лошо и по-обезпокоително. Опита се да си внуши, че ужасът, който изпитва, е безпочвен и че това е от хормоните.

Брок дойде да я види в девет часа и забеляза, че още не е изяла сандвича, който беше на бюрото й от обяд. Целия ден беше пила само кафе, а в момента държеше една голяма чаша вода.

— Ще се разболееш, ако не ядеш — смъмри я той загрижено.

Тя изглеждаше още по-зле отпреди. Лицето й беше посивяло.

— Не съм гладна… наистина. Просто забравих да ям. Прекалено бях заета.

— Извинението ти не е убедително. Няма да направиш услуга на Джек Шулц, ако се разболееш преди делото или след като започне.

— Да, възможно е — каза Алекс разсеяно.

След това го погледна разтревожена.

— Нали ще можеш да ме заместиш, ако се наложи, Брок?

— Глупости! Ти си адвокатът, когото Шулц иска. Платил е заради теб.

Точно така. Това имаше предвид днес, когато каза на Андерсън, че не може да си направи биопсия, преди да свърши делото. Хората разчитаха на нея.

След това си помисли за Анабел и Сам и сълзите занапираха в очите й. Беше вече със забавени реакции от умора и изведнъж всичко, което се беше случило днес, я разтърси. Снимките от мамографията бяха на бюрото й, но това, което беше видяла на тях, се беше запечатало завинаги в паметта й.

— Защо не си тръгнеш? — каза Брок нежно. — Аз ще довърша. Всичко е подготвено много по-добре, отколкото си мислиш. Вярвай ми.

Брок беше нежен и мил и след половин час Алекс реши да се прибере вкъщи. Просто беше прекалено уморена, за да върши каквото и да било, свързано с умствена работа. Чувстваше се като прегазена от камион. За първи път от години насам не взе куфарчето си, за да работи у дома. Брок забеляза, но не й напомни. Изпита съжаление към нея, като я гледаше как си тръгва. Явно нещо не беше наред. Никога не беше изглеждала по-зле, но не бяха достатъчно близки, за да я попита какво й е или да й предложи помощ.

Тя отново се облегна назад в таксито и усети главата си като топка за боулинг — беше толкова тежка, че не можеше да я държи изправена. Просто не можеше. Когато стигна до къщи, плати на шофьора и влезе в блока. Чувстваше се на хиляда години. Качи се на асансьора, като се чудеше какво ще каже на Сам. И за него, и за всички новината щеше да бъде ужасна. Една лоша мамография не можеше да се приеме с леко сърце. В главата й се въртяха цифри от статистиките за рак на гърдата, които винаги бяха потресаващи. Просто не си представяше как ще съобщи на семейството си.

Когато Алекс се прибра, Сам гледаше телевизия в хола и я посрещна усмихнато. Беше си облякъл дънки, но още беше с бялата риза, с която бе ходил на работа. Връзката му бе небрежно хвърлена на масата.

— Здрасти, как мина днес? — попита той весело и се наведе към нея, а тя тежко се отпусна на канапето до него. Изведнъж сълзи нахлуха в очите й и трябваше да се помъчи да ги сдържи. Целият ужас отново я обзе, като видя Сам. Просто не можеше да се овладее.

— Уф! Май че никак не ти е било лесно.

След това си спомни, че Алекс вземаше хормони.

— Бедната ми женичка, пак тези хормони ли те правят толкова емоционална? Може би не бива да ги вземаш.

Имаше толкова много задължения и по делото. Той я привлече в обятията си, а тя се притисна към него като удавница.

— Изглеждаш изтощена — каза съчувствено Сам, когато Алекс го погледна и избърса очите си. Беше прав. Хапчетата усложняваха нещата още повече. Но дали наистина беше така?

— Сигурно доста се притесняваш преди делото.

— Вярно. Беше адски ден — призна Алекс и се облегна назад. Чувстваше се наистина омаломощена.

— Неприятно ми е да ти го казвам, но изглеждаш доста зле. Яде ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не бях гладна.

— Чудесно! И как си представяш, че ще забременееш, след като изобщо не ядеш! Ела — той я дръпна, за да я изправи на крака. — Ще ти направя омлет.

— Не мога да ям. Сериозно. Гроги съм. Защо не си легнем веднага?

Искаше да си легне. Искаше да види Анабел и да легне до Сам и да лежат заедно дълго, дълго. Завинаги.

— Да няма нещо?

Изведнъж той се зачуди защо Алекс изглежда така. Видът й беше много по-лош от друг път, дори и преди дело, но тя не отговори и влезе на пръсти в стаята на Анабел. Целуна я и след това отиде в тяхната спалня. Сам я загледа загрижено, когато започна да се съблича. Остави дрехите си на стола и облече нощницата. Дори нямаше сили да вземе душ или да си среше косата. Само си изми зъбите, легна и затвори очи. Знаеше, че ще трябва да му каже.

— Пиленце, какво е станало? — попита той отново и седна до нея. — Да не се е случило нещо в службата ти?

Алекс се отнасяше много сериозно към работата си и щеше да се измъчва, както сега, ако направеше нещо, което би накърнило интересите на неин клиент. Но тя бързо поклати глава.

— Андерсън пак ми се обади днес — продума тихо, а той я погледна.

— И?

— Ходих при него на обяд.

— Защо? Още не си сигурна дали си забременяла.

Бяха минали само два дни и Сам й се усмихна.

Толкова й се искаше да има бебе.

Алекс дълго се колеба. Мълчанието й измъчваше и двамата, но тя просто не можеше да произнесе думите, да му каже какво има, да го повярва. Не искаше да причинява болка на себе си, на Сам и детето. Обаче знаеше, че ще й се наложи.

— На мамографията ми има сянка.

Изрече го, сякаш съобщаваше за смъртен случай, но като че ли тонът й не направи особено впечатление на Сам.

— И какво от това?

— Може да означава, че е тумор.

— Може. Това означава, че още не знаят точно. И марсианците може да кацнат на Парк Авеню в полунощ. Но дали ще го направят? Надали. Вероятно и твоята сянка не ще да е тумор.

Хареса й начинът, по който разсъждаваше Сам. Това върна вярата й в собственото й тяло, за което имаше чувството, че я е предало през последните дванадесет часа. Може би само така й се струваше. Навярно Сам беше прав. Може би реакциите й бяха пресилени.

— Още не са наясно. Вероятно сянката си е само сянка, нищо повече.

— Андерсън иска да се консултирам с хирург и да ми направят биопсия. Даде ми имената на трима лекари, на които да се обадя, но нямам време преди процеса. Смятах да потърся единия утре сутринта и да проверя дали мога да отида при него на обяд. Иначе трябва да изчакам да мине делото — каза тя разтревожено.

— Според него толкова ли е спешно?

— Всъщност не — призна Алекс и се почувства по-добре в сравнение със следобеда. — Но настоя, че трябва да свърша тази работа по-бързо.

— Очевидно, ала няма защо да се паникьосваш. Много често лекарите се презастраховат, за да не ги съдят. Затова ти казват възможно най-лошото, просто да не би после да речеш, че не са те предупредили. И ако новината е добра, всички са доволни. Никога не си дават сметка какви травми нанасят с това, че те изплашват до смърт. За бога, Алекс, та ти си адвокатка и би трябвало да знаеш тия неща. Не оставяй тези типове да те плашат.

Алекс усмихнато го погледна и изведнъж се почувства облекчено и глупаво. Той също й се усмихваше. Не се паникьосваше, не смяташе, че тя ще умре. Не я утешаваше и не звучеше мелодраматично. Беше поставил нещата на мястото им. Внезапно усети, че е прав. Дори Джон Андерсън не би искал да се излага на опасността да бъде съден.

— Как трябва да постъпя според тебе?

— Свърши си делото, направи си биопсия, когато ти е удобно, но запази спокойствие и не позволявай на тези шутове да те плашат до смърт. А аз се басирам на печалбата от следващата си сделка, че твоята сянка си е само сянка и нищо друго. Погледни се, та ти си най-здравата жена, която познавам! Или поне ще бъдеш най-здравата, ако от време на време си похапваш и поспиваш.

След разговора със Сам сякаш бреме се смъкна от плещите й. Той беше интелигентен, разсъждаваше трезво и сигурно имаше право. Вероятно само беше уплашена и нямаше никакъв тумор.

Алекс се почувства неимоверно по-добре, след като угасиха лампите, а когато се събуди на другата сутрин, усети само леко безпокойство. За миг си спомни, че нещо ужасно й се беше случило предишния ден, бодна я предчувствие, каквото човек има по време на нещастие. Но когато се разбуди напълно, се сети какво й беше казал Сам и безпокойствието й се стопи. Освен това реши да събуди Анабел и да я заведе в кухнята, докато приготвя закуската. Дори беше изготвила списъка на костюмите, които детето можеше да си хареса за Вси Светии. Предния ден Лиз беше проверила — имаше костюми на тиква, на принцеса, на балерина и на медицинска сестра, които щяха да станат на Анабел. Тя веднага си избра принцесата. Точно за това си беше мечтала.

— О, маме, обичам те! — извика и прегърна майка си през кръста.

— И аз — отвърна Алекс с усмивка и я притисна с една ръка, докато с другата правеше палачинки. Изведнъж й се прииска да празнуват. Като че ли беше се избавила от непоносим товар. Анабел беше щастлива, а Сам я беше убедил, че сянката, която докторите са видели, е фалшива тревога. С цялото си същество желаеше да му повярва. Когато този път тръгна на работа, Алекс се закле, че ще се обади на Анабел по обяд, и даже се прекръсти.

Остави я със Сам, пламенно го целуна, преди да излезе и му благодари за увереността, която й беше вдъхнал предишната вечер.

— Трябваше да ми се обадиш в службата. Още тогава щях да ти го кажа.

— Знам. Наистина реагирах прекалено неадекватно. Беше глупаво от моя страна.

Обаче всеки би реагирал така.

Целуна и двамата за довиждане и забърза към службата си. Брок вече я чакаше там заедно с целия екип.

Срещна се с Матю Билингс и едва в единадесет и половина се сети да позвъни на хирурга, който й беше препоръчал доктор Андерсън.

Една сестра я попита какъв е поводът за обаждането и Алекс обясни, че става въпрос за биопсия. Точно тогава Брок влезе в стаята за някаква папка и тя се помоли наум да я вземе по-бързо. Той я намери и излезе. Алекс съжали, че не е заключила вратата си. Но ако Сам беше прав, може би това нямаше значение.

Най-накрая се обади Питър Хърмън — гласът му прозвуча сериозно и не особено дружелюбно. Алекс му обясни за сянката на снимката и за безпокойството на доктор Андерсън, който смята, че тя трябва да се види с Хърмън.

— Вече говорих с него — отвърна хирургът. — Той ми позвъни тази сутрин. Ще ви се наложи биопсия, госпожо Паркър. Колкото е възможно по-скоро. Вярвам, че доктор Андерсън ви е обяснил.

— Да.

Стремеше се да бъде спокойна, както снощи й беше внушил Сам, но й беше по-трудно, защото не познаваше този лекар. Чувстваше се заплашена от него и от всичко, което той представляваше.

— Аз съм адвокатка и утре започвам едно дело. Наистина ми е невъзможно да отделя време през следващите седем или десет дни. Надявам се, че мога да дойда при вас след това.

— Би било много глупаво решение — грубо заяви той, отричайки всичко, което Сам й беше казал снощи. Или пък може би го потвърждаваше? Може би и той се предпазва от неприятности, рече си тя. По този начин я предупреждаваше.

— Защо не дойдете при мен днес? Ще преценя положението и ако трябва, ще ви назначим биопсия за по-следващата седмица. Така удобно ли ви е?

— Аз… Да… Би било… Обаче… Днес съм много заета. Делото ми започва утре.

Вече му го беше казала, но отново се чувстваше отчаяна и силно уплашена.

— В два часа днес след обяд?

Беше безпощаден и тя осъзна, че не е в състояние да му се противопостави. Първо бавно кимна, след това се съгласи да отиде в кабинета му в два часа. За щастие не беше далече от нейната служба.

— Искате ли да дойдете с някоя приятелка?

Въпросът му я изненада.

— Защо?

Да не би да желае да й причини болка, или пък някак си да я накара да не може да се контролира? Защо да ходи на лекар с приятелка?

— Зная от опит, че жените много често се объркват, когато се сблъскат с трудни ситуации и голямо количество информация.

— Сериозно ли говорите? — Ако не беше толкова шокиращо, сигурно щеше да се разсмее. — Аз съм адвокатка. Всеки ден се занимавам с нелеки ситуации и получавам повече информация от тази, която вие получавате за една година.

Отговорът му не й се стори забавен.

— Информацията, с която обикновено боравите, не е за вашето собствено здраве. Дори лекарите се разстройват и приемат много трудно собствените си злокачествени образувания.

— Но още не знаем дали и аз имам злокачествено образувание, нали?

— Права сте, не знаем. Ще се видим ли в два часа?

На Алекс й се искаше да му отговори отрицателно, но знаеше, че не трябва.

— Да, ще се видим — каза и затвори телефона.

Много се ядоса. За реакцията й отчасти бяха виновни хормоните, но несъмнено се дължеше и на факта, че хирургът беше потенциален носител на лоша новина и тя се страхуваше от него. Веднага след като приключи разговора, извика една от помощничките си и й постави необичайна задача. Даде имената на тримата лекари, които доктор Андерсън й беше препоръчал, и я помоли да разбере каква е тяхната репутация.

— Искам да знам всичко — и добро, и лошо, и какво е мнението на колегите им за тях. Обади се навсякъде — и в болниците „Слоун-Кетъринг“ и „Къламбия Презбитериън“, и в медицинските училища, в които преподават. Навсякъде където трябва. И моля те, не казвай на никого, че правиш това заради мен. Ясно ли е?

— Да, госпожо Паркър — покорно отговори девойката. Беше най-трудолюбивата сътрудничка, прикрепена към екипа. Алекс знаеше, че ще получи необходимите й сведения.

Два часа по-късно вече разполагаше с информация за Питър Хърмън. Канеше се да излиза, когато момичето бързо влезе и й съобщи, че Хърмън има репутация на човек, който се отнася студено към пациентите си, ала е най-способният хирург. В една от най-добрите болници, където се беше обадила, й бяха казали, че е извънредно консервативен, но е сред най-изявените специалисти по гръдна хирургия в цялата страна. Първите сведения за другите двама бяха почти толкова добри, колкото за Хърмън, но те бяха дори по-недружелюбни към пациентите си от него и явно се държаха като примадони. Докато Хърмън, изглежда, предпочиташе да общува с лекари, а не с пациенти — вероятно затова се харесваше на Джон Андерсън.

— Поне си разбира от работата, макар че не е Прекрасният принц — коментира Алекс и благодари на помощничката си, като я помоли да продължи проучването на останалите двама. Взе такси до кабинета на Хърмън и се зачуди какво ли ще й каже за сивата маса на мамографията. Вече имаше две мнения по въпроса — на Сам, което беше оптимистично, и на Андерсън, което беше доста по-зловещо. Но мъжът й беше заявил, че лекарят вероятно преувеличава. Мнението на Сам й допадаше много повече.

За съжаление Питър Хърмън не оцени обстановката като него. Той й каза, че тъмната област явно е тумор дълбоко в гърдата и с форма, която почти сигурно говори за злокачественост. Естествено не можеха да бъдат сигурни, преди да направят биопсия, но доколкото би могъл да съди по своя опит, щяха да открият тумор, и то не доброкачествен. След това щеше да зависи в какъв стадий е, до каква степен е проникнал, дали реагира положително или отрицателно на хормони и дали има разсейки. Лекарят беше студен и делови, а картината, която обрисува, далеч не беше оптимистична.

— И какво означава всичко това?

— Трудно ми е да ви отговоря, преди да получим резултати от биопсията. В най-добрия случай ще отстраним част от гърдата. Може и да се наложи да действаме по-смело — да прибегнем до радикална мамектомия^[1]. Това е единственият начин, за да сте сигурна, че болестта е отстранена, но зависи от тумора и разбира се, от степента на разрастването му.

Той й показа една таблица, която беше изпъстрена с букви и цифри и от която тя не разбра абсолютно нищо. Отразяваше различни непредвидени обстоятелства, които й изглеждаха напълно объркващи.

— Мамектомията ли е единственият начин да се отстрани болестта? — попита Алекс задавено.

Осъзнаваше, че Хърмън е прав. Бе като замаяна и се чувстваше абсолютно тъпа. Повече не беше адвокатка, беше просто жена.

— Невинаги — отвърна докторът. — Може да добавим облъчване или химиотерапия. Това пак ще зависи от други фактори в момента, както и от степента на разрастването.

Облъчване или химиотерапия? И опростена радикална мамектомия? Защо просто не я убиеха? Не че толкова харесваше гърдите си, но при мисълта, че ще бъде напълно обезформена и ужасно болна от химиотерапията или облъчването, й се гадеше. Къде беше сега Сам с неговата жизнерадостна прогноза и предупреждения, че хирурзите се страхуват да не допуснат грешки? Дори не си я спомняше вече. Това, което й каза Хърмън, беше толкова по-действително и толкова страхотно ужасяващо, че просто не можеше да мисли.

— Каква точно ще бъде процедурата?

— Ще ви назначим биопсия. Предпочитам да я направим с пълна упойка, тъй като масата е прекалено дълбоко в гърдата ви. След това вие ще трябва да вземете решение.

— Аз ли?

— Вероятно. Ще ви се наложи да направите избор. В тази област на медицината има редица възможности. Ще трябва да вземете някои решения, защото сам не мога да поема отговорността.

— Защо? Нали вие сте лекарят?

— Защото трябва да се направи избор, който предполага по-голям или по-малък риск и повече или по-малко неприятности. Отнася се до вашето тяло и вашия живот и затова вие трябва да вземете решение. Но когато открием болестта рано, както в случая, обикновено предлагам мамектомия. Тя е по-разумният и по-сигурен вариант. Винаги може да се прибегне до възстановителна хирургия няколко месеца след операцията и да ви се възстанови гърдата, ако желаете.

Звучеше, сякаш се отнасяше за поставянето на автомобилен калник, а не за част от тялото й. Но Алекс не знаеше, че предпочитанията му към мамектомиите като по-сигурен лек му бяха създали репутацията на консервативен лекар.

— Правите ли биопсия и мамектомия в един и същи ден?

— Обикновено не. Но можем да ги съчетаем, ако вие държите. Изглежда, сте много заета и това ще ви спести време, ако сте готова да ме оставите да решавам вместо вас. Бихме могли да подготвим действията си предварително, в случай че има нещо. Трябва внимателно да планираме.

Алекс си помисли за Сам, за това, че лекарите се стремят да не попадат под ударите на закона. Но в миг се сети за нещо друго.

— А ако през следващите две седмици се окаже, че съм бременна?

— Възможно ли е?

Той изглеждаше изненадан, а тя се почувства леко засегната. Да не би да смяташе, че е прекалено стара да има деца, а може да има само тумори?

— В момента вземам серофен и се опитвам да забременея.

— Ако сте бременна, мисля, че ще трябва да абортирате и да продължите с лечението. Не можете да си позволите да оставите това нещо да се развива още осем или девет месеца. Вашият съпруг и семейството ви имат по-голяма нужда от вас, госпожо Паркър, отколкото от още едно бебе.

Думите бяха хладни и прости, като острие на скалпел. Направо не можеше да повярва на ушите си.

— Предлагам да назначим биопсията за по-следващия понеделник и вие да дойдете преди това, за да обсъдим вариантите.

— Като че ли нямам много възможности. А може би нещо ми се губи?

— Боя се, че не, поне на този етап. Първо да видим какво имате. След това можем да решим какво да правим. Но трябва да знаете, че почти винаги в случаите на ранен рак предпочитам мамектомия. По-скоро искам да спася живота ви, а не гърдата, госпожо Паркър. Това е въпрос на приоритет. Ако в гърдата ви има злокачествен тумор, за вас ще бъде много по-безопасно и по-добре без нея. По-нататък може да се окаже прекалено късно. Това е консервативен метод, но опитът е доказал, че е надежден. Някои от по-рискованите методи могат да се окажат фатални. Мамектомията в ранен стадий е далеч по-безопасна. А ако се наложи, след операцията бих искал да започна интензивен курс от химиотерапия — четири седмици след оперативната намеса. Сега навярно ви звучи страшно, но след шест или седем месеца ще бъдете излекувана от тази болест — надявам се, завинаги. Разбира се, все още не мога да ви предпиша всичко това. Ще видим какво ще покаже биопсията.

— А ще мога ли да…

Тя просто не можеше да го каже, но знаеше, че трябва. Искаше да е наясно, след като той толкова спокойно й препоръча да направи аборт, ако е бременна.

— Ще мога ли да забременея след това?

Хърмън се поколеба, но не за дълго. Бяха му задавали този въпрос и преди, макар обикновено по-млади жени. На четиридесет и две години повечето бяха заинтересувани повече да спасят собствения си живот, отколкото да имат бебета.

— Възможно е. След химиотерапията безплодието нараства до около петдесет процента. Естествено това е риск, който трябва да поемем. Ако не проведем химиотерапия, вредата за вас ще бъде много сериозна.

Сериозна вреда? Какво означаваше това? Че без химиотерапия тя ще умре ли? Беше кошмар.

— Ще имате възможност да си помислите за всичко това по време на делото. Искам да ми се обадите и да се видим веднага, щом намерите пролука. Ще се опитам да се вместя в разписанието ви, доколкото ми е възможно. Разбрах от Джон Андерсън, че сте много заета адвокатка.

Той почти се усмихна и Алекс се зачуди дали това не е „човечността“, за която говореше Андерсън. Ако беше така, тази човечност беше мимолетна и незначителна в сравнение с безпощадното му хладнокръвие на специалист и учен.

Хърмън я изплаши до смърт с леденото си фактологично обяснение, но Алекс знаеше, че репутацията му е отлична. А на нея й трябваше отличен хирург, ако се окажеше, че е тумор, и то злокачествен. Докато Сам щеше да поддържа духа й.

— Има ли нещо друго, което искате да ви обясня? — попита той и въпросът му я изненада. Успя единствено да поклати глава. Беше по-лошо от онова, което беше чула предишния ден, и беше абсолютно объркана. Вече си представяше, че няма лява гърда и се подлага на химиотерапия. Означаваше ли това, че ще й опада косата? Не можеше да се насили да го попита. Но познаваше жени, които бяха минали през такова лечение и носеха перуки или пък възможно най-късо подстригани коси. Знаеше, че всички, които се подлагат на химиотерапия, остават без коса. Беше още едно изпитание, което се добавяше към бързо попълващия се списък от ужаси.

Излезе от кабинета като зашеметена. Когато се върна в службата, изобщо не си спомняше как изглежда лекарят. Помнеше, че е прекарала един час при него, но изведнъж лицето му избледня, заедно с всичко, което й беше казал — с изключение на „тумор“, „злокачественост“, „мамектомия“ и „химиотерапия“. Останалото бяха неразбираеми съчетания на звуци и шумове.

— Добре ли си?

Брок влезе в стаята й веднага след като тя се върна. Беше шокиран от вида й и много се разтревожи.

— Да не би да се разболяваш?

Според нейните лекари сигурно вече беше болна. Изглеждаше невероятно. Чувстваше се прекрасно, нищо не я болеше, а й казваха, че сигурно има рак. Рак. Тя още не можеше да се насили да повярва. И Сам не можеше.

Когато се прибра вкъщи вечерта, му разправи всичко, което доктор Хърмън й беше наговорил, но той отново го отхвърли със същото спокойствие и непринудена настойчивост.

— Нали ти казах, Алекс, тези хора се предпазват от лекарски грешки.

— Ами ако не е така? Ако са прави? Този лекар е най-големият специалист по операции на гърдата. Защо ще ме лъже, само и само да си прикрие задника?

— Може би има заем за къщата и му е необходимо да реже по много цици на година, за да го изплаща. Откъде да знам! Да не мислиш, че като отидеш при хирург, ще ти каже да се прибереш вкъщи и да си вземеш едно аспиринче? Нищо подобно! Ще ти рече, че трябва да си махнеш цицата. Ако не успее да направи друго, поне ще ти изкара акъла, за да се предпази, в случай че наистина имаш нещо, но аз не вярвам в това нито за миг.

— Да не искаш да ми кажеш, че ме лъже? Че ще ми отреже гърдата, въпреки че нямам рак?

Рак. Произнасяха тази дума със същата лекота, с която казваха „микровълнова печка“ или „кръв от носа“. Ужасяваща дума, която беше станала част от ежедневния й речник, а Алекс мразеше да я чува, особено когато сама я изричаше.

— Да не смяташ, че този лекар е истински шарлатан?

Вече не знаеше какво да мисли и отношението на Сам я влудяваше.

— Сигурно не е. Вероятно е доста отговорен човек, защото иначе Андерсън не би ти го препоръчал. Но не можеш да имаш вяра на никого, поне на лекарите.

— Същото твърдят и за адвокатите — отсече тя мрачно.

— Пиленце, престани да се притесняваш. Вероятно няма нищо. Ще ти направи малък прорез на гърдата и ще намери там малко разбита сметанка, ще я зашие отново и ще ти каже, че всичко е приключило.

Сам беше толкова преднамерено жизнерадостен, че понякога я нервираше.

— Ами ако е прав? Каза, че маса като тази, когато е толкова дълбоко в гърдата, най-често е злокачествена. Ами ако е злокачествена?

Алекс постоянно се мъчеше да го накара да проумее какво става, но Сам просто не желаеше.

— Няма да е злокачествена — запъваше се той. — Вярвай ми.

Абсолютно отказваше да слуша онова, което тя му говореше. Оптимизмът и доброто настроение му служеха като щит срещу действителността. Настойчивото му твърдение, че нищо й няма, изведнъж я накара да се почувства самотна и макар че страстно искаше да му вярва, не й се удаваше напълно. Той единствено беше успял да разклати доверието й у доктор Андерсън и доктор Хърмън. И то до такава степен, че в една от почивките по време на делото Алекс се обади на втората лекарка, която Андерсън й беше препоръчал.

Тя беше по-млада и беше публикувала по-малко статии, но бе също така уважавана, с репутация на консерватор като доктор Питър Хърмън. Казваше се Фредерика Уолърстром и се съгласи да я види на другата сутрин, в седем и тридесет, преди да започне съдебното заседание.

Когато Алекс се срещна с нея, искаше доктор Уолърстром да разреши всичките й проблеми. Искаше да бъде грижовна и сърдечна, да я увери, че страховете й са напразни, че туморът по-скоро ще бъде доброкачествен, че нито един от ужасите, за които беше чула, нямаше да важат за нея. Но Уолърстром изглеждаше изключително строга, не каза нищо, докато преглеждаше Алекс, след това разгледа снимките. Когато проговори, погледът й беше студен, а лицето й напълно лишено от емоции.

— Бих казала, че доктор Хърмън е съвсем точен в преценката си. Разбира се, на този етап още нищо не се знае. Но според мен вероятно ще бъде злокачествен.

Говореше направо и като че ли не се интересуваше от реакциите на Алекс, която се бе вторачила в жената с късо подстригани посивели коси и силни ръце като на мъж. Почувства как дланите й се изпотиха, а краката й се разтрепериха.

— Може да грешим, разбира се, но лекарите просто придобиват нюх към подобни неща — заключи хладно лекарката.

— И какво ще препоръчате, ако е злокачествено, доктор Уолърстром? — попита Алекс, като се опитваше да не забравя, че тя е, която плаща за услугите, че тя преценява тази жена и че все още има възможности за варианти и избор. Но се чувстваше безпомощна като дете, невежа, без да може да се контролира, докато другата жена я гледаше равнодушно.

— Разбира се, почти във всички случаи има привърженици на отстраняване само на бучките, но лично аз смятам, че твърде често тези решения са неправилни и могат да се окажат фатални по-късно. Мамектомията е най-сигурният начин да се убедим, че болестта е отстранена. Естествено последвана в повечето случаи от химиотерапия. Аз съм консервативна — каза тя твърдо, отхвърляйки без колебание теориите на другата школа, независимо дали бяха уважавани или валидни. — Привърженичка съм на мамектомиите. Можете да решите да ви изрежат само бучките. Но вие сте делова жена. Доколко реалистично ще бъде това ваше решение? Оставянето на гърдата сега може да се окаже огромна грешка по-късно. Разбира се, бихте могли да рискувате. Изборът е ваш, лично аз обаче съм напълно съгласна с доктор Хърмън.

Не само че беше съгласна с него, но, изглежда, нямаше нищо друго, което да й предложи като жена — нито топлина, нито любезност, нито състрадание. Дори беше по-студена и от доктор Хърмън. Макар че Алекс имаше желание да я хареса, ако не заради друго, то поне защото бе жена, докторката й се стори отблъскваща. С нетърпение очакваше да свършат и да се втурне навън за глътка свеж въздух. Чувстваше, че се задушава от всичко, което й беше казала Уолърстром.

Алекс пристигна в съда в осем и петнадесет и шокирана осъзна, че лекарката беше отделила толкова малко време за такъв сериозен проблем. Но може би проблемът беше сериозен само за Алекс. За всички останали бе съвсем обикновено нещо. Един лесен избор. Отърваваш се от гърдата и от проблема. Беше толкова просто за тях, защото бяха лекари, а не пациенти. За тях беше въпрос на теория и статистика, а за Алекс беше животът, гърдата и бъдещето й. И нито един избор не беше лесен.

С разочарование установи, че въпреки тази втора консултация не бе по-сигурна какво ще стане с нея, нито пък по-убедена коя възможност трябва да предпочете. Някак се беше надявала, че доктор Уолърстром ще успокои страховете й и ще каже, че другите преувеличават или не разбират достатъчно. Вместо това само ги беше увеличила, бе я накарала да се чувства по-уплашена и по-самотна. Трябваше да й направят биопсия, да анализират тумора и ситуацията. Крайното решение трябваше да бъде нейно, а не на хирурга. Все още имаше възможност туморът да се окаже доброкачествен, но след всичко, което чу през последните няколко дни, изглеждаше все по-малко вероятно.

Дори жизнерадостният отказ на Сам да повярва на най-лошото й се струваше явно абсурден. Заради твърдото му нежелание да обсъжда с нея възможностите, заради напрежението по делото и влиянието на хормоните през цялата седмица Алекс усещаше как с мъка запазва разсъдъка си. Имаше чувството, че ходи под вода.

Единственото нещо, което не й позволяваше напълно да изгуби способност да разсъждава, беше невероятно солидната подкрепа от страна на Брок, докато работеха заедно по време на делото. Стори й се едва ли не чудо, че съдебните заседатели опростиха на Джек Шулц онова, за което претендираше ищецът, като отказаха да удовлетворят всички искове. Джек й благодари хиляди пъти. Процесът приключи само за шест дни и се оказа, че в сряда в четири часа следобед вече бяха свършили. Единственото хубаво нещо, което й се случи през това време, беше спечелването на делото.

Седеше в съдебната зала и се чувстваше изстискана, ала изглеждаше доволна. Благодари на Брок за помощта му. Това бяха най-тежките десет дни в живота й. Бяха по-тежки, отколкото предполагаха другите. Но работата на екипа беше чудесна.

— Нямаше да се справя без теб — призна му тя мило.

Наистина смяташе така. Последните няколко дни бяха я изтощили повече, отколкото той можеше да допусне.

— Ти сама се справи. — Брок я гледаше с възхищение. — Удоволствие беше да те наблюдава човек. Бе като прекрасен балет или като перфектна операция. Не пропусна нито един бод, нито една стъпка, нито един разрез или шев.

— Благодаря ти.

Заедно започнаха да прибират папките. Думите му й напомниха, че трябва да се обади на Питър Хърмън. Страхуваше се да го види отново, но до биопсията оставаха само пет дни. Нищо ново не беше научила, само визитата й при доктор Уолърстром бе потвърдила становището на Хърмън. А Сам буквално отказваше да обсъжда тези въпроси с нея. Настояваше, че е голям шум за нещо, което изобщо няма да се случи.

Алекс се надяваше да е прав, но за момента единствено той беше убеден в правотата си.

Опита се да се почувства удовлетворена от делото. Джек Шулц й изпрати огромна бутилка шампанско от два литра и половина. Отнесе я вкъщи, ала нямаше настроение да празнува. Беше нервна, потисната и много уплашена за понеделник.

На другия ден след приключването на делото отиде при Питър Хърмън и този път той разговаря с нея направо. Каза й съвсем определено, че ако такъв голям и дълбок тумор се окаже злокачествен, ще трябва да се подложи на опростена радикална мамектомия и обширна химиотерапия и е най-добре да бъде готова за всичко това. Обясни й, че има две възможности. Първата е да й направят биопсия с пълна упойка и после да обсъдят вариантите отново. А втората — да подпише, че му разрешава да предприеме каквото сметне за необходимо след биопсията. Това би означавало, че ще я упоят само веднъж, а не два пъти, и че тя има пълно доверие в него. Докторът добави, че не е обичайно процедурите да се сливат, но беше почувствал, че Алекс иска да мине само с една операция. Единственото усложнение можеше да дойде от евентуалната й бременност. Ала заяви също, че независимо дали е бременна или не, би я разбрал прекрасно, ако предпочете процедурите да се направят една по една. Обаче по отношение на това, дали да се изреже само част от гърдата или цялата гърда, трябваше да избира тя. Трябваше да реши дали иска само биопсия, или биопсия плюс операция. Докато обсъждаха ситуацията, на Алекс й се стори, че изглежда по-просто да се свърши наведнъж, вместо да се удължава агонията и отново да влиза в болница за мамектомия, ако туморът се окаже злокачествен. Имаше доверие на доктор Хърмън, че ще избере правилният подход. След като се срещна с доктор Уолърстром, беше направила най-трудния си избор. Дори най-мъглявият намек, че е по-безопасно да се махне цялата гърда, я бе убедил в правилността на това решение, макар че звучеше много примамливо да спаси гърдата си, като приеме да изрежат само бучките.

Двата възгледа бяха разгорещено дискутирани от еднакво уважавани хирурзи, но на Алекс вече й беше ясно кой от двата споделя Питър Хърмън и макар че й ставаше болно само при мисълта, че ще загуби гърдата си, реши да послуша съвета му. Съгласи се на опростената радикална мамектомия, която й беше описал, ако се окажеше, че туморът е злокачествен. По отношение на химиотерапията щяха да вземат решение по-късно, ако доктор Хърмън преценеше, че е необходима.

Ала истинският ужас за нея беше какво ще прави, ако е бременна. Знаеше, че Сам и Анабел искат да е жива, но си даваше сметка колко трудно, дори невъзможно щеше да й бъде да се откаже от нероденото си бебе.

Доктор Хърмън й обясни много ясно, докато тя втренчено го гледаше, че в първите три месеца на бременността се предпочита операция на цялата гърда, защото не е желателно да се прави облъчване, което е задължително след отстраняване на бучки. Но ако се приложи химиотерапия в случай на мамектомия, това непременно предизвиква спонтанен аборт. Същото важи и за времето от третия до шестия месец, ако се наложи химиотерапия, понеже тя сигурно би убила бебето. Само в последните три месеца може да се почака и ракът да се лекува след раждането.

Каза й съвсем честно, че според него почти няма шанс масата в нейната гърда да се окаже доброкачествена. Прекалено често беше виждал подобни тумори. Надяваше се, че не се е разраснал и няма разсейки и че ще бъдат засегнати само няколко лимфни възела.

Също така се разчиташе да е в начален стадий. Алекс отново почувства, че губи мислите си, и се насили да слуша и да осъзнава това, което той й говореше. Искаше й се Сам да бъде с нея, но той все отричаше да има какъвто и да е проблем и Алекс дори не помисли, че може да го доведе със себе си.

— Ами бременността? — попита я доктор Хърмън, преди тя да си тръгне. — Доколко е реална възможността да сте бременна?

Това можеше да повлияе на някои техни решения.

— За момента не знам — каза тъжно Алекс.

Щеше да разбере в събота или неделя.

— Искате ли някаква консултация преди биопсията? — запита я той и отново показа „човещината“ си. Беше много оскъдна и се проявяваше много рядко, но поне Хърмън се опитваше да бъде човечен.

— Може би искате да поговорите с някой терапевт или с жени, които са прекарали тази операция. Особено ако се съчетаят двете процедури в една — в случай на злокачествено образувание. Най-често препоръчваме групи от оперирани жени, но това обикновено става след операцията. Много помага.

Тя унило го погледна и поклати глава.

— Нямам време. Особено след като няма да бъда на работа няколко седмици.

Трябваше да предвиди всички възможности. Вече беше помолила Мат Билингс да я замества и беше предала голяма част от работата си на Брок. Знаеше, че той ще се старае. Но още не бе споделила с никого къде отива. Само беше намекнала, че има здравословен проблем, който трябва да се реши и ще й отнеме от два дни до две седмици. Колегите й обаче бяха готови да приемат всичко и да й помогнат, доколкото им бе възможно. Брок каза, че се надява да няма нищо сериозно, а Матю изобщо не се сети за какво става дума. Зачуди се дали няма да е някаква козметична операция. Жена му си беше правила миналата година, но той не смяташе, че Алекс има нужда от подобно нещо. Все пак вярваше, че всички жени са леко побъркани на тема външност. Алекс изглеждаше толкова жизнена, та и през ум не му мина, че може да има сериозни проблеми със здравето.

— Според вас кога ще мога да се върна на работа? — откровено попита тя доктора.

— Може би след две или три седмици. Ще зависи от състоянието ви. И от това, как ще понесете химиотерапията. Ще я започнем приблизително четири седмици след операцията. Някои жени я понасят много добре, други имат повече проблеми.

За него вече всичко беше решено. Тя имаше рак, щяха да й махнат гърдата и да й правят химиотерапия. Може би Сам беше прав. Може би наистина докторът режеше цици като на конвейер, за да си плаща заема за къщата. Но вече й беше трудно да повярва на такова нещо. Думите на Питър Хърмън все повече я убеждаваха, че проблемът е сериозен.

Докторът я помоли да отиде в болницата през почивните дни за кръвни проби и рентгенова снимка на гръдния кош, но решиха, че е невъзможно да й вземат кръв в последния момент. Каза й обаче, че дори при радикалната мамектомия рядко има нужда от преливане на кръв, а ако се наложи след операцията, ще извика целия си персонал и ще организира кръвопреливане.

Говориха по всички възможни проблеми. Оставаше само да изчакат до понеделник. Хърмън й каза, че иска да му се обади по телефона в събота или неделя, ако разбере, че не е бременна, и тя обеща. Накрая излезе от кабинета му с чувството, че се е вдървила.

Върна се в службата и работи до края на работния ден, а след това се прибра за вечеря при Сам и Анабел. Само Кармен забеляза колко е тиха и затворена. Едва късно вечерта Алекс каза на Сам за посещението си при доктор Хърмън, но той беше вече полузаспал, докато му разправяше — дори не реагираше на думите й. И когато отново го погледна, той леко хъркаше.

В петък преди обяд разтреби бюрото си. Брок влезе да вземе няколко папки и да й пожелае успех през следващата седмица.

— Надявам се, че всичко ще стане така, както искаш.

Подозираше какво е, защото беше чул думата „биопсия“ по време на един от нейните телефонни разговори. Думата предизвика страх в душата му, но се надяваше, че състоянието й не е сериозно и че тя скоро ще се върне на работа.

Алекс се сбогува набързо с него и даде последни наставления на Лиз. Каза й да се обажда, в случай че има телефонни съобщения за нея, и че след няколко дни може да й изпрати работа вкъщи, ако още е в отпуск.

— Пази се — тихо рече Лиз и я прегърна. Алекс се помъчи да преглътне сълзите си, после се извърна, за да ги прикрие.

— И ти се пази, Лиз. До скоро виждане — каза тя като излъчваше увереност, която не усещаше. След това плака през целия път в таксито до градината на Анабел. Беше петък и щяха да ходят на урок по балет.

Обядваха в „Серендипити“, после направо отидоха при госпожица Тили. Анабел беше ужасно щастлива. Радваше се, че майка й е с нея и че повече не е „заета със съдията“. Докато ядяха сладолед с горещ шоколад и разбита сметана, Анабел направо й заяви, че никак не й харесва тази работа.

— Ще се постарая да бъде колкото е възможно по-рядко.

Алекс не беше й споменала за влизането в болница в понеделник. В събота се опита да поговори със Сам за това, как да поднесат вестта на детето. Смяташе, че е най-добре да й кажат, че мама отива в командировка, а не в болница, защото щяха да я уплашат.

— Изобщо не е необходимо да й казваш каквото и да било, за бога! Та ти ще се върнеш следобед — отсече Сам и я загледа раздразнено. Изглеждаше нервен и ядосан.

— Може и да не се върна — отрони тя тихо.

Разстройваше се, че той продължаваше да не вижда проблемите и да държи на своето.

— Може да остана и една седмица, ако ми правят мамектомия — каза Алекс и се опита да убеди и себе си, и Сам, но той отказа да приеме.

— Престани! Влудяваш ме! Какво искаш, да ти съчувствам ли?

Никога не беше го виждала толкова бесен. Като че ли беше докоснала оголен нерв. Зачуди се дали тревогата му не бе свързана със спомени за майка му. Но той караше Алекс да се чувства още по-нервна, независимо от причините му да я отбягва.

— Всъщност търся твоята подкрепа — нахвърли се тя върху него най-накрая. — За първи път, откакто беше разбрала за болестта си, изпита гняв. — Изобщо не ми помагаш, като отказваш да вярваш, че ми има нещо. Не ти ли е идвало наум, че може да се нуждая от твоята помощ? За мен не е никак лесно! Вероятно ще загубя гърдата си след два дни, а ти настояваш, че това е невъзможно!

При тези думи очите й се изпълниха със сълзи.

— Нищо няма да се случи — каза Сам рязко и се извърна, за да прикрие собствените си сълзи.

Той не засегна този въпрос повече и в неделя Алекс разбра, че Сам изобщо няма намерение да го споменава. Не можеше, защото прекалено силно го плашеше, много му напомняше му за собствената му майка. Ала независимо от причините Алекс не получи от него никаква подкрепа. Имаше много познати и неколцина добри приятели, но рядко се виждаха, освен с тези, с които работеше. Никога нямаше време за приятелите си, защото вечно бе заета. Сам беше най-близкият й приятел, а точно сега не можеше да осъзнае какво би могло да й се случи и не бе в състояние да се насили да й помогне. Не й беше удобно да звъни на други хора и да им каже: „Здравейте, обажда се Алекс Паркър. Утре ще ми правят биопсия на гърдата. Искате ли да ми дойдете на гости? Всъщност не е изключено да ми изрежат и цялата гърда, ако се окаже злокачествен тумор, но Сам твърди, че щели да ме оперират, за да можел докторът да си купи «Мерцедес». Давам мило и драго за здравето“.

Прекалено трудно й беше да се обади на някого, а още по-трудно да си признае, че Сам я изоставя. Ала такава беше ужасната истина.

Вечерта обясни на Анабел, че й се налага да замине сутринта в командировка за няколко дни. Дъщеря й изглеждаше разочарована, но каза, че разбира. Алекс й обеща, че ще й се обажда, и добави, че тати ще се грижи добре за детето. Трябваше да преглъща сълзите си, докато говореше. Анабел я гушна здраво и прошепна, че много ще й липсва, и това още повече натъжи Алекс.

— А ще се върнеш ли в петък, за да ме заведеш при госпожица Тили? — попита тя и впери в нея огромните си зелени очи, а Алекс се помъчи да запази самообладание.

— Ще се опитам, сладунка, обещавам ти — дрезгаво каза и притисна своето момиченце. Молеше се да не се случва нищо ужасно. Може би доктор Хърмън грешеше и тя нямаше рак. В присъствието на Анабел се чувстваше ранима и уплашена.

— Нали ще бъдеш добричка и ще слушаш тати и Кармен? Наистина ще ми липсваш.

Само да знаеш колко ще ми липсваш, мислеше си Алекс и се задавяше в сълзи. Но беше съгласна на биопсия и на другото, което можеше да последва, само и само да остане жива и да бъде с детето си още дълго време. Завинаги.

— Защо ще заминаваш, маме? — попита тъжно Анабел.

Като че ли чувстваше, че майка й премълчава нещо.

— Трябва. Заради работата.

Думите й не звучаха убедително — дори за самата нея.

— Много работиш — каза тихо Анабел. — Ще се грижа за теб, като порасна, маме, обещавам.

Тя беше толкова сладка, че на Алекс не й се искаше да я оставя. Не можеше да понесе мисълта, че на другата сутрин трябва да тръгне, и дълго я притиска към гърдите си, докато накрая изгаси лампата в детската стая и отиде да приготви вечеря за Сам и за себе си.

Беше толкова нервна, че й се повръщаше. Мислеше си само за онова, което й предстоеше.

По време на вечерята Сам изобщо не проговори на тази тема. След като се нахраниха, се зае да чете някакви отчети, а Алекс отиде да види Анабел. За малко полегна до спящото дете. Просто искаше да усеща къдриците й до бузата си и да слуша тихото й дишане.

След това стана и я загледа от вратата. Анабел изглеждаше като заспало в креватчето си ангелче.

Алекс бавно се върна в спалнята и се помоли на другия ден да стане чудо. Искаше само да оживее, дори ако това щеше да й коства едната гърда.

Когато се пъхна в леглото, Сам беше заспал пред телевизора. И той беше имал изморителна седмица — голяма група инвеститори бяха пристигнали от Саудитска Арабия. Но по отношение на следващата сутрин не каза на Алекс нито една дума — да я окуражи. Беше невъзможно да не му се разсърди. Искаше да поговорят и цял час лежа до него, докато той най-накрая се размърда, но само смъкна дънките и тениската си и се пъхна в леглото, без да се разбуди.

— Сам? — тихо го повика Алекс.

Искаше да го събуди, да говори с него, да бъде близо до него, дори да се любят. Ала той беше на милиони километри от нея, забравил за нейните проблеми.

— Ммммм…?

— Спиш ли?

Очевидно спеше, тя искаше да го събуди, но той беше заспал дълбоко.

— Обичам те — прошепна Алекс, като го гледаше.

Той не я чу. Не чуваше нищо. Беше надалеч, в собствения си свят. Толкова далеч, че не можеше да помогне на жена си или да приеме онова, което щеше да й се случи. Просто беше прекалено уплашен, за да се занимава с подобни проблеми, и Алекс го осъзнаваше. Но никога през живота си не беше се чувствала толкова самотна. Посвоему Сам напълно я беше изоставил.

Когато отиде в тоалетната, видя, че молитвите й не бяха чути. Мензисът й беше дошъл въпреки усилията, които бяха положили преди две седмици, и хормоните, които вземаше. Щеше да има само биопсия и може би операция след това. Нямаше да има бебе.