Даниел Стийл
Като мълния (10)

10

Алекс трябваше да почака само половин час в чакалнята, преди да влезе в кабинета на доктор Питър Хърмън.

Той я попита как е. Каза му, че още е уморена след операцията, но че има съвсем слаби болки. Когато свали превръзката й, лекарят остана много доволен от това, което видя. Раната бе чиста и шевовете зарастваха нормално. Фактически Алекс се справяше дори по-добре, отколкото беше очаквал. Беше получил и последните резултати от изследванията й и те почти съвпадаха с предположенията му. Бяха засегнати четири от лимфните й възли, туморът реагираше отрицателно на хормони и химиотерапията беше идеалното лечение за Алекс. След малко повече от две седмици, веднага след като поукрепнеше, щеше да започне лечението.

За нея това не бе добра, макар и очаквана новина. Хърмън й обясни как ще протече лечението. Имаше минимално увреждане на лимфните възли, което беше добър знак, въпреки че туморът й беше във втори стадий.

— Раната е много чиста — обясни й той. — Ако решите да си правите възстановителна операция на гърдата, козметичният хирург няма да има проблеми.

Хърмън изглеждаше много доволен от всичко. На Алекс също й се искаше да се чувства така, но истината беше, че й бяха отрязали гърдата преди една седмица и й бяха казали, че е рак.

Това едва ли бе повод да се радва. И вече знаеше със сигурност, че трябва да започне химиотерапия.

След това докторът я погледна с любопитство. Чудеше се как ще се справи. Бе по-мрачна от обикновено, но това също можеше да се очаква.

— Видяхте ли си раната?

Тя поклати глава. Изглеждаше изплашена.

— Може би трябва. Трябва да се подготвите. А съпругът ви?

— И той не я е виждал.

Подозираше, че Сам е ужасен, и разбира се, беше права. Но не можеше да го обвинява. И на нея не й се искаше да вижда раната си.

— Настоявам да я видите. Скоро пак ще можете да се къпете и естествено ще се видите. Няма да ви стане нищо, ако добре се разгледате в огледалото. Време е да приемете положението.

Ала неговите думи изобщо не бяха я подготвили за онова, което видя, когато се върна вкъщи. Първо свали роклята си, след това сутиена и след това полека махна превръзката. После тръгна към огледалото с решителен вид. Опита се да задържи поглед върху лицето си. След това бавно погледна надолу и изписка. Инстинктивно отстъпи от огледалото. Беше ужасно. Беше толкова отвратително грозно, че просто не можеше да повярва. На мястото на гърдата й имаше плоско парче месо. Сега беше розово, но след време щеше да избелее. Там, където беше срязано, бе останал червен белег. Бяха отрязали гърдата, кожата и дори зърното, след това бяха зашили всичко. Струваше й се, че не е виждала нищо по-грозно. Дори не я утешаваше мисълта, че са спасили живота й по този начин. След като видя раната, й прилоша. Седна на килима в банята, обгърна коленете си с ръце и се разрида.

Кармен я чу може би след час. Още седеше на пода, ридаеше като дете, хлипаше и хълцаше.

— О, госпожо Паркър… Госпожо Паркър… Какво е станало? Ударихте ли се? Да повикам ли лекар? Госпожо Паркър?

Алекс не можеше да спре да плаче. Успя само да поклати глава. Плачеше и притискаше колене към единствената си гърда.

— Излез… Излез… — извика тя като Анабел, а Кармен се приведе над нея и се разплака заради Алекс, като че ли беше пострадало дете.

— Не плачете… Не плачете… Всички ви обичаме.

Кармен я обгърна през раменете.

Но Алекс само клатеше глава и зарида още по-силно.

— Той ме мрази… Толкова съм грозна… Мрази ме…

— Ще му се обадя — опита се да я успокои Кармен, но Алекс изпищя, отпусна глава на коленете си и започна да я умолява да не го прави.

— Просто ме остави сама.

Кармен се опита да я прегърне, Алекс обаче се дръпна. Жената не знаеше какво да стори и се върна в кухнята. Седна и започна да си бърше сълзите, а от банята продължаваше да долита глухо хлипане. Накрая утихна.

— Отиди да вземеш Анабел, моля ти се — каза тя изтощено. В гласа й нямаше никакво чувство.

— Защо не отидете вие, госпожо Паркър? Тя много ще се радва.

— Не мога.

Гласът й звучеше като на умряло. Чувстваше се унищожена.

— Не мога, Кармен, не мога да отида.

Отново започна да плаче, но този път Кармен я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Можете.

И двете плачеха.

— Ще ви помогна.

— Защо?

Алекс искаше да се откаже от всичко и да умре, но Кармен я държеше и не й позволяваше.

— Защото ви обичаме. Ще ви помагаме, докато укрепнете. Скоро ще се възстановите — каза тя уверено, като се опитваше да й вдъхне кураж.

— Няма да се възстановя. Ще ми правят химиотерапия.

— Олеле!

Кармен погледна ужасено, но след това добави:

— Няма значение. Ще се оправим.

Беше решена да помогне на Алекс, защото беше добра жена и добра работодателка и не заслужаваше такава съдба. Имаше съпруг, който я обичаше, и малка дъщеричка и трябваше да живее заради тях. Кармен щеше да й помогне да се справи.

— Ще отидем да вземем Анабел и след това ще обядваме. После ще легнете да си починете, а аз ще я изведа в парка.

Говореше й като на дете, а Алекс реагираше от дълбините на страданието си. Беше потресена от грозотата на онова, което й бяха направили.

Отидоха с Кармен до градината на Анабел и след това бавно се върнаха пеша. Алекс мълчеше, но момиченцето не забелязваше.

След като се прибраха вкъщи, Кармен им сервира доматена супа и сандвичи с пуйка. После прати Алекс да си легне и каза на Анабел, че мама има нужда от сън. Детето си помисли, че е игра. Помогна на Кармен да сложат мама да спи и отидоха в парка да играят.

Късно следобед разказа на татко си и той се почуди дали Алекс пак не се е правила, така да се каже, на инвалид.

— Какво има? — попита непринудено, след като Анабел си легна. — Цял следобед ли спа?

В гласа му се долавяше нескрита нотка на неодобрение. Не искаше жена му да се превзема пред детето. Беше го изпитал като малък и споменът още го подлудяваше. Дори сега като възрастен имаше фобия към болестите.

— Просто си подремнах. Бях много уморена. Ходих да се видя с доктор Хърмън.

Гласът й беше безжизнен и когато го погледна, в очите й не се четеше нищо.

— Получили ли са резултатите от изследванията?

— Да. Засегнати са четири лимфни възела. Трябва да започна химиотерапия — добави тя безучастно. — Свали ми превръзката.

— Прекрасно. Това поне е крачка напред. Би трябвало да се радваш.

Говореше с ентусиазъм, като че ли искаше да я ободри. Не каза нищо по въпроса за химиотерапията и Алекс го изгледа, сякаш идваше от друга планета.

— Не съвсем.

— Защо? Има ли някакви проблеми?

— Всъщност не. Само един… Гърдата ми като че ли е паднала заедно с превръзката…

— Тогава какъв е проблемът? Защо си толкова уморена?

— Какво искаш от мен! — сопна му се Алекс. — Да сияя ли? За бога, толкова ли не можеш да разбереш! Няма ми гърдата! За мен това е голям проблем! За теб може и да не е, но не ти вярвам! Държиш се с мен, като че ли съм прокажена, откакто се прибрах. Не смееш да се приближиш. Разбирам как се чувстваш. И за теб не е толкова приятно.

— Никога не съм твърдял, че е приятно. Но не е необходимо да го превръщаш в трагедия.

— Може би, драги. Искам обаче да ти кажа нещо — със сигурност мястото на операцията не изглежда красиво.

Тя го изгледа злобно. Още беше изпълнена с ужаса от гледката в огледалото.

— Не прави такива големи проблеми от това. Нали лекарят ти каза, че може да ти присадят гърда.

— Разбира се, но ако се подложа на още една много болезнена операция с присаждане на кожа, с татуировки и силиконови пълнежи, които са опасни. Не е точно така, както си го представяш.

— Добре. Но, за бога, престани да хленчиш! Отрязана гърда не е най-лошото, което би могло да ти се случи в живота.

— А кое е най-лошото?

— Да умреш — каза той направо.

— Ако почакаш, и това може да ми се случи. Но междувременно изгубих няколко неща, които доста обичах. Едното е гърдата ми, а другото е съпругът ми. Ти като че ли духна през прозореца с моята гърда. Или не го забелязваш? А аз го забелязвам. Писна ми от твоите изчезвания, от поведението ти, от опитите да се правиш, че не съществувам, защото не можеш да се справяш със ситуацията!

— Не е вярно — сърдито се дръпна той.

Знаеше, че е така, и затова се опъваше.

— Престани да отричаш! Никога не си тук, когато си ми нужен, откакто ми казаха какво ми е. След като ме оперираха, се държиш с мен, като че ли съм неомъжената ти леля, а не жена ти! Докога ще продължаваме така, Сам? Докога трябва да ме наказваш, че съм загубила гърдата си? Докато ми направят присадка, за да не те изплаша до смърт, когато си сваля дрехите ли? Или просто така ми се струва? Ще ми бъде полезно да знам, за да не се мотая около теб и да не те дразня. И да не те карам да ти прилошава, като вземам душ.

— Прилошава ми от твоите анализи и обвинения. Два пъти повече, отколкото ако ти махнат и двете гърди.

— Така ли? А на бас! Нямаш представа колко е грозно! Много по-грозно, отколкото би могло да си представиш!

— На теб така ти се струва и го превръщаш в мъчение. Ти си тази, която не може да приеме случилото се.

— Така ли?

Не се сдържа, застана пред него и разкопча нощницата си. Сам усети как сърцето му се разтупква, но беше твърде късно да я спре. Чувстваше, че сам е предизвикал тази нейна реакция.

Алекс рязко дръпна нощницата от едната и от другата страна и след това я остави безшумно да се смъкне на пода. Сам ахна. Не беше сложила нова превръзка и той видя същото, което беше видяла тя сутринта — възпаления белег, липсващата гърда, яркочервеното месо. Алекс забеляза, че е шокиран, чувствата му бяха изписани на лицето.

— Красиво, нали, Сам?

Шумно се разплака, но той не се приближи до нея.

— Съжалявам, Алекс. — Прекоси стаята и й подаде нощницата. — Съжалявам — повтори тихо и я притегли към себе си. И двамата се разплакаха. Беше толкова ужасно.

— Не мога да живея така, Сам! — изплака Алекс.

Искаше да й върнат гърдата, искаше животът й да бъде отново такъв, какъвто беше само преди няколко седмици. Не можеше да разбере защо всичко това се беше случило точно на нея.

— Ще се оправи… Ще свикнеш. И двамата ще свикнем — шепнеше Сам задавено и се молеше наистина да стане така.

— Вярваш ли в това? — попита тъжно Алекс. — Искаш ли да си направя присадка?

— Сега е още прекалено рано. Защо не изчакаш, за да видиш как ще се почувстваш по-нататък?

— Мразя операцията и самата аз се мразя — призна тя, докато намъкваше нощницата си. Сам й помагаше, защото нещо се заплете. Искаше час по-скоро да покрие раната си, за да не се вижда.

— Съжалявам, че постоянно ти се сърдя. Просто не знам как да се справя.

— И аз — призна той. — Предполагам, че просто трябва да изчакаме да мине известно време.

— Да — въздъхна тя тъжно. Гледаше го и не можеше да повярва, че изобщо ще подновят половия си живот. — Може би.

— Ще се почувстваш по-добре, като тръгнеш на работа идната седмица — опита се да я окуражи Сам.

После пусна телевизора, за да не се налага да си говорят повече.

— Сигурно — отвърна Алекс, но не беше убедена.

Предпочиташе да си върне съпруга, не работата.

А през цялото време, докато гледаше телевизия, Сам си мислеше за това, което беше видял. Не знаеше дали ще може отново да я докосне. А агонията от копнежа по Дафне ставаше още по-болезнена. Чувстваше се още по-виновен, като си спомняше колко изящни бяха гърдите й, когато ги беше помилвал и си представяше точно как изглеждаха, след като свали ризата й и ги оголи. Дафне беше толкова млада, приканваща и жива, а тялото й — толкова съвършено.

— Вече не се чувствам жена — тъжно каза Алекс, когато в полунощ Сам изгаси лампата.

— Не бъди глупава, Алекс. Една гърда не е фатална за твоята личност. Това, че си я загубила, не променя нищо. Ти продължаваш да си същата, както и преди.

Но действията не потвърждаваха думите му. И през цялата нощ, докато лежеше и се мъчеше да се държи колкото е възможно по-далеч от Алекс, той си мислеше за Дафне.