Даниел Стийл
Като мълния (20)

20

Сам се представи пред върховното жури, изпълнен с благоговение и страх. Даването на показания отне цял ден. Накрая обвиненията останаха, както бяха предявени в началото. Самюел Ливингстън Паркър трябваше да бъде съден по девет различни обвинения, съдружниците му — по тринадесет, а Саймън Баримор — по шестнадесет.

Алекс не присъства на съдебното заседание, но се обади на Сам, след като в кантората се видя с Филип Смит.

— Съжалявам, Сам — каза тя тихо.

Не смяташе, че обвиненията ще отпаднат, но сега той трябваше да ги оборва, да се оправдава и доказва, че до известна степен не е съвсем така, с надеждата да бъдат намалени. Процесът беше насрочен за 19 ноември, имаха три месеца, за да подготвят защитата.

Филип Смит вече беше привлякъл трима от най-добрите адвокати на фирмата да му помагат. Една друга фирма представляваше Лари и Том, а адвокатът, поел защитата на Саймън, беше съвсем непознат за Алекс.

— Ами момичето? — попита тя делово. — Нея изобщо не са я обвинили. Как се е измъкнала?

— Късмет, предполагам.

— Сигурно е доволна — отбеляза хладно Алекс.

— Не знам. Тя си замина за Лондон. Сметна, че добрите времена са си отишли.

И не грешеше. Сам знаеше какво го очаква. Успехът във финансовия свят беше твърде крехък. След като подир скандал като този си отидеха парите и големите удари, не оставаше следа от уважението и признанието. Още не беше го изпитал и нямаше никакво желание, но беше сигурен, че ако се обади в ресторант „Ла Грьонуй“ или „Льо Сирк“, резервациите, които можеше да получи, щяха да бъдат или за пет и половина, или за единадесет и половина вечерта, а масата сигурно щеше да бъде до кухнята. Шампанското се лееше само когато имаше пари.

Дори след две десетилетия известност името Сам Паркър щеше да бъде забравено само за миг.

Странното беше, че винаги си бе казвал, че това за него няма значение. Сега обаче разбираше, че има. Просто съзнанието, че името му се свързва с мръсни сделки, че бизнесът му е отишъл по дяволите, че репутацията му се е изпарила заедно с бизнеса, го караше да се чувства унищожен. Изведнъж осъзна какво е изпитвала Алекс, когато й отрязаха гърдата — че й отнемат усещането за женственост, сексапила и способността да има деца. Чувствала се е принизена като жена. И разбира се, той не беше й помогнал, като излизаше с друга. Много е бил почтен, няма що, помисли си с горчивина. Единственото нещо, което му оставаше, беше да изпитва съжаление. Загубата на важното му положение и на почтеността, която се основаваше на него, го караше да се чувства лишен от мъжественост.

— Филип ще прави страхотен екип заради теб — каза му насърчително по телефона Алекс.

Най-лошото за Сам беше, че тя изобщо не питаеше омраза към него. Щеше да му бъде по-лесно, ако го мразеше, но очевидно не бе така. Като че ли изобщо не обръщаше внимание на това, което й беше причинил. Беше се примирила с всичко, което й се бе случило. Той нямаше представа как е успяла. Още не се досещаше за връзката й с Брок. Алекс не се издаваше и дори когато Анабел споменаваше за него, не ставаше дума за друго, освен за приятелство.

— Ти ще участваш ли в този екип? — осмели са да се поинтересува Сам.

Беше му неудобно дори да я пита. Чувстваше се толкова несигурен и толкова изплашен, че беше като малко дете. Дори не знаеше какво да прави преди процеса. Приключваха с фирмата и бяха в процес на ликвидация. Всички активи на компанията бяха замразени. Сам се опитваше със собствени средства да компенсира колкото може повече клиенти, ала мнозина щяха да понесат изключително тежки загуби. Саймън беше отговорен за повечето от тях, но и Лари и Том бяха допринесли за тези щети. А Сам неволно ги беше подпомогнал в някои от сделките, които беше подписвал заедно с тях. Просто не беше обръщал внимание. Чувстваше се ужасно виновен, но беше твърде късно да промени каквото и да било. Само можеше да понесе наказанието — глобата, независимо от размера й. Понякога си мислеше, че заслужава да влезе в затвора заради пълната си глупост и изказа тази своя мисъл на глас, преди Алекс да успее да отговори на въпроса му.

— Доколкото ми е известно, глупостта не е престъпление. Не, няма да бъда в екипа, но ще наблюдавам отстрани.

Сам съзнаваше, че и това не заслужава, ала не каза нищо.

— Благодаря ти. Следващата или по-следващата седмица ще затваряме фирмата. Вече почти всички напуснаха.

Беше отнело точно три дни, за да се опразнят стаите. Никой не искаше да бъде свързан с тях и минутка повече, отколкото бе нужно. Бяха се превърнали в парии.

— Предполагам, че след това ще започне подготовката за процеса. — После добави ни в клин, ни в ръкав: — Ще продам апартамента си. Повече няма да ми трябва.

Всъщност го беше купил за Дафне.

— Честно казано, имам нужда от пари. Освен това ще вляза в затвора и няма смисъл да се главоболиш да се оправяш с него заради мен. Ще се преместя в хотел „Карлайл“.

— На Анабел ще й хареса.

Опитваше се да звучи насърчително, но както преди една година с болестта й, прогнозата не беше блестяща. На Сам му предстоеше да изживее доста трудни моменти. Щяха да го разнищват докрай, да го разголят пред всички, да покажат и най-дребните му грехове, глупости и грешки, а след това щеше да остане на милостта на дванадесет съдебни заседатели, мъже и жени. Щяха да го съдят такива като него и да определят бъдещето му. Беше доста страшно.

След това Алекс си спомни, че Денят на труда почти бе дошъл.

— Ще вземеш ли Анабел?

Щяха да бъдат само двамата и щеше да е много по-лесно, защото нямаше да се карат с Дафне. Никъде не смяташе да води детето. Просто искаше да бъде с него и да му се радва.

Кармен доведе Анабел в града и когато Сам я взе, Алекс не си беше вкъщи. Не се засякоха и следващата седмица в кантората, макар че тя знаеше, че се е виждал с Филип. Опитваше се да не се бърка официално в работата му, но все пак следеше развитието на нещата, макар и от разстояние. Беше обещала на Сам да присъства на целия процес и да посети колкото може съдебни заседания преди процеса. Не искаше обаче Филип да смята, че се опитва да му оказва влияние или да се меси.

И двамата с Брок бяха изтощени в края на седмицата, преди да тръгнат за Ийст Хамптън. Той още се сърдеше, че не е хванала бика за рогата по отношение на Сам, а тя смяташе, че Брок е неразумен и постъпва детински. В петък вечерта пак се скараха сериозно за това и за първи път от пет месеца, откакто имаха връзка, си легнаха ядосани.

Но на сутринта, когато се събудиха, той се пресегна, притегли я към себе си и й каза, че съжалява.

— Съжалявам, че по този въпрос съм такъв идиот. Сам просто ме плаши — призна Брок, а Алекс се обърна и го изгледа смаяно.

— Сам? Но защо, за бога? Бедният човек е с единия си крак в затвора. Има си толкова много собствени проблеми. Защо ще те плаши?

— Бракът ви. Времето. Анабел. Няма значение, че миналата година се е проявил като най-големия негодник към теб, но още е твой съпруг и сте живели седемнайсет години заедно. Това има своята тежест. Трудно е да се преборя с него.

Той я изгледа проницателно. Алекс не можеше да отрече. Ала обичаше Брок и искаше да го увери в любовта си.

— Няма защо да се тревожиш, Брок — каза тя и го прегърна силно.

Приглади косата му с ръка, като на дете. Понякога се чувстваше със светлинни години по-стара от него, но бе трогната от чувствата му. До известна степен той беше прав. Нещата, за които говореше, я свързваха със Сам почти две десетилетия. А с Брок имаше изпълнена с невероятна нежност връзка и не можеше да отрече и нея. Освен това го обичаше.

— Не се безпокой за Сам. Ще оправя всичко след процеса. Просто сега не е редно. Нали и той не се изнесе от къщи, преди да свърша с химиотерапията. Уверена съм, че му се е искало, но остана, въпреки че тогава беше гаден към мен. Понякога е въпрос на обикновена почтеност и добри маниери.

Тя се усмихна и той я погледна ласкаво в отговор. За първи път от няколко дни се отпусна и я притисна към себе си.

— Внимавай тези добри маниери да не те накарат да продължиш да бъдеш омъжена за него. Моите пък могат много бързо да се влошат. Може да го убия.

Брок беше най-нежният човек, когото познаваше, и Алекс съзнаваше, че не говори сериозно. Просто искаше да се разведат със Сам и не го обвиняваше за това. И тя желаеше да се разведе, но както трябва и в подходящия момент, без да причинява повече усложнения.

Прекараха един приятен уикенд на плажа и със съжаление си събраха багажа в понеделник. Брок беше наел фургон да откара вещите им в града. Тъкмо разопаковаха нещата й в апартамента, когато Сам дойде с Анабел. Детето изглеждаше много по-щастливо, отколкото преди с Дафне, но този път Сам бе малко стреснат. Изведнъж, когато видя как Брок помага на Алекс да разтоварват багажа, осъзна, че между тях има нещо повече от делови контакти.

— Може ли да ви помогна? — попита вежливо той и внесе една кутия в коридора.

Внезапно се почувства като непознат в бившата си къща и разбра, че вече не е част от нея. Брок беше изключително вежлив, а Алекс се държеше много непринудено. Но когато видя Анабел с тях, осъзна, че представляват едно цяло, в което повече не може и не бива да се намесва. Те си принадлежаха, а той беше чужд.

Малко след това си тръгна. Чувстваше се потиснат, а Брок изглеждаше доволен. Нямаше нужда от въпроси. Положението беше ясно. „Тя е моя сега.“ Сам го разбра.