Даниел Стийл
Като мълния (14)

14

Ако не друго, то поне само от вежливост Сам позвъни на Алекс късно в петък следобед и й каза, че няма да се прибира до понеделник. Не спомена къде е, нито пък тя му зададе някакви въпроси. Добави, че ще й се обади, преди да се върне, и след това говори с Анабел. Каза й, че му липсва.

Чудеше се дали Алекс знае къде е и защо, но не си позволи да мисли за това.

После с Дафне отидоха в магазина „Блумингдейл“ и си накупи шест ризи, дънки, джинси, сако, чорапи, бельо и пуловер. След това се отбиха в дрогерията и купиха самобръсначка и всички тоалетни принадлежности, от които имаше нужда. Не искаше да се връща вкъщи и да вижда жена си и дъщеря си. Искаше да бъде само с Дафне.

Вечерта приготви яденето. Дафне се правеше, че му помага, и чисто гола ту влизаше, ту излизаше от кухнята. Накрая той без малко щеше да изгори яденето, защото го оставиха в микровълновата печка и си легнаха. В полунощ тя му направи омлет.

Повечето време прекараха, като изследваха телата и предпочитанията си. Дълго след полунощ си говориха, приготвиха си пуканки и гледаха стари филми, но постоянно пропускаха най-важните моменти, докато пак се любеха, и започваха да гледат отново точно когато филмът свършваше.

Прекараха още една изключителна нощ в обятията си. В събота сутринта имаха чувството, че са любовници от много време. Сам знаеше, че желае да остане при Дафне и да прекара с нея остатъка от живота си.

— Какво искаш да правим днес? — попита я Сам, когато се опънаха лениво на леглото. Мина му през ум, че биха могли да продължат да се любят целия ден, ала си помисли, че все пак трябва поне да направят някакво усилие за нещо друго.

— Можеш ли да се пързаляш на кънки? — попита тя на свой ред и седна на леглото. Изглеждаше като дете, но много „надарено“ дете.

— Играех в отбора по хокей на Харвард — гордо отвърна той.

— Ще се попързаляме ли тогава?

Като че ли животът започваше отново. Дафне беше толкова млада и жизнена. Нямаше отговорности и бремета.

Отидоха при мемориала на Уолмън в Сентръл Парк и Сам откри, че Дафне е много добра кънкьорка. Танцуваха, въртяха се, правиха „лупинги“ един около друг. Тя изпълняваше красиви превъртания и Сам беше възхитен. След това я заведе на обяд в „Таверната на зелено“ и в два часа вече бяха отново в леглото. Имаха чувството, че са били разделени цяла вечност.

— Какво ще правим в службата? — попита Сам, когато в четири и половина лежаха един до друг, след като се бяха любили втори път.

— Не знам дали ще мога да се отделя от теб достатъчно дълго време, за да стана и да отида на работа.

Не биваше да се пренебрегва фактът, че беше казал на Алекс, че ще живее вкъщи през следващите два месеца и пак ще говорят за своите отношения през януари, след рождения ден на Анабел. Това беше, преди да се люби с Дафне. Сега отново всичко се беше променило, но той все пак смяташе, че трябва да удържи обещанието си. Предния ден обясни на Дафне какво е положението и тя смяташе, че това е много разумно решение.

— За твоето момиченце ще бъде ужасно трудно, ако изчезнеш изведнъж, особено точно преди Коледа — каза съчувствено Дафне.

Сам се зарадва, че тя вижда нещата по този начин. Това много го улесняваше. Дафне винаги беше търпелива спрямо него още от самото начало.

— С нетърпение очаквам да се запознаете.

— Не бързай, не бързай — рече тя.

След няколко минути му показа какво има предвид, като бавно започна да го подлага на сексуални мъчения. В миг изчезнаха мислите за семействата им. Но по-късно вечерта тя му каза, че на Коледа възнамерява да заведе сина си за една седмица на ски в Швейцария. Това щеше да улесни Сам при избора му с кого да прекара празниците. Той й предложи да се срещнат, след като синът й замине при баща си, и се споразумяха да прекарат една седмица в Гщаад, а след това няколко дни в Париж.

Тези събота и неделя бяха посветени на плановете им. Сприятелиха се и се влюбиха един в друг, както никога преди не беше му се случвало, казваше си той, но беше така само защото се опитваше да забрави Алекс.

И тя се мъчеше да го забрави. Прекара спокойни събота и неделя с Анабел, като се стараеше да мобилизира силите си. Все още беше зле, но не повръщаше толкова често. Лиз й се обади да види как е. Позвъниха й и двама приятели, които бяха чули слуховете. Ала не искаше да вижда никого и все се чудеше къде ли е отишъл Сам. Дали беше сам, или просто се криеше. Анабел като че ли предпочиташе да приеме твърдението, че татко е заминал в командировка, дори на празника по случай Деня на благодарността.

Сам изобщо не се прибра в неделя вечерта, както Алекс се надяваше, но не се обезпокои. Беше тъжна, не и загрижена. Той се обади на Анабел няколко пъти в събота и неделя, Алекс обаче не говори с него. Просто подаде слушалката на дъщеря си и се опита да не мисли за мъжа си.

Наистина беше облекчение, когато дойде понеделник и можеше да се върне в службата, да се опита да забрави проблемите си.

След като остави Анабел в градината, отиде на работа и се почувства по-добре. Всички изглеждаха отпочинали и по-щастливи след дългите празници. Дори Алекс, макар че изобщо не беше прекарала добре.

— Как мина празникът? — попита я Брок, докато работеха заедно следобеда.

Беше се повеселил чудесно с приятели в Кънектикът, макар че доста се беше натъртил, защото бяха играли ръгби.

— Честно ли да си призная? — усмихна се леко тя в отговор на въпроса му. — Гадно. Мисля, че накрая със Сам разбрахме, че повече не можем да живеем заедно. Идилията свърши. На самия Ден на благодарността повръщах като разпрана и той страшно се ядоса. Постоянно си мисля, че това му напомня за времето, когато майка му е умирала и е съсипвала и тях, но Сам не ще да го признае. Просто се вбесява и се държи като грубиян. Както и да е, уговорихме се всеки да си живее живота, докато сме под един покрив. Ще бъде доста трудно. Нямам сили да споря по въпроса. След месец и нещо, след рождения ден на Анабел, ще преразгледаме положението.

— Звучи много цивилизовано.

— Сигурно — каза тя тъжно. — Всъщност ми се струва, че звучи жалко. Удивително е колко силно могат да се наранят двама души, ако наистина положат усилия. Никога не съм си мислила, че подобно нещо може да се случи и на нас, но предполагам, че животът е пълен с изненади.

Усещаше се стара, уморена и неспособна да се противопоставя на Сам. Просто не беше в състояние, въпреки че през следващите две седмици се чувстваше много по-добре отпреди. Спря да взема хапчетата, както беше предвидено по графика на лечението, и й предстоеше венозно вкарване на лекарство две седмици преди Коледа.

Когато отново започна с хапчетата, пак й се повръщаше, както първия път. Това я съсипа, защото освен другите проблеми, които имаше, не беше купила подаръците за Коледа. Изведнъж разбра, че просто не може да отиде на пазар. Имаше каталог на магазина за играчки на Шварц и беше оградила с кръгчета няколко неща, но нямаше сили да купува дрехи или подаръчета за Анабел и Сам или за когото и да било от приятелите и колегите.

— Чувствам се смазана — призна си тя на Брок, докато лежеше на дивана в стаята си. Той вече беше свикнал да я вижда в това положение и понякога, когато работеха, тя, без да става, лежеше и правеше оценка на информацията, която й поднасяше.

— С какво мога да ти помогна? — попита я Брок съчувствено. — Искаш ли аз да купя подаръците?

— Откога имаш време за такива неща?

Бяха затрупани от лавина нови дела. Алекс беше дала две на Мат и двамата с Брок се опитваха да се справят с останалите.

— Мога да отида вечерта. Магазините са отворени до късно. Защо не ми дадеш списък с покупките?

Но Алекс дори нямаше време да му отговори, защото се спусна към тоалетната и заповръща. Едва след половин час можа да излезе оттам и да продума.

На другата седмица й вкараха поредната доза и тя се почувства още по-слаба. Беше само седмица преди Коледа и още не бе купила нито един подарък. Но Лиз и Брок бяха поели нещата в свои ръце. Алекс беше толкова отпаднала, че един ден остана вкъщи и не отиде на работа. Лиз дойде в апартамента и взе списъка с покупките. Мъчно й беше, че Алекс се чувства толкова зле.

Когато пристигна, я завари да плаче. Стоеше пред огледалото в банята и плачеше. Косата й падаше на кичури и когато отиде да отвори на Лиз, ръцете й бяха пълни с дълги червени коси.

— Виж какво става с косата ми — разхълца се тя.

Знаеше, че косата й сигурно щеше да окапе, но не беше намерила време да си купи перука, както я беше посъветвала доктор Уебър.

Цяла сутрин повръща и след това отиде на огледалото, за да види, че косата й пада на фъндъци.

— Не мога да понасям повече! — ридаеше тя, а Лиз я държеше в обятията си и се опитваше да я утеши. — Защо това се случи на мен? Не е честно!

Плачеше като дете, а Лиз се благодареше, че е дошла тя, а не Брок. Той обожаваше Алекс и щеше да се съсипе, ако я видеше така.

Алекс заведе Лиз в хола, след като изхвърли косите си, но продължи да плаче. Беше облечена с хавлия и изглеждаше ужасно. Лицето й беше бяло, очите почервенели от плач. Бе като подута — не че имаше големи торбички, ала нещо се беше променило. Все още беше красива, но изглеждаше болна, много болна и ужасно нещастна.

— Трябва да си силна — твърдо й повтори Лиз.

Беше решена да не й позволява да затъне в самосъжаление.

— Нали съм силна! — почти изкрещя Алекс и продължи да хълца. — И какво от това? Сам все едно че го няма. Вече изобщо не го виждам! Идва посред нощ, изобщо не влиза в спалнята, живее в стаята за гости като непознат и го виждам само с дъщеря ни. През цялото време ми е зле. Анабел вече се страхува от мен и чака да види кога ще ми опада косата. Бедното дете още няма четири години, а има чудовище вместо майка!

— Престани! — сопна й се Лиз. Алекс я погледна сепнато. — Трябва да бъдеш благодарна за много неща! Това няма да продължи вечно! Трябва да издържиш още пет месеца и после, ако имаш късмет, всичко ще приключи. А ако Сам се прави на жертва, да върви по дяволите! Сега трябва да мислиш за себе си и за дъщеря си! За никого другиго! Ясно ли ти е?

Алекс кимна и издуха носа си. Беше изненадана от суровите думи на Лиз, но тя знаеше за какво говори. Беше преживяла същото. Мъжът й беше по-състрадателен от Сам, но все пак тя трябваше да се бори за своя живот, а не другите, както казваше на Алекс.

— Химиотерапията е страшно неприятна и да ти отрежат гърдата е ужасно. Но ти не бива да се отказваш! Косата ти пак ще порасне и няма вечно да повръщаш. Трябва да гледаш по-надалеч. Помисли си какво ще искаш да правиш след пет месеца. Постоянно си мисли за бъдещето, а не за настоящето. Определи си някаква цел — мъдро заключи Лиз.

— Като престана да повръщам, ще бъде чудесно като начало.

— Накрая ще свикнеш и с това. Ужасно е да го чуеш, но е вярно. Дори с това можеш да се справиш.

— Знам. Озовавам се на пода в банята и като че ли съм очаквала да бъда там. Вече не ме учудва. — След това пак се натъжи. — Не съм вярвала обаче, че косата ми ще опада. Знам, че трябваше да го очаквам, но мисля, че не съм.

— Купи ли си перука?

— Нямах време — отвърна Алекс.

Чувстваше се натъжена и глупава.

— Ще ти купя. Хубава червена перука като косата ти — потупа я по рамото Лиз. — Къде ти е списъкът с коледните подаръци? Ще взема днес каквото мога, а довечера с Брок ще си поделим останалото. Ще видим дали ще успеем да купим всичко. Ако не можем, ще напазарувам останалото в събота или неделя.

Кармен вече беше обещала, че ще остане до късно и ще опакова подаръците.

Всички бяха невероятни. Можеше ли да си представи преди три месеца, че най-важните хора в живота й ще се окажат домашната помощничка, секретарката и сътрудникът й в юридическата фирма? Но те й бяха изпратени от бога. Нямаше да съумее да се оправи без тях.

Никога не беше очаквала, че Сам ще я предаде. Почти не се прибираше вкъщи и постоянно странеше от нея, като че ли повече не можеше да я понася. Когато се засичаха, той все бързаше да излезе. Беше добре облечен и изглеждаше много красив.

Брок и Лиз дойдоха късно вечерта с цял куп прекрасни неща. Алекс позвъни на Брок в службата и го помоли да купи от „Сакс“ една наистина хубава чанта за Лиз. Беше избрал красива черна чанта от змийска кожа и двамата решиха, че много ще й хареса.

Двамата бяха купили великолепни подаръци и след като Лиз си тръгна, Брок остана за малко, за да пийнат по чаша чай в кухнята.

— Благодаря ти. Такова бреме съм за всички.

Обаче нямаше друг изход и го знаеше. Трябваше да приеме услугите им.

— Голяма работа! — тихо каза той. — Не е толкова трудно да напазаруваш за Коледа на една приятелка — да не би да се катериш по Килиманджаро! Макар че и там бих се изкатерил заради теб. Просто трябва да ме предупредиш навреме.

Тя признателно му се усмихна. Беше толкова добър приятел, а за нея това беше толкова важно. Добре й се отрази и фактът, че си остана за един ден вкъщи. Не се чувстваше така разбита. Но още й беше мъчно за косата. Когато дойдоха Лиз и Брок, беше си сложила на главата шал на „Хермес“. Лиз бе предупредила Брок за косата. Искаше да й купи перука, но не беше видяла подходящи. Алекс каза, че сама ще се погрижи на другата сутрин.

— Сама ли си в момента? — попита Брок.

Имаше предвид Сам. Алекс разбра и сви рамене.

— Както повечето време.

През изминалите три седмици много беше пътувал и рядко се връщаше вкъщи. Почти не го виждаше.

— Започвам да свиквам. Мисля, че за Анабел е по-трудно, макар че го вижда повече от мен.

Брок почувства, че тази Коледа ще бъде трудна за Алекс. Бракът й се рушеше, здравето й беше толкова крехко. Сега й капеше косата, а преди това й бяха отрязали гърдата. Съчувстваше й и му се искаше да промени нещата. След Коледа имаше намерение да отиде на ски във Върмонт до Нова година и се чудеше дали да не й каже, че ще остане в града, за да й прави компания. Не беше сигурен, че тя ще приеме. След това му хрумна по-добра идея.

— Може да ти се стори малко странно, но не би ли искала след Коледа да дойдеш с мен във Върмонт, до Нова година?

Знаеше много добре какъв е графикът на лечението й и беше лесно да пресметне, че тогава ще бъде в по-добра фаза и няма да взема нито хапчета, нито ще й правят венозни инжекции.

— Би могла да вземеш и Анабел. Всяка година отсядам в къща на приятели в Шугърбъш. Типична селска къща, но много удобна. Можеш да седиш до огъня по цял ден, а аз ще запиша Анабел в ски училището.

— Всъщност Сам ще я вземе със себе си, преди да замине за Европа. Мисля, че ще ходят в „Дисни Уърлд“.

Но Алекс не си представяше как ще отиде във Върмонт с Брок, независимо от това, че беше много симпатичен и че го познаваше вече доста добре. Брок усети колебанието й.

— Защо не си помислиш все пак? Тук ще се чувстваш самотна.

— Добре — обеща му тя, но не смяташе да изпълнява обещанието си.

Брок остана още малко, след това си тръгна, а Алекс си легна. Мислеше си каква късметлийка е с такива добри приятели.

На следващата сутрин се почувства изненадващо по-бодра, докато се погледне в огледалото. Видя, че още коса й е опадала през нощта. Три огромни кичура бяха останали по шала и тя изпита безумно желание да ги запази. Когато застана пред огледалото, забеляза, че на места прозираше кожата на главата й. Отново се разплака. Губеше всичко. Вече не се чувстваше като жена, а просто като вещ, като тяло, което бавно се разпада. Бързо си сложи шала, преди да влезе Анабел, и когато отиде да сервира закуската й, се изненада, като видя Сам с детето. Вече му беше приготвил юфка „Корнфлейкс“.

— Изглеждаш много хубава, маме — каза с възхищение Анабел и погледна тъмнозеления костюм и шала, който му подхождаше по цвят. Алекс го беше намерила в едно чекмедже. Наистина й стоеше много шик и много по европейски.

— Какво става? — усмихна й се Сам развеселено.

Алекс изглеждаше наконтена, което за нея беше необичайно, когато отиваше на работа.

— Ще ходиш ли някъде днес? — попита той само за да поддържа разговора.

Опитваше се да бъде приятен и Алекс го съзнаваше, но той нямаше представа защо си е сложила шала, понеже не беше достатъчно съобразителен да се досети, а и тя не му каза.

— Имам среща тази сутрин.

Имаше назначен час в магазина за перуки на Шестдесета улица, където доктор Уебър я беше изпратила. Каза й, че разполагат с великолепни модели в различни цветове. Били много услужливи при случаи като нейния.

— Хайде да се уточним още веднъж за Коледа — каза тя, откъсвайки го от вестника. — Знам, че Анабел ще бъде тук с мен, а след това ще я заведеш някъде. На двайсет и шести ли тръгвахте? За една седмица?

— Ще я заведа в „Дисни Уърлд“ до първи януари, а после ще се приберем и аз заминавам за Швейцария. — Той се усмихна на Анабел. — Ще се върна за рождения ти ден.

— Програмата ти май е доста натоварена — кисело отбеляза Алекс.

Чудеше се къде ли ще ходи Сам.

— Ще бъдеш ли с нас на Коледа, или имаш други планове? — попита тя студено, а личицето на Анабел посърна.

— Няма ли да си тук, тати?

— Разбира се, че ще съм тук — увери я той и погледна злобно към Алекс. — Всички ще сме заедно на Коледа.

Детето веднага се успокои, а Алекс се облегна назад и затвори очи, като се опитваше да се пребори с пристъпа на гадене. Толкова се изтощаваше от присъствието му. И Анабел я уморяваше понякога. Прекалено много вземаха от нея. Необходима й беше твърде много енергия, за да може да им дава онова, от което се нуждаят, а освен това да се бори и за оцеляването си, и за запазване на достойнството си по отношение на Сам. Беше тежка битка, за която просто нямаше сили.

Сам заведе Анабел в градината, а Алекс отиде направо в центъра в магазина за перуки. Изпита колебание, когато влезе, но беше удивена от асортимента. Доктор Уебър се оказа права и не след дълго Алекс си хареса две много скъпи перуки, които изглеждаха точно като нейната коса. После избра перука с къса коса и бретон, като на паж, и една съвсем къса, която изглеждаше като къдриците на Анабел. Всички бяха в нейния естествен меден цвят. Плати с чек и внимателно си сложи едната перука. Беше дори по-пищна и дълга от собствената й коса, прекрасно фризирана и много шикозна. Страхотно отиваше на зеления й костюм. Алекс завърза шала около врата си и отново се почувства жена. Какво нещо беше косата! Осъзна, че е било глупаво от нейна страна да не си купи перуките по-рано.

— Охо-хо! Погледнете я само! — подсвирна Брок, когато тя влезе в кабинета си, а Лиз се ухили до ушите. Знаеше къде е ходила Алекс и беше доволна, че изглежда толкова добре. Още беше доста бледа, но видът й беше много по-свеж от предишния ден.

— На фризьор ли си била? — попита Брок и изведнъж се почувства ужасно глупаво, защото се сети какво му беше казала Лиз. За момент беше забравил.

— До известна степен.

— Харесва ми — рече той с възхищение, а Алекс внезапно се почувства смутена от начина, по който я гледаше.

През последните два месеца се бяха сближили много, но бяха само приятели. От време на време й се струваше, че долавя и нещо друго в погледа му. Като че ли я гледаше като жена, а не като приятелка, и това я изненадваше.

Веднага пристъпиха към работа. Алекс прекара една хубава сутрин, след това легна на дивана си и подремна на обяд. Другите отиваха на коледни обеди и забави с приятели, но Алекс имаше сили само да работи и да бъде с дъщеря си.

Останалата част от деня прекара сама на бюрото си и преди да си тръгне, се срещна с двама от съдружниците. Брок отново ходи на коледен пазар и когато Алекс се прибра вкъщи, Кармен опаковаше подаръците. Стори й се, че е ненужна и безпомощна, но беше прекалено изтощена дори за да предложи помощта си.

Вечерта Сам се върна с коледна елха и доста дълго се забави, докато я украси, а след това излезе.

Алекс седеше сама и се чувстваше потисната. Спомняше си коледите, преди да се роди Анабел — преди четири и преди още безброй години. Всичко изглеждаше толкова отдавна, като част от друг свят. Беше невероятно колко много неща се бяха променили оттогава.

Вечерта седна на леглото, прегледа пощата и се помъчи да не мисли за Сам. Изведнаж забеляза, че е оставил на масата една разпечатана покана. Беше за коледна забава, давана от приятели, но тя не изпита съжаление. Нямаше сили да ходи където и да било, камо ли на забави.

В събота трябваше да събере всичките си сили, за да заведе Анабел при Дядо Коледа в магазин „Мейси“. Едва успяха да се приберат вкъщи и започна отново да повръща. Беше толкова изтощена. Кармен не беше дошла и след малко Анабел се вмъкна в банята и я намери там. Алекс лежеше на пода без перука и със затворени очи. Почти цялата й коса беше опадала само за няколко дни, а предишния ден сама беше отрязала по-голямата част. Тук-там имаше малки кичурчета, но и те падаха ежедневно. Почти никаква коса не беше й останала.

— Маме! Косата ти падна! — изписка Анабел, като видя перуката на пода до майка си, и Алекс подскочи от уплаха.

Не искаше детето да я вижда така. Но Анабел плачеше и я гледаше, притискаше собствените си коси с ужас, а Алекс се опитваше да я успокои.

— Това е само перука, сладунка. Няма нищо, няма нищо.

След това съзря потреса в очите на Анабел. Гледката никак не беше приятна. Имаше нещо противно. Малки редки кичурчета коса стърчаха тук-там и през тях прозираше черепът й. Алекс даже се чудеше дали да не си обръсне главата.

— Нали си спомняш, че ти казах, че косата на мама може да окапе. Няма нищо, ще порасне отново.

Беше коленичила и притискаше към себе си момиченцето, но то се разхълца още по-неудържимо.

— Обичам те. Моля ти се, не плачи…

Мразеше перуката си и причината да има перука.

Изведнъж всичко в нейния живот се беше объркало толкова много. Искаше да стовари цялата вина върху Сам, но знаеше, че не трябва.

Отне й дълго време, докато успокои Анабел, и когато Кармен дойде следобед, за да остане с нея, детето още беше разстроено. Алекс й разказа какво се е случило.

— Няма нищо, ще свикне — потупа я Кармен по ръката.

Алекс си беше сложила перуката. След обяд я смени с по-късата и докато Анабел спеше, реши да подиша малко чист въздух и да се поразходи. Коледа беше след два дни, а тя изобщо не можеше да почувства празничното настроение. Лиз и Брок й купиха всички подаръци, освен красивия тоалетен комплект за Сам, който беше поръчала да й изпратят от „Тифани“, и една книга за изкуството, която му пазеше от много време. Не беше ходила на никакви забави и не беше се виждала с нито един приятел. Освен посещението на магазина заради Дядо Коледа и коледната елха, която Сам и Анабел бяха украсили, нищо не й напомняше за Коледа.

— Чувствате ли се добре, за да излезете, госпожо Паркър? — загрижено я погледна Кармен.

— Да, просто искам да повървя по „Медисън“ за пет минути.

— Много е студено, вземете си шапка — извика жената, а Алекс се усмихна. Беше сложила една от перуките си.

— Не ми трябва.

Качи се в асансьора и си помисли за Бъдни вечер. Сам каза, че ще бъде с тях, но цяла седмица почти не беше го виждала. Предположи, че ходи по обичайните забави. Не беше я помолил да го придружи. Знаеше, че и без това не може, а и никъде вече не се появяваха заедно. Алекс беше отклонила поканата от най-близките им приятели да ходят да пеят коледни песни в Гринидж Вилидж.

Спря и се загледа във витрините на „Медисън“. Особено красиви бяха тези на „Ралф Лорън“. Стоеше и ги гледаше, когато изключително красиво момиче излезе от вратите и тръгна надолу по стълбите, като се смееше и говореше с британски акцент. Носеше черно късо палто и имаше фантастични крака във високи черни велурени ботуши. Бе с огромна шапка от самур, която й придаваше много романтичен вид. След това се обърна към един мъж и Алекс се усмихна, когато видя как той се наведе да я целуне. Това й напомни за нея и Сам преди години. Мъжът дори малко приличаше на Сам и носеше добре ушито морскосиньо палто. Ръцете и на двамата бяха пълни с пакети, опаковани в яркочервено със златни панделки. Имаше нещо мъчително горчиво-сладко в тази двойка. Изглеждаха толкова влюбени и толкова млади. Отново се целунаха и Алекс видя как мъжът гледа момичето с шапката.

Изведнъж го позна. Беше Сам. Тя се втренчи в него с отворена уста. Внезапно разбра какво се беше случило. Сам беше влюбен в друга жена. Не можеше да си представи откога е започнало това и дали е станало, преди да се разболее. Ами ако всичко е нагласено? Ако използва болестта й като извинение, за да я напусне?

Искаше, но не можеше да откъсне очи от тях, не можеше да се застави.

Сам хвана жената под ръка и пресякоха улицата. Нямаха представа, че Алекс е там, а на Сам изобщо не му минаваше през ум, че го е видяла.

Влязоха в друг магазин, а Алекс почувства как сълзите й се стичат по бузите. Осъзна, че всъщност всичко между тях е приключило. Не можеше да се състезава с това момиче. То изглеждаше на двадесет и пет години и дори Сам изведнъж се беше подмладил. Отначало, когато го погледна, помисли, че е на тридесет, а не на петдесет години.

Тръгна бързо нагоре по „Медисън“. Не чуваше нито коледарите, нито звънчетата на Дядо Коледа, нито виждаше хората, коледните елхи или витрините. Не виждаше нищо. Животът й се беше пръснал на парченца наоколо.

Върна се в апартамента половин час след като беше излязла. Изглеждаше по-зле вместо по-добре. Беше смъртнобледа и ръцете й силно трепереха, докато си окачаше палтото. Влезе в спалнята с мрачен вид и затвори вратата. Легна на леглото и се зачуди как ще го погледне. Затова си искаше свободата. Всичко беше лъжа, игра, като казваше, че му трябвало време. Трябваше му нова жена. И беше я намерил.

След това влезе в банята и застана пред огледалото. В собствените си очи изглеждаше поне на сто години и когато бавно смъкна перуката, видя на какво прилича. Беше обезобразена и плешива. Имаше рак, бяха й отрязали гърдата и косата й беше окапала. Помисли си за момичето, което бе видяла със Сам, и осъзна най-страшната истина. Тя вече не беше жена.