Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (8)

II

Големите сини очи на Джина се разтвориха широко, когато ме видя да стоя на прага.

— О, Ед!

— Здравей.

Затворих вратата и отидох да седна на края на бюрото й. Какво облекчение да си отново на своя територия. Имаш чувство за сигурност в този спретнат, добре подреден кабинет.

Бях прекарал шест ужасни часа, изстрадани в моя апартамент. Лошо беше да си сам, със смъртта на Хелън в съзнанието.

— Нещо да не би да не е в ред? — попита рязко Джина.

Бих искал да й кажа колко не в ред са нещата.

— А, не, всичко е наред — отвърнах. — Не можах да наема стая във Венеция. Отбих се в Туристическата агенция и там ми казаха, че нямам никакъв шанс да получа стая веднага, затова реших да се откажа от Венеция. Реших да поработя върху романа си. И така се увлякох в собствената си умна идея, че работих до три часа през нощта.

— Но нали излязохте в отпуск? — учуди се Джина. В очите й се появи загрижен, озадачен израз, който ме предупреждаваше за нейното съмнение, че й казвам истината. — Щом няма да бъдете във Венеция, тогава къде ще отидете?

— Не ме притеснявай — отвърнах. Трудно ми беше да си послужа с шеговит тон и осъзнах, че може би е грешка да видя Джина толкова скоро след смъртта на Хелън. Споменах преди, че Джина имаше способността да отгатва до известна степен мислите в главата ми. От погледа й разбрах, че подозира, че нещо е ужасно не в ред. — Паспортът ми е тук, при теб, нали? Не го намерих в квартирата.

В този момент вратата се отвори и влезе Максуел. Той спря на прага и ме изгледа любопитно. Очите му станаха враждебни.

— О, здравей — каза и пристъпи в стаята, като затвори вратата след себе си. — Не можеш ли да стоиш по-далеч от това място и не мислиш ли, че мога да се справя с работата сам?

Не бях настроен да чувам такива реплики от него.

— Ти нямаше да бъдеш тук, ако не мислех, че си годен да се справяш — отговорих рязко. — Отбих се за паспорта си. Опитах да се уредя във Венеция, но всички хотели са пълни.

Той се поотпусна, но виждах, че не му е приятно присъствието ми в службата.

— Имаше достатъчно време да разбереш това. Липсва ти организация. Какво прави вчера целия ден, за бога?

— Работих върху романа си — отвърнах аз, запалих цигара и се усмихнах.

Лицето му придоби суров израз.

— Не ми казвай, че пишеш роман.

— Наистина пиша. Всеки журналист трябва да има в главата си една добра книга. Възнамерявам с нейна помощ да забогатея. Опитай и ти: не се боя от конкуренция.

— Имам предвид по-интересни занимания за през свободното си време — изрече лаконично той. — Е, чака ме работа. — Взе ли си паспорта?

— Което, с други думи, ще рече, че аз ти преча, и ако обичам, да се махна — подхвърлих аз и пак се усмихнах.

— Имам да диктувам писма.

Джина беше отишла до класьора с папките. Върна се с паспорта ми.

— Ще бъда готов да ви диктувам след пет минути, мис Балети — каза Максуел, упътил се към стаята си. — Довиждане, Ед.

— Довиждане.

Когато влезе във вътрешната стая и затвори вратата, ние с Джина си разменихме погледи и аз й смигнах.

— Е, аз тръгвам. Ще ти се обадя, като си намеря хотел.

— Добре, Ед.

— До един-два дни няма да замина. Ще си бъда в квартирата до четвъртък сутрин. Ако възникне пожарна ситуация, знаеш къде да ме намериш.

Тя ме измери с очи.

— Но нали сте в отпуск? Не би могло нищо да възникне — мистър Максуел ще се справи с всичко.

Усмихнах се пресилено.

— Зная, но въпреки всичко, ако имаш нужда от мен, ще си бъда у дома. Довиждане засега.

Оставих я загледана недоумяващо след мен и слязох до колата си.

Не бях убеден, че съм постъпил умно, когато направих този намек, но знаех, че рано или късно новината за смъртта на Хелън ще се разчуе. Щом установи коя е тя, полицията ще се свърже с моята служба, а аз държах да присъствам на разследването от самото му начало.

Прибрах се в квартирата.

Нямах настроение да работя над романа. Смъртта на Хелън забулваше ума ми като с покривало. Колкото повече мислех за нея, толкова по-ясно съзнавах колко глупаво съм постъпил. Физическата й привлекателност ме беше преизпълнила с възторг. Сега разбирах, че изобщо не съм я обичал. Смъртта й, като изключим тревогите, които ми създаде с отражението си върху живота ми, не бе особено съществена за мен. Разбрах и друго: че не е трябвало да бягам. Трябваше да имам смелостта да се обадя в полицията и да кажа истината. Докато не приключи следствието и не бъде издадено заключение за смърт, настъпила при нещастен случай, знаех, че няма да имам нито един спокоен миг.

Положително ще бъде възбудено следствие относно загадъчния Дъглас Шерард. Хелън бе казала, че е наела вилата на това име. Агентът за недвижими имоти непременно ще даде на полицията това сведение. Ще бъдат задавани въпроси: кой е Дъглас Шерард? Къде е той? Полицията навярно няма особено да се озадачи. Тя ще научи, че Хелън не е мисис Дъглас Шерард. Ще се досети, че се е уговорила с някой мъж, а мъжът не се е появил. Ще се задоволи ли полицията да пренебрегне този аспект на следствието? Бях ли прикрил достатъчно добре следите си, за да остана неразкрит, ако полицията започне да издирва Шерард?

Седях в просторната си всекидневна с изглед към римския Форум и се обливах в пот. Когато към четири часа телефонът иззвъня, с голяма неохота се надигнах от стола да вдигна слушалката.

— Ало? — казах аз, убеден, че гласът ми звучи като крякане на жаба.

— Ти ли си, Ед?

Познах гласа на Максуел.

— Да, аз съм. Кой друг може да бъде?

— Можеш ли да дойдеш тук веднага? — Стори ми се развълнуван и смутен. — Господи! Току-що научих нещо ужасно. Позвъниха от полицията. Твърдят, че са открили Хелън Чалмърс… мъртва!

— Мъртва! Какво се е случило?

— Ела тук, чуваш ли? Полицията ще пристигне всеки миг и искам да си тук.

— Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Така значи. Започваше малко по-рано, отколкото бях очаквал. Прекосих стаята, налях си два пръста шотландско уиски и го изпих. Забелязах, че ръцете ми треперят, а като се погледнах в огледалото над барчето за спиртните напитки, видях, че лицето ми е бледо и подпухнало, а очите гледат уплашено.

Излязох от квартирата и слязох до подземния гараж. Когато се включих в тежкия трафик, уискито започна да оказва въздействието си. Вече не се чувствах толкова уплашен. Когато спрях пред сградата на „Уестърн Телеграм“, и ръцете ми бяха престанали да треперят.

Намерих Максуел и Джина във външното помещение. Максуел изглеждаше зле. Лицето му беше бяло като прясно навалял сняг. Джина също имаше угрижен вид. Тя ме изгледа смутено, когато влязох, а после отстъпи в дъното на стаята, но чувствах, че продължава да ме наблюдава.

— Много ми е драго да те видя! — възкликна Максуел. Враждебността и самонадеяността му се бяха изпарили. — Какво ще каже старият, като научи? Кой ще му съобщи новината?

— Успокой се — казах рязко. — Какво е станало? Казвай! Искам да го чуя!

— Не ми дадоха подробности. Казаха само, че са я намерили мъртва. Паднала от една скала в Соренто.

— Паднала от скала? — Започнах усърдно да играя ролята си. — Какво е правила в Соренто?

— Не зная. — Максуел запали нервно цигара. — Какъв късмет извадих: още в самото начало да ми се случи такова нещо! Виж какво, Ед, ти ще трябва да съобщиш на Чалмърс. Има да ругае!

— Не се безпокой. Аз ще му кажа. Не мога да разбера обаче какво е търсила в Соренто.

— Може би полицията знае. Господи! Точно на мен да ми се случи! — Удари юмрук с дланта си. — Ти трябва да се заемеш с тази работа, Ед. Знаеш какъв е Чалмърс. Ще иска следствие. Непременно ще поиска следствие. Защото ще очаква…

— Я млъкни! — извиках аз. — Стига си се самонавивал. Това не е наша вина. Като иска следствие, голяма работа.

Джак направи усилие да се стегне.

— Лесно ти е на теб да приказваш. Ти си му любимецът. Но от мен той няма особена полза…

В този миг вратата се отвори и влезе лейтенант Итола Карлоти от Криминалния отдел на римската полиция.

Карлоти беше нисък, чернокос мъж, със загоряло от слънцето сбръчкано лице и бледосини, проницателни очи. Беше към четирийсет и пет годишен, но изглеждаше на трийсет. Познавах го от две-три години и добре се разбирахме. Беше енергичен и добросъвестен полицай, но не и гений в професията си. Получаваше резултати след грижливо и мъчително упорство в работата.

— Мислех, че сте в отпуск — каза той, като се ръкувахме.

— Тъкмо се готвех да излизам, когато се чу това — отвърнах аз. — Познавате ли синьорина Балети? А това е синьор Максуел. Той ще ме замества, докато отсъствам.

Карлоти се ръкува с Максуел и кимна на Джина.

— Да пристъпим към работа — казах аз, като се настаних върху бюрото на Джина и му направих знак да седне. — Сигурен ли сте, че това е Хелън Чалмърс?

— Не мисля, че има основание за съмнение — отговори той, като се изправи срещу мен, а не седна в стола, който му бях предложил. — Преди три часа получих доклад от полицейското управление в Неапол, че е било намерено тялото на млада жена в подножието на една скала, на пет мили от Соренто. Предполагаше се, че е паднала, както е вървяла по една пътека, която минава по ръба на скалата. Преди половин час ми предадоха, че е била идентифицирана като синьорина Хелън Чалмърс. Оказва се, че е била наела вила близо до мястото, откъдето е паднала. Когато претърсили вилата, установили по съдържанието на багажа й коя е. Искам някой от вашата служба да дойде с мен до Соренто за идентифициране на тялото.

Не бях очаквал това. При мисълта да вляза в моргата да разпозная останките на прелестната Хелън ми се догади.

Максуел побърза да се обади:

— Ти си я посрещал, Ед. Ще трябва да отидеш там. Аз съм виждал само нейни снимки.

Карлоти каза, като ме погледна:

— Тръгвам за там веднага. Можете ли да дойдете с мен?

— Ще дойда — отвърнах аз и се изхлузих от бюрото. Обърнах се към Максуел и добавих: — Задръж нещата, докато ти се обадя. Може да не е тя. Ще ти се обадя веднага щом разбера. Бъди на разположение дотогава.

— Ами Чалмърс?

— Аз ще имам грижата — отвърнах, обърнах се към Карлоти и добавих: — Окей, да вървим.

Потупах Джина по рамото и последвах Карлоти към изхода. Не проговорихме нищо, докато не се понесохме с колата към римското летище. После казах:

— Имате ли идея как е станало?

Карлоти ме изгледа безстрастно.

— Нали ви казах: паднала е от една скала.

— Помня какво ми казахте. Има ли нещо друго?

Той повдигна рамене, както само един италианец може да го направи.

— Не зная. Наела е вилата под името мисис Дъглас Шерард. Не беше омъжена, нали?

— Доколкото ми е известно, не.

Карлоти запали една от онези ужасни италиански цигари и издуха дима от прозореца на колата.

— Има някои усложнения — каза след продължително мълчание. — Синьор Чалмърс е влиятелен човек. Не искам неприятности.

— Аз също. Той е не само влиятелен, а и мой шеф. — Отпуснах се на седалката. — Освен че се е представила за мисис Дъглас Шерард… какви други усложнения има?

— Знаете ли нещо за нея? — Студените му сини очи се спряха изпитателно върху лицето ми. — Засега никой, освен вас, мен и неаполитанската полиция не знае за случилото се, но няма да е възможно то да се запази дълго в тайна. Изглежда е имала любовник.

Смръщих лице.

— Хубава новина за Чалмърс, ако научи! Трябва да внимавате какво говорите за печата, лейтенанте.

Той кимна.

— Давам си сметка. Според това, което чух, тя е наела вилата на имената на мистър и мисис Дъглас Шерард. Мислите ли, че е била тайно омъжена?

— Би могла, но не ми изглежда вероятно.

— Аз също не допускам. Но може да е била на неофициален меден месец в Соренто. — Пак повдигна изразително рамене. — Случва се. Познавате ли човек на име Дъглас Шерард?

— Не.

Карлоти изтръска пепелта от цигарата си.

— Гранди, който се занимава със случая, е склонен да приеме, че това е неволно падане. Поиска от мен помощ, само защото синьор Чалмърс е доста влиятелен. Неблагоприятно обстоятелство е, че в случая е замесен любовник. Ако нямаше такъв, всичко щеше да е съвсем просто и обяснимо.

— Може би не е необходимо да споменаваме за него — казах аз, поглеждайки от прозореца на колата.

— Възможно е. Знаете ли със сигурност дали е имала любовник?

— Не зная почти нищо за нея. — Усетих как дланите на ръцете ми се изпотяват. — Не бива да правим прибързани заключения. Докато не сме видели тялото, не можем да бъдем сигурни, че е тя.

— Боя се, че наистина е тя. Всичките й дрехи и багаж носят името й. Имаше и писма в багажа. Описанието съвпада. Не мисля, че може да има съмнения.

Повече нищо не казахме до качването си в самолета за Неапол, после неочаквано той рече:

— Ще трябва да обясните положението на синьор Чалмърс. Фактът, че е наела вилата под фалшиво име, ще се разкрие при следствието. Надявам се, разбирате, че не можем да направим нищо, за да прикрием това.

Личеше, че се безпокои да не си създаде неприятности с Чалмърс.

— Разбирам — отвърнах. — В края на краищата това не е нито вашето, нито моето погребение.

Карлоти ме изгледа косо.

— Синьор Чалмърс има голямо влияние.

— Да, има, но е трябвало да повлияе на дъщеря си, преди тя да попадне в това положение.

Карлоти запали нова ужасна цигара, отпусна се на седалката и изпадна в кома на размисъл. Аз се унесох в своите мисли.

Бях изненадан, че Карлоти не спомена нищо повече за Дъглас Шерард. Това ми създаваше известно безпокойство. Познавах Карлоти. Той действаше бавно, но из основи.

Пристигнахме в Неапол около пладне. Очакваше ни полицейска кола. До нея стоеше лейтенант Гранди от неаполската полиция.

Беше среден на ръст, с продълговато, с остри черти лице, тъмни, сериозни очи и мургав тен. Ръкува се с мен, загледан над дясното ми рамо. Имах впечатлението, че не е във възторг от включването ми в групата. Упъти Карлоти към задната седалка, а мен настани отпред до шофьора. След това седна до Карлоти.

По време на дългото и бързо пътуване до Соренто долавях едва-едва бързата му италианска реч — говореше безспир, с глас, малко по-висок от шепот.

Опитах се да доловя какво казва, но шумът на вятъра и ревът на мотора правеха това невъзможно. Отказах се, запалих цигара и се загледах през предното стъкло в разгъващото се шосе, което непрестанно бягаше насреща ни. Мислех си за моето пътуване с таксито миналата нощ, което беше много по-бързо и много по-опасно.

Пристигнахме в Соренто. Шофьорът зави зад гарата към малка тухлена постройка, която изпълняваше функциите на градска морга.

Слязохме от колата. Карлоти ми каза:

— Това посещение няма да ви е приятно, но се налага. Трябва да бъде идентифицирана.

— Няма нищо — отговорих.

Но не беше нищо. Плувнах в пот и сигурно страшно съм пребледнял. Ала не биваше да се тревожа за външния си вид. Всеки на мое място би изглеждал така при такива обстоятелства.

Последвах Карлоти през вратата по облицован с плочки коридор, който водеше към малка, гола стая.

В средата на стаята имаше плот, поставен на дървени магарета, върху който лежеше тяло, покрито с чаршаф.

Пристъпихме към плота. Сърцето ми биеше едва-едва. Чувствах се зле, имах усещането, че ще припадна. Видях как Карлоти се пресегна и отметна чаршафа.