Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (18)

III

В момента, в който видях Карлоти на вратата, разбрах за пръв път как се чувства един престъпник, когато пред него ненадейно се появи полицията. Секунда и нещо останах неподвижен, загледан в лейтенанта. Сърцето ми сякаш пропусна няколко удара, а после запрепуска така бясно, че едва си поемах дъх. Дали Карлоти бе дошъл да ме арестува? Дали не беше открил по някакъв начин, че аз съм Шерард?

Джина се появи на прага на всекидневната.

— Добър вечер, лейтенанте — поздрави го тя. Спокойният й, тих глас ми подейства успокояващо.

Карлоти й кимна.

Отдръпнах се.

— Влезте, лейтенанте.

Карлоти пристъпи напред.

— Това е сержант Анони — каза той и кимна към колегата си, който го последва в коридора.

Въведох ги във всекидневната. Бях вече превъзмогнал първоначалния си шок, но все още бях доста неспокоен.

— Не очаквах да ме посетите, лейтенанте — казах аз. — Знаехте ли, че съм тук?

— Случайно минавах насам. Видях, че свети. Бях любопитен да узная кой може да е тук. И имах късмет. Защото исках да говоря с вас.

Анони, нисък и набит мъж, с плоско, безизразно лице, се облегна на стената до вратата. Като че ли не проявяваше интерес към това, което ставаше.

— Заповядайте, седнете — казах аз и посочих на Карлоти един стол. — Току-що пийнахме по чашка. Желаете ли и вие нещо?

— Не, благодаря.

Закрачи из стаята, пъхнал ръце в джобовете на дрехата си. Отиде до прозореца, погледна навън, после се обърна и ме приближи, след което седна до мен. Аз също седнах. Джина се настани върху облегалката на канапето.

— Научих, че сте взели тази сутрин от лейтенант Гранди камерата на синьорина Чалмърс — каза Карлоти.

Изненадан, аз отвърнах:

— Да, така е. Гранди ми каза, че тя повече не ви е нужна.

— Така мислех и аз, но като размислих, промених решението си. — Извади пакетче цигари и запали. Знаеше, че не бива да предлага на Джина и на мен от тези, които пушеше. — Реших, че съм проявил прибързаност с преценката, че камерата няма да ни трябва. Ще имате ли нещо против да ни я върнете?

— О, не. Ще ви я донеса утре сутринта. Това устройва ли ви?

— Тя не е ли тук?

— В моята квартира е.

— Удобно ли е да я вземем още сега?

— Ами, добре. — Запалих цигара и отпих глътка от питието си. Имах нужда от алкохол. — Какъв е този внезапен интерес към камерата, лейтенанте?

— Като размислих, реших, че е странно да няма филм в нея.

— Доста късничко сте стигнали до този извод, не мислите ли?

Той сви рамене.

— Отначало реших, че е възможно синьорината да е забравила да сложи филм в камерата, но после разговарях с един експерт. Като се има предвид, че индикаторът за изразходвания филм показваше три и половина метра, може да се заключи, че в нея е имало филм и че той е бил изваден. Не съм запознат с устройството на кинокамерите. А сега разбирам, че не е трябвало да я освобождавам толкова скоро.

— Е, не е пострадала от това. Ще я имате още тази вечер.

— Нямате ли идея кой би могъл да извади филма?

— Не, освен ако това не е направила самата синьорина.

— Филмът очевидно е бил изваден, без да се отвори филмовият процеп. А това означава, че той е бил изложен на светлината при изваждането му, с което фактически е бил унищожен. Синьорината едва ли би постъпила така.

— Предполагам, че сте прав. — Облегнах се назад в стола си. — Мислех, че с тази работа вече е приключено, лейтенанте. А сега, изглежда, имате съмнения.

— Съмненията ми бяха наложени от други — бе отговорът на Карлоти. — Синьорината е купила десет кутии с филми. Те липсват. Филмът в камерата също липсва. Огледах днес сутринта този апартамент. Няма никакви лични книжа. Като се знае, че синьорината е престояла тук близо тринайсет седмици, изглежда странно да не е получавала, нито написала поне едно писмо, да не получи никакви сметки, да няма календар-бележник и записани телефонни номера. Освен, разбира се, ако някой вече е бил тук и е отнесъл всички тези нейни неща.

— Аз също забелязах — казах, като оставих чашата си на масата. — Разбира се, самата Хелън Чалмърс би могла да изхвърли някои неща преди заминаването си.

— Възможно, но малко вероятно. Дошли сте тук сигурно, за да приключите с апартамента?

— Да. Чалмърс ми каза да се освободим от всички нейни вещи.

Карлоти се загледа в безупречно поддържаните си нокти, после ме погледна.

— Съжалявам, че ще наруша нарежданията, които са ви дадени, но трябва да ви помоля засега да оставите всичко както си е. Възнамерявам да запечатам апартамента до приключване на следствието.

Трябваше да се противопоставя на това, макар че бях съвсем наясно какво си мисли.

— Мога ли да зная съображенията за тази мярка, лейтенанте?

— Нека ги назовем рутинна практика — изрече кротко Карлоти. — Възможно е след следствието да има и разследване.

— Но аз разбрах от Чалмърс, че съдия-следователят се е съгласил да издаде решение за смърт при злополука.

Карлоти се усмихна.

— Вярвам, че такова е било намерението му въз основа на съществуващите доказателства, но тъй като следствието няма да приключи по-рано от понеделник, възможно е да възникне нов доказателствен материал, който да промени положението.

— Чалмърс няма да е доволен.

— Жалко.

От тази констатация личеше, че вече не се бои от Чалмърс.

— Говорихте ли с шефа си? — попитах. — Ако не се лъжа, Чалмърс е разговарял и с него.

Карлоти отрони пепелта от цигарата в ръката си, после тръсна пепелта върху килима.

— Шефът ми е съгласен с мен. Все още е възможно смъртта на синьорината да е случайна, но липсващите филми, този американец, когото са видели в Соренто, и фактът, че в апартамента, в който се намираме сега, няма никакви лични документи, ме принуждава да заключа, че има основания за образуването на следствие. — Издуха дразнещия дробовете дим в лицето ми. — Има и нещо друго, което ме озадачава. Научих от банковия директор на синьорината, че е получавала седмична издръжка в размер на шейсет долара. При пристигането си в Рим тя е носела малък сандък и куфар. Навярно сте видели какво съдържат шкафовете и чекмеджетата в другата й стая. Питам се откъде са дошли парите за закупуването на всичко това.

Личеше недвусмислено, че Карлоти вече е започнал да се рови в живота на Хелън, и си спомних уплашения поглед на Джун, когато ме помоли да не се ровя самият аз.

— Виждам, че сте изправен пред някои проблеми — изрекох колкото може по-нехайно.

— Няма да е зле да тръгнем за вашия апартамент и да приберем камерата — каза Карлоти и стана. — След което няма да се наложи отново да ви безпокоя.

— Окей. — Аз също станах. — Ела с нас, Джина. Ще вечеряме, като предадем камерата на лейтенанта.

— Ще бъдете ли така любезен да ми предоставите ключа от този апартамент? — попита Карлоти. — Ще ви го върна след няколко дни.

Дадох му ключа, а той го връчи на Анони.

Излязохме на площадката. Анони не дойде с нас. Остана в апартамента.

Когато тримата потеглихме с асансьора, Карлоти каза:

— Относно контролния номер на колата, за която питахте. Има ли нещо общо със синьорината?

— Казах ви: този човек едва не се блъсна в мен. Не искаше да спре. Мислех, че съм запомнил номера, но явно не съм успял.

Усетих погледа му, впит в лицето ми. Не казахме нищо повече, докато се качвахме в моята кола, после той рече:

— Може ли да ми дадете имената на някои приятели на синьорината?

— Съжалявам, не мога. Мисля, че вече ви казах: почти не се познавахме с нея.

— Но сте разговаряли?

Благият му тон ме накара да бъда нащрек.

— Естествено, обаче тя не ми каза нищо за живота си в Рим. В края на краищата е дъщеря на шефа и през ум не ми мина да я разпитвам.

— Водили ли сте я на вечеря в ресторанта при „Треви“ преди около четири седмици?

Сякаш някой ме удари жестоко под сърцето. Доколко бе осведомен този Карлоти? Някой трябва да ни е видял. Знаех, че не бива да си позволявам да го лъжа.

— Да, спомням си. Случайно я срещнах и тъй като отивах да вечерям, й предложих да отидем заедно.

Настъпи пауза, след която Карлоти каза:

— Разбирам.

Навлязох с колата в улицата, на която живеех, и спрях пред отделния си вход.

В колата цареше напрегната атмосфера. Сърцето ми туптеше така оглушително, че се боях полицаят да не го чуе.

— И само този път ли сте излизали с нея?

Умът ми заработи трескаво. Бяхме ходили и два пъти на кино; бяхме и вечеряли два-три пъти заедно. За да спечеля време, казах:

— Какъв е този разпит?

Отворих вратата на колата и слязох. Карлоти ме последва и се озова на тротоара.

Търпеливо, но някак неуверено, той повтори въпроса си.

— Доколкото си спомням, друго няма. — Проврях глава в колата. — Няма да се бавя — казах на Джина. — Чакай ме тук, после ще вечеряме.

Карлоти ме последва по спираловидното стълбище. Тананикаше си тихо и усещах как очите му са впити в тила ми. Поех по коридора, който водеше право към входната врата на моя апартамент. Бях го преполовил, когато видях, че вратата е открехната. Спрях като закован.

— Ха… и таз добра! — възкликнах.

— Затворихте ли вратата на излизане? — попита Карлоти, минавайки пред мен.

— Разбира се.

Достигнахме едновременно вратата.

— О, по дяволите! Прилича ми на взлом — казах аз и посочих разбитата брава на входната врата. Влязох в коридора на апартамента, но Карлоти ме дръпна назад.

— Ако обичате… нека аз вляза пръв — изрече кратко той и като пристъпи тихо, влезе в коридора, премина го с две бързи крачки и разтвори вратата на всекидневната. Следвах го по петите.

Всички лампи бяха запалени. Застанали на прага, ние се взирахме из стаята, из която сякаш беше вилнял ураган.

Всичко беше в безпорядък. Шкафовете зееха разтворени, два-три стола бяха преобърнати, всички чекмеджета на бюрото бяха извадени, а книжата ми се валяха разпръснати по пода.

Карлоти влезе бързо в спалнята ми. После чух как се втурна по коридора към банята.

Отидох до бюрото. Надникнах в най-долното чекмедже, където бях заключил камерата. Ключалката беше насилена и, разбира се, камерата липсваше.