Включено в книгата
Оригинално заглавие
You find him, I’ll fix him, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)
Сканиране
noisy (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чакам те в Соренто

ИК „Гарант-21“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Александър Георгиев

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-20-X


Първа глава

I

През един горещ юлски следобед дремех в службата си, настроен миролюбиво към всички и без важни задачи за деня, когато звънът на телефона ме стресна и пробуди.

Вдигнах слушалката.

— Да, Джина?

— На телефона е мистър Шъруин Чалмърс — изрече задъханата Джина.

Моят дъх също пресекна.

— Чалмърс? За Бога! Да не е тук, в Рим?

— Обажда се от Ню Йорк.

Възстанових донякъде дишането си, но не напълно.

— Окей, свържи го с мен — казах аз и се наклоних напред в стола, не по-спокоен от стара мома, открила мъж под леглото си.

Вече четири години завеждах римския филиал на „Ню Йорк Уестърн Телеграм“, но това беше първият ми контакт с Чалмърс — собственика на вестника.

Той беше мултимилионер, диктатор в своята област и блестящ журналист. Да ти се обади Шъруин Чалмърс по телефона е все едно Президентът да те покани на чай в Белия дом.

Долепих слушалката до ухо и зачаках. Чуваше се обичайното щракане и пукане, после студен женски глас изрече:

— Мистър Досън ли е насреща?

Потвърдих.

— Изчакайте да ви се обади мистър Чалмърс.

Казах, че ще изчакам и се запитах как ли би реагирала, ако бях казал, че няма да изчакам.

Последваха още щраканици и пукания, след което един глас, който прозвуча като удар на чук върху наковалня, излая:

— Досън?

— Да, мистър Чалмърс.

Настъпи пауза и аз се запитах за какво ли ще получа ритник в задника. Непременно щеше да бъде ритник. Не можех да си представя, че голямото началство ще се обади по друг повод, освен недоволство.

Но по-нататъшните му думи ме гръмнаха.

— Виж какво, Досън — каза той, — дъщеря ми пристига утре в Рим със самолета в единайсет и петдесет. Искам да я посрещнеш и да я откараш в хотел „Екселсиор“. Секретарката ми е уредила резервацията. Ще го направиш ли?

За пръв път чувах, че има дъщеря. Знаех, че се е женил четири пъти, но тази дъщеря бе новост за мен.

— Тя ще учи в университета — продължи той, а думите се отрониха тежко, сякаш тази тема му бе досадна и гледаше да приключи с нея възможно по-бързо. — Ако й е нужно нещо, казал съм й да се обърне към теб. Не искам да й даваш пари. Това е много важно. Ще получава от мен шейсет долара седмично, което е напълно достатъчно за едно младо момиче. Чака я работа и ако я върши така, както аз искам, няма да й са нужни много пари. Но искам да съм сигурен, че край нея ще има човек, към когото да се обърне, в случай че заболее или изникне нещо друго.

— Значи тя няма никакви познати тук? — попитах аз, защото тази перспектива никак не ми беше по вкуса. Нямам високо мнение за себе си като бавачка и болногледачка.

— Дал съм й препоръчителни писма, за да се представи на някои хора, но тя ще бъде в университета, така че ще има възможност да опознае не един и двама души — добави Чалмърс. Долових нетърпеливост в гласа му.

— Окей, мистър Чалмърс. Ще я посрещна и ако има нужда от нещо, ще се погрижа.

— Точно това искам. — Настъпи пауза, после той рече: — Там при вас нещата в ред ли са? — Ала в гласа му не долових особен интерес.

Казах, че нещата вървят малко мудно. Настъпи нова дълга пауза. Чувах как диша тежко. Представих си го: нисък и дебел човек с едра долна челюст като на Мусолини, с очи като остриета на ледокопи и уста като капан за мечки.

— Хамърсток ми говори за теб миналата седмица — изрече ненадейно той. — Изглежда, смята да те върне тук, в Щатите.

Поех си дъх продължително и бавно. Жадувах да чуя тази новина вече десет месеца.

— Хм, ако се уреди въпросът, ще бъда неизказано доволен.

— Ще помисля по въпроса.

Изщракването в ухото ми подсказа, че е затворил телефона. Поставих слушалката на мястото й, оттласнах стола си назад, за да поотдъхна от напрежението, и се загледах в отсрещната стена, като същевременно си мислех колко хубаво ще бъде да се прибера в родината след четири години, прекарани в Италия. Не че Рим не ми харесваше, но знаех, че докато заемам тази длъжност, няма да получа нито увеличение на заплатата, нито имам изгледи за повишение. Ако щях да постигна напредък в службата, това можеше да стане единствено в Ню Йорк.

След като размишлявах напрегнато няколко минути, без да намеря отговор на вълнуващите ме въпроси, отидох в канцеларията на Джина.

Джина Валети — тъмнокоса, хубава, жизнена, двадесет и три годишна — беше моя секретарка и момиче за всичко, откак заех длъжността си в Римския ни филиал. Винаги съм недоумявал как е възможно едно хубаво момиче с чудесна фигура да бъде и толкова умно.

Тя спря да пише на машината и ме погледна изпитателно.

Казах й за дъщерята на Чалмърс.

— Звучи страхотно, нали? — попитах, седнал на края на бюрото й. — Преливаща от енергия дебела студентка, която се нуждае от съветите и вниманието ми: ето какво ще върша за „Уестърн Телеграм“!

— Може да е красива — изрече Джина с хладен тон. — Много американки са красиви и привлекателни. Може да се влюбите в нея. Ако тя стане ваша съпруга, ще бъдете в много благоприятно положение.

— Все женитби са ви в главата — отбелязах аз. — Всички италианки мислят за едно и също. Не си виждала Чалмърс, но аз съм го виждал. Няма начин да е красива, щом произхожда от неговата конюшня. Освен това той не би ме допуснал за зет. Сто на сто смята да омъжи дъщеря си за човек с положение.

Джина ме изгледа продължително и бавно иззад изящно извитите си черни клепки, после повдигна хубавите си рамене.

— Почакайте, докато я видите — каза.

Джина като никога се излъга, но аз също. Хелън Чалмърс не ми се видя красива, ала не беше и дебела, нито преливаше от енергия. Изглеждаше съвсем различна от моите очаквания. Беше руса, носеше очила с рогови рамки, размъкнато облекло и обувки с нисък ток. Косата й беше прибрана отзад. На вид беше убийствено безинтересна, колкото безинтересна може да бъде всяка прекалено сериозна възпитаничка на колеж.

Посрещнах я на летището и я откарах до хотел „Екселсиор“. Казах й обичайните любезности, които се казват на непознат човек, тя също отговаряше любезно. До момента, в който я оставих в хотела, успя толкова да ми досади, че нямах търпение да се отърва от нея. Казах й да ми се обади в службата, ако има нужда от нещо, дадох й телефонния си номер и й кимнах за сбогом. Бях убеден, че няма да се обади. Стори ми се достатъчно оправна, за да се измъкне без моя помощ или съвет от всяко положение.

Джина й изпрати в хотела цветя от мое име. Беше съчинила и телеграма до Чалмърс, в която го известяваше, че момичето е пристигнало благополучно.

Чувствах, че няма какво повече да върша в тази насока и тъй като по същото време се случиха няколко интересни събития, аз изличих от съзнанието си мис Чалмърс.

След десетина дни Джина ми намекна, че е редно да се обадя на момичето и да разбера как живее. Така и постъпих, но от хотела ми съобщиха, че мис Чалмърс е напуснала „Екселсиор“ преди шест дни и не е оставила адреса си.

Джина ме посъветва да открия къде живее, в случай че шефът поиска да узнае.

— Окей, но ти ще издириш адреса — отвърнах аз. — Нямам време.

Тя получи информацията от Главното полицейско управление. Оказа се, че мис Чалмърс е наела тристаен мебелиран апартамент на една пряка на виа „Кавур“. Джина взе телефонния номер и аз се обадих.

Стори ми се изненадана и трябваше два пъти да повторя името си, преди да падне монетата. Изглежда ме беше забравила напълно, както аз нея, и това неизвестно защо ме подразни. Каза, че всичко е наред, че живее добре и ми благодари за проявеното внимание. В гласа й се долавяше припряност, от която си направих извода, че й е неприятно, задето я разпитвам, и използуваше онзи любезен тон, с който дъщерите на големите богаташи разговарят с подчинените на своите бащи, а това направо ме вбеси.

Претупах разговора, като не пропуснах да повторя, че ако има нещо, което бих могъл да направя за нея, ще го направя, и затворих.

Джина, досетила се какво е положението по израза на лицето ми, каза тактично:

— В края на краищата тя е милионерска щерка.

— Да, зная — отговорих. — Отсега нататък сама да се грижи за себе си. Защото тя фактически ме разкара.

Оставихме въпроса на тази фаза.

През следващите четири седмици не чух нищо повече за нея. Имах доста работа в службата, защото смятах да изляза в отпуск за един-два месеца и исках да оставя всичко в отлично състояние за Джак Максуел, който щеше да дойде от Ню Йорк да ме смени.

Възнамерявах да прекарам една седмица във Венеция, а после да отида на юг, в Иския, за още три седмици. Това бе първият ми по-продължителен отпуск за тези четири години и го очаквах с голямо нетърпение. Смятах да пътувам сам. Обичам самотата, когато мога да си я осигуря, обичам да променям плановете си къде да спра и колко дълго да остана, а ако съм с друг, няма да имам тази свобода на действията.

Четири седмици и два дена след разговора ми с Хелън Чалмърс ми се обади Джузепе Френци, мой добър приятел, който работеше в „Д’Италия дел пополо“. Покани ме на един вечерен прием, който Гуидо Лучино, собственик на киностудия, давал в чест на някаква кинозвезда, постигнала голям успех на фестивала във Венеция.

Обичам италианските приеми. Те са приятни и забавни, а храната е винаги чудесна. Казах, че ще го взема към осем часа.

Лучино имаше голямо жилище край Порта Пипчана. Когато пристигнахме на приема, цялата алея за коли бе задръстена от кадилаци, ролс-ройси и бугати, при вида на които моят буик, модел 1954 година, се присви от срам, докато го провирах в най-крайното място на паркинга.

Приемът се оказа на ниво. Познавах повечето от присъстващите. Половината бяха американци, и Лучино, който си падаше по американците, поднасяше силен алкохол. Към десет часа, след като бях изпил внушителен брой чисти уискита, излязох в патиото[1] да се полюбувам на луната и да се разхладя.

Там заварих самотна млада жена в бял вечерен тоалет. Голият й гръб и рамене изглеждаха на лунната светлина като изваяни от порцелан. Беше облегнала ръце на каменния парапет и, отметнала глава, се взираше в луната. От лунните лъчи русите й коси изглеждаха като излети от стъкло. Приближих се, спрях до нея. И аз се загледах в луната.

— Много е приятно тук след лудницата вътре — казах.

— Да.

Не се обърна да ме види. Хвърлих й поглед крадешком.

Беше красива. Чертите й бяха дребни, устните блестяха, яркочервени; лунният светлик се отразяваше в очите й.

— Мислех, че познавам цял Рим — обадих се пак. — Как е възможно да не ви познавам?

Тя извърна глава и ме погледна. После се усмихна.

— Би трябвало да ме познавате, мистър Досън — промълви. — Толкова ли съм се променила?

Взрях се в нея и усетих как внезапно пулсът ми се ускори и нещо стегна гърдите ми.

— Не ви познавам — настоях аз, като си мислех, че тя е най-прелестната жена, която съм виждал в Рим, тъй млада и възхитителна.

Красавицата се засмя.

— Напълно ли сте сигурен? Аз съм Хелън Чалмърс.

Бележки

[1] Патио (исп.) — открит вътрешен двор, често ограден с галерии; широко разпространен е в средиземноморските страни и в Латинска Америка. — Б.пр.