Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (28)

I

В десет часа на другата сутрин влязох в Пресклуба и попитах стюарда дали някой ме чака.

Стюардът каза, че имало един господин в кафе-бара. По тона, с който произнесе думата „господин“, разбрах, че това е просто проява на учтивост.

Намерих Сарти да седи в един ъгъл, да върти в ръце шапката си и да зяпа разсеяно в отсрещната стена.

Отведох го до по-удобен стол и го настаних на него. Той стискаше кожена папка, която положи върху дебелите си колене. Чесновият му дъх можеше да прогони от кила на някой кораб полепналите рачета.

— Е? Какво открихте? — попитах аз.

— Съобразно вашите инструкции, синьор — започна той и откопча ремъците на папката си, — възложих на най-добрите си хора да издирват данни за синьорина Чалмърс. Очаквам техните сведения, но междувременно успях да получа достатъчно информация от друг източник. — Почеса върха на ухото си, размърда се неспокойно на стола и продължи: — Винаги е възможно, когато се прави такова издирване, да изпъкнат някои неприятни факти. И за да ви подготвя за това, което ще ви съобщя, ще изложа накратко какво съм открил.

Поради фактите, които сам бях установил за Хелън и живота й, никак не се изненадах, че той и хората му са направили подобни открития.

— Говорете — казах аз. — Досещам се донякъде какво ще ми разкриете. Предупредих ви, че това е поверителна работа. Синьорината е дъщеря на много влиятелен човек и трябва да бъдем внимателни.

— Съзнавам това, синьор. — Сега Сарти изглеждаше още по-злочест. — Трябва да имате предвид, че лейтенант Карлоти действа в същата насока и не след дълго ще разполага със същата информация. — Потупа папката с длан. — По-точно казано, той ще получи информацията в тридневен срок.

Втренчих се в него.

— Откъде знаете това?

— Може би ви е известно, че синьорината е била наркоманка — каза Сарти. — Нейният баща й е осигурявал много малка издръжка. А тя се е нуждаела от значителни суми, за да си купува наркотика. Ще изтъкна със съжаление, синьор, че за да си осигури необходимите пари, тя е шантажирала много мъже, с които е била интимна.

Внезапно се запитах дали е установил, че съм бил набелязан за предстояща нейна жертва.

— Досещах се в известна степен за това — отвърнах аз. — Не отговорихте на въпроса ми. Как разбрахте, че Карлоти…

— Ще ме извините, синьор — прекъсна ме Сарти, — но ще пристъпя към това след миг. В тази папка имам списък на имената и адресите на мъжете, от които синьорината е получила пари. Ще ви оставя списъка да го проучите. — Изгледа ме продължително и проницателно, което ме хвърли във внезапна пот. Вече бях сигурен, че името ми е в списъка.

— Как се добрахте до тази информация? — попитах, извадих пакет цигари и му предложих.

— Не, благодаря. Не ми харесват американските цигари — рече Сарти и кимна учтиво. — Ако позволите…

Измъкна италиански цигари и запуши.

— Получих списъка от синьор Верони, частен детектив, работил някога в полицията. Той се занимава със специални случаи и взема много скъпо. Имал съм възможност да му помагам от време на време чрез моята много по-голяма организация. Като знаех, че ви е нужна само спешна информация, се отнесох към него. И той веднага ми осигури тези сведения от своите архиви.

— Как ги е получил? — запитах аз, наведох се напред и се вгледах в Сарти.

— Имал е инструкции да наблюдава синьорината, щом тя пристигне в Рим. Той и двама от неговите хора са я поемали на смени и не са я изпускали от очи по време на престоя й в Рим.

Това направо ме потресе.

— Следили ли са я в Соренто? — попитах аз.

— Не. Не са имали такива нареждания. Казали са на Верони да я следи само докато е в Рим.

— Кой му е наредил да я следи?

Сарти се усмихна тъжно.

— Не мога да ви кажа, синьор. Надявам се, разбирате, че това, което вече споменах, е строго поверително. Само защото Верони ми е много добър приятел, а също и защото му дадох честната си дума да не предавам тази информация, той се съгласи да ми помогне.

— Тъй като вече нарушихте честната си дума — изрекох нетърпеливо, — какво ви пречи да ми кажете и кой му е възложил да следи момичето?

Сарти вдигна рамене.

— Нищо, синьор, само че той не ми каза името на човека.

Облегнах се назад.

— Казахте, че Карлоти щял да получи тази информация след три дни. Откъде знаете това?

— Верони информира лейтенанта. Аз го склоних да изчака три дни.

— Но защо ще дава на Карлоти тази информация?

— Защото подозира, че синьорината е била убита — изрече Сарти със скръбен тон — и смята за свой дълг да предаде информацията на лейтенанта. Само когато частните детективи помагат на полицията, могат и те да разчитат на помощ от нейна страна.

— Защо сте му казали да задържи информацията три дни?

Сарти се размърда притеснено.

— Ако бъдете така любезен да прочетете сведенията, които съм приготвил, ще разберете причината, синьор. Вие сте мой клиент. Може да се наложи да извършите нещо през тези три дни. Да речем, че по този начин съм ви спечелил малко време.

Опитах се да срещна погледа му, но не сполучих. Загасих цигарата и запалих нова. Чувствах се много зле.

— Името ми е в списъка, така ли? — казах аз, като положих усилия гласът ми да звучи спокойно.

Сарти наведе глава.

— Да, синьор. Известно е, че сте посещавали два пъти апартамента на синьорината през нощта. Известно е също така, че тя ви се е обадила в службата и е поискала да й донесете една фотографска принадлежност, когато пристигнете при нея в Соренто, и че е използувала името мисис Дъглас Шерард, когато ви се е обадила. Верони подслушвал телефонната ви линия.

Смразих се.

— И Верони смята да предаде тази информация на Карлоти?

Сарти сякаш щеше да се разплаче в следващия миг.

— Смята, че е негов дълг, синьор. Освен това той знае, че ще си навлече сериозни неприятности, ако задържа информация при случай, свързан с убийство. Защото ще бъде обвинен в съучастничество.

— Но въпреки това приема да ми даде три дни отсрочка?

— Аз го убедих да се съгласи, синьор.

Изгледах го. Чувствах се като заек, видял пор в дупката си. Точно такъв беше случаят. Вече не можех да се измъкна с лъжа. Ако Карлоти узнае, че аз съм Дъглас Шерард, изобщо няма да му трябва бележката, която бях оставил за Хелън. Веднага ще се насочи към мен и рано или късно ще изгърмя. Не се залъгвах, че мога да се отърва, след като Карлоти получи сведенията на Верони.

— Може би ще пожелаете да прегледате сведенията, синьор? — каза Сарти. Стараеше се да не ме гледа. Успя да си придаде съчувстващ и скръбен вид като собственик на погребално бюро. — После навярно ще трябва отново да си поговорим. Може да имате някакви нареждания за мен.

Стори ми се, че думите му крият зловещ намек, но не можех да определя какъв.

— Дайте ги — рекох аз. — Ако не бързате, бихте могли да почакате тук. Ще ми дадете на разположение половин час, нали?

— Разбира се, синьор — отвърна той и измъкна сноп листа от папката си. Подаде ми ги. — Не бързам.

Взех листата, оставих го и се упътих по коридора към бара за коктейли. По това време, а беше и неделя, целият бар беше на мое разположение.

Появи се барманът. С обидената си физиономия ми подсказа, че не е уместно да го безпокоя.

Поръчах двойно уиски, занесох питието до една ъглова маса и седнах. Пиех го чисто. То помогна да притъпя скованите си чувства, но не отне страха ми.

Прочетох грижливо написаните на машина страници — те бяха повече от двайсет. Сред тях имаше и списък от петнайсет имена, повечето от които ми бяха познати. Името на Джузепе Френци стоеше на първо място. Моето беше в средата на списъка. Бяха отбелязани датите, на които Хелън е прекарала нощта с Френци, тези, на които той я е посещавал в апартамента й, през кои нощи е била с други мъже. Прескочих тези подробности. Спрях се внимателно на данните, които засягаха моите контакти с Хелън. Сарти не ме бе излъгал, като ми каза, че Верони и неговите хора не са изпускали Хелън от очи. Всяка среща, която бях имал с нея, беше грижливо описана. Всяка дума, която тя и аз си бяхме разменили по телефона, беше цитирана. Имаше подробности и от телефонни разговори между нея и други мъже и сега, след като прочетох сведенията, пролича съвсем ясно, че аз съм бил поредната й бъдеща жертва на шантаж.

Три дена!

Можех ли при това положение да се надявам, че в този срок ще успея да улича Карло като виновник за смъртта на Хелън? Няма ли да бъде по-умно да отида при Карлоти и да му кажа цялата истина, като го насоча по следите на Карло? Но защо му трябва да тръгва подир Карло? Като изслуша моя разказ, той ще се убеди, че аз съм убил Хелън. Не… трябваше да постъпя по друг начин.

И тогава изведнъж ми хрумна нещо. В сведенията на Верони не се споменаваше нито дума за Карло или Майра Сети. Но Хелън, изглежда, се е обаждала на него или на нея поне веднъж. Фактът, че телефонният номер на Майра бе надраскан на стената в апартамента на Хелън, доказваше това. В такъв случай защо и Карло, и Майра отсъстваха в сведенията?

Имаше вероятност Верони да е включил само разговорите, които Хелън е водила с жертвите на своите шантажи, но положително е предала по телефона нещо на Карло или Майра и си е струвало то да бъде включено в сведенията.

Посветих няколко минути на тези размишления. Сетне поисках от бармана да ми даде телефонния указател на Рим. Той ми го подаде важно, сякаш ми правеше кой знае какво благодеяние, и попита дали ще желая друго питие. Казах, че засега не желая.

Запрелиствах бързо страниците на указателя, за да намеря името на Верони, но такова име не открих. Това не беше странно. Той вероятно бе регистрирал Бюрото си под измислено име.

Прекосих бара, за да отида до телефонната будка, която се намираше до него, и се обадих на Джим Матюс.

Наложи се да почакам малко, докато го събудя и стане от леглото.

— Боже господи! — възкликна той, когато се обади. — Не знаеш ли, че е неделя, смахнат тъпако? Легнах си в четири сутринта!

— Не ми хленчи — рекох аз. — Трябва ми информация. Чувал ли си за някой си Верони, частен детектив, който се занимавал със специални случаи и вземал много скъпо?

— Не съм — каза Матюс. — Схванал си погрешно името. Познавам всички частни детективи в този град. Сред тях няма никакъв Верони.

— Да не би да ти е убегнал от погледа?

— Напълно сигурен съм, че няма такъв. Сгрешил си името.

— Благодаря, Джим. Извинявай, че те вдигнах от леглото — отвърнах аз и затворих, преди да започне да ме ругае.

Казах на бармана, че съм променил решението си за питието, занесох уискито на масата си и продължих да преглеждам сведенията.

От петнайсетте мъже, които Хелън беше шантажирала, аз единствен, както излизаше от тези сведения, имах не само мотива, но и възможността да я убия.

Прекарах още пет минути, премисляйки ситуацията, после довърших питието и, почувствал се по-самоуверен, се върнах в кафе-бара.

Сарти седеше там, където го бях оставил, въртеше в ръце шапката си и изглеждаше тъжен. Стана, когато го доближих, и седна, след като седнах аз.

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да прочета това — казах аз и му подадох снопа листа.

Той се отдръпна от тях, сякаш му бях размахал пред лицето отровна змия.

— Те са за вас, синьор. Не бих искал да ги задържам.

— Да, разбира се. Разсеях се. — Сгънах листата и ги сложих във вътрешния си джоб. — Синьор Верони има ли копия?

Гънките в края на устните на Сарти се извиха надолу.

— За жалост, да.

Запалих цигара и изпънах крака. Престанах да изпитвам страх. Бях осенен от идеята какво се крие зад тази инсценировка.

— Синьор Верони богат ли е? — попитах.

Сарти повдигна черните си, кръвясали очи и ме погледна въпросително.

— Частният детектив никога не е богат, синьор — каза той. — Работиш един месец, а после три месеца стоиш без всякакъв ангажимент. Не бих казал, че синьор Верони е заможен.

— Мислите ли, че бихме могли да се спазарим с него?

Сарти като че се замисли. Почеса се по осеяното си с пърхот теме и се намръщи към бронзовия пепелник, който стоеше до него на масата.

— В какъв смисъл да се спазарим, синьор?

— Да речем, че му предложа да откупя от него сведения — казах аз. — Вие навярно сте ги чели.

— Да, синьор. Четох ги.

— Ако Карлоти се добере до тях, ще направи извода, че аз съм виновен за смъртта на синьорината.

Сарти придоби такава физиономия, сякаш се готвеше да избухне в сълзи.

— Такова беше злополучното впечатление, което придобих и аз, синьор. Това е единствената причина, поради която помолих синьор Верони да не предприема нищо до три дни.

— Допускате ли, че високото чувство за дълг на Верони ще му попречи да се спазари с мен?

Сарти повдигна тлъстите си рамене.

— В моята професия, синьор, се гледа винаги напред. Добре е да си подготвен за всяка евентуалност. Реших, че е възможно да пожелаете да скриете тези сведения от лейтенант Карлоти. И споменах това на синьор Верони. Той е мъчен човек: чувството му за дълг е прекалено силно, но аз съм негов отдавнашен приятел и е възможно да си разкрия картите пред него. Зная, че мечтата му е да си купи лозе в Тоскана. Така че е възможно да го убедим.

— Наемате ли се да го убедите?

Сарти като че се поколеба.

— Вие сте мой клиент, синьор. Когато поема някой клиент, аз му оказвам цялостна подкрепа. На този принцип почива работата ми. Тя е трудна и опасна. Нося съдебна отговорност, но въпреки това, щом желаете, с готовност ще поема риска, за да бъдете доволен.

— Вашите съображения са не по-малко възвишени от тези на синьор Верони — казах аз.

Той се усмихна печално.

— Задачата ми е да ви бъда в услуга — отвърна той.

— Колко според вас ще струва едно лозе в Тоскана? — изрекох, без да гледам в него. — Смятате ли да го попитате?

Той срещна очите ми без всякакво усилие.

— Засегнах въпроса пред него. Синьор Верони не е напълно лишен от средства, синьор. Като че ли не му достига половината от нужната сума: десет милиона лири.

Десет милиона лири!

Това щеше да ме лиши от всичките пари, с които разполагах. През петнайсетте години като журналист бях успял да спестя точно толкова.

— И срещу тази сума той ще бъде готов да предаде всички екземпляри от тези сведения и няма да каже нищо на полицията?

— Не зная, синьор, но бих могъл да го попитам. Вярвам, че ще успея да го убедя.

— Ще имате ли нужда от известно поощрение за тази цел? Искам да кажа, някакъв хонорар за усилията си? — попитах аз. — Откровено казано, десет милиона лири означават да се лиша от всичките си средства. Ако се налага заплащането на някакъв процент за вас, ще трябва да го получите от Верони.

— В случай на необходимост ще уредим и това, синьор — изрече Сарти скромно. — В края на краищата аз ще получа възнаграждението си за своя труд от синьор Чалмърс. Ако не греша, вие споменахте, че хонорарът ще бъде значителен. Искам да ви бъда в услуга. Само когато си полезен за клиентите си, можеш да ги задържиш.

— Това е златна мисъл — казах. — Да смятам ли, че ще се погрижите за всичко необходимо?

— Веднага, синьор. След няколко часа ще имам новини за вас. Ще бъдете ли в апартамента си в един часа?

Казах, че ще бъда.

— Тогава ще мога да ви съобщя успял ли съм или не.

Стана от стола, кимна ми скръбно и се заклати през салона, след което се изгуби от очи.

Бях убеден, че синьор Верони не съществува и че Сарти е бил нает от някого да следи Хелън. Не се съмнявах и в това, че ако трябва да платя, десетте милиона лири ще влязат направо в джоба на Сарти.

Не бе необходимо да се размишлява дълго как трябва да постъпя в случая. Може да се намери изход, стига малко да помисля. Зависеше от това, дали ще мога да спечеля време.

Върнах се в квартирата си и зачаках.

Сарти не се обади до два часа. А дотогава се разхождах из стаята и се потях.

— Това, за което говорихме, се уреди успешно, синьор — каза той, когато отговорих на позвъняването му. — В сряда сутрин ще бъде ли удобно за вас да изпълните условията?

— Не мога да го направя по-рано от четвъртък — отговорих аз. — Ще се наложи да продам…

— Моля ви, не по телефона, синьор — предупреди ме Сарти с нотка на огорчение в гласа. — Не е разумно да се говори за неща от такъв характер по телефона. Четвъртък е добре. Нашият съдружник ми възложи да уредя сделката с вас. Ще ви се обадя по обяд в четвъртък.

Казах, че ще го очаквам, и затворих телефона.