Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (20)

II

Аз рядко излизам от кожата си, но когато ми се случи, направо побеснявам. Като видях реното да тръгва подир мен, кръвта нахлу стремително в главата ми.

Реших да разбера кой е шофьорът и каква игра ми играе. Докато караше зад мен, идеята ми беше почти неосъществима. Трябва някак да го принудя да мине пред мен, после да го притисна до бордюра, да го принудя да спре и да го огледам. А ако се опита да грубиянства, бях в подходящо настроение да му фрасна един. Заобиколих Колизея с реното на петдесет метра след мен. Като достигнах един тъмен участък от пътя, ударих внезапно спирачки, възвих колата към бордюра и спрях.

Изненадан, шофьорът на реното нямаше възможност да спре. Колата профуча край мен. Беше много тъмно, за да видя дали кара мъж или жена. Веднага щом колата ме отмина, включих амбреажа и тръгнах след реното, като натиснах докрай педала на газта.

Шофьорът на реното, изглежда, се досети какви са намеренията ми. Реакцията му беше по-бърза, отколкото, очаквах. Той също даде газ и реното се понесе напред. То полетя като куршум по „Виа деи Фори империали“.

За миг ми се стори, че ще мога да го настигна. Предната ми броня беше само на педя от задната му броня и бях готов да завъртя волана и го ударя, но то започна да се откъсва от мен.

Сега се движехме с около сто и двайсет километра в час. Чух пронизителния, гневен писък на полицейска свирка, който отекна някъде зад мен. Видях отвъд препускащото рено да се мярка пиаца „Венеция“. Виждах бавния трафик напред и смелостта ми бе разколебана. Знаех, че не мога да нахълтам в площада с тази скорост, без да ударя някоя кола или да убия някого. Кракът ми натисна педала на спирачката и намалих.

Реното ми избяга надалеч. Клаксонът му нададе дълги, предупредителни сигнали и след това колата, фучейки, навлезе на площада, като за броени сантиметри не се удари в други две коли, и принуди трета да поднесе и да спре. Само леко намалило бясната си скорост, реното с ревящ клаксон прелетя като вихър през площада и изчезна в мрака към река Тибър.

Чух отново писъка на полицейската свирка. Не ми се искаше да влизам в пререкания с представителите на закона и тъй като бях убеден, че се движа достатъчно бързо, за да не може никой полицай да запише контролния ми номер при тази оскъдна светлина, завих по виа „Кавур“, намалих и поех по обиколен път обратно към Колизея.

Бях недоволен, че реното ми се изплъзна, но предпочитах то да ми избяга, отколкото да се опитвам да му съпернича в една такава луда надпревара. Имах поне утехата, че положително съм го стреснал.

Пристигнах пред партерното жилище на Френци, паркирах линкълна отпред и поех по стълбите към входната врата.

Френци отвори веднага при позвъняването.

— Влез — каза. — Радвам се отново да те видя.

Последвах го в елегантния му салон.

— Ще пиеш ли нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

Седнах на облегалката на едно кресло и го погледнах.

Френци беше човек с крехко телосложение, под среден ръст, красив брюнет с интелигентни, проницателни очи. Неизменно умното му лице сега бе сериозно и смръщено.

— Трябва да пиеш нещо, за да ми правиш компания — настоя той. — Пийни бренди.

— Добре.

Докато наливаше, добави:

— Лоша работа, Ед. В съобщението се казва само, че е паднала от скала. Знаеш ли някакви подробности? Какво е правила в Соренто?

— Била е там на почивка.

Той донесе напитките и като ми подаде моята, започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— Достоверно ли е съобщението? — попита, без да поглежда към мен. — Искам да кажа, наистина ли е нещастен случай?

Това ме сепна.

— Откровено казано, има известни съмнения — казах. — Чалмърс мисли, че е убита.

Френци приведе рамене и се смръщи още повече.

— А полицията… какво мисли тя?

— Тя не е далеч от същата идея. Карлоти е натоварен със случая. Отпърво беше убеден, че е нещастен случай; сега променя убеждението си.

Френци ме погледна.

— Готов съм да се обзаложа, че е убийство — изрече тихо.

Запалих цигара и се отпуснах в един стол.

— Какво те кара да мислиш така, Джузепе?

— Рано или късно някой щеше да реши да се отърве от нея. Тя просто си търсеше белята.

— Какво знаеш за нея?

Той се поколеба, сетне се приближи и седна срещу мен.

— Ние с теб сме добри приятели, Ед. Нуждая се от съвета ти. Сам се готвех да ти се обадя, когато ти ме потърси. Можем ли да поговорим неофициално?

— Разбира се. Казвай.

— Срещнах я на един прием около пет дни след пристигането й в Рим. Бях достатъчно глупав да се сближа с нея за четири-пет дни… по-точно нощи. — Той ме изгледа и сви рамене. — Знаеш как стават тези работи при мен. Тя беше красива, вълнуваща и притежаваше всичко, което би могъл да пожелае един мъж. Беше при това сама. Направих предложението си и тя го прие, но… — Той млъкна и смръщи лице.

— Но… какво?

— След като прекарахме четири нощи заедно, тя ми поиска пари.

Облещих се насреща му.

— Искаш да кажеш, че ти е поискала пари назаем?

— А, не. Искаше пари за някакви услуги, които й били вършени. Но най-печалното е, че сумата беше много голяма.

— Колко?

— Четири милиона лири.

— За бога! Трябва да е била луда! А ти какво направи? Присмя ли й се?

— Тя говореше сериозно. Трудно успях да я убедя, че нямам такава сума. Последва много неприятна сцена. Тя ме заплаши, че ако каже на баща си, той ще ме съсипе. Ще ме уволни от вестника.

Усетих как мравки полазват по гърба ми.

— Чакай малко. Да не се опитваш да ми кажеш, че е опитала да те шантажира?

— Това е техническият термин, ако не се лъжа.

— Е, и какво стана?

— Направих компромис. Дадох й комплект диамантени обици.

— Нали не се поддаде на шантажа, Джузепе?

Той повдигна рамене.

— Лесно е да критикуваш, но аз бях изпаднал в много затруднено положение. Чалмърс е достатъчно могъщ, за да ме отстрани от моя вестник. А аз си обичам работата. За нищо друго не ме бива. Зависеше какво ще каже тя за мен. Аз не се ползвам с особено добра слава по отношение на жените. Бях сигурен, че тя блъфира, но не бих могъл да си позволя да поема риска. Обиците ми струват трийсет и четири хиляди лири, затова предполагам, че доста евтино съм се отървал: много по-леко, отколкото един твой колега.

Бях се навел напред в стола и впил поглед в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм бил единственият, разбира се. Имаше и друг журналист — американец, когото тя измами по същия начин. Няма значение кой е. По-късно си изяснихме кой какво е дал. Той се е простил с диамантена огърлица, за която бил похарчил повечето от спестяванията си. Тя явно се е била специализирала за работа с журналисти. Влиянието на баща й се чувства най-добре в тази област.

Усетих как ми прилошава. Ако това, което Френци ми казваше, бе вярно, ставаше очевидно, че Хелън ми е била приготвила капан и че ако не беше паднала от скалата, аз също щях да бъда подложен на шантаж.

Разбрах и друго: че ако тези неща, които Френци ми довери, излязат наяве и полицията открие, че аз съм загадъчният мистър Шерард, щеше да лъсне и очевидният мотив за убийството й. Полицията ще поддържа тезата, че Хелън се е опитала да ме шантажира; аз не съм бил в състояние да платя и за да запазя новата си служба, съм я бутнал от скалата.

Сега беше мой ред да тръгна да се разхождам из стаята. За щастие Френци не ме следеше с поглед. Остана си в стола, забил очи в тавана.

— Разбираш ли сега защо мисля, че би могла да бъде убита — продължи Френци. — Сигурно твърде често е прилагала този номер. Не мога да повярвам, че е била сама в Соренто. Сигурен съм, че е имало и мъж с нея. Ако е била убита, единственото, което трябва да направи полицията, е да го открие.

Не казах нищо.

— Как мислиш, че трябва да постъпя? Откак прочетох съобщението за смъртта й, непрестанно си блъскам главата какво да правя. Да отида ли в полицията и да разкажа как се е опитала да ме шантажира? Ако полицията наистина е убедена, че Хелън е убита, това ще им даде мотив.

Вече бях превъзмогнал първия си шок. Върнах се до стола си и седнах.

— Трябва да бъдеш предпазлив — казах. — Ако Карлоти предаде думите ти на Чалмърс, опасността за теб си остава.

— Да, съзнавам го. — Допи брендито, стана и отново си напълни чашата. — Но мислиш ли, че трябва да го направя?

Поклатих отрицателно глава.

— Не мисля. Според мен трябва да изчакаш полицията да се убеди, че това е убийство. Не бива да се пъхаш сам в тази работа. Не е разумно. Трябва да изчакаш и да видиш как ще се развият нещата.

— Но да допуснем, че полицията установи, че сме били любовници. Ами ако си внуши, че понеже имам мотив, аз съм убил Хелън?

— О, не говори глупости, Джузепе! Можеш да докажеш, че не си бил изобщо в Соренто, когато е умряла, нали?

— Е, да. Бях си тук в Рим.

— Тогава, за бога, не ставай мелодраматичен.

Той сви рамене.

— Прав си. Значи според теб не трябва да казвам нищо на полицията?

— Засега недей. Чалмърс подозира, че има замесен мъж. В момента прилича на разярен бик. Ако излезеш наяве, той ще направи прибързания извод, че ти си мъжът и ще се нахвърли върху теб. Трябва да знаеш и фактите: Хелън е била бременна!

Чашата с бренди се изхлузи от ръката на Френци и падна на пода. Брендито направи малка локва върху килима. Френци ме беше зяпнал с оцъклени очи.

— Така ли? Кълна се, че не е от мен — каза той. — Господи! Сега съм безкрайно щастлив, че не отидох в полицията, преди да съм говорил с теб. — Вдигна чашата. — Виж какво направих! — Отиде в кухнята да вземе кърпа. Използвах отсъствието му да поразмисля. Ако Карлоти е убеден и успее да докаже, че Хелън е убита, знаех, че няма да пожали сили, за да открие митичния Шерард. Добре ли бях прикрил следите си?

Френци се върна и попи разлятото бренди. Приклекнал на пети, той всъщност гласно изрази мислите си, като каза:

— Карлоти е упорит като булдог. Не ми е известно досега да се е провалял, когато става дума за убийство. Той ще ме надуши, Ед!

Но можеше да надуши и мен.

— Ти имаш алиби, което той не може да пренебрегне, така че бъди спокоен — посъветвах го аз. — Чалмърс ми постави задачата да открия мъжа, който би могъл да е убиецът. Навярно можеш да ми помогнеш. Да не би да е онзи журналист американец, за когото ми разказа?

Френци поклати отрицателно глава.

— В никакъв случай. Говорих с него следобеда, когато тя е намерила смъртта си.

— Тогава кой друг би могъл да бъде? Имаш ли някаква идея?

— Не. Страхувам се, че не.

— Има един неин познат, чието собствено име е Карло. Познаваш ли човек с такова име?

Той помисли за миг, сетне поклати глава.

— Мисля, че не.

— Виждал ли си я с някой мъж?

Френци потърка челюстта си, като ме гледаше напрегнато.

— Видях я с теб.

Смразих се.

— Така ли? Къде?

— Излизахте заедно от едно кино.

— Чалмърс искаше да поддържам контакти с нея — обясних аз. — Излизали сме един-два пъти. Като изключиш мен, има ли някой друг, за когото можеш да си спомниш?

Знаех, че е много прозорлив, за да се подведе, че съм напълно нехаен в случая, но ми беше и много добър приятел, за да продължи да ме притеснява.

— Веднъж я срещнах в „Луиджи“ с един едър, тъмен мъж. Не знам кой беше.

— Колко едър?

— Направо грамаден: телосложението му беше на професионален боксьор.

Припомних си светкавично нашественика, когото бях видял във вилата. Той също беше внушително едър: и неговите рамене бяха като на професионален боксьор.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Почти съм сигурен, че беше италианец. Бих казал, че изглеждаше на около двайсет и пет, двайсет и шест години, тъмен, с груби черти, привлекателен, но някак животински, ако разбираш какво имам предвид. Имаше белег на дясната си буза: бяла, зигзагообразна ивица, която би могла да бъде от рана с нож.

— И нямаш представа кой е?

— Никаква, но може лесно да бъде разпознат от пръв поглед.

— Ясно. Друга идея?

Френци повдигна рамене.

— Това не е идея, Ед. Този е единственият мъж, като изключа теб, с когото съм я виждал, но можеш да бъдеш сигурен, че винаги се е движела с мъже. Бих искал да ти бъда по-полезен, но не мога.

Станах.

— Беше ми полезен — казах. — Виж сега какво: успокой се, не върши нищо и не казвай нищо. Ще се опитам да намеря този тип. Той може да е същият, когото търся. Ще те държа в течение. Ако Карлоти наистина се насочи към теб, знай, че имаш непоклатимо алиби. Помни това и престани да се тревожиш.

Френци се усмихна.

— Да, прав си. Разчитам на твоята преценка, Ед.

Отговорих, че съм длъжен да я направя, ръкувахме се за сбогом и се упътих към мястото, където бях паркирал линкълна.

Като се върнах в квартирата си, реших, че не съм изгубил напразно времето си. Имах чувството, че вече ми е известна причината за смъртта на Хелън в подножието на скалата. Тя не беше подходяща за пред Чалмърс, но поне ми даваше улика: някой, както изтъкна Френци, не се е поддал на шантажа и Хелън е намерила смъртта си.

Следващата крачка очевидно бе да открия Карло.