Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (5)

II

Преди да хвана влака за Неапол, се отбих в службата към десет сутринта за последна проверка и да разбера дали няма писма лично до мен.

Максуел беше излязъл, но там беше Джина, която тъкмо подреждаше купчина телеграми.

— Нещо за мен? — попитах и седнах на ръба на бюрото й.

— Няма лични писма. Мистър Максуел ще се погрижи за ей това — каза тя, като прелистваше телеграмите с грижливо маникюрирания си нокът. — Не трябваше ли вече да сте на път? Мислех, че искате рано да заминете.

— Имам време.

Влакът за Неапол тръгваше чак по обед. Бях казал на Джина, че заминавам за Венеция и имах главоболия заради настойчивостта й да ми резервира място в експреса Рим — Венеция.

В този миг телефонът иззвъня и Джина вдигна слушалката. Наведох се напред и се загледах разсеяно в телеграмите.

— Кой се обажда? — попита Джина. — Мисис… коя? Бихте ли почакали? Не знам дали е тук. — Погледна ме намръщена и в очите й се появи учуден израз. — Някоя си мисис Дъглас Шерард ви търси.

Тъкмо се канех да кажа, че за пръв път чувам това име и не желая да говоря с нея, когато нещо прозвъни в главата ми като алармен сигнал. Мисис Дъглас Шерард! Това беше името, под което Хелън каза, че е наела вилата в Соренто. Възможно ли е тя да ме търси по телефона? Възможно ли е да бъде толкова неразумна, че да ми се обажда тук?

Опитвайки се да прикрия вцепенението си, аз се пресегнах напред и взех слушалката от ръката на Джина. Полуизвит гърбом към нея, за да не наблюдава лицето ми, изрекох предпазливо:

— Ало? Кой се обажда?

— Здравей, Ед! — Беше наистина Хелън. — Зная, че не бива да ти се обаждам в службата, но в квартирата те нямаше.

Искаше ми се да й кажа, че е лудост да ме търси тук. Искаше ми се да й затворя телефона, но знаех, че Джина ще се чуди каква е тази работа.

— Какво има? — попитах рязко.

— Слуша ли ни някой?

— Да.

Нещата се усложниха още повече, защото в този миг входната врата се разтвори и вътре се втурна като хала Джак Максуел.

— Хубава работа! Още си тук? — възкликна той, като ме видя. — Мислех, че вече си тръгнал за Венеция.

Махнах му с ръка да мълчи и казах в микрофона:

— Има ли нещо, което да трябва да свърша?

— Да, ако обичаш. Ще имаш ли нещо против да ми донесеш един филтър марка „Ротън“, осми номер? Ще ми трябва, а тук, в Соренто, не се намира.

— Дадено — казах. — Ще го направя.

— Благодаря ти, мили. Нямам търпение да те видя колкото може по-скоро. Гледката тук е разкошна…

Боях се да не би ниският й, но звънък глас да стигне до слуха на Максуел. Той очевидно слушаше. Погрижих се разговорът да приключи.

— Ще уредя въпроса. Довиждане засега. — И затворих телефона.

Максуел ме изгледа изпитателно.

— Винаги ли се държиш така с дамите, които ти се обаждат? — попита, като преглеждаше телеграмите върху бюрото. — Беше малко рязък.

Опитах се да не покажа досадата си, но бях сигурен, че Джина ме наблюдава озадачена, а като се отдръпнах от бюрото, и Максуел взе да ме зяпа.

— Отбих се само да проверя дали няма лични писма за мен — обясних на Джак и запалих цигара в стремежа да прикрия смущението си. — Вече тръгвам.

— Трябва да се научиш да се разтоварваш — посъветва ме той. — Ако не беше толкова стабилен, благовъзпитан журналист, по гузното ти поведение щях да заключа, че ти предстои да извършиш някаква лудория. Така ли е?

— О, не дрънкай щуротии! — възкликнах аз, безсилен да възпра промяната в гласа си.

— Хей! Малко си кисел тази сутрин. Защо? Аз просто се шегувам. — И тъй като не отговорих, той продължи: — Вземаш ли колата си?

— Не. Пътувам с влак.

— Няма да бъдеш сам, нали? — попита той и ме изгледа хитро. — Дано си си намерил някоя руса красавица, която ще те утешава, когато времето е лошо.

— Пътувам сам — казах аз, като се мъчех да не изглеждам толкова разгорещен, колкото се чувствах.

— Виж ти! За разлика от теб аз зная как да постъпя, когато ми предстои едномесечен отпуск!

— Излиза, че двамата не разсъждаваме еднакво — отбелязах аз и отидох при Джина. — Наглеждай това момче. Не му позволявай да прави твърде много грешки, а ти самата не се преуморявай — казах. — Ще се видим с вас на двайсет и девети.

— Приятно прекарване, Ед — изрече тихо тя. Не се усмихна. Това ме обезпокои. Нещо я беше разстроило. — Не се тревожи за нас — допълни. — Всичко ще е наред.

— Не се съмнявам. — Обърнах се към Максуел. — Довиждане и наслука!

— По-добра слука за тебе, братко — отвърна той, докато си стискахме ръце за сбогом.

Оставих ги, слязох до партера с асансьора, извиках такси и казах на шофьора да ме откара до Барберини. Там купих фото филтъра, за който ме помоли Хелън, и отидох с друго такси до квартирата. Довърших прибирането на багажа, проверих дали всичко е заключено и взех такси за гарата.

Не съжалявах, че не тръгвам с колата, защото Хелън щеше да вземе нейната и нямаше смисъл от две коли в Соренто. Не очаквах с нетърпение пътуването от Рим до Неапол. След като платих таксито, отказах с жест на един носач, който искаше да ми грабне куфара, и побързах да се потуля сред голямата гара.

Взех си билет до Неапол, проверих дали влакът не е вече композиран и отидох да си купя много вестници и списания. През цялото време си отварях очите на четири, да не ме изненада появата на някое познато лице.

Болезнено съзнавах, че имам твърде много приятели в Рим, за да си позволя да бъда спокоен. Всеки миг някой познат можеше да цъфне отнякъде. А после до Максуел ще стигнат приказки, че вместо да взема влака в единайсет за Венеция, са ме видели да се качвам на обедния влак за Неапол.

Тъй като имах още десет минути чакане, отидох до една закътана пейка и седнах. Зачетох един вестник, като се прикривах зад разтворените му страници. Тези десет минути бяха изпълнени с нервно очакване. Когато най-сетне се запровирах към моя перон, още не бях срещнал някой познат. Трудно си намерих място във влака и отново се прикрих зад вестника.

Взех да дишам спокойно едва когато влакът потегли от гарата.

„Засега всичко върви благополучно“, казах си аз. Можех вече да смятам, че отпускът ми започва без премеждия.

Но още изпитвах безпокойство. Хелън не биваше да се обажда в службата. Дано Джина не е запомнила името мисис Дъглас Шерард. Съжалявах, че нямам по-силна воля — тогава нямаше да се влюбя така безумно в това русо, вълнуващо момиче. Сега, след като знаех малко за миналото й, съзнах, че Хелън не би могла да бъде моят тип. Едно момиче, което е ходило с мъж като Меноти, не би могло да бъде моят тип. Казах си, че привличането в случая е чисто физическо. Показах се като сластолюбив глупак и безумно се влюбих в Хелън.

Но тези разсъждения с нищо не ми помогнаха. Защото ми беше повече от ясно: това, което желая най-много от всичко на света, е да прекарам един месец с нея.

Или, казано с други думи, бях страхотно хлътнал!