Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (26)

II

Чувствах се като лишен от почва под краката. Едва в този момент, като чух това, си спомних за бележката, която бях оставил за Хелън във вилата.

— Тя е тук, у мен — продължи Карло и се потупа по задния си джоб. — Истинска бомба. Тази бележка и часовничето солидно ще те приклещят, Мак. Нямаш никакъв шанс.

Беше прав. Ако Карлоти се добере до тази бележка, с мен е свършено. Видях я така ясно в съзнанието си, сякаш ми беше пред очите.

Бях писал:

„Хелън, ако се разминем, ела да ме посрещнеш на пътеката отвъд градинската вратичка. Ед.“

Бях дори поставил часа и датата и бях я написал на бланка, взета от вилата. Шокът, че не намирам Хелън във вилата и трябва да я търся другаде, напълно беше заличил до този момент от съзнанието ми бележката.

— Когато ченгетата открият куфарите ти в гардероба за предаден багаж, те ще намерят и камерата заедно с някои филми — продължи Карло. — Ще намерят там и писмо от Хелън до теб, което ще доизясни въпроса, ако до този миг не е бил достатъчно ясен. Тя ти го е писала, преди да полети в пропастта.

Направих усилие и се стегнах. Не бих могъл да изпадна в по-отчаяно положение, и понеже то беше безнадеждно, вля в жилите ми гняв. Единственият начин да се измъкна от ситуацията, беше да взема бележката и да я унищожа. Той каза, че била у него. Трябваше да го изненадам, да го фрасна тежко и да му взема бележката.

— Тя нищо не ми е писала — казах аз.

— О, грешиш, писала ти е. Накарах я да ти пише. Има го черно на бяло. В писмото ти съобщава как е наела вилата и как вие двамата ще живеете в нея като мистър и мисис Шерард. Това окончателно ще те издаде, Мак. Недей да се самозалъгваш. Аз съм опекъл здраво работата.

Беше крайно нагъл. Сигурен бях, че лъже. Нямаше никакво писмо, пък и то не беше съществено. Бележката, написана до Хелън, беше достатъчна, за да бъда уличен.

— Окей, значи си опекъл здраво работата — рекох аз. — И какво смяташ да направиш?

Той стана и се заразхожда из стаята. А докато се разхождаше, нито веднъж не ме доближи.

— От месеци се мъча да намеря такъв като теб — рече. — Когато Хелън ми подсказа, че ти готви номер и кой си, разбрах, че тъкмо ти ми трябваш. Намерил съм ти много сладка работа. Ще вземеш един пакет и ще го прекараш през френската граница. Лесна работа за теб. Ще минеш като по вода през митничарите. С репутацията ти и службата, която заемаш, изобщо няма да надничат в багажа ти, а още по-малко ще прегледат колата. От месеци държа стоката за ей такава възможност, каквато ми се открива с теб.

— Каква стока? — попитах, без да го изпускам от очи.

Той се ухили.

— Няма нужда да знаеш. От теб се иска само да превозиш стоката до Ница. Ще пренощуваш в някой хотел, като оставиш колата в гаража на хотела. Ще сложа пакета в колата ти, преди да заминеш, и моят човек в Ница ще си го прибере през нощта. По-проста работа от тази няма.

— А ако не го направя, Карлоти ще получи бележката ми до Хелън, това ли си ми скроил?

— Бързо загряваш.

— Ако го направя, какво ще стане после?

Той сви рамене.

— Ще си отпочинеш и ще се върнеш. После, след около шест месеца, ще трябва да направиш друго пътуване до Ница. Вестникарите често пътуват. Ти си идеалният човек за пред митничарите. Ето защо се спрях на теб.

— Стига да знам какво върша — отговорих аз. — А Хелън има ли нещо общо с този избор?

— Да, само че тя беше дребна риба. — Смръщи лице. — Искаше да ти пусне въдицата за хиляда долара, ама аз я разкандърдисах. Открехнах я, че можеш да бъдеш далеч по-полезен като куриер.

Изведнъж проумях същността на цялата история.

— Тя е била наркоманка, така ли? — поисках да разбера. — Затова е трябвало да има пари и не се е интересувала как ги придобива, стига да си ги осигури. Ти значи искаш от мен да откарам в Ница пакет наркотик?

— Е, не си мислил, че ще превозиш пудра за лице, нали, Мак? — отвърна той ухилен.

— И ти си я снабдявал с опиати?

— Така е, приятелче. Винаги съм бил готов да помогна на момиче с мангизи.

— Кой от двама ви намисли да се заселим във вилата?

— Какво те е грижа?

— Ти го измисли, нали? Удобна вила и удобна скала за падане. Знаел си, че няма да се включа в играта, ако не ме хванете за гушата. Сложил си капана, хвърлил си я от скалата, а аз съм влязъл в него.

Той се разсмя.

— Много ти е буйна фантазията. Не можеш да докажеш всички тези дрънканици, Мак, но аз мога да докажа моите.

— Тя засне ли те с камерата, когато бяхте двамата там? Затова ли ти така си бързал да се отървеш от филма?

— Няма такова нещо, приятелче. Не се кахъри толкоз за камерата. Това беше номер, за да накарам ченгетата да мислят, че е било убийство. — Запали нова цигара. — Хайде сега да се заловим за работа. Ще ходиш ли до Ница или да изпратя бележката на Карлоти?

— Май нямам кой знае какъв избор.

Огледах се нехайно наоколо, за да открия някакво подходящо оръжие. Не забелязах нищо достатъчно масивно, с което да го поразя. А нямах намерение да го възпра с голи юмруци.

До вратата имаше декоративна масичка, върху която беше поставена голяма ваза, пълна с карамфили. До вазата беше сложена голяма снимка на Майра Сети в сребърна рамка. Тя беше по бял бански костюм, излегнала се в шезлонг в сянката на грамаден слънчобран. Имаше нещо смътно познато около тази снимка, но аз й хвърлих само бегъл поглед. Очите ми се спряха на солидното стъклено преспапие до снимката. То според мен щеше да свърши работа.

— Да смятам ли, че си съгласен? — каза Карло и ме изгледа изпитателно.

— Мисля, че трябва да приема.

— Браво! — ухили се. — Знаех, че ще се навиеш. Окей, чуй какво трябва да направиш. В четвъртък през нощта оставяш колата си в твоя гараж. Не заключвай гаража. Ще мина по някое време през нощта да оставя пакета. Стани рано в петък сутринта. Преспиваш в Женева, а после, в събота, продължаваш за Ница. Трябва да нагласиш нещата така, че да минеш границата към седем часа вечерта. По това време митничарите си мислят за вечерята и ще гледат да те пропуснат бързо. Отиваш в „Солей д’Ор“. Това е един от разкошните хотели на булевард „Промнад дез англе“. Няма да е зле да си резервираш стая. Оставяш колата в гаража на хотела и забравяш за нея. Загря ли?

Казах, че съм загрял.

— И без шмекерии, Мак. В тази стока имам вложен малък капитал и ако се опиташ да ми играеш двойни игри, ще те очистя като нищо. — Очите му станаха сурови. — Ти си се хванал на въдицата, не го забравяй. И си един вид заложник.

— Какво ще стане, ако Карлоти открие, че аз съм бил във вилата, когато Хелън е умряла?

— Нека го докаже — отговори Карло. — Ако те притисне яко, ще ти изфабрикувам алиби. Майстор съм по тези работи. Няма за какво да се тревожиш, стига да играеш честно с мен. Ние двамата ще си действаме така с години. Можеш да използваш успешно и швейцарската граница.

— Изглежда започвам нова кариера.

— Така е. — Загаси цигарата си. — Е, Мак, сега ми предстои малко работа. Навит ли си да тръгнеш в петък? А?

Станах бавно от стола.

— Мисля, че да.

Заобиколи ме, като спазваше разстояние и не ме изпускаше от очи.

Спрях до масата и се загледах в снимката.

— Това приятелката ти ли е? — попитах.

Той дойде по-близо, но все още бе далеч от мен.

— Не е твоя работа коя е… Изчезвай, Мак. Имам работа.

Вдигнах рамката.

— Сладко маце. И тя ли е наркоманка?

Той се озъби, пристъпи към мен и сграбчи рамката от ръката ми. Това заангажира дясната му ръка. Пернах силно вазата с карамфилите с лявата си ръка и грабнах с дясната преспапието.

Вазата, водата и карамфилите се разбиха в коленете на Карло. За част от секундата той сведе поглед и изруга.

Стисках преспапието в ръката си. Ударих го отстрани по главата с всичката сила, която можех да вложа в удара.

Той се повали на колене. Видях как подбели очи. Нанесох му втори удар в тила. Свлече се напред и се просна в краката ми.

Оставих преспапието и коленичих до него. Това бе грешка. Той беше невероятно здрав. Дясната му ръка посегна пипнешком към гърлото ми и щеше насмалко да ме удуши. Отблъснах ръката му, когато той се надигаше да стане. Очите му блуждаеха. Беше фактически вън от строя, но още представляваше опасност. Мобилизирах се и когато той вдигна глава, му нанесох такъв удар с юмрук в челюстта, който ме разтърси от кокалчетата на ръката до лакътя. Главата му тресна на пода и той се отпусна безжизнен.

Задъхан тежко, аз го сграбчих и го обърнах с лице към пода. Пъхнах ръка в задния му джоб и пръстите ми напипаха кожен портфейл.

Докато измъквах портфейла, вратата се отвори и пред мен застана Майра Сети.

Беше насочила към мен автоматичен пистолет, калибър 38.