Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (23)

II

Докато се прибрах в квартирата, успях да набележа мислено какво ще съобщя на Чалмърс. Най-добрият ми план, казах си аз, поне за момента, е уклончивостта, и то колкото може по-пълна. Защото тази история имаше аспекти, които трябваше да разследвам, преди да мога изобщо да помисля да дам на Чалмърс какъвто и да било проблясък на истината.

Оставих линкълна пред къщата и бързо изкачих стълбището към апартамента си. Като прекосявах коридора, видях някакъв мъж да се навърта пред входната ми врата.

Сърцето ми замря, когато разпознах ниската, широкоплещеста фигура на лейтенант Карлоти.

Дочул стъпките ми, той ми отправи дълъг, изпитателен поглед, който трябваше да ме смути, и наистина успя.

— Здравейте, лейтенанте, дано не ме чакате отдавна — изрекох аз, опитвайки се да изглеждам жизнерадостен.

— Току-що дойдох — отговори той. — Искам да ви питам за нещо.

Извадих ключа си, отворих вратата и се отстраних.

— Заповядайте.

Той влезе във всекидневната така, както собственик на погребално бюро пристъпва в стаята на мъртвец. Застана с гръб към прозореца, така че, ако съм с лице към него, светлината да пада върху лицето ми.

Не ми се искаше да му давам тази възможност, затова отидох при бюрото, поставено в един тъмен ъгъл, и седнах върху него, с което принудих лейтенанта да се обърне с лице към мен.

— Какво ви смущава, лейтенанте? — попитах аз, като запалих цигара и се опитах да изглеждам спокоен.

Той се озърна наоколо, намери стол в една линия с мен и седна.

— Съжалявам, но вече не е възможно да внушаваме на съдия-следователя от Неапол, че смъртта на синьорина Чалмърс е била случайна — каза той. — Има няколко подозрителни пункта. Възнамеряваме да направим пълно разследване.

Запазих на лицето си маска на безизразност.

— И какво следва от това? — рекох аз, като срещнах хладния му, проницателен поглед.

— Синьорината е имала много приятели — каза той. — Установихме, че е раздавала свободно и щедро ласките си.

— Много тактично се изразихте, лейтенанте. Искате да кажете, че е водила неморален живот?

Той кимна.

— Така излиза.

— Но Чалмърс няма да хареса този извод. Сигурен ли сте във вашите факти?

Той се раздвижи притеснено.

— Естествено. За нас е повече от вероятно, че е убита от някой свой приятел. Сега ще има разследване на убийство. Вече събрах имената на мъже, с които тя се е познавала. И вашето име е сред тях.

— Намеквате ли с това, че съм имал неморални отношения с нея? — попитах аз и си наложих да срещна погледа му. — Защото в такъв случай ще имам изключителното удоволствие да заведа дело срещу вас.

— Не правя никакви намеци, синьор. Вие сте я познавали. Опитвам се да изясня положението. Драговолно приемате факта, че мъж, с когото тя се е познавала, я е убил. И може би ще бъдете така добър да ми помогнете. Ще имате ли любезността да ми кажете къде сте били в деня на смъртта й?

Очаквах да ми зададат този въпрос, както ми изглеждаше, много, много отдавна.

— Смятате, че аз съм я убил? — попитах с глас, който едва ли приличаше на моя.

— Не, не смятам. Правя списък на мъжете, които са я познавали. Срещу името на всеки от тях отбелязвам местонахождението на този мъж по време на смъртта й. По този начин ще си спестя много време. Ще трябва да разследвам само онези от тях, които не могат да докажат къде са се намирали по времето, когато е била убита.

— Разбирам — поех дълбоко и бавно дъх. — Искате да знаете къде съм бил преди четири дни?

— Ако обичате, кажете.

— Няма да е трудно. То беше денят, в който започна отпуската ми. Възнамерявах да отида във Венеция. Пропуснах да си резервирам стая и като разбрах, че съм много закъснял да го направя, останах тук да работя върху романа си. На другата сутрин…

— Не се интересувам какво сте правили на другата сутрин — отбеляза Карлоти. — Искам само да зная какво сте правили на двайсет и девети.

— Окей. Бях си тук, в Рим, и работех над романа си. Работих целия следобед и вечерта до три часа след полунощ. Не съм излизал от квартирата си.

Той погледна към лъснатите си до блясък обувки.

— Някой да ви се е обаждал през това време? — попита с надежда.

— Никой. Всички смятаха, че съм във Венеция.

— А някой да ви е телефонирал?

— Никой, поради същата причина.

— Разбирам.

Настъпи дълга, неловка пауза, по време на която той гледаше в обувките си. После изведнъж вдигна глава. Срещата с очите му напомняше горелка, насочена в лицето ми.

— Е, благодаря, синьор — каза той и стана. — Случаят е сложен. Единствено чрез събиране на сведения и отговори ще можем евентуално да достигнем до истината. Извинете, ако съм ви отнел твърде много време.

— Няма нищо — отговорих аз и усетих, че ръцете ми са лепкави, а устата ми суха.

— Ако реша, че можете да ми помогнете с нещо, отново ще ви се обадя. — И тръгна към вратата. После се спря и ме погледна. — Има ли нещо, което бихте искали да добавите? Нещо, убегнало от паметта ви, което би могло да ми бъде в помощ?

— Паметта ми не е толкова несигурна.

Той се взря в мен.

— Не мисля, че трябва да се отнасяте към тази работа лекомислено, синьор. Това е в края на краищата разследване на убийство. Понапрегнете паметта си. Може да се сетите за нещо.

— Непременно. Ако изровя нещо, ще ви се обадя.

— Ще се радвам в такъв случай.

Кимна и като отвори вратата, мина в коридора. Чувствах се така разстроен, че не се реших да го съпроводя до входната врата. Той сам се озова до нея. Когато чух тя да се затваря зад него, загасих цигарата, станах и отидох до прозореца.

Загледах се в колите, които кръжаха около Форума. Няколко тъмни облака бавно припълзяваха иззад строгия силует на Колизея: сигурен признак, че нощта ще бъде дъждовна. Видях как Карлоти се качи в полицейската кола и замина.

Останах неподвижен, изпълнен с тревога. Би трябвало да зная, че на Карлоти няма да му убегне значението на липсващите филми. Това обстоятелство не бих могъл да скрия и от Чалмърс.

Изпълних се с решителност да действувам бързо. Трябваше да открия този тайнствен мъж Х, преди Карлоти да е открил мен. Аз не го подценявах. Той вече беше стигнал твърде близо до мен, за да си позволя да бъда спокоен.

Телефонът ме откъсна от напрегнатите мисли. Вдигнах слушалката. Беше Джина.

— Каза, че ще ми се обадиш вчера — рече тя. — Чаках те цял ден. Какво става, Ед?

Умът ми заработи трескаво. Вече не можех да споделя тревогите си с нея, след като Карлоти ме уведоми, че става дума за убийство. Ще трябва да се съгласи да стане съучастница, ако знае, че аз съм Дъглас Шерард.

— В момента съм затънал до гуша в работа — обясних й аз. — Готвя се да излизам. Дай ми два-три дена време и непременно ще ти се обадя.

— Но, Ед… какво беше онова, което искаше да ми кажеш? Не можем ли да се срещнем тази вечер?

— Съжалявам, Джина, но тази вечер не може. Не мога да отложа работата. Ще ти се обадя след някой и друг ден. Засега довиждане. — И затворих телефона.

Изчаках един миг, сетне поръчах разговор с Ню Йорк. Телефонистката ми каза, че ще трябва да чакам два часа.

Не ми оставаше друго, освен да седя и премисля сведенията, които получих от Матюс, и да осъзная трезво заплахата, която се очертаваше за мен от страна на Карлоти. След малко се отегчих от своето самозаплашване и включих радиото. Мария Менегини Калас изнасяше рецитал от арии на Пучини. Дълбокият й, вълнуващ глас ме отвлече от неприятностите за цял час. Тя бе достигнала средата на „Сола пердута, абандоната“^[1], която ме накара да настръхна, когато телефонът иззвъня и трябваше да изключа радиото.

Само след две минути прозвуча гласът на Чалмърс.

— Какво научи?

Дори от това разстояние усетих стоманата в гласа му.

— При мен току-що беше Карлоти — казах аз. — Решил е, че случаят прилича на убийство, и щял да каже същото на съдия-следователя.

Настъпи пауза, после Чалмърс рече:

— Как е стигнал до този извод?

Казах му за камерата и за липсващите филми. Казах му и как съм получил камерата, как съм намерил в нея късчето филм и как тя ми бе открадната, преди да успея да я върна на полицията.

Новината като че ли го смая, защото, когато заговори отново, изглеждаше разколебан.

— Какво смяташ да предприемеш, Досън?

— Опитвам се да съставя списък на приятелите на Хелън — отговорих аз и му съобщих, че съм ангажирал участието на едно бюро за издирване. — Карлоти действа в същата насока. Той, изглежда, мисли, че дъщеря ви е имала много приятели мъже.

— Ако се опитва да забърка скандал около момичето, ще го отуча завинаги от навика му! — изръмжа Чалмърс. — Дръж връзка с мен. Искам да зная какво вършиш… разбираш ли?

Казах, че разбирам.

— И говори с онзи съдия-следовател. Той ми обеща да уреди въпроса с бременността. Не искам да излезе наяве. Дръж се строго с него, Досън. Заплаши го дори!

— Ако това се окаже убийство, мистър Чалмърс — казах аз, — не можем нищо да направим срещу решението на съдия-следователя.

— Не ми казвай какво не можем да направим! — изкрещя той. — Говори с онзи мръсник съдията. Обади ми се утре пак по същото време.

Казах, че ще се обадя и затворих телефона.

Поисках да ме свържат със съдия-следователя Малети. Когато той се обади, му казах, че съм говорил с Чалмърс, който е проявил голямо нетърпение да се убеди, че въпросите, по които е говорил с него, ще бъдат уредени. Малети беше мазен и мек като памук. Ако не се очертаят нови доказателства, синьор Чалмърс не бивало да се безпокои.

— Ще се безпокоите вие, ако решението ви е неприемливо за него! — казах аз и тръшнах слушалката върху вилката.

Беше се мръкнало и дъждът струеше по прозорците.

„Време е“ — реших аз, когато влязох в спалнята, за да си взема мушамата за дъжд и отида да посетя вила „Палестра“.