Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (30)

III

Карло ме чакаше в клуб „Паскуале“. Пиеше вино и пушеше пура. Махна ми с ръка, когато влязох в празния салон.

— Какво си се натопорчил? — попита той. — Ще пиеш ли нещо?

Поклатих глава.

— Ти каза, че ако играя с теб, и ти ще играеш с мен. Ето че дойде твоят ред.

Той наклони стола си назад, избълва дим към тавана и заслуша с притворени очи моето обяснение за Сарти.

— Старият Чалмърс ми нареди да намеря частно ченге, което да се порови из живота на дъщеря му — казах аз на Карло. — Не допусках, че Сарти ще проникне толкова дълбоко. Той ме изрови напълно.

Карло ме изгледа с безизразно лице.

— И какво от това?

— Сега ме изнудва за десет милиона лири. Ако не ги платя, ще предаде на полицията информацията, която е събрал.

— Доколко е опасна тази информация? — попита Карло и още повече наклони стола си назад, като се почеса по брадата с мръсния нокът на показалеца си.

— Крайно опасна. Ако полицията получи тази информация от него, свършено е с мен. Нямам десет милиона лири — далеч съм от тази цифра. Ако искаш да предприема за теб това пътуване до Ница, трябва бързо да направиш нещо.

— Като какво например?

— Ти ще решиш. Не очаквам все пак да му изръсиш десет милиона лири.

Той отметна глава и в салона гръмна оглушителният му смях.

— Правиш си майтап, а? — Пусна стола си на пода с трясък, който разтърси помещението, стана и приведе рамене. — Хайде, приятел. Дай да го видим този гадняр. Аз ще го оправя.

— Сигурно е излязъл. — Не горях от желание да се забърквам в това. — Защо не наминеш утре към службата му? Аз бих дошъл с теб, но утре трябва да съм в Неапол за следствието.

Той сложи грамадната си длан на ръката ми. Пръстите му се впиха в мускулите ми.

— Ще си бъде у дома. Сега е време за кльопане. Хайде, приятел. Сам си я сготвил тази манджа. Двамата ще идем да го оправим.

Изведе ме навън и прекосихме тротоара до мястото, където беше спрял реното си. Влязохме в колата и той светкавично я отлепи от бордюра.

— Кантората му сигурно е затворена — казах аз и се сепнах, когато Карло насмалко не прегази една двойка, която пресичаше улицата.

Карло подаде глава от прозореца на колата да ги изругае, а когато вмъкна обратно глава, ме дари с широката си животинска усмивка.

— Зная къде живее мръсникът — каза той. — Двамата с него сме вършили съвместни работи. Той има слабост към мен. Готов е всичко да направи в името на нашето приятелство.

Предадох се и не проговорих повече, докато траеше лудото шофиране на Карло.

Спряхме пред жилищен блок на една пряка на виа „Фламиниа Нуова“. Карло слезе, прекоси тротоара, бутна входната врата и заизкачва стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж. Спря пред една олющена врата, на която беше залепена визитната картичка на Сарти. Натисна здраво с палец копчето на звънеца и не махна пръста си оттам.

След шест секунди вратата предпазливо се открехна. Зърнах тлъстото небръснато лице на Сарти, преди той да се опита да затръшне вратата.

Карло беше подготвен за такъв опит. Удари коляно в плота на вратата и тя се бухна в Сарти, който се озова на земята и изскимтя от страх и болка. Приседна на пода в коридора. Карло влезе, пусна ме да мина и затвори вратата с ритник.

Присегна се и като улови Сарти за вратовръзката, го вдигна на крака. Връзката се стегна около дебелия врат на Сарти и лицето му стана мораво. Той удари немощно Карло в лицето и дребните му месести ръце оказаха същото въздействие върху Карло както гумен чук върху камък.

Внезапно Карло пусна връзката и тласна с все сила Сарти. Детективът прелетя заднишком през една врата и се намери в малката си гостна. Стовари се тежко върху масата, приготвена за обяда, преобърна я и се озова заедно с нея на пода.

Стоях настрана и гледах.

Карло пристъпи в гостната, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си, и тихо си подсвиркваше.

Сарти седеше сред развалините на обяда си; лицето му имаше цвета на зряло сирене камамбер, а кръвясалите му очи бяха оцъклени от страх.

Карло отиде до прозореца и седна на перваза. Усмихна се на Сарти.

— Слушай, шкембо, този тук е мой приятел. — И размаха палец към мен. — Ако някой ще го дои, това съм аз. Няма да ти го повтарям два пъти. Чактисваш ли?

Сарти кимна утвърдително. Облиза устни, опита се да каже нещо, но езикът му се беше вързал.

— Имал си доста изписани листа за него, а? — продължи Карло. — Донеси ми ги утре сутринта у дома, ама всичките. Загря ли?

Сарти отново кимна.

— Ако някое от тези листчета попадне в ръцете на полицията, тогава някой пък ще й подшушне за онази работа, дето ти я свърши във Флоренция. Ясно ли е? — заключи Карло.

Сарти кимна. По лицето му се стичаше пот.

Карло ме погледна.

— Така добре ли е, приятел? Този нещастник няма да те закача повече. Гарантирам ти.

Казах, че съм напълно удовлетворен.

Карло се ухили.

— Добре. Какво ли не правя за приятел. Ти играеш за мен, аз играя за теб. Върви сега да се позабавляваш. Пък ние с шишкото ще си поприказваме.

Очите на Сарти така се изцъклиха, че очаквах в следващия миг да изхвръкнат от орбитите си. Той размаха дебелите си мръсни ръце към мен.

— Не ме оставяйте с него, синьор — замоли ме нещастникът с глас, който ме смрази. — Не ме оставяйте с него!

Не можех да го съжаля.

— Довиждане — казах на Карло. — Ще ти се обадя.

Като слизах по стълбите, чух звук, който напомняше писък на уплашен заек.

Когато се озовах на улицата, аз също бях плувнал в пот.