Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (38)

V

Шъруин Чалмърс и жена му пристигнаха в хотел „Везувий“ в петък следобед преди понеделника, определен за следствието.

Имах двучасов разговор с шефа. Разказах му историята за миналото на Хелън и живота й в Рим. Дадох му да прочете някои от сведенията на Сарти, но бях извадил предварително материала, отнасящ се за мен. Казах му, че Карло Манкини е човекът, известен като Дъглас Шерард.

Чалмърс ме изслуша, прочете и сведенията, през всичкото време с пура между зъбите и безизразно лице. Когато свърших, метна папката на Сарти върху масата, стана и отиде до прозореца.

— Добра работа си свършил, Досън. Това беше голям удар за мен, както можеш да си представиш. Не можех да допусна, че дъщеря ми е имала подобно поведение. Получила е неизбежната участ за такива като нея. Необходимо е обаче да се опитаме да скрием всичко това от вестниците.

Знаех, че подобна задача е неизпълнима, но не го разубедих.

— Ще отида да поговоря с онзи съдия. Може да се съгласи да смекчи малко картината. Ще говоря и с шефа на полицията. Изгори тези сведения. Ти приключи вече със задълженията си тук. Готов ли си да дойдеш с мен в Ню Йорк, когато приключи следствието?

— Преди това трябва да уредя някои неща, мистър Чалмърс — отговорих аз. — Ще мога да дойда в Ню Йорк по-идущия понеделник.

— Така да бъде. — Отдръпна се от прозореца. — Доволен съм от теб, Досън. Добре е, че онзи мръсник умря. Сега отивам при съдията.

Не му предложих да го придружа. Само слязох долу до ролса, който го чакаше, и останах, докато той потегли, а после отидох на рецепцията и помолих дежурния администратор да уведоми мисис Чалмърс, че я чакам за разговор. Той се обади и ми предаде да се кача в стаята й.

Джун Чалмърс седеше до прозореца и гледаше към пристанището. Обърна глава към мен, когато влязох в малката дневна, и ме изгледа продължително.

— Мистър Чалмърс току-що ми каза, че е доволен от мен — започнах аз, като затворих вратата и отидох при нея. — Той иска да се върна в Ню Йорк и там да поема колкото може по-скоро Международния отдел.

— Моите поздравления, мистър Досън — отвърна тя. — Но защо ми съобщавате това?

— Защото ми е нужно вашето одобрение.

Тя повдигна вежди.

— Защо аз трябва да ви одобрявам?

— Поради явната причина, че ако не ме одобрявате, можете да попречите да заема новата си длъжност.

Тя извърна очи, отвори чантата си, извади цигара и преди да успея да й поднеса запалката си, вече беше щракнала своята.

— Не ви разбирам, мистър Досън. Никога не се меся в работата на моя съпруг.

— Тъй като знаете, че аз съм Дъглас Шерард, нетърпелив съм да узная дали възнамерявате да ме издадете на мистър Чалмърс.

Видях как ръцете й се свиха в юмруци.

— Аз си гледам своята работа, мистър Досън. Хелън не означаваше нищо за мен. Не се интересувам от любовниците й.

— Аз не съм бил неин любовник. Това означава ли, че няма да ме издадете?

— Да.

Извадих кутията с филма от джоба си.

— Ще искате да се унищожи това.

Тя се извърна бързо. Лицето й изгуби цвят.

— Какво искате да кажете? Защо ще искам да го унищожа?

— Ако вие не го унищожите, аз ще го сторя. Карло ме помоли да се отърва от този филм, но аз реших, че ще бъдете по-доволна, ако сама го направите.

Тя пое дълбоко дъх.

— Значи малката кучка е направила друг филм. — Стана и се заразхожда из стаята. — Видяхте ли какво е заснето?

— Да. Карло ми заръча да го гледам.

Джун Чалмърс обърна отново лицето си към мен — то беше с цвета на слонова кост, но тя все пак успя да се усмихне.

— Ето че всеки от нас двамата знае по нещичко за другия, мистър Досън. Аз няма да ви издам. А вие как смятате да постъпите спрямо мен?

Отново й предложих филма.

— Трудно ще успеете да го унищожите. Той е мъчно запалим. На ваше място бих го нарязал на парченца, които после ще хвърля в някой канал.

Тя взе кутията.

— Благодаря. Много съм ви признателна. — Отново седна. — Чух от моя мъж, че Карло е признал, че той е убил Хелън.

— Така е.

— Никой не я е убил. Той е казал това само за да спре по-нататъшното разследване на полицията. Предполагам, вие се досещате, че аз и Карло бяхме в любовни отношения. — Тя ме погледна. — Искам да знаете това. Той беше единственият на света, който се отнасяше към мен по̀ човешки. Познавахме се още от Ню Йорк, когато пеех в клуб „Палм Гроув“. Много преди да се запозная със съпруга си. Зная, че Карло беше груб, жесток и опасен, но имаше и добрите си страни. Той значеше много за мен. Бях луда по него. Пишех му глупави писма, които той пазеше. Помните ли как Меноти се отърва от Сети? Карло ми каза, че трябва да се върне в Рим със Сети. Не вярвах, че ще се видим пак с него. Тогава Шъруин Чалмърс се влюби в мен. Омъжих се за него, защото ми бе омръзнало до гуша да пея в долнопробен нощен бар и вечно да не ми стигат парите. Оттогава съжалявам за постъпката си, но това си е моя грижа и то няма никаква връзка със случая. — Усмихна се горчиво. — Както казват: „Работата е гадна, но парите са добри“. Аз съм от онези слаби, нещастни хора, които не могат да бъдат щастливи, ако не разполагат с много пари, затова в момента съпругът ми е от голямо значение за мен. — Млъкна, сетне додаде. — Надявам се, че това не ви отвращава. Защото мен често ме отвращава.

Нищо не казах.

— Както знаете, Хелън беше любовница на Меноти — продължи Джун Чалмърс. — Карло разбрал, че е наркоманка. Казал на Сети, че може да се добере до Меноти чрез Хелън. Сети го пратил обратно в Ню Йорк. От чиста глупост не можах да скъсам с него. Хелън ни видя заедно. Когато Карло й предложил да предаде Меноти, Хелън приела. Отишла в апартамента на Карло, за да се спазарят за цената. Не зная как е успяла, но четири от моите писма до него се озоваха у нея. Установихме това много по-късно. За две хиляди долара пуснала Карло в апартамента на Меноти. Искам да ми вярвате, че не знаех нищо за това до деня, в който срещнах Карло седмици по-късно на върха на скалата, откъдето Хелън падна и умря. Самата тя ми каза.

— Не беше нужно да ми разказвате всичко това, мисис Чалмърс. Единственото, което исках да зная, беше как Хелън е намерила смъртта си.

— То си губи смисъла без мръсните подробности — отвърна тя. — Хелън започна да ме шантажира. Каза, че притежава четири мои писма до Карло, и ако не й плащам по сто долара на седмица, ще ги даде на баща си. Можех да си позволя този седмичен разход, затова се съгласих. Бях сигурна, че Хелън води неморален живот, и ми хрумна, че ако успея и аз да я улича в нещо, ще мога да я принудя да ми върне писмата. Когато отиде в Рим, аз възложих на едно Бюро за издирване да я следи и да праща съобщенията си до мен. Като научих, че е наела вила на името на мисис Дъглас Шерард и се готви да живее там с някакъв мъж, реших, че това е моят шанс. Намислих да отида там, да се изправя лице в лице с нея и да я заплаша, че ще кажа на баща й, ако тя не ми върне писмата. А на мъжа си казах, че искам да пазарувам в Париж. Той мрази да обикаля магазините, а и беше много зает. Каза, че ще се присъедини към мен по-късно. Отидох в Париж, оттам в Соренто и във вилата, но Хелън я нямаше. Докато я чаках, тръгнах на разходка покрай върха на скалата и попаднах на Карло. Хелън трябва да е била също горе, без да я забележа, с нейната камера. Сигурно е заснела нашата среща. Това ли показва този филм?

— Има двайсетсекунден кадър от вашата среща — отговорих аз. — И тъй като е заснет на последните няколко метра от филма, предполагам, че тя е отишла до вилата, сложила е нов филм и е пуснала завършения в пощенската кутия пред вилата. После се е върнала на върха на скалата с надеждата да заснеме нови кадри с вас двамата.

— Да, навярно така е станало. Карло чу, че моторът на камерата работи. И хвана Хелън. Започна ужасна сцена. Тя ми каза, че Карло е убил Меноти. Заплаши, че ще съобщи на полицията. Каза, че е заснела Сети на терасата на вилата под върха на скалата и че той ще трябва да плати за филма, ако не иска той да попадне в ръцете на полицията. Приличаше на малоумна, крещеше и буйстваше. Карло я удари през лицето. Опитваше се да я накара да млъкне. Тя изпусна камерата. Обърна се и побягна. Беше ужасно. Продължи да тича и тогава падна от скалата. Не искаше да се самоубие. Просто не гледаше къде стъпва. Както казах, приличаше на малоумна. Карло не я уби. Трябва да ми вярвате.

Прокарах пръсти през косата си.

— Да, вярвам ви. Карло е извадил филма от камерата, но не се е сетил да погледне в пощенската кутия.

— И двамата не помислихме за това. Като се върнах в Неапол, не ми излизаше от главата мисълта, че тя може да е заснела и други филми с нас двамата и да ги е скрила някъде. Когато Карло ми се обади по телефона по-късно вечерта, аз му казах да отиде до вилата и да унищожи всички филми, които намери, за да не би да ни е снимала и друг път. Смятам, че точно тогава вие сте били там. Той е бил и в апартамента й. Намерил четирите писма, които бях му писала, и ги унищожил. Искам да ми вярвате, че не съм допускала, че Карло ще се опита да хвърли върху вас вината за смъртта на Хелън, мистър Досън. Искам да ми вярвате. Той беше винаги добър към мен, но зная, че беше престъпник. Не можех да го избавя от тази му наклонност. Лош късмет, че го обичах.

Млъкна и се загледа през прозореца. Настъпи дълга пауза.

— Благодаря, задето ми разказахте всичко това — рекох аз. — Разбирам, че сте били в ужасно положение. Зная как сте се чувствали. Хелън също ме постави в ужасно положение. — Станах от стола. — Унищожете този филм. Не зная какво ще се разкрие на следствието. Съпругът ви се опитва да уреди благоприятно въпроса. Като познавам характера му, навярно ще успее. По отношение на мен обаче не бива да се тревожите, аз няма да ви злепоставя.

Чалмърс наистина успя. Решението на съдия-следователя беше:

„Предумишлено убийство, извършено от Тони Амандо, известен още като Карло Манкини, при неизяснени доказателства относно мотивите за извършване на престъплението“.

Журналистите бяха предупредени да не задълбават много-много в случая. Карлоти беше приветлив и уклончив. Всичко около тази афера се превърна в облак илюзорен дим.

Не видях повече Джун Чалмърс, докато беше в Неапол. Двамата с Чалмърс заминаха веднага след приключване на следствието, а аз се върнах в Рим. Отидох право в службата. Джина беше сама.

— Всичко приключи и аз съм вън от всяка опасност — казах й аз. — Отлитам за Ню Йорк в неделя.

Тя се насили да се усмихне.

— Точно това искаше, нали? — попита.

— Да, но при условие, че няма да замина сам — отвърнах аз. — Искам да отнеса частица от Рим със себе си.

Очите й заискриха.

— Какво по-точно? — полюбопитства тя.

— Нещо младо, красиво и умно — отговорих аз. — Ще дойдеш ли с мен?

Тя скочи на крака.

— О, да, любими! Да… да… да!

Хвърли се в обятията ми и тъкмо се целувахме, когато влезе Максуел.

— Защо ли не се сетих аз да го сторя? — изрече кисело.

Махнах му да върви в кабинета си.

— Не виждаш ли, че сме заети? — казах аз и придърпах Джина по-плътно към себе си.