Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (9)

8.

Сряда, 23 юни, 1898

Лондон, пет часа сутринта

Градът още спеше, но бизнесът бе сърцето на Лондон и то пулсираше денонощно.

— Хайде, скапаняци такива, размърдайте си задниците, че иначе всички ще се издавим в рибени черва и помия — крещеше някакъв мъж на пазара Билингсгейт, където всяка седмица пристигаха около три тона риба. Цялото това количество, до последната рибка, се изнасяше на ръка по тесните стъпала на кея и често един товар тежеше повече от сто и петдесет килограма.

Близо до Ковънт Гардън други мъже разтоварваха марули, зеле, лук, картофи и какви ли не други неща, които растат под или над земята. Щайгите и чувалите, смъкнати от нечии рамена, тупваха тежко на земята, придружени от поток от ругатни, които някак облекчаваха непосилния труд.

По железопътните гари работници товареха на влаковете хиляди броеве на повече от двеста всекидневника. Но нито един от тях не можеше да се сравни с най-влиятелното списание, основано преди повече от век, списанието „Таймс“.

По страниците му бе описано и обяснено всичко, което ставаше по света. За влиятелните господа четенето на „Таймс“ бе също толкова важна част от започващия ден, както и сутрешната им закуска.

Тази сряда четвърта страница бе изцяло посветена на дълго есе, написано от един човек, чиито пътешествия винаги предизвикваха огромен интерес сред читателите. НАКЪДЕ ВЪРВИ ЛАТИНСКА АМЕРИКА? Този въпрос бе напечатан с огромни главни букви. И само с малко по-дребен шрифт: Наблюденията на лорд Шарик след скорошното му пътуване на юг.

В къщата му в Найтсбридж вареното яйце на Тимъти Мендоса изстина необелено, докато той четеше, че… е тъжно да признаем, че преобладава политическа нестабилност и корупцията се шири навсякъде.

Хенри Мендоса живееше в един апартамент в градската къща на Джеймс, която се намираше на Гордън скуеър. Хенри разполагаше със собствена трапезария и лична прислуга, състояща се от четирима души. Те му сервираха димяща овесена каша, но тя си изстина недокосната, докато Хенри размишляваше върху твърдението на Шарик, че… да се открие начин за подпомагане на страни като Перу и Бразилия да тръгнат към по-стабилно и сигурно бъдеще, е работа, изискваща огромно благоразумие и като че ли е най-добре с това да се заеме правителството…

Джеймс Мендоса, лорд Уестлейк, в момента не се намираше в жилището си на Гордън скуеър. Беше в Уестлейк — забележително имение от времето на Тюдорите, разположено в красивата местност в Уестморланд, прочута с многото си езера. Джейми седеше в трапезарията, обзаведена в жълто и кремаво, която гледаше към източната тераса и към една от розовите градини. „Таймс“ лежеше разтворен на масата пред него. Наложи му се да прочете два пъти изречението за правителството, преди да разгадае подтекста му. Но щом стигна до пасажа, в който се казваше… трябва лично да размисли върху по-нататъшни инвестиции, той разбра, че посланието е насочено към самия него и е като нож, опръскан с неговата кръв.

Чарлз Мендоса живееше в къща, разположена близо до Хампстед хийт. Съпругата му, Сара, както и двегодишният му син, Иън, закусваха заедно, но той почти не им обръщаше внимание, съсредоточен върху храненето и вестника си. Изведнъж той се задави с препечената си филийка с масло. Бе стигнал до втората колонка от статията на Шарик. Проблемът се състои в големия дълг и в изплащането на този дълг. Изглежда, че много от тези страни няма да оцелеят без по-нататъшни финансови инжекции от онези, които са в по-добро икономическо състояние, но как ще бъде върнат този дълг? Как могат да бъдат оползотворени огромните природни ресурси на Латинска Америка за производството на материални блага, при сегашните условия?

В разкошната къща от епохата на Джордж, намираща се в Белгрейвия, Норман живееше сам с няколко слуги, откак бе починала жена му. Тази сутрин той не хапна нито залък за закуска. Бе направил фаталната грешка да прочете статията на лорд Шарик още преди да е закусил. А това окончателно уби апетита му.

 

 

Сан Хуан, три часа сутринта

В Пуерто Рико все още бе „по тъмно“. В бордея на „Кахе Крус“ бизнесът процъфтяваше, но Нурия Санчес спеше сама в изисканата си стая в постройката зад голямата къща.

Фернадо Лус също спеше сам, и то изключително зле, в едно легло, което принадлежеше на домакина му дон Пруденсио Алварес в Ларес. В хана Сан Хуан Батиста Майкъл бе споходен в съня си от ужасен кошмар: огромни папагали връхлитаха една жена с огненочервен тюрбан. Той все не успяваше да я защити от ноктите и клюновете им, а страхотните същества го нападаха все по-ожесточено.

Епископът на Пуерто Рико не спеше сам. Конча, прислужницата, която от тридесет години се грижеше за домакинството му, лежеше до него и лекичко похъркваше. Почти през целия си зрял живот той се бе утешавал с приятната топлина на тялото й.

Сега бе буден и разтревожен, но не от това, че бе нарушил обета си за безбрачие. Епископът не вярваше, че бог ще го осъди на вечни мъки заради тази негова слабост. Това не бе порочно, но бе тъжно. Освен това, винаги се бе старал да бъде добър епископ. Сега се чудеше по какъв начин да продължи да се старае.

Искаше му се да пренебрегне предупрежденията на сестра Магдалена като бълнуванията на истерична жена. Но всички факти сочеха, че не е така. През последните петнадесет години поне четири пъти тя със сигурност предсказа какво ще се случи. Той никога нямаше да забрави два от тези случая: ужасния ураган от осемдесет и шеста, когато, ако й бе повярвал, можеше да предупреди народа и да предотврати смъртта на безброй хора, и инцидента с прогнилия покрив над трапезарията му, който се срути точно когато една вечер забавляваше петима гости. Ако монахинята не бе изпратила предупреждението си, всички те щяха отдавна да са мъртви.

Освен всичко това, сестра Магдалена бе излекувала поне десетина души, за които той знаеше със сигурност, а и кой знае колко други хора. Монахините, които живееха с нея, я боготворяха, твърдяха, че е светица. Дори и сам по себе си този факт говореше за нещо необичайно. Навсякъде, където много жени живеят заедно, те намразват от дън душа всяка, която е по-различна от тях, която с добродетелта си кара техните недостатъци да изпъкнат още по-ясно.

Затова, какво да прави?

Да предупреди народа, каза му тя. Нещо ще се случи и те не бива да се съпротивляват. Но какво щеше да се случи? Дали инвазия? Дали нещо, свързано с тази откачена война между Испания и Северна Америка? Вероятно беше така. Но господи, как можеше да каже на хората, че такова нещо ще се случи и че те трябва да го приемат? Простолюдието може би щеше да се примири, но големците вече вадеха мечовете си и се кълняха, че ще умрат, но ще защитят автономията, която тъй скоро бяха спечелили. В действителност искаха да кажат, че ще изпратят друга хора да умрат вместо тях. Както и да е, ако епископът започнеше да проповядва да се предадат без съпротива, все щяха да намерят начин да се отърват от него.

— Господи — прошепна той. — Знаеш, че не съм храбрец, не съм нито мъченик, нито герой. Какво искаш да направя? Не мога да я пусна из острова да разгласява предупрежденията си, както тя иска да направи. Не мога и да го направя вместо нея. Каква ще е ползата от паниката? Какво добро ще донесе това да се противопоставя на големците, за да ме принудят да замълча? Мили боже, и какво да правя с този ирландец, който настоява да се срещне с мен рано тази сутрин? Казват, че бил приказно богат, че смятал да купи целия остров. Ама какво знам аз за такива хора, господи?

Епископът въздъхна, пресегна се за молитвената броеница на масата край леглото му и започна да декламира „Отче наш“ и „Аве Мария“ в такт с ритмичното похъркване на Конча.

 

 

— Добро утро, ваше преосвещенство.

— А, господин Къран, добро утро. — Епископът протегна ръка, за да целуне Майкъл пръстена му, но той не го направи. Нека го мислят за протестант. Епископът посочи един стол срещу своя. — Моля, седнете.

— Благодаря. Дойдох, за да ви поднеса почитанията си, ваше преосвещенство. Възнамерявам да остана да живея в Пуерто Рико.

— И аз така разбрах.

Майкъл повдигна учудено вежди.

— Нима вече всички знаят за това?

— Може би не всички. Но аз зная.

Едно на нула за духовника. С лека усмивка Майкъл му даде да разбере, че признава победата му.

— Радвам се, че сте толкова добре информиран, господине. Предполагам, знаете и това, че възнамерявам да се занимавам с производство на кафе.

— Напоследък кафето е доста доходоносно. Направили сте добър избор, сеньор Къран.

— Дано да е така. И се надявам да стана полезен член на обществото.

Епископът кимна.

— Похвална цел, сеньор. Сигурен съм, че ще бъдете добре дошъл при нас, но… Позволете ми да ви задам един доста прям въпрос, не сте ли католик?

— Не, ваше преосвещенство.

— Разбирам. Е, несъмнено знаете, че почти всички на острова, почти един милион души, са синове и дъщери на Светата църква. Може би ако заживеете сред нас, след време ще се откажете от протестантската си ерес.

Майкъл разбра, че сега има възможност да насочи разговора към онова, което го интересуваше.

— Нищо не е невъзможно, ваше преосвещенство. Има нещо, което събуди любопитството ми.

— С божията воля, наистина нищо не е невъзможно. — Епископът се наведе напред. Имаше лице като на хрътка и дългият му гърбав нос сякаш душеше из душата на Майкъл. — Ако някое учение на нашата вяра ви е неясно, с радост ще се опитам да ви го разясня.

— Не е точно учение. Още първия ден, като дойдох на острова, срещнах една забележителна жена, сестра Магдалена, която живее в метоха Лас Ниевес…

— Как се случи така, че отидохте до метоха, сеньор Къран?

Майкъл видя вълнението на епископа, изписано в светлокафявите му очи.

— Бях чувал за монахинята, наречена Магдалена. Знаех, че е като светица и получава прозрения свише. Исках сам да се убедя в това.

— И какво ви каза тя?

Епископът се бе вкопчил в дръжките на креслото си. Майкъл хвърли бърз поглед към побелелите от стискане кокалчета на пръстите му и веднага погледна в друга посока.

— Лични работи, засягащи семейството ми. Нищо важно. Но все пак удивително е, че знае такива неща.

— Да, сестра Магдалена наистина е удивителна.

Майкъл забеляза, че епископът се е поуспокоил.

— Тя ме заинтригува. Исках отново да се срещна с нея, но когато се върнах в Лас Ниевес, метохът бе заключен и имаше стражи. Казаха ми, че са там по ваше нареждане и че никой не може да посещава сестра Магдалена.

— Засега е така.

— Разбирам. Позволете да ви попитам защо?

— О, няма нищо необичайно, сеньор. Но, разбира се, вие не сте запознати с нашите обичаи. Монахините католички, всъщност всички католици, понякога се усамотяват за пълно мълчание и молитва. Наричаме го уединение. Сестра Магдалена и монахините от Лас Ниевес са в уединение.

— Нима са нужни стражи, за да ги държат в уединение?

Епископът се изправи, приближи се до една маса в другия край на стаята и позвъни с малко сребърно звънче.

— Трябва да пийнем малко кафе. Не, естествено стражите не са там, за да принуждават монахините да спазват обетите си. Всички в метоха са там по свое желание, сеньор Къран. Знам какви неща разказват за нас протестантите, но ви уверявам, че всичко това са нелепи лъжи. Задачата на стражите е да се грижат никой да не наруши покоя на сестрите. Много външни хора ги посещават с молба монахините да ги споменат в молитвите си или за да донесат дарения. А сестра Магдалена е много известна на нашия остров.

Преди Майкъл да успее да каже нещо, влезе един слуга. Епископът нареди да донесат освежителни напитки, после се обърна към госта си:

— В Ирландия пиете предимно чай, нали?

— Да. Има много заведения, в които се предлага кафе, но не мисля, че бихте познали какво са ви сервирали. Онова кафе е ужасно слабо.

— Разбирам. А вие цените хубавото кафе, нали така, сеньор Къран?

— Много го обичам.

— Чудесно. А ето че и кафето пристигна.

Слугата се върна с един поднос и наля гъстата черна течност в малки стъклени чашки в сребърни поставки. Епископът попита госта си:

— Какво ще пиете, сеньор, cafe cortado или cafe solo!

— Cafe solo, ваше преосвещенство.

Слугата пусна три бучки бледокафява захар в черното кафе на Майкъл и му го поднесе на друг сребърен поднос. След като изчака да му го приготвят, епископът взе своето cortado, в което освен кафява захар имаше и сметана. Той вдиша чашата си към Майкъл и рече:

— За успеха на начинанието ви, сеньор.

— Благодаря — отвърна Майкъл, а след като слугата излезе, продължи: — Ваше преосвещенство, все още съм много любопитен за сестра Магдалена. Как е придобила невероятните си способности?

— Те са дар от Бога. Няма друго обяснение. Къде смятате да построите хасиендата си, сеньор Къран?

— Интересуват ме земите на запад от Адхунтас.

— Да, разбира се. Това са най-добрите земи за отглеждане на кафе. Тъжно е, че в по-голямата част от Арабия се водят войни и хората бедстват, но пък ние сме облагодетелствани от това, тъй като Европа сега внася по-голямата част от кафето си от Антилите и Латинска Америка.

— Да, ваше преосвещенство. Бихте ли ми казали, как сестра Магдалена…

— Земите на запад от Адхунтас… — Епископът се престори, че просто мисли на глас и не е чул последните думи на госта си. — Там навсякъде има вече разработени хасиенди, струва ми се. Вие каква плантация възнамерявате да купите, сеньор Къран, вече съществуваща, или искате да създадете нова?

— Интересуват ме пораснали дръвчета, които вече дават плод. Ваше преосвещенство, защо не искате да говорим за монахинята?

Това открито нападение свари стария човек неподготвен.

— Неправилно сте ме разбрали, нямам нищо против да говорим за нея. Тя наистина е удивителна, както и двамата се съгласихме. Но подобни явления не са рядкост сред нас, сеньор Къран. Светата Църква е създала много светци.

— А сестра Магдалена светица ли е?

Епископът сви рамене.

— Слава богу, не аз трябва да реша това. След смъртта й, ако такава е волята на Светия Дух, съветът за свещенодействията ще разгледа този въпрос.

— Но нали предложението до съвета трябва да бъде направено от местния епископ?

— Вие знаете много повече за нашите закони, отколкото предполагах, сеньор — тихо рече епископът.

Майкъл си спомни духовниците, които преподаваха вероучение в училището в Кордова, когато бе малък.

— Прав ли съм, ваше преосвещенство?

— Прав сте. — Епископът остави празната си чаша на масата. — Но аз съм доста стар, а сестра Магдалена несъмнено ще ме надживее. Така че не аз ще бъда този, който ще реши този въпрос.

— Значи тя е по-млада от вас?

— Да, много по-млада.

— Разбирам. Естествено, човек не може да го отгатне заради тъмнината в стаичката и булото, което носи. — Майкъл наблюдаваше внимателно лицето на епископа.

— Тези неща са част от обета й, сеньор. Винаги светите отшелнички са живели така.

— А нужно ли й бе вашето разрешение, за да започне такъв живот?

Епископът кимна.

— Тогава много млада ли е била? От какво семейство е?

— Да, наистина бе много млада. И нямаше семейство. Сестра Магдалена беше сираче. А сега, сеньор Къран, ще ме извините, но трябва да отида на една среща.

Майкъл се изправи.

— Разбира се, благодаря ви, че ми отделихте толкова много от времето си, ваше преосвещенство. — Той извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и го постави на масата до подноса за кафе. — Това е дарение за вашите добри дела, сър. Може да го използвате за поддръжка на приюта за сираци, където сестра Магдалена е била отгледана. Между другото, къде се намира той?

— В Понс, на другия край на острова. Бог да благослови щедростта ви, сеньор Къран.

Малко по-късно, когато този estranjero си бе тръгнал, епископът преброи банкнотите в плика. Ирландецът бе дарил хиляда песети на църквата, в която уж не вярваше. С такава сума човек би могъл да издържа цялото си семейство в продължение на пет, а дори и шест-седем години, ако жена му е пестелива. Епископът не помнеше някога през живота си да е получавал толкова голямо дарение от един-единствен човек.

 

 

Ларес, десет часа сутринта

Във високите карстови хълмове на Ларес беше хладно. Фернандо Лус трепереше на верандата в къщата на Пруденсио Алварес. Другите гости на Алварес, които бяха поканени с помощта на един пратеник още предната вечер, бяха петима души. Те явно бяха свикнали с местния климат и сякаш не усещаха студа.

Лус ги огледа скришом. Отдясно седеше най-младият от тях. Маноло Тригера, който не изглеждаше на повече от двадесет и пет-шест години, бе наследил предната година съседната хасиенда. Сега той изглеждаше съвсем уверен и спокоен. Даже нахален, помисли си Лус.

До Маноло седеше Фелипе Родригес, собственик на обширна плантация в хълмовете над река Рио Габа. Следваше самият Алварес, а срещу него имаше още двама едри собственици на кафеени плантации — Коко Моралес, за когото Лус си помисли, че прилича на змия, и един човек, когото Лус съвсем бегло познаваше, Хесус Фонтана.

Между Фонтана и Моралес седеше една жена, която изглеждаше толкова стара и съсухрена, сякаш първият лек полъх на вятъра щеше да я отвее. Доня Мария де лос Анхелес се наведе напред, като се подпря на бастуна си със златна дръжка.

— Ahora, Don Prudendo, por que estamos aqui?

Това бе въпросът, който всички искаха да зададат: Защо сме тук?

Алварес кимна към Лус.

— Нашият приятел дон Фернандо ме помоли да ви извикам всички тук — рече той и погледна очаквателно банкера.

Ето, че моментът бе дошъл. Трябваше да им каже. Лус усещаше езика си подут и думите едва се изтръгваха от устата му.

— Аз… Аз се радвам да ви видя тук — заекна той.

Мария де лос Анхелес отложи за малко решителния миг.

— Радвате се? Банкерите се радват само когато измъкват пари от бедните и когато обявят някоя ипотека за пресрочена — рече тя и се захили.

Останалите също се засмяха, но смехът им звучеше някак пресилено.

— Уверявам ви, доня Мария…

— Не ме уверявайте в нищо, сеньор Лус. Не ме интересува. Не ви дължа и едно сентаво, така че не можете да кажете нищо, което да ме засяга. Нито пък някой от другите, или греша? — Старческите й очи огледаха всеки един и се спряха на младия Маноло. — Разбира се, с изключение на…

Той веднага се засегна от думите й.

— Нищо не дължите, доня Мария, защото от четиридесет години насам не сте направили никакви подобрения в хасиендата си. А всички ние правим заеми, когато те ще се отразят добре на бизнеса.

— Заеми! — Старата жена тропна с бастуна си по дървения под на верандата. — Дълговете ще разорят и вас, и Пуерто Рико. Вие сте глупаци, които позволяват на паразити като него…

Алварес скочи от стола си.

— Моля ви, доня Мария, не се вълнувайте толкова. Не сме се събрали, за да говорим за заеми. Позволете да ви налея още кафе.

Той бързо отиде до масата край вратата. Върна се с един сребърен кафеник и напълни чашката на старицата. Фонтана протегна своята чашка, изчака да му я долеят с няколко капки от гъстата черна течност и после рече:

— Та за какво сме събрани тук?

Алварес пак погледна към Лус.

— Има един човек… — Лус млъкна. Разбра, че идеята, да събере на едно място толкова много от „обектите“ на Къран, бе ужасно неудачна. Трябваше да се срещне с всеки един от тях поотделно. Уви, вече бе твърде късно. Преглътна с мъка два-три пъти и се опита да продължи: — Има един човек, един estranjero, който иска да купи земите ви. Имам предвид хасиендите ви. Всичките. — Лус остави думите да се изтърколят от устата му, защото му бе пределно ясно, че ако не им каже сега, никога няма да успее да го стори.

В настъпилата гробна тишина единственият звук, който се чу, бе кикотът на старата жена.

— Никога няма да продам земята си. Вие сте луд, дон Фернандо. Всички банкери са луди и покварени.

— Но „никога“ е доста дълго време.

Думите бяха изречени от Родригес и Лус се обърна към него.

— Благодаря ви, дон Фелипе. Наистина е дълго време. И аз си помислих за това.

Маноло Тригера изпи последните капки кафе в чашата си и я остави на парапета на верандата.

— Продължавайте, сеньор Лус. Няма да ни навреди да чуем какво предлага ирландецът.

— Какъв ирландец? — Хесус Фонтана изглеждаше объркан, сякаш по-голямата част от разговора бе минала през ушите му, без да разбере нищо.

— Не съм споменавал за никакъв ирландец — възпротиви се Лус.

— И няма нужда. Та кой друг може да е този estranjero. Всички знаят, че в Сан Хуан е пристигнал някакъв гигант от Ирландия, който е червив с пари и прекарва по-голямата част от времето си в къщата на Нурия Санчес.

Всички знаеха що за къща бе това, дори и доня Мария, въпреки че никога не би го признала.

— Това е заради робите — измърмори тя. — Без роби печалбата от плантациите е толкова нищожна, че не си струва и да се изплюе човек върху нея.

— Няма вече роби, така че, какъв е смисълът да говорим повече за това? — рече Маноло, като извади една дебела пура от джоба си и се засуети да я запали.

Старшата вдигна бастуна си към него. Острият му връх спря на няколко сантиметра от красивото му лице.

— За nino като теб, за бебе, което едва от вчера е започнало само да си бърше задника като се изходи, нищо няма смисъл. Но аз помня, какви времена бяха, когато…

— Моля ви, доня Мария…

Лус бе съвсем наясно защо Алварес все се опитва да я успокоява.

Той дължеше на банката повече, отколкото би могъл да спечеш и за четири поредни години с добри реколти, ако въобще такова чудо бе възможно. Освен това, той си имаше любовница в Хавана. Алварес мечтаеше да я убеди да напусне Куба и да заминат заедно за Ню Йорк. А за да я накара да се съгласи, му бяха нужни много пари. Лус си знаеше, че Алварес ще бъде най-силният му съюзник.

— По този въпрос аз съм съгласен с младия Маноло — рече Алварес. — Нищо няма да ни струва да изслушаме предложението на дон Фернандо.

Досега Коко Моралес само ги наблюдаваше, като някаква змия. Но сега той се наведе напред и попита:

— Колко?

— Две песети на куерда — изтърси Лус, сякаш хвърляше камък в езерце и чакаше да се появят вълничките. В продължение на няколко секунда никой не каза нищо. Лус повтори офертата: — Две песети на куерда.

Това съвсем не бе лоша цена, дори и като начално предложение. Струваше му се, че вижда как в съзнанието на слушателите му се извършват бързи изчисления. Madre de Dios, молеше се Лус, нека успея да сключа тази сделка. Само да я сключа и ще дам десет процента… не, един процент, това е по приемливо, ще дам един процент от печалбата си на църквата.

— А за сградите? — попита Маноло.

— Защо въобще говорим за това? — Доня Мария извади пура от кесията си и махна с нея към Моралес. Той покорно драсна една клечка кибрит и я поднесе към пурата й.

— Колко за сградите? — Маноло повтори въпроса си, докато устата на старицата бе заета с пурата й.

— В цената е включено всичко — каза Лус. — Две песети на куерда за всичко.

— Но не всичката земя е еднакво плодородна — възпротиви се Хесус Фонтана.

Родригес се покашля.

— Точно така, земята не е еднаква навсякъде. Бог не създава нещата такива. Освен това, мисля, че доня Мария има право. Защо въобще да говорим за продаване на земята, която нашите семейства са обработвали от сто години насам?

Лус се усмихна. Значи и Фелипе Родригес бе на негова страна. Това впечатляващо изказване бе просто тактически ход, нищо повече. Баща му бе изкупил малките плантации на десетки campesinos и после ги бе изгонил от земите им. Ето как се бе появила хасиендата на Родригес. Така че привързаността към земята на предците нямаше нищо общо с неговото отношение към въпроса.

— Две песети на куерда — повтори Лус. — Това е твърде щедро предложение.

— Лично аз никога не бих се съгласил да продавам за по-малко от пет на куерда — рече Маноло Тригера, като старателно отбягваше погледите на останалите. — А сградите и съоръженията трябва да бъдат оценени отделно.

Мария де лос Анхелес пушеше пурата си толкова енергично, че вятърът не успяваше да отвее дима. Около нея се бе образувал облак пушек, който се кълбеше над главата й като ореол и обгръщаше съсухреното й тяло като някакво ефирно наметало. За да го разсее, тя махна с ръка пред лицето си и се втренчи в младежа.

— Предател! — извика тя и се опита да се изправи, но краката не я държаха и трябваше да седне отново на мястото си.

— Доня Мария — помоли й се Алварес. — Моля ви, не бива да се вълнувате толкова. Сега обсъждаме просто едно предложение, предполагаема ситуация.

Хесус Фонтана се потеше обилно. Потта капеше от лицето му и той я избърса с голяма бяла кърпа. Лус също се потеше, и то по същите причини, но не можеше да си позволи да направи като Фонтана. Това щеше прекалено очевидно да издаде слабостта му.

— Предполагаема — каза Фонтана. — За вас може и да е предполагаема, но аз имам съвсем реална хасиенда. И тя въобще не е предполагаема.

И съвсем реални дългове, помисли си Лус. Различните му заеми възлизаха поне на пет хиляди песети.

— Има и още нещо… — започна той.

— О, да — прекъсна го Коко Моралес, сякаш говореше на себе си. Лус разбра защо изглеждаше като влечуго: той сякаш никога не мигаше. Змийските му очи се взираха в очите на банкера, а клепачите му въобще не потрепваха. Моралес продължи: — Чудех се кога ще стигнем до това. Продължавайте, дон Фернандо.

— Просто щях да спомена, че живеем в несигурни времена.

— Така е. Води се война.

— Но ние не сме във война — запротестира Фонтана.

Моралес сви рамене.

— Може да ни завладеят всеки момент. — Фелипе Родригес махна с ръка, за да прогони дима от пурите, който вятърът довяваше към него. — Онези norteamericanos могат да дойдат и да ни глътнат като едното нищо.

— Какво общо има това с нас? — попита Фонтана.

— Дон Хесус — търпеливо започна Коко Моралес, — тези norteamericanos пият много кафе. Ако ни завладеят, може да ни накарат да продаваме само на тях, и то на цени, които те ще определят.

— Така е — съгласи се Родригес. — Нима очаквате, че ще има печалба, ако цените се определят от президента и от Конгреса във Вашингтон?

Фонтана изглеждаше напълно безпомощен, неспособен да опровергае аргументите им.

Доня Мария сръчно хвърли фаса си и той цопна със съскане в една купа с вода до стълбите.

— Откак почина съпругът ми, на този остров вече няма и един мъж с cojones. Вие не сте истински мъже, сред вас ни един няма топки. Защо не говорите за борба с онези gringos!

— Това ще е доста неравна битка — измърмори дон Пруденсио.

— Чуйте какво ще ви кажа. — Маноло Тригера се изправи. Косата му бе много тъмна, пригладена назад с помада и сега, на светлината на утринното слънце, тя блестеше ослепително. — Чуйте какво, забравете онези norteamericanos. Трябва да преговаряме направо с ирландеца.

— Не съм казвал нищо за никакъв ирландец — отново запротестира Лус. — Един estranjero, това казах.

— Къде е той? — поинтересува се Хесус Фонтана. — Защо не дойде самият той?

— Той ме упълномощи да преговарям вместо него.

— Вие сте пълни глупаци — отново се обади змията, като изчака невероятният му нетрепващ поглед да привлече вниманието на всички останали и чак тогава продължи: — Забравихте да питате за единственото важно нещо. Каквато и цена да договорим, който и да е този estranjero, въпросът е, дали той има толкова много пари, че да сключи сделката?

Всички се обърнаха към Лус.

— Да — рече той. — Ще плати в брой, лично аз ви го гарантирам.

— Наистина много ценим личната ви гаранция, дон Фернандо — обади се Моралес. — Но каквато и да е крайната цена, става въпрос за страшно много пари. Затова, моите уважения, но кажете, има ли гаранция и от банката?

Лус си повтори наум думите на телеграмата от Каутс и кимна:

— Si, сеньор. Банка Мендоса гарантира офертата.

 

 

Лондон, три часа следобед

Мястото, което лорд Шарик считаше за свой дом, бе огромната ъгловата къща от гранит в имението Гленкрий, намиращо се сред ветровитите хълмове на Уиклоу в Ирландия. Градската му къща в Лондон бе една красива кремава постройка, проектирана от прочутия архитект Джон Неш, която приличаше на мъничко бижу край големия диамант на Риджънтс парк №117. На нея той гледаше като на прелъстителна метреса в чуждите земи. Все пак и метресите можеха да бъдат полезни — ето защо сега той се намираше именно в тази къща.

Зад къщата имаше обширна оранжерия, където негова светлост отглеждаше тропическите и субтропичните растения, които бе събирал при многобройните си пътувания. Сега Шарик се запъти натам, понесъл в ръка вестника, останал непрочетен от сутринта. Той се поспря край една леха ладиоборазни орхидеи cymbidium, като ги огледа с критичен поглед. Развиваха се отлично. Явно новия главен градинар си го биваше. Доволен от видяното, той се разположи на един люлеещ се стол край една пълзяща passiflora и разгърна вестника.

Бе решил да отложи четенето на статията си в „Таймс“, защото винаги се наскърбяваше, щом видеше какво са направили редакторите с думите му. Ето, например миналата година, в Спектейтър… но какво значение имаше това? Тази статия бе написана с малко по-различна цел от другите, с които просто се стремеше да просвещава еснафите. Сега бе тръгнал на лов за по-едър дивеч.

Четеше бързо. Погледът му пробягваше по колонките в търсене на евентуални рани, нанесени на статията му от острото перо на цензурата. Е, не са много, заключи той накрая. Редакторът на „Таймс“ вероятно и понятие си нямаше от разликата между „който“ и „когото“ — навсякъде бе наслагал първата дума — но все пак, като цяло, статията бе останала непокътната. Шарик се усмихна. Наистина, какво огромно удоволствие се криеше в това да пуснеш вълка в кошарата. Ама че изтъркано клише! Никога не би го написал. Да пуснеш лисицата в кокошарника? И това е изтъркано.

Той още се мъчеше да измисли по-оригинална метафора, когато икономът му влезе в оранжерията, като пристъпваше с огромно внимание между палмите и кактусите. Той бе родом от Уелс и сякаш не говореше, а пееше и завършваше всяка фраза с възходяща интонация.

— Търсят ви по телефона, милорд. Господин Дръмънд се обажда.

Липсваше само един уелск хоров, за да бъде превърнато соловото му изпълнение в прелестно музикално произведение.

Шарик въздъхна. До преди няколко години, когато проклетите телефони още не бяха излезли на мода сред определени прослойки в Лондон, Дръмънд щеше да дойде лично да говори с него. Това щеше да му предостави прекрасната възможност да наблюдава лицето на брокера, докато водят този неизбежен разговор. А ето че сега трябваше да се задоволи само с интонацията му.

— Благодаря ти, Джоунс. Ще разговарям от кабинета си.

Кабинетът му гледаше на юг, към парка, и сега завесите бяха дръпнати заради силното следобедно слънце. Шарик изчака няколко минути, за да привикнат очите му към полумрака, но после се сети, че това не бе необходимо и вдигна телефона.

— Шарик е на телефона — каза той в слушалката с форма на нарцис.

— Обажда се Нийл Дръмънд, ваша светлост. Простете, че ви безпокоя, но… — Едно силно изпукване го накара да замълчи.

— Няма нищо, продължавайте, просто Джоунс е затворил слушалката във всекидневната. Та какво казвахте Дръмънд?

— Исках да говоря с вас във връзка със статията в днешния вестник.

— Да?

— Е, добре, милорд, но вярвате ли във всичко, което сте написали, дявол да го вземе?

Брокерът трябваше да е наистина много развълнуван, за да му държи такъв тон. Шарик се усмихна още по-широко.

— Разбира се, че вярвам. Иначе нямаше да го напиша.

— Но вие със сигурност…

— Със сигурност съм бил там и съм видял с очите си какво е положението. Сега просто изразих публично мнението си. И се постарах да го изразя възможно най-точно.

— Знам, но все пак…

— Все пак какво? Сигурно не се обаждате, за да ме попитате просто дали наистина мисля това, което съм написал? Така ли е?

— Ами, всъщност, за това се обаждам. Става въпрос за новия заем за Парагвай, милорд. Мендоса го пуснаха на пазара днес. Очаквахме доста да спечелим от комисионни за акциите.

— Но аз въобще не съм споменавал Парагвай.

— Не, наистина. Но за обикновения британец, всички държави в Южна Америка си приличат. Повечето хора въобще не правят разлика между Мексико и Чили.

— В такъв случай, моите уважения, но не смятам, че трябва да залагат парите си на юнашко доверие.

— Но, милорд…

— Да, Дръмънд, продължавайте.

— Много от клиентите ми бяха решили днес да купуват акции. От седмица насам даваха заявки. А сега повечето от тях са наплашени и са готови да се откажат. Мислех си, тъй като и вие сте клиент на фирмата ни, дали не бихте ми позволили да им казвам, че статията ви за Латинска Америка не засяга Парагвай.

— Ако искате да им напомняте, че Парагвай не е споменат в статията ми, нямам нищо против. Наистина не е. Но ако предполагате, че смятам Парагвай за по-различен от останалите страни, че е по-сигурно място за инвестиции, съжалявам, но отговорът ми е не, Дръмънд. Не ви позволявам да кажете такова нещо.

От другата страна последва дълга пауза.

— Добре, милорд. Благодаря, че изяснихте позицията си.

— Няма нужда. Между другото, мислите ли, че и други брокери са се сблъскали с този проблем? Имам предвид заема на Мендоса.

— Опасявам се, че е така. Цял ден в Сити се говори само за това.

— Разбирам. Е, съжалявам за загубените комисионни, Дръмънд. Но това е положението.

Шарик се улови, че щом окачи слушалката, потри ръце, точно като злодея в някоя мелодрама. Това го накара да се разсмее. В този момент влезе Джоунс.

— Тук ли ще пиете чая си, сър?

— Да, защо не? Сервирайте го тук.

Сумракът в стаята бе изключително приятен. Тази атмосфера го караше да мечтае. Още от малък обичаше да мечтае. Ето какво бяха прибавили триста години в Ирландия към саксонския му характер. Именно ирландското у него го бе превърнало в мечтател и авантюрист. По дяволите, кракът пак го заболя, сигурно времето щеше да се промени. Шарик седна и го заразтрива, докато чакаше чая си.

След няколко минути икономът се върна с поднос в ръце. Негова светлост пиеше само китайски чай, никога индийски, от онази уханна смеска с лек дъх на смоли, наречена „Лапсанг сучонг“, със съвсем мъничко захар. До чайника имаше чинийка, в която върху салфетка една кифла бе нарязана на филийки, намазани с масло. Всичко беше сервирано точно така, както негова светлост желаеше всеки ден по същото време.

Шарик огледа подноса и кимна одобрително.

— Отлично, благодаря ти, Джоунс.

— Удоволствието е мое, сър. А ето какво пристигна със следобедната поща — каза икономът и му подаде един плик.

Шарик го взе и потръпна от радост, щом видя почерка.

— Това е всичко, свободен си.

Той изчака икономът да излезе от стаята и се приближи, накуцвайки до бюрото си, откъдето взе един нож за писма с дръжка от слонова кост. Бележката в плика бе съвсем кратка. Приемам с удоволствие, гласеше тя. Нямаше подпис, а и не бе нужен.

 

 

В пет часа следобед Филип Джонсън влезе в кантората на шефа си с куп документи в ръка.

— Ето докладите, сър.

Норман бе завъртял стола си така, че гърбът му бе обърнат към бюрото, и наблюдаваше обичайното оживление на Слоун стрийт.

— Благодаря, Филип. Остави ги.

— Да, сър.

— А Филип, имаше ли проблеми с другите? — попита Норман, като посочи с палеца си към горния етаж. Цял ден бе стоят затворен в кабинета си, а на секретаря си бе дал нареждания никой да не го безпокои. Но несъмнено това не би възпряло Хенри, Чарлз или Тимъти да се опитат да нарушат усамотението му. Щеше да е доста по-трудно да откаже разговор с най-старшия съдружник, но, слава богу, Джейми го нямаше. Все още се намираше в Уестлейк. И все още, за щастие, не бяха прокарали телефон до там. Чак утрешната поща щеше да донесе съобщението от Джейми, каквото и да бе то. Днес трябваше да държи настрана само Хенри, Чарлз и Тимъти.

— Не и такива, с които да не мога да се справя, сър — отговори му Филип Джонсън.

— Да, разбира се. Наистина си необикновено способен служител, Филип. Много съм ти благодарен.

— Благодаря ви, сър.

— Няма защо. Можеш да се прибереш, няма смисъл повече да си губиш времето тук. Вече няма какво да се прави. Поне за днес.

— Добре, сър, но само ако нямате повече нужда от мен.

— Съвсем сигурен съм. Довиждане и приятна вечер.

— И на вас, господин Норман.

Това, че се обърна по име към Норман, не бе някаква фамилиарност, а необходимост. Тук имаше толкова много хора на име Мендоса, че то вече не означаваше нищо. Поне половин дузина далечни роднини работеха в банката на по-низши длъжности. Ако някой искаше да спомене точно определен Мендоса, трябваше да използва малкото му име. Това вече се бе превърнало в установена практика за всички служители.

— Ще дойда утре рано сутринта, господин Норман — каза секретарят, преди да си тръгне. — Ако желаете, ще бъда тук в седем часа. За да се погрижа за… Е, за каквото е необходимо.

— Да, чудесна идея.

След няколко мига Норман отново остана сам и се замисли за докладите на бюрото зад гърба му. Нямаше нужда да ги чете. Още по обяд бе наясно с положението. Бяха продадени около десет процента от акциите. Щеше да се наложи банката да ги изкупи на пазарни цени, за да подкрепи заема. И друг път се бяха случвали такива неща, дори много пъти, но не и в подобен момент, когато разполагаха с толкова малко пари в брой. И всичко стана само заради злобата на един-единствен човек.

Ето кое Норман не можеше да преглътне. Почти не познаваше лорд Шарик. Членуваха в един и същи клуб и от време на време се срещаха там или на някой прием. Не си спомняше нещо друго, което да ги свързва. Защо тогава този мръсник искаше да му забие нож в гърба? И не само искаше, ами вече го бе сторил. Норман бе наясно, че трябва да открие причината, преди да започне да поправя щетите.

 

 

По навик, Лила и този път прояви предпазливост. Веднага щом излязоха от „Кенсингтън гардънс“, тя почука на прозорчето и каретата спря. После повървя пеша от „Александрия гейт“ до „Роял Албърт Хол“. Разстоянието съвсем не беше голямо, но въпреки това, докато изкачваше стъпалата на монументалната сграда, тя усети, че по челото й са избили сетни капчици пот. Не бе особено благоразумно от нейна страна да се мотае наоколо, помисли си тя. Вълкът бе пуснат в кошарата и вече бе прекалено късно някой да се опита да спре предстоящото кръвопролитие. И все пак…

 

 

Шарик я наблюдаваше как се приближава. Черната вдовица бе прекрасна тази вечер. Сребристата й коса бе вдигната във висока прическа. Не носеше шапка, а само една черна копринена роза, закрепена в косите й с някакво бижу. Роклята й бе скромна и семпла, но несъмнено страшно скъпа. Черните ръкави и корсажа й бяха от най-фина коприна, украсена с мъниста от черен кехлибар. Черна коприна обгръщаше плътно бедрата й и малко над коленете се спущаше свободно в пищен шлейф, който тя придържаше с една ръка. Вечерта бе топла и само една черна боа от пера допълваше облеклото й.

— Очарователно — възкликна той, щом тя се приближи. — Изглеждате прекрасно.

— Благодаря. В бележката ви се споменаваше за опера и вечеря. Предположих, че ще е подходящо да облека нещо по-впечатляващо.

— Простете ми, че не ви взех от хотела. Помислих, че ще е по-благоразумно да не го правя.

— И аз така мисля — съгласи се тя. — Все още се държим така, сякаш имаме тайни, но от днес вече не е така. — При тези думи тя се усмихна, погледна го в очите и добави: — Поне вече не са толкова много.

Сега той забеляза, че копринената роза в косите й всъщност бе прикрепена с брошка във формата на клонче, обсипано с диаманти, а освен това вече бе сигурен, че роклята й е от елитната модна къща „Уърт“. Вкусът и стремежите на Лила Къран доста се бяха променили от времето, когато бе момиче от бедняшките квартали на Дъблин. Но произходът й съвсем не го смущаваше. Напротив, сякаш това значително увеличаваше очарованието й.

— Радвам се, че дойдохте.

Лила нежно сложи ръка на рамото му и усети фината тъкан на летния му фрак. Погледна възхитително белия му колосан нагръдник и малките перлени копченца, с които бе закопчан.

— Самият вие изглеждате изключително елегантен. Бележката ви бе подписана само „Фъргюс“, затова не бях сигурна с кого точно ще се срещна, с господин Кели или с лорд Шарик.

— Това е един и същи човек — припомни й той, като я хвана под ръка и я поведе към стълбището за ложите. — Въпреки че Кели говори с доста силен акцент и не обича Вагнер.

Тя тихо се разсмя.

— И при предишната ни среща ви казах, че двойственият ви живот ви доставя неприлично голямо удоволствие.

— Но нима човек може да се стреми към нещо с друга цел?

— Да, понякога може.

Бяха стигнали до местата си. След като се увери, че се е настанила удобно, Шарик се наведе, за да й разкаже шепнешком за разговора си с Дръмънд, брокера, но светлините угаснаха и нямаше повече време.

Валдхорните засвириха първия продължителен тон, с което оповестиха началото на Вагнеровия Gotterdammerung.

 

 

— Мислите ли, че Вагнер бе неподходящо начало за нашето малко предварително празненство?

Вечеряха в „Кафе Роял“ на Риджънт стрийт. Лила въртеше столчето на високата си чаша за шампанско между дългите си пръсти. Многобройните й пръстени проблясваха на светлината, смекчена от розовия абажур на газовата лампа.

— Ни най-малко.

— Предполагах, че е така.

— Жаждата за мъст не ми е чужда — прошепна тя.

— В очите ви се спотайват някакви мрачни тайни.

— Така ли, Фъргюс? А това смущава ли ви?

Той поклати глава.

— Не, за мен това е част от чара ви — призна той. — Вашето минало.

— То е доста късо, в сравнение с вашето. Колко неуточнени неща са останали в старинното ви родословие, скъпи ми лорд Шарик от Гленкрий?

— Почти нито едно. Не, не се смейте, това е самата истина. От саксонска страна цялата ни история е доста скучна. Но пък родът на майка ми, Кели, те са друго нещо.

— Значи затова избрахте да се казвате Кели в другото си превъплъщение?

— Именно.

— Простете, но ми звучи доста простичко за жена на благородник. — Тя се усмихна, защото познаваше Фъргюс твърде добре и бе сигурна, че няма да се засегне.

— Семейството на майка ми са били простички хора, в смисъл, че не са били необикновени. Но тя и баща ми са се оженили по любов. В това отношение Кели са били необикновени. Били са много горди и не са се бояли да се целят високо.

— Достатъчно високо, та да желаят да са свободни. Независими от Англия, нали това имахте предвид?

— Донякъде, да, предполагам.

— И затова ли се включихте в тази битка на моя страна? За да си отмъстите на английските потисници от името на Кели?

— Не точно затова.

— Тогава защо?

— Има ли значение?

Тя сви рамене.

— Може би.

— Не е заради рода Кели. Те просто са ме направили това, което представлявам, аз се чувствам повече техен наследник. Днес следобед размишлявах за това. Ирландското у мен ме кара да се стремя към приключения.

— Значи към това се стремите и сега, към приключения?

— Не. — Той сложи ръка върху нейната. Един от пръстените й имаше огромен изумруд. Стори му се, че зеленият скъпоценен камък изгаря дланта му. — Не, не се стремя към приключения, както предполагате. Стремя се към вас.

Лила отдръпна ръката си.

— Не съм сигурна в чувствата си, Фъргюс. Вече толкова пъти съм ви го казвала. Бях сама толкова дълго…

— Казахте, че ще бъдете по-наясно със себе си, когато уредите бъдещето на сина си в Кордова.

— Да, знам, че го казах.

— Е?

— Той още не е там.

— Все едно, че е — рече той.

— Прекалено рано е да се успокояваме. Но вие не правите всичко това заради Майкъл, а и не вярвам, че го правите, за да ме спечелите. Прекалено много е.

— Наистина, не е заради Майкъл, та аз почти не го познавам. Но нима се цените толкова малко?

— Напротив, оценявам се доста високо. Мисля, че сте наясно с това. — Тя се наведе напред и заговори толкова тихо, че само той да я чува: — Познавам мъжете, Фъргюс. Цял живот ги изучавам. Един мъж би сторил много неща заради една жена, но за да съсипе живота на друг мъж, на много други мъже, му е необходима някаква мъжка причина. Жените убиват от любов, но мъжете убиват за власт и пари.

— Нима това правим и ние, убиваме ли?

— Почти. Когато свършим, от лондонския клон на рода Мендоса няма да е останало почти нищо. Знаете това. Никога не съм се преструвала, че не е така.

— Ами младия Тимъти? Не обещахте ли да му поднесете банката на тепсия?

— Тимъти е продажен глупак. Той не би могъл да управлява банката, дори и да му я дадем.

Лорд Шарик се облегна на стола си и се загледа в Лила над ръба на чашата си.

— В действителност сте напълно права — рече той най-сетне. — Предполагах го още от самото начало, именно затова настоявах да му дам онова писмо миналата седмица в Дъблин.

— Не мога да схвана мисълта ви. Така и не разбрах, какво точно целяхте с това.

— Просто проверявах що за хлапак е човекът, който се смята за най-достоен наследник на банката.

— В смисъл че…?

— В смисъл че му казах абсолютно същите неща, които написах и в днешната статия за широката публика. Разбира се, направих го анонимно, но разказах всичко дори по-ясно и разбираемо, отколкото в статията си.

Лила повдигна вежди.

— Не ми казахте, че смятате да направите такова нещо. Мислех, че просто го уверявате…

— Знаех, че няма да се съгласите — прекъсна я той.

— Но защо…

— Трябваше лично да се уверя. Дадох на момчето шанс да направи правилен избор, да предупреди брат си, баща си и чичовците си, че вървят към сигурна гибел. Но явно не го е направил.

— Очевидно. Ако го бе сторил, щяха да намерят начин да се измъкнат от това положение. — Лила цялата трепереше и ръцете й лепнеха от студена пот. Не бе предполагала, че е била на ръба на пропастта заради постъпката на Фъргюс. Тя допи шампанското от чашата си.

Шарик махна на келнера. Той се приближи и я напълни отново. Появи се още един, който донесе печен калкан.

— Но вие не ядете — обади се негова светлост малко по-късно. — Какво има?

— Все още ми се вие свят — призна Лила. — Защо го направихте, Фъргюс? Как можахте да заложите всичко на карта?

— Скъпа Лила, самата вие сравнихте това, което правим, с убийство. Трябваше да съм сигурен, че жертвите заслужават такава участ.

— И решихте, че Тимъти я заслужава. Ами останалите?

— За тях вече бях сигурен.

Тя се хвана за думите му.

— Значи имате някаква лична причина, за която не сте ми казали.

— Не е нещо в този смисъл. Никой от рода Мендоса не е навредил лично на мен.

Тя чакаше, сигурна, че ако му даде достатъчно време, той ще продължи да говори. Лорд Шарик се загледа в чинията си, а миг по-късно отново махна към келнера.

— Решихме, че не сме гладни — каза му той. — Отнесете тези неща и донесете кафе. И една бутилка коняк, „Курвоазие“ от осемдесет и първа — добави той. После се обърна към Лила: — Видях какво правят банкерите навсякъде по света, не само в Ирландия. Не ми харесва. Ето колко просто е всичко.

Лила подозираше, че съвсем не е толкова просто. Той лъжеше, усещаше го някъде дълбоко в себе си. Но това нямаше значение.

— Пускането на пазара на онези акции сигурно е било пълен провал, нали?

— Абсолютно сигурно. Брокерът ми се обади днес около четири часа. Молеше за милост.

— И вие пощадихте ли го?

— Ни най-малко.

— О — тихо рече тя. — Зная защо ви обичам… все едно дали се представяте за Фъргюс Кели или за Шарик от Гленкрий.

— Наистина ли?

— Наистина ли зная?

— Не, наистина ли ме обичате?

— В известен смисъл — призна Лила. — В известен смисъл, предполагам, че ви обичам.