Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (13)

12.

Вторник, 6 юли, 1898

Лондон, единадесет часа сутринта

В залата за заседания на Слоун стрийт съдбата на „Сузана стар“ се обсъждаше доста безпристрастно. Единствено Хенри бе видимо разстроен. Кожата му бе с цвят на пепел и той не спираше да мърмори нещо за капитана и екипажа. Джейми въобще не говореше, но и той изглеждаше някак посърнал и напрегнат.

Без да обръща внимание на вида им, Норман се обърна към синовете си:

— Закъсня с пет дни, така че трябва да приемем, че е потънал по време на бурята. Но няма страшно. Корабът е застрахован за сто и двадесет хиляди лири, а товарът за деветдесет хиляди. Ще се справим с това. Проблемът се състои единствено в липсата на достатъчно време.

— След колко време ще получим парите? — попита Тимъти, който за пръв път се сблъскваше с подобно нещастие. Когато за последен път се случи един от корабите на Мендоса да потъне, той бе само на две годинки. Тоест от рекордно дълго време не ги бе сполетявало подобно бедствие, но в момента това не топлеше никого. — Дали Лойд ще се опитат да бавят парите, или ще ги изплатят навреме?

— Абсолютно навреме, но по техните стандарти. Тридесет дни след установяването на щетите.

— Но точно в установяването е проблемът. — Хенри разрови документите пред себе си. — То е въпрос на постигане на съгласие относно размера на щетите. — При тези думи той преглътна мъчително. — А Лойд не включват в тях загубата на човешки живот.

Очевидно мъртвешкият вид на Джейми съвсем не се дължеше на загриженост за трагичната съдба на екипажа. Щом чу забележката на Хенри, той махна пренебрежително.

— Чудно за какво въобще ще се пазарят? Щом всичко е потънало, то влиза в сметката и толкоз, нали така?

Норман пълнеше лулата си и наблюдаваше по-малкия си син иззад ръба й. Откак бе започнало заседанието, той не бе свалял очи от Тимъти, но младежът нито веднъж не срещна погледа му.

— Застрахователите винаги се пазарят, това им е номерът. А ти какво мислиш, Тим? Ще преживеем ли бурята?

Тимъти все още не го поглеждаше.

— Предполагам, че вие по-добре от мен знаете това.

— Аз пък предполагам, че и ти знаеш и то много добре. Но сега те питам за мнението ти. Какво ще излезе от всичко това в крайна сметка? Финална завеса за Мендоса? Край с тях? Краят на една велика банка? Хайде, ако беше комарджия, на кого щеше да заложиш?

Тази атака бе прекалено свирепа и изненадваща, за да може да я пренебрегне. Тим погледна баща си право в очите.

— Дълбоко се съмнявам, че с Мендоса е свършено, сър, и то само защото един от корабите е потънал.

Норман не се отказваше.

— Но има и друга проблеми, нали? Ликвидността ни е изключително малка. А и онзи проклет парагвайски заем не получи подкрепа, и с него трябва да се справим. Първата вноска трябва да бъде направена само след шестнадесет дни. Как ще уредим това, а?

— Очаквам вие да ни кажете това, татко. Чакам вече няколко седмици.

Норман поднесе към лулата си запалена клечка и не отговори. Джейми прочисти гърлото си и всички го погледнаха.

— Има и още нещо — бавно заговори той. — Вчера вечерта в клуба ми един господин дойде да говори с мен. Един руснак каза, че иска неофициално да ме предупреди още преди да получим официално известие.

Той замълча. Другите го гледаха и чакаха да продължи, но Джейми сякаш не разбираше, че от него се очаква да каже още нещо.

— Хайде — настоя Норман — Какво друго има? Какво е това „неофициално“ нещо, което е искал да ти каже?

Джейми си пое дълбоко дъх.

— Руската императорска хазна възнамерява да изтегли депозита си преди края на месеца.

Това съобщение се стовари в тихата стая като нещо съвсем осезаемо, като някакъв гнусен и противен предмет, към който никой от петимата мъже не смееше да погледне.

Изминаха няколко мига и най-сетне Чарлз наруши непоносимото мълчание.

— Ама че отвратителна работа.

Норми, Джейми и Чарлз заговориха едновременно, като никой не изслушваше другия. Норман мълчеше, но продължаваше да наблюдава Тим. Този път Тимъти отвърна на погледа му.

Най-сетне Норман отмести погледа си и се обърна към другите:

— За бога, стига сте викали. Джейми, откъде си сигурен, че този човек не те е излъгал? Кой е той?

— Не знам точно — призна Джейми. — Но звучеше убедително. Ето визитната му картичка. — Той я подаде на Норман.

Норман огледа изписаните имена.

— Абсолютно непроизносими. Какво точно ти каза?

— Че е работил за Императорската хазна, и че все още има връзки в нея. — Джейми вече се потеше и сега избърса лицето си с голяма бяла кърпа.

— Предполагам, че очаква да му платим за предварителната информация — каза Норман и пъхна визитката в джоба на жилетката си.

— Не говорихме за това. Той изглеждаше истински джентълмен, на естествено, аз предположих, че…

— Точно така. — Норман погледна по-големия си син. — Чарлз, приготви един пакет с банкноти от пет лири. Колко да кажем, двадесет банкноти? Предполагам, че това ще е подходяща сума като за начало.

— Ще се срещнеш ли с него? — попита Джейми.

— Разбира се. Първо ще проверя това-онова за него, но непременно трябва да поговорим.

Джейми се изправи, очевидно с намерението да обяви заседанието за закрито.

— Чакай малко — измърмори Хенри. — Още не сме решили нищо за това, какво ще правим с оцелелите от кораба.

— Няма оцелели, или поне не сме чули за такива — обади се Тим.

— Чичо Хенри има предвид вдовиците и децата на моряците. — Чарлз погледна баща си. — Съгласен съм с него. Трябва да им дадем някакви обезщетения.

Още преди да може Норман да отговори, Тим каза:

— Сега положението ни не е толкова розово, че да раздаваме пари на тоз и оня.

— Не бъди такова магаре — изсъска Чарлз. — Щом можем да платим на някакъв си руснак за съмнителна информация, можем и да дадем малко пари на хората, които наистина се нуждаят от тях и имат право да ги получат.

Джейми и Хенри кимнаха в знак на съгласие.

— Ставаш прекалено сантиментален, сине — каза Норман. — А това не подхожда на един банкер. Но в този случай си прав. Ще дадем двадесет и пет лири на всяка вдовица и по пет лири за всяко малолетно дете. — След тези думи той се изправи. — Е, това е всичко. Хенри, заеми се с Лойд. Не им позволявай да увъртат. Аз ще се срещна с руснака. Чарлз ще се погрижи за раздаването на компенсациите.

Никой не очакваше, че Джейми ще получи някаква задача, но Тим гледаше баща си очаквателно. Норман не каза нищо повече.

— Ами аз? Нищо ли не искаш да направя, татко?

Норман се втренчи в него.

— Нищо не ми идва на ум — каза той най-сетне. — Струва ми се, че вече направи достатъчно.

 

 

Филип Джонсън не каза нищо, когато шефът му се върна в кантората си. Джонсън знаеше за загубата на „Сузана“. Всички в банката бяха чули за това. Секретарят смяташе да изрази съболезнованията си, защото загубата на един кораб бе като смърт в семейството, но когато видя едва сдържания гняв, изписан по лицето на Норман, той благоразумно се отказа.

Норман мина покрай Джонсън, сякаш той не съществуваше. Влезе в кантората си и затръшна вратата. Джонсън остана загледан след него в продължение на няколко секунди, после се върна към бюрото си и се зае с работата си. Три минути по-късно вратата на кантората отново се отвори.

— Доведи сина ми Тимъти. Веднага.

— Да, сър.

— Не, чакай. Не прави нищо. Аз ще се кача при него.

Секретарят зяпна от изненада, когато видя Норман да профучава, покрай него и да се отправя по стълбището към третия етаж. Доколкото помнеше, подобно нещо никога не се бе случвало — господин Норман да се качи при някой от останалите, вместо да изпрати да ги повикат. Естествено, негова светлост бе изключение, но господин Норман много рядко желаеше да разговаря с господин Джеймс.

 

 

Норман взимаше по две стъпала наведнъж. Гневът кипеше в душата му и се засилваше с всяка стъпка, която го приближаваше към кабинета на сина му. Проклет глупак. Мръсен сополив неблагодарник. По някакъв начин Тимъти стоеше зад всички проблеми и мътеше водата. Но как? Защо? Смяташе да получи отговори на тези въпроси още сега, на момента.

Без да отрони и дума, той подмина тримата чиновници, които седяха пред стаите на Чарлз и Тимъти, и влезе в лявата врата.

Тим седеше с гръб към вратата, подпрял крака на перваза на прозореца и сключил ръце зад врата си. Това бе позата на човек, доволен от всичко на света.

— Обърни се, искам да говоря с теб.

Тим се поколеба за секунда, после стъпи на пода и обърна стола си.

— Да?

— Да, сър. Достатъчно търпях наглостта и непокорството ти. Знам за финийците.

Тимъти огледа зачервеното лице на баща си. Яростта в очите му бе страшна. Усети, че въпреки усилията си да запази самообладание, стомахът му се свива на топка от страх.

— Не разбирам за какво говориш. Какви финийци?

Норман се приближи и постави двете си ръце на бюрото и се наведе напред.

— Аз съм твой баща и работодател, затова ще ме наричаш „сър“. И когато разговаряш с мен, ще стоиш прав.

Тимъти се изправи.

— Не се вълнувайте толкова, татко. Ще ви прилошее.

— Ще се успокоя тогава, когато това ме устройва! Когато разбера в каква каша си се забъркал, а заедно със себе си и всички нас. Престани да ме гледаш така. Бъди спокоен, няма да получа сърдечен удар в най-подходящия момент, че да те улесня в плановете ти. Сърцето ми е в отлична форма. Така че каквото и да сте забъркали, ти и Лила Къран, знай, че няма да умра и да ви разчистя терена.

— Но какво общо има тя с нас? — възпротиви се Тимъти, и добави прекалено късно едно почти недоловимо за слуха „сър“.

— Точно ти ще ми кажеш това.

— Не мога. Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Тя е тук, в Лондон, отседнала е в хотел „Конът“. Ти си се срещнал с нея. — Стреляше напосоки, тъй като не бе успял да разбере със сигурност дали Лила и Тимъти са се срещнали. Просто предполагаше, че е така.

Тимъти се опита да събере мислите си. Щеше да е глупаво да отрече, че се е видял с Лила.

— Бях при нея на чай преди около седмица. За да говоря с нея за жена си и онова копеле, Майкъл. Но все още не виждам какво общо има това с проблемите ни. Та нали ти ме накара да говоря с нея.

Норман знаеше, че е така, но не искаше да остави Тимъти да се измъкне толкова лесно, след като тъкмо бе захапал въдицата.

— Не говоря за онази повлекана, за която си се оженил. Лила иска власт. Иска Кордова за сина си, въпреки че в завещанието си Хуан Луис съвсем недвусмислено лишава Майкъл от наследство. Тя те използва, за да постигне целите си. Не знам само по какъв начин възнамерява да ги постигне, както и какво ти е обещала. А, и каква е ролята на финийците във всичко това. И сега ти ще ми кажеш.

На малка масичка под един от прозорците имаше гарафа, пълна с шери. Тимъти отиде до нея и наля едно питие, като през цялото време усещаше как погледът на баща му се забива в гърба му.

— Ето, изпийте това. Ще се почувствате по-добре.

Норман се пресегна, сякаш искаше да вземе чашата, но вместо това я блъсна от ръката на сина си. Тя падна почти безшумно на мекия килим в стаята и виното бързо попи.

— Жалко — тихо каза Тимъти. — Това бе от превъзходното вино, което Руес ни изпрати миналия месец. А от него не е останало много.

— Не си играй с мен, момче. Няма да ме заблудиш със спокойната си физиономия. — Гласът на Норман бе много тих, но изпълнен със смъртоносна ярост. — Знам, че в момента просто се напикаваш от страх. Както когато беше малък. Никога не си бил истински смел, Тими. Никога не си бил истински мъж. Винаги ще си останеш мамино синче, въпреки че майка ти вече е мъртва и не можеш да се криеш зад полите й. Всеки път, когато заслужено си получеше боя, ти припкаше при майка си или при дойката. А сега използваш Лила по същия начин. Както винаги нуждаеш се от някоя жена, за да ти вдъхне мъничко смелост.

Гневът бе заседнал като буца в гърлото на Тимъти и го задушаваше. Трябваше да се напрегне, за да проговори.

— Нямаш никакво право да споменаваш майка ми. Ти я уби! Ти и разгоненото ти тичане след всяка фуста в Лондон. Не бе достоен дори да ближеш праха от обувките й. И сега не си.

Ръката на Норман се стрелна като змийски език. Той замахна, стиснал юмрук, за да нанесе смазващ удар, но Тим се оказа по-бърз. Той хвана юмрука на баща си във въздуха и го задържа там.

Момчето бе изненадващо силно. След няколко секунди Норман разбра, че вече не може да го набие, не и в буквалния смисъл на думата. Той се отказа от опитите си да освободи ръката си и я отпусна.

Тимъти почувства това и го пусна. В него напираше необуздана радост от победата.

— Ти, деспотичен старец такъв, ти никога нищо не си разбирал, и още не разбираш. Ти си мъртъв, ти и двамата ти малоумни братя, но умът ви не стига дори да се сетите, че трябва най-после да се предадете. — Бе опиянен от силата, която чувстваше в себе си, и с всяка дума гласът му ставаше все по-висок. — Ще танцувам на гроба ти, запомни го добре.

— Но преди това ще те видя в ада. — Норман дишаше на пресекулки. — В ада! — изкрещя той.

Вратата на кабинета се отвори с трясък.

— Какво, за бога, става тук? Вие двамата да не сте полудели? Цялата банка ви чува! — Чарлз гледаше ту Тимъти, ту Норман. Разтревожи го видът на баща му. От него капеше пот и той дишаше така, сякаш бе пробягал десетки километри.

Чарлз издърпа един стол от мястото до бюрото.

— Седнете, сър. Моля ви, трябва да седнете. Изглеждате ужасно зле.

Норман се обърна към Чарлз. Очите му издаваха огромното презрение, което изпитваше и към двамата си синове.

— Пет пари не струвате, нито един от вас. И никога не сте представлявали нещо повече. — Той мърмореше под носа си, сякаш говореше не на тях, а на себе си. — Не си заслужаваше дори и труда да ви създам. Никога няма да спечелите, нито един от вас.

Той ги подмина, олюлявайки се. Чарлз протегна ръка, за да го спре, но Норман се дръпна и излезе от кабинета.

Чарлз остана загледан в баща си, после погледна Тимъти.

— Какво се случи? С какво го ядоса толкова?

— С това, че съм се родил. Също като теб.

Тим вдигна гарафата и отпи голяма глътка шери.

— Ти си луд. И двамата сте луди. Това е най-неподходящият момент да се караме помежду си. Не разбираш ли какво става?

Тимъти остави виното на масата и избърса уста с опакото на ръката си.

— Разбирам какво става, и то много добре. Но онзи стар копелдак нищо не разбира. Все още не. Нито пък ти, братко мой. Но скоро ще разбереш.

 

 

Сан Хуан, десет часа сутринта

— Нямаме избор — спокойно каза Майкъл. — Трябва да действаме сега.

Лус не отговори веднага. Всеки път, когато грамадният ирландец идваше в офиса му, се случваше все същото: той все повече затъваше в това начинание. Част от него пееше от радост при мисълта за всичките пари, които го очакваха. Но някаква друга част от съзнанието му си оставаше скептична и нащрек, и доста уплашена.

— Не съм сигурен. Все още има много неизяснени неща и…

— Но онова, което е ясно като бял ден, е, че онези norteamericanos ще бъдат тук всеки момент.

Лус сви рамене.

— Дори и да е така, а трябва да призная, че сега тази възможност изглежда вече далеч по-вероятна, дори и да е така, какво значение има това, дон Майкъл? Нали от самото начало ги очаквахте.

Майкъл дръпна силно от пурата си и издиша дима бавно и самодоволно.

— Наистина, очаквах ги. Но положението, в което ще ме заварят, щом дойдат на острова — ето кое има значение.

Майкъл не бе очаквал, че нещата ще се развият така. Нито той, нито Лила знаеха какво ще донесе бъдещето, за да съобразят плановете си с него. Лорд Шарик бе този, който бе казал на майка му за новия парагвайски заем на Мендоса. Бе й обяснил колко идиотски тъпо е да наливаш готови пари в пробит съд, и точно това ги бе тласнало към този план. Тъкмо тогава избухна войната между Америка и Испания и това ги убеди, че ще е добре да включат и Пуерто Рико в играта. А сега събитията се развиваха по най-благоприятния начин и Майкъл с мъка успяваше да прикрие радостта си.

А бе крайно наложително да не я издаде пред Лус. Банкерът го гледаше като кученце, сритано от стопанина си. Той бе приел загубата на „Сузана стар“ особено тежко. Именно този факт бе потвърдил убеждението на Майкъл, че Лус върти някакви лични сделчици с онази отрепка Джъдсън Хюс. Но сега Хюс се намираше на морското дъно и Лус бе уплашен до смърт. А Майкъл не желаеше това, все още не.

Той се наведе напред.

— Вижте какво, за нас това е най-подходящото време да действаме. Всички са подплашени като зайци, на първо място плантаторите. Всеки очаква американците да превземат острова и да започнат да диктуват условията, при които ще им бъде позволено да търгуват.

— А вие, дон Майкъл, не очаквате ли същото?

— Да ви кажа честно, не. Те са добри капиталисти, вярват в закономерностите на свободния пазар. Смятам да сключа добра сделка и да спечеля много от това. Но когато дойдат американците, трябва вече да съм собственик на плантациите. А не да изляза на сцената като някакъв второстепенен актьор, който досега е чакал зад кулисите.

В това имаше логика, Лус не можеше да го отрече. Но все още се колебаеше.

— Това, което искате да сторя, е толкова безпрецедентно, сеньор. За един банкер това е почти незаконна постъпка.

— Почти, но не съвсем. Погледнете го от тази страна: просто ще ми отпуснете един заем.

— Но много голям заем, направо огромен. Почти двеста хиляди лири стерлинги. — От брадичката на Лус се отрони капчица пот и капна върху бюрото.

— Но е гарантиран с повече от един милион — припомни му Майкъл.

— Все пак по-голямата част от парите ви още не са приведени от Каутс в сметката ви тук.

Майкъл сви рамене.

— Нали получихте телеграмата им.

Това бе напълно вярно, както и всичко, което казваше този ирландец. Но Лус бе получил и друга телеграма, въпреки че още никой не знаеше за нея. В сейфа зад портрета на Мария Ортега бе скрито съобщение, което бе получил преди петнадесетина дни от шефа си, Норман Мендоса. Бе написано на тайния код, който отдавна се използваше за подобни послания, и в него Мендоса предупреждаваше Лус да е готов при поискване да изпрати в Лондон всички резерви на банката в Пуерто Рико.

— Ако ви отпусна този заем, сеньор, вероятно ще загубя работата си — прошепна Лус.

Майкъл се изсмя.

— Знам, че и пет пари не давате за работата си. Не и ако намерите начин да се измъкнете от този проклет остров със собствено малко състояние. Къде смятате да заминете, Лус? В Европа или в Северна Америка?

Лус не отговори.

Майкъл се облегна назад, като дъвчеше пурата си.

— Обзалагам се, че е Северна Америка. Ню Йорк, прав ли съм? Да, това е обетованата земя за тази част на света. Ню Йорк, нали?

— Признавам си, че страшно ми се иска да замина за Ню Йорк, дон Майкъл. Стига да имах тази възможност.

Майкъл отново се наведе напред и прикова с поглед събеседника си.

— Давам ви тази възможност. Единственото нещо, което се иска от вас, е да се постараете да не изпортите нещата от страх. Случвало се е мъжете да се провалят и в много по-лесни начинания само защото са им липсвали cojones.

Лус сви устни, замисли се за момент, след което се изправи.

— Bueno! De acuerdo! Ще стане така, като желаете. — Сърцето му биеше лудо. Струваше му се, че дори и ирландецът може да чуе туптенето му. Наистина усещаше, че неговите cojones съвсем са се смалили в панталоните. Едва успя да изрече с дрезгав глас: — Ще го направя.

Майкъл се преструваше, че не забелязва страха и притесненията на пуерториканеца.

— Добре. Седнете, за да обсъдим подробностите. Трябва всичко да бъде платено в брой. Ще предложите на всеки от плантаторите по седемдесет и пет хиляди песети, петнадесет хиляди лири. Получават ги в брой веднага, щом се подпишат договорите. И…

— Не мога, сеньор. — Лус бе пребледнял още повече. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— По дяволите, човече! Нали току-що се съгласихте!

— Да направя заема, да. Срещу гаранция с вашите пари. Но не мога да тръгна из острова, за да се срещам с всички плантатори. Не и сега. Както сам казахте, в момента тук цари паника, дон Майкъл. Ако замина, ако отсъствам няколко дни, всички още повече ще се разтревожат. А това със сигурност ще се разчуе и ще стигне и до Лондон. Ние сме единствената банка в Сан Хуан. Трябва да остана. А ако не го направя, губернаторът… — Лус вдигна ръце, без да може да се доизкаже.

Майкъл се облегна на стола си и присви очи. Това бе неочаквано развитие на нещата, но може би не бе чак толкова лошо.

— Добре тогава — каза той след кратка пауза. — Сам ще свърша това.

 

 

Бет съвсем не остана доволна.

— Току-що пристигнах и вече заминаваш и ме оставяш сама.

— Знаеш, че съм дошъл по работа на острова. Защо иначе ще стоя тук? — Малко оставаше да й каже, че не я е молил да идва в Пуерто Рико, но се въздържа.

Намираха се в трапезарията на странноприемницата. Бяха стигнали до последното ястие от безвкусния обяд. Десертът представляваше ужасно сладък крем от гуава, сервиран с парченце от местното миризливо козе сирене. Тази комбинация се оказа изненадващо добра, далеч по-вкусна от ястията, който я предшестваха. Майкъл отново наля в чашите им от стипчивото червено вино.

— Бъди добро момиче. Знам, че можеш.

Тя не бе в настроение да се остави да я успокояват с нежни думи.

— Пак се държиш така.

— Как?

— Отнасяш се с мен, сякаш съм дете или малоумна. Преди никога не си правил така, Майкъл. Точно затова се влюбих в теб. Говореше ми така, сякаш признаваш факта, че и аз имам мозък.

— Ти наистина си имаш мозък.

— Така е. Затова защо не ме вземеш със себе си? Забрави ли какво ти каза сеньор Моралес, че съм хитър съучастник? Бих могла да ти помогна. Ще се изненадаш, като разбереш колко полезна мога да бъда.

— Това е изключено. Целият остров ще започне да говори за нас, ще стане истински скандал, ако пътуваме заедно.

Тя вдигна брадичката си.

— Не ме интересува. А и не виждам защо на теб ще ти пука какво говорят хората. — Изведнъж й хрумна друга мисъл. — Майкъл, нали не смяташ да останеш тук? Да живееш в Пуерто Рико?

— Опазил господ! Откъде ти хрумна това?

— Защото ако смяташ да заминеш, когато си свършиш работата тук, не виждам какво значение има мнението на местните жители.

— Преди всичко те не знаят, че смятам да замина. Второ, мнението им има значение точно защото имам работа тук. Трябва да изглеждам напълно почтен и отговорен, да съм джентълмен, на когото може да се има доверие. А почтените господа обикновено не водят почтените млади дами на излети из планините.

— Бихме могли да вземем Тили и твоя Бригс. Те ще гарантират за благоприличието ни.

— Но те са слуги, а не придружители. Няма да стане, Бет. При тези обстоятелства и дума не може да става за това.

Божичко, как само й се искаше да е неомъжена! Ако не бе вече омъжена, щеше толкова лесно да спечели този спор. Просто щеше да настоява веднага да се венчаят и това щеше да реши проблема. Тогава биха могли да превърнат пътуването на Майкъл в меден месец. Но тъй като това бе невъзможно, тя трябваше да смени тактиката си.

— Винаги ли ще е така? — Гласът й прозвуча така, сякаш щеше всеки момент да заплаче.

Майкъл бе изненадан. Никога не се бе държала като онези жени, които с плач постигат своето. Затова сега не знаеше как да тълкува поведението й.

— Как така?

Тя закри очи с кърпичката си.

— Трябва ли до края на живота си да се преструваме?

Стомахът му се сви на топка.

— Бет, скъпа, чуй какво ще ти кажа. Трябва да си изясним някои неща. Аз… — Той млъкна, защото не знаеше как да продължи. Как можеше да й обясни, че по никакъв начин не може да прекара остатъка от живота си с нея? Щеше да отиде в Кордова и да поиска онова, което му принадлежи. Или поне правеше всичко възможно, за да отиде там. Трябваше му съпруга, синове. И то съпруга еврейка. Дори и Бет да успееше да се отърве от Тим, положението нямаше да се промени особено. В никакъв случай не можеше да заведе в двореца Мендоса една разведена жена.

— Какви неща трябва да си изясняваме? — попита тя.

— Става въпрос за теб и мен, за нашето бъдеще.

— Да?

Майкъл не успя да събере смелост да каже нещо повече. Не можеше да го направи, когато трябваше да се съобразява с толкова други неща.

— Онова, което имах предвид, е, че трябва да планираме хиляди неща и в момента не мога да им отделя цялото си внимание. Моля те, не може ли този въпрос да почака, докато свърша онова, за което съм дошъл тук?

Чувстваше се отвратително, като гнусен лъжец и страхливец, но Бет го дари с най-топлата си усмивка.

— Разбира се, че може да почака. Съжалявам, мили, не трябваше да те занимавам с това точно сега. Имаме на разположение цял живот, предполагам, мога да понеса няколкодневното ти отсъствие.

 

 

Бет с готовност бе възприела, следобедната сиеста. Щом приключиха с обяда, тя веднага изчезна в стаята си. Майкъл съвсем не мислеше да спи. Той се поколеба за миг, усъмнен в благоразумието на онова, което смяташе да направи. Вероятно бе грешка, но въпреки това той възнамеряваше да я извърши.

Излезе от хана и се запъти пеша към „Кахе Крус“.

Вече не му се налагаше да спори с Асунта по въпроса за „по тъмно“. Напоследък, когато искаше да се срещне с Нурия, той направо отиваше в малката й къща зад бордея.

В знойния следобед улиците бяха пусти. Той се качи на единственото стъпало пред вратата и почука с мандалото. След малко вратата се отвори. Самсон го поздрави, като се поклони учтиво, и го покани да влезе.

— Вие сеньор сте verdad добре дошъл. Не сме ви виждали наистина от много време.

— Здравей, Самсон. Искам да видя доня Нурия. Спи ли?

— Миси Доня не спи — каза старият кочияш. — Тя verdad въобще не спи. Много е зле.

Майкъл помисли, че не е разбрал правилно.

— Искаш да кажеш, че не спи следобед?

— Не само следобед, сеньор. Миси Доня, тя и по тъмно не спи.

— А доколкото виждам, ти се безпокоиш за нея, така ли? — Майкъл погледна стария негър. — Е, ще видя дали мога да я убедя да промени навиците си. Къде е сега?

— Миси Доня е при птиците. Все при тях стои.

— На двора по това време? Да не се е побъркала? Сигурно там е поне четиридесет градуса. — Той подмина слугата и забърза към двора.

Стотиците птици в клетките издаваха тихи, гальовни звуци. Следобедните им звуци, така ги бе нарекла веднъж Нурия. Майкъл видя птиците просто като цветни петна по белите стени на двора, защото вниманието му бе изцяло фокусирано върху Нурия. Тя седеше край фонтана, а черната й коса се спускаше по раменете й. Никога не я бе виждал облечена така. Около тялото й бе увито парче съвсем обикновен бял плат, а краката й бяха боси. Единственото й украшение бе лилавият папагал. Хиацинтът бе кацнал на китката й, а ярката му синьо-лилава перушина блестеше под ослепителните лъчи на тропическото слънце.

Майкъл се приближи, но тя сякаш не забеляза присъствието му.

— Какво правиш на открито в тази жега? — попита той. — Дори не си сложила нищо на главата си. Ще получиш слънчев удар.

— Здравей, Майкъл. — Гласът й бе съвсем безизразен, монотонен, сякаш присъствието му нямаше никакво значение. Тя дори не отмести очи от папагала.

Птицата обърна към него стъкления си поглед и изкрещя пронизително.

— Тихо, красавецо — прошепна Нурия. — Няма страшно, той е приятел.

— Как опитоми тая дяволска птица толкова бързо? Та само преди няколко дни той бе едно съвсем диво създание!

— Не съм го опитомявала.

— Какво искаш да кажеш? Изглежда ми доста питомен. Седи на китката ти и не помръдва, вързала ли си го?

Нурия поклати глава. Майкъл го огледа по-внимателно, но наистина не беше вързан.

— Дяволска работа — измърмори той.

— Този papagayo е създаден за мен. Казах ти го от самото начало. Дошъл е на острова, за да ме намери.

— Пак тия мистични дрънканици. — Той седна до нея. Слънцето препичаше непоносимо и водите на фонтана почти не успяваха да посмекчат жегата в двора. Майкъл не бе свалил панамената си шапка, но въпреки това чувстваше как горещината прониква чак до мозъка му. — Ще получиш слънчев удар — повтори той. — И двамата ще слънчасаме, ако останем още тук.

Тя не отговори. Майкъл протегна ръка и хвана брадичката й, за да обърне лицето й към себе си.

— Нека те погледна. Самсон казва, че въобще не спиш. Той се тревожи за теб.

Нурия го погледна мълчаливо, погледите им се срещнаха и те останаха така, приковали очи в очи. Нейните бяха същите като в събота вечер на бала, две черни дупки в едно лишено от цвят лице.

— Изглеждаш ужасно — каза той направо. — Какво ти е?

Нурия махна ръката му и отметна глава, за да отхвърли назад тежката завеса на черните си коси.

— Добре съм. — Тя погали птицата по перата. — Не е ли красив?

— Забрави проклетата птица, говоря за теб.

Папагалът отново изкрещя пронизително, сякаш бе разбрал думите му. Нурия го погали и птицата се успокои.

— Сънищата стават все по-лоши — каза тя, без да поглежда към Майкъл. — Ужасни са. Как мога да спя, когато сънувам такива неща?

— Какви неща сънуваш?

— Не мога да ти кажа. Ужасни неща.

— По този начин ли разбра за Куба? Насън?

— Не. Разбрах след едно от онези черни състояния, които ме обземат, когато съм будна. Бях ти разказвала за тях.

— Да, каза ми. Нурия, трябва да отидеш на лекар.

— Отидох. И това ти казах. Но бях права за Куба, нали?

— Разбира се, че беше права. Няколко часа след като каза на Девега, се получи телеграма със същите новини. Виж какво, не знам как си разбрала, може би е по-добре да не знам, но това не е изненадващо. Нурия, американците няма как да не спечелят тази война, това се знаеше още от самото начало. Убеден съм, че ще превземат и Пуерто Рико. Мислила ли си за това? Какво ще правиш тогава?

Тя сви рамене.

— Ще правя същото, каквото правя и сега. Американците са като всички останали мъже, нали?

— Предполагам, че е така. Може ли вече да влезем? Ако ти не усещаш горещината, аз я усещам, и то доста силно.

Тя се изправи, а птицата още стоеше на ръката й. Направи една крачка към къщата и папагалът литна и започна яростно да крещи.

— Не иска да влиза вътре — каза Нурия. Тя се спря на място и погледна нагоре. Вътрешният двор нямаше покрив и синьото небе се простираше подканващо над главите им. Хиацинтът летеше във все по-големи кръгове, като току блъсваше крилете си в стените, но не отлетя на свобода.

— Защо не иска да отлети? — попита Майкъл.

Нурия го погледна.

— Толкова пъти вече ти казах, но ти не искаш да ми повярваш. Не мога да вляза, моят papagayo не ми позволява. — С тези думи тя се върна при фонтана и седна отново на старото си място. Птицата направи още два кръга и се спусна към нея. Нурия вдигна ръка и създанието кацна на китката й.

Майкъл наблюдаваше тази сцена с все по-голямо учудване и объркване.

— Не знам какво си направила на този папагал, какво има между вас, но ти искаш да се разболееш, Нурия. Прекалено много си се отдалечила от реалността.

— Но какво е реалността? Ти мислиш, че живея двойствен живот, че съм едновременно и монахинята в метоха, и la dona de las putas. Нима това е реално?

— Вече не мисля така.

— А защо не?

— Не знам точно. Просто нещо не се връзва. Вече те познавам много по-добре и знам, че това не може да е истина.

— Истина, реалност. Ти си роб на собствените си представи, Майкъл.

Разговорът се въртеше в омагьосан кръг. Майкъл реши да й каже онова, за което бе дошъл, и да си върви.

— Ще отсъствам от града за няколко дни, може и за седмица. Не исках да замина, без да ти кажа.

Тя се обърна към него:

— Тя ще дойде ли с теб?

— Бет? Не, разбира се, че не. Заминавам по работа.

— Тя е твоята работа.

— Какви ги говориш?

— Онази вечер, когато ви видях заедно, разбрах. Дълбоко в себе си тя е твърда като теб. Тя е твоята жена. — На испански изразът „твоята жена“, tu mujer, означаваше много неща. Твоята любовница, твоята съпруга, твоето създание.

— Не, не е — рече Майкъл.

Нурия сякаш не го бе чула.

— Всичко е така, както трябва да бъде. Ти имаш нея, а аз — моя красив papagayo.

— О, за бога, Нурия! Тая работа с птицата е напълно откачена! Затвори го в клетката му и ела вътре, за да си легнеш. Това, от което се нуждаеш, са няколко часа здрав сън и добра храна. Станала си като вейка. Когато се върна, пак ще поговорим. Има много неща, които не разбираш. Искам да ти ги обясня, но сега нямам време.

— Всичко разбирам — тихо рече тя. — Довиждане, Майкъл.

Той отчаяно се загледа в нея, но след няколко мига си тръгна, защото нямаше какво повече да й каже.

 

 

Майкъл стоеше на улицата пред бордея, загледан в голямата къща и си мислеше за Нурия в малката къщичка зад по-голямата постройка. Не искаше да се разделят така. Имаше чувството, че тя върви по опънато въже. Майкъл бе сигурен, че сама си причинява това, но знаеше също така, че рано или късно неминуемо ще падне от въжето. А той нямаше да е при нея. Освен това трябваше да помисли и за Бет. По дяволите! Въобще не трябваше да се поставя в такова положение, да се чувства отговорен за двете жени, когато трябваше да мисли за толкова друга неща. Но вече бе прекалено късно.

Един човек мина по улицата, погледна първо Майкъл, а после вратата на публичния дом, и се усмихна. Мъжът изглеждаше познат. Отначало Майкъл не успя да се сети кой е той, но после си припомни. Пристъпи към мъжа и се озова достатъчно близо, за да разбере, че е сгрешил. Не беше Роса. Но пък това бе добра идея. Можеше да помоли Роса да наглежда Бет, може би дори и Нурия. Не му бе съвсем ясно какво би могъл да стори старецът за тях, но мисълта поне му позволи да забрави за малко безпокойството си. Майкъл бръкна в джоба си и потърси адреса на Роса.

 

 

Кордова, един часа следобед

Франсиско бе получил съобщението преди половин час. Едно момче, изпратено от управителя на банката, бе почукало на вратата на двореца и бе казало, че носи спешно съобщение за дон Франсиско.

Бележката бе съвсем кратка. Трябваше да иде в банката, а ако разполага с по-големи суми в брой, трябваше да ги донесе.

Франсиско за пръв път получаваше подобно известие и въобще не му хрумна да се обиди или да не му обърне внимание. Той отиде с една кожена кесия в счетоводния кабинет, отвори тайната вратичка в стария шкаф и от дупката, която се разкри, извади петдесет пачки банкноти. Всяка пачка възлизаше на петстотин песети. И така, когато пристигна в мраморната сграда на „Кахе Реал“, той носеше със себе си скромните си спестявания, които бе скрил за всеки случай.

Хуан Луис бе построил новата банка през 1890 година три години преди да умре. Тя бе част от плана му за модернизиране на дейността им в Испания.

— Ние забогатяхме от златото от колониите и винаги сме разчитали на търговците — бе казал той на шурея си. — Но времето на колониите отмина. Бъдещето на банкерството е другаде.

Според Хуан Луис това бъдеще бе в ръцете на дребните вложители.

— Много малки рибки тежат колкото няколко големи, а малките могат да бъдат уловени много по-лесно.

Самият Франсиско бе сметнал това за празни приказки. По онова време въобще не му бе хрумвало, че някой ден той ще бъде отговорен за банката. Първият път, когато чу за плана с малките рибки, той само се бе изсмял развеселено. Хуан Луис имаше предвид жените!

— Те до една са страстни комарджийки, всяка жена в Испания е луда по хазарта. Богатите няма какво да правят по цял ден и само клюкарстват и играят на карти. La Escoba, La Ronda, La Brisca, тези игри запълват целия им живот. А за да има какво да залагат, те пестят пари.

— Няколко монети от женските портмонета, Хуан Луис? И заради това строиш голямата си нова банка, така ли? — С големи мъки Франсиско бе успял да потисне смеха си.

— Много жени ще съберат много монети.

В крайна сметка, оказа се, че това съвсем не бе толкова налудничава идея. Хуан Луис бе накарал Беатрис да каже на всичките си приятелки, че Банка Мендоса приема малки влогове от дамите.

— Кажи им, че всичко ще бъде строго поверително. Не е нужно мъжете им да научават за това. А всяка жена, която, си открие банкова сметка с депозит от десет песети, ще получи подарък едно ветрило.

Хуан Луис бе накарал някакви цигани от Севиля да изработят ветрилата. Те бяха направени от яркоцветна хартия с рисунки и дантели. Всяко ветрило струваше само няколко сентимос. Хуан Луис успя да раздаде немалко от тях, защото много от знатните дами в Кордова бяха истински заинтригувани от идеята да имат собствена банкова сметка.

Този следобед Франсиско си помисли, че те до една бяха дошли в банката по едно и също време. Салонът бе претъпкан с дърдорещи жени. Те се редяха на дълги опашки, които, отразени в големите огледала по стените на обширната зала, изглеждаха безкрайни. Гласовете им изпълваха въздуха като бръмченето на хиляди пчели.

— Madre de Dios! — прошепна Франсиско в ухото на управителя. Намираха се в кабинета на управителя и двамата надничаха през една пролука на вратата, за да разберат какво става навън. — Какво става? Защо са дошли?

— Yo no se. Знам само това, че сутринта дойдоха няколко жени, после от час на час идваха все повече и повече. Всички искат да изтеглят парите си. Наистина, сметките им съвсем не са големи, но все пак, всички наведнъж. В трезора са останали много малко пари, дон Франсиско. Донесохте ли повече?

Франсиско вдигна кесията.

— Всичко, което имам, но руският депозит… Личните ми спестявания не могат да покрият сумата, която трябва да изплатим на императорската хазна. — Лицето му бе придобило болнаво сив цвят.

Управителят на банката преглътна ругатнята, която бе на върха на езика му. Да работиш за един идиот, който и понятие си няма от банкерство, бе направо невъзможно. Трябваше да си намери друга работа.

— Не говоря за всички резерви на банката, дон Франсиско. Само за оборотните пари в брой, които държим в трезора. Утре мога да донеса още пари, но остава половин час, докато затворим. Той погледна през рамо към часовника на бюрото му. — Вече само двадесет и пет минути. Моля ви, дон Франсиско. — Управителят посочи кесията.

Франсиско я пъхна в ръцете му.

— Да, да, вземи я. Но защо всички тия жени дойдоха точно днес, те…

— Може би вие ще разберете това и ще ми кажете, дон Франсиско. А сега трябва да занеса тези пари на касиерите.

Франсиско наблюдаваше как управителят разпределя пачките между трима мъже, застанали зад дълъг тезгях. До всеки от тях имаше дебела счетоводна книга и докато обслужваха клиентките, те попълваха разграфените страници възможно най-обстойно. Касиерите пишеха безкрайно бавно и внимателно. Франсиско се досети, че сигурно имат нареждане да се бавят колкото може повече, за да може да обслужат по-малко клиентки, докато стане време да затварят.

Но това бе просто една отлагаща тактика, нищо повече. Само бог знаеше какво е накарало тези жени да се втурнат вкупом към банката. Сигурно бе плъзнал някакъв слух, но ако го разкажеха на съпрузите си… Jesus! Това щеше да е истинско бедствие.

Оказа се, че Франсиско познава много от жените, които чакаха на дългите опашки. Те бяха приятелки на Беатрис и той почувства, че у него се надига гняв. Защо Беатрис не бе тук, където поне веднъж щеше да е от полза? Можеше да посети тези жени и да разбере какво са чули и къде. Можеше да ги успокои. Но не, тя отново доказа, че с нищо не може да бъде полезна. Ето на, мотаеше се някъде из Европа, когато трябваше да си е у дома.

Отнякъде прозвуча камбанен звън. Един и половина. Време беше да затварят. Всички касиери затвориха дебелите книги и заключиха чекмеджетата с пари, чието съдържание досега бяха опустошавали.

От тълпата жени се разнесе недоволен ропот, сякаш сто свраки се надвикваха. Не, не сто, хиляди. Управителят се движеше между тях и ги убеждаваше, че банката отваря утре точно в осем и половина. Ако искат да изтеглят парите си, можели да го направят и на следващата сутрин. Но всъщност, нямало никаква причина да го правят. Знаел от сигурен източник, че семейство Мендоса възнамеряват да вдигнат лихвения процент… Всички слухове били пуснати от злонамерени противници…

Управителят погледна с копнеж към открехнатата врата, зад която се криеше шефът му. Франсиско разбра, че с този поглед той го моли да му помогне, да излезе в салона и да се изправи пред жените. Самото присъствие на собственика или поне на човека, когото хората смятаха за собственик, щеше да им подейства успокояващо. Това би успокоило жените и би им внушило, че всичко е наред.

При мисълта, че трябва да излезе пред тия разбеснели се харпии, му прилоша от страх.

Франсиско затръшна вратата на кабинета и се втурна към задния изход. В алеята зад банката той се преви на две и започна да повръща, без да може да спре. След няколко минути бе повърнал всичко, което бе ял през последните два дни.

 

 

Хълмовете над Сан Хуан, четири часа следобед

Сестра Палома почука на вратата на стаята на игуменката и влезе, без да изчака отговор.

— Искали сте да ме видите, Madre!

— Si, mi nina. Sientate.

Палома седна на дървената табуретка край масата.

Старата монахиня пишеше писмо. Тя се забави, колкото да го довърши и се подпише, и едва след това обърна внимание на Палома.

— Ти ли носеше храната на сестра Магдалена?

— Si, Madre. От много месеци насам тази чест се пада на мен.

— Но сестрата готвачка ми каза, че подносите с храна се връщали при нея непокътнати, вярно ли е това?

Палома кимна.

— Вярно е. Все повтарям на светата сестра, че трябва да се храни, но тя не ме слуша. Много е отслабнала, Madre. Дори и в тъмнината мога да забележа колко тънка е станала. Мисля, че се покайва за нещо и затова е на пълен пост.

— Покаянието с глад е едно — твърдо рече игуменката, — но самоубийството е съвсем друго нещо. То е грях. От колко време продължава това?

— Откак я посети негово преосвещенство епископът — обясни Палома. — Откак той залости вратата на килията й, тя не е хапнала нищичко.

Игуменката въздъхна. Когато повери това дете на грижите им, епископът бе наредил тя да не е част от обществото в метоха. Още тогава игуменката бе разбрала, че това ще донесе неприятности. И ето че сега детето бе станало жена, може би светица, но основният проблем си оставаше. Сестра Магдалена не бе дала обет да се подчинява на игуменката за всичко, както бяха направили всички останали монахини. Тя бе пряко подчинена единствено на епископа. Въпреки това, всички смятаха, че е част от метоха. И ако умре при съмнителни обстоятелства, може би от глад, хората щяха да обвинят за това именно метоха. Игуменката погледна отново писмото, което току-що бе написала, взе писалката си и добави следния послепис: Моля ви, елате бързо, ваше преосвещенство. Въпросът е много спешен.

Тя постави инициалите си под изреченията, написани под подписа й, и запечата писмото.

— Доколкото знам, Палома, утре ще ходиш в Сан Хуан, за да купиш плат за нови одежди за монахините, нали?

Дребната монахиня кимна ентусиазирано. Тя бе една от сестрите, на които се позволяваше да излизат извън пределите на метоха, но доста рядко се случваше да има тази възможност. Ето защо с нетърпение очакваше пътуването до града.

Игуменката се усмихна.

— Мечтаеш ли да отлетиш от тук, малка гълъбице? Да напуснеш това място? Тогава би могла да ходиш в Сан Хуан когато си поискаш.

— Да напусна метоха! О, не, свята майко, не ме карайте да напускам. Няма да понеса една раздяла с метоха. Ще…

— Шшшт. Не се извинявай. Това бе просто един въпрос, а не предложение. Ето какво трябва да направиш утре. Преда да тръгнеш, ще дойдеш при мен. Това писмо ще е готово и ти трябва да го занесеш в дома на епископа и да изчакаш отговор. Бъди много дискретна, Палома. В момента хората в Сан Хуан са много разтревожени, наистина много. Внимавай да не издадеш нещо, което да ги разтревожи още повече. Никой не трябва да разбере, че сестра Магдалена гладува.