Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (6)

5.

Четвъртък, 17 юни, 1898

Сан Хуан, рано сутринта

Останалата част на нощта Майкъл прекара пред големия прозорец на стаята си, който гледаше към тъмното пристанище. Когато зазори и слънцето се издигна над морето, все още не бе решил какъв да бъде следващият му ход. Искаше му се да отиде пак в метоха Лас Ниевес и да притисне до стената онази жена, но логиката му диктуваше друго.

Факт номер едно: сестра Магдалена бе измамница, една много опитна и талантлива лъжкиня. А това значеше, че го бе излъгала за източника на информацията за рода Мендоса. Досега не бе чувал бог да се явява на някаква си уличница.

Факт номер две: някой й е разказал историята, която бе написала в писмото преди толкова години, значи някой знаеше невероятни неща за рода Мендоса. Трябваше да открие този човек и единствено онази, която се преструваше на свята отшелничка в хълмовете, можеше да му каже кой е той.

Факт номер три: нямаше да е особено трудно да я накара да му каже истината сега, когато имаше такава власт над нея. Това бе католически остров. Религията се взимаше на сериозно, и също толкова сериозно нещо бе да си монахиня. На тази жена нямаше да й се ще греховната й тайна да се разчуе из Пуерто Рико.

Въпросът бе дали да чака, или веднага да отиде в метоха. Ако изчака, позициите му щяха да укрепнат. Тя ще да има време да размисли за случайната си среща в тъмния проход и да осъзнае по-добре в какво положение се намира. Но ако се забави, тя можеше да избяга. Че защо да стои и да чака да я разкрият? Но пък, от друга страна, къде можеше да отиде? Намираха се на един малък остров, от който нямаше много начини да се измъкне човек незабелязано, и тази мисъл му вдъхна увереност. На вратата леко се почука.

— Adelante — извика Майкъл.

Влезе Бригс с поднос, който балансираше със здравата си ръка.

— Туй дето го казахте, сър, си помислих, че значи да вляза, нали?

— Да, разбира се. Помислих, че е някой от местните хора.

— Те всички спят, тъй като гледам. Казах им, че винаги закусвате рано, ама трябваше да измъкна един от ония обесници от леглото му зад печката, че да ми даде това.

Бригс остави подноса на масата до балконската врата.

— Тука нищо друго не мож’ намери, освен кафе и тия неща, сър, някакви питки. В кухнята няма и следа от чай, нито пък от овесена каша, даже и пушена риба ми се стори, че нямат. Ей сегичка ще изляза да видя, дали някоя от ония кудкудякащи кокошки не е снесла яйце, ама си помислих, че най-добре първо да ви донеса това.

— Няма нужда, Бригс. Наистина обичам cafe con leche и churros за закуска. Не се тревожи за яйцата.

Англичанинът изглежда се усъмни.

— Само това ли, сър? Че то няма да стигне и на някое хлапе да се нахрани, камо ли на такъв голям човек като вас.

— Ще ми стигне. — Майкъл взе голямата чаша кафе. — Испанците не закусват с нещата, с които ние сме свикнали. Това е испански остров, така че ще правим това, което правят и местните хора.

Бригс все още гледаше с недоверие.

— Не пия кафе, сър. Чай, грог или бира, нищичко друго не близвам.

— Както искаш — доста сопнато отвърна Майкъл. Не му се щеше повече да стои тук и да спори за храната с този англичанин. За пръв път се замисли, дали бе постъпил правилно, като изостави плана си да търси прислуга само сред пуерториканците. Но главната причина, поради която нае Бригс, си оставаше валидна. Можеше да се окаже полезно да има подръка някой, който гледа на света през очите на британец и не е верен на никой друг в Пуерто Рико, освен на него.

— Скоро ще посетя британския консул тук — добави той, този път доста по-любезно. — Ще го помоля да ни набави чай. А може и да купим малко от провизиите на „Сузана“.

Лицето на Бригс се разведри.

— Чудесна идея. Сам ще ида да се срещна с кормчията. Винаги сме се разбирали много добре с него. С ваше разрешение, сър, ще свърша тая работа преди корабът да отплава днес следобед.

— Имаш разрешението ми. А сега, иди си намери нещо за хапване. А и не подценявай тия churros. — Майкъл протегна към него чинията с пържени сладки питки. — Много са вкусни. Опитай едно.

— Може по-късно да опитам — рече Бригс, като ги изгледа недоверчиво. — Между другото, сър, изчетках всичките ви костюми, докато разопаковах багажа вчера. Кой от тях ще желаете да облечете днес?

— Тъмносиният с тънките райета. Тази сутрин смятам да посетя един банкер.

Майкъл прикри усмивката си при мисълта с каква леснота и видимо удоволствие този моряк си бе припомнил прислужническите умения на баща си. И докато наблюдаваше как Бригс приготвя дрехите му, осъзна, че за добро или за зло, бе решил все още да не се захваща с онази курва от метоха.

 

 

Фернандо Лус се наведе над двете кредитни писма, което Майкъл бе хвърлил на масата.

— Si, сеньор, разбирам. Пет хиляди лири стерлинги от Баринг и още толкова от Ротшилд. Наистина значителна сума, сеньор. Ще направим всичко по силите си, за да останете доволен от услугите на банка Мендоса.

— Надявам се да е така, тъй като нямам особено голям избор. Изглежда, това е единствената частна банка на острова.

Пуерториканецът се усмихна.

— Така е, сеньор.

— В Британия, както и на континента, конкуренцията много се цени, сеньор Лус. Изостря ума. Ето защо не се чувствам особено спокоен, когато тя изцяло липсва.

Лус се облегна назад и изгледа посетителя си.

— Сигурно за пръв път идвате на острова, сеньор?

Майкъл бе наясно, че Лус не се нуждае от отговор на въпроса си, но все пак кимна утвърдително:

— Точно така.

— Значи не може да се очаква да познавате тукашните нрави. Но ако възнамерявате да останете тук за известно време…

— Може да остана за постоянно — прекъсна го Майкъл. — Търся нови възможности. Ако се окаже, че тук има такива, ще остана. — „Опазил ме бог“, каза си той наум. Вече бе разбрал, че Пуерто Рико въобще не му харесва, а Сан Хуан — още по-малко.

— Много предвидливо от ваша страна, сеньор Къран. На нашия остров наистина има много перспективи. Заможен човек като вас, който говори добре както английски, така и испански, има много добри изгледи да успее тук. Мога ли да ви попитам, какво знаете за политическото положение у нас?

— Не много. Разбрах, че са се навъдили един бог знае колко партии и фракции. Испания ви даде някаква автономия, но изглежда напълно ви липсват умения за самоуправление. Несъмнено в Пуерто Рико в момента цари пълен хаос. — Майкъл говореше спокойно, с леки презрителни нотки, и наблюдаваше Лус, за да разбере ще се засегне ли той от думите му. Банкерът не захапа стръвта.

— Точно така, напълно сте прав. Но хаосът може и да се окаже доста доходоносен за човек, способен да забележи възможностите, които носи. Не сте ли съгласен с мен, сеньор? — Лус не изчака отговора му. — Освен това, от четвърт век насам страната майка също преживява трудности.

— Дори от по-дълго време — рече Майкъл.

Лус сви рамене.

— Така може да се върнем и до зората на историята. Това, което е от значение за нас, тук, е последният четвърт век. Когато през 1873 г. Испания премахна робството, настъпи неизбежна промяна за Пуерто Рико. — Лус неодобрително сви устни. — Сега пък си имат една кралица регент, която обявява война на Съединените американски щати.

— Значи не одобрявате Мария Кристина? — попита Майкъл. — Мислех, че навсякъде я харесват.

— Харесването няма нищо общо с това, сеньор. Тя е жена, а жените лесно се влияят. Тези norteamericanos ще схрускат Испания за закуска. Даже вече почнаха. Както сигурно знаете, преди няколко седмици бе нанесен първият удар в Манила.

— Знам. Ами Пуерто Рико? Вече опитахте вкуса на американските оръдия. А Сан Хуан сякаш се готви за война.

Лус отново сви рамене.

— Няколко луди глави само разбунват селяните и правят разни глупости, които наричат приготовления. Но нищо няма да излезе от тая работа. Вие, сеньор, забравяте, че президентът Маккинли и Конгресът влязоха във война, за да освободят Куба от испанското потисничество. Поне те казват така. А на Пуерто Рико бе гарантирана автономия. Какво могат да искат американците от нас?

— Нима вярвате на всички изказвания на правителствата, сеньор Лус?

— Почти на никое — призна пуерториканецът. — Всички политици са лъжци. А и глупаци. Именно заради тях останахме без икономическата подкрепа на робството.

Майкъл мразеше робството от дън душа, но щеше да е пълна глупост да го каже открито точно сега.

— Разбирам, че доста от плантациите са пострадали от това.

— Може би не чак толкова, колкото на други места из колониите, но и при нас имаше много неприятности. Белите мъже не могат да събират тръстика и да живеят дълго, сеньор. Уверявам ви, че е така.

Майкъл разглеждаше ноктите на ръцете си, сякаш въпросът не го интересуваше особено.

— Така чувам и аз. Но цените на захарта са нестабилни от години. Може би решението на проблема е белите мъже въобще да не садят тръстика, сеньор Лус. Но кафето, това вече е друго нещо. — Майкъл вдигна очи и погледна банкера. — Вие не мислите ли така?

— Донякъде, сеньор. Като банкер бих посъветвал всеки, който преценява перспективите, да избере именно кафето — говореше съвсем тихо. Очите му, които снощи Майкъл не бе успял да види при разговора му с капитан Джъдсън Хюс, бяха бледокафяви. Това бяха малки, уморени очи, разположени наблизо. Природата не е била особено щедра към Фернандо Лус, помисли си Майкъл. Но сега този човек издържа пронизващия поглед на ирландеца, без да мигне.

— Ако се интересувате от покупка на плантация, определено трябва да изберете кафето — повтори той.

Майкъл се изправи.

— Ще го имам предвид. А сега, сър, ако бъдете така любезен, открийте ми банкова сметка въз основа на тези писма… — Той махна към двете кредитни писма върху бюрото.

Лус скочи на крака.

— Разбира се, сеньор Къран, веднага — и удостои посетителя си със самодоволна усмивка. — Баринг и Ротшилд са уважавани имена във финансовия свят, но смятам, че няма да намерите равна на Банка Мендоса.

„Съвсем не“, помисли си Майкъл, като кимна на Лус и се приготви да си тръгва.

Банкерът заприпка пред него, угрижен да предложи всички възможни жестове на гостоприемство на човека, който току-що бе вложи цяло състояние в банката му.

— Разрешете, сеньор — рече той и отвори вратата, ухилен до уши.

— А, Лус — каза Майкъл, като се спря на прага. — Има още нещо. Бихте ли ми препоръчали някой добър шивач? Взел съм със себе си само дебели костюми. — Той изтупа ръкава на тежкото си вълнено. — Изглежда, че за този климат е по-подходящо нещо много по-леко.

— Наистина, сеньор. А имайте предвид, че още не е настъпило истинското лято. — Лус се усмихна със задоволство, докато отправяше към ирландеца това предупреждение за предстоящата жега. — Потърсете Диего Фонтес на „Кахе Кристо“. Няма по-добър от него. Кажете му, че аз ви изпращам, разбира се.

 

 

— Кажи ми, Бригс — попита Майкъл същия следобед, щом се завърна в странноприемницата, — разбираш ли от коне?

— Не, сър, ни най-малко — призна си Бригс. — Както ви казах, сър, бях съвсем малък, само на десет години, когато тръгнах по моретата.

— Да, така каза. Добре, тогава сам ще се погрижа за това.

Бригс изглеждаше наскърбен, че има нещо, за което не може да бъде полезен.

— Смятате да си купите карета ли, сър?

— Може би. А, да, може и само един добър ездитен кон, на първо време. Има една добра конюшня недалеч от тук. Ще видя какво предлагат. Но не веднага, Бригс. Време е за този чудесен местен обичай, сиестата.

— Какво е това, сър?

— Малка следобедна дрямка. — Майкъл смъкна тирантите си и започна да разкопчава панталона си.

— Моля, сър — рече Бригс и скочи към него. — Нека ви помогна.

— Не, не ти позволявам. — Майкъл блъсна ръката на англичанина. — Още на кораба ти казах, че сам се къпя и обличам.

— Но тогава още не бях ваш слуга в истинския смисъл, господин Къран. Не както сега.

— Що се отнася до тези неща, няма никаква разлика. Хайде, човече, омитай се. Иди и ти да дремнеш. Добре е човек да свикне да върши всичко по местните обичаи. — Майкъл млъкна за миг, с ръце все още на колана на панталона си. — Между другото, забравих да те питам, доволен ли си от стаята си?

— Много, сър. — Мрачното изражение на Бригс изчезна. — Никога не съм имал собствена стая, поне откак за пръв път се качих на кораб. Нито пък сносно легло.

— Добре. Радвам се, че си доволен от новата си работа. А сега иди да й се радваш и ме остави на спокойствие.

Щом Бригс излезе, Майкъл се съблече. Докосна за миг златния медальон, но и през ум не му мина да го свали от врата си. Откак Лила му го даде, не се разделяше с него ни денем, ни нощем. Понякога, като сега например, му се струваше, че той изгаря плътта му, но това го караше да не забравя колко голям е залогът в играта, на която се бе хванал.

Изтегна се на леглото и сключи ръце зад врата си. Таванът, някога с цвят на слонова кост, бе потъмнял от дългите години и дима на хиляди свещи и сега бе с цвят на конски тор. Всичко в Пуерто Рико изглеждаше занемарено и грозновато.

Майкъл смяташе да използва най-горещата част на деня за размисъл върху следващите си ходове, но нощта, прекарана в мъчителни мисли за сестра Магдалена, си каза думата. Заспа още преди да успее да подреди и една десета от мислите си.

 

 

В открито море

— Божичко — изпъшка Бет Мендоса. — Умирам, Тили.

— Не мисля така, госпожице Бет. А и корабният лекар е на същото мнение. Просто имате морска болест, нищо повече.

Още когато Елизабет Търнър бе в люлката, Тили бе нейна дойка, а по-късно стана нейна лична прислужница. А когато преди три години деветнадесетгодишната Бет се омъжи за Тимъти Мендоса и напусна дома на родителите си, Тили естествено тръгна с нея, като една ценна прибавка към значителната зестра на Бет. След толкова години, прекарани заедно, всяка формална проява на почтително отношение бе станала излишна.

— Ставайте веднага — рязко й заповяда Тили. — Докторът препоръча чист въздух. Една разходка по палубата ще ви се отрази добре.

— Не, не мога. Махни се и ме остави да умра.

Прислужницата не обърна никакво внимание на думите на господарката си и я издърпа да седне, после спусна краката й на земята край леглото. Тили бе страшно изненадана, че в нещо, което се нарича каюта, може да има нормално легло. А госпожица Бет дори си имаше и лична баня! Тили бе очаквала да види тесни койки и смърдящи дупки, а не истински тоалетни. Единствените си познания за удобствата по море бе получила от един от братята си, който бе станал моряк на някакъв товарен кораб.

Условията на борда на „Персия“, един от корабите на Кънард, коренно се различаваха от онези, описани в коледните писма на брат и. „Персия“ бе огромен лайнер. Когато за пръв път го видя на пристанището в Саутхемптън, Тили бе убедена, че това чудо ще потъне още в мига, в който отплава. Но, противно на очакванията й, парните машини на „Персия“ движеха кораба съвсем плавно и величествено, за голямо задоволство на Тили. Тя не усети и най-лек пристъп на морска болест. За разлика от горкичката госпожица Бет.

— Хайде, елате — настояваше тя, докато пъхаше малките стъпала на Бет в груби кожени обувки с нисък ток и здрави връзки. — Надигнете се, моето момиче. Ще ви се отрази добре, ще видите.

Винаги, когато господарката й боледуваше, Тили ставаше още по-фамилиарна, сякаш отново се вживяваше в ролята си на детегледачка.

— Хайде, бъдете добро момиче — повтори тя.

Бет притискаше измачкана ленена кърпичка към устата си. Сега я отмести само колкото да каже:

— Но тези обувки са ужасни! Откъде се взеха? Защо си ги сложила в багажа?

— Това са нормални обувки за ходене. Не помните ли, че ги поръчахме, когато господин Норман искаше да се разхождате с него из Оксфорд? Разбира се, че ще ги сложа в багажа. Човек никога не знае кога ще му потрябват удобни обувки, особено като отива на такова непознато място.

Бет се намръщи при споменаването на свекър й. После корабът леко се разлюля и отново й се доповръща.

— Божичко…

— Ето на, веднага излизаме на чист въздух — отсече Тили, прихвана здраво Бет през кръста и я вдигна на крака. Момичето се олюля, сякаш бе пияно. Пренебрегвайки стенанията й, Тили я изведе от каютата.

Преди петдесетина години канадският предприемач Кънард бе замислил параходите си като плавателни съдове с чисто практическо предназначение. Но конкуренцията бе променила това. „Персия“ бе един от многото пътнически параходи, които се славеха както с невероятния си лукс и удобство, така и с голяма бързина. Лайнерът представляваше един плаващ хотел, който щеше да отведе пътниците си до Ню Йорк само за десет дни.

Бет не можеше да се наслаждава нито на обширните палуби от тиково дърво, нито на примамливите шезлонги, нито пък на армията стюарди и келнери, готови да удовлетворят всяка прищявка на пътниците. Стиснала зъби, тя геройски се бореше с ужасния световъртеж, от който й прималяваше, и с постоянното гадене. Мъките й по море нямаше да свършат в Ню Йорк. Имаше билет за някакъв товарен кораб, „Лейди Джейн“. В кантората в Саутхемптън й бяха казали, че той ще я отведе в Сан Хуан, Пуерто Рико, само за три дни. Значи й оставаха още почти две седмици мъчения.

Бет мрачно се вкопчи в парапета, без да обръща внимание на другите пасажери, които се разхождаха, сякаш се намираха на кея в Брайтън. Заслужаваше ли Майкъл всички мъки, които тя понасяше заради него? Тази мисъл отлетя тъй бързо, както бе дошла. Убедена бе, че заслужаваше.

 

 

Сан Хуан, полунощ

Сестра Магдалена трепереше цялата. Тялото й се обливаше в студена пот, въпреки горещата нощ. От часове стоеше на колене, и сега, когато се опита да се изправи, залитна напред и откри, че краката й не я държат. Бавно и мъчително тя се надигна, придържайки се за каменната плоча, която й служеше за легло. Най-после кръвта се върна в изтръпналите й крайници и тя успя да се изправи.

В килията цареше непрогледна тъмнина, но мракът в душата й бе още по-черен. Трябваше да сложи край на това мъчение. Не можеше повече да живее с бремето на това знание. Но, Исусе Христе, как можеше да го отрече? Устните й се раздвижиха, сякаш проговори, но не се чу нито звук. Зная, господи, зная, защото ти ми каза. Но какво мога да направя? Кой ще ми повярва?

Внезапно тя вдигна и двете си ръце над главата, размаха юмруци и този път наистина извика:

— Остави ме на мира — молеше тя през стиснати зъби. — Остави ме на мира! Аз съм само една жена, една ужасна грешница. Не може да изискваш от мен да бъда като мъченика Йон. Чуваш ли, господи? Остави ме на мира!

Отговори й само мълчание. Яростта я напусна и на нейно място остана само срамът й. Сестра Магдалена се отпусна върху каменното легло и заплака.