Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (23)

22.

Четвъртък, 20 юли, 1898

Сан Хуан, три часа следобед

Майкъл стоеше на балкона на стаята си и гледаше как „Арабела“ отплава с пълна пара от пристанището. Знаеше, че Лус се намира на борда. Този човек бе успял да му изпрати съобщение тази сутрин. Радваше се за него. Никога не се бе наложило да се кара с банкера.

— Късмет, Лус — измърмори той на глас. — Надявам се, че в Ню Йорк ще осъществиш мечтите си.

Той влезе в стаята, като остави вратата на балкона отворена с надеждата да полъхне поне лек ветрец. Следобедът бе ужасно задушен и горещ. Сутринта, в банката, не бе обръщал внимание на жегата. Бе прекалено зает с работа и със собствените си мисли и планове за бъдещето. Но сега не можеше да не забележи потта, която се стичаше по гърдите и гърба му.

Майкъл съблече мократа си риза и я хвърли в ъгъла. Наля в легенчето вода от каната и наплиска с нея лицето и раменете си, после надяна на врата си кожената каишка на медальона и стисна в дланта си златната половинка. Излегна се на леглото и започна да я разглежда.

Ако те забравя, Йерусалиме, нека загуби десницата ми силата си. Това бе пълният текст на девиза, но той бе гравиран върху целия кръг на медальона. Винаги се бе чудил кои от думите са на неговата половинка, но не можеше да чете иврит и затова не знаеше.

Трябваше ли да научи иврит, за да бъде истински евреин? И това не знаеше. Но знаеше, че трябва да бъде обрязан, и вече седмици наред това го тревожеше. Майкъл се засмя на глас. Това бе достатъчно малка цена — парченце от пениса му в замяна за цяла империя. И това парченце въобще не бе от съществено значение. Бе се консултирал с един доктор в Дъблин и той му бе казал, че обрязването няма да навреди ни най-малко на способностите му в леглото. Значи Бет…

Мили боже, какво да прави с Бет? В момента тя спеше в стаята си в края на коридора, изтощена от бурните събития от последните четири дни. Първо онази ужасна нощ на вуду ритуала и битката със зомбито, или каквото бе там онова същество. После мистериозната смърт на Нурия и скромното, странно погребение.

Групата на опечалените се състоеше от Бет и Майкъл, проститутките, Самсон и Обадия, както и няколко негри и индианци, които Майкъл не познаваше. Бяха се събрали в единия ъгъл на тъмната църква, докато йезуитът извършваше ритуалите и обичаите с изисканост и спокойствие, които действаха отпускащо и успокоително дори на невярващите. Но след това, когато бяха последвали ковчега по пътеката между пейките, Майкъл бе забелязал Девега, застанал в сенките най-отзад. Това че генерал-губернаторът бе дошъл да отдаде последна почит, му бе допаднало. Сигурно и Нурия би харесала постъпката му.

После се замисли за това как нещата започваха да се подреждат. Припомни си, че и в света отвъд острова имаше неща за уреждане. Съобщението бе дошло под формата на две телеграми, получени в разстояние на тридесет и шест часа. Първата бе пристигнала в неделя следобед и бе закодирана. Майкъл я зяпаше и се чувстваше напълно безпомощен. Лус е знаел кода, но тъй като Майкъл бе изгонен от семейството, нямаше как да го знае.

— В сейфа — предложила бе Бет. — Сеньор Лус сигурно е държал книгата с шифъра в сейфа си.

— Божичко, момичето ми, права си! Явно мозъкът ми се е превърнал в памук, но твоя си е съвсем наред.

Майкъл бе успял да разбие сейфа.

— Мога да сложа нов — рече той задъхан, докато напрягаше всички сили и с цялото си тегло натискаше лоста, който бе проврял в цепнатината на вратичката. — По-хубав от… Опа, готово. Дявол го взел, това нещо не би трябвало да поддава толкова лесно. Наистина е добре да сложа нов сейф.

Вътре нямаше кой знае какво — явно Лус бе взел всичко, което е имало някаква стойност — но пък откриха книгата с шифъра. Седнаха заедно с Бет да превеждат съобщението дума по дума. Трудна работа. Когато бяха стигнали едва до половината, сърцето на Майкъл вече биеше лудо от вълнение.

„ТУК СЕ ФОРМИРА НОВО ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ ТОЧКА ОЦЕНЯВАМЕ БЪРЗИТЕ ВИ ДЕЙСТВИЯ В ПУЕРТО РИКО ТОЧКА ПРЕДЛАГАМЕ ДА НАЗНАЧИТЕ НОВ УПРАВИТЕЛ НА КЛОНА ИЛИ ДА ЗАКРИЕТЕ СЪЩИЯ В ЗАВИСИМОСТ ОТ МЕСТНИТЕ УСЛОВИЯ ТОЧКА ВАЖНО Е ДА…“

— Предлагат ми Кордова — бе казал Майкъл, когато прочете отчасти преведеното съобщение. — Сигурно е така.

Бет бе пребледняла, а гласът й бе тих и разтревожен.

— Да, сигурно си прав.

— Какво има? Какво не е наред? Нали през цялото време исках точно това, Кордова.

— Знам.

— Но май си разтревожена, защо?

— Не заради Кордова. — Тя отново бе погледнала телеграмата. Все още не бяха разшифровали подписа.

Майкъл проследи погледа й.

— Заради Тим е, нали? Мислиш, че телеграмата ще се окаже изпратена от него.

— Не съм сигурна. Има нещо, което не ти казах.

— Какво? За бога, Бет, вече няма време за повече тайни и интриги. Не и сега, не и между нас.

— Знам. Срамувам се, че не ти казах по-рано. Щях да ти кажа, но когато пристигна, не си говорехме, а после…

— Какво е пристигнало?

— Тази телеграма. Пристигна миналия четвъртък. — Тя бе извадила плика от джоба си и сега му го подаде. — Сигурна съм, че е от майка ти. Тя е единствената Л. К., за която се сещам. Освен това тя е единствената, която е могла да се досети къде съм.

Майкъл прочете на глас телеграмата за нещастието с Тим и предложението Бет да се върне.

— Смяташе ли да се върнеш?

— Не, и за миг не си го помислих. Съжалявам, че Тими е пострадал, но въобще не исках да се връщам при него. Сигурна съм, че майка ти си мисли, че ще го направя, че ти си само временна прищявка. Но тя греши.

Той бе хванал ръката й.

— Знам това. Нека разшифроваме телеграмата до края, искаш ли? Тогава поне ще знаем кой я е изпратил.

Отне им още двадесет минути да стигнат до края на съобщението.

„… ДА СЕ СРЕЩНЕМ В ЛОНДОН И ОБСЪДИМ ВЪПРОСА КОРДОВА ТОЧКА ПРЕДПОЛАГАМ ЖЕЛАЕТЕ ДА ПОЕМЕТЕ ОТГОВОРНОСТТА ТАМ ТОЧКА МОЛЯ ОТГОВОРЕТЕ В КОД ТОЧКА“

ПОДПИС ЧАРЛЗ МЕНДОСА

— Чарлз — каза Бет.

— Значи Тими сигурно е…

— Не е задължително да е така. Чарлз е по-големият брат. Съвсем логично е той…

Тя хвана глава в ръцете си.

— Не, ако познаваш Тими, съвсем не е логично. Той е къде-къде по-оправен от Чарлз. А и Норман го предпочита. Тими и баща му невинаги са се харесвали, но в душата си и двамата си приличат. Горкият Тими — промълви тя. — Горкият Тими.

После, късно през нощта в неделя, мистерията се разбули. Пристигна още една телеграма, този път адресирана до Бет и написана на прост английски.

„С ПРИСКЪРБИЕ СЪОБЩАВАМ ТИМЪТИ ПОЧИНА В ПЕТЪК ТОЧКА ПОГРЕБЕНИЕ В НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД ТОЧКА“

Нямаше подпис.

— Дали и това е от майка ми? — Майкъл изглеждаше объркан.

Бет поклати глава.

— Струва ми се, че майка ти не би се разбързала да ми съобщи, че вече съм вдовица. Тя не ме одобрява. А това означава една пречка по-малко, за… — После се изчерви и млъкна.

Майкъл искаше да довърши изречението вместо нея. Една пречка по-малко, за да бъдем заедно. Но не посмя. Защото най-голямата пречка си оставаше, а щом се замислеше за нея, сърцето му се късаше. Вместо това, той рече:

— Съжалявам за Тим.

— И аз. Наистина съжалявам. Той не бе лош човек, не. Норман го бе направил такъв, бе го накарал да смята, че винаги трябва да се бори за първото място. Но няма да се преструвам на скърбяща вдовица. Ние никога не сме били истински женени. Не и така, както смятам, че трябва да живеят женените хора — тихо добави тя.

— А как мислиш, че трябва? — Майкъл се боеше от отговора й, но не можеше да не зададе този въпрос.

— Да живеят като партньори, да споделят живота и целите си. И да имат деца. — Тя замълча за миг. — Тими никога не поиска деца. И винаги гледаше да е сигурен, че няма да зачена.

— Но защо? — Майкъл бе изненадан. — Това е съвсем нормално. Освен това, ако е искал да застане начело на Мендоса, щеше да се нуждае от наследник.

— Да, знам. Казах му го няколко пъти. „Не искам да те деля с никого“, така казваше винаги. „Не искам да си дебела и грозна.“ — Тя го погледна право в очите. — Майкъл, мислиш ли, че една бременна жена е грозна?

— Не, съвсем не. Ако очаква твоето дете, тогава…

Бет чакаше да каже онова, което бе започнал, да отвори вратите към бъдещето, за което трябваше скоро да поговорят. Но той не бе казал нищо повече и през целия понеделник този въпрос стоеше помежду им като фитил, който само чака да бъде запален, за да избухне всичко.

Въпреки това бяха щастливи заедно. За пръв път от седмици насам всичко бе както преди. Майкъл бе самоуверен, прекалено доволен от успеха на всичко, което бе планирал, а Бет споделяше радостта му и се смееше заедно с него. Понеделник бе хубав ден въпреки сенките, които се спотайваха в ъгълчетата на съзнанията им.

А сега, изтегнат на леглото, все още с медальона в ръка, Майкъл изстена. Скоро трябваше да се изправи лице в лице с фактите. Бе съвсем ясно какво трябва да направи. Първо, да остави тукашния клон на банката в компетентни ръце и второ, да се качи на следващия кораб за Лондон. Вторият проблем, обаче, засега оставаше неразрешим. Просто трябваше да изчака. Според Бригс, едва след пет дни можеше да се очаква друг кораб в пристанището. А може би ако американците пристигнат първи, той въобще няма да дойде. Въпросът с банката бе далеч по-лесен. Майкъл бе решил какво ще прави.

Часовникът му бе на масата край леглото. Той го погледна, наближаваше четири. Достатъчно късно.

 

 

Майкъл отвори вратата с грубата рисунка на петел. Таверната „Ел Гайо“ бе съвсем празна, с изключение на сина на Роса, Педро, който стоеше зад тезгяха, както и един човек в дъното. Клиентът пиеше целенасочено, сякаш бе твърдо решен да се напие за възможно най-кратко време.

— Buenos tanks, Pedro. Donde esta su padre?

— Buenos tardes, сеньор Къран. Няма го тук. — Младежът продължи да лъска една чаша с някаква мръсна кърпа. — Няма никой тук. Всички се крият и чакат американците.

— Те наистина ще дойдат — увери го Майкъл. — Но не се тревожи, няма да има война, а просто малко безредици. Къде да намеря баща ти?

— Ходихте ли вече в къщата?

— Не, не още. Там ли е?

Педро сви рамене.

— Може би. Трябва да идете и да проверите, сеньор. Тук съм съвсем сам и не мога да дойда с вас. Пресечете улицата, после тръгнете по прохода вляво. „Кахе Хесус“, номер десет.

След сиестата улиците на града винаги се изпълваха с народ. И днес гражданите бяха наизлезли, но стояха на групички и говореха за la guerra. Ама че война, помисли си Майкъл. Мускети срещу картечници.

„Кахе Хесус“ номер десет представляваше малка къщичка. Тя бе прясно варосана и стъпалата пред входната врата бяха добре пометени.

След почукването на Майкъл отвори някаква жена.

— Si, сеньор?

— Buenos tardes. Искам да се срещна със сеньор Роса. Синът му каза, че може да е тук.

Жената бе ниска и мургава, над горната й устна се забелязваше по-тъмната ивица на малък мустак, а едното й око гледаше малко накриво. Тя поклати глава.

— Не е тук.

Майкъл изведнъж бе обзет от любопитство за личния живот на Роса.

— Usted es la mujer de senor Rosa?

— Yo! Que va, senor. Тези peninsulares идват на острова и правят много неща, но не се женят за пуерториканки. — Тя се усмихна и се видя, че в устата й липсват три или четири зъба. — А и не съм от онези жени, които човек би взел за любовници, нали? Не, аз съм домакинята.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря сеньор Роса? Много е важно.

— Съжалявам, сеньор, не знам.

Майкъл се извърна и понечи да си върви.

— Сеньор — извика след него жената. — Мога да ви кажа, че той често ходи на „Ел Моро“ да гледа морето. Струва ми се, че от там той си мисли, че като гледа морето, ще види чак до Мадрид.

Майкъл откри Роса седнал на скалите, които се спущаха отвесно към морето под високите стени на крепостта „Ел Моро“. Но не бе сам. Бет бе с него. Тя седеше, подпряла брадичка на коленете си, които бе обгърнала с ръце. Бялата дантела на фустата й се подаваше под ръба на ментово зелената й рокля.

Майкъл ги погледа известно време, после слезе при тях.

— Здравейте. Не знаех, че сте толкова добри приятели.

— Здравей, Майкъл. — Бет го погледна, а очите й изглеждаха по-зелени от всякога заради зелената рокля. Не носеше шапка, а слънчобранът й лежеше забравен край нея. Косата й бе увита на висок кок, който блестеше на слънцето като топка от златни нишки. — Как ни откри?

— Доста трудно. Buenos tardes, сеньор Роса.

— Muy buenas, сеньор — рече Роса и превключи на английски. — Отвлякох за малко очарователната ви приятелка. Ще ми простите ли?

— Бет обикновено прави онова, което пожелае. Може ли да се присъединя към вас?

— Моля ви, разположете се удобно — отвърна Бет на шега, с престорена фриволност. — Изберете си, която скала пожелаете. Очарователни са, нали? Последният вик в обзавеждането.

Майкъл се настани на един удобен камък и се загледа в морето. Бе много тихо. Намираха се прекалено високо, за да чуват шума на вълните, разбиващи се в скалите под тях.

— Ако останем тук достатъчно дълго, сто на сто ще забележим на хоризонта знамето на черти и звезди — рече той.

— Сигурно сте прав — съгласи се Роса. — Тази инвазия ще бъде много интересна.

— Няма да има битки, така че „инвазия“ едва ли е най-подходящата дума — забеляза Майкъл.

— Така е. Силите са прекалено неравни. Освен това чух, че негово преосвещенство епископът води спешни разговори с политическите лидери, като ги убеждава, че Светата църква не иска те да защитават честта си с битка.

— А те вслушват ли се в думите му? — попита Майкъл.

— Разбира се. Точно това искат да чуят. Хората винаги се вслушват в онова, което съвпада със собствените им желания. А вие, сеньор? Ще чакате ли да дойдат американците или ще си тръгнете още преди това?

— От тях зависи кога ще дойдат тук, но лично аз смятам да се кача на първия възможен кораб. — Той чу как Бет рязко си пое дъх. — Ако мога да уредя някои неща.

— Какви неща? — попита Роса — Чух, че в Ларес имало шестнадесет плантатори, които още не могат да решат дали да ви убият, или да запалят свещи в църквата и да благославят името ви.

— Сега са значително по-богати, отколкото когато дойдох на острова.

— Si, но не толкова богати, колкото очакваха да станат.

— Но все още са собственици на земята си. Беше им платено, без да правят нищо, само за това, че си седяха и чакаха. Няма защо да се оплакват.

— Думите ви са в духа на Талмуда. Знаете ли какво пише там?

Майкъл поклати глава.

— Няма значение — рече Роса. — Може би някой ден ще разберете. Работата е там, че хората не обичат да ги правят на глупаци.

Майкъл сви рамене.

— Така е, но понякога и това се случва. — Той за пръв път погледна Бет в очите. — Ами жените, те обичат ли да ги заблуждават?

— Жените са свикнали с това — тихо отвърна тя. — Поне са свикнали с факта, че мъжете често си мислят, че са успели да ги заблудят. Но често нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Сигурен съм, че си права. Какво стана с дрямката, за която твърдеше, че ти е толкова необходима?

— Реших, вместо да спя, да посетя сеньор Роса. Исках да му задам някои въпроси.

— Разбирам. А той отговори ли ти?

Бет погледна Роса.

— Да. И то много добре. Сега нещата са ми много по-ясни.

Майкъл усети, че между Бет и стария човек има някакво тайно разбирателство, и без да има някакви основателни причини му стана неприятно.

— Чудесно, радвам се да чуя това. Но, между другото, трябва да поговоря по работа със сеньор Роса. Ще ни извиниш ли, скъпа?

Заради тона му и категоричния начин, по който я отпрати, по бузите на Бет се появи руменина. Тя рязко се изправи, но както винаги, безкрайно грациозно.

— Не, няма нужда да ставате. Благодаря, че поговорихте с мен, сеньор Роса. А сега мисля, че ще се разходя по брега.

Тя грабна слънчобрана си и тръгна надолу по скалите, като придържаше полите си в едната си ръка и подскачаше от камък на камък с удивителна пъргавина.

Майкъл скочи на крака.

— Бет, чакай! Не ходи там, опасно е!

Тя се направи, че не го е чула. Той понечи да я последва.

— На ваше място не бих правил това, сеньор — тихо рече Роса.

— А защо не, по дяволите? Тя може да се убие.

— Не мисля така, сеньор. Само я погледнете!

Бет бе стигнала до подножието на скалите. Имаше отлив и между тях и морето се бе появила тясна ивица пясък. Бет бе хванала роклята си и носеше обувките си в едната си ръка. Сега тръгна по мокрия пясък.

— Тя е жена, която може добре да се грижи за себе си — рече Роса. — Забележителна жена.

Майкъл я погледа малко, после седна.

— Забележителна, наистина — съгласи се той. — И упорита като магаре.

— Жените не са упорити — каза Роса. — Те са издържливи. Това е в кръвта им. Ние обичаме да си мислим, че са нежни и крехки и се нуждаят от нашата закрила. Но те са направени така, че да издържат. Жените са създадени, за да оцеляват, сеньор Къран. Някои от тях са много силни. — Той кимна към Бет. — Като нея.

— Изглежда дълго сте мислили за доня Исабела.

— Доня Елизабет. Предпочитам английското име, много по-красиво е. Да, наистина мислих за нея. В някои отношения тя ми напомня за майка ви.

— Знам.

— Щастлив е онзи мъж, когото тя ще обича.

Думите бяха изговорени толкова тихо, че Майкъл не бе сигурен, дали е чул добре. Не вярваше, че Роса може да има нахалството да направи подобна забележка.

— Какво?

— Нищо, сеньор. Просто мечтаех на глас. А сега кажете, за какво искахте да говорим?

Майкъл се постара да се съсредоточи върху належащата работа.

— Искам да ви предложа работа.

— Каква работа?

— Искам да станете управител на Банка Мендоса в Сан Хуан.

— А, разбирам.

— Съмнявам се. Сигурно си мислите, че си търсим изкупителна жертва, някой, когото да пратим за зелен хайвер. Банката е платежоспособна. И ще укрепва все повече. Братовчед ми Чарлз Мендоса и аз, ние двамата, ще поемем управлението в Лондон и Кордова. Настъпват нови времена, Роса. Нови възможности. Не искаме да ги изпуснем.

— За Мендоса винаги има възможности. Но аз нямах този късмет, да се родя Мендоса, сеньор Къран.

— Ние се грижим за тези, които работят за нас. Винаги е било така. Хората, които произвеждат нашето вино в Херес, семейство Руес, работят с нас от шестнадесети век насам.

— Аз не разбирам нищо от банкерството.

— Вие сте образован човек. О, знам, че се опитвате да го скриете, особено на този остров, но това е очевидно. Ще научите много бързо всичко, което трябва да знаете. Мога още утре да започна да ви обучавам. Във всеки случай, смятам да ви държа изкъсо. Сигурно още отсега ви е ясно, че всички важни решения ще се взимат от мен, в Кордова. Веднага щом американците дойдат тук, ще се постарая да прокарам частна телеграфна връзка от Ню Йорк до Пуерто Рико.

— Да, отново сме на въпроса за американците. Какво ще си помислят за вашата испанска банка, сеньор Къран?

— Обзалагам се, че абсолютно нищо няма да си помислят. Нямат никакви причини да пречат на онези институции на острова, които функционират добре… А бог ми е свидетел, че те не са много. Смятам на връщане към Лондон да поостана в Ню Йорк за няколко дни. Аз ще се споразумея с американците.

Роса не каза нищо в продължение на няколко дълги секунди. Най-сетне сви рамене и рече:

— Защо не? Добре, приемам.

— Чудесно. Надявах се, че ще се съгласите.

— Знаехте, че ще се съглася — поправи го Роса. — И бяхте прав. Защо да отказвам? Нима имам някаква по-интересна работа тук? Да си банкер едва ли ще е по-скучно от това да си собственик на кръчма.

Майкъл усети горчивината в гласа му.

— Има още нещо, което малко ме тревожи. Смятате ли скоро да се приберете в Испания?

— Ако можех, щях да съм го сторил още преди години.

— Не ви разбирам. Вижте, ако имате някакви проблеми в Мадрид, нещо, които ви тежи на съвестта, може би е по-добре да ми кажете? Не че се интересувам от миналото ви, на никого не искам да се бъркам. Но не искам неприятни изненади.

— Не, нищо не ми тежи на съвестта, не и в този смисъл. Просто не виждам смисъл един равин да остава в Испания, сеньор Къран. Дори и сега.

Майкъл зяпна от учудване.

— Вие сте равин?

— Да. Когато бях много млад, ме изпратиха да уча във Франция. Семейството ми вярваше, че когато се върна, положението в Мадрид ще се е променило. Но грешаха. Е, не ни преследват, както едно време. Дори позволяват на човек някои подходящи занимания. — Той погледна косо Майкъл. — Искам да кажа, подходящи за един равин. Като например това, да помогне на една жена, която бяга от лудия си съпруг. Една жена с малко дете.

— Не ви помня. Когато прекосихме Испания на път за Ирландия, майка ми се ужасяваше от мисълта, че баща ми може да промени решението си и да тръгне да ни преследва. Беше ужасно пътуване. Помня, че имаше хора, които ни помагаха, но за вас нищо не си спомням.

— Аз стоях на заден план, сеньор. Попитайте, ако искате, доня Лила. Един равин има доста връзки, може да направи това-онова, за да улесни пътуването. Но на нашия народ не е позволено да води публичен религиозен живот. Това все още е незаконно в Испания. Много е трудно. То уби съпругата ми. Затова дойдох тук.

— Но защо тук? Какво сте се надявали да намерите в Пуерто Рико, за бога? Извинете ме, не съм свикнал да ви възприемам като духовно лице.

— Няма нищо, сеньор Къран, свикнал съм с това. А колкото до въпроса ви защо в Пуерто Рико… — Той сви рамене. — Не знам. Просто ми се представи такава възможност и реших да се възползвам от нея. И ето че дойдох, това е.

Майкъл се изправи.

— Както и да е, това не ми влиза в работата. Значи, до утре сутринта. В девет часа в банката, добре ли е?

— Там съм, сеньор, точно в девет.

— Моля ви, наричайте ме Майкъл.

Старецът се усмихна.

— Да, и аз така предпочитам. А сега, мисля, че сеньоритата ще се нуждае от известна помощ, за да се изкачи по скалите. Няма друг път за града. Мога ли да я оставя на вас, Майкъл?

— О да, спокойно можете да ми я оставите.

 

 

Бет бе оставила слънчобрана си между някакви камъни. Майкъл го взе и се приближи към края на пясъчната ивица, където бе застанала.

— Забравила си това.

— Не съм го забравила. Оставих го там.

Той замахна и хвърли слънчобрана в морето.

— Както и да е, вече и без това не ти трябва. Слънцето залязва. Освен това ще ти купя нов в Ню Йорк. И то много по-хубав.

Бет не отговори веднага.

— Каня те да дойдеш с мен в Ню Йорк — рече той. — Ще дойдеш ли?

— Като каква?

— Не разбирам.

— Напротив, разбираш. Каниш ме да дойда с теб в Ню Йорк като твоя любовница или като твоя съпруга?

— Като моя съпруга — веднага отвърна той. — Предполагам, че трябва да изчакаме малко, тъй като Тим почина съвсем скоро. Но искам да се оженя за теб.

— Ами Кордова? — Тя се взираше в морето. Не бе погледнала нито веднъж към Майкъл.

— Какво за Кордова? — попита той.

— Знам, че семейството ти там няма да ме приеме. Това е било винаги най-големият проблем, нали?

— Да — призна той. — Но реших, че ще трябва да избират — да ме приемат или да ме отхвърлят. Както и съпругата ми. Освен това сега, когато си вдовица, си много по-приемлива, отколкото една разведена жена. Това нямаше да повлияе на решението ми, но не можем да отречем, че тези събития доста улесняват нещата.

Тя най-сетне се обърна към него. От морето започваше да полъхва вечерният бриз, вълните се надиплиха леко и няколко къдрици се откъснаха от кока й и се развяха пред лицето й.

— Ти ще искаш деца, нали? Синове.

— Разбира се.

— А те трябва да са евреи, не е ли така? Нали това е част от сделката?

— Откъде разбра?

— Не съм разбрала. Просто се досетих. Вече прекарах доста време с Мендоса, Майкъл. Знам как се преплитат интересите на някои хора.

— Да — призна Майкъл. — Обещах да върна семейството към юдаизма. Не знам как ще го направя. Но обещах, затова ще се опитам. Ти имаш ли нещо против това, да възпитаме децата си като евреи?

Бет бе пъхнала едната си ръка в джоба на роклята си. Пръстите й стискаха листчето, което сеньор Роса й бе дал малко преди Майкъл да се появи. На него бе написано името на един равин в Ню Йорк. Роса й бе обещал, че този човек ще продължи да я обучава в практиките на юдаизма и ще й помогне да приеме тази вяра. Но тя реши, че още няма да казва за това на Майкъл. Бет се усмихна.

— Не, нямам нищо против да направим децата си евреи.

— На какво се смееш? — попита я той, като се приближи към нея и нежно я прегърна.

— На нищо. Някой ден ще ти кажа, но не сега. Но има нещо важно, за което исках да поговоря с теб. Когато тръгнем, искам да вземем Обадия с нас. И Самсон, ако иска. Както и Тили и Бригс, разбира се.

— Вземи, когото искаш. Ти ще отговаряш за домакинството, аз имам други грижи. — Очите му бяха потъмнели, както ставаше винаги, когато е сериозно замислен за нещо. — Чуй ме, ще ти кажа нещо само веднъж, но го запомни добре. Знаеш какво сторихме на Тим, ти и аз. Искам да ти кажа, че ако ми изневериш, ще те убия.

Бет повдигна брадичка.

— Ами ти, Майкъл Къран? Нима това се отнася само за мен, а не за теб? Ти почти не се замисли, когато прелъсти една омъжена жена. Смяташ ли отново да го сториш?

Той поклати глава.

— Не. Ще ти бъда верен до смъртта си. Кълна се. Но онова, което ти казах, бе съвсем сериозно. Обичам те. Ако ме предадеш, ще те убия.

Бет притисна глава към гърдите му.

— Никога няма да те предам — обеща тя. — Нека бог ми е свидетел. Никога. И ще те науча на такива неща за верността, за които дори и не предполагаш, че съществуват, Майкъл Мендоса Къран. Неща, които и самата аз едва сега научавам.

 

 

Ирландия, пет и половина следобед

До залез-слънце все още оставаха няколко часа, но в светлината на късния следобед хълмовете на Уиклоу изглеждаха тъмнолилави. О’Лиъри се чувстваше някак смален сред възвишенията и малко опиянен от свежия въздух. Бе роден сред претъпканите с народ улици на Дъблин, бе прекарал цели шестнадесет години в тесните проходи на града. И сега, когато се намираше сред простора на провинцията, бе смутен и объркан.

Пътеката, по която вървеше, се изкачваше по едно хълмче и той спря на върха му, за да огледа тясната долина, която се разкри пред погледа му. Пред него се простираше имението Гленкрий. Виждаше голямата къща от сив гранит. Многобройните й покрити с каменни плочи покривчета и безбройните комини образуваха сложен лабиринт от ъгли и наклонени повърхности. Около къщата имаше много постройки, истинска гора от хамбари и къщурки. Не можеше да си представи за какво може да служат толкова много отделни сгради. Е, скоро ще разбере. Може би.

О’Лиъри се разкъсваше между желанието и страха да се втурне напред. Най-сетне реши да направи компромис между двата варианта и седна на една скаличка. Свали от гърба си бохчата, която носеше, и след това си събу обувката. В нея бе попаднало камъче, което му убиваше още откак напусна града. Първо въобще не му обръщаше внимание. Прекалено бе зает да поглежда през рамо назад и да се опитва да успокои сърцето си, което биеше лудешки. Въобще не му бе до такива дребни неудобства като камъчета в обувката.

Сега отново погледна пътя, по който бе дошъл, но вече не очакваше да види някой, който го следи. Бе оставил финийците зад гърба си, поне засега. А колко щеше да трае това „засега“? Не можеше да знае какво ще му донесе бъдещето. Никой не можеше. Бе обмислял всичко дни наред. Още откак Пада Ший му съобщи, че нареждането да иде в Гленкрий не е от съвета, и че не му позволяват да го направи.

Той изтърси камъчето от обувката си и отново я нахлузи на крака си, като все още се взираше в пейзажа пред очите му и в околните хълмове.

— Ех, не се ли борим точно за това? — Звукът на собствения му глас сред тишината го сепна. О’Лиъри бързо се извърна, за да провери пътя зад гърба си, но щом разбра грешката си, се засмя на глас.

— Да, точно затова — рече той. После повтори, но този път по-високо: — Да, точно затова се борим. Ирландия, свободна и красива. И всеки човек да може да прави онова, което иска.

Той си оставаше такъв, какъвто винаги е бил — още откак започна да разбира думите — ирландец и патриот, а в известен смисъл финиец.

— В деня, когато се вдигнат, за да изхвърлят британците от страната ни — прошепна той, — и аз ще се вдигна на оръжие заедно с тях. Нека бог ми е свидетел, ще го направя. Но дотогава и аз имам живот, който трябва да се изживее.

О’Лиъри стана и намести бохчата си на гърба. Някъде пропя птица и той се спря да я послуша, после се запъти надолу към имението. Може би бе закъснял прекалено много, може би агентът щеше да му каже, че работата е дадена на друг. Няма значение. Има и други места, и друга работа. Във всеки случай, ще е свободен.

— Свободен — рече той. — Млад, ирландец и свободен. Какво по-голямо щастие може да иска човек?

 

 

Лондон, десет и половина вечерта.

На гара „Виктория“ една доста голяма тълпа чакаше да се качи на фериботния влак.

— Когато за пръв път чух да споменават тоя влак, бях съвсем малка — каза Лила. — Тогава си помислих, че сигурно влакът се превръща във ферибот и отплава по морето. Звучеше ми като някакво чудо. Въобще не ми хрумна, че е толкова просто, да качат вагоните на ферибота.

Беатрис се засмя. Беше румена и щастлива, лицето й бе озарено от удоволствие, пълничкото й тяло бе увито в пурпурна коприна и черни ширити. Лила си помисли, че зълва й изглежда като коледен подарък, опакован от някой с две леви ръце, но пък всеки се радва на коледните подаръци, както и да са увити.

— Франсиско ще се зарадва ли на завръщането ти у дома?

— Сигурно. За пет минути. Но това няма значение. Ще му кажа за плановете си за бъдещето, че е свободен не само от банката, но и от мен, и…

Шарик дойде при тях, като прекъсна разговора им.

— Ето билетите. Всичко е уредено. — Той подаде на Беатрис цяла пачка билети. — Леглото ви е номер двадесет и две. Говорих с кондуктора. Ще се грижат добре за вас. Тези, сините билети, са за спалния вагон за Севиля. Там трябва да се качите на трети влак за Кордова.

— Благодаря ви, лорд Шарик. Наистина сте много любезен.

— Мислех, че се съгласихте да се обръщате към мен с малкото ми име — рече той и я погледна закачливо.

— О, наистина. Благодаря ви, Фъргюс. — Тя се обърна към Лила: — Мъжете могат да са много полезни, нали? Е, говоря за мъжете на място, разбира се. А не за онези, които знаят само бам-бам. Мисля, че лорд Шарик не е бам-бам.

Усмивката на Лила замръзна. Тя хвърли бърз поглед към Шарик. Той изглеждаше озадачен, но не и шокиран. Явно не се бе сетил за значението на думите.

— Да — бързо отвърна тя. — Сигурна съм, че си права. А сега мисля, че е време да те настаним във влака.

Те изпратиха Беатрис до перона и се увериха, че багажът й е качен в малкото удобно купе, в което щеше да пътува до Париж Там трябваше да се качи на друг влак. Приближи се един служител, който каза, че ще приготви леглото на госпожата, когато пожелае, и че закуската се поднася в седем часа.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама? — загрижено попита Лила. — Може би трябваше да те придружа до…

— Ще се оправя — увери я Беатрис. — Обичам да пътувам. Казах ти вече. Отсега нататък ще пътувам непрекъснато, докато се уморя достатъчно, че да искам да си стоя у дома. Тогава ще си купя малка къщичка в Кордова и ще наглеждам твоя Майкъл и всички ninos, които ще се народят дотогава.

— Сигурна съм. — Лила притисна буза към лицето на зълва си. — Без повече бам-бам — прошепна тя в ухото й.

— Но ми се струва, че теб те очаква много хубаво бам-бам. — Беатрис завъртя очи към Шарик, който чакаше в тесния коридор пред купето. — Много хубаво бам-бам.

— Ти си невъзможна. Adios, Beatriz. Hasta la proxima.

 

 

— За какво говореше тя на перона? — попита Шарик, докато двамата с Лила минаваха през огромната гара със стъклен покрив.

— За нищо. Това е лична шега между две дами, нищо повече.

— Бам-бам. Звучи ми доста описателно. Мисля, че се досещам какво значи.

— Не. Да не си посмял да се опиташ.

Той се засмя.

— Добре тогава, няма. — Шарик я поведе под ръка. — Знаеш ли какво искам?

— Какво?

— Ти и аз да отпътуваме нанякъде заедно. На пътешествие. Била ли си някога в Индия?

— Никога.

— Махараджата на Джайпур ми е приятел. Кани ме на лов за тигри. Мечтаех си да те заведа. Невероятно е, Лила. Пътуваш на гърба на огромен слон. Толкова е голям, че не можеш дори да си представиш, докато не го видиш отблизо. Както и да е, местните хора слагат на гърба му едно особено седло, нарича се howdah. Прилича на трон и е фантастично украсено. Тогава…

— Фъргюс, стига си дърдорил, изслушай ме.

Вече се намираха навън и приближаваха каретата на Шарик.

— Слушам те. Винаги те слушам.

— Отнася се за Майкъл. И онази жена, съпругата на Тимъти, макар че май трябваше да кажа „вдовицата“ на Тимъти.

— Хмм… Да, трябваше. Слушай, виж колко е прекрасна вечерта. Иска ли ти се да повървим?

— Да, с удоволствие.

Той повика кочияша. Мъжът се приближи и двамата си размениха няколко думи, после Шарик отново хвана Лила под ръка и я поведе по Виктория стрийт към сградата на парламента.

— Говорех ти за Бет — каза Лила. — Миналата седмица й изпратих телеграма, в която й съобщих за нещастието с Тимъти.

— Така ли? Какво те накара да го направиш?

— Не се прави, че не разбираш, Фъргюс. Казах й, че е много болен, вероятно на смъртно легло. Надявах се да се върне и да се погрижи поне за интересите си тук, ако не друго. Трябваше да очаква, че Тим ще остави значително наследство. Благодарение на теб сигурно така е станало.

— И какъв е резултатът от намесата ти?

— Не знам. Дори и да е тръгнала за Лондон, веднага щом е разбрала, все още не може да е пристигнала. Ето защо питам теб за това. Чул ли си нещо?

— Не и за младата дама. Но знам, че състоянието на Тим няма да иде при нея. Той е успял да промени завещанието си, обвинил я е, че го е напуснала. Не й е оставил и едно пени.

— По дяволите! — Възклицанието се откъсна от устните на Лила, но тя побърза да се извини: — Прости ми. Но искам да знаеш, че хлапачката от Муър стрийт само на повърхността изглежда благовъзпитана дама.

— Аз пък харесвам хлапачката от Муър стрийт, както я нарече. Тя е храбра. Безстрашна е. Виж, за Индия, смятам…

— Фъргюс, не мога да мисля за заминаване където и да е, преди да съм сигурна, че Майкъл няма да направи някоя глупост и да захвърли всичко, което постигнах с толкова усилия.

Бяха стигнали до Уестминстърския мост. Шарик я заведе до парапета и двамата се надвесиха над реката. Зад гърба им се намираха приказно красивите сгради, а пред тях Темза се диплеше като мастиленочерна лента.

— Майкъл също се потруди за това — рече Шарик, като внимателно избираше думите си. — Не бива да гледаш на този преврат като на нещо, което сама си направила и си връчила на сина си наготово. От самото начало той активно участва в подготовката на всичко, а и очевидно е изиграл ролята си блестящо.

— Да, знам, но…

— Няма никакво „но“. Той е вече голям човек, Лила. Принадлежи на самия себе си. Би ли искала да е иначе?

Тя поклати глава, приковала поглед в кулата на „Биг Бен“.

— И аз така мислех. И ако разбираш всичко това, трябва да си наясно и с факта, че той сам ще си избере съпруга и това въобще не е твоя работа.

— Напротив! Той има задължения, той обеща.

— И е човек с чест, който сам ще реши как е най-добре да спази обещанието си. — Шарик се замисли за телеграмата, която самият той бе изпратил на Бет, съобщавайки й, че е вдовица. — Остави го да направи онова, което намери за най-добре, Лила. Остави ги сами да решат съдбата си. А ти трябва да се замислиш за собствената си съдба.

Лила се обърна и се облегна на парапета на моста. Шарик виждаше как гърдите й се издигат и спускат под черното бюстие на роклята й.

— Каква е съдбата ми, Фъргюс?

— Не съм ясновидец. „Съдба“ е може би прекалено силна дума. Може би трябваше да кажа бъдещето, най-близкото бъдеще. Вярвам, че това е думата.

— И?

— И в кристалното си кълбо виждам пътуване. — Той я погали по бузата с пръст, но толкова нежно и леко, сякаш въобще не я бе докоснал. В ласката му сякаш се съдържаше едно прошепнато обещание. — Първо Гленкрий. Ние сме ирландци, и аз, и ти. Трябва да помиришем аромата на торфа и да погледаме небето на Ирландия. Трябва да останем там поне толкова, че да се почувстваме отново чисти.

— Каза „първо“. А после?

— Индия, както вече ти споменах. Освен ако не предпочиташ някое друго място. Може би Африка. Или Китай, ако ти харесва. Китай е прекрасно място. Първо може да идем в Хонконг, после да попътуваме из вътрешността на страната. Шанхай, Кантон, Пекин, толкова е хубаво, обещавам ти…

Лила въздъхна дълбоко.

— О, Фъргюс.

— Какво значи това? Защо го каза с такъв тон?

— Значи това, че не мога да си представя да живея по този начин, без да имам някаква цел, някаква всепоглъщаща страст, която…

— Аз ти предлагам страст, момичето ми. Не се съмнявай в това. Една голяма страст.

Тя потърси очите му и го погледна така, сякаш искаше да надникне в душата му.

— Предлагаш ми да заместя омразата с любов — тихо отвърна тя. — Зная. Разбирам те. Повярвай ми, така е.

— И?

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна. Толкова дълго време мразих, че сега не зная дали мога да се променя. Но искам да опитам, Фъргюс. Ако бъдеш много търпелив с мен, може би ще успея.

Каретата му ги бе последвала. Сега стоеше на достатъчно разстояние, под един уличен фенер. Шарик я хвана за ръка и я поведе нататък.

— Мога да бъда много търпелив, Лила. Уверявам те. А сега ще те заведа у дома.

Лила внезапно спря и го погледна.

— Имам една щура идея.

— Казвай! Обожавам щурите идеи.

Тя кимна към очакващата ги карета.

— Ако тръгнем още сега, на минутата, ще успеем ли наистина да се приберем у дома? Имам предвид, ще успеем ли да стигнем в Ливърпул навреме, за да хванем сутрешния ферибот за Дъблин?

Шарик отметна глава и избухна в смях.

— Ти си едно чудо, момичето ми. Чудо невиждано сред жените. И нищо чудно, че те обичам. Можем и ще го направим!

Той се втурна да бяга и Лила затича до него.