Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (8)

7.

Вторник, 22 юни, 1898

Сан Хуан, на зазоряване

Фернандо Лус сам отиде до пощата, за да вземе телеграмите. Когато пристигна там, нощната смяна още не бе свършила и чиновникът дремеше на стола си, нахлупил на лицето си широкополо сомбреро. Лус почука на облицования с плочки тезгях.

— Despiertate! Събуди се! Madre de Dios, за това ли ти плащат?

Чиновникът бутна шапката си назад и замига сънено. Щом осъзна кой е посетителят, направо скочи от стола си.

— Сеньор Лус, тъкмо тръгвах за банката. Само след минутка сам щях да дойда и да ви донеса телеграмата.

— Устата ти е пълна с гнусни лъжи — рече Лус, без да повишава глас. — Още преди да се появиш на бял свят, си бил долен лъжец. Дай ми телеграмата. От Лондон ли е?

— Si, сеньор. От Лондон. В отговор на телеграмата, които изпратихте вчера…

Лус се наведе напред и сграбчи мъжа за яката.

— Чуй какво ще ти кажа, мръсен кучи сине. Какво изпращам и какво получавам си е лично моя работа, разбра ли? То е абсолютно поверително.

— Si, сеньор, разбира се. Бъдете сигурен, че всяко нещо, което минава от машината през пръстите ми, въобще не стига до мозъка ми. Аз само записвам обобщенията. Нищо не знам. — Той закри с ръце очите си, сякаш за да демонстрира какво имаше предвид.

— Лъжец — повтори Лус, като пусна яката му. — Само ако изтече информация, веднага ще разбера, че ти си виновен. И ако се случи такова нещо, лично аз ще се погрижа милицията да те обеси, след като ти отрежат топките и ти избодат очите.

— Дон Фернандо, аз само записвам думите, даже не знам английски! Уверявам ви, че…

— Не ме интересува какво казваш, а само какво правиш и какво не правиш. Дай ми телеграмата.

Мъжът плъзна плика по тезгяха. Лус изгаряше от желание да го прочете още сега, но бе под достойнството му да издаде нетърпението си пред телеграфния чиновник. Пъхна запечатания плик в джоба си и излезе от пощата. Разстоянието до банката извървя съвсем бавно, като човек, който разполага с колкото си иска свободно време. Но стъпалата до третия етаж, където живееше, пробяга по две наведнъж. Когато стигна до всекидневната с изглед към улицата, едва си поемаше дъх.

В къщата нямаше кой да го шпионира. Беше ерген и живееше сам. Слугите идваха през деня, така че поне още един час никой нямаше да го безпокои. Лус се приближи до прозореца и надникна иззад завесите към „Кахе Форталеса“. И там нямаше никой. Доволен, той извади плика от джоба си и разкъса единия му край.

От банката в Лондон очевидно доста скъпяха думите си, при условие, че всяка дума им струваше по едно пени.

„ПОТВЪРЖДАВАМЕ БАНКОВАТА СМЕТКА НА ИМЕТО НА МАЙКЪЛ КЪРАН ТОЧКА СТОЙНОСТТА НАДХВЪРЛЯ СУМАТА УПОМЕНАТА В ЗАПИТВАНЕТО ТОЧКА ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СРЕДСТВА НЕОБХОДИМО ПИСМО ПОДПИСАНО ОТ СЪЩИЯ“

ПОДПИС ХАМЪРСМИТ ЗА КАУТС.

Madre de Dios! Ирландецът наистина имаше повече от един милион лири в банката Каутс. Значи тая невероятна история бе напълно реална. Тоя Къран можеше да си позволи да купи двеста хиляди куерди кафеени плантации. И ако го направеше, когато го направеше, една част то тази приказно голяма сума щеше да отиде в джоба на Фернандо Лус. Почувства как колената му омекват и му се наложи да седне.

— Денят, в който вятърът те довя в Пуерто Рико, се оказа наистина щастлив, estranjero — каза си той тихичко, след като прочете телеграмата още веднъж. — Наистина щастлив ден за мен.

 

 

В осем и половина Лус се намираше в стаята на Майкъл в странноприемницата Сан Хуан Батиста.

— Дон Майкъл, сигурно сте наясно, че бях длъжен да проверя.

— Естествено. Искате ли кафе? Бригс! — извика той в коридора. — Имам гост. Донеси му малко кафе и churros.

— Моля ви, сеньор, нямаше нужда.

— Напротив. Не може да се говори за бизнес на празен стомах. Седнете, Лус. Предполагам, че сте получили задоволителен отговор от банката?

— Разбира се. Напълно задоволителен.

Майкъл седна на леглото. Лус се разположи на единствения стол в стаята и се огледа. На това място всичко изглеждаше старо и износено. За бога, защо му трябваше на човек, притежаващ повече от един милион, да живее на такова място? Всички чужденци си бяха малко луди, но явно този ирландец бе по-луд от всички тях, взети заедно.

— Удобно ли ви е да живеете тук? — попита той.

— Не, не ми е удобно. Но върши работа. — Майкъл топна една от питките в кафето си и отхапа голямо парче. — Поне докато си избера хасиенда — добави той.

— Да, вашата хасиенда. Има нещо, което исках да ви попитам, дон Майкъл…

— За какво става въпрос?

— Каутс казаха… — Лус не успя да довърши изречението си. Бригс влезе, без да почука. Ръката му вече бе оздравяла и носеше с двете си ръце поднос, на който имаше голяма чаша кафе с мляко и чиния с още димящи churros.

— Благодаря — промърмори Лус. Стомахът му бе свит на топка от вълнение и той не вярваше, че може да хапне нещо, но въпреки това отпи глътка кафе и откри, че му действа доста успокоително.

— Та какво искахте да кажете? — попита Майкъл, след като Бригс бе излязъл.

— Само това, че Каутс естествено не биха изпратили парите само въз основа на една телеграма. Трябва да им изпратите писмо с личния ви подпис.

— Разбира се, вече го направих.

Лус изглеждаше учуден.

— Онова писмо, което ви дадох — продължи Майкъл. — То е точно за това, да го изпратите в Лондон.

— А, писмото, което ми дадохте, разбирам. Разбира се, ще го изпратя. Само че точно сега няма кораб, който да отплава за Англия, но „Сузана Стар“ ще се върне всеки момент. Освен това, един товарен параход „Лейди Джейн“, ще пристигне, доколкото знам, около трети юли.

— Чудесно, и двата могат да свършат работа. Изпратете писмото с онзи кораб, който пристигне пръв.

— Si, дон Майкъл, веднага, щом получите парите…

— Да не би да предлагате отлагане преговорите със собствениците, докато пристигне сумата? — удиви се Майкъл. — Та това ще отнеме няколко седмици. Лус, май не сте разбрали нито думичка от всичко, което ви обяснявах. В момента се води война. Искат да завземат Пуерто Рико. — Лус се опита да го прекъсне, но Майкъл го спря с едно махване. — Знам. Не сте съгласен, че е така. Но важно е настроението в момента. Страхът. — Той се наведе напред и прониза с поглед банкера. — След като стане, каквото има да става, няма да има повече несигурност… и страх.

— Сеньор — прошепна Лус. — Моля, не ме разбирайте погрешно…

— Опитвам се. — Майкъл допи кафето си и остави чашата си на подноса. — Чуйте какво, приятелю. И аз, и вие, имаме възможност да спечелим. Но шансът няма да ни чака. При това положение вие какво смятате, че трябва да направим?

Банкерът дълбоко си пое дъх.

— Ще тръгна за Ларес днес или утре. Започвам преговорите със собствениците на хасиендите, които искате да купите.

— Радвам се да чуя това, Лус — тихо рече Майкъл. Известно време двамата мъже се гледаха мълчаливо. Най-сетне Майкъл кимна и наруши напрегнатото мълчание с един простичък въпрос: — Колко време отнема пътуването до Ларес?

— В наши дни е въпрос на часове. Откак построиха железницата, можем да обиколим целия остров Пуерто Рико за толкова кратко време, че…

— Отлично — рязко го прекъсна Майкъл. — Така, има още нещо, което бих желал да ми кажете.

Лус вдигна поглед към очите на ирландеца и зачака.

— Доня Нурия. Искам да ми разкажете за миналото й.

— За миналото ли, сеньор?

— Да. Като начало, къде е родена? И вярно ли е, че никога не е ходила на училище и не може да чете и пише?

Лус се поотпусна. Да обсъжда личния живот на собственичката на най-известния бордей в Сан Хуан не му се струваше толкова притеснително, колкото да разговаря за похарчването на един милион лири стерлинги.

— По въпроса къде е родена, мисля, че някъде в провинцията, на другия край на острова. Много от селяните, онези кампезинос, са много бедни, дон Майкъл. Затова нищо чудно, че доня Нурия не е получила никакво образование.

— Значи твърдите, че е вярно? Не може нито да чете, нито да пише, така ли?

Лус си помисли, че е доста откачено ирландецът да се вживява толкова в този въпрос, но в края на краищата, повечето неща, които сеньор Къран правеше, здравата намирисваха на пълна лудост. Е, доста изгодна лудост, поне за самия него. Затова отговори:

— Напълно сигурен съм, че не може, сеньор. Когато трябва да се подпише под някой документ, тя идва в банката и аз се подписвам като свидетел на знака, който тя поставя.

Майкъл отиде до отворената врата на балкона и се облегна на нея, загледан към морето. После, сякаш говореше не толкова на Лус, колкото на себе си, попита:

— Че какви документи може да има в живота на една сводница?

— Често се случва някой от бившите роби да бъде арестуван за скитничество или за някакво друго провинение. Тогава доня Нурия поема отговорността за него и се налага да се подпише под разни документи.

Майкъл се обърна и погледна банкера.

— Какво прави с тях? Сигурно не всички от тях стават за курви?

— Намира им работа, дон Майкъл. — Лус се изправи. — Ще ме извините, но банката вече е отворена и аз…

— Да, тръгвайте. Днес ли ще идете в Ларес?

— Или днес, или утре, сеньор. Веднага щом приключа с необходимите приготовления.

Майкъл кимна и остави госта си да се изпрати сам.

 

 

„Кахе Крус“ привличаше Майкъл като магнит. Малко след обяд той отново вървеше по уличката, загледан към къщата с желязна ограда, обкичена с бугенвилия. Асунта сигурно стоеше на поста си и щеше да го отпрати отново под прелог, че още не е „по тъмно“. Можеше и да я подкупи с някоя пачка песети, но какво щеше да спечели, ако се окаже, че доня Нурия не си е у дома?

Край къщата имаше малка алея със стъпала, подобна на много други тесни и стръмни улички в града. Тя се спущаше косо от „Кахе Крус“ и Майкъл се сети, как предната нощ бе помислил, че Нурия го отвежда в отделна къща, която не гледа към „Кахе Крус“. Бързо свърна по алеята.

След лек завой тя го отведе до една друга уличка, която нямаше име. Там видя една малка къща, ниска и с формата на квадрат, с обичайните бели стени. Сигурно беше тази, която търсеше. Майкъл спря и се опита да се ориентира. Докато стоеше там, видя как една черна, елегантна карета излезе иззад един завой и спря пред входа на къщата. Кочияшът бе облечен в яркосиня ливрея, а отзад — Майкъл не повярва на очите си — на специално стъпало, стоеше един лакей, също в ливрея. От дете не бе виждал подобен екипаж, но дори и тогава тази гледка изглеждаше необичайна и старомодна.

Вратата на къщата се отвори и Нурия излезе. Днес носеше червено и черно. Едно парче плат, пак с шарките, характерни за местното негърско население, бе увито около тялото и по някакъв сложен начин, и също като вчера, на главата й имаше тюрбан от същата материя. Тя го забеляза почти в същия миг, когато и той я видя. Известно време и двамата останаха неподвижни под палещото слънце, загледаш един в друг.

— Какво правите тук? — попита Нурия.

— Разхождах се.

— Глупаво е да се разхожда човек в Сан Хуан по това време. Горещината може да ви навреди.

— Благодаря, че сте загрижена за здравето ми.

Тя пренебрежително тръсна глава в отговор на иронията му.

— Ако желаете, ще ви закарам до странноприемницата.

Той се съгласи и заедно се приближиха към каретата. Лакеят мина пред тях и постави малко столче на земята, за да може господарката му да се качи по-лесно. Отначало Майкъл помисли, че лакеят е Обадия, но това момче изглеждаше по-голямо от онова, което му бе сервирало пунша с ром. То отвори вратата на каретата и изчака първо Нурия, а после и Майкъл да се качат и да седнат, после изтича отзад и скочи на стъпалото си.

— От дете не съм виждал някой да се вози в карета с лакей отзад.

— На мене ми доставя удоволствие, а на него му осигурява работа — простичко отвърна тя. — Къде е било това?

— Кое?

— Къде сте прекарали детството си?

Той се поколеба, после реши, че няма смисъл да лъже.

— Първо в Кордова. Това е в Испания. Но когато бях на тринадесет години, ме отведоха в Дъблин.

— О, значи всъщност сте испанец. Ето защо говорите толкова добре езика ни.

— Наполовина испанец — поправи я Майкъл. — Майка ми е ирландка.

Вече се движеха по някаква голяма улица, „Кахе Тетуан“.

— Какво значи това име? — попита Майкъл.

— Това е индианска дума. Когато Колумб дошъл, индианското племе таиноси живеело по тези места.

— Предполагам, че вече са изчезнали. Колумб е отговорен за доста злини.

— Испанците не избили всички индианци. Предпочитали да ги правят роби.

— Няма голяма разлика, не мислите ли? — попита Майкъл.

Нурия сви рамене.

— По-добре да си жив, отколкото мъртъв. Но индианците не били добри работници. Скоро били изместени от черните роби от Африка.

— Но какво все пак е станало с индианците?

— Повечето от тях измрели, защото на острова вече нямало условия за техния начин на живот. Но не са изчезнали напълно. Точно сега отивам да се срещна с един индианец. Искате ли да дойдете с мен?

— Наистина, много бих желал.

Тя се наведе през прозореца и даде някакви нареждания на кочияша. Каретата не свърна към странноприемницата, а продължи към края на града. Няколко минути се возиха мълчаливо. През цялото време Майкъл я наблюдаваше скришом. Лицето й наистина беше прекрасно. Това бе една зашеметяваща жена.

— Тази сутрин пак ходих в метоха — рече той, за да сложи край на мълчанието.

— Така ли? Да не очаквахте да ме намерите там?

— Не знам какво очаквах. Както и да е, въобще не можах да вляза. Мястото е заключено отвсякъде като затвор, а двама мъже стоят на стража пред портите.

— Какви мъже?

— Не знам. Казаха само, че са там по нареждане на епископа.

— Но защо трябва епископът да изпраща стражи за един метох?

— И това не знам. Но смятам да разбера.

— Добре, може би тогава ще се убедите, че… Как го казахте?… Че водя двойствен живот?

— Може би. — Една част от него, по-голямата част, й вярваше. Но ако тя казваше истината, тогава коя беше онази жена, с която бе разговарял през първия си ден на острова? Не му се щеше да си блъска ума над тази мистерия. — Къде отиваме?

— Вече пристигнахме.

В мига, когато тя каза това, каретата спря. Намираха се пред голям открит пазар, само с навеси от бамбук и дрипави палмови листа.

— Индианците, които търгуват тук, обикновено не правят сиеста. Това е най-подходящото време да се дойде тук.

Лакеят още веднъж извърши церемонията с поставянето на столчето. Те слязоха от каретата и влязоха под приятната сянка на пазара.

От това, което видя, Майкъл прецени, че няма кой знае какво за купуване. Всички стоки бяха изложени върху одеяла по земята: разни кратунки, издълбани в различни практични форми, различни сушени билки и подправки, няколко шепи бобови зърна. Нурия не обърна внимание на тези неща и се запъти по пътечките между одеялата към някаква определена цел.

Човекът, с който бе дошла да се срещне, продаваше птици. Един орел и един сокол бяха завързани край него с тел, увита около краката им и прикрепена към колчета, забити в сухата, спечена земя. Големите птици закрещяха пронизително, щом Нурия и Майкъл се приближиха.

— Buenos dias, Сантяго.

Индианецът кимна.

— Muy buenos, сеньорита.

— Разбрах, че имаш нови папагали. Покажи ми ги.

Той отново кимна и отметна парче зебло от една могилка край себе си. Оказа се, че това е груба клетка, направена от дървени трески и тел, в която едва се побираха два пъстри папагала. Птиците се бяха сгушили на пода, нямаше пръчици, на които да кацнат, а синьо-бялата им перушина бе проскубана и изцапана от собствените им екскременти. По телцата им се виждаха съвсем плешиви петна, явно резултат от ужасната теснотия на клетката.

— Тези са чифт, могат да имат малки — рече индианецът.

— Само бог знае дали е така. — Нурия се наведе над клетката и ги заоглежда. Папагалите бяха прекалено нещастни, за да й обърнат внимание. Само стояха неподвижно и я гледаха с безизразни, замъглени очи.

— Самата истина е — настояваше индианецът. — Ще ви народят много пиленца.

— Та те са полумъртви.

Мъжът се усмихна и в устата му се видяха няколко жълти зъба.

— При вас ще се оправят — отвърна той и се наведе над пленените птички. — Нали ви казах, приятелчета, че сеньорита Санчес ще дойде да ви вземе и ще си живеете като крале. Ето че вече е тук. — Той се обърна към Нурия: — Двеста песети за двата.

Майкъл набързо пресметна на ум. Индианецът искаше безбожно много, около три лири стерлинги.

— Петдесет песети — рече Нурия. — И ако умрат, преди да ги закарам у дома, ще ми върнеш парите.

Индианецът презрително изсумтя и отново метна зеблото върху неугледната клетка.

— Губите ми времето, сеньорита.

Нурия каза нещо оскърбително за прадедите му, но в отговор продавачът на птици само повтори цената си.

— Двеста песети за двойката.

Майкъл ги наблюдаваше, докато се пазаряха, но почти не слушаше какви обиди си разменят и какви цени предлагат. Интересуваше го само лицето на Нурия. То изразяваше съобразителност и упорство, но си личеше, че наистина иска птиците. Изненада го това колко много ги искаше. Сигурно в Пуерто Рико имаше и други птици, които да си купи. А и тя притежаваше десетки птици, както сам бе видял предната вечер. Най-сетне тя отброи деветдесет песети в ръката на индианеца и младият лакей изникна сякаш изпод земята, за да прибере клетката.

— Ще оживеят ли птиците ви? — попита Майкъл, когато бяха вече в каретата и се отдалечаваха от пазара.

— Надявам се. Мисля, че мога да ги спася.

— И после какво? Така и така ще прекарат остатъка от живота си в клетка.

— Но в голяма клетка — рече тя развълнувано, като го погледна с кафявите си очи. — В красива клетка. Ще имат всичко, от което се нуждаят.

— Но няма да са свободни.

Тя млъкна, загледана не в него, а в ръцете си, които стояха свити на скута й. Ноктите й бяха боядисани в червено. Майкъл никога не бе виждал такова нещо. Чудеше се с какво ли ги е боядисала.

— Свободата е странно нещо, не мислите ли? — най-сетне попита тя.

— Не, не мисля така. Тя значи просто да можеш да правиш каквото искаш.

Нурия поклати глава.

— Грешите. Или ако сте прав, то по-голямата част от човечеството не е свободна. Много малко хора могат да правят точно това, което искат, сеньор.

— Наричайте ме Майкъл. Може би не точно това, което искат, но разбирате какво имах предвид.

Тя не отговори. Той почака малко, после попита:

— Намерихте ли момичето, което търсехте в тъмния проход? Онази, за която попитахте сеньор Лус. Как и беше името, Кармен ли?

— Да, Кармен. Още не съм я открила.

— И значи това ще развали дисциплината на другите жени, които работят за вас? Така казахте на Лус.

Тя махна пренебрежително с ръка, и червените й нокти отново привлякоха вниманието му.

— Лус. Казвам му само онова, което очаква да чуе. Вие ме мислите за покварена, нали? Една покварена жена, която кара други жени да продават телата си.

— Вие го казахте, не аз.

— Не, но го мислите. — Тя се обърна към него. Очите й изглеждаха по-тъмни от всякога. — Не е така, както си го представяте. Идвате от Европа и мислите по европейски. Та какво знаете вие за живота на този остров?

— Не е много — призна си Майкъл. — Но курвите са си курви навсякъде по света.

— Чуйте, ще ви кажа нещо. Кармен е само на дванадесет години. Когато напусна дома ми, все още бе девствена.

— Божичко — прошепна той, поразен от прямотата на думите й. — И какво смятахте да правите? Да вземете специална тарифа за това, че е толкова млада и невинна?

— Вие… — Гласът й пресекна, толкова трудно й бе да намери думи, с които да изрази възмущението си от предположението му. Вместо да отговори, тя внезапно чукна по прозорчето, което я отделяше от кочияша. Той моментално спря каретата.

— Слезте — изсъска тя през зъби. — Слезте от каретата ми. Вие сте животно.

Майкъл понечи да възрази, но после се отказа. Осъзна, че заради тази жена е отклонил вниманието си от мисията, с която бе дошъл в Сан Хуан. Погледна я мълчаливо, после отвори вратата и скочи на улицата, без да дочака помощта на лакея.

 

 

Лондон, късно вечерта

Файтонът спря пред Съдебната палата, която в този късен час изглеждаше тиха и изоставена. Норман Мендоса слезе и застана на празната улица „Флийт стрийт“. В поведението му личеше нерешителност.

— Да ви почакам ли, господине? — попита кочияшът.

Норман изправи рамене.

— Не, няма нужда.

— Както искате, господине.

Файтонът се отдалечи и фенерите, окачени в задната му част, заприличаха на две червени точки, а след още миг изчезнаха.

Денят бе прекалено горещ, последва го студена нощ. Тази комбинация неизменно означаваше едно: щеше да падне мъгла и тази вечер не се оказа изключение от правилото. Норман виждаше едва на няколко крачки пред себе си, но пътят му бе добре познат. Не го безпокоеше това накъде да тръгне. Цялата тая история му се виждаше съмнителна. Но, по дяволите, помисли си той, прекалено късно бе да се откаже. Измина няколко метра и свърна в тясната уличка, известна под името „Бел ярд“.

Кръчмата „Трите херинги“ се намираше все на същото място почти от сто години. Тя представляваше отчасти дървена постройка, порутена и ниска, и вече приличаше на джудже между високите нови сгради, които я притискаха от всички страни. Норман бе обзет от мимолетно усещане за deja vu^[1]. Старата сграда на Мендоса на Крийчърч лейн много приличаше на тази. Той бутна вратата и влезе.

— Добър вечер, сър. Ще пийнете ли нещо?

Той поздрави бармана с леко кимване и каза:

— Едно бренди.

— Веднага, сър.

Човекът се пресегна за бутилка френски коняк.

— Не от това. Искам от испанския. Знам, че имате и от него.

Кръчмарят кимна и взе една тежка бутилка с етикет, на който пишеше „Gitana“ и имаше нарисувана циганка. После наля в малка чашка една солидна доза от напитката и я подаде на клиента си. Норман отпи голяма глътка, после остави един шилинг на тезгяха. Какъв парадокс, да плаща за собственото си бренди! Но фактът, че Робърт Предателя бе дал името на това питие през 1825, че бе произведено в избите на Мендоса в Херес и бе внесено в Англия от самия него и братята му, всичко това едва ли интересуваше съдържателя.

— Продавате ли много от това?

— Добре върви, сър. — Кръчмарят постави ресто от девет пенса на тезгяха и продължи: — Хубаво пиене си е, ама някои казват, че френският коняк бил по-изискан.

— Някои може и да казват така — съгласи се Норман, — но те грешат. Испанското бренди е превъзходно. Май тая вечер няма много клиенти, а?

— Може да се каже, че е така.

Кръчмарят явно бе човек с голям опит. По лицето на всеки клиент можеше да отгатне за какво е дошъл и сега не сгреши, като попита:

— Търсете ли някого?

— Мислех, че може да срещна господин Лейси.

— А той е тука, в стаята за вътрешни лица, там отзад. Да му кажа ли, че сте тук?

— Благодаря, но няма нужда. Сам ще отида. — Норман взе чашата си, отиде с нея до задната част на кръчмата и мина през една вратичка, която беше толкова ниска, че трябваше да наведе глава.

Мъжът на име Лейси седеше край малка камина, протегнал късите си крака към тлеещия огън, за да ги топли. Той забеляза Норман веднага и тихо каза:

— Елате насам.

Норман придърпа едно от кожените кресла към камината и седна.

— Какво научихте?

— Малко, господин Мендоса, но е достатъчно.

— Мисля, че ще е по-добре да не споменавате името ми.

Лейси махна с топчестата си ръка.

— Няма защо да се безпокоите, тук сме сами. Освен това, в „Трите херинги“ ме познават добре. Може да се каже, че това е нещо като филиал на кантората ми. Или пък моят клуб.

Той бе адвокат, но не особено преуспяващ, от онзи тип хора, които не биха ги приели за членове на някой от клубовете на Сейнт Джеймс или Пал Мал. Норман направо се отвращаваше от него, но му бе пределно ясно, че именно Хайръм Лейси бе човекът, който му трябваше за тая работа.

— Кажете какво открихте.

Адвокатът намести туловището си по-удобно в креслото.

— Първо ще ви задам един въпрос. Кажете ми, сър, какво знаете за тези финийци?

— Почти нищо — призна Норман.

— Да, така и предполагах. Не е много вероятно почтен човек като вас да поддържа връзки с оная ирландска паплач.

— Нима това представляват, просто паплач? Доколкото знам, има и доста благородници, които са замесени в тази откачена борба за независимост на Ирландия.

— Точно така, има. Но те не са финийци. Ирландското Републиканско братство, ето как се наричат официално. Основано е едновременно на две места, в Дъблин и в Ню Йорк, през 1858-а. Имат една-единствена цел: да освободят със сила Ирландия от британското господство.

— По дяволите, трябва ли да се…

— Моля ви. — Господин Лейси вдигна ръка. — Позволете ми да довърша. Работата е там, че има ирландци, които очакват независимостта да бъде постигната с помощта на парламента, а има и други, които вярват, че може да бъде извоювана само с оръжие. Това братство, ИРВ, или финийците, спадат към втората група.

— Въоръжени въстаници, значи. Пак ще има кръвопролития, както преди тридесет години.

— Да, прав сте. Въстанието от 1867-а бе дело именно на тези финийци. Много американски ирландци се върнаха тук след Гражданската им война и донесоха пушките си със себе си.

Норман ставаше нетърпелив. От една страна, брендито му беше свършило, а от друга, огънят вече почти бе изгаснал.

— Вижте, всичко това наистина е много интересно, но…

— То е изключително важно, господин Мендоса, уверявам ви. Наехте ме да разбера, от какво естество са връзките на госпожа Лила Къран с финийското движение. Струва ми се, че преди да ви кажа какво съм открил, трябва да сте наясно какво всъщност представлява това движение.

— Добре, тогава. Продължавайте. — Нямаше смисъл да се опитва да го спре. Лейси се наслаждаваше на това, че най-после е уловил голяма риба на въдицата си, и сега си играеше с нея. Норман се примири с тази роля и го остави да изживее триумфалните си мигове.

— Човек би предположил, че след 1867 г. с финийците е свършено — рече Лейси. — Но фанатиците никога не се отказват, не е ли така?

— Доколкото знам, така е.

— Именно, финийците не са изключение. В наши дни те са малобройни, но са много добре организирани, с добра дисциплина и са отдадени изцяло на каузата.

— Да разбирам ли, че и госпожа Къран е в редиците на тази необичайна армия?

— Не е точно така. Черната вдовица е изключително умна жена.

— Не се нуждая от вашите уверения, за да повярвам в това. — Норман се наведе напред и поразбута с ръжена изтлелите въглени в камината, за да им вдъхне малко живот.

Изглежда най-после и Лейси почувства студа в стаята. След дългите предисловия, най-сетне стигна до същината на въпроса.

— Поддържа връзки с бунтовниците само за собствена изгода. Те вечно се нуждаят от пари, а тя ги има. Плаща им, и тъй като те са от онези хора, които ходят по такива места, на които тази дама би се набивала на очи, те винаги я държат в течение на неща, които иначе не би могла да узнае.

— Разбирам. Значи каузата им не я интересува?

— За това не съм сигурен. Може би на госпожа Къран би й станало приятно да види как се разрушава съюзът между Британия и Ирландия. Това, което е сигурно, обаче, е фактът, че ги поддържа финансово заради услугите, които й правят.

Норман въздъхна и се накани да стане.

— Благодаря ви, това и аз го предполагах. Сега можете да ми изпратите сметката си и…

— Седнете, господин Мендоса.

— Наистина няма за какво повече да говорим.

— Напротив, има. Моля ви, седнете.

Норман седна.

— Какво има? — попита той равнодушно.

— Първо един въпрос, ако може.

— Струва ми се, че сте твърдо решен да кажете, каквото имате за казване, така че защо не говорите направо?

— Ще говоря направо. Банка Мендоса пуска утре на пазара акции в един държавен заем, нали? Отпуснали сте много голям заем на Парагвай, два милиона, доколкото знам. Призовават се инвеститорите да купят акции от него, нали?

— Това всеки го знае.

— Да, така е — съгласи се Лейси.

— Е, и?

— Просто търсех връзките, нещата, които биха обяснили един твърде необичаен факт.

— И какъв е той?

Адвокатът извади малък бележник от джоба на окъсаното си сако.

— През нощта на 14-и юни, понеделник, някакъв англичанин е нощувал в една дъблинска кръчма, известна под името „Лебедът“. Това съвсем не е от местата, в които такъв джентълмен би предпочел да отседне. Освен че е твърде долнопробно заведение, „Лебедът“ е известен и като свърталище на финийски активисти. Освен всичко това, англичанинът е получил и един пакет, донесен от някой си господин Фъргюс Кели. А Фъргюс Кели стои доста високо в йерархията на финийската организация.

— Разбирам. — В гласа на Норман звънтеше едва сдържан гняв. — Е, човече, карайте нататък. Кой беше този английски джентълмен? Това е най-важното в цялата история, нали?

— Да, определено мисля, че е. Господинът, който е отседнал в „Лебеда“ и е получил пакета на господин Кели, е вашият по-малък син, господин Тимъти Мендоса.