Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (1)

Пролог

Кордова, Испания, 1869

Мракът се движеше и дишаше, сякаш беше живо същество. Той обгръщаше всичко в света на Лила Къран. Тя живееше в безкрайна нощ — подробностите от своето пленничество възприемаше чрез всичките си други сетива, но не и чрез зрението. Звукът се промъкваше като змия през черното й наметало, увиваше се около нея, задушаваше волята й да се съпротивлява. Тежкият метален нашийник прежулваше врата й, а през грубо изтъканата постеля, върху която лежеше, тя усещаше хлада на ледения мраморен под отдолу. Огромното дърворезбовано легло, към което беше прикована, бе твърде високо — то също представляваше нетърпимо мъчение, нарочно поставено така, че само няколко сантиметра верига да не й достигат, за да може да легне в него.

Лила чуваше как детето й плаче. Шестмесечният й син се намираше в съседната стая. Той бе кръстен по испански обичай Мигел, но за нея винаги щеше да си остане Майкъл. Малката й рожба, любимият първороден син, заченат с любов и доверие, или поне така й се струваше, бе намразен от баща си почти колкото нея. Някаква равнодушна дойка идваше да го храни и преповива, но през повечето време Майкъл беше сам и уплашен, и плачеше. А Лила се мяташе във веригите си и ръмжеше от болка и ярост. Но никой не смееше да си признае, че я чува.

За обитателите на древния и величествен дворец Мендоса животът си течеше както обикновено. През мрака Лила чуваше как слугите вършат всекидневната си работа, как съпругът й, могъщият Хуан Луис Мендоса, крачи тежко по коридора пред вратата й, или как беснее в някой от безумните си изблици на ярост във вътрешния двор под нейния балкон. Понякога чуваше и гласа на Беатрис, сестрата на Хуан Луис, или на съпруга й Франсиско. Те знаеха, че Лила е окована. Но те също бяха пленници на Хуан Луис — не можеха да се освободят от тиранията му, заробени от наследственото могъщество и богатство на рода Мендоса.

1870

Носеха й храна веднъж дневно, винаги същото — някаква зеленчукова каша с парче месо в дървена паница. Не й даваха лъжица и за да оцелее, тя трябваше да зарови лицето си в храната и да лочи като животно. Лила лочеше. Би направила всичко, за да оцелее, защото за тези тринадесет месеца пленничество бе решила поне едно: тя щеше да оцелее и да си отмъсти.

Докато детският глас не замлъкна.

Лила се ослушваше. От началото на изтезанията пулсът й се ускоряваше и забиваше успоредно с детския плач. А сега сърцето й биеше само. Мислеше, че се е потопила до дъното на страха и отчаянието, но чак сега, когато Майкъл изчезна — Мъртъв? Убит от собствения си баща? — разбра какво значи истински ад. Обезумя от ярост. Не можеше да крещи — не бяха й останали сили за това. Можеше само да лежи на пода, стиснала с ръце металния нашийник.

Часовете минаваха един след друг. И тогава тя разбра. Хуан Луис бе победил. Най-после се бе предала на пълното отчаяние.

— Лила, Лила, puedes escuchame, mi nina? — Гласът долиташе сякаш от безкрайно далеч. После повтори въпроса на английски, със силен акцент, като шепнеше настойчиво. — Чуваш ли ме? Това съм аз, зълва ти Беатрис. Лила, за бога, жива ли си?

Името й, произнесено от човешки глас! През всичките дълги дни, седмици и месеци, прекарани в страдания, тя не беше чувала някой да се обръща към нея като към човешко същество.

— Жи… жива съм. — Устните й, отвикнали да говорят, се напукаха и започнаха да кървят. — Беатрис, а детето ми, моят Майкъл…?

— Шшт, не говори, само ме слушай. Аз съм пред вратата ти. Подкупих една прислужница да отключи коридора, но тя не посмя да ми даде ключа за тази стая. Хуан Луис я е наплашил до смърт, всички слуги са ужасени от него. — Гласът на Беатрис потрепна. — Дори нас с Франсиско ни е страх.

— Майкъл — прошепна Лила. — Моят Майкъл…

— Точно това дойдох да ти кажа. Той е добре, mi nina, при мен е. Двамата с Франсиско го прибрахме при нас. Не можех повече да живея сред тази жестокост. Молих се. Събирах смелост. После казах на лудия си брат, че ако не ми даде да се грижа за бебето, така ще разглася злодеянията му, че скандалът би съборил дори и него. Да изтезава новородено бебе, та това е немислимо! Цяла Андалусия би му се изплюла в лицето… Лила, разбираш ли? Мъничкият ти Мигел е добре. Всичко ще е наред, аз ще се грижа за него докато Хуан Луис възвърне разсъдъка си.

Не последва никакъв отговор.

— Лила — повика я отново Беатрис. — Лила, puedes escuchame?

Отговорът бе прошепнат след няколко секунди.

— Si, te oigo. Чувам те, разбрах.

Детето й беше живо, грижеха се за него на сигурно място. Това й вдъхна кураж. Лила разбра, че ще издържи.

1881

Понякога Майкъл идваше до балкона на нейната стая. Не беше лесно. Преди всичко трябваше да е сигурен, че нито баща му, нито някой от неговите шпиони щеше да го види. Трябваше да се изкатери до втория етаж, като се хваща само за лозите, които пълзяха по каменните стени на двореца, но въпреки трудностите, понякога успяваше да го направи.

Когато започнаха тези тайни посещения, Лила се разкъсваше от противоречиви чувства. Копнееше да зърне сина си, но се ужасяваше, че и той ще я види. Наистина, сега положението малко се бе подобрило. След три години пленничество металният нашийник и веригите й бяха свалени — жест на великодушие от страна на Хуан Луис, сякаш безумната му, неоправдана ревност се бе посмекчила. Но така тя си оставаше все още затворничка в тази стая. Косата й, някога огненочервена, се бе изпъстрила със сребърни нишки. Самата тя се беше стопила, бе заприличала на безплътен дух — сянка, която живее сред сенките.

— Мамо, мамо, там ли си? — Момчето притисна лицето си към стъклото на балконската врата. Тя беше заключена и той така и не успя да намери ключ, който да може да я отвори. Когато майка му чуеше гласа му, обикновено се приближаваше и отместваше завесите колкото да се образува съвсем мъничка пролука между тях. През нея те се гледаха, разделени, без да могат да се докоснат, но с илюзията за близост. — Мамо — извика отново момчето. — Моля те, обади се, важно е!

Завесите се разтвориха само на косъм — да ги отвори по-широко би привлякло дебнещите погледи, беше твърде опасно.

— Тук съм, скъпи. Как си?

— Добре съм, мамо, добре съм.

Лила не можеше да му се нагледа. Той беше едро дете, направо огромен за момче, което скоро щеше да навърши тринадесет години. Имаше червена коса като нея и живи сини очи, по-тъмни от нейните. Тя притисна пръста към стъклото. Само да можеше да докосне лицето му! Майкъл… Майкъл… детето на нейните страдания, нейното сърце, синчето, което не беше прегръщала от тримесечна възраст.

— Майкъл — прошепна тя, допряла устни до стъклото, сякаш за да го целуне с дъха си, щом устните не могат.

— Мамо, слушай, нося ти нещо. Страшен късмет беше, че леля Беатрис и аз видяхме това писмо преди татко. Тя каза, че трябва да ти го донеса.

Лила погледна плика. Беше голям и издут от листа. Нямаше представа откъде може да е бил изпратен или как да го вземе. Беше твърде дебел, за да може Майкъл да го провре през пролуката под вратата.

— Майкъл, не можеш да ми го дадеш. Няма да мине през процепа. А освен това, ако баща ти научи…

— Не ме интересува — прекъсна я момчето. — Важно е, знам, че е така. Ще счупя стъклото. — Той вдигна някакъв предмет. Беше голям камък.

— Не, Майкъл! Недей, не бива! Баща ти…

— Не ме интересува! Ще разбия прозореца и ще те изведа навън. Ще избягаме от двореца Мендоса. Ще избягаме толкова далеч, че татко никога няма да ни намери.

Нямаше място на тая земя, до което да не може да достигне богатството и силата на рода Мендоса и Лила знаеше това, за разлика от сина си. Освен това тя нямаше нито пари, нито семейство, нищо. Къде можеше да го отведе? Какво щяха да правят?

— Не — прошепна тя. — Не.

— Мамо, писмото е важно, знам го. Просто го чувствам в себе си.

Лила също погледна към плика. И почувства нещо. Нещо необяснимо, нещо, което мислеше, че отдавна е умряло в нея. Смелостта, способността да направи нещо повече от това просто да оцелее, възраждането на волята й да победи. Посегна към плика. Някаква тайнствена сила я притегляше към него, сякаш самата съдба й шепнеше настойчиво да го вземе, на всяка цена.

— Добре — прошепна тя. — Добре, Майкъл, счупи стъклото. Само ъгъла, колкото да мине писмото. Ще скрия дупката така, че да не я открият поне за известно време.

Хуан Луис дойде същата нощ. Напоследък често идваше при нея. Крачеше из стаята й и бълваше обиди. Обвиняваше я във всички възможни престъпления и подробно описваше как му слагала рога. Отдавна се бе отказала да го разубеждава. Нито доводите, нито клетвите можеха да разколебаят безумната му увереност, че му изневерява при всяка възможност. Затова мълчеше. Тази нощ тя дълго го слуша, като през цялото време усещаше полъха свеж въздух откъм счупения прозорец, останал все още неоткрит. Усещаше в джоба на дрехата си съдбовната тежест на писмото. Най-накрая направи това, което не бе правила от месеци: тя проговори.

— Хуан Луис, сега ти ме изслушай.

Той замръзна, сепнат от полузабравения глас.

— Значи благоволяваш да ми отговориш? На какво дължа тая чест?

— На истината, Хуан Луис. На знанието. Зная много неща и затова ти ще ни освободиш. Мен и синът ми.

— За какво става дума?

— За власт — отвърна тихо Лила. — Става дума за власт. И ти ще ме изслушаш.

Два дни след като писмото попадна в ръцете й, Лила Къран и синът й Майкъл напуснаха двореца Мендоса. Тяхното първо пътуване отне само няколко седмици, но одисеята им щеше да продължи много години и щяха да прекосят два континента. Бяха се впуснали в преследване на най-измамното възмездие — отплата за изгубените години и безбройните унижения. Жадуваха за мъст.