Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (22)

21.

Неделя, 18 юли, 1898

Лондон, два часа следобед

— … с надежда и увереност във възкресението. Амин. — Викарият затвори молитвеника си.

Опечалените промълвиха своето „амин“, смутени и объркани, както хората винаги се чувстват на погребение, усещайки тягостното присъствие на гробарите. След няколко минути те щяха да започнат да зариват с пръст ковчега на Тимъти Мендоса.

Тълпата бе наистина голяма. Присъстваха много от най-влиятелните хора в Ситито, както и кметът на Лондон и представител на министър-председателя. Семейство Мендоса също бе представено от всички свои членове. Десетина далечни братовчеди, лели и чичовци, които бяха все още евреи, също бяха тук. Може и да бяха леко объркани от това християнско погребение, толкова различно от ритуалите на древния им произход, но не издаваха чувствата си. Поведението им бе напълно уместно и благоприлично. В момента най-силните членове на рода принадлежаха към Англиканската църква, затова нека бъде както те желаят.

Карълайн бе дошла от Уестлейк. Тя стоеше до Джейми и здраво стискаше ръката му. Сякаш се страхуваше, че ако го пусне, той също ще се изтърколи в гроба. Но и видът на Джейми съвсем не изключваше подобна мисъл. Хенри стоеше от другата страна на зейналия гроб, а до него бе Сара, съпругата на Чарлз. Самият Чарлз се бе върнал от Кордова предния ден. Сега той пристъпи към гроба и се втренчи в ковчега с изражение на безкраен ужас.

Норман стоеше до викария, малко по-встрани от групата на близките, напълно неподвижен и с изправени рамене. Погледът му отбягваше дупката в земята и Чарлз. Сякаш Норман не можеше да разпознае нито мъртвия си син, нито онзи, който бе още сред живите. Той стискаше черния си цилиндър и кокалчетата му бяха побелели така, сякаш шапката бе толкова тежка, че с усилия я държеше да не падне.

Лила и Беатрис стояха заедно на няколко метра от останалите. И двете бяха облечени в черно. Лила изглеждаше зашеметяващо, въпреки че роклята и шапката й с воалетка бяха съвсем прости и изискани. Беатрис изглеждаше някак по-странна и екзотична. Траурните й дрехи бяха обшити с черни кехлибарени мъниста и дантели, като подчертаваха испанския й произход. Лила прошепна нещо в ухото й и двете се отдалечиха.

Шарик бе застанал зад тълпата роднини. Сега той тръгна към жените.

— Лила, трябва да говоря с теб. Спешно е. Ще ме изчакаш ли за малко?

Не се бяха виждали от онази сутрин в Риджънтс парк. Тя го гледа в продължение на няколко дълги секунди. Шарик не успя да прочете нищо в очите й — те бяха скрити зад черната воалетка. После тя сдържано му кимна.

— Благодаря ти. Ще дойда при каретата ти веднага, щом мога. — Той се обърна пак към гроба.

Опечалените си стискаха ръцете. Колко абсурдно се държат хората от северните раси. Имат само един жест, който се позволява на публични места, и той трябва да служи при всякакви случаи. Южняците са по-разумни в това отношение. Те си позволяват да плачат и да викат от скръб, а това освобождава напрежението, прочиства въздуха от недоизказани чувства. Но самият Шарик никога не бе успял да свикне с това, а сега забелязваше, че и събраните тук не разкриват по този начин чувствата си. Явно Мендоса бяха пуснали дълбоки корени в английска земя и вече нищо в поведението им не издаваше южняшкия им произход.

Шарик се приближи към Норман и викария, като изказваше тихо съболезнованията си на роднините, покрай които минаваше.

Чарлз го забеляза и понечи да тръгне към него, но се спря. Шарик му кимна, но не се приближи. Погледът му все още бе призован в Норман.

Викарият се понесе към Уестлейк и съпругата му. Шарик застана до Норман и рече:

— Моите съболезнования, това е наистина ужасно. — Но при тези думи не посегна да стисне ръката на другия мъж.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Познавах това момче — меко каза Шарик, пренебрегвайки грубите думи и омразата в очите на Норман. — Вижте, наистина съжалявам, че в такъв момент трябва да говоря по този въпрос, но наистина нямаме никакво време. Трябва да се срещнем. Не по-късно от тази вечер. Ще бъдете ли у дома си?

Първоначално си помисли, че Норман няма да му отговори. Мендоса дълго го гледа втренчено с тъмните си очи. Но най-сетне кимна.

— Добре, тази вечер. Но няма да съм у дома. Ще съм на Гордън скуеър. Елате в девет. Ще ви дам само четвърт час.

Шарик не се засегна от властния му тон.

— Добре, в девет, на Гордън скуеър. О, и още нещо, Чарлз ще бъде ли там?

Норман кимна.

— Добре, значи се уговорихме. До довечера. — Шарик си проправи път през тълпата, без да заговори повече никого.

Гробището Хайгейт се намираше в едно спокойно лондонско предградие. Отвъд стените му живееха съвсем обикновени хора със съвсем обикновени съдби и рядко обръщаха внимание на близостта на мъртвите. Но днес от прозорците на къщите покрай улицата надничаха любопитни лица, притискаха се към стъклата и зяпаха каретите на аристократите, черните пера и панделки, които украсяваха гривите на конете.

Шарик забеляза каретата, която бе наела Лила Къран, спряла малко по-настрани от останалите. Завесите не бяха спуснати и той можеше да види през прозорчето очертанията на широкополата й шапка.

Той се приближи към нея, а куцането му почти не се забелязваше, защото днес времето бе чудесно, а и през двата почивни дни бе все така хубаво. Тя смъкна стъклото и се наведе към него, но не каза нищо.

— Добре, че ме изчака.

— Какво има, Фъргюс?

— Случиха се много неща, а и продължават да се случват. — Той се обърна за момент назад и погледна към опечалените, които вече се насочваха към изхода на гробищата. — Тая тъжна история не може да спре хода на нещата. Вече е прекалено късно.

— Знам. Освен това аз съм тук, защото това се очакваше от мен, но не се преструвам, че съм дълбоко опечалена.

Шарик надзърна покрай Лила към другата жена в каретата. Беатрис Мендоса се бе облегнала на седалката си и ги наблюдаваше. Никога не се бе срещал с нея, а и сега тя не му кимна. Също като Лила, и Беатрис носеше воалетка. Не можеше да види лицето й, но това нямаше значение. Знаеше, че тя е съучастник в плана им още от самото начало.

— Не можем да говорим тук — рече той. — Ще дойда в хотела след половин час.

— Не — възпротиви се Лила. Гласът й бе задъхан, смутен. — Не искам…

— Половин час — повтори Шарик. — Иначе може да загубиш всичко, което си постигнала досега.

Лила прехапа устни, понечи да поклати глава, но се спря. Сърцето й биеше като на някаква глупава ученичка.

— Добре, тогава, след половин час — прошепна тя. — В „Конът“.

 

 

— Не, не, не — отсече Лила, а ръцете й бяха свити в юмруци. — Не можеш да направиш това.

— Мога — настоя Шарик. — И нещо повече, трябва. Лила, за бога, не виждаш ли какво правиш?

— Виждам, че ти разваляш всичко, което съм постигнала досега. И то точно когато победата е почти в ръцете ми. — Тя разтвори ръцете си и ги протегна с дланите нагоре. — Държа ги ето тук, Фъргюс. Не ми ги отнемай. Умолявам те.

Той искаше да иде при нея, да я прегърне в обятията си, но Беатрис бе в стаята, застанала край прозореца. Вече почти час не бе казала нито думичка, но въпреки това Шарик не можеше да пренебрегне присъствието й, дори напротив. Той остана на мястото си, на малкото столче срещу дивана.

— Лила, ти сякаш не разбираш, че спечели. Майкъл има пълна власт в Пуерто Рико. Норман знае това, откак получи телеграмата му в петък.

— Сигурен ли си за нея? — попита тя колебливо.

— Абсолютно. Казах ти, имам напълно надежден източник на информация в дома на Норман. Единият от слугите. Слава богу, този човек може да чете и да пише. Той преписал цялата телеграма и сега тя е пред очите ти.

Лила взе листчето, което Шарик й бе дал по-рано, и отново го прочете.

— Знаеш ли кога Майкъл се връща в Лондон?

— Не, не повече от теб. Знаеш, че нямам информатор и на острова.

Тя кимна, после притисна пръсти към слепоочията си, сякаш изпитваше болка.

Беатрис се изправи и напълни малка чашка с бренди от едно шише на масата.

— Ето, mi nina, изпий това, ще се почувстваш по-добре. Да ви налея ли още едно питие, ваша светлост?

— Благодаря, много мило от ваша страна. — Шарик протегна празната си чаша и тя я напълни до половината, после сипа малко и за себе си.

— Елизабет — съпругата на Тимъти — рече Беатрис, когато се върна на стола си край прозореца. — Нейното отсъствие… Как се казваше на английски?… Бе очебийно.

— Да — съгласи се Шарик. — Точно така се казва.

Лила отпи от брендито си и не каза нищо. Шарик отново се обърна към нея.

— Скъпа, всичко трябва да стане така, както ти го описах. Заради сина ти, а и заради… — Той млъкна.

— Заради какво? Какво искаше да кажеш, Фъргюс? Заради мен?

— Да, това имах предвид.

— Грешиш. О, защо си такъв упорит и непреклонен като бик, Фъргюс. Да можех само да те убедя какво ми дължат Мендоса. — Веднага, щом изрече тези думи, тя погледна виновно към Беатрис.

Беатрис сви рамене.

— Що се отнася до мен, не мисля, че ти дължа нещо, скъпа Лила. А и несъмнено Хуан Луис добре ти плати, преди да заминеш. — Тя се облегна на брокатените възглавнички на стола си. — Колко милиона бяха, mi nina? Така и не разбрах колко точно.

— Равностойността на два милиона лири в брой. А аз ги инвестирах твърде добре. — Вече нямаше нужда да държи в тайна тези факти. — Плюс документът за един милион.

— Плюс Майкъл — добави Беатрис. — Хуан Луис ти позволи да вземеш сина си, не забравяй това. А, и медальона, естествено. Точно това винаги ме е удивлявало. Даде ти Майкъл и медальона.

— Нямаше избор — отсече Лила. — Ако Хуан Луис можеше да направи нещо друго, аз все още щях да съм заключена в онази стая. Вероятно прикована с вериги към леглото като куче. — Гласът й се засилваше с всяка дума. — Прикована с вериги, разбирате ли? — Тя хвана врата си с ръце. — С нашийник около гърлото си, като животно. — След тези думи започна да се тресе и закри лицето си с ръце.

Този път Шарик отиде при нея, без повече да се интересува какво ще си помисли Беатрис. Седна до нея и я прегърна.

— Лила, ако продължаваш да съживяваш този спомен, да позволяваш той да те тормози, значи все пак Хуан Луис е победил. Не разбираш ли това? Мили боже, момичето ми, не разбираш ли?

— Как го направи? — Думите се изтръгнаха от Беатрис, без тя да може повече да сдържа въпроса си. — Обеща да ми кажеш, когато всичко свърши. Когато победим. Е, ето, че победихме, а аз още не знам това.

Шарик съвсем не споделяше любопитството на испанката. Единствената му грижа сега бе бъдещето на Лила, а не миналото й. Но може би това щеше да помогне. Може би ако успеят да я накарат да разкаже всичко веднъж завинаги, тогава миналото й най-сетне ще я освободи от оковите си.

— Доня Беатрис е права — рече той, притиснал лице до косата й. — Кажи ни какво се случи. Разкажи как успя да се измъкнеш.

Изминаха няколко секунди, после Лила се изтръгна от ръцете му и се приближи към бюрото в ъгъла на стаята.

— Винаги нося това със себе си. Където и да ида, винаги. Това писмо пристигна от Пуерто Рико и… Господи, как да ви обясня? Цялата история е толкова странна, и… — Тя отново млъкна, но подаде плика на Шарик.

Той видя, че е адресиран до нея в Кордова. Не бе запечатан. Шарик извади страниците. Бяха много, всички покрити с едър, детински почерк. Хартията бе започнала да пожълтява по краищата.

— Искаш да прочета това ли?

— Да. Мисля… не, недей. — Тя грабна от ръцете му писмото. — Аз ще ви разкажа всичко. Мога да го кажа наизуст, дума по дума. Дума по дума — повтори тя съвсем тихо. Отново седна, все още стискайки в ръце белия квадрат на писмото на фона на черната коприна на роклята си.

Беатрис се наведе и надникна към плика.

— Спомням си го. В деня, когато пристигна, аз се намирах в Пацио дел Ресибо. Това е приемният ни двор — набързо обясни тя на Шарик. — Бях там заедно с Майкъл. Чисто съвпадение, нищо повече. Аз…

— Не беше съвпадение — прекъсна я Лила. — Нищо от онова, което се случи, не беше случайно. Всичко бе подготвено.

— От кого?

— Не знам. Но това няма значение. Знам само това, че бе подготвено. Майкъл, той…

— „Не казвай на татко, mua Беатрис“, така каза той — прекъсна я другата жена. — „Не казвай на татко. Мама никога няма да получи писмото си, ако кажеш.“

— Беше прав. Хуан Луис никога нямаше да ми го даде — обърна се Лила към зълва си. — В онези дни, когато правеше с мен такива неща, какво очакваш? За бога, защо ти не направи нещо?

— Не можех, знаеш това. Хуан Луис държеше всичко в ръцете си, всяко сентимо, с което живеехме. И беше луд. Брат ми беше луд от ревност, не беше с всичкия си. Франсиско казваше… — Тя сви отчаяно рамене.

Лила се облегна назад, а по лицето й се образуваха дълбоки бръчки от умора и от спомена.

— Знам. Забрави, че те попитах, Беатрис. Никога не съм те обвинявала. Ти наистина не можеше да сториш нищо.

— Освен едно. Пуснах Майкъл в двора под твоя прозорец. За да може да се изкатери до балкона ти и да ти даде писмото.

Лила кимна.

— Заради това мразех Хуан Луис още повече. Че синът ми трябваше да ме вижда така, като затворничка…

— Писмото. — Нежно я подкани Шарик, страхувайки се, че може да е влошил нещата още повече, като я бе накарал да си припомня всичко това. — Какво пишеше в него?

Лила заговори тихо, сякаш насън:

— В писмото се разказваше какво се е случило. Как Мойсей Отстъпника направил всички Мендоса в Кордова мюсюлмани.

— През дванадесети век! — избухна Беатрис. — Това се е случило преди седемстотин години. Но ти казваш, че Хуан Луис бил толкова притеснен, че…

— Тихо — гласът на Лила звучеше така, сякаш бе в транс. — Тихо и ще ти разкажа. Не е заради Мойсей, а заради неговия правнук, Исмаил ибн Мохамад.

— Някога наистина е имало владетел на дома Мендоса, наречен Исмаил. Спомням си историята за него. Изчезнал и…

Лила рязко я прекъсна.

— Бил убит… — Тя направи пауза. — От собствената си плът и кръв.

— Не, не е станало така. — Беатрис притисна ръце към челото си, опитвайки се да си припомни точната история. Това бе просто една от многото легенди за Мендоса, които бе чувала. — Имаше нещо общо с Реконкистата, времето, когато испанците християни от севера завоювали обратно Кордова. Имало е битка. Тогава умрял Исмаил.

— Наистина е имало битка — съгласи се Лила. — Но не е така, както си чувала. Исмаил подписал смъртната си присъда години по-рано, когато решил, че семейството трябва да има наследник евреин. Християните мразели маврите, но по онова време проявявали търпимост към евреите. Затова Исмаил искал отново да се върне към старата вяра. Но не било лесно. Тогава в Кордова управлявала една фанатична ислямска секта.

— Да, това ми го разказа. Шиитите. Заради тях Мойсей станал мюсюлманин, за да не трябва Мендоса да напускат Кордова.

— Да. Но петдесет години по-късно Исмаил решил, че е време да поправи онова, което сторил Мойсей.

Шарик взе бутилката бренди и напълни отново всички чаши.

— Разкажи ни, Лила. Какво е направил този Исмаил? Каза, че подписал смъртната си присъда.

— Направил го е. Искал син евреин, затова отвлякъл Мириам бат Йаков, едно красиво момиче, което живеело в Толедо. И по пътя обратно към Кордова я изнасилил. Така баща й нямало да се опитва да си я върне. Вече нямало да бъде девица и нямало да струва нищо. Исмаил платил на семейството й венчална цена и се оженил за нея.

— Значи тази Мириам била еврейка, така ли? — попита Шарик.

— Да, разбира се, затова и синът й щял да бъде евреин. А в двореца Мендоса тя продължила да живее като еврейка, поне в тайните апартаменти, където я скрил Исмаил. Имала свои собствени роби, своя храна… всичко. Но въпреки това в началото тя мразела Исмаил. А накрая го обикнала.

— Успяла е да му прости за това, че я е отвлякъл и изнасилил? — промълви Беатрис.

— Имала е причини. Исмаил бил много хитър. — Лила млъкна, погледна Фъргюс, и продължи: — Той бил великолепен любовник. Мириам накрая толкова зависела от него, че била като опиянена от любов. Оглупяла от любов. Освен това още през първата година родила син. Кръстили го Данаил. Мириам обичала сина си. А знаете ли колко е трудно това? Да обичаш сина, а да мразиш бащата?

Лила млъкна, но нито Шарик, нито Беатрис отвърнаха.

— Мога да ви кажа, че това е истинско мъчение — прошепна Лила. — Мъчение. И така, заради Данаил Мириам се принудила да обича Исмаил. Тогава той отново я предал.

В стаята бе тихо и много задушно. Шарик и Беатрис я слушаха, без да я прекъсват, пленени от историята.

— Когато Данаил бил на една година, Мириам очаквала второ дете. Исмаил винаги спял при нея, в тайните апартаменти. Но една нощ казал, че няма да се върне за известно време. Казал й, че смята отново да се ожени, да си вземе втора жена, както правят мюсюлманите. Мириам полудяла от скръб. Взела един нож и…

— Ay mi dio! — прошепна Беатрис. — Тя го убила.

— Не. Тя се нарязала. Цялото си лице, гърдите си и краката си. Тогава разрязала и корема си, за да умре и детето, което носела в утробата си.

Шарик се бе отдръпнал в сенките на стаята, заслушан в историята, но без да сваля поглед от двете жени. Въпреки жегата Беатрис бе забравила ветрилото си. Очите й се бяха разширили от учудване и се бе навела напред, заслушана в думите на Лила.

— Детето наистина умряло, но Мириам останала жива. Но била ужасно обезобразена, цялата покрита с белези. Едното й око не се отваряло, а едната страна на лицето й не можела да се помръдне. Когато вървяла, единият й крак се влачел. Била отвратителна. Никой не можел да я погледне. След това Исмаил я оставил съвсем сама. А когато Данаил станал на седем години, Исмаил го изпратил в Барселона, където живеели някакви братовчеди Мендоса, които все още били евреи, защото маврите никога не стигнали толкова далеч на север.

Дванадесет години по-късно всичко, от което се боял Исмаил, било на път да се случи. Християните скоро щели да поискат Кордова обратно. Затова той довел Данаил от Барселона. Момчето се смятало за евреин, но не отхвърлило своя баща мюсюлманин. И, естествено, искало да види майка си. Но не можало. Мириам била успяла да се обеси преди три години…

В продължение на осем месеца баща и син били неразделни. Исмаил се чудел дали Данаил го мрази заради Мириъм, но момчето никога не споменало името й. Вместо това то научило всичко, което баща му можел да му каже за семейния бизнес, за инвестициите им, за това кои били техни врагове и кои — техни приятели. О, Данаил бил толкова умен.

Когато не бил с баща си, Данаил се разхождал из улиците на града, за да го опознае. Тогава времената били ужасни. Кордова била обсадена. Хората умирали от глад. Данаил разбрал за един заговор да вкарат тайно през градските стени двама християнски шпиони. Заговорниците просто искали да вдигнат обсадата, за да могат да оцелеят хората. Но Данаил имал свои причини.

Той бил единият от хората, които отворили една от вратите и пуснали шпионите да влязат. Две нощи по-късно християните нападнали града и благодарение на Данаил Мендоса знаели всичко за отбраната, затова почти победили. Исмаил не знаел какво е сторил синът му, но бил наясно, че е въпрос на време стените на Кордова да паднат.

Вече бил планирал всичко. Месеци преди това изпратил трима от братята си и близките им в Кайро, за да намерят нов дом за семейството. Единствените мюсюлмани Мендоса, които били останали в Кордова, били Исмаил, двете му арабски жени и петте им деца, три момчета и две момичета. Исмаил им наредил да се приготвят. Щели да вземат със себе си роби, коне и толкова злато, колкото можели да носят, и да избягат в Египет.

Дотогава Данаил бил спечелил напълно доверието на баща си. Той помогнал на Исмаил да измислят пътя за бягство между Кордова и Кайро. След няколко дни пристигнала вест, че идват още християнски войски и Исмаил и семейството му тръгнали на път. На следващата сутрин Данаил изпратил съобщение на християнските войски и след здрач отново се срещнал с войника, когото помогнал да вкарат зад градските порти. „Баща ми тръгна снощи с жените си и децата си. Отива към Кайро“, казал му той.

Първо войникът не разбрал нищо. „Защо ми казваш това?“

Данаил му казал за златото на Исмаил и за жените и децата му. „Те носят много скъпоценности. А две от децата са момичета, млади и девствени. Те ще струват много скъпо на пазара за роби“

„Ти говориш за баща си, за своите сестри“, рекъл християнинът.

„Те са ми полусестри. Да, за тях говоря. А тук имам и карта на пътя, който ще следват.“

Войникът поклатил глава. „Не, не те разбирам, никога няма да разбера що за човек си ти. Нима искаш да ги проследим и да ги избием?“

Данаил отвърнал, че точно това иска. „Освен жените. Тях можете да ги убиете или да ги изнасилите, или да ги продадете, както желаете. Но ако ми донесеш главите на баща ми и на полубратята ми, ще ти се отплатя добре. И можеш да задържиш всичко, което откриеш у тях.“

Християнинът отказал да стисне ръката на Данаил, но сделката била сключена.

Десет дни по-късно двамата отново се срещнали. Тогава Кордова вече принадлежала на християните. Войникът отишъл в Паласио Мендоса с двама от своите хора. Те носели един плетен кош. От него се носела такава ужасна смрад, че Данаил трябвало да покрие носа си с кърпичка. „Покажи ми“, наредил той.

Мъжете повдигнали капака на коша и четири ужасни трофея се изтърколили на земята в краката на Данаил. Очите на Исмаил били отворени и устните му разтегнати в ужасна гримаса. Тримата му синове също били с изражение на безкраен ужас върху мъртвите си лица. По вратовете им се виждали следите на ужасното клане — висели насечени парчета кости и кървава разлагаща се плът. Данаил просто погледнал и кимнал. После дал на войника чувал с дукати, висок почти до коленете му.

Тази нощ Данаил не спал. Той бродел из двореца. Накрая отишъл в апартамента, където живяла майка му, в стаята, където му казали, че е умряла. „Всичко е сторено“, казал той. „Aleha ha-shalom, Мириам. Почивай в мир.“

Лила замълча. В стаята бе настъпила пълна тишина, сякаш дори уличното движение под прозорците бе затихнало.

— Това е ужасна история — най-сетне промълви Шарик. — Невероятна.

— Но не обяснява нищо. — Гласът на Беатрис бе станал писклив от недоволство. — Само защото си знаела всичко това, Хуан Луис те е пуснал и…

— Не — прекъсна я Лила. — Защото, както сама каза, той бе луд. И зъл. И защото знаех къде са заровени телата.

— Телата? — Беатрис се наведе напред. — Лила, нима искаш да кажеш, че си знаела къде Исмаил е… — Тя млъкна и потрепери.

— Това, а и още нещо. На последната страница на писмото… — Лила поглади с пръст плика. — … Тя ми казваше, че Хуан Луис е предизвикал смъртта на собствения си баща.

Беатрис ахна.

— Не, не е възможно! Баща ми умря, когато конят му го хвърли…

Лила се обърна към нея и най-сетне изрече тайната, която бе пазила толкова дълго:

— Как? Защо? Рафаел е бил опитен ездач, знаеш добре това. Но когато брат ти е бил на девет години, злото вече се е било вселило в него. Злото семе, което понякога покълва и разцъфва в рода Мендоса, е било посадено в душата на Хуан Луис. Той е бил ядосан, че баща му му е отказал нещо, което той е поискал. Не знам какво точно, някаква детска прищявка. Затова Хуан Луис се скрил в храстите край пътя на баща си, и когато Рафаел се приближил, той изскочил на пътя и изстрелял с прашка един камък в главата на коня. Естествено, животното се изправило и подскочило. И късмет — късметът на Хуан Луис, а не на баща му — Рафаел паднал от коня, счупил си врата и умрял.

В продължение на няколко секунди Беатрис не каза нищо.

— Майка ми ми каза, че самата тя, със собствените си ръце, свалила медальона от врата на баща ми, преди да приготвят тялото за погребението. Самата тя го даде на Хуан Луис.

— Не разбираш ли? — попита Лила. — Тя не е знаела. Само жената, която написа писмото до мен, е знаела. Тя ми каза това, а аз го казах на Хуан Луис. „Ти си убил баща си“, казах му аз. „Мислиш ли, че ако това се разчуе, хората ще ти простят? Мислиш ли, че огромното ти богатство ще може да купи уважението на хората, равни на теб, когато открият, че си убил собствения си баща?“

Гласът на Лила звучеше тихо и почти напевно в притихналата стая. Тя сякаш пееше думите, като някаква любовна песен, те бяха мелодията, която й бе донесла свобода.

— Първо Хуан Луис се преструваше, че не го интересува, и ми каза, че не мога да докажа нищо. Но аз го уверих, че мога, че имам доказателства. „В избата има един стар сводест проход. От години е зазидан, но зад стената се намира моето доказателство.“

Непрекъснато тормозех Хуан Луис с това. Той не знаеше как съм узнала тези неща, но не можеше да не ме изслуша. През цялата онази нощ той все се връщаше при мен, задаваше още въпроси. Накрая той отключи вратата на затвора ми и заедно слязохме в избата. Намерихме този проход. Хуан Луис взе един голям чук и събори старата стена. Съвсем сам. Бе прекалено уплашен, за да извика никой от слугите да свърши тази работа.

Лила отново замълча, а лицето й бе вече съвсем спокойно и кротко, погълнато от спомена.

— Какво имаше там? — прошепна Беатрис, решена да узнае всичко.

— Главите на Исмаил и синовете му. В един плетен кош. Точно както наемникът ги е донесъл на Данаил. Разбира се, бяха останали само черепите, но въпреки това се виждаше в какъв ужас са умрели…

— А историята за бедния ми баща? Можеше ли да докажеш и това как Хуан Луис го е убил? — Беатрис се люлееше напред-назад, успокоявайки се като дете от ритмичното движение.

Лила поклати глава.

— Не, в действителност не можех, но Хуан Луис не знаеше това. Бях му доказала, че първата история е вярна, затова той прие, че мога да разкрия и неговото престъпление.

— Който и да ти е изпратил писмото, сигурно е била някоя вещица — избухна Беатрис.

— Точно това каза и Хуан Луис. Само че не знаеше за писмото. Бях успяла да го скрия. Мислеше, че аз съм вещицата. „Ти си вещица! Не мога да те държа повече в къщата си!“ — Лила тихо се изсмя. — Мозъкът му бе толкова объркан, че бе станал суеверен и плашлив като старица. Ужасяваше го мисълта, че цяла Испания ще разбере как е убил собствения си баща, а те ще повярват на това, защото и преди се е случвало същото нещо. Защото ще узнаят за главите в плетения кош, зазидани в избата на Паласио Мендоса.

Шарик проговори за пръв път от много време насам.

— Но той е имал избор, нали? Точно тогава съпругът ти е можел да те убие и да те скрие при черепите, като отново зазида стената.

— Да — призна Лила. — Това бе рискът, който поемах. Но в наши дни е доста по-трудно да направиш така, че някой да изчезне и да не ти задават никакви въпроси. Дори в Испания. Дори за един Мендоса. Бях решила да опитам, защото нямах никакъв друг шанс.

— Значи той те пусна и ти даде парите, както и Майкъл и медальона. — Беатрис вече си вееше с ветрилото, опитвайки се да се отърси от магията на разказа.

— Точно така.

— Но това отмъщение не ти ли бе достатъчно?

— Можеше и да бъде — призна Лила. — Ако не бе наредил в завещанието си Майкъл никога да не наследи Кордова. Това бе последната рана, която ми нанесе. Никога не успях да му простя това.

— Права си — рече Шарик. — Не е трябвало да му прощаваш. И не си го направила. Ето че му отмъсти.

— Да. — Лила се обърна към него, а очите й блестяха както преди. — Но сега ти искаш да ми отнемеш възмездието.

— Не. Ще го направя по-сладко.

— Какво искаш да кажеш?

Шарик прекоси стаята, приближи се към нея и взе двете й ръце в своите.

— Ще ти доставя най-голямото удоволствие, като ги оставя живи, Лила. Не беше ли най-вбесена от това, че Хуан Луис е мъртъв? А какво мислиш, че ще стане с Джейми и останалите, ако ги лишиш от всичко, както смяташ да направиш?

— Не знам. Не ме интересува.

— Напротив, интересува те. Днес, на погребението, ти видя как изглеждат. Особено Джейми. Те ще умрат, Лила. И то по-скоро, отколкото очакваме. Мендоса са се превърнали в парникови растения. Не могат да оцелеят без парника на своето богатство. Ако ми позволиш да направя онова, което възнамерявам, те ще живеят още дълги години. Ще имат всичко, което може да се купи с пари, но не и власт. Властта ще е точно под носа им, но няма да могат да се доберат до нея. Мъчително близо, но непостижима. Завинаги.

Той млъкна и се загледа в лицето й. Виждаше как се бори с чувствата си, как се опитва да не се предаде, как се колебае.

— А помисли и за Майкъл — тихо добави Шарик. — Ако стане както аз искам, синът ти ще е много по-сигурен в Кордова.

Той видя как в очите й проблесна искрата на промяната, на съгласието. Най-сетне Лила кимна.

 

 

Прекрасната къща на Гордън скуеър бе изпълнена с хора. Всички говореха тихо, седяха в различни стаи на къщата и си взимаха от ядките, плодовете и чашите вино. Лила бе казала на Шарик какво да очаква там.

— Така е еврейският обичай. Дори и онези, които се смятат за християни, все още го правят. Когато в семейството има смърт, всички опечалени се събират в една къща. Всеки, който иска да се срещне с роднините, идва там.

Икономът на лорд Уестлейк взе визитката на Шарик, погледна я и я постави на масата в антрето сред десетки други визитни картички.

— Най-близките роднини са в малката дневна, милорд. Останалите са в приемната и в голямата дневна.

— Благодаря. Първо ще изразя съболезнованията си на негова светлост, ако е възможно.

Икономът кимна и го поведе.

— Шарик от Гленкрий — съобщи той, когато отвори вратата.

Това, което наричаха „малката дневна“, всъщност бе твърде обширно и красиво обзаведено помещение в розови и червени тонове. Норман седеше до Чарлз на малко диванче, тапицирано е червено кадифе. Той погледна Шарик с неприкрита злоба. Чарлз понечи да се изправи. Баща му го спря с рязко движение на ръката си и младежът седна обратно на мястото си. Шарик потърси с поглед Джейми и го откри, седнал в ъгъла, а жена му седеше край него на малка възглавничка и държеше ръката му. Божичко, човекът изглеждаше ужасно.

Шарик се приближи към него.

— Моите съболезнования — промълви той.

Джейми го погледна с безизразен поглед. Изглежда не можеше да си спомни кой е Шарик или поне със сигурност не се сети за статията в „Таймс“.

— Благодаря, много мило, че дойдохте. Налейте си малко шери. Или уиски, ако предпочитате. — Джейми се опита да се изправи, но не можа да събере сили и седна обратно. — Скъпа…

— Разбира се. — Карълайн го потупа по ръката. — Аз ще се погрижа за това. — Тя се изправи и поведе Шарик към една маса, където някакъв лакей чакаше поръчки.

— Какво ще желаете?

— Шери, благодаря. От виното на Мендоса, ако има.

— Сигурна съм, че има. — Тя се усмихна, но по лицето й личеше, че е плакала. Най-вероятно не за Тим. Жената плачеше за съпруга си и собственото си бъдеще, а не за племенника си. Въпреки това Шарик я съжаляваше.

Тя взе шерито от лакея и му го подаде. Шарик измърмори някакви благодарности, но през цялото време усещаше как погледът на Норман се забива в гърба му.

Карълайн се върна при съпруга си. Шарик остана на същото място. В стаята влязоха още няколко души, но през жуженето на гласовете не успя да чуе имената, които икономът съобщи.

Новодошлите наобиколиха Джейми, после се преместиха при Норман. Първо главата на рода, а после кръвния баща. Нищо чудно.

Той отпиваше от виното си и чакаше. Някъде един часовник отмери девет часа. Норман се отдалечи от групичката хора и се приближи към него.

— Девет часа, така казах. Елате с мен.

— Мисля, че и Чарлз трябва да дойде с нас.

— Аз ще реша това, след като чуя какво имате да ми кажете.

Те напуснаха дневната и тръгнаха по дълъг коридор, който водеше към задната част на къщата. Разкошният килим приглушаваше стъпките им, а жуженето на гласовете заглъхваше, докато навлизаха в крилото с частните апартаменти.

— Влезте тук, това е кабинетът на Джейми. Никой няма да ни безпокои. — Норман отвори една врата, но не изчака Шарик да мине пръв. Шарик бе този, който трябваше да затвори вратата.

— Е, какво искате?

— Да ви подам ръка, за да ви измъкна от кашата, в която сте се забъркали.

Норман се засмя безрадостно.

— Бих казал, че вече достатъчно се бъркахте в моите работи.

— Може би. Но още нищо не е приключило.

— Какво не е приключило? Провалът на парагвайския заем тласна всичко към дъното, а вие сте отговорен за това. А сега Тим… Не мисля, че нещата щяха да се развият така за Тим, ако не бе замесен в долните ви заговори и машинации.

— Надявам се, че това не е истина — тихо рече Шарик. — Не искам кръвта му да тежи на съвестта ми.

— Кръвта му? Виж какво, копеле такова, тъкмо казах, че…

— Говорехте за пари. А това не е същото. Въпреки че, признавам, за парите винаги се е проливала много кръв.

Норман пренебрегна забележката му, като махна с ръка.

— Не желая да стоя тук и да си приказвам сладко с вас. За какво дойдохте? Казвайте и да свършваме.

— Казах ви. Готов съм да ви помогна да се измъкнете от трудностите. Поне от най-големите.

— В смисъл?

— В смисъл, че ще се погрижа за гаранцията от пет милиона, която изисква Банк ъв Инглънд.

Норман се втренчи в него.

— Какво казахте?

— Това, което чухте. Ще гарантирам заема на Банк ъв Инглънд. Няма да се наложи вие и братята ви да продавате личното си имущество. Няма въобще да е необходимо да промените начина си на живот.

— Не разбирам. Онзи ден трябваше с мъка да изцедя от вас половин милион, а сега казвате…

— Казвам, че нещата днес не са същите, както преди два дни — тихо рече Шарик. — Но ако искате да продължим разговора си, настоявам и синът ви Чарлз да се присъедини към нас.

Норман го гледа втренчено в продължение на няколко секунди.

— Почакайте тук — рече най-сетне той. — Ще го доведа.

Щом остана сам, Шарик се настани на стола, който Норман така и не му бе предложил. И тази стая бе прелестна, преобладаваше тъмното дърво и зелената кожа, а единствената друга разцветка идваше от множеството книги в красиви подвързии. Уестлейк имаше наистина изискан вкус, не можеше да му се отрече. На стената зад бюрото висяха серия картини на коне. От Стъбс, несъмнено. А в дневната бе забелязал Рубенс. Само ако изпразнеха тази къща, щяха да съберат голяма част от парите, които искаше Банк ъв Инглънд. Но щяха да убият бившите собственици.

Норман се върна, придружен от Чарлз. Носеше бутилка и три чаши.

— Ето — нелюбезно рече той и подаде на Шарик чаша шери. — Сега имате Чарлз и пиене. Затова може би вече ще ми кажете какво става тук.

— С удоволствие, но първо — наздраве! — Шарик се чукна с другите двама мъже. В отговор те само кимнаха. Чарлз бе пребледнял, а челото му бе обсипано с капчици пот. Шарик реши, че е време да помогне на младежа да не се чувства чак толкова нещастен. Той се обърна към Норман: — Вече се срещнах веднъж със сина ви. Казахте ли на баща си за нашия разговор, Чарлз?

Чарлз поклати глава.

Норман рязко се извърна, за да погледне сина си, после отново се обърна към ирландеца.

— Още предателства ли, Шарик?

— Не. Още спешни планове да спасим банката ви.

— Личните ми дела не са ваша… — Норман млъкна, защото си спомни, че става въпрос за предложение на стойност пет милиона лири. — За какво си говорихте? — Гласът му бе по-тих и се владееше повече.

— За бъдещето на Мендоса. Казах на Чарлз, че вашата институция е на път да рухне, че единствената възможност за оцеляване е да се формира ново дружество с ограничена отговорност. Казах му също така да се приготви да застане начело на новото дружество.

Норман се обърна към сина си.

— Защо не ми каза всичко това?

— Нямах време, татко. Негова светлост и аз се срещнахме точно преди да ме изпратите в Кордова. Освен това, не вярвах, че нещата ще се развият така, както той предрича.

— Това наистина е така — спокойно рече Шарик. — Не вярваше. Но той ми даде да разбера, че има желание да поеме нещата в свои ръце, когато му дойде времето. И ето, че дойде.

— Направих го заради банката, татко. — Чарлз говореше тихо, но явно увереността му нарастваше с всяка изречена дума. — Не исках да изместя вас или чичовците ми. Но ако онова, което казваше негова светлост, се окажеше вярно, аз нямаше да имам друг избор, освен да спася Мендоса… на каквато и да е цена.

Норман погледа известно време сина си, но най-сетне кимна. Обърна се към Шарик, поколеба се за миг, но после явно реши.

— Изглежда знаете прекалено много неща. Предполагам, че знаете и какви са условията на Рансъм?

— Да. Вие и братята ви да подадете оставките си. Но това не се отнася до Чарлз. Ако се образува ново дружество с ограничена отговорност, той може да застане начело. Сега не е старши съдружник и затова не може да е отговорен за кризата. Освен това няма кой друг. Възстановяването на доверието на Ситито в Мендоса ще отнеме много време, но не е невъзможно. Баринг успяха да го направят.

— Да, зная това. Всички го знаем. Няма нужда точно вие да ни казвате тези неща. Книжата на новото дружество вече се подготвят. Чарлз ще бъде назначен за директор.

— Добре, добре. Но капиталът за започване на операциите… — Шарик не довърши изречението си.

— Имаме капитал. Положението не е чак толкова черно, колкото го описват Хамърсмит и Рансъм. — Норман се наведе напред, отново почти същия както преди. — Чуйте какво ще ви кажа, Шарик. Ако наистина искате да ни дадете този голям заем, ако сте в състояние да го направите, можем да предотвратим по-нататъшно влошаване на нещата. Не се нуждая от онези глупаци, Рансъм и останалите. Мога да…

— Не — простичко отвърна Шарик. — Не, нямам предвид подобно нещо.

— Защо не? Всичко е заради нея, нали? Лила Къран стои зад всичко това. Вие сте в съюз с нея.

— И така може да се каже. Възнамерявам да се оженя за нея. — Той се обърна към Чарлз. — Смятам да ви дам власт, която, ако решите, можете да използвате срещу мен. Обещавам ви, че ако го направите, ще ви заровя толкова надълбоко, че Мендоса никога няма да се измъкнат от дупката. Никога. Разбирате ли?

Чарлз кимна.

— Сигурен съм, че ви разбирам.

— Вижте какво… — опита се да се намеси Норман.

— Тихо. От вас вече нищо не зависи. От сега нататък синът ви е този, който взима решенията. — Шарик извади някакви книжа от джоба си и ги подаде на младежа. — Не бързайте. Искам да съм сигурен, че условията са ви напълно ясни.

Чарлз погледна Шарик, после разгърна книжата. В продължение на няколко минути той чете мълчаливо съдържанието им, после вдигна поглед. Баща му го наблюдаваше внимателно, но Чарлз съсредоточи цялото си внимание върху лорд Шарик от Гленкрий.

— Значи, според този документ, имам пълни пълномощия?

— Точно така.

— Какъв документ? — попита Норман. — За какво, по дяволите…

— Това е документ за депозитарна сметка в Банк ъв Айрлънд, татко. Те държат пет милиона на сметката на негова светлост. А аз имам пълномощия да ги използвам.

— Уредих всичко още миналия месец — рече Шарик. — Наложи се да променя някой неща, да прехвърля някои инвестиции, но успях да изпратя всички документи в Дъблин. — Пред очите му се мярна лицето на младия Донълд О’Лиъри. Жалко, че се бе провалил с това момче, което, без да знае, му бе помогнало да направи всичко това възможно.

— От вчера насам всичко е в сила — продължи той след кратка пауза. — Пет милиона в брой. Има и една бележка, подписана от мен, която гласи, че част от сумата — на стойност от два милиона на календарна година — може да бъде използвана в подкрепа на дейността на Мендоса ООД. С това и със заема от синдиката можете да кажете на господин Рансъм, че парите на Банк ъв Инглънд не са ви необходими. Така няма да се наложи и да разпродавате веднага имуществото си. Всичко ще продължи както досега.

— В личния ни живот — тихо рече Норман, цитирайки израза, използван от Шарик малко по-рано.

— Точно така. Това няма да върне сина ви, но мисля, че ще разсее мрака, надвиснал над дома ви.

Норман кимна. Бе победен и го знаеше. Битката бе вече приключила. Поне засега.

— Да, така е. Другите, Джейми и Хенри, искат просто мирен и спокоен живот. Стояха в банката само защото така се очакваше от тях. Но аз… — Той млъкна.

Шарик кимна. Знаеше какво щеше да каже Норман: че обича работата си заради самата нея. Отмъщението на Лила бе по-пълно, отколкото предполагаше.

— И още нещо — рече той. — Проблемът с изтеглянето на руския депозит от тук и от банката в Испания… — Шарик не довърши. И двамата Мендоса го гледаха в очакване.

Норман бе този, който проговори пръв.

— Това бе лъжа, нали? Просто един блъф?

Шарик кимна.

— Така си и помислих още от самото начало — измърмори Норман. — Но не можех да си позволя да… — Гласът му заглъхна и той сви рамене. Вече бе прекалено късно… поне от негова гледна точка бе прекалено късно за всичко.

— Шарик — рече Чарлз. — Имам още един въпрос.

Сякаш силата на бащата преливаше в сина. Чарлз изглежда започваше да свиква с новите си възможности и отговорности. Гласът му бе по-твърд, погледът му — по-прям.

— Очаквате ли да притежавате някаква част от Мендоса в резултат на всичко това?

— Не. Очаквам да получа лихва за парите си, но това е всичко. О, и още нещо…

— Кордова — допълни мисълта му Чарлз.

— Именно. Кордова. Братовчед ви Майкъл ще получи онова, което по право е негово, иначе отменям всичко.

Чарлз се усмихна.

— За това вече съм се погрижил. Както баща ми вече ви обясни, документите за реорганизацията се подготвят. Вчера следобед изпратих телеграма на Майкъл в Пуерто Рико.

Норман зяпна от учудване.

— Не е възможно! Нямал си никакво право…

— Съжалявам, татко. Не само имах право, а бях отговорен за това. Франсиско не иска да остане, а освен това е абсолютно некомпетентен. Получих подписана оставка от него, точно както ми наредихте. И сега намирането на негов заместник е мое задължение.

Чарлз отново се обърна към Шарик.

— Предлагам да променим структурата на Банка Мендоса и в Испания. Така няма да има никакви пречки заради завещанието на Хуан Луис.

Шарик се усмихна и кимна. Чудеше се дали Чарлз си спомня кой пръв му е предложил това. Но то нямаше значение. Младежът от минута на минута ставаше все по-достоен за уважение. Скоро щеше да е като излят от калъпа на Мендоса. Точно това щеше да му помогне да преодолее всяка вина, която тежи на съвестта му заради смъртта на Тим. Това бе завещанието на рода Мендоса. Историята на Лила бе просто още едно доказателство. Можеш да пролееш кръвта на всеки, стига това да запази дома. Да, реши той, Чарлз ще се справи отлично.