Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (20)

19.

Четвъртък, 15 юли, 1898

Сан Хуан, девет часа вечерта

Стаята на Бет в посадата Сан Хуан де Батиста гледаше към занемарения двор, който граничеше с улицата. Все още имаше пълнолуние. Застанала край прозореца, тя съвсем ясно виждаше Майкъл.

От пет дни насам не си говореха. Няколко пъти бе видяла Майкъл да идва или да заминава нанякъде, но той нито веднъж не бе погледнал към стаята й. Тили й бе казала, че често отсъствал и почти не се хранел в странноприемницата. Въпреки това Бет винаги поръчваше да й носят храната в стаята й, за да не се срещнат в трапезарията. Тази вечер той сигурно бе вечерял рано, или тук, или някъде навън. Сега седеше на пейката под палмовото дърво и пушеше пура.

Изглеждаше замислен и много тъжен. Тя го гледа дълго, като се чудеше какво да прави. От скарването им в неделя непрекъснато мислеше за това. Можеше и сега да се държи мило и нежно, да играе ролята на слаба жена, на което я бяха учили още от малка. Можеше още сега да иде при него и да се извини, да каже, че вината е изцяло нейна, да го помоли за прошка.

Бет знаеше какво би станало, ако го направи. Майкъл можеше да бъде много твърд и упорит, но почти никога не се бе държал така с нея. Не, и тази вечер нямаше да й откаже. Тя усещаше настроението му. Ако още сега идеше при него, той щеше да я прегърне, щяха да се промъкнат до неговата или нейната стая и да се любят. И после всичко щеше да е както преди. Но откак бе обмислила внимателно и хладнокръвно проблема, без да се поддава на чувствата си, всичко й бе станало пределно ясно.

През трите седмици, откак бе пристигнала в Пуерто Рико и се бе хвърлила в обятията му, Майкъл все правеше намеци. Не, не намеци. Точно онова, което не бе казал, говореше само за себе си. Нито веднъж не бе споменал бъдещето. И това сигурно се дължеше на факта, че не вижда никакво бъдеще с нея.

Тя лекомислено бе предположила, че ще е безкрайно радостен от това, че е напуснала Тим и е готова да прекара остатъка от живота си с него. Нима не й бе казвал толкова пъти, че я обожава, че иска да я има само за себе си? Да, но сякаш бе казвал това в някакъв друг живот, когато бяха в Лондон и тайните им срещи разпалваха любовта им още повече. Тя само подсъзнателно разбираше това, но откак й бе казал, че заминава по работа за по-дълго време, нещата се бяха променили. А откак дойде тук, той ни веднъж не бе споменал тяхното бъдеще.

Сега, когато се замисляше за това, нещата изглеждаха толкова ясни. Майкъл не я искаше, поне не за постоянно. За каквото и да бе дошъл на този остров, каквито и да бяха плановете му, в тях нямаше място за нея. Защо? Това бе въпросът, на който не можеше да си отговори. Той я обичаше, тя бе сигурна в това. Но…

Майкъл се раздвижи. Бет се отдръпна в сянката на стаята си, но той само хвърли угарката на пурата си в една счупена глинена делва, която служеше за пепелник, и отново се замисли.

За какво ли мислеше? Сигурно за нея, как да намери начин да я отпрати, без да я обиди, да се освободи от бремето на присъствието й в Пуерто Рико. Но несъмнено тя не беше най-важната му грижа. Сигурно размишляваше за сложния замисъл, който го бе довел на този остров. От неделя насам Бет се опитваше да събере фактите, които знаеше. Майкъл Къран бе в Пуерто Рико, защото искаше да е в Кордова. Това място бе просто една спирка по пътя му към Испания, колкото и заобиколен да изглеждаше този маршрут. И ако Майкъл смяташе, че има някакви шансове да си върне онова, което Хуан Луис му бе отнел, то сигурно бе така, защото Лила Къран му бе казала, че има шансове.

Бет прехапа устни, като все още се изкушаваше от мисълта да изтича при него и да го накара да поговорят за това. Ако не го направеше скоро, удобният момент щеше да премине. Той не бе човек, способен дълго да седи на едно място и да размишлява. Скоро ще стане и ще иде там, където ходеше през повечето време напоследък. Най-вероятно при Нурия Санчес.

Бет се намръщи, но не се безпокоеше толкова от Нурия, колкото от Лила Къран. Бръкна в джоба си и извади телеграмата, която бе получила предния ден. На никого не бе казала за нея, нито дори на Тили.

„СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ВИ СЪОБЩАВАМ ЧЕ ТИМЪТИ Е ЛОШО РАНЕН ТОЧКА ПРЕДЛАГАМ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ НЕЗАБАВНО ТОЧКА“

ПОДПИС Л. К.

Бет отново я прочете и въздъхна. Горкият Тимъти. Наистина го съжаляваше. Той я обичаше по свой си начин, а някога и тя бе смятала, че го обича. Докато не бе срещнала Майкъл и не бе открила истинския смисъл на тази дума. Това се надяваше да се случи и с Тимъти, да срещне някоя и да разбере какво означава истинската любов, и да заживее щастливо. Но сега…

Бет отново погледна инициалите, от които се състоеше подписът на телеграмата. Л. К. трябваше да е Черната вдовица. Лила Къран бе единственият човек, който можеше да знае, че в момента Майкъл е тук. А Бет не се бе опитала да скрие, че отива при Майкъл. Съвсем ясно го бе заявила на Тими в бележката, която му остави. Може би това бе грешка. Но нямаше да сгреши, ако се възпротиви на идеята да припне обратно към Англия точно сега. Без значение колко съжалява Тим, Бет бе отдала верността си на друг и сега знаеше какво повелява дългът й. Лила имаше погрешно мнение за нея. Сигурно си мислеше, че Бет просто е решила да си поживее, но смята някой ден да се върне при съпруга си. Е, грешеше. Именно заради Майкъл тя…

Едно малко негърче се втурна през портата на странноприемницата. Гласът му прозвъня в тихата вечер. Бет не разбра думите, но видя отчаянието, изписано по лицето на детето.

— Сеньор Къран, моля ви! Елате бързо, verdad! — Детето се хвърли към Майкъл и го задърпа за ръката. — Бързо, сеньор, моля ви, елате бързо!

— Какво става, Обадия? Какво има?

— Миси Доня, сеньор. Тя замина с тях. Самсон, той се опита да я спре, но той verdad нищо не може да стори. Той тръгна след нея, сеньор, но ми каза да ви доведа. Елате, сеньор. Миси Доня, тя съвсем не е наред напоследък. Тя не разбира…

— Добре, Обадия, успокой се. Идвам.

Бет видя, как той тръгна с момчето. Поколеба се за миг. Накрая реши какво да прави.

 

 

— За всичко е виновна Асунта — измърмори Самсон. — Verdad Асунта беше тази, която правеше лоши неща на Миси Доня.

Самсон ги чакаше на края на града Майкъл и Обадия го бяха настигнали за по-малко от пет минути. Майкъл се изненада, че вижда стария кочияш сам. Ако се нуждаеха от физическа сила, щяха да доведат няколко от младите мъже, които работеха в бордея.

— Verdad не можем да имаме доверие на никого от тях, сеньор. Асунта е наистина силна магьосница. Прави к’вот’ си поиска с всички в къщата. Освен с мене и Обадия. — Самсон бръкна под ризата си и извади тежък златен кръст. — Обадия и аз, ние сме verdad в безопасност. Исус, той ни пази.

Момчето извади кръст и от своята пазва и обърна големите си, ужасени очи към Майкъл. После кимна, за да потвърди всичко, което бе казал Самсон, но не добави нищо. Детето бе изплашено до смърт.

Майкъл все още не разбираше защо са толкова ужасени.

— Къде е сега Миси Доня?

Самсон посочи един черен път, който извиваше от града към гората.

— Във фермата, която се намира нататък по пътя. Знам, че Асунта е завела Миси Доня точно в онази лоша ферма. Всички зли неща Асунта ги прави verdad точно там.

— Какви зли неща? Какво прави Асунта?

Самсон вдигна очи към небето и изстена.

— Много лоши, черни неща.

Майкъл се опита да запази търпение.

— Добре, тогава ме заведи в тази ферма.

Пътят бе тъмен и надвесените дървета скриваха луната. Няколко пъти тримата се препъваха в големи камъни и дълбоки коловози.

— Още колко остава? — попита Майкъл, след като бяха вървели четвърт час.

— Още няколко крачки по тоя път, сеньор. — Самсон посочи напред и прошепна думите в ухото на Майкъл.

Страхът им бе заразителен. Майкъл се взря напред и вдигна ръка, за да ги накара да забавят хода си.

— Тихо. Опитайте се да не вдигате шум.

Видяха кокошките, още преди да забележат къщата. Пътят правеше завой надясно, като заобикаляше малка акациева горичка. Когато излязоха от нея, те се озоваха насред десетки задрямали кокошки. Птиците се разкудкудякаха и се разхвърчаха на няколко стъпки от земята, като пляскаха с криле срещу смутителите на спокойствието им. Самсон изпъшка, а Обадия извика от страх.

— Тихо! — нареди им Майкъл с пресипнал шепот, докато отблъскваше една кокошка, която се бе опитала да го клъвне по ръцете. — Тихо, стойте мирно и не мърдайте.

Те зачакаха. Кокошките протестираха гневно още малко, после се успокоиха.

— Така, елате сега.

Майкъл ги поведе напред, като внимателно избираше пътя си сред птиците.

Бяха направили само няколко крачки, когато Самсон дръпна Майкъл за дрехата.

— Сеньор — прошепна той, — погледнете там. Madre de Jesus, verdad пази ни!

Майкъл погледна напред и видя един мъж. Непознатият гледаше втренчено право пред себе си, като явно, не забелязваше приближаването им. Стоеше неподвижен като някаква статуя.

— Какво, по дяволите… — измърмори Майкъл.

— Това е зомби — простена Самсон. — Verdad е зомби.

Мъжът пред тях бе изключително едър, на ръст горе-долу колкото Майкъл. Главата му бе обръсната и голият му череп лъщеше на лунната светлина. Майкъл чуваше как тракат зъбите на Обадия, даже усещаше как момчето трепери.

— Зомби, сеньор — повтори Самсон, а думите му бяха тихи, почти приглушени от огромен ужас. — Мъртъв човек, дето Асунта verdad го е върнала към живот. Зомби.

— Не ставай глупак, той е истински, а не призрак. Нека видим дали смята да се бие. — Майкъл пристъпи напред, после спря.

В нощта се разнесе странен звук, ниския тътен на някакви туземски барабани. Звукът и ритъмът не приличаха на нищо, което Майкъл някога бе чувал, и смразяваха кръвта му.

Зомбито започна да се поклаща, като огромните му рамене помръдваха в такт с барабаните. Имаше нещо хипнотично в движенията му. Майкъл не можеше да откъсне очи от него. Самсон пръв наруши магията.

— Миси Доня — прошепна той. — Барабаните вещаят нещо verdad лошо за Миси Доня.

Майкъл се насили да направи още няколко крачки, като наблюдаваше дали зомбито на Самсон смята да ги пресрещне. Явно не смяташе. Каквото и да правеше там това странно същество, то очевидно не беше на стража. Те минаха точно покрай него, а той сякаш въобще не разбра, че са там. Тътенът на барабаните все още се носеше из въздуха. Кожата на Майкъл бе настръхнала и той усещаше как косата му се изправя.

— Madre de Jesus — непрекъснато повтаряше Обадия. — Madre de Jesus!

Малките му ръце стискаха кръста, окачен на врата му.

Майкъл се сети за старата легенда, че разни вампири могат да бъдат убити само със сребърна кама. Точно сега той нямаше нищо против да има сребърна кама или поне един златен кръст и за себе си. Барабаните започнаха да бият по-бързо и по-силно, вече направо пулсираха в главата му.

Нещо тъмно и голямо се очерта пред тях. Майкъл напрегна поглед. Бяха стигнали до някаква колиба.

— Това ли е фермата?

— Si — прошепна Самсон. — Това е verdad мястото, където Асунта… — Старият човек млъкна и изстена, прекалено ужасен, за да продължи, но все пак тласкан напред от любовта и верността си към своята господарка.

Майкъл разбра, че Нурия сигурно се намира в смъртна опасност, за да могат Самсон и Обадия да превъзмогнат ужаса си и да дойдат на това място. Той се приближи. Колибата нямаше истински прозорци, а само отвори в стените, покрити с полупрозрачна хартия. Зад нея прозираше зловещо червеникаво сияние.

Майкъл се наведе и надзърна вътре. Дъхът му спря. Каквото и да бе очаквал, съвсем не бе подготвен за гледката, която се разкри пред очите му. Не можеше да си представи нищо, което да се сравнява с това.

В единия ъгъл, върху нещо като платформа, седяха трима много стари мъже. Всеки държеше между краката си кожен тъпан и голям бял кокал, който служеше за палка. В средата на стаята, в дупка в пръстения под, гореше огън. На светлината на червения му пламък Майкъл видя, че подът се движи.

Това бе невъзможно, подът не можеше да се движи. Трябваше да има някакво обяснение. Той напрегна поглед, твърдо решен да разбере какво става. Жаби! Подът бе покрит с жаби! Сигурно имаше хиляди, всички скачаха и щъкаха насам-натам, търсейки изход. Хората в стаята тъпчеха по лигавите твари, като нарочно ги размазваха по пода.

— Какво виждате verdad? — прошепна Самсон. Той стоеше зад Майкъл, прекалено уплашен, за да се опита сам да надникне. — Виждате ли Миси Доня, сеньор? Вътре в това лошо място ли е?

— Не, не я виждам. Те…

Майкъл млъкна, защото не можеше да изрече какво вижда вътре. Хората сега бяха коленичили на пода и търкаха ръцете и лицата си с кръвта на смачканите жаби. Много от тварите бяха все още живи и хората се хвърляха, за да ги уловят, после откъсваха главите им със зъби. След това жадно изстискваха кръвта на жабите в устите си.

— Мили боже! — промълви Майкъл. Щеше всеки момент да повърне, но успя да се овладее само със силата на волята си.

— Миси Доня — простена Самсон. — Трябва verdad да идем да я спасим.

Малкият Обадия стоеше на няколко крачки от Майкъл и стария кочияш, клекнал на земята и обвил с ръце коленете си. Клатеше се напред-назад и плачеше.

Самсон зашепна в ухото на Майкъл, защото тътенът на тъпаните толкова се усили, че бе почти невъзможно да се чуват. Майкъл му направи жест да мълчи, а с другата си ръка засенчи очите си, за да вижда по-добре. Хората в стаята се отдръпнаха и направиха място, след което се появи и Асунта.

Огромната жена бе гола, освен няколкото наниза от синци и пера, увити около туловището й. Грамадните й провиснали гърди стигаха почти до кръста, а около двете й зърна със синя боя бяха изрисувани кръгове. Тя се изправи в средата на стаята, точно до огъня. Един от мъжете грабна една гърчеща се жаба, отхапа главата й и подаде тялото й на Асунта. Тя изкрещя, отметна глава и изстиска вътрешностите на жабата в гърлото си.

Погледът на Майкъл търсеше сред тълпата. Може би сега, когато се бяха разместили, щеше да види Нурия. Не, нямаше никой в стаята, който да прилича на нея, а и не познаваше никоя от жените. Трима от мъжете, обаче, му се сториха познати. Те работеха в бордея. Значи Самсон бе прав за това, че там няма да намерят съюзници.

Изведнъж всичко замря. Тъпаните замлъкнаха и никой вътре не помръдваше. Тишината бе хиляди пъти по-ужасна от звука на тъпаните. Майкъл усети как го обзема още по-голям ужас. Усещаше присъствието на Самсон до рамото си, на Обадия малко по-назад, на зомбито някъде зад тях сред дърветата.

— Аййййа! — писъкът прониза нощта. Той отекна сред мрака и заглъхна.

Майкъл помисли, че идва от вътре, затова погледна по-отблизо, но Самсон го смушка по рамото и безмълвно го накара да погледне назад. Майкъл се обърна. Зомбито се приближаваше към тях, като все още се тресеше и клатеше така, сякаш ритъмът на тъпаните отекваше в тялото му. През няколко секунди той се спираше и отново надаваше пронизващия мозъка писък.

— Аййййа! Аййййа!

Някой рязко отвори вратата и сиянието на огъня превърна тясната пътечка в червен поток от светлина. Зомбито продължи напред.

Майкъл, Самсон и Обадия бяха добре скрити в сянката. Никой от вътре не можеше да ги види, но зомбито можеше. Майкъл застана нащрек и се приготви за очакваната атака, но мъжът мина покрай тях, сякаш още не осъзнаваше, че съществуват.

Зомбито изпищя още веднъж.

— Аййййа!

После тъпаните отново забиха, този път по-бързо и лудешки.

Асунта стоеше край вратата, за да посрещне зомбито. Тя го хвана за ръка и го поведе към центъра на стаята. Останалите пляскаха и стенеха, после се подредиха в кръг около двойката в средата. След това кръгът се разпръсна и най-сетне Майкъл видя Нурия.

Тя лежеше на пода в краката на Асунта, гола и явно в безсъзнание. Майкъл пристъпи към отворената врата, без да е сигурен кога ще настъпи подходящият момент. Той стискаше и отпускаше юмруци, стъпи на пръсти и се опита да не слуша ужасяващата музика на тъпаните, опита се да състави някакъв план.

Щеше да е трудно, може би дори невъзможно. Вътре имаше поне дванадесет мъже. Само зомбито бе едър като него, но въпреки това не би могъл да се пребори с всичките. Значи трябва да разчита на бързината. Да влети като светкавица и да изскочи с Нурия на ръце. Толкова бързо, че никой да не разбере какво става, докато не е вече прекалено късно. И дано бог му помогне да не се подхлъзне на пода, покрит със слуз и мъртви жаби.

Сега? Не, не още. Удобният момент бе преминал. Кръгът се бе образувал отново и клатушкащият се танц продължаваше.

Минаваха дълги мигове, когато не виждаше Нурия, а само върхът на главата на Асунта и огромните рамене на зомбито се издигаха над тълпата. После ритъмът за трети път се промени. Отново танцуващите се разбъркаха и кръгът се разкъса.

Майкъл пристъпи напред, после пак се спря. В сатанинския ритуал бе настъпила нова фаза. Мъжете и жените започнаха да падат на пода. Изглеждаха така, сякаш бяха в някакъв транс. Коленичеха на място, въртяха телата си от кръста нагоре и се втренчваха в огъня. Приличаха на опиянени от нещо. Може би кръвта на жабите…

Майкъл прекъсна мислите си и понечи да тръгне напред, убеден, че сега е най-подходящият момент. Виждаше Нурия, а и до мястото, където лежеше, се бе образувала удобна пътека между телата. Тя все още беше в безсъзнание, все още лежеше на пода пред Асунта. Но сега зомбито стоеше над нея. В ръката си държеше нож, готов всеки миг да го забие.

— Не! Какво правиш, луд ли си? Спри!

Това бе гласът на Бет. Викът й, изпълнен с тревога и гняв, прониза нощта на чист английски!

Майкъл се поколеба за миг, замръзнал на място от изумление. Повечето от хората вътре се държаха така, сякаш нищо не са чули. От отворените уста на някои капеше слюнка, други бяха припаднали. Но Асунта бе чула яростния вик.

— Хвани тая жена! — извика тя на зомбито. — Веднага иди и направи каквото ти казвам!

Зомбито пусна ножа и се обърна. Движеше се като тромав великан — сковано, тежко, но идваше неумолимо към Бет, застанала на вратата.

Майкъл се втурна към нея и я изблъска от пътя на връхлитащия гигант.

— Бягай! — извика той. — Бягай от тук!

— Аййййа! — Този път гласът на Асунта нададе зловещия писък. — Аййййа! Той оскверни ритуала! Хвани го! Хвани го! Убий ирландеца!

Няколко от телата на пода се сгърчиха, сякаш искаха да изпълнят заповедите на жрицата, но бе прекалено късно. От каквото и да бяха опиянени, те бяха вече прекалено далеч, за да бъдат върнати от нейната или от собствената си воля.

Старците с тъпаните отново подхванаха ритъма. Асунта стоеше на мястото си, като все още крещеше от ярост и даваше заповеди. Зомбито се приближаваше и сега се намираше точно между Майкъл и Нурия.

Майкъл се хвърли срещу създанието и му нанесе страхотен удар по брадата. Зомбито сякаш не почувства нищо. Сега двамата мъже се намираха само на няколко сантиметра един от друг, но зомбито не го удари. Вместо това, той сграбчи с огромните си ръце гърлото на Майкъл и започна да стиска.

С ъгълчето на очите си Майкъл видя, как Самсон и Обадия се втурнаха към него. Момчето се подхлъзна на слузестия под, но старецът го издърпа на крака и продължиха напред. Асунта непрекъснато крещеше. Бе взела ножа, който зомбито бе изпуснал, и сега замахна с него към Самсон, но не успя да го отклони от пътя му. Старият кочияш хвана господарката си за раменете, а детето хвана краката й. Двамата я повлякоха към изхода на стаята.

Майкъл не можеше да им помогне. Бореше се за живота си. Не можеше да диша. Пред очите му започна да се спуска черен воал. Продължаваше да се съпротивлява, напрегна всичките си сили, за да разтвори ръцете на зомбито, но пръстите около врата му стискаха все по-силно.

Секунди по-късно, когато коленете му вече започваха да поддават и той разбра, че това е краят, Майкъл усети присъствието на трети човек. Който и да бе това, той се промъкна между неговите крака и тези на зомбито. После нещо накара зомбито да потрепери, да отпусне за част от секундата смъртоносната си хватка. Майкъл знаеше, че това е единственият му шанс да избере между живота и смъртта. Той напрегна с всички сили рамене назад и за последен път дръпна ръцете на грамадното същество. Пръстите му се отпуснаха и той бе свободен.

— Майкъл! Насам! Бързо!

Все още погледът му бе прекалено замъглен, за да открие вратата, но чуваше гласът на Бет и чувстваше как ръката й го дърпа в посоката, в която трябва да бягат. Той я последва тичешком, макар да знаеше, че няма нито сили, нито дъх, за да побегне. Миг по-късно бяха навън в нощта и отново можеше да вижда, а ужасната болка, която изгаряше дробовете му, вече поутихваше.

— Самсон!

— Тук съм, сеньор. Миси Доня verdad е при мен.

— Браво! Ранен ли си? Обадия добре ли е?

— Ще се оправя, сеньор. Само малко съм порязан. Обадия, той също ще се оправи.

— Къде е Миси Доня?

— Тук — повтори Самсон.

Къран вече можеше да ги види. Тримата се криеха сред кокошките, под едно дърво на двадесетина метра от къщата на ужасите. Майкъл се обърна и я погледна. Тъпаните още биеха и Асунта стоеше на вратата заедно със зомбито. Вече тръгваха по пътеката.

— Хайде! Трябва да се махнем от тук. — Майкъл погледна Бет. Косата й бе разрошена и се спускаше по раменете й. Роклята й бе скъсана и мръсна, но самата тя изглеждаше напълно невредима. Как, за бога, се бе озовала тук? Какво общо имаше тя с тези хора? Не сега. Нямаше време. — Можеш ли да се справиш сама? — задъхано попита той.

Тя кимна.

— Да. Да, мога. Не се тревожи за мен.

Майкъл реши да не пилее повече от ценния си дъх за думи. Вдигна безчувственото тяло на Нурия и четиримата побягнаха по черния път, който водеше към Сан Хуан. След малко разбраха, че могат и да вървят, защото чуваха пукането на клоните под тежките стъпки на зомбито все по-далеч зад гърба си.

— Той verdad няма да влезе в града, сеньор — увери го Самсон. — Зомбитата, те никога не идват в града.

— Надявам се и той да знае това. — Майкъл все още дишаше трудно. — Няма значение, той явно не може да се движи бързо. Можем да намалим темпото.

Бет подтичваше до Обадия и го държеше за ръка. Погледна Майкъл и се усмихна. В отговор и той й се ухили. Продължиха нататък.

Намираха се на половината път до града Нурия все още бе в ръцете на Майкъл, покрита с палтото му, и сега започна да стене тихо, връщайки се в съзнание. Точно тогава Майкъл разбра, че в мига, когато и двете жени се намираха в смъртна опасност, той бе скочил да спаси Бет.

 

 

Майкъл не искаше да остави Нурия в собствената й къща, но Самсон настояваше, че така е най-добре.

— Verdad Асунта и хората й няма да посмеят да се върнат, сеньор. Сега, когато видяхме verdad какви ги вършат, много ще ги е страх. Сега на „Кахе Крус“ ще е съвсем безопасно за Миси Доня.

Въпреки това Майкъл огледа малката къща, преди да ги пусне да влязат вътре, а после заключи и залости вратата към прохода, който водеше към бордея.

— Дамите на доня Нурия и техните гости могат и сами да се грижат за себе си, поне тази вечер.

— Това е verdad добре идея, сеньор — съгласи се Самсон, като се ухили така, че се видяха златните му зъби.

— Все още не ми се ще да ви оставям. — Майкъл погледна към Нурия. Тя лежеше на дивана, където я бе оставил още щом пристигнаха. Очите й бяха отворени и тя го гледаше. — Нурия, как си? Чуваш ли ме?

— Si — промълви тя. После затвори очи и той разбра, че е заспала. Каквото и да й бяха дали, ефектът му бе толкова силен, че все още я държеше във властта си.

— Тя сега verdad ще се оправи, сеньор — уверяваше го Самсон. — Сам ще се грижа за Миси Доня.

— Да, сигурен съм, че е така. Ти се държа чудесно. Но все пак ми се ще да можехме някак да ви пазим…

Лицето на Самсон цъфна в още по-широка усмивка.

— Ще повикам пазачи, сеньор. Лесно ще се намерят пазачи за Миси Доня. И то мъже, дето verdad не дават на Асунта да им омагьосва ума. — Той се обърна и извика: — Обадия! Къде си бе, момче?

Момчето дотича. Носеше нещо и в стаята го показа на другите. Това бе парче плат, тъмносиньо с бели геометрични фигури. Явно го бе взел от гардероба на Нурия.

Бет стоеше сама в един тъмен ъгъл на стаята. Обадия й подаде плата.

— Ето, Миси Estranjera, вземете го verdad.

Бет пристъпи напред, разбрала ако не думите, поне жеста. Тя бе малко по-висока от момчето и то съвсем лесно се пресегна, за да увие парчето плат около главата и раменете й. Бет се усмихна и грациозно прибра диплите към себе си. Така разрошената й коса и скъсаната и изцапана рокля бяха отлично прикрити под фината тъкан.

— Благодаря ти, Обадия. Това бе много мило от твоя страна. Майкъл, моля те, преведи му какво казах.

Когато Майкъл преведе думите й, Обадия се ухили до ушите. Бет спонтанно се наведе и го целуна по бузата. Той сложи ръката си върху мястото и продължи да се усмихва.

— Хайде, стига си се правил на великия любовник. Иди да повикаш приятелите на Миси Доня от „Кахе Торина“ — каза му Самсон. После се обърна към Къран. — Много мъже в Сан Хуан са добри приятели на Миси Доня. Тя verdad им е помагала преди. Асунта не може да им бърка в главите. Сега ще дойдат и ще ни пазят, докато всичко се оправи.

— Добре, Самсон, добре, че се сети.

Двадесет минути по-късно мъжете пристигнаха. Бяха трима яки младежи — един негър и двама метиси.

— Вече можем да си вървим — каза Майкъл на Бет. — Извинявай, че трябваше да чакаш толкова дълго.

Тя излезе първа от къщата, като придържаше импровизираната си мантия, сякаш бе хермелинова наметка.

Беше единадесет и няколко минути. Сигурно всички пуерториканци бяха наизлезли от домовете си, пиеха безкрайните си чаши чай и ром в малките кафенета, увлечени в разговори за онези norteamericanos.

Майкъл поведе Бет към странноприемницата по разни задни улички и странични проходи, за да избягнат „Кахе форталеса“ и тълпите, които неминуемо се разхождаха по нея. Никой от двамата не проговаряше.

Странноприемницата имаше един заден вход, откъм кухнята. Бригс го бе показал на Майкъл и при някои случаи той се бе оказвал доста полезен. Смяташе да преведе Бет от там и да избегне погледите на другите във фоайето. Това значеше, че трябва първо да прекосят едно тясно място в двора, обрасло с бурени и храсталаци. В един миг някакви надвиснали сенки върнаха ужасите от тази нощ. Той чу как Бет си пое рязко дъх и усети, че също като него тя си припомни страшните събития.

Майкъл я хвана за ръката и я изведе от мрака в осветеното от луната пространство. Нощта бе тиха и топла, въздухът, наситен с аромати, галеше кожата. Бялата стена на хана изглеждаше някак истинска и безопасна. Майкъл се приближи към нея, после спря. Бет чакаше, решена да не проговори, докато той не го направи пръв.

— За бога — прошепна той пресипнало, — кажи ми, как се озова там? Не мога да повярвам, че имаш нещо общо с онези хора. Просто не мога да повярвам.

Бет се стегна, очите й хвърляха искри, но каза съвсем спокойно:

— Това ли си помисли? Че съм била там, още преди ти да дойдеш? Че имам нещо общо с тези… с тези отвратителни неща?

— Не. Това е единственото обяснение, но не мога да повярвам в него. За нищо на света няма да повярвам.

Част от напрежението й я напусна.

— Обяснението е много по-просто. Наблюдавах те от прозореца на стаята си, когато Обадия дойде. После те проследих.

— Проследила си ме! Господи! Какво те е прихванало, че си направила такова нещо? Как можа да рискуваш толкова? Бет, осъзнаваш ли, че…

— А ти осъзнаваш ли, че ако не бях там, Нурия можеше да е мъртва? Както и ти. Аз ти осигурих онова мъничко отвличане на вниманието, от което се нуждаеше. Дадох ти онези няколко допълнителни секунди, който обърнаха хода на събитията.

Майкъл гледаше така, сякаш никога не я бе виждал, опитвайки се да схване всичко това. В главата му напираха толкова много въпроси, че не знаеше с кое да започне.

— Защо си ме проследила? Друг път…

— Никога. Никога не съм те следила, през целия си живот. А и се съмнявам, че някога пак ще го направя. Но тази вечер… Не мога да го обясня. Нещо ми каза, че трябва да тръгна след теб, че ако не го сторя, ще съжалявам до края на живота си. Трябваше, Майкъл. Просто трябваше да го направя.

Той кимна, като сложи ръка на бузата й.

— Ти направи най-храброто нещо, което някога съм виждал. Беше прелестна — призна й той. — Като ангел на отмъщението.

Тя сведе поглед.

— Не знам какво ме прихвана.

— Нито пък аз. Само още нещо, когато онова същество ме бе хванало за гърлото, ти беше тази, която го накара да отпусне захвата си, нали?

Тя кимна.

— Кажи, как го направи?

Бет ужасно се изчерви.

— Не мога.

— Можеш. Искам да знам. Моля те. — Смехът напираше у него, това бе някакъв истеричен подтик да се разсмее с цяло гърло. Майкъл знаеше, че това е всъщност реакцията организма му, причинена от изживяния страх и от опасността, затова се насили да го овладее. — Кажи ми — повтори той.

— Ухапах го.

— Къде?

Тя се поколеба и погледна настрани.

— Между краката — прошепна тя. — Много силно.

Майкъл остави смехът му да избухне, а само след миг и Бет се смееше заедно с него.

 

 

Лондон, полунощ

Телефонът в кабинета на Норман иззвъня. Той моментално вдигна слушалката.

— Да?

— Мендоса?

— Да, сър. Чаках да ми се обадите.

— Извинете, че звъня толкова късно — рече Рансъм. — Но нали вие искахте да ви се обадя веднага, щом приключи срещата ми с лорд канцлера.

— Да, разбира се. Благодаря, че си правите труда. — Давай, казвай какво стана, мислеше си той, стига празни приказки.

— Вижте, Норман… Там ли сте още?

За пръв път Рансъм се обръщаше към него по име. Това бе лош знак. Норман започна да се поти, почти се задушаваше от напрежение.

— Да, сър, слушам ви.

— Добре, добре. Още не мога да свикна с тия проклети уреди. Предпочитам да виждам лицето на човека, с когото говоря.

— Разбира се, сър. Съгласен съм, че така е по-добре. Но все пак телефонът е голямо удобство. За канцлера, какво…

— Да. Разговарях с него повече от час. Тръгнах си преди няколко минути. Говорихме много на широко, наистина, много подробно.

— В такъв случай, да разбирам ли, че той е наясно със същината на проблема? Че това е само временно…

— Не е достатъчно — прекъсна го Рансъм.

— Какво не е достатъчно, сър?

— Да го наричате просто проблем и просто временен. Канцлерът е напълно наясно с положението. Че вие сте в криза, Норман. И мога да кажа дори това, криза, която сами сте създали. Решенията…

— Сър, ако дадете на Мендоса деветдесет дни, няма да има никаква криза, уверявам ви. — Норман знаеше, че вече всичко е безполезно. Усещаше го с цялото си тяло. Стомахът му се бунтуваше и в устата му имаше вкус на жлъчка.

— Трябва да извървим същия път, както и при кризата с Баринг. Не можем да пренебрегнем прецедента, Норман. Ако го направим, после никой няма да знае какво да очаква. И докъде ще се стигнем така?

— В такъв случай, да разбирам ли, че канцлерът е отказал помощта на правителството? — Давай да си разкрием картите и да свършваме. Нямаше смисъл да опипва в тъмното.

Рансъм се колебаеше.

— Да — рече най-сетне той. — Трябва да разберете, че макар да ви съчувства, канцлерът наистина няма възможност да ви помогне. За целта ще е необходимо специално постановление от парламента. А това би означавало дебати. Което може да влоши положението, да предизвика точно онази паника, която се стремим да избегнем. Норман, още ли сте там?

— Да, тук съм. Значи, това е всичко? Последната дума?

— Това е. Никаква правителствена помощ. Ситито само трябва да си помогне. Ние сме свободна икономика, Норман. В това се крие силата ни. Знаете това не по-зле от мен и от канцлера. В една свободна икономика човек сам трябва да си проправя път през трудностите. За добро или за зло.

— Разбирам. Благодаря ви, сър. Лека нощ.

— Норман, почакайте малко.

— Да, сър?

— Ще се образува синдикален съвет, предполагам. Много хора ще съберат средства, за да спасят Мендоса. Точно така стана и с Баринг. Искам да знаете, че лично аз много ви съчувствам. Смятам веднага да се обадя на Джонатан. Ще му кажа да ме запише с участие от сто хиляди. Лично мен, нали разбирате. Но това няма нищо общо с Банк ъв Инглънд.

— Благодаря ви, сър, много щедро от ваша страна.

— О, няма нищо. Това е най-малкото, което мога да направя. Лека нощ Норман.

— Лека нощ, сър.

Норман остави слушалката и се загледа в телефона. Стоеше напълно неподвижен и се опитваше да осмисли фактите, да открие някакви добри страни в случилото се. Нещата вече излизаха от контрола му, развиваха се толкова бързо, че вече не можеше да сглоби отделните парченца в едно цяло. В тая каша имаше и тъмни страни, за които само той знаеше. Лила Къран и синът й, от една страна, лорд Шарик от друга.

— Шарик — рече той на глас. — Шарик.

Срещата им онзи ден бе протекла по-гладко, отколкото бе очаквал. Щом като ирландецът разбра, че Норман знае за връзката му с финийците, той не губи повече време, за да отрича фактите.

— В такъв случай, какво искате? — бе попитал Шарик.

— Заем.

Негова светлост бе повдигнал вежди.

— Това изнудване ли е?

— Съвсем не. Нищо подобно. Просто си искам парите, които ми струваше статията ви в Таймс. Вие съвсем умишлено направихте така, че публикацията да излезе в деня, в който пускаме акциите на пазара, нали?

— И така може да се каже. Но може да го приемете и като чисто съвпадение. Животът е пълен с подобни съвпадения, нали?

— Това не бе съвпадение. Каквото и да сте планирали вие и Лила Къран, какъвто и да е заговорът, в който сте въвлекли сина ми Тимъти, искам да знаете… — Норман спря насред изречението, знаейки, че оставя да говорят чувствата, а не мозъкът му. Сега не бе важно какво иска той, нито пък онова, което те си мислеха, че ще постигнат. — Един безлихвен заем. Който да бъде изплатен наведнъж след три години.

— Много щедри условия — тихо отвърна Шарик. — Дълбоко се съмнявам, че бихте ги предложили, ако местата ни бяха разменени, ако банката беше кредиторът.

— Не, не бих. Но нещата в момента съвсем не стоят така.

— Добре. Колко?

— Половин милион.

Предварително бе обмислил сумата, бе преценил, че толкова може да очаква в замяна за дискретността си, а и вероятно такава сума можеше да намери в брой самият Шарик, и то веднага, щом Норман поиска. Изненадан бе от бързината, с която ирландецът се съгласи на условията му, но бе и прекалено доволен от себе си, за да се тревожи, че е можел да поиска и повече. И след това Хамърсмит се престара в усилията си и направи глупостта да замеси проклетото правителство, и ето, че половин милион въобще не бе достатъчен при сегашните условия.

— Шарик — повтори Норман. Може би въпреки всичко лорд Гленкрий притежава някакъв ключ към разрешаването на този проблем. Или пък Лила Къран. Господи, как мразеше тази жена. Но имаше нещо, което тя иска, а той може да й даде. Значи можеше и да сключат някаква сделчица. Ако това проработи и ако Черната вдовица наистина има толкова много пари, колкото разправят, това можеше да се окаже правилният отговор на въпроса.

А трябваше да има отговор, защото онова, което предлагаха Рансъм и канцлерът, не бе никакво решение на проблема. На Норман му бяха пределно ясни подробностите на прецедента, който Рансъм толкова обичаше да цитира. Знаеше какво се случи с Баринг и тази мисъл смразяваше кръвта му.

 

 

На няколко мили от там, на „Бейсуотър“, Джонатан Хамърсмит също бе удостоен със среднощно обаждане от страна на кръстника на жена си. Въобще не бе изненадан от това, че канцлерът е отказал правителствен заем. Бе подготвен за такъв изход още от срещата между Рансъм и Мендоса предната вечер. Тая история с евреите съвсем не бе допаднала на главния управител на Банк ъв Инглънд. Норман Мендоса също не му харесваше. Бе прекалено напорист, прекалено агресивен. Точно каквито бяха всички евреи или поне както хората разправяха за тях. Така че, може би… О, по дяволите. Религията и расата нямаха нищо общо с това. А може и да имаха, поне собствената му религия. Той бе англичанин и християнин и знаеше какво повелява дългът му.

Хамърсмит отвори едно чекмедже в бюрото си, извади лист хартия и започна да съчинява телеграмата, която трябваше да изпрати в Пуерто Рико. Преди всичко, той имаше дълг към своя клиент, а клиентът му имаше право да знае какъв е най-вероятният отговор на искането му за изплащане от Мендоса.