Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (25)

Пролог

Англия, 1932

Няколко минути след два часа, на седми април, над една градина в графство Съсекс слънчев лъч проби сивите дъждовни облаци и светлината заблещука върху мократа пръст. Лейди Суонинг вдигна прекрасното си лице, за да почувства приятната му топлина. В този момент тя чу песента на първата кукувица за тази пролет.

Характерният вик на птицата отекна в тишината на градината. Бе разпети петък и повечето слуги в голямата къща бяха освободени от задълженията си за следобеда. Лейди Суонинг и птицата можеха съвсем сами да се наслаждават на обширните морави и лехите с нежни пролетни цветя.

Тя се замисли за кукувицата. Щеше да открие някое гнездо и да снесе в него едно от яйцата си. Когато се излюпи малкото кукувиче, то ще унищожи всички останали птиченца, законните наследници на гнездото, или като ги изкълве до смърт, или като ги изхвърли на земята. Родителите им ще осиновят по неволя чуждото дете, без да разберат измамата, и ще го отгледат като свое. Лейди Суонинг смяташе, че кукувицата е удивително умно същество.

Слънчевата светлина отстъпи пред нова армия тежки дъждовни облаци, които неумолимо напредваха към тревистите хълмове на Съсекс. Лейди Суонинг погледна изящния си златен часовник. Два и половина, време е. Хвърли последен поглед към градината и се запъти към голямата каменна къща, построена преди векове.

Беше й мъчно, че трябва да напусне всичко това. Толкова харесваше живота си, откак се бе омъжила: обожаваше вълнението, което й доставяха конните надбягвания, официалните вечери и баловете, ролята й на красивата млада съпруга на Емъри Престън-Уайдд, тринадесетия виконт Суонинг, харесвана и почитана от всички.

Но съжалението не промени решението й.

Както очакваше, всички слуги бяха отишли на църква и къщата бе притихнала. Всички очакваха, че лейди Суонинг и съпругът й също ще присъстват на литургията. Емъри трябваше да изнесе една лекция, от поколения наред такъв бе обичаят. Но тази година всичко щеше да е различно, по причини, за които знаеше само лейди Суонинг.

В оръжейната тя бързо откри онова, което й трябваше — един Маузер, който Емъри бе взел от някакъв германски офицер през Световната война. Както всички останали оръжия на съпруга й, и този пистолет бе грижливо почистен и смазан. За да се превърне в смъртоносно оръжие, трябваше само да бъде зареден с патроните, заключени в едно чекмедже на големия тъмнокафяв скрин от шестнадесети век, от епохата на крал Джеймс. Предната вечер, докато Емъри спеше, тя бе взела ключето. Ето колко просто и лесно бе всичко.

Вече зареден, малкият пистолет лесно влезе в джоба на спортния й костюм. Лейди Суонинг се върна в дългия коридор, а мекият ориенталски килим приглушаваше шума от стъпките й. Миг по-късно тя застана пред вратата на кабинета и отново погледна часовника си. Беше два и четиридесет и пет.

— Ще бъда в кабинета си — бе казал мъжът й, докато обядваха. — Ела там и после заедно ще идем на църква. Да речем, в три без петнадесет, става ли? — Той бе вдигнал поглед от порцията сьомга пред себе си. — Опитай се поне веднъж да си точна, скъпа.

Ето, че бе абсолютно точна. Лейди Суонинг се усмихна, после влезе. Емъри стоеше с гръб към нея, загледан през френския прозорец, който водеше към розовата градина. Бе едър мъж. Масивната му фигура пречеше на сивата дневна светлина да проникне в стаята.

— Проклетият дъжд пак заваля — рече той, без да се обърне.

— Да. — Тя извади пистолета от джоба си и дръпна предпазителя. Почти не се чу звук.

— Е, какво да се прави, трябва да идем.

— Не — тихо отвърна тя. — Не мисля така. Не и днес.

— Не ставай смешна. Няма начин да не… — Той се обърна с раздразнено изражение. Тогава видя пистолета. — Какво ще правиш с това?

Тя не отговори. Стори й се неуместно, тъй като намеренията й бяха очевидни.

Готвачката, камериерката, шофьорът и секретарят, отговорен за светските задължения на нейна светлост, бяха единствените слуги в къщата този следобед. В три часа и пет минути готвачката и камериерката чуха два изстрела и изтичаха в кабинета. Там откриха лорд Суонинг, проснат по очи в локва кръв. Първо си помислиха, че е паднал и се е ударил лошо. Готвачката побърза да обърне виконта. Точно тогава видя втренчения му поглед и зейналата рана на гърдите му, и започна да пищи.

Шофьорът и секретарят пристигнаха след няколко секунди, тъй като бяха чули писъците, но по-късно и двамата отричаха да са чули изстрелите.

Никъде не успяха да открият лейди Суонинг. Полицията дълго и старателно я издирва, докато няколко месеца по-късно избухна войната и вниманието им се насочи другаде. Дамата бе изчезнала сякаш вдън земя.

 

 

Филдинг, Масачузетс, 1955-63

Повечето жители на градчето Филдинг съжаляваха малката Лили Крамър, която живееше в голямата къща на „Уудс роуд“ и имаше само един родител. Това бе майката на детето, Айрин Петуърт Крамър, и именно заради нея хората в града се притесняваха и съжаляваха Лили. Айрин бе една от тях, бе родена и отгледана във Филдинг, но винаги ги бе карала да се съмняват в нея. Още преди години бе напуснала дома си и щяха да са я забравили напълно, но не се бе върнала през ’51-ва като вдовица с невръстна дъщеричка. Оттогава насам леко отрицателното мнение за нея се бе засилило осезаемо.

Първо на първо, Айрин не позволяваше на Лили да я нарича „мамо“. Момиченцето винаги трябваше да се обръща към нея с „майко“. Второ, според Роуз Кармайкъл, която ходеше да чисти в къщата на Крамър, детето бе принудено да се отнася необикновено внимателно към играчките си.

— „Скъпи са, Лили“, ей тъй винаги казва Айрин — докладва Роуз. Всеки път щом Роуз свършеше работата си в къщата на „Уудс роуд“, тя отиваше в бакалията на главната улица на Филдинг, за да поклюкарства.

— Не знам какво ще стане с Лили — каза тя при едно от посещенията си там. — Хич не е хубаво да я възпитават така.

Другите жени кимаха с глави и мърмореха неодобрително.

— Както и да й викаш, дали Айрин Петуърт или Айрин Крамър — рече една от жените, — няма никаква разлика. Бракът въобще не я е променил. Пък сега тя си придава важност само защото живее в голямата къща.

— Нищо ново — добави друга. — Айрин винаги се е правила на много важна. Порасна студена като лед и още си е такава. И сега ще вледени до смърт момиченцето.

Но това, което не знаеха, беше, че момиченцето си бе намерило какво да обича. Дълго преди да разбира какво прави къщата им толкова красива и уникална, Лили й отдаде цялата си привързаност и доверие. В съзнанието й къщата заместваше бащата, когото някога не бе познавала.

— Той умря, когато ти се роди — обясняваше Айрин всеки път, щом Лили я попита. — Тогава се върнахме у дома.

Когато бе на пет години и жените в бакалията все приказваха за нея, Лили вече си бе направила два извода от думите на Айрин. Смъртта на баща й бе някак свързана с раждането й, сякаш донякъде вината за това бе нейна. Вторият извод бе, че домът е мястото, където хората не умират и си в пълна безопасност.

— Когато си била малка, ти си живеела тук, нали? — разпитваше тя майка си.

— Да, живеех във Филдинг. Както всички от рода Петуърт.

Лили разбра, че Айрин се е казвала Петуърт, преди да се венчае за мъжа, който е умрял. Но това, което още не разбираше, бе, че по онова време Петуърт не са живеели в голямата къща на Уудс роуд.

Разбра го чак на следващата година, когато стана на шест години и влезе в първи клас на училището „Ейбрахам Линкълн“. Освен това тогава тя свикна да чува как госпожица Уайт я нарича Лилиан — никой друг не бе използвал пълното й име. Просто Лили трябваше да приеме някои истини, свързани с порастването на човека.

Айрин не знаеше какво е станало, докато не реши през един дъждовен ноемврийски следобед да прибере дъщеря си след училище. Лили трепереше и се опитваше да не се разплаче, когато избяга от игрището. Веднага щом се качи в стария „Шевролет“, Лили изрече горчивите думи:

— Вярно ли е, че нашата къща всъщност не е наша?

— Лили, какви са тези глупости, разбира се, че е наша.

— Госпожица Уайт каза, че е чужда. Че е на някакви хора, дето се казвали Кент.

Айрин се намръщи и не отговори. Момиченцето заразказва припряно историята:

— Госпожица Уайт ни прочете надписа в коридора срещу кабинета на директора. Там пише, че някакъв човек, на име Самюъл Кент дал парите за построяването на училището и го нарекли „Ейбрахам Линкълн“.

Айрин кимна.

— Знам това, Лили. Когато бях малка, и аз учех в това училище. Нали ти разказах за това.

Но сега Лили плачеше неутешимо.

— Да, но госпожица Уайт каза, че господин Кент построил и нашата къща. И всички, които са живели някога там, се казвали Кент. Тя каза, че това е къщата на Кент.

Айрин си пое дълбоко дъх.

— Стига си плакала, Лили. Семейство Кент са притежавали нашата къща и тогава тя се е казвала къщата на Кент. Но сега тя не е тяхна, сега е наша.

Въпреки простичкото обяснение, болката, причинена от думите на учителката, не премина. Лили се чувстваше застрашена в дъното на душата си. Чувствата, които Айрин не й позволяваше да показва открито, бяха отдадени изцяло на голямата къща с покрив от каменни плочи, с дъбови подове и дървена веранда, засенчена от увиващи се глицинии. Въпреки че нямаше баща, Лили се чувстваше в безопасност благодарение на квадратните стаи, двете големи камини и трапезарията, пълна с блестящи цветни стъклени предмети. А сега госпожица Уайт бе разрушила сигурността на убежището на Лили, бе го направила по-уязвимо. Сега трябваше да се вкопчи в къщата с всички сили, иначе онези Кент можеше да се върнат и да си вземат обратно къщата.

Във Филдинг имаше много хора на име Кент. Когато стана на седем години, Лили вече можеше да чете табелките с надписи: АПТЕКАТА НА КЕНТ и ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ КЕНТ. Поуспокояваше я мисълта, че нито едно от тези места не бе по-голямо от УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН ПЕТУЪРТ.

— Във Филдинг има много хора на име Петуърт, нали? — загрижено питаше тя майка си.

— Да — съгласяваше се Айрин, но вниманието й бе изцяло заето с онова, кого шиеше в момента. — Защо?

— Чудех се, дали има повече хора Петуърт, или повече хора Кент.

— За какви неща мислиш, Лили! Нямам никаква представа. Но във всеки случай, имаш наистина много братовчеди Петуърт.

Единствено по Коледа Лили виждаше всички тези далечни роднини. Всяка година през ваканцията Айрин я водеше в една къща на другия край на града, където живееха много хора на име Петуърт. Те си подаряваха един на друг подаръци и ядяха много, и се държаха страшно приятелски, но никой от тях не идваше в къщата на Уудс роуд. Едва когато Лили стана на девет години и бе вече в четвърти клас, тя научи нещо за тяхното минало.

Учителката страшно много се интересуваше от местната история. Тя им разказа за четиринадесетте преселници, които дошли от Англия през 1650 г. и избрали едно място на четиринадесет мили южно от Бостън, а после го нарекли Филдинг.

— През 1652 г. във Филдинг дошъл един човек на име Джосая Кент. Той преградил с бент част от река Уилок и построил там една воденица. Оттогава има много наследници на рода Кент. — Учителката спря поглед върху Лили. — Разбира се, другото „първо семейство“ били Петуърт. Лили, твоите прадеди са били повечето фермери, докато един от тях на име Том Петуърт, станал воденичар и завзел воденицата на Кент. Това се случило през 1756 г.

Лили слушаше напрегнато. Ето още един случай, когато Петуърт са изместили Кент, както тя и майка й бяха направили на Уудс роуд. Това я утеши малко, но все пак копнееше да научи повече за къщата си. Кой я е построил? Кога? Тя попита майка си, но Айрин отвърна, че не си спомня никакви подробности, а лицето й прие онова изражение, което значеше, че е по-добре да изостави темата. Лили добре познаваше това изражение и обикновено се отказваше, когато то се появи на лицето на майка й. Но винаги продължаваше да мисли за онова, което е събудило любопитството й. И рано или късно отново питаше за него.

Въпросите на Лили за мъртвия й баща, например, винаги караха майка й да се втренчи безизразно в някакъв предмет и да стисне устни. Но когато Лили стана на дванадесет години, тя реши отново да повдигне този въпрос.

Айрин бродираше покривки за столовете в трапезарията. Моделът представляваше розови рози на светлобежов фон. Ставаше ужасно бавно и работата изискваше много усилия, но когато бродираше, Айрин бе уравновесена и спокойна.

— Възстановявам покривките, които са стояли на столовете много отдавна — обясни тя. Сега столовете бяха тапицирани с тъмнокафяво кадифе и Айрин каза, че ще ги смени едва когато избродира покривки за облегалките и седалките на всичките осем стола. Понякога на Лили й се струваше, че това ще отнеме цяла вечност.

Следобедът, когато Лили зададе въпроса си, русата глава на майка й бе наведена над гергефа и тя не погледна нагоре, когато Лили попита:

— Не можеш ли да ми кажеш нещо за баща ми? Знам, че е умрял, когато съм се родила, но искам да знам още нещо.

Айрин продължи да бродира.

— Той бе англичанин. Когато ти се роди и той умря, аз живеех в Англия, а после те доведох у дома.

— Значи съм наполовина англичанка?

— Да, точно така.

— Защо е умрял?

— Никой не знае защо умират хората, Лили. — Айрин винаги настояваше дъщеря й да говори правилно. — Това, което искаш да попиташ, е как е умрял. При автомобилна злополука.

Лешниковите очи на Лили обикновено придобиваха цвета на обкръжаващите я предмети, или на дрехите, с които бе облечена. Но когато се съсредоточеше върху нещо, както сега, те сякаш ставаха по-тъмни, някак по-синьо-зелени.

— Аз бях ли в колата?

— Не точно. Ти още не беше родена. Тогава бях бременна.

Ето нещо ново, и то много по-ясно. Лили бързаше да се възползва от необичайната охота на Айрин да й каже няколко подробности.

— Как беше малкото му име?

— На кого?

— На баща ми, разбира се.

— Не ми говори с този тон, моля те — тихо рече Айрин. Тя никога не викаше, дори когато бе ядосана. — Името му бе Хари Крамър.

— Аз приличам ли на него? Имаш ли негови снимки?

— Не, не приличаш особено на Хари Крамър.

— А на кого тогава? — попита Лили. — Не приличам и на теб.

— Мисля, че мъничко приличаш. Както и да е, има толкова много прадеди, на които да приличаш, поколения наред са се женили отново и отново. Особено в градче като Филдинг.

— Но…

— Ако нямаш нищо против — прекъсна я Айрин, — тази тема не ми е приятна. Наистина не искам да продължаваме да говорим за това.

Край на въпросите. И потвърждение на онова, което Лили вече предполагаше. Майка и не е съжалявала, когато е починал съпругът й. Вероятно ако не бе умрял, са щели да се разведат. Лили се чудеше дали англичаните се развеждат. Същия следобед тя взе колелото си и отиде в библиотеката. Откак бе разбрала на колко много въпроси могат да отговорят книгите, Лили бе започнала да ги изяжда с кориците.

В библиотеката не остана разочарована. Имаше достатъчно информация за Англия.

— Опитай тук, Лили — предложи й госпожица Демел, библиотекарката. — Дикенс ще ти хареса.

Книгата, която й предлагаше, бе „Детска история на Англия“.

Лили поклати глава. Косата й имаше цвят на тъмен махагон, бе абсолютно права, много гъста и винаги блестеше от чистота. Носеше я подстригана късо и с бретон, и когато движеше главата си, тя подскачаше. Айрин винаги казваше: „Ти не си красива, Лили, но косата ти е много хубава“. Лили често бе стигала до отчаяние заради малкото си чипо носле, заради очите си с много смешен цвят, както и заради трапчинката на брадичката си, но се бе научила да харесва косата си.

Сега с несъзнателен жест отметна назад тежкия си бретон и отказа да вземе книгата, която й предлагаше госпожица Демел.

— Харесвам приказките на Дикенс, но искам да науча нещо за съвременна Англия.

— О, така ли? — Госпожица Демел изглежда се изненада. — Защо за Англия?

— Защото баща ми е бил англичанин.

— О, да — съгласи се библиотекарката. — Знаех това, но съм забравила.

Разбира се, че го знаеше. Във Филдинг хората винаги знаеха всичко за съседите си. Но това, което беше важно за Лили, бе, че госпожица Демел не се опита да прикрие любопитството си.

— Я да видим какво можем да намерим — рече тя.

След като приключи с разследването си, Лили заключи, че в Англия повечето неща са съвсем същите като в Америка, а не странни и старомодни като в „Оливър Туист“ или в „Големите надежди“. Значи Айрин е смятала да се разведе с Хари Крамър, ето защо никога не говореше за него. Особено след като бе умрял и всичко бе толкова тъжно и трагично, а и вероятно се е чувствала ужасно заради онова, което е смятала да направи.

 

 

Лили не се бе замисляла много за картината, която висеше над камината в голямата гостна стая, докато не прочете за нея в една книга, „Филдинг през деветнадесети век“, публикувана от Историческото общество през 1921 г. Тя и майка й рядко използваха тази стая. Предпочитаха да седят в дневната, защото креслата и канапетата бяха с много по-мека тапицерия. В гостната въобще не бе удобно. В нея мебелите бяха от резбовано дърво и имаха много твърди възглавници, тапицирани с тъмночервено кадифе. Но според книгата картината бе важна.

Лили отново отиде в библиотеката. „Констабъл, Джон, 1776-1837“, прочете тя в един справочник за известни художници. „Заедно с Търнър, Дж. М. У., най-известният пейзажист на Англия.“ Искаше да узнае повече, но не знаеше къде да търси информация. Госпожица Демел беше болна от грип и не бе на работа, а Лили не познаваше временната й заместничка. Затова реши да изчака.

Същата нощ Лили не можа да заспи. Когато чу как часовникът в антрето удари един след полунощ тя стана и слезе по стълбите в гостната.

Постоя известно време в тъмното, изпълнена с любов към къщата, чувствайки, че някак и тя отвръща на любовта й. Най-сетне тя запали лампата върху една от мраморните маси и веднага дръпна връвта, с която се спускаха тежките завеси, за да не види майка й, ако е случайно будна, отражението на светлината върху алеята пред къщата. После се обърна и погледна картината.

Лили не знаеше нищо за изкуството. Защо смятаха тази картина за нещо особено, за нея си оставаше загадка. Там бе нарисувано поле, копа сено и няколко големи дървета, както и няколко човека. Не я впечатли с красотата си, но успя да я заинтригува с мислите, които й навяваше. Картината на Констабъл бе подарена на Сам и Аманда Кент, първите обитатели на къщата. Това Лили бе научила от книгата на Историческото общество. Когато се нанесоха в къщата, картината си висеше над камината. Тя принадлежеше на къщата… и на нея самата.

Лили понечи да изключи лампичката. Слабата крушка осветяваше само една част от стената, а останалата част от стаята тънеше в мрак. Това я накара за пръв път от години да забележи тапетите. На тях имаше нарисувани венци от мънички тъмни розови пъпки на бежов фон. Още едно от чудесата на къщата бе, че тапетите в гостната бяха оригинални — не сменяни повече от век. „Тъй като стаята се използва рядко“, бе обяснението на Айрин. Наистина бе така, но Лили разбираше, че те сигурно са избелели.

Обърна се още веднъж към картината. Висяла е на мястото си почти от времето, когато са сложили тези тапети. Значи зад нея те сигурно са абсолютно запазени, почти като нови. Лили не можа да устои на изкушението. Трябваше да ги погледне.

Тя придърпа един от червените кадифени столове към камината и се покачи върху него, после отмести мъничко картината, но така не можеше да види онова, което искаше. Светлината идваше откъм гърба й и тялото й правеше сянка. Прехапа устни и се поколеба. Ами ако стане нещо? Ако повреди някак ценната картина от Констабъл? Няма, помисли си тя. Много ще внимава.

Картината бе по-тежка, отколкото очакваше. Лили събра силите си и я повдигна, за да я откачи от куката. После я смъкна и я подпря на облегалката на стола. После слезе и отстъпи на няколко крачки назад, погледна участъка от стената, който се разкри пред очите й, и ахна.

Квадратът неизбелели тапети бе истинско откритие за нея. Розовите пъпки бяха яркочервени, а преплетените им стебла — наситено зелени, фонът бе наситено кремавожълто, а не безличното бежово, което бе гледала през целия си живот. Сам и Аманда са избрали ярки, жизнерадостни тапети. Гостната им стая е била предназначена за тържества и веселби и за щастливи хора.

— Ще намеря начин да ги направя като нови — прошепна тя. — Когато стана богата и прочута, и аз ще давам празненства тук, а тапетите ще са същите като по времето на Сам и Аманда. — Това бе обещание към духовете им.

Лили погледна картината на Констабъл. И сега, когато бе на нивото на очите й, не изглеждаше по-различно, а и не представляваше нещо особено. През затворената врата чу, че часовникът удари два. По-добре да побърза да си легне.

Лили се покатери на стола, хвана здраво позлатената рамка на картината и погледна надолу, за да види къде точно се намира връвта, на която се окачва. Но това, което видя, бе малко листче хартия, прикрепено между рамката и платното на гърба на картината. Без да се поколебае нито за миг, тя се протегна и внимателно издърпа сгънатото листче.

Когато окачи картината на мястото й и слезе от стола, тя занесе находката си до лампата. Много внимателно разгъна многобройните сгъвки и разбра, че държи малък плик. Усещаше, че вътре има нещо, но на предната му страна не бе написано нищо. После обърна плика и видя, че е запечатан, а под капачето му има няколко думи, написани с избеляло мастило. Заради гънките на хартията бе много трудно да се разчетат, но не и невъзможно. „Кордова, Испания. Домът на…“ пишеше „М“ и още нещо, но не успя да разчете последните букви. Мастилото бе размазано, сякаш някой е сгънал плика, още преди да изсъхне добре.

Лили успя да устои на желанието веднага да го отвори. Ако иска да го стори, без да скъса написаното вътре, трябва да използва някакъв инструмент. Пиличката й за нокти щеше да свърши работа. И през ум не й мина, че може да нарушава покоя на духовете, които толкова обича, че може би Сам и Аманда биха имали нещо против.