Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (17)

16.

Събота, 10 юли, 1898

Лондон, десет часа сутринта

Утрото в Риджънтс парк бе прекрасно. Слънцето грееше и навсякъде цъфтяха летни цветя. Подредени в лехи с правилни геометрични форми, те образуваха сложни яркоцветни плетеници по безупречния зелен килим на тревата.

— Обичам невена — каза Лила.

— Аз пък мразя да го виждам подреден по такъв начин. — Шарик посочи с бастуна си със златна дръжка към една леха от оранжеви невени и яркочервени цинии, оградена с ивица сини лобелии. — Природата не принуждава цветята да растат, подредени в правилни форми като тези тук.

— Ти харесваш по-редките неща, Фъргюс. Например орхидеите и пасифлората.

— Харесвам и най-обикновени неща, но когато към тях се отнасят с уважение.

Под един голям кестен имаше свободна пейка. Лила го хвана под ръка и го поведе натам.

— Да седнем ли? Ако трябва да вървя с твоето темпо, по-добре да сме някъде в провинцията и да нося по-нормални обувки. — Тя леко повдигна крака си, за да му покаже острия връх и тънкото токче на лачената си обувка. При това движение украсеният с дантели ръб на роклята й леко се повдигна и за миг се видя глезенът й, обут в копринен чорап.

Шарик почувства как кръвта му кипва. Когато бе с нея, той се чувстваше като младо дърво, което се разлиства през пролетта.

— Бих искал да те видя така. — Гласът му бе леко дрезгав. — В провинцията искам да кажа… в дрехи за разходка. В Гленкрий. Мястото е прелестно, Лила. Толкова е хубаво там.

Тя долови копнежа, скрит зад думите му, и се помъчи да прикрие същите нотки в собствения си глас.

— Сигурна съм, че е така. Може би някой ден.

— Някой ден, но скоро.

Те седнаха, като и двамата се постараха да заглушат чувствата, избликнали в тях, тъй неподходящи за това място и по това време. Лила си повя с ветрилото. Шарик кръстоса болния си крак върху здравия и подпря бастуна край себе си.

— Чудно колко топло грее слънцето, макар че Лондон е толкова далеч на север — рече той.

— Да. — Последва дълга пауза, после тя продължи: — Фъргюс, струва ми се, че избягваме да говорим за най-важното. Какво не е наред?

— Защо трябва нещо да не е наред? Нали всичко върви точно както ти го бе планирала?

— Засега така изглежда. Но имам чувството, че искаш да ми кажеш нещо.

— Да, може би наистина има нещичко, което искам да ти кажа. Франсиско се е огънал. Точно както предрече зълва ти. Преди четиридесет и осем часа е изпратил телеграма до Лондон. Моли да изпратят някой, който да поеме нещата в свои ръце.

— Фъргюс! Защо не ми каза веднага?

— Опитах се да се срещна с теб вчера, но ти ме отпъди с приказките си за разни фризьори и шивачи.

— Но не знаех, че новините са толкова важни. Ти въобще не спомена… — Тя замълча, Фъргюс винаги успяваше да я извади от равновесие, и именно това тя толкова харесваше у него, но и от това се боеше. — Как са реагирали Норман и останалите? Знаеш ли?

— Очевидно Норман е запазил самообладание както винаги. Останалите тичат подплашени насам-натам, кършат ръце и чакат да им каже какво да правят.

Лила тихичко се изкикоти.

— Съжалявам, но не мога да се сдържа, като си помисля за горкия Франсиско, как само е хукнал с подвита опашка при вида на петдесетина жени, които искат да изтеглят от банката му оскъдните си влогове.

— Уплашил се е и заради руснаците, разбира се. Сигурно страшно се е притеснил, че императорската хазна ще оттегли депозита си.

— Да, сигурно от това волята му доста е поомекнала. Но не се и съмнявам, че именно жените са нанесли решаващия удар. Мога да си представя как Хуан Луис би се справил с тях, но не и Франсиско.

— Колко жени казваш, че си насъскала срещу него? Петдесет?

— Това е само предположение. Пратих телеграми на двадесет дами. Поканих ги на празненство на двадесет и шести. Точно това бе уредила Беатрис — каквато и да е датата в съобщението, те трябва да извадят от нея двадесет. Тогава получават точната дата, когато трябва да действат.

— И в този ден те е трябвало да отидат в банката и да изтеглят парите си?

— Да. А всяка от двадесетте трябваше да пошушне на няколко от знатните си приятелки, че Банка Мендоса има сериозни затруднения и че може да загубят парите си.

— Мислиш ли, че някои от дамите са споделили този слух и със съпрузите си? Техните влогове може да са далеч по-големи.

— Разбира се, че са по-големи, и предполагам, че някои от дамите може да са казали нещо. Но ти не познаваш испанците, Фъргюс. Мъжете в Испания никога не биха се втурнали да действат само заради думите на една жена. А ако решат да проверят какво е действителното положение на нещата, сами ще се уверят, че това са просто слухове. Няма никакви доказателства в тяхна подкрепа. Не, съмнявам се, че е имало действителна атака срещу банката в Кордова, всичко е било просто женска паника. Което се е оказало напълно достатъчно Франсиско да си глътне езика от страх.

— Значи си спасила Кордова.

— Естествено. Не ми се ще Майкъл да се сблъска с наистина сериозна криза още в мига, в който поеме управлението на банката.

— Но как ще се справя той? — попита Шарик, сякаш това току-що му бе хрумнало. — Та той няма никакъв опит в банкерството, нали?

— Знае само онова, което успях да му кажа през тези години, както и това, което сам е наблюдавал в банките, с които съм си имала работа. Но това ще е достатъчно. Майкъл е изключително умен. Планът за кафеените плантации бе изцяло негов.

— Да, вероятно наистина е умен. Поне като гледам майка му. — Шарик протегна ръка и я постави върху нейната. — Но той непременно ще се нуждае от помощ скъпа моя.

— Той ще се научи — рече Лила, а в интонацията й се прокрадваха отбранителни нотки. — Майкъл е роден, за да властва в Кордова, съдбата му е такава. Ще видиш, бързо ще се научи. — Не й се искаше да говорят повече за това. — Какво е решил да прави Норман след телеграмата на Франсиско?

— Изпратил е сина си, Чарлз. Снощи, с ферибота за Кале, а от там ще пътува за Испания с частния железопътен вагон на баща си. Сигурно по това време вече наближава Кордова.

Лила вдигна глава и го погледна подозрително.

— Струва ми се, че знаеш доста подробности. Не знаех, че връзките ти със семейство Мендоса са толкова тесни.

— Това можеше да се окаже сериозен проблем, особено след като с Тимъти се случи това нещастие. Знаеш ли за това?

Тя кимна.

— Да, Беатрис успя да ми се обади и да ми разкаже набързо историята. В Уестлейк няма телефон, но тя успяла да се добере до един в съседното село. — Лила замълча за миг. Шарик не каза нищо. — Да не би да очакваш да изразявам лицемерно съжаление за случилото се с Тимъти, Фъргюс?

— Не и ти. Ти много добре умееш да мразиш, Лила Къран. Може би прекалено добре.

— Какво означава това?

— Само това, че понякога забравяш кого точно трябва да мразиш. Ако не можеш да откриеш една цел, ти просто си избираш друга.

— Все още не разбирам накъде биеш?

Тя бе отдръпнала ръката си от неговата. Шарик гледаше дългите й изящни пръсти, свити на скута й, а под черните й ръкавици проблясваха скъпоценните камъни на пръстените й.

— Това, което, искам да ти кажа — рече тихо той, — ако ме извиниш за изтъркания израз, е, че се опитваш да отрежеш клона, на който седиш.

Лила чакаше, сигурна, че ще й даде някакво обяснение, когато сам пожелае. Тя усещаше, силата му, стоманената му решителност, която отдавна бе разбрала, че е не по-малка от собственото й упорство. Фъргюс бе първият мъж, за когото знаеше, че е по-умен от нея.

— Лондонският клон на банката ти е необходим — каза той след малко. — Синът ти се нуждае от него.

Сега тя разбра смисъла на думите му и целта на целия им разговор.

— Нима и ти омекна и започна да ги съжаляваш?

— Ни най-малко. Джейми, Хенри и Норман заслужават онова, което ще ги сполети. Тимъти вече е вън от играта, горкият нещастник. Но остава Чарлз.

— Остава къде?

Шарик си играеше с бастуна си и наблюдаваше отблясъците на слънцето по златната му дръжка.

— Остава като наследник на сегашната управа на Банка Мендоса. Във вените му тече кръвта на законен наследник на Мендоса, потеклото му е точно каквото трябва да бъде. — Той говореше така, сякаш обсъжда някой от арабските коне, които отглеждаше в Гленкрий. — Най-добрият вариант е Чарлз да стане главен управител на едно ново дружество с ограничена отговорност тук, в Лондон. Една нова институция, създадена на същия принцип като тази, която си замислила в Кордова.

Лила скочи на крака, като трепереше от ярост, неспособна повече да поддържа привидното си спокойствие.

— Не! Не, не, не! Няма да позволя това, Фъргюс. Няма да ти позволя да заговорничиш зад гърба ми и сам да измисляш нови правила. Те ще се разорят, всички до един. Нищичко няма да им остане.

— Седни. — Гласът му бе твърд и спокоен. — Седни, Лила. Ще ме изслушаш, защото така трябва. Затова седни.

Тя седна обратно на ръба на пейката, като на тръни, без да се докосва до него.

— Продължавай — рече тя с горчивина в гласа. — Казвай, каквото имаш да казваш, и да свършваме.

— Не можеш да изровиш от гроба един труп, трябва да разбереш това. Врагът ти е мъртъв и не можеш вече да му отмъстиш. Сега ти удряш напосоки, а от това губите и ти, и синът ти. Най-голямата сила на Мендоса се крие в двойствената природа на банката. Поне…

— Кордова е съществувала векове преди някой дори и да си помисли за Лондон — прекъсна го тя.

— Знам. Но това е било преди. Сега банкерството е далеч по-сложно нещо. А това, което прави Мендоса толкова всемогъщи, е фактът, че имат две организации, тясно свързани помежду си. Същото е и при Ротшилд, Франция и Англия. Но никой друг няма клон в Испания, друг — в Латинска Америка, както и един тук, в Лондон. Това е уникално преимущество, а ти си готова да го захвърлиш само защото един мъж те е оскърбил.

— Оскърбил? Така ли наричаш това, което… което ми се случи? Бъди сигурен, тази думичка съвсем не е достатъчно силна, за да го изрази.

Шарик долови болката в гласа й, усети грозотата на спомена, мъката и обидата.

— Знам — рече той по-нежно. — Но каквито и ужаси да си преживяла, те са вече минало. Хуан Луис е мъртъв. Но ти си жива, Майкъл също е жив. Ето това е твоят триумф, скъпа моя Лила, твоето възмездие. Моля те, не го превръщай в победа, спечелена с цената на големи жертви. Това би било най-голямото ти нещастие.

— Свърши ли най-после?

— За момента, да. Това е всичко, което исках да ти кажа сега. Мисля, че е достатъчно.

— Повече от достатъчно, Фъргюс. Достатъчно, за да ми покажеш каква фурнаджийска лопата си бил.

Лила се изправи и се отдалечи.

Шарик не тръгна след нея. Знаеше, че ще е напълно безполезно. Щеше да дойде моментът, когато ще я успокои, ще я убеди в мотивите си, но сега не бе време за това. Той почувства как в сърцето му зейва дълбока, леденостудена празнота, как го бодва болката от една загуба… макар да знаеше, че това е само временна загуба. Но ако се окаже, че не е така? Не искаше да си помисля за тази възможност.

Той стана от пейката и се запъти към дома, като през цялото време си мислеше колко мрази глупавите лехи с цветя, които украсяваха Риджънтс парк. Животът не бе така подреден и предсказуем. Онези, които се преструваха, че е така, бяха просто идиоти, които заблуждават само себе си.

 

 

Норман Мендоса също гледаше цветя. Бе се втренчил в кръглата леха с мушката, които украсяваха малката морава пред прозореца на приемната в дома му. Всъщност, къщата нямаше истинска градина, а само малка квадратна морава, две дървета и няколко храста край задния вход и две по-малки морави от двете страни на главния вход. Въпреки това трябваше да плаща по двадесет лири годишно на един градинар. Въобще струваше му се, че напоследък всички са се побъркали. Нещата все по-малко и по-малко приличаха на това, което са в действителност.

Вчера — на срещата с Хамърсмит — ето кое му се бе сторило най-откаченото нещо досега.

Норман бе пристигнал в „Свети Магнус Мъченик“ по време на литургията. Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето — напяваше свещеникът от амвона край олтара. — Време за раждане, и време за умиране; време за посаждане, и време за изкореняване на посаденото; време за убиване, и време за изцеляване…

Църквата бе голяма и добре осветена от големите висящи месингови полилеи. Норман бе успял да открие гърба на Хамърсмит сред малкото присъстващи и се бе приближил към него по пътечката между пейките.

— Добър ден, Джонатан.

— Добър ден, Норман. По-добре да изчакаме литургията да свърши.

Норман бе кимнал. Свещеникът стигна до края на този прочут откъс от Еклесиаст: … Време да обичаш и време да мразиш; време за война, и време за мир.^[1] Това казва нашият Бог Отец, амин.

Норман се бе присъединил към общото „амин“. Стори му се, че Хамърсмит го произнесе малко по-силно и отчетливо, отколкото бе необходимо. Може би този човек искрено вярваше. Страшно малко такива хора бяха останали напоследък. Може би Джонатан уреждаше голяма част от сделките си в църквата. Ама че странна работа, ако наистина е така.

Службата продължаваше, паството монотонно напяваше химни и псалми, четоха още от библията. Норман се въртеше неспокойно на мястото си, гледаше мраморните колони с позлатени орнаменти, дело на великия архитект Рен, сложната дърворезба по олтара, и през цялото време се чудеше, защо Хамърсмит не му направи знак да се измъкнат навън. И двамата стояха и коленичеха заедно с останалите в църквата, а накрая сведоха глави и се помолиха бог да ги благослови.

— В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин — приключи най-сетне свещеникът.

— Амин — повториха заедно Норман и Хамърсмит, като два дресирани папагала.

— А сега може ли да излезем някъде и да поговорим? — бе прошепнал Норман, стиснал зъби.

— Да, разбира се.

Норман последва важния служител на Каутс и заедно излязоха от църквата. Хамърсмит го поведе към Темз стрийт, покрай пазара Билингсгейт с отвратителната му миризма на риба. След двадесетина метра свърна по една алея, водеща към кейовете край реката.

Стигнаха до една кръчма, над която висеше табела с надпис „Еврейското злато“. Норман рязко спря.

Хамърсмит проследи погледа му.

— Съжалявам — измърмори той. — Въобще не се сетих… не исках да ви обидя, приятелю. Идвам тук от години, още преди да възникнат тези предразсъдъци.

— Че защо да се обиждам? Просто бях изненадан, защото подобни имена не се срещат често, това е. Хайде да влизаме, че гърлото ми пресъхна.

Двамата мъже се настаниха в онова отделение, което обикновено наричаха „тихото кътче“. То представляваше сепаре в задната част, отделено от общото помещение с висока дървена преграда и прашна и избеляла кретонена завеса.

— Сигурно няма смисъл да ви питам защо не се срещнахме в моя или във вашия клуб — рече Норман, — нито пък защо не дойдохме направо тук, вместо първо да се отбиваме за молитва.

— Често ходя на вечерна литургия. Действа много успокояващо. Но ако ми дадете възможност да ви обясня, мисля, че ще се съгласите, че така е по-благоразумно.

— Не се и съмнявам. Бирата става ли за пиене?

— Много е добра — увери го Хамърсмит.

Поръчаха си две халби горчива бира и изчакаха кръчмарят да ги донесе. Хамърсмит държеше ръцете си сключени върху масата. Очите му нито веднъж не бяха срещнали погледа на Норман.

Три минути по-късно халбите бяха пред тях. От бирата се носеше приятен аромат на бирена мая, а пяната изглеждаше точно като трябва. Норман отпи мъничко и със задоволство установи:

— Превъзходно. Доказахте, че имате добър вкус за избора на кръчми. — После се наведе напред и попита: — А сега, за какво е всичко това?

— Дълго обмислях доколко е етична постъпката ми, искам добре да разберете това. Наистина дълго мислих за това. Преценявах доколко е морално, дали е правилно или ще сгреша.

— Сигурен съм, че е така, Джонатан — търпеливо рече Норман. — Уверен съм, че постъпвате правилно. Човек като вас, който ходи на църква, не би направил нещо неморално, нали? Но, честна дума, все още не разбирам за какво става въпрос.

— Да, знам, че не разбирате. Трудно ми е да ви кажа.

— Така е, явно и двама се сблъскваме с трудности — увери го Норман. Пейката бе прекалено твърда, чувстваше се неудобно и леко раздразнен, все още уморен от четиридесет и осемчасовото си скитане из улиците на Лондон. Искаше му се да се настани по-удобно, но се въздържа и остана неподвижен на мястото си.

— Цял живот съм работил в банката — рече Хамърсмит. — На нея дължа всичко, което притежавам. Знаете как е.

— Разбира се. В това отношение и двамата сме в едно и също положение. И двамата сме от банкерски родове, винаги сме знаели, че някой ден на нас ще се падне да носим тежката отговорност. Това оформя характера на човека.

— Така е. Но аз не съм точно във вашето положение. Вие до голяма степен трябва да взимате решенията сам, не е ли така, Норман?

— Не, напротив. Джейми е най-старшият съдружник, добре знаете това. А и Хенри има думата.

— Негова светлост е официалният ръководител, знам. Но за никого не е тайна, че той не се интересува особено от банкерството, както и това, че вие сте този, който движи нещата в Банка Мендоса.

— О, така ли? Е, та кой съм аз, та да отричам онова, което е публично достояние? Добре, Джонатан, нека бъде както вие желаете. Аз съм шефът в Банка Мендоса, а вие не разполагате с такава свобода в Каутс. Докъде ни довежда това?

Хамърсмит си пое дълбоко дъх, издиша шумно и отпи голяма глътка от бирата си.

— Предполагам, че е най-добре да кажа направо онова, което искам да ви съобщя. — Той все още се колебаеше, като очевидно събираше смелост. — Скоро ще се наложи да посрещнете искане за един милион лири стерлинги. В брой. Ще трябва да ги изплатите в десетдневен срок.

— Искане от кого? — Норман не успя да изрече нещо друго, освен тези три думички. В гърлото му бе заседнала голяма буца и от страх по гърба му потекоха студени струйки пот. Но не издаде нищо от онова, което чувстваше. — От кого? — успя да повтори той.

— Ами, всъщност, от нас. От името на клиента ни Майкъл Къран.

Норман си отдъхна, но му бе доста по-трудно да прикрие облекчението си, отколкото обзелия го преди миг панически страх.

— Не дължим на Майкъл Къран нито пени. Това е нелепо. Сигурно грешите.

— Не, не греша — настоя другият мъж. — Дължите му един милион лири. Писмото, в което той иска да му бъдат изплатени, вече е на път за Лондон. Ще пристигне във вторник, най-късно в сряда.

Норман се люшкаше между противоположните полюси на чувствата си. В един миг му се искаше да се засмее на глас, защото бе уверен, че цялата тая история е просто някаква нелепа шега, но в следващия миг бе сигурен, че Хамърсмит казва истината. Че някаква отдавна забравена история изведнъж се е измъкнала на бял свят, като грозно привидение, което се появява с гръм и трясък в най-неподходящия момент. Въпреки това успя да запази самообладание, защото знаеше, че непременно трябва да го направи.

— Мисля, че е най-добре да ми обясните, въз основа на какво твърдите, че му дължим пари?

— Всичко е много просто. Съществува един документ от 1825 година, който недвусмислено гласи, на приносителя да бъдат изплатени един милион лири стерлинги, без лихва. В него има и една клауза, според която не са възможни никакви условия и отлагане на плащането. Както вече ви казах, срокът за изплащане е десет дни.

Всемогъщи боже! Може и да е истина. Не, сигурно имаше някаква грешка.

— Самият вие виждали ли сте този документ?

Хамърсмит кимна.

— Да, и то много пъти. Днес следобед, преди да дойда на срещата ни, отново отидох в трезора и го погледнах. Документът изглежда напълно законен. На сметката на Майкъл Къран е от шест месеца. В края на миналия месец получихме съобщение, че господин Къран възнамерява да поиска изплащането му. Получи се телеграма, но, разбира се, няма да пристъпим към действие без писмени инструкции. Преди три дни агентът ни в Ню Йорк ни съобщи, че писмото с инструкциите вече е на път за Англия.

Норман се втренчи в Хамърсмит, после отметна назад глава и пресуши бирата си, като през цялото време си мислеше: през двадесет и пета Робърт Предателя е управлявал в Кордова, а Лиъм — в Лондон. Те са имали някои разногласия през годините, но в края на краищата са се сближили и заработили заедно. Лиъм изпратил сина си, Джоузеф, дядото на Норман, в Испания, и тогава половинката от медальона се върнала в Англия.

— Знаете ли кой е подписал проклетия документ? — попита той.

— Лиъм Мендоса.

— Разбирам.

— Той е дядо ви, нали?

— Точно така.

— Да, така си и мислех. — Хамърсмит последва примера на Норман и пресуши и своята бира. После дръпна завесата и извика: — Още две от същото, моля.

— Веднага, сър.

Бирите им бяха сервирани. Норман изпи половината от своята наведнъж. Хладната пенлива течност поохлади огъня, който го изгаряше. Майкъл Къран, продължаваше да мисли той. Лила трябва да е в дъното на тая история, сигурно е така, но… Изведнъж в мозъка му проблесна въпросът, който трябваше да зададе още от самото начало, но досега не се бе сетил.

— Казвате, че инструкциите идват от Ню Йорк?

— Да, точно така.

Не е достатъчно. Ню Йорк не му подсказваше нищо. Нямаше логика Ню Йорк да е част от атаката, замислена от Лила и Майкъл Къран.

— А първата телеграма също ли пристигна от там? — попита той.

Хамърсмит поклати глава.

— Не, не от Америка.

— А откъде тогава?

Това си беше чисто престъпване на правото на клиента за пълна поверителност, но пък и целият им разговор представляваше именно това. Хамърсмит бе направил правилен избор, сега не му оставаше друго, освен да продължи в същия дух.

— Телеграмата пристигна от Пуерто Рико.

Норман бавно въздъхна. За разлика от Ню Йорк, Пуерто Рико вече му говореше твърде много.

— Ами средствата, да не би случайно да трябва да бъдат приведени в Банка Мендоса в Сан Хуан?

— Да, точно така.

Пуерто Рико, това извънбрачно дете на банката. Като повечето копелета, от него не можеше да се очаква нищо друго, освен неприятности. Дявол да го вземе, трябваше да се досети за това. Не биваше и за миг да допусне, че Черната вдовица няма да надуши и най-малката слабост. Но какво си бе наумила?

— Имате ли представа за какво ще бъдат използвани тези пари? — Норман запази гласа си напълно спокоен.

— Абсолютно никаква — измърмори Хамърсмит. Още не бе докоснал втората си бира, само я зяпаше така, сякаш очаква нещо да му каже. След няколко секунди мълчание, той прочисти гърлото си. — Знам, че е против всякакви правила да ви предупреждавам предварително. Разберете това. Но все пак един милион в брой, като гръм от ясно небе… За никого от нас не би било лесно. А точно за вас, и то в такъв момент…

— Няма да имаме никакви трудности да ги изплатим — рязко отвърна Норман. — Не ме разбирайте погрешно, оценявам високо услугата ви — добави той след миг. — Наистина, това, че ме предупредихте, е много мило от ваша страна. Няма да го забравя. Но естествено остава да проверим дали този документ е напълно легитимен.

— Напълно разбирам съмненията ви — рече Хамърсмит. — На ваше място, и аз бих се съмнявал. Но може би нещата ще ви се изяснят повече, ако ви кажа, че този документ е при нас от по-дълго време, още преди да бъде вложен на сметката на господин Къран.

— Как така?

— Госпожа Лила Къран също е наш клиент. Тя има сметки и в Ротшилд и Баринг, но откак се върна от Испания преди шестнадесет години, тя е клиент на Каутс.

— Казвайте най-важното, човече.

— Работата е там, че когато се върна от Испания, тя донесе документа със себе си и го даде на съхранение при нас. Преди шест месеца дойде и го прехвърли на сметката на сина си.

Сина й, сина й, сина й…

Ето че ден по-късно думите все още се въртяха в главата на Норман, докато се взираше в яркочервените мушката пред прозореца. Синът на Лила Къран, момчето, лишено от баща си от наследство, мъжът, на когото майка му бе решила да върне бащиното наследство. Синът на Лила Къран.

Най-сетне парченцата на тази сложна мозайка се нареждаха по местата си. Майкъл Къран бе ключът към загадката на всичко, което се бе случило през последния месец. А досега не бе успял да го разбере. Нищо чудно, че досега се бе чувствал като слепец, бе вървял пипнешком в тъмнината. Въобще не бе включвал Майкъл Къран в сложното уравнение и това се бе оказало опасна грешка.

Норман лесно се сети кой е следващият логичен въпрос, но отговорът му си оставаше загадка. Какво смята да прави Майкъл Къран?

 

 

Сан Хуан, единадесет часа сутринта

— Много мило, че изпрати сеньор Роса при мен.

Бет и Майкъл седяха в двора на странноприемницата, на пейката под палмовото дърво.

— Помислих си, че сигурно ще се нуждаеш от някой, който да се грижи за теб и да говори английски — рече той. — Разбирахте ли се с него?

Бет усилено си вееше с ветрилото. Денят бе потискащо задушен и мрачен, влажността на въздуха бе много висока, а небето бе напълно забулено от черни облаци. Имаше чувството, че наближава буря, но местните жители твърдяха, че още е прекалено рано за урагани.

— Много добре се разбирахме. Той е страшно интересен човек.

— Интересен? — попита Майкъл. — Дори не ми хрумна, че Роса ще ти се стори интересен. Полезен, може би, но само толкова.

— Сгрешил си. Той знае толкова много неща. Във вторник, когато дойде да ме види, доста дълго си поговорихме. Затова и вчера отидох да се срещна с него.

Майкъл я зяпна удивен.

— Но как го откри? Къде?

— В таверната „Ел Гайо“. Той ми каза да изпратя някой да го доведе, ако имам нужда от него.

— О, разбирам. Кого изпрати, Тили или Бригс?

Бет поклати глава.

— Никого. Отидох сама.

— Какво? Божичко, сигурно доста глави са се извърнали след теб.

— Сигурно. Но в същност бе напълно безопасно. Отидох веднага след обяд и там нямаше никой друг, освен кръчмаря, Педро. Знаеш ли, че е син на Роса?

— Да. — Господи, тя непрекъснато му сервираше такива изненади. И когато искаше нещо, бе дяволски решителна и твърда. Майкъл започваше да опознава и тази страна от характера на Бет Мендоса, която бе останала скрита за него по време на тайните им любовни срещи. — За какво си говорихте със сеньор Роса в таверната?

— Не останахме там. Той ме заведе на скалите край крепостта, не онази, която е дворец на губернатора, а другата, която наричат Ел Моро. Наоколо нямаше жива душа. Наистина беше много уединено, и страшно приятно.

— Разбирам. Но това не отговаря на въпроса ми. А може би не искаш да отговориш, защо си търсила Роса и за какво сте си говорили.

Тя затвори ветрилото си с рязко движение на китката. Бе напълно безполезно да продължава да си вее. В ден като този нищо не можеше да я спаси от жегата.

— Нямам намерение да ти кажа. Просто се чудя колко от това би успял да разбереш сам.

— Пробвай тогава — тихо продума Майкъл. Гневът се надигаше у него. Помисли си, че е напълно безсмислено да се ядосва. Знаеше, че няма причини за това… но все пак, цялата история направо го вбесяваше. Бет се размотава самичка из Сан Хуан, привлича вниманието на хората, пъха си сладкото носле в неща, които въобще не я засягат. — По-добре ми кажи какво се е случило — хладно рече той.

— Ти си ми сърдит.

— Не, разбира се, че не съм.

— Добре, но сигурно ще ми се разсърдиш.

— Дявол да го вземе! Извинявай, прости ми, че ругая. Но ти наистина си много опърничава.

— Опитвам се да не съм такава. — Тя се поколеба, после реши да каже всичко. — Със сеньор Роса обсъждахме юдаизма. Той е син на Израел, знаеше ли това?

— Казва се „евреин“ — поправи я Майкъл. — Всички тия евфемизми са просто зле замаскирани обиди. Той е евреин, просто и ясно. И отговорът ми е да, знаех това.

— Майка ти също е еврейка, нали? Позволено ли ми е да използвам думата „еврейка“?

— Тя е по-малко обидна. Да, родителите на Лила, моите дядо и баба Къран, са били евреи. Виж какво, накъде биеш?

— Ти си уморен, Майкъл. Не мисля, че е добре да обсъждаме този въпрос точно сега.

Наистина бе уморен. Бе се върнал от Понсе вчера в късния следобед. Искаше веднага да иде при Нурия, но първо трябваше да е сигурен, че с Бет всичко е наред, а и трябваше да се изкъпе и преоблече. Когато се върна в странноприемницата, намери бележка от епископа и една от Лус. И двамата искаха да говорят с него по много спешни въпроси. Веднага изхвърли Нурия от ума си и каза на Бет, че ще се срещне с нея утре сутринта. Негово преосвещенство епископът също можеше да почака. Лус все още можеше да направи някоя беля, ако не го държи непрекъснато под око, затова Майкъл реши първо да говори с Лус.

Цялата вечер бе прекарал в апартамента на Лус над банката. Разказа му за успеха на пътуването си, успокояваше Лус, остави го да си подърдори, колко хубаво е, че дон Майкъл вече е успял да купи плантациите. Как сега и двамата щели да са богати хора. Поне дон Майкъл щял да е по-богат, а той, Лус, щял да притежава достатъчно, за да се надява на спокойни старини.

Преди да си тръгне, Майкъл бе платил на Лус равностойността на петнадесет хиляди лири стерлинги. На банкова сметка. Оставащата сума от осемдесет и три хиляди лири щеше да бъде приведена веднага щом получат парите от Каутс. Когато цъфнат налъмите, каза си Майкъл, освен ако в Лондон не се случи някое чудо невиждано.

Сега Майкъл не мислеше за Лус, само си даваше сметка, че той е една от причините да е толкова уморен. Погледна Бет.

— Може би това, за което искаш да говорим, каквото и да е то, е трябвало да почака. Но ти повдигна въпроса, затова най-добре продължавай.

— Да, сигурно така е по-добре. Наистина не знам как досега не се бях сетила за това. Искам да кажа, всички знаят, че Мендоса са… — Тя млъкна.

Нямаше нужда да пита, но въпреки това той го направи:

— Какво за Мендоса?

— Те също са евреи. Или поне са били такива, докато лорд Уестлейк е приел християнството.

— Някои от тях все още са евреи. — Майкъл се стараеше да говори спокойно, като при обикновен разговор, защото не искаше да издаде яростта си. Чувстваше се някак засрамен, че точно тази тема може да го разгневи до такава степен. — Имам братовчеди, които не се преструват, че са християни.

— Мисля, че Джейми и Хенри също се преструват. А за Тимъти съм сигурна.

— Да не би да искаш да кажеш, че те тайно си остават евреи? В дъното на душата си, както се казва?

— Не, не е това. Те не са никакви. Всичко е преструвка, заради благоприличието. Мъжете Мендоса, които познавам, не вярват в нищо, освен в самите себе си.

— И мен ли включваш в това число?

— Не съм сигурна — прошепна тя. — Точно това се опитвах да разбера, но все още не знам със сигурност.

Вече не можеше да се сдържа. Част от чувствата му се прокраднаха в думите му.

— Защо не ме попита направо, вместо да обсъждаш личните въпроси на семейството ми с някакъв непознат?

— Не можех.

— Какво значи това?

— Значи, че знаех как ще реагираш. Ще си бесен за това, че се опитвам да… да проникна през черупката, в която си се затворил. Ти си потаен човек, Майкъл Къран. Чувствам, че те познавам истински само… в леглото — прошепна тя, като страшно се изчерви.

— Някои неща е по-добре да си останат там — изсъска той, стиснал зъби. — Но тъй като вече си напъхала носа си доста надълбоко в тия неща, ще ти кажа още нещо. В Кордова нещата са различни. Роднините ми в Испания са били християни в продължение на няколкостотин години. Поне откак съществува Инквизицията. Може би и малко преди това. А когато съм се родил, съм бил покръстен като римски католик. Ето как стоят нещата.

— Това няма значение. — Тя говореше припряно, копнееше той да я разбере, да схване какви са истинските й подбуди и да знае, че те се крият само в огромната й любов към него. — Какъв е бил баща ти няма никакво значение, защото юдаизма се предава от майката на децата й. Господин Роса ми го каза.

— По дяволите. — Този път Майкъл не се извини за ругатнята си. — Би ли ми казала още само едно нещо? Какво общо имаш ти с това, дявол го взел?

— Не аз, ние! Майкъл, не разбираш ли? Знам, че не ядеш свинско. Бригс казал на Тили, а тя — на мен. Знам и че това, за което винаги си мечтал, е да си върнеш наследството, което баща ти ти е отнел така подло — Кордова. Затова събрах две и две. И разбрах, че ако искам да ти помогна, трябва да знам повече неща. Ето защо отидох при Роса и го накарах да ми каже всичко, което знае.

— Как да ми помогнеш? — процеди той през зъби.

— Да ти помогна, за да живеем заедно.

Толкова се ядоса, че бе готов да й го каже. Никога няма да живеем заедно. Невъзможно е. Ти беше просто едно временно удоволствие и никога няма да бъдеш нещо повече. Но това бе прекалено жестоко, толкова щеше да я заболи. А Бет не заслужаваше такова отношение. Затова той се изправи и понечи да се отдалечи.

— Майкъл! — извика тя след него. — Майкъл, къде отиваш?

— Не знам, но знам, че трябва да се махна от тук, поне за малко. Бесен съм, Бет. Нямала си никакво право да се бъркаш, където не ти е работа, дявол да го вземе. А ако продължим да говорим, ще ти наговоря такива неща, за които и двамата ще съжаляваме.

Той се отдалечи с големи крачки, прекоси двора и излезе на улицата. Тя отново извика името му, но този път Майкъл не се обърна.

 

 

Майкъл скиташе безцелно из тесните виещи се улички и калдъръмените проходи на града, за да си даде време да се успокои. В Сан Хуан бе много тихо. Усещаше, че островът знае за надвисналата опасност.

Но защо и той се чувстваше в опасност? Защото Бет бе… каква? Красива, привлекателна, интелигентна. Тя притежаваше всичко онова, което го бе накарало да я пожелае. Бет го вълнуваше, но в същото време се страхуваше от нея. Заради начина, по който го караше да се чувства, за това, че може да открие същината на нещата и да я извади на повърхността. Защото до известна степен тя бе също като Лила.

Точно това го бе разгневило толкова днес. Също като майка му, Бет не се бе побояла да действа на своя глава. От жените не се очакваше такова нещо, но Лила винаги го правеше, и ето, че Бет бе същата. Явно му бе писано винаги да се сблъсква с такива силни жени.

Те едновременно го привличаха и отблъскваха. По дяволите! Една жена трябва да утешава мъжа, да му осигурява спокойствие и уют, а невинаги да го кара да доказва силите си.

Половин час по-късно той се почувства малко по-спокоен. Бе успял да овладее гнева си, защото бе обмислил причините за него. Реши още сега да отиде при Нурия. Запъти се към „Кахе Крус“, като все си мислеше за разликата между Нурия и Бет, съмняваше се доколко я разбира и точно тогава чу някой да го вика по име.

— Сеньор Къран, търсих ви!

— Лус, какво правиш тук?

Банкерът хвана Къран за рамото. Ръката му трепереше и пръстите му се вкопчиха в ръкава му, сякаш това бе спасително въже.

— Дон Майкъл, моля ви, трябва да поговорим.

— Нали снощи говорихме четири часа!

— Но сега… — Лус млъкна и се огледа, като погледът му обиколи къщите край улицата. — Моля ви, елате в дома ми, там ще е по-безопасно — дрезгаво прошепна той.

Нямаше как да му откаже. Лус все още играеше прекалено важна роля. Заедно повървяха до Кахе Форталеса, като и двамата мълчаха. След десет минути изкачиха стъпалата към апартамента на Лус. Пуерториканецът заключваше всяка врата зад гърба си, като избираше точния ключ от една голяма халка, закачена на верижката на часовника му. Като превъртеше ключа, проверяваше поне два пъти добре ли е заключена вратата.

— Най-после сме сами, gracias a Dios. Отпратих всички прислужници.

Майкъл се разположи на един стол, без да чака покана.

— Защо го направи, Лус?

— За да мога да мисля. За да мога да говоря с вас напълно насаме. За да мога…

— За да ми кажеш за какво става въпрос. Снощи ти бе един щастлив човек, Лус. А сега изглеждаш така, сякаш майка ти току-що е умряла.

— Майка ми ли, дон Майкъл? Не разбирам, та тя отдавна е…

— Това е просто метафора, забрави го. Кажи защо си толкова разстроен.

Лус се приближи към бюрото си и извади още един ключ от халката. Този бе по-мъничък и с него отключи една дървена вратичка, която въобще не можеше да бъде забелязана, докато не я отвори човек. Извади оттам един плик и го подаде на Майкъл с треперещи ръце.

— Телеграма? От Лондон, нали? — Къран погледна Лус. Усещаше как някаква огромна радост се надига в него и се постара с нищо да не я издаде.

— Si, сеньор, от Лондон.

Майкъл вече държеше листчето хартия в ръцете си, но не можеше да разбере нито една от думите на него.

— Това е някакъв шифър.

— Ay, mi Madre! Забравих. — Лус изтича до друго чекмедже на бюрото и се върна с друг лист хартия. — Ето, тук го дешифрирах.

Думите бяха малко и съвсем простички.

„ИЗПРАТИ В ЛОНДОН НЕЗАБАВНО РАВНОСТОЙНОСТТА НА ТРИСТА ХИЛЯДИ СТЕРЛИНГИ ТОЧКА“

ПОДПИС НОРМЪН МЕНДОСА

— Не мога да го направя — прошепна Лус. — Резервите са напълно изчерпани. Дадох ви всичко. Какво да правя сега, дон Майкъл?

Майкъл тържествуваше, душата му пееше от радост. Действаше! Планът действаше точно както бяха го измислили! Той скри радостта си и съвсем спокойно и уверено каза:

— Първо, налей си едно питие, налей едно и за мен. И стига си се държал така, сякаш светът се е свършил. Всичко е наред.

— Но…

— Но няма защо да се тревожиш. Ти си в пълна безопасност.

— Как мога да съм в безопасност? Как може банката да е в безопасност? Казах ви, че това, което направих, е почти незаконно, казах ви…

— А аз ти казах, че това е въпрос на гледна точка. Ти се намираш на мястото на действието, а шефовете ти са на хиляди мили далеч от тук. Ти свърши работата си, Лус, и направи добре. Няма защо да се тревожиш. — Чудеше се дали да каже още нещо, но накрая се отказа. Правилната преценка на времето бе най-важното нещо, а моментът още не бе дошъл. Останалото трябваше да почака — може би още няколко дни, най-много седмица.

Лус бе послушал съвета му и бе напълнил две големи чаши с бренди. Подаде едната на Майкъл и изпи на един дъх своята.

— Какво да правя? — попита той отново.

— Изпрати една телеграма на Мендоса в Лондон. Дай ми писалка и хартия и ще я напиша вместо теб.

Лус направи, каквото му бе казано, после мълчаливо започна да наблюдава как ирландецът съчинява съобщението.

— Това ще е достатъчно — рече Майкъл, когато свърши. Подаде листчето на Лус.

— Резервите временно изчерпани за мащабно начинание, което ще донесе значителни печалби на банката — прочете Лус на глас, като бавно движеше устните си и се спираше след всяка дума. — Ако изпратя това, то би значело край на кариерата ми тук, сеньор. — Вече говореше по-тихо, явно брендито бе успяло да го поуспокои.

— Може би, но не веднага. В момента Мендоса имат и други грижи.

— Какво искате да кажете? Откъде знаете…

Майкъл се изправи.

— Сега това няма значение. Ще ти обясня по-късно. Междувременно, зашифровай съобщението и го изпрати.

— Дон Майкъл — проплака умолително Лус, когато видя, че гостът му се запътва към вратата.

— Не се тревожи. Когато всичко свърши, ти ще си в отлично положение. Далеч по-богат, отколкото когато се захвана с тая работа. Не си ли вече по-богат с петнадесет хиляди лири?

— Да. Но тези пари, сеньор Къран, все за това си мисля. Парите, които ми дадохте, те са от… и те са от заема, който ви дадох, нали? Значи и те са от резервите на банката, а не ваши. Нито пък мои — добави тъжно той.

— Твои са — увери го Майкъл. — Давам ти дума, твои са.

Лус кимна, защото много му се искаше да вярва в това.

— Да, защото когато вашият милион пристигне, вие ще върнете…

— Точно така. А сега извади тия ключове от джоба си и ми отключи, за да си вървя.

Майкъл тръгна по Кахе форталеса с много по-бодра стъпка, отколкото преди. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. Действаше, целият сложен план действаше точно така, както той, Шарик и Лила го бяха замислили. Господи, сигурно бе така, щом Мендоса са опрели до сравнително оскъдните резерви на този далечен преден пост на империята им. Значи идването му тук не се оказа безполезно. Пуерто Рико наистина водеше към Кордова.

Той свърна по Кахе Крус, подмина голямата къща и тръгна по алеята край нея. Щеше да спаси и Нурия от демоните, които я измъчват. Това бе допълнителна награда за престоя му на това проклето островче. Майкъл силно почука на вратата.

— Buenos dias, сеньор Къран — поздрави го Самсон.

— Добър да е и за теб. Искам да видя доня Нурия.

— Verdad много съжалявам сеньор, но Миси Доня не иска никого да вижда.

— С мен ще иска да се срещне. Кажи й, че е спешно. Кажи й, че трябва да й кажа нещо много важно.

Самсон поклати глава.

— Сигурен съм verdad, че нищичко не мога да сторя, сеньор. Миси Доня, тя verdad съвсем ясно ми каза. Никого няма да вижда. Особено големия ирландец. Вярно е verdad, сеньор Къран. Съжалявам.

Майкъл пак се примоли да го пуснат вътре, но наистина нямаше начин да мине покрай стария негър. Спокойно можеше да го избута от пътя си, но освен него имаше още поне шестима млади мъже, готови да направят всичко, което им нареди Нурия. В случая, да го изхвърлят. Ами ако натупа всичките и се добере до нея? Пълна глупост. Ако тази жена не иска да й помогне, тогава да върви по дяволите. Това не беше негова работа.

 

 

Лондон, пет часа следобед

— Значи така, оставям те в „Конът“ и когато три седмици по-късно се връщам, те намирам отново тук. — Беатрис свали зелената копринена наметка от раменете си и я остави на едни от столовете в приемната на Лила. — Сигурно престоят тук ти струва цяло състояние.

— Това са добре похарчени пари.

Лила се приближи към зълва си, за да я поздрави. Целунаха се по двете бузи, по испански обичай.

— Нека те погледна. Хм, май добре си си похапвала в Уестлейк. Освен храната, как ти се стори?!

— Досадно. Дъщерите на Джейми може би щяха да са по-забавни, но сега са на така наречената голяма обиколка из Континента. Посещават разни музеи с гувернантките си. Бяхме само аз, Джейми и Карълайн. И приятелите им, естествено. — Тя повдигна вежди и леко потръпна, сякаш от отвращение. — Когато не говорят за цветя, говорят за коне и убиване на малки беззащитни лисички. Бях толкова отегчена, че не можех да спра да ям. Ето как мина времето.

Беатрис тежко се отпусна в едно кресло и посочи към подноса на масичката край един диван.

— Чаят още ли е топъл?

— Не. Ще наредя да донесат нов. — Лила отиде до връвта на звънеца, висяща край камината.

— И малко от онези прекрасни неща, дето се мажат с масло. Как им казваха? А кифлички! — добави Беатрис, доволна от себе си, че се е сетила за думата. — Обожавам тези кифлички.

— Да, личи ти. По-добре щеше да ти се отрази да не ги обожаваш чак толкова.

Но когато прислужницата се появи, Лила поръча още чай и топли препечени кифлички с масло.

— А сега — рече тя, когато прислужницата се отдалечи, — разкажи ми всичко.

Беатрис сви рамене.

— Вече го направих. Отегчително. И толкова много ядат! Пък и няма какво друго да правиш, освен да гледаш цветя.

— Разбрах, че Джейми изглеждал ужасно. Едва сега и той си е хапвал толкова добре.

— Не, наистина. До момента, когато отпътува за Лондон, все си мислех, че толкова ще отслабне, че накрая дори ще изчезне. Карълайн непрекъснато поръчваше от любимите му неща, но той само побутваше храната из чинията си. Горкичките, въобще не разбират какво става. Трудно е да не ги съжали човек.

— О, само не и ти!

— Не разбирам. И аз какво?

— Да започнеш да съжаляваш Мендоса — горчиво рече Лила.

— Ще ми се да знам рецептата, която да лекува ненавременно съжаление.

Беатрис я наблюдаваше с присвити очи.

— Не ги съжалявам, Лила. Не знам кой го прави. Но ти забравяш, че и аз съм една от Мендоса. И то по кръвна линия, а не само по брачна.

— Знам. Извинявай. Нямах предвид теб, а само онези проклети мъже.

— Майкъл също е Мендоса.

— Но това е различно.

— Защото ти казваш, така ли? Не, съвсем не. Мисля…

Тя замълча, защото прислужницата тихо почука на вратата, после влезе с пълния поднос.

— Да ви налея ли чай, мадам?

— Не, остави го. Ще го направя сама.

Когато отново останаха сами, докато наливаше чая, Лила каза:

— Кажи, какво щеше да кажеш. Какво мислиш?

— Че си прекалено напрегната. Много нервна си, querida. Имам едно тонизиращо лекарство, което ще ти помогне. Една стара циганка ми го приготвя в Кордова. Ще ти го дам, веднага щом разопаковам багажа си.

— Благодаря, но нямам нужда от тонизиращи еликсири. — Лила подаде на Беатрис пълна чаша и сложи две кифлички на малка порцеланова чинийка.

— Благодаря. Но ако не ти трябват тонизиращи еликсири, тогава от какво се нуждаеш? Знам, трябва ти мъж.

Лила се изчерви.

— Ама че глупости.

— Не, не са глупости. Що се отнася до мен, аз никога не съм имала добър мъж, а онзи, когото имах, въобще не ми липсва. Но ти, Лила, ти си различна. Трябва да ти намерим подходящ мъж, querida. Тогава ще си по-спокойна.

— Сама съм от шестнадесет години. А преди това прекарах десет години в нещо, което едва ли би нарекла „рай“, много добре знаеш. Нямам никакво желание да се обвързвам с друг мъж.

— Тогава от какво се нуждаеш? Само се погледни! — Беатрис щипна пълничкото си рамо и рече: — Ще ми се да можех да ти дам малко от моите тлъстини. Прекалено слаба си.

— В момента се нуждая само от вести от Майкъл.

Беатрис се сепна изведнъж, застана по-изправена на стола си, внезапно разтревожена.

— Нещо не е наред ли? Да не би нещо да се е объркало?

— Не, не в този смисъл. Доколкото знам, всичко върви по план. Но направо ме съсипва неизвестността за Майкъл.

— Трябваше ли да ти пише?

Лила поклати глава.

— Не, решихме, че няма смисъл. Писмата пътуват толкова дълго, че докато пристигнат, всичко ще е вече останало в далечното минало. А телеграмите се четат от прекалено много хора, така че са опасни.

— Значи не си очаквала вести от него и нищо не се е объркало. — Беатрис се облегна отново назад и се зае с наслада с чая и кифличките си.

— Мисля за Тимъти — тихо рече Лила.

— Ay, mi Madre! Това наистина е ужасно, да си мъртъв е едно, но така, да си жив, и в същото време мъртъв… направо ужасно!

— Така е. Беатрис, знаеш ли за Бет?

— Жената на Тимъти? Какво е станало с нея?

— Никой ли не ти е казал?

— Какво да ми каже? Нали бях в онзи carcel в провинцията.

Carcel означаваше затвор. Лила разбра защо Беатрис нарича така Уестлейк. Тя също се чувстваше така на това място. Веднъж бе ходила там заедно с Хуан Луис, още в първите дни на брака им, преди да започнат ужасите. Тогава мястото й се бе сторило красиво, но студено. А Карълайн се бе държала с нея като с прокажена.

— Тя добре ли се държа с теб? — попита сега Лила.

— Карълайн ли? О, много е мила. Непрекъснато прелита насам-натам и се смее със звънливото си гласче, което звучи като сребърни камбанки, говори забавни неща, но в нея няма нищо истинско. С Карълайн не можеш да говориш за нищо смислено и реално.

— През живота си едва ли съм разменила и две думи с нея — призна Лила. — Когато Хуан Луис ме заведе в Уестлейк, Карълайн просто се направи, че не ме забелязва.

— Естествено. Ти не си, как беше изразът, не си от горните чекмеджета.

— Да, всъщност съм от доста долно чекмедже. Но нали това никога не те е смущавало, Беатрис?

— Ха! Разбира се, че не. Аз съм Мендоса. Семейството ми е с достатъчно древно потекло, за да не обръщаме внимание на такива снобски предразсъдъци. Мисля, че Карълайн едва се крепи на обществената стълбица, и точно затова я е страх да не би някой да я бутне от там.

— Дори и след като се е омъжила за Джейми и има титла ли?

— Но няма синове — отсече Беатрис с тон, който не търпеше възражения. — Въобще не съм изненадана, че Карълайн те мрази. Ти бе не по-малко красива от нея, а имаш син. — Тя се наведе напред и остави празната си чаша и чинийката на подноса. — А сега кажи ми какво щеше да ми съобщиш преди малко? Нещо, което никой не ми е казал, защото говорих само с Карълайн, Джейми и досадните им приятели.

— Ами ще ти го кажа. Жената на Тимъти го е напуснала преди месец. Тя… — Лила замълча.

— Да? Лила, моля те, не ми разказвай половинчати истории. Ни мога да понасям това. Защо го е напуснала? Къде е отишла?

— Напуснала го е, за да иде при Майкъл. Доколкото знам, в момента се намира заедно с него в Пуерто Рико.

В продължение на няколко мига Беатрис не каза нищо. Когато най-сетне проговори, гласът й бе твърд и студен.

— Тя е християнка, нали? Протестантка?

— Естествено. Иначе Тимъти не би се оженил за нея, нали?

— Сигурно не. И скоро ще е разведена, нали?

— Преди да се случи нещастието, Тимъти смяташе да се разведе с нея. Знам, защото самият той ми го каза.

— Няма да стане. — Беатрис решително поклати глава. — Абсолютно неприемливо е разведена протестантка да стане господарка на двореца Мендоса. В Андалусия никога не биха я приели.

— Ти също, нали?

— Не. Знаеш каква сделка сключихме, Лила. Ти ми обеща. Каза ми, че Майкъл е обещал.

— Знам, наистина. Майкъл също е наясно с това. Не се тревожи, той просто се забавлява. Няма да направи някоя глупост.

Лила се молеше думите й да са истина.

— А сега — рече тя, — нека ти разкажа най-важното. За Франсиско…

 

 

Пеещият говор на иконома на лорд Шарик стържеше в ушите на Норман. Никога не бе харесвал уелсците. Сега стисна зъби и обясни на този тук, че да, с радост ще почака.

— Кажи на негова светлост, че се извинявам за това неочаквано посещение — добави той. — Но е в интерес и на двама ни да се срещне с мен.

— Разбира се, сър. Ще предам на негова светлост съобщението. Влезте тук, ако обичате. — Икономът отвори една врата, изчака Норман да влезе, после тихо я затвори.

Намираше се в приемната. До височината на облегалките на столовете стените бяха облицовани с дърво, светло като слонова кост, а над тази линия — с някаква фина коприна, по която бяха изрисувани китайски пейзажи. Страшно скъпо удоволствие. Норман си спомни, че Пенелопи искаше да тапицира по същия начин стените на трапезарията им в Белгрейвия. Но той й бе казал, че и дума не може да става за подобно нещо. Струва цяло състояние. Тогава се бяха спрели на обикновени мъхести тапети. Това се бе случило около шест месеца преди смъртта й. После винаги се бе чувствал малко виновен, че й бе отказал.

— Добър ден, Мендоса. Виждам, че се възхищавате на тапетите ми. Сам ги донесох от Кантон.

— Добър ден, Шарик. Да, наистина са красиви. Жена ми ги харесваше. Преди да почине… — Той млъкна. Нелепо бе да си бъбрят за обзавеждането на стаята. — Всъщност, не съм дошъл, за да си говорим на приятни теми. Смятам, че и вие мислите така. Затова, нека и двамата не се преструваме.

— Да се преструваме? Та аз въобще не се преструвам. Вие изглеждате смутен. Заповядайте, пийнете малко шери. Сигурно предпочитате от собственото ви вино.

На една масичка стояха наредени множество гарафи. Шарик наля в една чаша малко от шерито на Мендоса и го подаде на госта си.

Норман пое чашата, като измърмори някакви благодарности, после поднови атаката.

— Може би самият вие ще се нуждаете от нещо по-силно, когато разберете за какво съм дошъл.

— Така ли? Не мога да се досетя защо. Може би е най-добре да ми кажете.

— Лила Къран — рече Норман.

Шарик присви очи, но изражението му не се промени.

— Какво имате да казвате за нея?

— Познавате тази жена, нали? Знаете, че е наша далечна братовчедка по мъж.

— Опасявам се, че не мога да схвана връзката. Братовчедка на кого, на мен или на вас?

Норман остави чашата си и се наведе към ирландеца.

— Не си играйте с мен, Шарик Нямам време за това, нито пък вие имате.

— Ако смятате да използвате такъв тон, срещата ни много скоро ще приключи — каза Шарик. — А сега или седнете и ми кажете за какво сте дошъл, или се махайте от тук.

— Знам, че имате връзка с Черната вдовица.

Шарик тръгна към вратата.

— Личният ми живот не ви влиза в работата. Нито пък нейният. Ще наредя на Джоунс да ви изпрати.

Норман не се помръдна.

— Тогава ще пробвам с друго име — каза той към обърналия му гръб Шарик. — Фъргюс Кели.

Ирландецът спря на мястото си, но не се обърна.

— А мога ли да запитам кой е този човек?

— Вие. Когато си играете игрички с проклетите финийци. В Лондон има доста хора, по-точно, в правителството има доста хора, които биха проявили особен интерес към тази информация. Не сте ли съгласен с мен?

Шарик бавно се извърна.

— За бога, за какво говорите?

Норман се приближи към един тапициран с брокат стол и се разположи на него.

— Помолихте ме да седна, нали, Шарик? Мисля, че ще е най-добре и вие да направите същото.

Шарик седна на един стол и зачака.

— Всичко започна със статията в Таймс — рече Норман, някак съвсем разговорливо и непринудено. — Тогава не разбирах какво целите, защо ни нападате така зверски. Затова проведох едно малко разследване и…

— Какво разследване?

— О, такова, каквото се прилага в подобни случаи. Има някои изключително неприятни хорица, които могат да бъдат наети да следят други хора. Но съм сигурен, че тези неща са ви добре известни. Сигурно във вашата работа доста често ви се налага да ги използвате. — Норман стана и се приближи към масата. — Имате ли нещо против да си налея още малко от това? — Той вдигна гарафата с шерито, напълни чашата си и отпи, преди да продължи.

— Както и да е, вече всички парченца от мозайката се подредиха на местата си. Вие и съюзниците ви, Лила Къран и проклетият й син, дори и предателството на Тимъти. Всичко разбрах, Шарик. Ето защо дойдох тук, за да го обсъдим.

— Разбирам. — В началото Шарик се бе почувствал напълно объркан. Това че Норман знае за Фъргюс Кели, бе прекалено голям удар за него. Но вече бе успял да си възвърне самообладанието, спомнил си бе колко близо до пропастта се намира този човек, и колко по-здраво стои самият той на краката си. — Да, Мендоса, може би наистина е време да проведем този малък разговор.

Шарик се изправи, отиде, накуцвайки, до масичката и се върна с гарафата в ръка. После седна на стола си и постави шерито така, че да е под ръка и на двамата.