Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (7)

6.

Понеделник, 21 юни, 1898

Сан Хуан, девет часа сутринта

Епископът на Пуерто Рико бе дребен човечец, който бе толкова гнуслив, че непрекъснато придържаше одеждите си плътно до тялото, сякаш се боеше, да не би да се осквернят, ако се докоснат до света отвъд собствената му привилегирована персона. Докато говореше, непрекъснато въртеше на пръста си масивния пръстен, символ на високия му ранг и броня срещу по-низшите смъртни.

— Пожелахте да ме видите, дете мое?

— Да, ваше преосвещенство. Простете, че ви обезпокоих. Щях да дойда при вас, но обетите ми не го позволяват. Не исках да идвате толкова рано сутринта. — Сестра Магдалена бе свела поглед. Гледаше ръцете си, кръстосани на скута й. Лицето й бе забулено и въпреки светлината на свещта, тя само неясно виждаше непривичната сцена: могъщият епископ, седнал на грубия стол в малката стаичка, в която тя приемаше посетители.

— Много съм зает през деня. В съобщението си казвате, че въпросът е много спешен. А това е единственият ми свободен час за днес.

— Да, ваше преосвещенство — промълви тя. — Разбирам.

— Но аз не разбирам. Какво може да е толкова спешно, сестро? Защо ме повикахте? — В гласа на епископа се усещаше страх. Обикновено не се втурваше да се отзове на молбата на всяка монахиня. Но тази беше различна, както той много добре знаеше. Подкани я: — Какво искате да ми кажете?

— Имах видение свише. — Гласът й едва се чуваше.

Епископът се наведе напред.

— Да, и какво? Хайде, дете мое, как да ви помогна, като не ми казвате какво желаете?

— Не желая нищо — прошепна Магдалена. — Искам само да ме оставят на мира. Но нашият бог не желае това. Каза ми, че съм длъжна да ви го съобщя.

— Какво? Какво да ми съобщите? — Трябваше му огромно самообладание, за да не й изкрещи.

— Ние сме в голяма опасност. Враговете ни…

— Кои са тези „ние“? Метоха ли имате предвид? Църквата ли?

Тя поклати глава.

— Не, не е това. Пуерто Рико, целият остров. В ужасна опасност е.

Негово преосвещенство въздъхна. Когато получи съобщението, бе ужасен. Откак бе разбрал, че тя е някаква ясновидка, епископът бе живял в постоянен страх, че някой ден ще разкрие собствените му тайни, ще хвърли обвиненията в лицето му, може би дори ще съобщи в Рим. Но сега разбра, че проблемът няма нищо общо лично с него.

— В този метох наистина сте много откъснати от света — рече той с бащинско снизхождение. — Между Испания и Америка се води война. Сигурен съм, че именно това е показало видението ви. Но не се тревожете, дете мое. Американският флот наистина ни нападна, но те си заминаха и почти няма разрушения.

— Не, не, вие не разбирате! — Тревогата й растеше и гласът й започна да изтънява. — Чух за обстрела. Вестите стигат дори и до тук. Но видението ми няма нищо общо с това. Бог ми каза, че всички в Пуерто Рико са в голяма опасност, но това, което трябва да направят е, в никакъв случай да не се съпротивляват.

Епископът се изправи.

— Добре, вече казахте, каквото имахте да казвате. Изпълнихте дълга си, сестра Магдалена. Можете да се върнете към молитвите си.

Тя вдигна лице. Епископът виждаше чертите й, неясно очертани под булото.

— Ваше преосвещенство, ще им кажете ли? Трябва да обясните всичко на народа. Затова бях споходена от това видение.

— Ще направя това, което считам за най-правилно — сопна се той.

Тя скочи на крака, като почти събори свещта. Епископът успя да я сграбчи във въздуха. Капки горещ восък опариха ръката му, но той не им обърна внимание. В съзнанието му мигновено изплува ужасна картина — пламъци плъзват из цялата стаичка и той се оказва затворен в нея като в капан.

— Внимавайте! Седнете и се успокойте, сестро. Няма нужда да се вълнувате толкова. Аз съм вашият епископ — най-високата духовна длъжност тук, на земята, след самия Свети Отец.

— А аз говоря от името на самия бог. — Тя вече говореше спокойно, защото най-лошите й опасения се бяха потвърдили и й оставаше единствено да продължи. — Самият той ми каза да ви съобщя волята му, както и това, че вие може да не се съгласите да направите необходимото. И тогава аз ще бъда отговорна.

— Вие? Та това е нелепо! Всемогъщият не прехвърля отговорността на един епископ върху някаква монахиня, дори това да сте вие, сестра Магдалена. Направете точно това, което ви казвам. Останете тук и се молете, спазвайки обетите си.

— Те не са по-важни от живота на хиляди човешки същества.

— Стига! — изрева епископът, с неочаквано мощен за дребен човек като него глас. Той пристъпи към вратата и извика още веднъж: — Стига! Няма да разпространявате слухове и да всявате смут, сестро! Направете това, което ви казвам.

Групичка монахини се бяха скупчили под дървото пред килията на Магдалена. На практика те се намираха извън метоха, но сега не бе време да се тревожат за това. Игуменката и няколко от най-доверените й съветнички се бяха събрали да видят за какво е било това най-неочаквано посещение на епископа. Те бяха чули виковете му и сега се бяха сгушили ужасени една до друга. Вратичката се отвори и излезе. Монахините видяха изражението му и разбраха, че ненапразно са се страхували.

Негово преосвещенство остана няколко мига загледан в тях. После издаде няколко заповеди и монахините побързаха да ги изпълнят.

 

 

— В тези райони се отглежда кафе, нали? — Майкъл очерта с пръст голям кръг върху картата на Пуерто Рико, която бе разгърната на бюрото на Фернандо Лус.

— Si, сеньор. Високите хълмове на Кордилера и Сентрал са добро място за отглеждане на кафе.

— И аз така чух.

Майкъл бе облечен в новия бял ленен костюм, който шивачът Диего Фонтес бе ушил само за четири дни. На закачалката до вратата висеше новата му панамена шапка. Огромният ирландец съумяваше да изглежда напълно естествено в тропическото си облекло. Когато преди малко седна на стола, който Фернандо Лус любезно му бе предложил, той бе съвсем спокоен и уверен.

— Искам да го купя.

— Да го купите? Кое? Извинете ме, но май нещо не ви разбрах. Коя плантация желаете да купите? — Лус се наведе над картата. Посочи с пръст мястото близо до село Каюко. — Тази земя е на дон Пруденсио Алварес. Наистина е добра. Знам със сигурност, че дон Пруденсио ще се съгласи да я продаде на разумна цена. Разбира се, има и една съседна хасиенда, Ла Албориа. Тя може би не е чак толкова добра, но е собственост на една вдовица, която вече остарява и…

— И двете — рязко го прекъсна Майкъл.

Лус повдигна вежди.

— Но това е прекалено голямо капиталовложение, дон Мигел.

— Майкъл. Не желая да ме наричате Мигел. — Чуеше ли да произнасят името му по испански, се сещаше за гласа на баща си. А този спомен му бе особено противен.

— Простете. Тогава ще ви наричам дон Майкъл. Но исках да ви кажа, че двете хасиенди, Ла Албориа и тази на дон Пруденсио, общо правят повече от пет хиляди куерди земя.

Майкъл кимна. Една куерда бе приблизително равна на един акър. Двете плантации, които Лус бе споменал, имаха площ около седем квадратни мили, но сега тези изчисления бяха напълно неуместни.

— Извинете, май че не се изразих правилно. Искам да купя всички кафеени плантации.

Банкерът зяпна клиента си и не каза нищо. Най-накрая преглътна с мъка. Майкъл не откъсваше поглед от изпъкналата му адамова ябълка. На няколко пъти тя подскочи нагоре-надолу.

— Всички ли? — прошепна Лус.

— Точно така. Или поне всички, които си струва да притежава човек. Аз преброих седемнадесет, като се започне с тази на сеньор Моралес на запад, ето тук, в Ларес — Майкъл посочи с пръст мястото на картата, — и се свърши със земята на сеньор Мачин близо до Монтана.

Лус не погледна голямата дъга, която Майкъл описа с пръст по картата. Вместо това, погледът му си остана прикован към ирландеца.

— Кажете ми, дон Майкъл, имате ли представа това колко земя е това всъщност?

— Естествено. Не всички имоти, които искам да купя, граничат един с друг, но заедно възлизат на около двеста хиляди куерди. В мерките, с които аз съм свикнал да работя, това прави около триста квадратни мили.

Лус се облегна на стола си, вече напълно убеден, че този червенокос гигант е съвсем луд и единственото нещо, което му остава да направи, е да играе на неговата игра.

— Да, във вашите мерки, разбирам. Във вашите, английските мерки, Пуерто Рико е дълъг около сто мили и е широк тридесет и пет. Което прави площ от около три хиляди и петстотин квадратни мили. Затова позволете ми да ви задам още един въпрос. Тъй като предлагате да купите такава голяма част от малката ни страна, колко мислите, че ще ви струва?

— Много. — Майкъл се усмихна и извади пура от джоба си. — Може ли, сеньор Лус?

— Но разбира се. Моля да ми позволите. — Банкерът запали клечка кибрит и я поднесе към пурата му. Майкъл се наведе и всмукна дълбоко. Пурата веднага се запали и изпълни кантората с приятна миризма. Майкъл се облегна, стиснал пурата между зъбите си.

— Ще струва наистина много пари — повтори той.

— Да, това са милиони песети. Много милиони.

Около сините очи на Майкъл се появиха ситни бръчици, сякаш се канеше да се засмее.

— Но може би не чак толкова много милиони, колкото преди тази война.

Лус вдигна ръце.

— Вече ви казах, че тази война не значи нищо за нас…

— Да, казахте ми. Американците се опитват да освободят Куба и нямат никакви териториални претенции. Или поне президентът Маккинли все това повтаря. Но нека не губим повече време, дон Фернандо. Войната има значение, защото скоро ще имате нови господари. Само че много от вашите граждани не са съвсем съгласни да бъдат управлявани от онези гринго от севера. Някои от целите ми са насочени именно към тази група.

— Целите ви. — Лус повтори думата, сякаш не я бе разбрал. — Целите ви. Да разбирам ли, че имате предвид собствениците на онези плантации, които искате да купите?

— Да, точно така.

— И мислите, че ще продават евтино, защото очакват онези norteamericanos да ни превземат?

Майкъл издиша облак дим и го загледа как се издига към тавана.

— Именно.

— Дори и да ви подготвя сделките, дон Майкъл, кажете, какво значи „евтино“ според вас? Кафето е основната ни стока за износ, най-важният ни източник на приходи във валута. Десет хиляди лири няма да стигнат за покупката на двеста хиляди куерди от най-добрите ни кафеени плантации.

На края на пурата се бе образувало дълго стълбче пепел. Майкъл внимателно я изтръска в месинговия пепелник на бюрото на Лус.

— Сигурно имате предвид депозита, с който открих сметката си във вашата банка? Не, разбира се, че не. Но това може би ще стигне. — От вътрешния си джоб той извади един плик и го остави до пепелника.

Лус го взе. Адресиран бе на ръка до „Каутс и сие“ в Лондон. Каутс беше една от най-старите търговски банки в Британия, почти толкова стара, колкото и Банка Мендоса. Пликът не бе запечатан. Вътре имаше едно-единствено листче хартия и докато го вадеше, Лус целият се изпоти. Капчици пот овлажниха ризата му и тя залепна на тесния му гръб, а пръстите му оставяха мокри отпечатъци по документа, докато го четеше. Най-сетне той вдигна очи и срещна погледа на ирландеца. Този чужденец се усмихваше.

— Ето това може и да свърши работа, не мислите ли? — попита Майкъл.

— Сеньор, сигурно е станала някаква грешка. Това е поръчка на стойност… — Гласът му секна. Сумата бе толкова голяма, че не можа дори да я изрече на глас.

— Един милион лири стерлинги, няма никаква грешка — спокойно отвърна Майкъл. — А сега, приятелю, желаете ли да водите преговорите от мое име? Или да си потърся друг посредник?

— Разбира се, аз…

Лус така и не успя да довърши изречението. Вратата се отвори с трясък и влезе една жена. Стаята се изпълни с наситения аромат на гардении, който се сливаше със сладникавата миризма от пурата на Майкъл. Тя се запъти право към бюрото, без да обръща внимание на широкия гръб на мъжа пред себе си.

— Фернандо, казах ви…

— Доня Нурия, моля ви, не сега. Както виждате, зает съм. Ако само изчакате…

— Няма да чакам нито миг повече. Преди седмица ви казах да намерите момичето, а все още я няма. Какво си мислете, че правите? Как може да сте толкова некадърен?

Роклята й бе от ярък памучен плат, изпъстрен със сини и бели геометрични фигури. Шарките напомняха за дрехите на черните роби, дошли на острова в началото на века. Самата кройка също дължеше повече на африканската традиция, отколкото на европейската. Платът бе увит около тялото й, плътно прилепнал от раменете до колената, а от там надолу падаше свободно чак до глезените й.

Щом жената влезе, Къран и Лус се изправиха. Високият й ръст бе първото нещо, което направи впечатление на ирландеца. Почти не трябваше да навежда очи, за да види гърдите й, които се издигаха и спущаха от вълнение. Той плъзна поглед към кръста й, по бедрата и извивката на дългите й крака, очертани под мекия плат. Накрая той вдигна очи към лицето й. Косата й почти не се виждаше, защото бе увита в тюрбан от плата на роклята й. Лицето й бе обърнато към банкера, но профилът му бе достатъчен. Дъхът му спря и той едва потисна един вик на изненада. Тя все още се караше на банкера.

— За какво ви плащам? Не разбирате ли, че не мога да допусна да ми отмъкнат едно от момичетата ей така, под носа? Ако не си я върна, дисциплината съвсем ще рухне. От милицията не очаквам нищо, те са пълни идиоти. Но вие…

— Моля ви да се успокоите. Ще се погрижа за всичко. Само ми трябва малко време. Позволете да ви представя на един човек, който отскоро е на нашия остров. Дон Майкъл Къран, от Лондон. Това е доня Нурия Санчес Палмера.

Тя се обърна. Майкъл се бе втренчил в нея, но този път не бе неподготвен, както онази вечер в прохода. Бе имал на разположение няколко секунди да огледа лицето й в профил и знаеше коя е тя още преди да види черните й очи, изпъкналите й скули и ивицата черна коса, която се подаваше под тюрбана.

— Вече сме се срещали — рече Майкъл, — но при по-различни обстоятелства.

— Вие!

— Да, това съм аз. — Той леко кимна с глава, но в жеста му се четеше прикрит присмех. — Майкъл Къран на вашите услуги. А вие сте доня Нурия, така ли?

Тя се вцепени от изненада, но само след миг възвърна самообладанието си.

— Простете, че не ви благодарих онази нощ. Наистина бях много разстроена.

— Сигурен съм в това — тихо отвърна той.

Лус гледаше ту единия, ту другия. Бе доловил, че в думите им има някакъв подтекст, но не схващаше значението му. Обаче това бе неговата банка, неговата кантора, така че бе изключително важно да поеме нещата в свои ръце.

— Сеньор Къран току-що пристигна в Сан Хуан… — започна той.

— Преди повече от седмица — прекъсна го Майкъл. — И то от Дъблин, като само минах през Ливърпул. Лондон няма нищо общо с пътуването ми. Но пък тази сеньорита знае всичко за мен. Поне тя така каза.

Очите на доня Нурия бяха изпъстрени със златисти точици. Сега те сякаш започнаха да хвърлят искри, но доня Нурия се обърна, като в отговор на думите му само тръсна глава.

— Трябва да знам какво става, Фернандо.

— Ще знаете. — Банкерът бе възвърнал самообладанието си. Той излезе иззад бюрото си, приближи се към жената и като я хвана за ръка, я поведе към вратата. — Приберете се у дома и се успокойте, скъпа. Ще дойда днес следобед, след сиестата, и тогава ще поговорим за всичко.

Нурия Санчес се остави да бъде отведена до вратата, но там се спря и се обърна към Майкъл. Погледите им се срещнаха и останаха приковани един към друг в продължение на няколко мига. Той не успя да прочете какво се криеше в очите й, но само след миг бе вече късно, защото Лус внимателно я избута през вратата.

Нурия се понесе към изхода на банката, без да обръща внимание както на тези, които й кимваха, така и на тези, които извръщаха глави и се преструваха, че не са я видели. Каретата й чакаше пред входната врата. Тя бе малка, лъскава и черна, с два коня, които също бяха черни, а гривите им бяха сплетени на плитчици и украсени със златни ширити. Освен кочияша и един лакей стоеше зад каретата — обичай, който вече отдавна почти никой, освен нея, не спазваше. И двамата слуги бяха негри, бивши роби; и двамата бяха облечени в бляскави ливреи в синьо и златно.

Лакеят помогна на господарката си да се качи в откритата карета, после скочи на стъпалото си отзад и се хвана за двете дръжки. Кочияшът бе много стар. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, а под синия му копринен цилиндър се подаваше ниско подстригана чисто бяла коса. Говореше на онзи напевен развален испански, типичен за хората от неговата раса и произход.

— Verdad къде ще отиваме, Миси Доня?

— У дома — промълви Нурия. Смяташе да отиде на индианския пазар и да види новата двойка големи пъстри папагали, които бе чула, че наскоро са уловили. Но срещата в банката я накара да забрави за птиците, колкото и красиви да бяха. — Карай у дома — повтори тя. — Веднага.

Красивата карета бързо обърна и затрополи по „Кахе форталеса“ в посоката, от която бе дошла.

Обикновено Нурия не пропускаше да се наслади на възхищението, което предизвикваше екипажът й. Но днес бе прекалено разтревожена, за да обръща внимание на зазяпалите се пешеходци. Тревожеше я не само това, че Кармен още я няма. Момичето й създаваше грижи вече цели десет дни, но въпреки това тя успяваше да води нормален живот.

Майкъл Къран. Някакъв си великан от Ирландия. Как успяваше да я разстрои толкова? От миналия вторник, от онази нощ в тесния проход, я спохождаха по-ужасни кошмари отвсякога, а денем все по-често й се случваше да изпадне в едно от онези непоносими състояния. Тъмнина, ужас, чувството, че земята пропада под краката й… А после не си спомняше нищо. Тези състояния бяха по-ужасни и от кошмарите.

Отначало тя отдаваше това на демоните, които тормозеха душата й заради срама, че бе допуснала онези главорези от таверната да я хванат. Бе пълна лудост да се облече като проститутка и да отиде да търси Кармен около пристанището. Четиримата бандити за малко да я изнасилят в тъмния проход, но добре, че се сбиха кой да бъде пръв. Все пак, ако ирландецът не се бе появил навреме… След като я спаси, ужасните състояния започнаха да я обземат и по два-три пъти на ден. Колкото повече размишляваше върху това, толкова се засилваше убеждението й, че именно той е виновен за състоянието й. Как само я бе погледнал, сякаш е вещица, дошла направо от пъкъла! Такъв поглед можеше да й донесе какво ли не.

Кръвта пулсираше в главата й. Нурия свали тюрбана си и тъмната й коса се спусна по раменете й. Тя прокара пръсти през нея и я остави да се вее от приятния ветрец, предизвикан от бързото движение на каретата.

 

 

В кантората на Фернадо Лус цареше същия смут, както и в душата на Нурия Санчес.

— Извинявам се за това прекъсване. — Банкерът затвори вратата след жената и се върна зад бюрото си. — Доня Нурия е изключителна жена, но прекалено много се вълнува. Бе ме помолила по един личен въпрос…

— Коя е тя? — попита Майкъл, все още загледан към мястото, където за последно я бе видял.

— Тя е… искам да кажа, че е… — Лус млъкна, очевидно неспособен да подбере подходящи думи, с които да я опише. — Тя е една делова жена — рече най-сетне той. — Наистина много известна в Пуерто Рико.

— И с какво по-точно се занимава? — Майкъл се наведе напред, облегна двете си ръце на бюрото и се втренчи в Лус. Очите му сякаш пламтяха от желанието да разбере истината. — Колко често идва в Сан Хуан?

— Да идва?… Не ви разбирам, сеньор. Доня Нурия живее в Сан Хуан. Но моля ви, това не е важно. Все още не сме уточнили всичко, за което говорехме.

Лус отново взе писмото, прочете го още веднъж и пак се обля в студена пот. Цифрите си оставаха същите.

— Един милион английски лири — прошепна той.

Майкъл се постара да се съсредоточи върху сделката. За това бе дошъл на острова и в тази банка. Сестра Магдалена и безочливия й двойствен живот, както и източниците й на информация за Мендоса, бяха на второ място, може би просто като добавка към наградата. Щеше да се заеме с това, след като приключи с Лус.

— Да, един милион. Вие, разбира се, сте чували за Каутс?

— Естествено, една изключително почтена институция. Сигурен съм, че те ще…

— Ще потвърдят искането ми — довърши Майкъл вместо него. — Да, наистина ще го направят. Вие, естествено, ще проверите това. А сега, доколкото си спомням, не отговорихте на въпроса, който ви зададох, преди да ни прекъснат. Ще преговаряте ли от мое име?

Банкерът се поколеба само за миг. После кимна.

— Ако желаете, да.

— Нямаше да ви попитам, ако не желаех. Банката ще получи обичайната комисионна, разбира се. А вие…

Лус погледна Майкъл в очите.

— Да?

— … Вие лично ще бъдете възнаграден за усилията си.

— Не е нужно, сеньор.

Това бе само част от играта, и, естествено, бе лъжа. Разбира се, че бе нужно. Просто Лус не бе свикнал правилата да се уточняват толкова простичко и без заобикалки.

— Три процента от крайната покупна цена за всичките седемнадесет плантации — отсече Майкъл. — И десет процента от разликата между седемстотин хиляди и един милион. Ето списък на плантациите, които искам — той постави още един лист на бюрото.

— Дон Мигел…

— Майкъл — напомни му ирландецът.

— Простете, дон Майкъл. Просто щях да ви попитам, дали донесохте списъка с вас, или избрахте именно тези имоти след пристигането си на острова?

— Някои от тях ми бяха известни от преди. Около пет от тях. Останалите избрах, след като пристигнах.

— Наистина сте свършили доста работа, сеньор.

— Да. — Майкъл се приближи към закачалката, за да вземе шапката си. Както и предния път, Лус се втурна да му отвори вратата. Ирландецът прие раболепния му жест, без да благодари. — Ще дойда пак в четвъртък сутринта, за да разбера как вървят нещата.

— Отлично. Но ако се наложи да се срещна с вас преди това, все още ще бъдете в хана Сан Хуан Батиста, нали?

Майкъл кимна. Ако Лила бе на негово място, сигурно щеше веднага да наеме или да купи най-внушителната сграда в града и да се обиколи с рояк прислуга. Той смяташе, че това само би го отвлякло от основната му задача.

— Щом стана собственик на плантациите, ще си избера някоя къща, в която да живея за постоянно. — Той млъкна за момент. — Още един въпрос, Лус. Къде живее доня Нурия?

— На „Кахе Крус“, близо до пристанището. Но…

Майкъл излезе, без да изчака да разбере какво значи това „но“.

 

 

Лус остана загледан след мъжа, който току-що му бе направил такова необикновено предложение. Затвори вратата едва когато сеньор Къран бе напуснал банката и вече не се виждаше. След като я затръшна доста силно, превъртя ключа. Зад портрета на Мария Ортега над бюрото имаше един сейф. Лус отмести картината и завъртя цифровия диск.

Само двама души знаеха комбинацията, която отваряше сейфа — той и лорд Джеймс в Лондон. В действителност, Лус никога не бе виждал дон Джеймс. Понякога дори се съмняваше, че такъв човек съществува. Но засега му бе достатъчно неоспоримото съществуване на Майкъл Къран. Проклет човек. Защо бе дошъл и бе объркал всичките му планове?

Единственото, което Лус желаеше, бе да води мирен и спокоен живот. Бе успял да натрупа солидна сума в сметките си в Ню Йорк. След като приключи сегашната си, последна сделка с капитан Джъдсън Хюс, той възнамеряваше да се оттегли и да отиде да живее в Америка. Но ето, че този Къран се появи и обърка нещата. Все пак, три процента от седемстотин хиляди лири, десет процента от разликата между това и един милион… Madre de Dios, това бе равно на страхотно много долари. Можеше да заживее в огромна къща на Пето авеню, ако имаше толкова много пари.

И двете телеграми бяха пристигнали преди два дни и все още се намираха в сейфа, където сам ги бе оставил. Лус ги извади и отново ги прочете. Не владееше добре говоримия английски, според него произношението бе направо невъзможно, но добре се справяше с четенето и писането. Всяка от банките Баринг и Ротшилд бе отговорила на телеграмите му, потвърждавайки, че кредитните писма са напълно достоверни и че господин Майкъл Къран е почитан клиент, към когото трябва да се отнасят с подобаващото уважение. Исусе Христе, напълно вероятно бе и искането от Каутс да бъде удовлетворено по същия начин. Може би наистина си имаше работа с човек, който притежава един милион лири стерлинги и желае да ги похарчи точно в Пуерто Рико.

 

 

„Кахе Крус“ бе тясна, къса уличка, която тръгваше от малък площад пред една от многото църкви в Сан Хуан. Майкъл завърза кобилата си за един стълб в края на улицата.

Имаше десетина къщи и Майкъл не знаеше коя точно е на тази Санчес, а и от пръв поглед по нищо не можеше да се познае. Някакъв градинар подрязваше живия плет от хибискус пред къщата на ъгъла.

— Buenos dias — рече Къран. — Търся сеньорита Санчес.

Градинарят бе метис, с наполовина негърска и индианска кръв. Кожата му бе с цвета на червена глина, а когато се усмихна, се видяха беззъбите му, ярко розови венци.

— Buenos dias, senor. Прекалено рано е за сеньоритата.

— Знам, че е будна. Видях я преди по-малко от час в града.

Градинарят се захили, сякаш непознатият бе казал нещо страшно смешно.

— Да, будна е, в туй съм съвсем сигурен. — Той посочи с градинарската ножица към една от къщите. — Последната къща отдясно, сеньор.

Когато Майкъл се отдалечи, метисът още се смееше.

Къщата бе голяма и с обичайната бяла мазилка. Върху оградата от ковано желязо се виеха клонките на една лилава бугенвилия, красив тропически храст. Майкъл се изкачи по стъпалата до входната врата и бързо почука два пъти с месинговото мандало.

Вратата се отвори още преди ударите да отзвучат. Пред него застана една наистина огромна негърка с шарена кърпа и широка бяла престилка.

— Въобще не пускаме никакви посетители, дето идват преди мръкнало — обяви тя.

— Искам да видя доня Нурия. Моля ви, кажете й, че я търси Майкъл Къран.

— Никакви посетители по светло — повтори жената. — И то verdad. Миси Доня не е тука.

Къран се опита да надзърне зад огромното туловище на жената, но успя да види само тъмен коридор.

— Кога очаквате да се върне?

— Verdad ви казах, че непознатите идват по тъмно — каза тя по-високо, сякаш си бе помислила, че е глух, и се накани да затвори вратата.

— Почакайте малко. — Майкъл вдигна голямата си ръка.

— Вижте к’во сега, сеньор estranhero, verdad ви казвам, и то учтиво. Ама ако не чувате, ще извикам момчетата и те хубавко ще ви кажат, както те си знаят. Хич няма да е учтиво. И то verdad.

Нямаше какво друго да опита, освен може би да я изблъска от вратата, но той само се обърна и рече:

— Ще се върна.

— Ами ще се върнете, я. Ама по тъмно. Verdad ще сте добре дошъл, като се скрие слънцето.

Майкъл отвърза кобилата си и я възседна. Едва тогава започна да му се изяснява смисълът на онова, което жената, представяща се като Нурия Санчес, бе казала в банката, както и на думите на черната прислужница. Всемогъщи боже! Та това място бе бардак! А монахинята, когато не бе в метоха, всъщност не бе курва, а съдържателка на публичен дом!

Известно време той остана неподвижен на седлото, слисан от това невероятно лицемерие. После взе някакво решение и леко бодна кобилата си с шпорите. Животното послушно тръгна напред и скоро те излязоха от града.

 

 

Пътуването на кон отне много по-малко време, отколкото пеша. След четиридесет и пет минути почти бе стигнал до метоха Лас Ниевес. Пътят между хълмовете бе каменист и с дълбоки коловози, но кобилата лесно ги прескачаше. Движеха се в лек галоп. Щом преминаха един завой, Майкъл видя карета, която идваше насреща им.

— Стой, момичето ми — тихичко подвикна Майкъл и дръпна юздите. Конят забави ход и спря.

Пътят бе прекалено тесен, за да се разминат с екипажа. Майкъл свърна от пътя в някаква борова горичка. Кочияшът на каретата кимна леко в знак на благодарност и продължи напред.

Майкъл наблюдаваше как каретата се приближи и се изравни с него. Любопитен бе кой ли е пътникът в нея, но тя бе напълно закрита, а перденцата й дръпнати. Толкова му се щеше да надникне вътре, че почти щеше да пропусне да забележи герба, нарисуван на вратата — два кръстосани ключа и овчарска гега. Бе виждал този герб и преди, докато се разхождаше из Сан Хуан. Стоеше на видно място, над вратата на епископския дом.

Майкъл изчака, докато каретата се скри зад един завой на пътя, после пришпори коня си към Лас Ниевес.

Десет минути по-късно пристигна. Метохът изглеждаше точно така, както когато го видя за пръв път. Всичко бе тихо и спокойно, а портите бяха затворени за външния свят. Майкъл хвърли бърз поглед към камбаната край главната порта, после заобиколи стените, докато стигна до вратичката, през която бе излязъл след посещението си при сестра Магдалена. Но тя бе заключена.

Стените бяха високи, но не чак толкова, че да не може да се изкачи по тях. Като се хвана за един надвиснал клон, Майкъл се прехвърли от седлото върху стената. Погледна надолу към празния двор. Щом съзря ниската вратичка в бялата стена, той тихо изруга. Тя бе залостена отвън с тежка греда и заключена с катинар.

Може би щеше да успее да проникне през всички тези прегради, но съвсем нямаше да е лесно. А и вероятно щеше да е съвсем безрезултатно. Майкъл се спусна обратно на седлото, върна се пред главната порта и дръпна връвта на камбаната.

Този път не му се наложи да чака. Дори му се стори, че го бяха наблюдавали през цялото време и само чакаха да позвъни. Вратата моментално се отвори.

— Si?

Това не беше сестра Палома. Монахинята, която стоеше пред него, бе два пъти по-едра от Палома, малката гълъбица. Лицето й бе с груби черти и с глуповато изражение.

— Искам да видя сестра Магдалена, отшелничката — рече той.

— Светата сестра не приема посетители — отвърна монахинята и понечи да затвори вратата.

— Почакайте, тя ще иска да ме види. Знам, че е така. Очаква ме. Кажете й, че я търси Майкъл Къран.

— Сега тя трябва да остане в пълно мълчание, сеньор. Няма да се среща с никого. Така нареди епископът. Моля ви, вървете си.

— Къде е сестра Палома? Ще говоря с нея, ако не мога да видя сестра Магдалена.

— Сестра Палома не може да дойде.

Майкъл отчаяно търсеше думи, които да я убедят да не го отпраща. Човек не може да живее шестнадесет години в Ирландия и да не научи нещичко за живота в манастирите.

— Тогава искам да говоря с игуменката — успя да измърмори той, тъкмо преди портите на метоха да се затворят.

— Трябва да си вървите, сеньор. Сега всички сме се оттеглили за молитва, така ни бе наредено от негово преосвещенство епископа.

Портите се затръшнаха тежко, без да му оставят никаква надежда. Този път метохът Лас Ниевес не му предложи дори и една чаша вода.

 

 

Минаваше десет часа, когато Майкъл се върна в къщата на „Кахе Крус“. Същата негърка му отвори, но вече не носеше бялата престилка. Бе облечена в нещо, което му заприлича на детски маскараден костюм. Платът на роклята й бе изпъстрен с бели и червени цветчета и се крепеше върху огромния й бюст само на два наниза от разноцветни мъниста. Тя го поздрави с широка усмивка.

— Вие се връща точно както аз казала. Това много хубаво. Verdad, прекара хубаво тука, но само докато е по тъмно.

— Искам да се срещна с доня Нурия.

Жената отметна глава и се изсмя.

— Миси Доня е единствено нещо, дето не можете да има, човеко ирландец. Но вие само влезе, и хич няма съжалява.

Майкъл я последва към една двойна врата.

— Откъде знаете, че съм ирландец?

— Асунта знае всички работи в Сан Хуан, дето verdad иска да знае. Ето, знае кой голям червенокос мъж.

— Така ли се казваш? Асунта?

— Verdad. Е, има и други имена. Някои много хубави. Но това вас не трябва безпокои. Елате тука вътре, ще донеса на вас много хубави работи, дето разкарват всякакви грижи, дето може да тревожат вас.

Тя отвори вратите и Майкъл се озова в голям салон, с канапета от тъмно дърво и алено кадифе, с много столове със сатенени възглавнички и малки кръгли масички с дантелени покривки. По стените висяха ужасни картини в позлатени рамки, претрупани с орнаменти, а всяка хоризонтална повърхност бе задръстена от порцеланови джунджурии и дрънкулки. Цялата стая можеше да е дошла направо от някоя къща в Лондон или Дъблин. Или по-точно, от нечия представа как би изглеждала такава стая.

— Обади се, веднага да идва ти тука — извика негърката на заваляния си напевен диалект. — Донеси на този човек ирландец малко пунш.

Едно момче, черно като нея, се приближи бързо към тях с чаша в ръка. Майкъл я взе с леко кимване в знак на благодарност. Пуншът с ром бе доста приятен и докато го пиеше, се огледа наоколо. В този бордей сякаш нямаше жени.

— Къде са жените?

— Ама вие verdad много бърза. Дамите дойдат, като седнете и настаните се удобно.

Майкъл седна на стола, който тя му показа.

— В действителност, не съм дошъл да си търся компания за вечерта. Трябва да се срещна с доня Нурия.

Негърката наклони глава учудено.

— Че за какво трябва на вас Миси Доня?

— Трябва да говоря с нея. Тя знае за какво.

— Ако знае, каже на Асунта. А Миси Доня verdad не казала нищо на мен.

— Кажете й, че съм тук. Моля ви — добави Майкъл, като взе ръката на Асунта и пъхна в нея тлъста пачка песети.

Жената ги прибра в джоба си, без ни най-малко да се изненада.

— Мога да й кажа. Но verdad съвсем не сигурна, че Мис Доня иска види вас. Тя прави нищо, дето не иска направи.

— Кажете й — повтори Майкъл.

Асунта кимна, после се обърна към момчето, което изпълняваше ролята на барман и му каза:

— Обадия, ти погрижи се този човек ирландец не жаден докато мене няма.

В продължение на десетина минути нищо не се случи. Майкъл си пиеше пунша, момчето го гледаше, в стаята не се появиха нито клиенти, нито проститутки, а улицата под прозореца си остана съвсем тиха.

— Откога работиш тук? — попита Майкъл, когато по едно време Обадия се приближи с голяма кана, пълна с още пунш с ром.

— Аз verdad бил роден в тази къща, сеньор.

— Разбирам. А това преди колко време е било? На колко години си?

— На дванадесет, сеньор.

На дванадесет и вече е барман в публичен дом. Жената, която се представяше като доня Нурия, трябваше да отговаря за доста неща.

— Майка ти тук ли работи?

— Майка ми е мъртва verdad, сеньор. — Обадия се прекръсти с дясната си ръка, докато с лявата наливаше още пунш в чашата на Майкъл. — Тя сигурно на небето със сеньор Исус. Тук Миси Доня се грижи за мен.

Майкъл не се сети какво друго да каже. Продължи да наблюдава двойната врата и да чака Асунта да се върне. Но вместо това, в другия край на стаята две завеси внезапно се разтвориха и доня Нурия застана между тях, като ги придържаше дръпнати с две ръце. Тя го загледа.

Майкъл остави чашата си и се изправи. Погледна я със същия открит и предизвикателен поглед, с който тя го наблюдаваше. Вече не бе облечена със синьо-бялата негърска рокля. Носеше зелена дълга рокля с бели стилизирани папрати, ушита от някаква странна материя, която се спущаше на широки дипли от раменете й, но не прикриваше формите на прекрасното й тяло. Майкъл я огледа от глава до пети, като погледът му се спря по-дълго върху пищните й гърди. После я погледна право в очите и те останаха загледани един в друг в продължение на няколко секунди.

— Какво искате? — попита тя най-сетне.

— Да говоря с вас. Крайно време е, не мислите ли?

— Нямам какво да ви кажа.

— Напротив, имате. Този път ще ми кажете истината.

Преди тя да може да му отговори, на вратата се почука, после се разнесе смехът на Асунта и се чуха мъжки гласове.

— Имате клиенти — рече Майкъл.

— Да. — Тя се поколеба само за миг, после кимна с глава в посоката, от която току-що бе дошла. — Елате с мен.

Той я последва през завесите и отново усети уханието на гардения, което се носеше около нея. Тя го поведе през тъмен коридор, в който Майкъл не успя да различи почти нищо. Жената се движеше пред него като някакво видение, като призрачна богиня, може би извикана от собственото му въображение. Щом стигнаха до края на прохода, тя отвори друга врата, през която излязоха в малък вътрешен двор.

Майкъл чу странен шум. Това бяха звуци, обичайни за нощните часове, но не и за такова място. Някакви малки създания шумоляха, пърхаха и приглушено цвърчаха, недоволстваха и се готвеха за нещо, сякаш за отбрана или нападение.

— Тихо, милички, спете спокойно. Няма нищо страшно — успокои ги Нурия, после през рамо прошепна на Майкъл: — Не ви познават.

Когато той пристигна в Пуерто Рико, имаше пълнолуние, но вече луната доста бе намаляла. Все пак светлината й бе достатъчна, за да различи малък фонтан в средата на покрит с яркоцветни плочки двор, както и многобройни клетки с всякакви форми, окачени по белите стени. Зад украсените с резба решетки първо видя многоцветни петна, зелени и розови, лилави, светлосини и алени, всякакви пъстри кълба от перушина, после успя да различи малките извити човчици и прибраните крила на пленените екзотични птички.

— Значи отглеждате птици — промърмори Майкъл.

Нурия не отговори. Набързо прекоси двора и Майкъл я последва. През още една врата влязоха в нещо, което му се стори, че е отделна къща, построена зад първата. Тя го въведе в малка всекидневна, осветена от няколко свещи.

Тази стая бе съвсем различна от салона, където Майкъл бе чакал Нурия да се появи. По белите стени нямаше никакви украси. Мебелировката се състоеше от бамбукови маси и столове, покрити със същата странна материя, някакъв фин памучен плат на ярки фигури, от който бяха ушити и роклите на Нурия. Тъкмо когато тя понечи да проговори, погледът й бе привлечен от нещо на една от масите. Нурия се спусна към нея и бързо грабна предмета. Майкъл не успя да види какво представляваше той, но му се стори, че е някаква кукла.

Нурия прибра предмета в един шкаф до вратата и се обърна към него.

— Какво искате?

— Вече ви казах. Истината.

— Не знам за какво говорите.

— Вижте какво, нека спрем до тук с игричките, Нурия или Магдалена, или както там искате да ви наричат. Знам коя сте, а и вие знаете, че го знам. Днес следобед видях, че епископът е заключил метоха отвсякъде. Не знам как сте успели да се измъкнете от там, но, честна дума, пет пари не давам какво вършите и как го вършите. Всичко, което искам, е името на човека, който ви е дал информацията за рода Мендоса. Ако не ми кажете това, ще се погрижа целият Сан Хуан да научи за двойствения ви живот.

Тя се намръщи. Гледаше го с изражение, което представляваше смесица от объркване и учудване.

— Мислех, че аз съм луда, но може би лудият сте вие. Какво общо има епископът с мен? И кои Мендоса имате предвид? Онези от банката ли?

— Нима познавате и други?

— Не, въобще не ги познавам. В банката познавам само Фернандо Лус. Той ми каза, че има Мендоса в Англия и в Испания, но никой от тях никога не е идвал в Пуерто Рико.

Майкъл бързо губеше търпение.

— Писмото…

— Какво писмо?

— По дяволите, жено! Нямам намерение да търпя повече тези глупави преструвки. А сега седнете, започнете от самото начало и ми кажете всичко, което искам да знам.

— Престанете да крещите! Сеньор Къран, това е моята къща. Тук аз съм господарка. Ако позвъня — тя посочи малко бронзово звънче на една от масите, — веднага ще пристигнат мъже, които ще ви изхвърлят навън.

— Но май си бяхте забравила звънчето онази нощ в прохода? Къде бяха тогава вашите телохранители? А те знаят ли нещо за този маскарад, за това, че се представяте за монахиня?

— Монахиня… Madre de Dios, вече съм сигурна, че сте луд.

— Нима имате наглостта, да ме гледате право в очите и да отричате, че когато не сте тук, за да въртите този бардак, се преструвате, че сте монахиня в метоха Лас Ниевес? Не мога да повярвам! И през ум не ми мина, че може да решите да отричате всичко толкова безочливо!

Тя тежко се отпусна в един от бамбуковите столове, който се оказа стол-люлка. Тялото й се залюля напред-назад, тя облегна лакти на коленете си, подпря брадичка на дланите си и се втренчи в Майкъл.

— Вие сте луд — повтори тя.

— Защо правите това? — попита Майкъл, уморен от играта на гатанки. — Защо просто не си признаете, че знам каква игра играете, и да ми кажете каквото искам да знам? Вече ви казах, не ме интересува какво правите. Ако ми помогнете, няма защо да ви издавам.

Тя го гледа втренчено още няколко мига. Огромното му тяло бе отпуснато и тя разбра, че е много уморен.

— Седнете. Кажете ми, защо мислите, че съм… — Явно й бе трудно да изрече думата, смехът й напираше и едва успя да продължи: — … монахиня? Да, дон Мигел, бих искала да знам, защо някой би помислил, че Нурия Санчес е монахиня.

Този път Майкъл не си направи труда да я поправя за произношението на името си.

— Забравяте, че ви видях — рече той, като седна на стола, който му бе посочила. Наистина, денят се оказа прекалено дълъг и той се чувстваше почти напълно изтощен. — Онзи ден, когато говорихме за писмото, вие отметнахте булото си и ми показахте лицето си.

— Не зная нищо за никакво писмо. Дон Мигел, през целия ми живот никой не ми е изпращал писмо.

— Не става въпрос за писмо, което вие сте получили, а което сте изпратили — рече той нетърпеливо. — Онова писмо, което изпратихте на майка ми в Кордова.

Нурия поклати глава.

— Горкият човек! Вие сигурно вярвате в това, което казвате, нали?

Майкъл прокара пръсти през къдриците си. Още от малък мразеше това, че косата му е къдрава. Само на момичетата отиват къдрави коси. В жегата и влагата на Пуерто Рико косата му сякаш непрекъснато стоеше на масури.

— Божичко! — прошепна той. — Не ми ли стигат другата грижи, че да се тормозя с тая смахната история. Единственото, което ме интересува, е кой ви е дал информацията за Мендоса. Кажете ми само това и ще си тръгна, и никога повече няма да ви безпокоя. Мария Ортега ли беше?

— Мария Ортега е мъртва от много години, дон Мигел. — Тя сякаш говореше на ненормално дете, съвсем тихо и търпеливо.

— Зная. Но сега говорим за нещо, което е написано преди много години.

— От доня Мария Ортега ли?

— Не, от вас.

— Тогава със сигурност грешите. — Тя го погледна право в очите. Лицето й се изчерви и гласът й се снижи, но не потрепна. — Не мога нито да чета, нито да пиша, дон Мигел. Никога не съм ходила на училище. Всеки в Сан Хуан би го потвърдил.

Прямотата на думите й го заля като вълна. Това бе истина, самата истина. Тя се срамуваше да си признае, че е неграмотна и това бе най-убедителното доказателство.